Капризите на сърцето

23

О, боже…

Моли остана в банята колкото можа повече — изми си зъбите, наплиска с вода лицето си, опъна си горнището, отвърза и завърза отново шнура на долнището на пижамата. Почти очакваше Кевин да нахлуе в банята, но очевидно той не виждаше смисъл, тъй като прозорецът бе закован и единственият изход беше през вратата, която щеше да я заведе право в ръцете му.

При тези обстоятелства нямаше смисъл да се мотае по-дълго и да си взема вана. Освен това беше крайно време да се изправи пред справедливия му гняв и да понесе достойно наказание за действията си.

Моли открехна леко вратата само и го видя, облегнат на срещуположната стена, готов да се нахвърли срещу нея.

— Ъ… какво каза?

— Ще бъдеш ли така любезна да ми обясниш — процеди той, — защо днес, като се разхождах по брега след закуска, видях в езерото да плава мъртва риба тон?

— Може би е настъпила промяна в миграционния път на рибите?

Той я сграбчи за ръката и я повлече към предната стая. Ставаше все по-зле. В спалнята поне имаше някакъв шанс да се справи с него.

— Сериозно се съмнявам, че миграционният път се е променил толкова много, че една морска риба да стигне до сладководно езеро!

Бутна я на дивана.

Миналата нощ трябваше да се върне при езерото и да излови рибата, но тя предположи, че до сутринта мъртвите риби ще са потънали. И може би точно това щеше да се случи, ако не се беше разразила бурята.

Е, стига увъртания. Време беше за справедливо възмущение.

— Ама… наистина, Кевин, само защото съм по-умна от теб, това още не означава, че зная всичко за рибите.

Вероятно не беше най-добрата стратегия, защото, когато заговори, тонът му бе смразяващ.

— Можеш ли да ме гледаш в очите и да продължаваш да твърдиш, че не знаеш как тази риба тон е попаднала в езерото?

— Ами…

— Или, че нямаш представа защо Еди Дилард ме събуди почти на разсъмване, за да ми съобщи, че няма да купи лагера?

— Наистина ли?

— А какво мислиш, че ми каза той на раздяла?

— Може би: „Ти си готин пич, Кев“?

Веждите му се извиха нагоре, а гласът му стана тих като стъпките на убиец.

— Не, Моли, не позна. Каза: „Нужна ти е помощ, човече“. — Съпругата му потръпна. — Какво искаше да каже, как мислиш?

— Я повтори — какво точно ти каза? — изграчи тя.

— По-скоро искам да узная ти какви си му ги наприказвала?

Явно се налагаше да прибегне до тактиката на хлапетата Кейлбоу.

— Защо мислиш, че аз съм казала нещо? Сякаш тук няма други, освен мен. Може да е бил Трой, Ейми, Шарлот Лонг. Или някой друг. Не е честно, Кевин. Всеки път когато тук се случи нещо, обвиняваш мен.

— И защо е така?

— Нямам представа.

Той се наведе, сложи ръце на коленете й и приближи застрашително лицето си на сантиметри от нейното.

— Защото разбрах номера ти. Имах цял ден на разположение за това.

— Е, аз пък нямах. — Моли облиза устните си и се зае да изучава меката долна част на ухото му, безупречна, както цялото му тяло, с изключение на малкия червен белег от ухапване, за който бе сигурна, че беше виновна лично тя. — Кой сервира закуската тази сутрин?

— Аз — отвърна Кевин спокойно, но не охлаби натиска върху коленете й. Определено нямаше да й позволи да стане от дивана. — После дойде Ейми и ми помогна. Свърши ли с шикалкавенето?

— Не… да… не зная! — Опита се да помръдне краката си, но не успя. — Просто не исках да продадеш лагера. Това е всичко.

— Кажи ми нещо, което не зная.

— Еди Дилард е пълен идиот.

— И това го зная. — Той се изправи, но не се отдръпна. — Какво още криеш в пазвата си?

Моли се опита да се надигне, за да му покаже, но тялото му я притискаше. Близостта му толкова я възбуди, че й идеше да се разкрещи.

— И след като го знаеш, как можа да постъпиш така? Да слушаш най-безучастно как ще боядиса всички бунгала в кафяво? Как ще събори това бунгало… — бунгалото, в което стоиш в момента! — и ще превърне пансиона в магазин за стръв и рибарски такъми?

— Еди щеше да направи всичко това само ако му бях продал лагера.

