Капризите на сърцето

26

Моли откъсна листа от жълтия скицник. Предполагаше се, че това трябва да е началото на новата история за приключенията на зайчето — „Дафни се вкисва“, а не „Дафни — новата звезда на Далас“. Младата жена зарея поглед през Поляната на косовете и се зачуди как човек може едновременно да е толкова щастлив и нещастен.

Тениската, която бе постлала върху тревата, се бе смачкала под босите й крака. Беше на Кевин. Докато я приглаждаше, Моли се опита да се съсредоточи само върху хубавите неща в живота си.

Благодарение на новия договор, най-после имаше финансова сигурност за пръв път, откакто се бе отказала от наследството си, а сюжетите за нови книги направо извираха от главата й. Всички места в лагера и пансиона бяха заети и колкото повече отговорности възлагаше на Ейми и Трой, толкова по-успешно се справяха влюбените младоженци.

Обичаха мястото не по-малко от нея и я бяха помолили да помисли върху идеята да преустрои тавана в удобен апартамент, където двамата да живеят през цялата година. Искаха пансионът да е отворен и през зимата за скиорите и любителите на моторни ски шейни, както и за гости от града, които биха се радвали на зимна почивка сред природата. Моли с радост одобри предложението им. За съжаление, когато Кевин набираше персонал за лагера и пансиона, не бе забелязал тези, които бяха под носа му.

Мразеше се, задето й липсваше толкова много. Той вероятно дори не се сещаше за нея. Е, толкова по-зле за него. Тя му бе предложила най-скъпоценния дар — любовта си, а вместо да го грабне, Кевин най-нехайно го бе захвърлил като нещо ненужно и незначително.

Младата жена грабна скицника си. Ако не можеше да работи върху „Дафни се вкисва“, поне щеше да направи списък на Трой с нещата, които трябва да напазарува в града. Ейми печеше за чая новия си специалитет — пясъчни тарталетки, които всъщност бяха шоколадови тарталетки със зелен кокосов крем и разтопени бонбони. На Моли щеше да й липсва помощта на Лили за гостите, ала най-вече щеше да й липсва нейното приятелство. Настроението й малко се подобри, когато си помисли колко са щастливи Мелиса и жабокът Лио.

Чу зад гърба си шум и остави скицника. Някой от гостите бе открил тихото й пристанище. Сутринта вече бе правила резервации за ресторанта, черта карти за антикварните магазини и голф игрищата, спря една течаща тоалетна, закова един счупен прозорец и помогна на някои от децата да съставят списък за играта „Търси се“.

Примирена с неизбежното, Моли се извърна и… видя Кевин да заобикаля оградата в дъното на поляната.

Дъхът й секна. Рамките на сребристите му очила „Рево“ блестяха на слънцето, а вятърът рошеше косата му. Беше облечен в панталони цвят каки и светлосиня тениска. Когато приближи, тя видя, че отпред е отпечатана снимка на Дафни.

Куотърбекът се закова на място и се втренчи в нея. Младата жена седеше насред поляната със скръстени крака, слънчевите лъчи струяха върху голите й рамене, а две жълти пеперуди, все едно панделки за коса, пърхаха около главата й. Тя беше като сбъднат сън — сън, пропъден от реалността — копнеж и мечта за всичко, което досега не бе осъзнавал, че му е липсвало и от което отчаяно се нуждаеше. Тя беше неговата приятелка и довереница, любовницата, която караше кръвта му да кипи. Щеше да бъде майката на децата му и верен другар и утеха в дните на старостта. Тя беше радостта на сърцето му.

И същата тази жена се взираше в него, сякаш беше миризлив скункс, току-що изскочил от гората.

— Какво искаш?

Къде се дяна ентусиазираното: „Целуни ме, тъпчо!“? Доообре… Той свали очилата си и пробута една от неотразимите си плейбойски усмивки.

— Е, как са нещата?

Наистина ли бе изрекъл това? Не й се бе причуло и наистина бе изтърсил: „Как са нещата“? Ако имаше нещо по-тежко подръка, с най-голямо удоволствие щеше да го фрасне по самодоволната физиономия.

