Капризите на сърцето

12

Кевин имаше вид, сякаш го бе халосала с юмрук.

— Откъде знаеш? Никой не го знае!

— Досетих се.

— Не ти вярвам. Тя ти е казала. Проклета да е!

— Не ми е казала нищо. Но ти си единственият друг човек, когото съм виждала с такива зелени очи.

— И си разбрала всичко по очите й?

— Имаше и още някои неща. — Копнежът, изписан върху лицето на Лили, докато се взираше в Кевин, бе твърде силен и примесен с болка за една леля. Както и някои изтървани от нея откровения. — Тя сподели с мен, че напуснала дома си много млада и после имала неприятности. А аз знаех, че родителите ти са били възрастни. Беше просто догадка.

— Дяволски добра догадка.

— Аз съм писателка. Или поне бях. Ние се отличаваме с доста развинтено въображение.

Той захвърли чука на земята.

— Изчезвам оттук.

А Моли щеше да отиде с него. Миналата нощ съпругът й не я бе изоставил и сега и тя нямаше да го изостави.

— Хайде да отидем да се гмуркаме от скалата! — изтърси.

Кевин се спря и я зяпна смаяно.

— Искаш да се гмуркаш от скалата?

Не, не искам да се гмуркам от скалата! Да не ме мислиш за идиот!

— Защо не?

Той се взря продължително в нея.

— Добре, става.

Точно от това се боеше, но вече бе късно за отстъпление. Ако се опиташе да се измъкне, само щеше да я нарече страхливка или „зайче“. Така я бяха нарекли децата в детската градина, докато им четеше приказките си, но от неговата уста не звучеше толкова невинно.

Час и половина по-късно, тя лежеше върху един плосък камък близо до ръба на стръмната скала, опитвайки се да си поеме дъх. Докато топлината на камъка се просмукваше през мокрите й дрехи, младата жена стигна до заключението, че не беше чак толкова зле. Всъщност тя беше добра в гмуркането и скоковете във водата от високо бяха забавно предизвикателство. Най-лошото в цялата работа бе, че трябваше да се влачи обратно нагоре по пътеката, за да се хвърли пак от скалата.

Тя го чу да идва по пътеката, но за разлика от нея, Кевин не пухтеше като парен локомотив. Моли затвори очи. Ако ги отвореше, щеше да види вече познатата картина: преди първия скок той се бе съблякъл и бе останал по тъмносини боксерки. Изпълваше я болезнен копнеж да го гледа — всички тези мускули и загоряла гладка кожа, широки рамене, тясна талия. Тя се ужасяваше — или надяваше? — че боксерките ще се свлекат, докато скачаше от скалата и се гмуркаше, но той някак си успя да ги удържи на мястото им.

Наложи си да обуздае развихреното си въображение. Тъкмо подобни фантазии я бяха насадили в тази лепкава каша. А и май беше крайно време да си напомни, че Кевин не се бе оказал най-невероятният и незабравим любовник. Всъщност беше съвсем обикновен и скучен.

Не беше честна. Той не бе виновен. Първо, беше дълбоко заспал, и второ, не бе показал с нищо, че я намира сексуално неустоима… или поне донякъде привлекателна.

Ала това, че можеше да мисли за секс, беше едновременно обезпокоително и обнадеждаващо. Първите пролетни лъчи, изглежда, бяха проникнали през зимния мрак, сковал душата й.

Той се пльосна до нея и се изтегна по гръб. Лъхна я мирисът на топлина, езерна вода и мамеща мъжка сила.

— Повече никакви салта, Моли. Говоря сериозно. Прелетя прекалено близо до скалите.

— Само веднъж, а и отлично знаех къде е ръбът.

— Чу ме.

— Боже, все едно слушам Дан.

— Дори не ми се мисли какво щеше да каже, ако бе видял акробатичните ти изпълнения отпреди малко.

Известно време двамата останаха да лежат, потънали в мълчание. Странно, но тишината бе приятна и отморяваща. Всички мускули я боляха, но Моли отдавна не бе изпитвала такова умиротворение и покой.

