Извън закона (Елизабет Лоуел) читать бесплатно онлайн полную версию книги

Четиринадесета глава

Тен седеше в люлеещия се стол и ритмично се поклащаше, свел поглед към тюркоазните очи на Лоуган. Бебето се взираше много сериозно в него.

— Зная, старче — усмихна се Тен. — Не приличам на майка ти. Което е по-лошо, нямам нейното телосложение, а ти си вече прекалено гладен, за да бъдеш успокоен от люлеещ се стол и нежни думи. Но се боя, че ще трябва да почакаш още малко. Люк цял ден иска да покаже на Карла новото жребче и най-сетне му се удаде възможност. Нали няма да се сърдиш на родителите си, задето са останали за малко насаме?

Тен се усмихна, докато говореше. Подозираше, че новороденото жребче не е единственото, което задържа Люк и Карла далеч от къщата. Работниците се бяха разпръснали из ранчото, Даяна работеше над скиците в старата къща, Тен бе обещал да гледа Лоуган и оборът бе празен, като се изключат няколко коня. Тен не би обвинил Люк, задето се възползваше от възможността да си открадне няколко целувки и дори цялата жена.

Мисълта да се наслади на подобна възможност с Даяна в сумрака на обора имаше мигновено и твърде силно въздействие върху тялото му.

— По дяволите — промърмори той. — Не може да се каже, че съм лишен от нещо в това отношение, като изключим уикендите.

Когато не бяха в каньона Септембър, Тен внимаваше да не покаже никаква разлика в отношението си към Даяна. Някои жени можеха да се изсмеят или изобщо да не обърнат внимание на шеговитите подхвърляния на каубоите за „брак без сватба“ или „двойна езда“, ала Тен смяташе, че Даяна не е от тях. Когато работниците откриеха, което несъмнено щеше да стане бързо, че не се планира брак, шегите щяха да се превърнат в нагли мъжки подмятания. Доверието на Даяна и неподправената й чувственост заслужаваха нещо по-добро. Тя бе много по-различна от жените, които каубоите свързваха с летните флиртове.

Единствените моменти, в които Тен си позволяваше да остане насаме с Даяна, бяха в работната стая на старата къща, където сортираха чирепите след вечеря, завесите бяха разтворени и всеки, който искаше, можеше да ги види отвън. Когато някой беше наблизо привидно сякаш нищо не се беше променило, откакто Даяна стана негова любовница.

Колкото и да се изкушаваше от близостта, той нито веднъж не целуна Даяна, докато бяха в старата къща. Нямаше никакво доверие в себе си, че ще спре след целувка-две. В петък пътуването от каньона Септембър им бе отнело толкова време, че вечерята бе приключила преди часове, когато Тен и Даяна най-сетне пристигнаха в ранчото. Отчасти закъснението им се дължеше на хлъзгавия от дъжда път. И отчасти заради Даяна; Тен бе неспособен да държи ръцете си далеч от нея. Кратката целувка се превръщаше в гореща прегръдка и двамата не можеха да се отделят един от друг.

Единственото, което го възпря да я обладае, бе фактът, че първото й неприятно сексуално преживяване бе станало на предната седалка в кола. Затова бе подкарал отново пикапа и бе поел към ранчото, а уикендът му изглеждаше като цяла вечност, Никога досега не се бе чувствал по този начин с жена, вървеше по нестабилния ръб на способността си да се контролира, идеше му да разбие прозореца с юмрук, та поне малко да намали напрежението от неудовлетвореността си.

Двете нощи в бараката не му помогнаха да се почувства по-добре. Без значение колко много се стараеше, Даяна непрестанно изникваше в съзнанието му — протегнала ръце, разтворила обятия да го приеме. Споменът го караше да изгаря от страст — усещане, което го преследваше от първия миг, в който бе зърнал Даяна.