— Ако ти… — Тя промуши ловко краката си покрай него и скочи от дивана. — За какво говориш? О, боже, Кевин, какво искаш да кажеш?

— Първо искам да чуя за рибата тон.

Моли преглътна мъчително. Нямаше какво да се прави. Още когато обмисляше плана си, знаеше, че в края на краищата ще трябва да признае истината. Само се надяваше да не е толкова скоро.

— Добре — промърмори младата жена, но за всеки случай отстъпи с няколко крачки назад. — Вчера купих малко от замразената риба на пазара, хвърлих я в езерото, а през нощта събудих Еди и го заведох да я види.

Последва кратка пауза.

— И какво точно му каза?

Тя заби поглед в лакътя му и заговори колкото можа по-бързо.

— Казах му, че наблизо има подземен склад за опасни химически отпадъци и разни отрови, които се просмукват във водата и убиват рибата.

— Подземен склад за химически отпадъци?

— Ъхъ.

— Подземен склад за химически отпадъци?

Моли бързо отстъпи с още една крачка.

— Не може ли да говорим за нещо друго?

О, боже, очите му светят с всички нюанси на лудостта.

— И заклетият рибар Еди не забеляза, че морска риба плува в сладководно езеро?

— Беше тъмно, пък и не му дадох възможност да ги огледа по-внимателно.

Направи още крачка назад. Но Кевин контрира и направи една напред.

— И как обясни старанията ми да му пробутам лагер на брега на заразено езеро!

Тук вече нервите й не издържаха.

— Престани да ме гледаш така!

— Сякаш искам да те стисна за гърлото и да те удуша?

— Само дето не можеш, защото съм сестра на шефа ти.

— Последното означава само, че трябва да измисля нещо, което да не оставя следи.

— Секс! Някои двойки смятат, че сексът е най-добрият начин да изгладят противоречията си.

— А ти откъде знаеш? Няма значение, вярвам ти. — Кевин я улови за деколтето на горнището.

— Ъ… Кев… — Моли облиза устни и се взря в тези блестящи зелени очи.

Пръстите му се плъзнаха по дупето й.

— Искрено те съветвам да не ме наричаш така. И също толкова искрено те предупреждавам да не се опитваш да ме спреш, защото наистина, наистина трябва някак си да си излея гнева. — Притисна я здраво към себе си. — А всичко друго, което ми идва на ума, ще ме вкара в затвора.

— Д-добре. Това е справедливо. — Щом остане гола, ще разкаже за разговора с Еди.

Но после устните му се впиха в нейните и всички мисли излетяха от главата й.

Кевин нямаше търпение да съблича своите дрехи, но свали нейните, после затръшна и заключи вратата на спалнята, в случай че на някого от малките Кейлбоу му хрумне да се отбие при леля Ем.

— На леглото. Веднага.

О, да. Изпълни заповедта колкото можа по-бързо.

— Разтвори си краката.

Да, сър.

— По-широко.

Тя ги разтвори още няколко сантиметра.

— Не ме карай да повтарям.

Моли вдигна коленете си. Никога повече нямаше да изпита същото. Никога повече нямаше да се чувства в пълна безопасност с опасен мъж.

Чу как спусна ципа. И грубо ръмжене:

— Как го искаш?

— О, млъквай! — Тя протегна ръце. — Млъквай и ела тук.

И след миг усети познатата тежест на тялото му. Още беше бесен, знаеше го, но гневът не му попречи да я докосва по всички тайни местенца, които жадуваха за ласките му.

Гласът му беше плътен и дрезгав, а топлият му дъх раздвижи един кичур до ухото й.

— Подлудяваш ме. И го знаеш, нали?

Тя притисна буза към коравата му челюст.

— Зная. Съжалявам.

Той добави по-тихо и напрегнато:

— Това не може… ние не можем да продължаваме…

Моли прехапа устни и го притисна здраво.

— И това го зная.

Кевин може би не разбираше, че това им е за последен път, но тя го знаеше. Проникна в нея дълбоко и яростно, точно както й харесваше. Тялото й се изви. Нагоди ритъма си към неговия и му се отдаде докрай. Само още веднъж. За последен път.

Обикновено, след като всичко свършеше, той я притегляше върху гърдите си и двамата дълго оставаха така, сгушени един до друг, и разговаряха. Кой е бил по-страхотен — той или тя. Кой е вдигал повече шум. Или защо списание „Гламър“ е по-добро от „Спорт Илюстрейтид“. Но тази сутрин не им беше до такива забавления. Кевин се отдръпна от нея, а Моли се шмугна в банята, за да се измие и преоблече.