— Супер. Хубава тениска. А сега се омитай от собствеността ми.

Нямаше и следа от жената, когато му бе пожелала всичко най-хубаво, когато за последен път бяха заедно.

— Аз, ъъъ… чух, че може би ще продадеш лагера.

— Обмислям го, но засега не съм намерила време за това.

— Може би ще го купя обратно.

— А може би няма да го купиш. — Тя стана. Няколко стръка трева бяха полепнали към краката й, които той толкова обичаше да гали. — Защо не си на тренировъчен лагер?

— Тренировъчен лагер? — Кевин пъхна очилата си в джобчето на тениската.

— Всички ветерани би трябвало да се явят тази сутрин.

— По дяволите. Предполагам, че в такъв случай здравата съм го загазил.

— Фийби ли те изпрати тук?

— Не точно.

— Тогава какво става?

— Исках да поговоря с теб, това е всичко. Да ти кажа някои неща.

— Би трябвало да си на тренировъчен лагер.

— Струва ми се, че вече го спомена.

— Едно телефонно обаждане и ще разбера защо не си там.

Нещата не се развиваха според очакванията му и Кевин пъхна ръце в джобовете на панталоните си.

— Може би не е зле първо да чуеш какво имам да ти кажа.

— Дай ми мобилния си телефон.

— В колата е.

Тя грабна тениската, която, поне доколкото той си спомняше, беше негова, и закрачи към оградата в дъното на поляната.

— Ще се обадя от пансиона.

— Аз съм в самоотлъчка, ясно ли е? Освен това ме продават!

Моли се извъртя. Думите му я втрещиха.

— Продават те? Не могат да го направят.

— Те са луди, а освен това могат да направят всичко, което си пожелаят.

— Не и ако не желаят да провалят сезона. — Тя завърза ръкавите на тениската му на кръста си и се спусна към него. — Искам да ми кажеш точно какво се е случило. С пълни подробности.

— Не искам. — Гърлото му се стегна и езикът му сякаш се върза на фльонга. — Вместо това ще ти кажа колко си хубава.

Тя го изгледа подозрително.

— Изглеждам съвсем същата както при последната ни среща, само дето носът ми изгоря и се бели.

— Ти си красива. — Той пристъпи по-близо. — И аз искам да се оженя за теб. Истински. Завинаги.

Младата жена примигна, напълно сразена.

— Защо?

Срещата определено не се развиваше според очакванията му. Искаше да я докосне, но сурово смръщените й вежди го караха да се въздържи от подобни действия.

— Защото те обичам. Наистина те обичам. Никога не съм си представял, че може толкова много да обичам някого.

Пълно мълчание.

— Моли, чуй ме. Съжалявам за това, което се случи, съжалявам, че ми отне толкова дълго време да осъзная какво искам, но когато бях с теб, ми беше толкова хубаво, че не се замислях за нищо друго. Обаче, след като си замина, нещата вече не бяха толкова хубави и аз осъзнах, че всичко, което каза за мен, е истина. Страхувах се. Животът ми беше само футбол. Чувствах се сигурен и уверен в себе си единствено на футболното игрище. Но тази година станах неспокоен. В мен зееше някаква празнота, която се опитвах да запълня, но го правех по грешния начин. Ала откакто ти се появи в живота ми, празнотата изчезна и вече нищо не ми липсва.

Сърцето на Моли биеше толкова силно, че тя се боеше, че той може да го чуе. Нима беше истина? Изглеждаше искрен — разтревожен, притеснен и необичайно сериозен, какъвто никога не го бе виждала. Ами ако казваше истината?

Като всяко дете, лишено от истинска обич и грижи, инстинктите й за оцеляване бяха много силни и тутакси се проявиха.

— Разкажи ми за продажбата.

— Нека сега не говорим за това. Предпочитам да говорим за нас. За нашето бъдеще.

— Не мога да говоря за бъдещето, докато не разбера какво става в настоящето.

Кевин навярно разбираше, че Моли няма да се откаже толкова лесно, но при все това се опита да отклони неприятната тема.

— Толкова много ми липсваше. Без теб не бях щастлив.