Моли отвори рязко очи. Бяха минали четири месеца, откакто Дафни и Бени бяха водили въображаем разговор в главата й. Навярно беше просто случайност. Претърколи се към Кевин. Макар че не й се щеше да разваля спокойствието, възцарило се помежду им, той се нуждаеше от помощ за общуването си с Лили, точно както тя имаше нужда от приятелска подкрепа, и да се справи със загубата на Сара.

Клепачите му бяха затворени. Моли забеляза, че миглите му са с по-тъмен оттенък от косата, която вече бе започнала да изсъхва по слепоочията. Тя подпря брадичка на ръката си.

— Винаги ли си знаел, че Лили е твоя майка?

Кевин не отвори очи.

— Моите родители ми казаха, когато бях на шест.

— Постъпили са правилно, като не са го пазили в тайна. — Зачака, но той не каза нищо повече. — Тя трябва да е била много млада. Сега не изглежда на повече от четирийсет.

— На петдесет е.

— Леле!

— Типична холивудска примадона. Стотици пластични операции.

— Често ли си я виждал като малък?

— По телевизията.

— Но не си се срещал с нея? — Наблизо се чу равномерното чукане на кълвача, а над езерото кръжеше ястреб. Моли гледаше как гърдите му равномерно се повдигат и спускат.

— Появи се веднъж, когато бях на шестнайсет. Сигурно нещата в Града на фалшивия блясък и мечти не са вървели много добре. — Отвори очи и седна. Моли очакваше да стане и да си тръгне, но той зарея поглед към езерото. — Що се отнася до мен, аз имах една майка, и тя бе Мейда Тъкър. Нямам представа каква игра е замислила някогашната телевизионна кралица с идването си тук, но аз няма да участвам. Празноглавите секссимволи не ме интересуват.

Думите „празноглави секссимволи“ пробудиха спомените на младата жена. Така навремето мислеха останалите за Фийби. Сега Моли си припомни какво й бе казала сестра й преди много години: „Понякога си мисля, че определението «секссимвол» е измислено от мъжете, за да покажат превъзходството си над жените, които умеят да оцеляват по-добре от тях“.

— Най-добре е да поговориш с нея — рече Моли. — Така ще разбереш какво иска.

— Не ми пука. — Той се изправи, грабна джинсите си и ги нахлузи. — Тази седмица се оказа много гадна.

Може би за него, но не и за нея. За Моли това се очертаваше като най-хубавата седмица, която бе имала от месеци.

Тъкър прокара пръсти през още влажната си коса и заговори с по-мек тон.

— Все още ли искаш да дойдеш с мен в града?

— Разбира се.

— Ако тръгнем веднага, ще успеем да се върнем до пет. Ти ще сервираш следобедния чай и без мен, става ли?

— Става, но сам знаеш, че рано или късно, ще се наложи двамата да си изясните отношенията.

Тя наблюдаваше силната гама от чувства, която се изписа върху лицето му.

— Да, така е, но аз ще избера времето и мястото.

Лили стоеше до таванския прозорец и гледаше как Кевин заминава с колата, придружен от футболната наследница. На гърлото й заседна голяма буца, когато си припомни пренебрежителното му отношение. Нейното малко момче… Детето, което бе родила, когато самата тя още беше почти дете. Синът, който бе дала на сестра си, за да го отгледа като свой.

Знаеше, че постъпката й бе правилна и лишена от егоизъм — и успехите, които бе постигнал в живота си, бяха доказателство за това. Какви възможности щеше да има той като дете на необразована, излъгана и изоставена седемнайсетгодишна девойка, мечтаеща за звездна слава и богатство?

Пусна завесата и приседна на ръба на леглото. Беше се запознала с онова момче в първия ден, когато слезе от автобуса в Лос Анджелис. Той бе тийнейджър като нея, току-що пристигнал от някакво ранчо в Оклахома. Търсеше работа като каскадьор. Двамата си поделяха една стая в един долнопробен и евтин хотел, за да спестят пари. Бяха млади и жадни за удоволствия, криеха страха си от опасния град зад неловък секс и груби приказки. Бе изчезнал, преди дори да разбере, че тя е бременна.