Въздухът още бе влажен от среднощната буря и тя си облече една фланелка върху горнището на пижамата. Кевин я чакаше на остъклената веранда, а Ру лежеше в краката му. От чашата с кафе се издигаше пара и той се взираше в гората. Младата жена леко настръхна, въпреки плътната фланелка.

— Готов ли си да чуеш останалото?

— Предполагам, че да.

Моли се насили да го погледне в очите.

— Казах на Еди, че макар да продаваш това място, ти все още си емоционално привързан към него и не можеш да понесеш мисълта, че езерото загива. Поради това упорито отричаш истината, че е замърсено. И че не си се опитвал съзнателно да го измамиш; просто не зависи от теб.

— И той повярва на всичко това?

— Той е тъп като галош, а аз съм много убедителна. — След това довърши разказа си за случилото се тази нощ. — После му казах, че имаш сериозен психически проблем — наистина много съжалявам за това — и обещах, че ще те заведа при най-добрия психиатър.

— Психически проблем?

— Само това можах да измисля.

— Освен това, как да ме изриташ от бизнеса? — Кевин така рязко тръшна чашата на масата, че кафето се разплиска.

— Никога не бих направила подобно нещо.

— И защо не? А кой ти даде право да се месиш в живота ми?

— Никой. Но…

Той беше доста търпелив, но сега нервите му не издържаха.

— Какво общо имаш ти с това място?

— Не става дума за мен, Кевин, а за теб! Ти си изгубил родителите си и си решил да държиш Лили на разстояние. Нямаш нито братя, нито сестри, нито други роднини. Изобщо нямаш семейство. Нима не разбираш колко е важно да запазиш наследството си? Та този лагер олицетворява всичко това!

— Не ме интересува наследството! И повярвай ми, притежавам доста повече от този лагер!

— Само се опитвам да ти кажа, че…

— Имам милиони долари, които не съм бил толкова глупав, че да даря — да не споменаваме колите, луксозния дом и пакет от акции, които за дълго ще ми осигурят охолен живот. А можеш ли да се досетиш какво имам още? Имам кариера, която няма да ми откраднат дори цяла армия егоистични филантропи.

Моли стисна юмруци.

— Какво имаш предвид?

— Я ми обясни едно нещо. Обясни ми защо си вреш носа в моите работи, вместо да се погрижиш за твоите?

— Грижа се за тях.

— Кога? От две седмици заговорничиш и плетеш интриги за спасяването на този лагер, вместо да използваш енергията си по предназначение. Кариерата ти отива по дяволите. Кога ще започнеш да се бориш за твоето зайче, вместо да си заравяш главата в пясъка?

— Това не е вярно! Сам не знаеш какви ги говориш.

— Знаеш ли какво си мисля? Мисля, че си толкова обсебена от моя живот и този лагер, защото не желаеш да се замислиш за това, което трябва да направиш със своя живот.

Как се бе изхитрил да прехвърли топката в нейната половина?

— Ти нищо не разбираш. „Дафни се претъркулва“ е първата ми книга от новия договор. Издателството няма да приеме втората ми книга, ако не направя поправки.

— Просто не ти достига смелост.

— Не е вярно! Направих всичко, за да убедя редакторката си, но от „Бърдкейдж Прес“ не отстъпват нито на сантиметър.

— Хана ми разказа сюжета на „Дафни се претъркулва“. Каза, че това е най-хубавата ти книга. Жалко, че тя ще е единственото хлапе, което е имало възможност да я прочете. — Посочи към тетрадката, която Моли бе оставила на дивана. — А това тук са идеите за новата ти книга „Дафни отива на летен лагер“.

— Откъде знаеш за…

— Не си единствената, която си вре носа в чуждите работи. Прочетох черновата. Като оставим настрана несправедливото отношение към язовеца, това ще е поредният ти хит. Само че никой няма да я отпечата, ако не изпълниш исканията на издателя. А ти правиш ли го? Не. Решаваш ли проблемите? Не. Вместо това се носиш по течението в някакъв свой измислен приказен свят, където всички твои беди ти се струват нереални, а само моите са истински.

— Ти не разбираш!

— Права си. Никога не съм разбирал малодушието.