Това беше всичко, което искаше да чуе. И все пак…

— Отлично знаеш, че трябва само да се обадя на Фийби.

Той приближи до оградата.

— Добре, да бъде както искаш. — Подпря се на горната греда. — Исках веднъж завинаги да оправя нещата с тях, затова отидох в дома им. Дан не беше вкъщи, но се видях с Фийби. Казах й, че те обичам и смятам да те помоля да се омъжиш за мен, истински. Помолих за благословията й.

Моли трябваше да се хване за нещо, но поради липса на такова, се свлече сред избуялите треви, притисна колене към гърдите си и се опита да се съсредоточи в елементарна дейност като вдишването и издишването.

Кевин я измери с изумен поглед от горе надолу.

— Би могла да проявиш поне малко възторг.

— Продължавай.

— Фийби не остана очарована. — Той се оттласна от оградата и изведнъж бръчиците около устата му станаха по-отчетливи. — Всъщност тя направо побесня. Обвини ме, че те използвам, за да си подсигуря бъдещето, след като прекратя състезателната си кариера.

— Не разбирам.

— Всички знаят, че след като спра да играя, искам да стана треньор, дори вече съм говорил с Дан за това.

Моли най-сетне проумя.

— Сестра ми ти е казала, че ме използваш, за да си подсигуриш бъдещето в „Старс“. Така ли е?

— Нямам нужда от теб за това! — избухна Кевин. — Много отдавна съм доказал какво мога! В цялата лига няма играч, който да разбира тази игра повече от мен, а тя ме гледаше сякаш съм някакъв нищожен паразит. Моли, разбирам, че обичаш сестра си, но най-важното във футбола е победата. Длъжен съм още тук и сега да ти заявя направо, че изгубих всякакво уважение към Фийби.

Моли реши, че краката й вече са достатъчно укрепнали, за да я удържат, и се изправи.

— Това не е всичко, нали?

Изражението му бе смесица от гняв и смущение, сякаш не можеше да проумее как от галеник на съдбата изведнъж се бе превърнал в неин презрян роб.

— Тя заяви, че мога да имам или теб, или „Старс“, но няма да получа и теб, и отбора. Каза, че ако още веднъж се доближа до теб, с кариерата ми в отбора е свършено. Ако остана далеч, ще запазя работата си.

Сякаш красиво и уханно цвете разцъфна в сърцето на Моли.

— И ти й повярва?

— Дяволски си права — повярвах й! И толкова по-зле за нея! Аз не се нуждая от „Старс“. Дори вече не желая да играя за този отбор.

Нейната мила, любяща сестра, която толкова обича да си пъха носа в чуждите работи…

— Тя те е изпързаляла, Кевин. Цялата тази история е една опашата лъжа.

— Какви ги приказваш?

— Фийби иска да преживея Голямата любов, както тя с Дан.

— Видях лицето й. Изобщо не лъжеше.

— Тя е отлична актриса.

— Това са пълни глупости. Какво искаш да кажеш с тази Голяма любов? Аз вече й казах, че те обичам.

— Сестра ми е заклета романтичка. Почти като мен. Една обикновена любов не й стига. Тя иска да преживея нещо, което ще помня цял живот, ще ме топли и утешава, когато забравиш да ми изпратиш цветя за някоя годишнина или изпаднеш в ярост, ако одраскам бронята на колата.

— Сигурен съм, че разбираш за какво говориш, макар че аз нямам и понятие.

— Щеше да имаш, ако беше жена.

— Е, извини ме, че не съм и имам…

— Всички приказки за любов са чудесни, но много рядко и много малко жени имат късмета да изживеят нещо изключително и незабравимо. — Всичко това бе толкова присъщо за Моли, че тя трябваше на всяка цена да го накара да го прозре. — Нима не проумяваш? Дан е спасил живота й! Заради нея е готов да се откаже от всичко. И тъкмо поради това Фийби е убедена с цялото си сърце и душа, че за него тя е на първо място — преди футбола, амбициите му, преди всичко в този живот. Тя иска и аз да имам същото, затова те е накарала да повярваш, че трябва да избираш между мен и работата си.