Имаше късмет да си намери работа като сервитьорка. Една от по-възрастните й колежки, Беки, се смили над нея и й позволи да спи на дивана й. Беки беше самотна майка и към края на тежкия работен ден толкова бе капнала от умора, че нямаше сили да прояви повече търпение и грижовност към малкото си тригодишно дете. На Лили не й беше лесно да гледа как малкото момиченце се свива уплашено от гневните крясъци на майка си, а понякога и от плесниците, ала това й подейства доста отрезвяващо. Две седмици преди Кевин да се роди, тя се обади на Мейда и й каза за бебето. Сестра й и Джон Тъкър пристигнаха незабавно в Ел Ей.

Останаха с нея до раждането на Кевин и й казаха, че може да се върне с тях в Мичиган. Но тя не можеше да се върне, а по лицата им прочете, че те също не я искат.

В болницата Лили при всеки удобен случай вземаше бебето си на ръце и му шепнеше нежни думи на обич. Виждаше как сестра й грейваше от щастие всеки път щом го вдигнеше от креватчето, как лицето на Джон омекваше от радостен копнеж, докато се взираше в малкото човече. Това бе доказателство, че са напълно подходящи да отгледат детето й, и тя едновременно ги обичаше и мразеше заради това. Най-тежкият момент в живота й бе, докато ги гледаше как заминават с малкото й момченце. Две седмици по-късно срещна Крейг.

Лили знаеше, че бе постъпила правилно, давайки Кевин на сестра си, но при все това цената бе твърде висока. Трийсет и две години живя с огромна празнина в сърцето си, която нито кариерата й, нито бракът й успяха да запълнят. Дори и да бе имала други деца, мъката и страданието по първото й дете никога нямаше да намалеят. Ала сега искаше най-сетне да излекува тази незарастваща рана.

Когато бе на седемнайсет, единственият изход да осигури нормален и сигурен живот за сина си, беше да се откаже от него. Но вече отдавна бе надраснала онази изплашена тийнейджърка и беше време да разбере, веднъж и завинаги, дали би могла да присъства в живота му. Щеше да приеме смирено и с благодарност всичко, което бе готов да й даде. Картичка за Коледа веднъж в годината. Усмивка. Добра дума, нещо, което да й подскаже, че той вече не я мрази. Това, че не я искаше близо до себе си, бе станало болезнено ясно, защото я отблъскваше грубо всеки път щом се опиташе да установи контакт с него след смъртта на Мейда, а днес беше още по-очевидно. Но може би просто трябваше да се постарае повече.

Замисли се за Моли и потръпна от обзелия я студ. Лили не уважаваше жените, които преследваха известните мъже. Неведнъж бе наблюдавала подобни истории да се случват в Холивуд. Отегчени, богати и разглезени момичета, без работа и цел, се опитват да се реализират, като улавят на въдицата си прочути и успели мъже. Моли го бе хванала в мрежите си с бременността и роднинството си с Фийби Кейлбоу.

Лили стана от леглото. Не бе имала възможност да закриля и предпазва Кевин, докато растеше и възмъжаваше, но сега имаше възможност да навакса пропуснатото.

Уинд Лейк беше типично курортно градче със старомоден, но приятен център и малко позапуснати покрайнини. По главната улица, която се извиваше покрай езерото, се виждаха няколко ресторанта и магазинчета за сувенири, малък пристан за яхти, скъп бутик за дрехи за туристите и хотел „Уинд Лейк“.

Кевин паркира и Моли слезе от колата. Преди да потеглят от лагера, тя си взе душ, среса косата си, гримира леко очите си и си сложи дискретно червило. След като имаше само маратонки, и дума не можеше да става да облече лятната рокля без ръкави, затова бе нахлузила светлосиви шорти с шнур на кръста и късо черно горнище. Утешаваше се с мисълта, че е отслабнала достатъчно, за да изглежда добре в плитки шорти, откриващи пъпа й.

Когато Тъкър заобиколи колата отпред, очите му се плъзнаха по нея, сетне я огледа по-внимателно. Макар и нежелани, по тялото й се разляха приятни тръпки и младата жена се запита дали му харесва гледката, или просто прави сравнение, при това не в нейна полза, с безбройните си почитателки чужденки.