— Но това не е честно! Не мога да спечеля. Ако направя поправките, ще спася положението, но после ще се ненавиждам. Ако пък не ги направя, книгите за Дафни няма да видят бял свят. Издателят никога няма да преиздаде старите, а новите книги просто няма да се появят по книжарниците. Аз губя и в единия, и в другия случай.

— Да загубиш, е по-добре, отколкото да седиш със скръстени ръце.

— Не, не е. Жените в моето семейство не губят битките.

Кевин я изгледа замислено.

— Ако не греша, освен теб в семейството ти има само още една жена.

— И виж какво постигна тя! — От възбуда Моли закрачи из стаята. — Фийби не се отказа от „Старс“ дори когато всички я бяха отписали. Изправи се сама срещу враговете си…

— И дори се омъжи за един от тях.

— … и ги победи в тяхната собствена игра. Същите тези мъже, които я смятаха за празноглава секси блондинка, за незаслужаваща внимание глупачка. Никой не вярваше, че ще й поверят „Старс“, но се получи точно обратното.

— И сега й се възхищава целият футболен свят. Но какво общо има това с теб? — Тя се извърна. Той и бездруго го знаеше, но искаше да го чуе от нея. — Хайде, Моли! Кажи на глас сълзливите думички, че да мога и аз да си поплача яко.

— Върви по дяволите!

— Добре, тогава аз ще ги кажа. Ти не се бориш за книгите си, защото се боиш да не се провалиш. И тъй като винаги тайно си съперничиш със сестра си, за нищо на света не желаеш да рискуваш.

— Не си съпернича с Фийби. Аз я обичам!

— Не се съмнявам в това. Но тя е една от най-влиятелните личности в професионалния спорт, а ти си само една неудачница.

— Не съм!

— Тогава престани да се държиш като такава.

— Ти не разбираш.

— Вече започнах да разбирам доста неща. — Той преметна ръка през гърба на стола. — Дори може да се каже, че най-после разбрах всичко.

— Какво именно? Няма значение, не искам да зная. — Моли се запъти към кухнята, но той й препречи пътя.

— Например историята с противопожарната аларма. Дан все ми повтаряше какво спокойно и сериозно дете си била. Какви отлични оценки си получавала, с колко награди са те удостоили. През целия си живот си се опитвала да бъдеш идеална, нали? Била си най-добрата ученичка, трупала си медали за добро поведение с такъв ентусиазъм, с какъвто другите събират бейзболни картички. Но после нещо се случва. Напрежението става непоносимо и бушоните ти гръмват. Включваш противопожарната аларма, подаряваш всичките си пари, скачаш в леглото на напълно непознат мъж! — Той поклати глава. — Не мога да повярвам, че не го проумях начаса. Но най-поразителното е, че хората около теб още не са го проумели.

— Да проумеят какво?

— Коя си ти всъщност.

— Сякаш ти знаеш.

— Цялото това съвършенство не ти е в характера.

— За какво говориш?

— За тази личност, която можеше да бъдеш, ако беше израснала в нормално семейство.

Моли нямаше представа какво смята да каже, но знаеше, че твърдо го вярва, и внезапно изпита желание да побегне. Но Кевин упорито й препречваше пътя към вратата.

— Не разбираш ли? Ти си родена да бъдеш черната овца в училище, момичето, което бяга от час, за да изпафка по някой фас с гаджето си или да го направи на задната седалка на колата му.

— Какво?

— Момичето, което най-вероятно никога няма да отиде в колеж и… ще избяга в Лас Вегас, за да дефилира в някое вариете по прашки.

— По прашки? Това е най…

— Ти не си дъщеря на Бърт Съмървил. — Засмя се горчиво. — По дяволите! Ти си истинска дъщеря на майка си. А хората около теб са прекалено слепи, за да го забележат.

Тя се срути в люлката. Що за тъпотии! Отвлечени измислици на някой, който прекарва твърде дълго време в тренировъчната зала. Опитваше се да преобърне наопаки представата, която младата жена имаше за себе си.

— Ти сам не знаеш какво…

Внезапно дъхът й секна. Опита се да продължи, но езикът й не й се подчини, защото всичко внезапно си дойде по местата.

Черната овца… момичето, което бяга от час…

— Ти се страхуваш да рискуваш не само защото си съперничиш с Фийби. Боиш се да поемаш рискове, защото още живееш с илюзията, че трябва да бъдеш идеална. Но, Моли, повярвай ми, на теб ти е чужд стремежът към съвършенство.