Фактът, че бе станал неин любовник, беше само временно подобрение на състоянието, твърде скоро последвано от още по-непоносимо завръщане на проблема. Познал страстта, която се криеше зад усмивката на Даяна, той изобщо не бе в състояние да охлади отклика на тялото си. Искаше да я люби вечер след тихите им разговори, сетне отново посред нощ, а после искаше да я събужда с целувка сутрин, да я поведе от съня към страстта, да наблюдава удоволствието в очите й, докато се разсънва и го усеща в тялото си. Ала не можеше да стори това през уикендите, когато се връщаше в ранчото. Лоуган стисна юмручета и се разплака.

— Зная как се чувстваш, мъниче. Прекрасно разбирам как се чувстваш.

Залюля бебето и погали бузката му с пръст. Лоуган успя да улови показалеца му с малките си ръчички, да го налапа и жадно да засмуче.

— Ох, старче, не знам как да ти го кажа, но… о, по дяволите. Съвсем скоро сам ще разбереш.

Ръмженето на двигателя на мощна кола привлече вниманието на Тен. Той погледна през прозореца в падащия вън сумрак. Колата бе изпръскана с кал, черната боя бе избеляла от слънцето, ала всичко останало бе в отлична форма. Гумите бяха нови, фаровете блестяха ярко, а двигателят мъркаше като добре нахранена пума.

Още преди шофьорът да скочи и да се протегне, Тен се досети, че Невада Блекторн се е завърнал в „Рокинг Ем“.

Тен се усмихна радостно и проследи с поглед как по-малкият му брат изкачи стъпалата с гъвкавата походка на спортист или по-скоро на добре трениран боец. Ударите по вратата бяха резки, ала не се долавяше нетърпение. Тен се ухили. Преди време брат му щеше да спре сред облак от прах и да заудря по вратата така, че да я откачи от пантите.

— Влизай, Невада.

Вратата се отвори и затвори съвсем безшумно.

Невада прекоси стаята по същия начин. Без да издаде нито звук. Висок, широкоплещест, с гъста черна коса и брата, Невада изглеждаше силен и мъжествен. Докато светлите му зелени очи обхождаха стаята, невероятно острият му слух долови нечии тихи стъпки откъм кухнята.

Тъй като знаеше, че Тен гледа Лоуган, Даяна прекоси на пръсти кухнята и се насочи към всекидневната. Ала не влезе вътре. Застина на две стъпки от прага, зърнала строен широкоплещест непознат, който се движеше също като Тен, когато се хвърляше в битка.

Тен проследи с поглед Невада, който приближи до люлеещия се стол. Хладно прецени промените в Невада — стиснатите сериозни устни, напрегнатите мускули, гъвкавата походка на човек, готов всеки момент да се хвърли напред. Като гледаше Невада, Тен имаше чувството, че се връща назад във времето и вижда себе си преди години, когато младежките му мечти и емоции бяха изпепелени от безкрайната жестокост на войната.

Невада безмълвно застана пред люлеещия се стол и се взря в брат си и бебето.

— Дявол да го вземе. Твое ли е?

Тен поклати глава.

— Нищо подобно. Знаеш какъв съпруг излезе от мен. Аз съм по краткотрайните връзки. Бракът е дълготрайна обвързаност.

Невада изсумтя.

— Жена ти също не беше кой знае каква съпруга.

Тен се усмихна горчиво.

— Вината не беше само нейна. Интересът на жените към мен никога не трае повече от няколко седмици.

— Доколкото си спомням, след няколко седмици ти самият губиш интерес. Два месеца са пределът, после търсиш нови светове, които да завладееш.

— Проклятието на рода Блекторн — съгласи се Тен. — Бойци, а не съпрузи.

Даяна стоеше неподвижно, викът на протест и болка застина в гърлото й, когато осъзна, че е загубила битка, която дори не си бе дала сметка, че подхваща. Бе осъзнала риска от физическа болка, която поемаше, доверявайки се на Тен и бе извадила късмет; Тен й бе доставил неизразимо физическо удоволствие и никаква болка.

Ала не бе осъзнала, че рискува собствените си чувства и неродени мечти. И сега се чувстваше като в момента, когато таванът на храма бе поддал под краката й.