И какво от това? Тя харесваше тялото и лицето си. Кевин може и да не ги забелязваше, но Моли бе доволна от това, което Бог й бе дал. Освен това хич не й пукаше какво си мисли той.

Спътникът й посочи към бутика.

— Там трябва да има сандали, ако искаш да си купиш нови в замяна на онези, които изгуби в езерото.

Сандалите в бутика едва ли бяха по джоба й.

— По-добре да проверя в магазина на плажа.

— Но там предлагат само евтина стока.

Тя намести слънчевите очила на носа си. За разлика от неговите „Рево“, нейните струваха девет долара от „Маршале“.

— Аз не съм претенциозна.

Той я изгледа с любопитство.

— Нали не си от онези стиснати мултимилионерки, които цепят цента на две?

Моли се замисли за миг, сетне реши, че играе на чисто. Време беше той да разбере коя е в действителност, да се увери, че е пълна откачалка и прочее.

— Всъщност аз не съм мултимилионерка.

— Всички знаят, че си богата наследница.

— Да, ама… — Младата жена прехапа устни.

Той въздъхна.

— Защо ли имам чувството, че ще чуя нещо наистина шантаво?

— Предполагам, че зависи от гледната ти точка.

— Продължавай. Целият съм в слух.

— Аз съм разорена, сега разбра ли?

— Разорена?

— Няма значение. И след милион години няма да разбереш. — Моли се отдалечи от него.

Докато пресичаше с бодра крачка улицата на път за плажното магазинче, той я настигна. Подразни се, като видя неодобрителната му физиономия, макар че би трябвало да очаква подобна реакция от господин Праведник, който можеше да послужи за пример на порасналите пасторски деца, въпреки че за нищо на света не искаше да го признае.

— За нула време си профукала цялото наследство, така ли? Значи, затова живееш в онова малко жилище.

Тя се спря по средата на улицата и се извъртя рязко към него.

— Не, не съм го профукала. Наистина похарчих малко през първата година, но повярвай ми, остана още много.

Кевин улови ръката й и я повлече към тротоара, по-далеч от уличното движение.

— Тогава какво се случи?

— Нямаш ли си друго по-интересно занимание, вместо да ми досаждаш?

— Всъщност не. Лоши инвестиции? Или си вложила всичко във ферма за производство на вегетарианско месо за крокодили?

— Много смешно.

— Опитала си се да завладееш пазара на пухкави чехли с розови заешки уши?

— А какво ще кажеш за това? — тросна се ядно тя, като спря пред плажното магазинче. — Заложих всичко, което имах, на „Старс“ в последния им мач за сезона, а някакъв спънат тъпанар заби топката в зоната на двойното покритие.

— Това беше удар под кръста.

Моли пое дълбоко дъх и бутна очилата на върха на главата си.

— Всъщност дарих всичките си пари преди няколко години. И не съжалявам.

Той примигна, сетне прихна.

— Дарила си ги?

— Да не би да имаш проблеми със слуха?

— Не, нямам. Хайде, кажи ми истината.

Тя му метна изпепеляващ поглед и влезе в магазина.

— Направо не е за вярване. Ти наистина си го направила. — Кевин я бе настигнал. — И колко пари имаше?

— Много повече, отколкото ти имаш, синко.

Кевин се ухили.

— Хайде. Можеш да ми кажеш.

Тя се насочи към панера с обувките, но в следващия миг съжали — вътре бе пълно с пластмасови сандали в най-ярките цветове на дъгата.

— Повече от три милиона?

Моли подмина въпроса и протегна ръка към най-семплите сандали — истинско творение на кича с някакви блестящи сребърни звезди по каишките.

— По-малко от три?

— Няма да ти кажа. А сега се махай и не ми досаждай повече.

— Ако ми кажеш, ще те заведа в онзи бутик и ще можеш да си купиш каквото ти душа иска с кредитната ми карта.

— Става. — Моли захвърли обратно в панера сребристата отврат и се запъти към вратата.

Той избърза напред и я отвори любезно.

— Не искаш ли малко да те убеждавам, за да спасиш гордостта и достойнството си?

— Не видя ли колко грозни бяха онези сандали? Освен това зная колко си изкарал миналия сезон.