Трябваше да го обмисли, но не можеше да го направи под зоркия поглед на тези пронизващи зелени очи.

— Не зная — дори не разпознавам личността, за която ми говориш.

— Помисли няколко секунди и се обзалагам, че ще разбереш.

Е, това вече й дойде в повече! Той беше тъпанарят, а не тя!

— Опитваш се да отвлечеш вниманието ми, за да не започна да изброявам твоите издънки.

— Никакви издънки нямам. Или поне нямах, докато не те срещнах.

— Нима? — Каза си, че е най-разумно да замълчи, че сега не му беше времето, но всичко, което толкова дълго бе трупала в себе си, изведнъж се изля. — А какво ще кажеш за това, че бягаш от всякаква емоционална обвързаност като дявол от тамян?

— Ако намекваш за Лили…

— О, не. Това би било прекалено просто. Дори едно глупаво магаре като теб може да го разбере. Защо не разгледаме нещо по-сложно?

— Наистина, защо не?

— Ти си трийсет и три годишен, богат, средно интелигентен, с външността на гръцки бог и определено си хетеросексуален. Но какво куца в картинката? О, да, спомних си… Никога досега не си имал дълготрайна и сериозна връзка с жена.

— А, това ли било… — Кевин небрежно приседна на един стол до масата.

— Няма ли все пак да го обясниш?

— А ти откъде знаеш, че е истина?

— От клюките, разпространявани от твоите съотборници, вестниците, от статията за нас в списание „Пийпъл“. Ако някога си имал сериозна връзка, трябва да е било през втората ти година в гимназията. В живота ти е имало много жени, но нито една не се е задържала.

— Има една, която се задържа прекалено дълго!

— И виж само какви жени си избираш. — Моли подпря длани върху масата. — Избираш ли умни жени, които да имат шанс да те заинтригуват? Или уважавани жени, които да споделят с теб поне някой от твоите — и да не си посмял да спориш с мен за това — закостенели консервативни принципи? Е, изненада, изненада! Няма такива.

— Ето, пак започна да ми опяваш за чужденките. Кълна се, че си обсебена.

— Добре, да оставим чужденките и да разгледаме само американките, с които се е срещал нашият ПС. Купонджийки с твърде много грим и оскъдно облекло. Безмозъчни кукли, които лигавят яките на ризите ти с червилото си и не са влизали в класна стая, откакто са се научили да събират и изваждат.

— Преувеличаваш.

— Не разбираш ли, Кевин? Ти нарочно избираш жени, с които няма как да имаш истинска, дълготрайна връзка.

— И какво от това? Аз искам да се посветя изцяло на кариерата си, а не да се правя на клоун, за да ощастливя някоя жена. Освен това съм само на трийсет и три. Още не съм готов за сериозна връзка.

— По-скоро не си готов да пораснеш.

— Аз ли?

— А после се появи Лили.

— Ето, започва се…

— Тя е страхотна. И макар ти да се постара максимално, за да я отблъснеш, жената не си тръгна. Чака да се вразумиш. Тя ти е майка, Кевин, с нея можеш да спечелиш всичко и няма какво да изгубиш, ала ти не желаеш да й отредиш дори едно малко ъгълче в живота си. Вместо това се държиш като капризен хлапак. Не го ли разбираш? По свой начин и ти си толкова деформиран, колкото и аз, заради възпитанието си.

— Не е вярно.

— Моите рани са по-разбираеми. Израснах без майка, с властен и равнодушен баща, докато ти си имал двама родители, които са те обичали. Но те са ти били толкова чужди, че никога не си изпитвал истинска привързаност към тях и все още се чувстваш виновен за това. Повечето хора просто биха загърбили всичко това, но пък и повечето хора не са толкова чувствителни като теб.

Кевин скочи рязко от стола.

— Глупости! Аз съм достатъчно корав, госпожо, не го забравяй.

— Е, да, външно си суров, но вътрешно си мек като памук. И също като мен се боиш да не се провалиш в живота.

— Ти нищо не знаеш за мен!

— Зная, че сред хиляда мъже няма да се намери някой, който да се почувства задължен да се ожени за някаква откачалка, вмъкнала се най-нахално в леглото му, дори да е роднина на шефа му. Дан и Фийби може и да са те притиснали, но ти можеше много лесно да се измъкнеш, ако им бе казал истината. И не само, че не го стори, но и ме накара да се закълна, че и аз ще си мълча. — Пъхна измръзналите си ръце в ръкавите на фланелката. — А как само се грижеше за мен, когато пометнах.