— Нима искаш да ме убедиш, че тя е застрашила успеха на целия отбор, само и само да ме накара да направя някакъв велик романтичен жест? — избухна той. — И аз трябва да повярвам на това?

Кевин я обичаше! Виждаше го в очите му, долавяше го във всяка изречена дума. Той е бил готов да се откаже от отбора заради нея, пееше сърцето й. Ала нежните трели почти се заглушаваха от друг звук — колкото неочакван, толкова и неизбежен.

Воят на пожарната сирена.

Моли се опита да не му обръща внимание. Макар да бе сигурна, че нищо не застрашава кариерата на Кевин в „Старс“, той не го знаеше и бе готов да я пожертва.

Да, сърцето й определено пееше. Да, това беше онзи незабравим миг, който щеше да помни до края на живота си. Един съвършен, блажен миг!

Ако не беше пожарната сирена.

Не, нямаше да я слуша.

— Струваш ми се малко ядосан.

— Ядосан? Защо да съм ядосан?

— Защото си помислил, че Фийби ще те изрита от „Старс“.

— Май забравяш, че вече не ми пука за „Старс“. Забравяш, че искам да играя за отбор, чийто собственик разбира, че целта на играта е победата, и не е готов с лека ръка да рискува милиони долари заради някаква нелепа прищявка, принуждавайки най-добрия си куотърбек да се прави на сър Галахад54!

Пожарната сирена зави по-силно.

— Значи, излиза, че не си направил голяма жертва.

Кевин беше роден играч и от километри можеше да разпознае наближаващото нападение. Мигом застана нащрек.

— Нима това е толкова важно за теб? Всички тези романтични жестове?

Воят на сирената стана оглушителен.

— Трябва да се подготвя за следобедния чай.

— Нима не съм направил достатъчно? Искаш нещо по-голямо?

— Съвсем не.

Той изруга тихо, вдигна я на ръце и я понесе към гората.

— Какво ще кажеш за този романтичен жест?

Младата жена скръсти ръце пред гърдите си и стисна глезени — съвършена картина на недоволство и вкиснатост, ала вътрешно й призля.

— Ако въпросният жест включва голи тела, това е секс, а не романтика.

За съжаление, той я пусна на земята, вместо да впие устни в нейните и да я целува, докато воят на хилядите сирени не се удави в буйната му страст.

— Смяташ, че не разбирам разликата между секс и романтика? Мислиш, че като повечето мъже, и аз съм безчувствен тъпанар.

Нейната Голяма любов летеше с шеметна скорост към тъмната бездна, очакваща да я погълне, заради воя на сирената, който бе станал толкова пронизителен, че Моли искаше да запуши ушите си.

— Предполагам, че само ти можеш да отговориш на този въпрос.

— Добре тогава, ето какво ще направя. — Кевин пое дълбоко дъх и срещна погледа й, без да трепне. — Заради теб ще спечеля Суперкупата.

Тя видя, че той е съвсем сериозен, и в гърдите й избухнаха малки искрици щастие… появата на всяка една се придружаваше от воя на сирената. В този миг младата жена осъзна, че се изправяше пред основния въпрос в своя живот, дълбоко вкоренен в сърцето на малкото момиче, изоставено и лишено от топлота и обич. Кевин Тъкър бе достатъчно силен, за да срази дракони заради нея и да спечели Суперкупата, но дали щеше да има достатъчно сили, за да я обича до края на дните й, когато остарее и погрознее? Нуждаеше се от отговор, който щеше да накара воят на сирената да замлъкне завинаги.

— Сега сме още юли, загубеняко! — саркастично отсече тя. — До мача за Суперкупата ще съм забравила дори името ти.

— Сериозно се съмнявам в това.

— Твоя работа — сви Моли нехайно рамене. Почеса с отегчено изражение мястото, където я бе ухапал комар, и изрече най-отвратителната лъжа, на която бе способна. — Всъщност грешката е моя. Наистина не мисля, че изобщо някога съм те обичала.

Ужасена, тя вече се питаше как да се отрече от казаното, когато забеляза, че той ни най-малко не изглеждаше разстроен. По-скоро лицето му бе добило замислен вид, сякаш пресмяташе нещо.