— Радвам се, че подписахме предбрачен договор. Яко! Аз си мислех, че защитаваме твоето състояние, но дяволите да ме вземат, ако на това не му се вика обрат на съдбата. Животът понякога ни поднася огромни изненади — оказва се, че всъщност сме защитавали моите пари. — Ухили се още по-широко. — Кой би си го помислил?

Той толкова явно се наслаждаваше на откритието си, че Моли ускори крачка.

— Обзалагам се, че мога за половин час да опразня кредитната ти карта — реши да попари ентусиазма му.

— Повече от три милиона ли бяха?

— Ще ти кажа, след като приключа с пазаруването. — Усмихна се на една възрастна двойка.

— Ако ме излъжеш, ще върна всичките ти покупки.

— Дали някъде няма огледало, за да се полюбуваш на отражението си?

— Никога не бях срещал жена, която толкова да си припада по страхотния ми външен вид.

— Всички жени си припадат по страхотния ти външен вид. Само се преструват, че са впечатлени от личността ти.

— Божичко, някой наистина трябва хубаво да те натупа.

— Обаче ти си мъж, който не си пада по пердаха.

— А ти си истинска проклета глезла!

Тя му се усмихна и се запъти към бутика. Петнайсет минути по-късно излезе с два чифта сандали. Чак след като отново намести очилата на носа си, Моли забеляза, че Кевин също носи пазарска торба.

— Какво си купил? — поинтересува се младата жена.

— Имаш нужда от бански.

— Купил си ми бански?

— Да, прецених размера на око.

— И какъв модел е банският?

— Боже, ако някой ми купи подарък, ще бъда доволен и щастлив. Няма да се надувам и да се зверя подозрително, все едно са ми взели нещо.

— Ако е прашки, най-добре го върни.

— Хайде сега! Бих ли те обидил по този начин?

Двамата поеха надолу по улицата.

— Май прашките са единственият модел бански, който познаваш. Сигурна съм, че твоите мацки не носят друго.

— Ако си мислиш, че можеш да ме забаламосаш, няма да стане.

Минаха покрай сладкарница с името „Поръчай фъдж“. До нея имаше съвсем малък парк — само с няколко храста хортензии и две пейки.

— Време е, Дафни. Ето едно удобно местенце. — Кевин посочи една от пейките и след като тя седна, се настани до нея. Ръката му бръсна рамото й, когато я преметна през облегалката. — Разкажи ми всичко за парите. Трябвало ли е да чакаш да станеш на двайсет и една, за да ги докопаш?

— Да, но още учех в университета и Фийби не ми позволи да взема и цент. Заяви, че ако искам достъп до парите, преди да съм завършила, ще се наложи да я съдя.

— Умна мадама.

— Двамата с Дан ме държаха много изкъсо, затова, след като се дипломирах и тя най-после ми даде достъп до наследството, аз направих всичко, което би могъл да очакваш. Купих си кола, преместих се в луксозен апартамент, накупих си купища маркови дрехи — наистина онези дрехи много ми липсват. Но след известно време лъскавият живот на богата наследница изгуби чара си.

— Защо просто не се хвана на работа?

— Направих го, но парите ми тежаха като камък на шията. Не бях спечелила нито цент от тях. Може би ако ги бях наследила от друг, а не от Бърт Съмървил, нямаше да ми е толкова трудно да ги приема. Обаче имах чувството, че той отново вре муцуна в живота ми, и това никак не ми се нравеше. Накрая реших да основа фондация и да прехвърля всички пари на нея. Ако кажеш на някого, кълна се, че ще те накарам да съжаляваш.

— Дала си всички пари?

— До последния цент.

— Колко?

Тя се заигра с шнура на шортите си.

— Не искам да ти кажа. И без това вече ме мислиш за смахната.

— Никак няма да ми е трудно да върна сандалите.

— Е, добре — петнайсет милиона!

За миг Кевин онемя и само я зяпаше сащисано.

— Дарила си петнайсет милиона долара?

Моли кимна.

Кевин отметна глава и се засмя.

— Ти си луда!

Тя си припомни салтото, което бе направила при скока от скалите.