— Всеки на мое място…

— Не, не всеки би сторил това, но на теб ти се иска да вярваш в това, защото се боиш от всяка емоция, която не е свързана с футбола.

— Пълни дивотии!

— Извън игрището ти усещаш, че нещо ти липсва, че не всичко в живота ти е наред, но се страхуваш да погледнеш истината в очите. По типичния за теб невротичен и незрял маниер смяташ, че има нещо сбъркано в теб, което ще ти попречи да откриеш какво не е наред. Не си имал нормална връзка дори с родителите си, така че как би могъл да общуваш по-продължително с някой друг? Много по-лесно е да се посветиш изцяло на поредната футболна победа.

— Продължително общуване? Я почакай! За какво всъщност говорим?

— За това, че ти е крайно време да пораснеш и да поемеш някои реални рискове.

— Не мисля така. Мисля, че зад всички тези дрънканици се крие нещо повече.

До този момент Моли не бе осъзнала това, но той някак си бе успял да проумее нещата преди нея. Сега осъзна, че съпругът й беше прав, но бе прекалено късно. Прималя й.

— Ти май говориш за продължителни отношения между нас двамата.

— Ха!

— Това ли искаш, Моли? Да превърнеш брака ни в истински?

— С един мъж, чието емоционално развитие е застинало на нивото на дванайсетгодишно хлапе? С един мъж, който едва забелязва собствената си майка? Не съм чак толкова отчаяна, че да съсипя живота си.

— Нима?

— За какво намекваш? Че съм влюбена в теб? — Искаше да го уязви, но по смаяното му изражение разбра, че бе отгатнал истината. Краката й омекнаха. Приседна на края на дивана люлка, докато се мъчеше да измисли как да се измъкне от конфузната ситуация, но беше толкова емоционално изтощена, че мозъкът й блокира. А и какъв бе смисълът да отрича, след като не можеше да го заблуди? Вдигна глава и заговори: — И какво от това? Озовах се в задънена улица, но не съм толкова глупава, че да продължавам в грешната посока.

Той се взираше толкова смаяно в нея, че за миг Моли го намрази.

— Ти си влюбена в мен.

Устата й пресъхна. Ру се потърка в глезените й и заскимтя. Искаше да отвърне, че това е поредният вариант на увлечение по знаменитостите, но не можа.

— Голяма работа — пророни тя смутено. — И ако си въобразяваш, че ще плача безутешно, притисната до гърдите ти, само защото не отговаряш на чувствата ми, дълбоко се лъжеш. Не моля за ничия любов.

— Моли…

Възненавидя го за съжалението, което долови в гласа му. Отново не бе оправдала очакванията. Не беше достатъчно умна, красива или достатъчно специална, за да спечели любовта на един мъж.

Стига!

В гърдите й изригна изгарящ гняв, ала този път Кевин не беше виновен. Повдигаше й се от собствената й неувереност. Преди малко бе обвинила него, че не желае да порасне, но той не беше единственият. Нямаше нищо сбъркано в нея и тя не можеше да продължи да живее с мисълта, че има. Ако съпругът й не отвръщаше на чувствата й, толкова по-зле за него.

Скочи от дивана люлка.

— Тръгвам си днес с Дан и Фийби. Аз и моето разбито сърце се връщаме в Чикаго. И знаеш ли какво? И аз, и то ще го преживеем.

— Моли, не можеш да…

— Млъкни, преди съвестта ти отново да е надигнала глава. Ти не си отговорен за моите чувства, ясно ли е? Вината не е твоя и затова не си длъжен да поправяш нещо. В живота всичко се случва.

— Но… съжалявам. Аз…

— Млъквай. — Изрече го спокойно, защото не искаше да си тръгва изпълнена с гняв. Пристъпи внезапно към него и сякаш отстрани видя как ръката й се протяга към бузата му. Харесваше й да усеща с върховете на пръстите си гладката му кожа. Обичаше го, въпреки всичките му недостатъци. — Ти си добър човек, Чарли Браун53, и аз ти желая всичко най-хубаво.

— Моли, аз не…

— Хей, нали няма да започнеш да ме молиш да остана? — Насили се да се усмихне и се отдръпна от него. — Хубавите неща все някога свършват и нищо не може да се направи. Хайде, Ру, да потърсим Фийби.