Нищо чудно, че Тен толкова внимаваше да не ме докосне, когато наблизо има хора. Не иска да научат, че сме любовници. Може да предположат нещо друго, свързано със споделен живот, споделени обещания, споделена любов. А той не вижда нещата по този начин.

До този момент и аз не знаех, че виждам нещата така. Осъзнах го едва сега, когато мечтата, за която дори не си давах сметка, се пукна като сапунен мехур и ме захвърли в реалността.

Господи, надявам се приземяването да е по-леко от падането.

Даяна стисна зъби и се насили да изпусне дъха, който бе задържала в първия миг на разкъсващата болка. Тихо, постепенно тя пое дълбоко въздух и отново го изпусна, възвръщайки си силите. След няколко мъчителни вдишвания ушите й престанаха да звънят. Отново започна да чува думите от съседната стая. Невада говореше също като Тен, ала напълно безизразно.

— Да си чувал нещо за Юта?

— Джунглите са му дошли до гуша — отвърна Тен.

Невада изсумтя.

— Когато пожелае, може да замени тропиците на морското равнище за високопланинските земи на Афганистан. Няма да скучае.

— Мислех, че нещата са се поуталожили след оттеглянето на руснаците. — Тен измери с поглед Невада. — Реших, че затова си решил да се върнеш.

— Афганистанците се избиват един друг от хиляда години. Ще се избиват още хиляда. Те са бойци. Готови са да се бият и със Сатаната само заради самия бой.

— Ти също.

Невада срещна погледа на Тен.

— Аз се бих. И загубих.

Тен протегна дясната си ръка.

— Не познавам човек, който да е спечелил тази битка. Добре дошъл у дома, братко. Доста време ти трябваше, да се завърнеш.

Дълбоката обич в гласа на Тен разтърси Даяна, показа й, че ревнува от брат му. Съзнанието за това я ужаси, както и непоносимата болка.

Всички приказки на стариците са верни: приземяването е по-лошо от падането.

Даяна уплашено се озърна. Трябваше да си тръгне, и то бързо, преди да я открият. Не можеше да се изправи пред Тен, обзета от подобна ревност, отчаяние и болка.

— Никога не съм си мислел, че ще го кажа — подхвърли Невада, — но ми е приятно да видя отново грозното ти лице. А сега може би ще ме запознаеш с дамата зад мен.

Тен се наведе настрани и погледна към предната врата.

— Вратата на кухнята — рече Невада и отстъпи встрани.

Даяна чу думите, ала направи още една крачка назад. Чудеше се как ли Невада бе разбрал, че е зад него. Не бе издала нито звук. Всъщност дори бе спряла да диша, особено след забележката на Тен за неспособността му да задържи вниманието на жените.

Както и за нетрайния му интерес към тях.

— Даяна? Ти ли си? Влез, скъпа. Искам да се запознаеш с брат ми Невада. Невада, това е Даяна Сакстън.

Невада се извърна и Даяна осъзна, че не може да побегне. Бледите зелени очи, които срещнаха нейните, бяха безстрастни също като гласа на Невада. Обзе я странното усещане, че се взира в очите на вълк или пума.

— Как разбрахте, че съм тук? — раздразнено попита тя.

— По аромата ви.

Безизразният тон на Невада ни най-малко не успокои Даяна. Овладяното напрежение на тялото му правеше най-силно впечатление, заличаваше дори привлекателното му мъжествено излъчване.

Невада премести поглед от Даяна към бебето, което яростно смучеше пръста на Тен.

— Ваше ли е?

— Не — напрегнато отвърна тя. — Това е Лоуган Макензи.

— Бебето на Люк? — попита Невада и погледна Тен.

Тен кимна.

— Искаш да кажеш, че онова дългокрако момиче, за което ми спомена, най-сетне му сложи юздите?

— Наистина го стори. После го пусна. Той обаче реши, че не иска да ходи никъде без нея.

Невада сви рамене.