— Може би. Но нито за миг не съм съжалявала. — Макар че сега нямаше да има нищо против да си получи известна част обратно, за да може да продължи да си плаща ипотеката.

— Наистина ли не съжаляваш?

— Не. Само ми е мъчно, задето вече не мога да си пазарувам готини дрехи, но вече ти го казах. И между другото, благодаря за сандалите. Страхотни са!

— Няма защо. Всъщност твоята история толкова много ми хареса, че следващия път, когато дойдем в града, ще ти купя и някой нов тоалет.

— Да не се отметнеш?

— Боже, сърцето ми се къса, като гледам как една жена се бори с все сили, за да отстоява едновременно и интересите, и достойнството си.

Тя се засмя.

— Здравей, Кевин!

Моли долови съвсем отчетлив немски акцент и вдигна глава. Видя елегантна блондинка да се носи забързано към тях с малка бяла кутийка в ръка. Жената носеше престилка на сини и бели ивици върху черните си панталони и горнището с остро деколте. Беше много хубава. Гъста коса, кафяви очи, дискретен грим. Навярно беше няколко години по-голяма от нея самата, на възрастта на Кевин.

— Хей, Кристина!

Тъкър се разтопи и според Моли я награди с ненужно секси усмивка, докато се изправяше, за да я поздрави.

Тя му подаде малката бяла картонена кутийка и Моли зърна от едната страна син печат, върху който бе гравиран надписът: „Поръчай фъдж“.

— Стори ми се, че снощи нашият фъдж много ти хареса, ja31? Това е малък подарък за добре дошъл в Уинд Лейк. Вътре има рекламна мостра на фъдж.

— Много ти благодаря. — Той изглеждаше толкова доволен, че Моли едва се сдържа да не му напомни, че това е само сладкиш, а не пръстен на Суперкупата! — Кристина, това е Моли. Кристина е собственичка на онази сладкарница там. Запознахме се вчера, когато дойдох в града, за да хапна един хамбургер.

Жената беше много по-слаба, отколкото би трябвало да е собственичката на сладкарница. Моли реши, че това направо си е престъпление срещу природата.

— Приятно ми е да се запознаем, Моли.

— На мен също. — Би могла да подмине любопитното й изражение, но не беше чак толкова великодушна. — Аз съм съпругата на Кевин.

— О! — Разочарованието й бе толкова явно, колкото и номерът с кутийката с фъдж.

— Ние сме разделени — уточни Кевин. — Моли пише детски книжки.

— Ach so? О, нима? Винаги съм искала да напиша детска книжка. Може би ще отделиш време да ми дадеш някои идеи?

Моли се усмихна любезно, но не каза нищо. Искаше й се поне веднъж да срещне някой, който не искаше да напише детска книжка. Хората предполагаха, че е много лесно да се пише за деца, тъй като историите са кратки. Нямаха представа колко усилия струва написването на успешна книга, едновременно поучителна и интересна за децата. Невинаги книгите, които възрастните смятаха за забавни, се харесваха на децата.

— Съжалявам, че ще продадеш лагера, Кевин. Ще ни липсваш. — В този миг Кристина зърна една жена да се запътва към сладкарницата и това пресече прехласнатите й излияния към куотърбека. — Трябва да вървя. Отбий се следващия път, когато дойдеш в града, ще те почерпя с моите бонбони с вишнев пълнеж.

— Не можеш да продадеш лагера! — възкликна Моли в мига, в който жената се отдалечи.

— От самото начало ти казах, че тъкмо това смятам да направя.

Вярно беше, но тогава нямаше значение. Сега младата жена не можеше да понесе мисълта, че той с лека ръка ще се откаже от лагера. Мястото беше част от него, от семейството му и по някакъв странен начин, който не можеше да си обясни, бе започнал да се превръща в неразделна част и от нея.

Той разбра погрешно мълчанието й и реши да я успокои.

— Не се притеснявай. Няма да е нужно да оставаме тук толкова дълго. Веднага щом наема управител, ще си тръгнем.

Докато пътуваха обратно към лагера, Моли се опита да подреди мислите си. Истинските корени на Кевин бяха тук. Той бе изгубил родителите си, нямаше братя и сестри и явно не смяташе да допусне Лили в живота си. Къщата, в която бе отраснал, принадлежеше на църквата. Нищо не го свързваше с миналото, освен лагера. Не биваше да се отказва от детските спомени.

В далечината се показа моравата пред станцията и обърканите мисли отстъпиха място на усещането за покой. Шарлот Лонг метеше предната веранда, възрастен мъж караше колело с три колела, а една двойка си бъбреше, седнала на пейката. Моли се наслаждаваше на гледката на спретнатите бунгала, които приличаха на приказни къщички, и сенчестите дървета.

Нищо чудно, че всичко наоколо й се струваше познато от мига, в който го зърна. Сякаш бе пристъпила в страниците на книгите си и се бе озовала в Гората на славея.

За да избегне срещата с непознати, Лили пое по тясната пътека зад ливадата, водеща към гората, вместо да се насочи към езерото. Беше се преоблякла в панталони и кафяво горнище с квадратно деколте, но пак й бе горещо. Искаше й се да е по-слаба, за да си сложи шорти. Като онези малки бели секси панталонки, неотменна част от гардероба й в сериала „Лейс Инкорпорейтид“, които едва покриваха задните й части.

Озова се на широка поляна. Високата трева галеше краката й, усещаше приятното дразнене на песъчинките в сандалите си и част от напрежението, измъчващо я през целия ден, започна да изчезва. Чу ромоленето на водата в потока и се обърна, за да погледне. Зърна нещо толкова неуместно, че примигна от изумление.

Хромиран стол с червена пластмасова седалка.

Актрисата не можеше да проумее какво прави по средата на поляната. Когато се запъти към него, видя рекичка, покрай чиито брегове растяха папрат и тръстика, полюшващи се сред обраслите с мъх камъни. Столът бе поставен върху голям гладък камък, покрит с лишеи. Червената пластмасова седалка блестеше на слънчевите лъчи и по хромираните му крачета не се забелязваха следи от ръжда, значи бе поставен там съвсем наскоро. Но защо? При това едва се крепеше и се заклати, когато тя го докосна леко.

— Не го пипайте!

Лили се извърна и видя огромен мъж, приклекнал под слънчевите лъчи в края на поляната.

Ръката й се стрелна уплашено към гърлото.

Зад нея столът цопна с плясък във водата.

— По дяволите! — Мъжът скочи на крака.

Беше наистина много едър, с рамене, широки като магистрала в Ел Ей с дванайсет платна, с грубо изсечено лице, типично за злодея в някой стар каубойски филм за Дивия запад. Изражението му излъчваше недвусмисленото послание: Имам начини да накарам женички като теб да си развържат езика. За окончателното завършване на образа липсваше единствено наболата брада по квадратната му челюст.

Косата му беше кошмар — или може би сбъдната мечта? — за всеки уважаващ себе си холивудски стилист. Гъста и сивееща по слепоочията, тя се спускаше до яката, а краищата й сякаш бяха подрязани с ножа, несъмнено втъкнат в ботуша му. Само дето не бе обул ботуши, а протрити маратонки, от които се подаваха чорапи, насъбрани около глезените. А очите му — загадъчно тъмни и опасни върху силно загорялото, невероятно привлекателно лице.

Всеки холивудски продуцент щеше да си изпотроши краката, за да го наеме за продукцията си.

Всички тези мисли препускаха налудничаво из главата на Лили, вместо там да цари една-единствена: Бягай!

Той пристъпи към нея. Под шортите в цвят каки се виждаха загорелите му мускулести крака. Носеше избеляла синя джинсова риза, а навитите до лактите ръкави разкриваха силни ръце, обрасли с тъмни косми.

— Знаете ли колко време изгубих, за да наглася стола точно там?

Тя отстъпи предпазливо.

— Явно разполагате с доста свободно време.

— Да не би да ви е забавно?

— О, не. — Лили продължи да отстъпва. — Не ми е забавно.

Определено не е.

— Харесва ли ви да проваляте целодневната ми работа?

— Работа?

Веждите му се смръщиха заплашително.

— А вие какво работите?

— Работя ли?

— Останете на мястото си, дяволите да ви вземат, и престанете да треперите от страх!