— Всеки си получава своето. За мъжете от рода Блекторн това означава единична юзда, не двойна.

Тен се взря в изопнатото бледо лице на Даяна, сетне извърна поглед към брат си, който бе по-младо отражение на него самия. Сведе очи към бебето в скута си, сетне отново срещна сериозните очи на боеца, който бе воювал твърде дълго.

— Надявам се, не си загубил желание да спиш на открито — подхвърли. — Джарвис се умори да прекарва уикендите в каньона Септембър.

— Не спя много, така че няма значение къде ще легна.

Тен присви очи, спомнил си годините, през които се бе приучвал да спи като цивилизован човек, а не като диво животно, което се стряскаше от най-малкия шум, сграбчваше ножа в едната ръка и нечие гърло в другата.

— Ще ти мине — тихо промълви Тен.

Невада не каза нищо.

Лоуган започна да плаче, пръстът на Тен вече не бе в състояние да го успокои.

Невада се загледа за миг в бебето, сетне рече:

— Откъм обора идват двама души. Мъж и жена.

Тен поклати глава, поразен от изострените сетива на Невада.

— Радвам се, че не се налага да живея повече по този начин. Всяко сетиво оголено до максимална чувствителност.

— Помага срещу смъртта.

Откъм кухнята долетя тих женски смях. Лоуган се разплака още по-силно.

— Скъпа — обърна се Тен към Даяна, без да откъсва очи от бебето, — моля те кажи на Карла да побърза. Вече нищо не може да успокои Лоуган.

Отговор не последва. Тен вдигна поглед от Лоуган, чието личице се бе зачервило. Даяна си бе отишла.

— Откога стоеше там? — обърна се Тен към брат си.

— Достатъчно, за да разбере, че бракът с нея не те интересува.

Тен затвори очи и изруга. Утрешното пътуване до каньона Септембър щеше да е продължително и през целия път Даяна щеше да е напрегната, ядосана, щеше да е измислила хиляди причини да не се разтопи под ласките му като горещ див мед. Лоуган заплака още по-силно.

— Силно е това бебе — подхвърли Невада и се наведе. С неподозирана нежност погали момченцето по бузката. — Хубаво е да чуеш едно бебе, че плаче и да знаеш, че бедата му е временна, че храната и обичта пристигат.

— По-добре щеше да е да намали звука.

В същия миг предната врата се отвори и Карла влезе забързано.

— Извинявай, мислех, че Лоуган ще издържи още няколко минути. — Тя зърна Невада, забеляза приликата му с Тен и се усмихна. — Невада Блекторн, нали? — попита и посегна към плачещото бебе. — Аз съм Карла. Добре дошъл в „Рокинг Ем“. Никога не сме се срещали, но съм чувала много за теб. — Взе бебето в ръце и подхвърли през рамо: — Люк, виж кой пристигна най-сетне. Джарвис вече може да се върне да гони кравите.

Скоро след като Карла изчезна в съседната стая, плачът на бебето рязко заглъхна и подсказа на мъжете, че гладът му скоро ще бъде задоволен.

Люк затвори вратата и пристъпи във всекидневната. Настъпи кратко мълчание, докато Люк и Невада се измерваха с поглед. Сетне Люк кимна и протегна ръка.

— Добре си се завърнал, Невада. „Рокинг Ем“ е твой дом, докато го желаеш.

Невада пое ръката му и отвърна:

— Благодаря, Макензи. Няма да съжаляваш.

Люк се обърна към Тен, взря се в лицето му и предпазливо попита:

— Какво е станало, шефе?

— Нищо — отвърна Тен и прекоси стаята с големи крачки. — Хайде, Невада. Ще ти покажа къде ще спиш.

Предната врата се затвори след Тен. Люк погледна въпросително новодошлия.

— Неприятности с жена — лаконично обясни Невада.

— Каква жена?

— Висока около метър и шейсет, сини очи, хубаво тяло, което се опитва да скрие под мъжки пуловер.

— Даяна?

Невада кимна.