— Не треперя от страх!

— За бога, няма да ви сторя нищо лошо! — Изръмжа нещо под нос, върна се в края на поляната и вдигна нещо от земята. Лили се възползва от моментното му разсейване, за да пристъпи към пътеката.

— Казах ви да не мърдате!

Държеше нещо като тетрадка и вече не изглеждаше заплашителен, а само невероятно груб и невъзпитан. Лили го изгледа с цялото високомерие на холивудска кралица.

— Струва ми се, че някой е забравил добрите си маниери.

— Излишна загуба на енергия. Дойдох тук, за да потърся уединение. Толкова много ли искам?

— Ни най-малко. Веднага си тръгвам.

— Идете там! — Мъжът посочи гневно с пръст към потока.

— Моля?

— Седнете там.

Лили вече не беше изплашена, а само раздразнена.

— Не мисля, че е уместно.

— Съсипахте работата ми за целия следобед. За компенсация може да ми позирате малко.

Чак сега тя осъзна, че той държеше скицник, а не тетрадка. Беше художник.

— А не е ли по-добре да си тръгна веднага?

— Казах ви да седнете!

— Някой споменавал ли ви е, че сте голям грубиян?

— Струваше ми доста усилия, за да го постигна. Седнете на камъка с лице към слънцето.

— Благодаря, но не се излагам на пряка слънчева светлина. Вредно е за кожата.

— Как ми се иска само веднъж да срещна красива жена, която да не е суетна.

— Оценявам комплимента — процеди Лили сухо, — но бях в категорията на красавиците, когато бях с десетина години по-млада и петнайсетина килограма по-слаба.

— Не се превземайте. — Грубиянът измъкна молив от джоба на ризата си и започна да скицира, без повече да си дава труд да спори с нея, нито да седне на сгъваемото столче, което тя зърна недалече. — Наклонете брадичка. Господи, наистина сте красива!

Промърмори комплимента толкова безстрастно, че изобщо не прозвуча ласкателно. Позалязлата звезда едва се сдържа да не му се тросне, че би трябвало да я види в разцвета на славата й.

— Прав сте, че съм суетна — поде тя, само за да го подразни. — И тъкмо заради това не смятам повече да се пека на това слънце.

Моливът продължи да лети по скицата.

— Не обичам моделите ми да говорят, докато работя.

— Аз не съм ваш модел.

Тъкмо когато се канеше да се обърне и да си тръгне, той пъхна молива в джоба на ризата си.

— И как очаквате да се съсредоточа, когато постоянно мърдате?

— Нека ви е ясно: не ме е грижа дали сте съсредоточен, или не.

Веждите му отново се смръщиха и Лили имаше чувството, че се пита дали да не използва сила, за да я накара да остане. Накрая той затвори със замах скицника.

— В такъв случай ще се видим утре сутринта. Да кажем, в седем. Тогава слънцето няма да е толкова силно и вредно за кожата ви.

Внезапно й стана забавно и раздразнението й се стопи.

— А защо да не е в шест и половина?

Мъжът присви очи.

— Поднасяте ме, нали?

— Проницателен грубиян — неустоима комбинация.

— Ще ви платя.

— Едва ли съм ви по джоба.

— Е, за това може да се поспори.

Тя се усмихна и се извърна към пътеката.

— Знаете ли кой съм аз? — подвикна нахалникът след нея.

Лили се обърна. Изражението му беше повече от заплашително.

— А трябва ли да зная?

— Аз съм Лиам Дженър, по дяволите!

Тя пое дълбоко дъх. Лиам Дженър. Джеръм Дейвид Селинджър сред американските художници. Мили боже… Какво правеше той тук?

По изражението й мъжът разбра, че тя много добре знаеше кой е. Смръщената му гримаса изчезна и самодоволно се ухили.

— В такъв случай се разбрахме за седем.

— Аз… — Лиам Дженър! — Ще си помисля.

— Направете го.

Какъв неприятен тип! Беше направил услуга на света, като живееше в усамотение. Но при все това…

Лиам Дженър, един от най-известните художници в Америка, искаше да му позира. Ах, защо не беше някогашната двайсетгодишна красавица!