— Лъжкиня. Чувала ли си за ждрелото на река Саксътън?

— Не си спомням да съм чувала. — Дали воят на сирената се снижи с няколко децибела? — Пък и не ме интересува. Не ме ли чу? Казах ти, че не те обичам.

— Аха. Както и да е, това е в Швейцария и е много опасно място. Но аз съм готов да се спусна до дъното на клисурата и да издълбая името ти върху скалата.

Да, определено воят не беше толкова силен. Моли тропна с крак в тревата.

— Много трогателно, но Швейцария е почти толкова далеч, колкото и Суперкупата. Освен това, доколкото разбрах, става дума за някакви малки графити, нали?

— Това е един спорт, който се нарича парапентинг. Скачаш с парашут от върха на планината…

— Не си прави труда. Освен ако не смяташ да изпишеш името ми върху небето, докато летиш надолу. — Очите му заискриха. — Впрочем като се замисля — побърза да пресече тя всякакви възторжени изблици, — сигурно ще го изпишеш грешно. А и най-близките планини са в другия край на щата, така че какво ще кажеш да направиш нещо тук и сега? Добре, може и да те обичам, но истината, шампионе, е, че всички тези приказки за Железния човек и тям подобни мачовци може и да впечатлят момчетата в съблекалнята, но няма да ти осигурят деца и домашно приготвени ястия.

Деца и домашно приготвени ястия! Собствено семейство. И мъж, който ще изпълва и най-съкровените кътчета на душата й. И ей така, изведнъж, воят на сирената замлъкна. Завинаги.

— Значи, играта загрубява — рече той.

Кевин я разбираше по-добре от всеки друг на тази земя. Разбираше я толкова добре, че не вдигна отчаяно ръце и не я заряза на мига. Тя остана заслушана във великолепната тишина, възцарила се в душата й. Искаше й се да заплаче от радост, че не се налага да печели любовта на този мъж, като постоянно се държи като доброто и образцово момиче.

— Бях готов да се откажа от „Старс“ заради теб — напомни й той с лукаво изражение. — Но явно това не е достатъчно…

— О, да… — Не би могла да си представи „Старс“ без Кевин.

Той не откъсваше поглед от нея.

— Така че се налага да ти дам нещо повече.

— Не е необходимо. — Моли му се усмихна, сияеща от любов. — Ти взе изпита.

— Прекалено късно. — Сграбчи ръката й и я повлече обратно към лагера. — Ела, скъпа.

— Не, наистина, Кевин. Всичко е наред. Всичко беше… заради онази пожарна сирена. Разбирам, че сигурно звучи налудничаво, но трябваше да се убедя, че наистина ме обичаш. Аз…

— Не можеш ли да вървиш малко по-бързо? Искам по-скоро да приключим с всичко това, за да започнем да се трудим за онези деца, за които спомена.

Дете… И този път всичко щеше да бъде както трябва. Моли осъзна, че той я водеше към плажа.

— Не е нужно да…

— По-добре да вземем една от лодките. Не че не вярвам, че можеш да караш кану, но последния път, когато се качихме на кану, доста оплеска нещата.

— Искаш да се возим на лодка в езерото? Сега?

— Имаме недовършена работа. — Поведе я към пристана. — Ти все още очакваш онзи велик романтичен жест.

— Не, нищо не очаквам. Наистина! Освен това вече получих най-романтичния жест, на който си способен. Беше готов да се откажеш от „Старс“ заради мен.

— Което ни най-малко не те впечатли.

— Повече, отколкото можеш да си представиш. — Той скочи в лодката, привързана на кея, и я повлече със себе си. — Очевидно все още не съм достигнал високите стандарти на Дан Кейлбоу.

— Не е вярно, достигнал си ги! — Моли се отпусна на дървената пейка. — Аз просто… проявих известна предпазливост.

— Държа се като истинска невротичка. — Кевин развърза въжето и взе греблата.

— Признавам. Наистина ли е нужно да плаваме навътре?

— О, да. — Спътникът й започна да гребе.

— Излъгах те. Когато казах, че не те обичам.

— Да не мислиш, че не го зная? Ще ти докажа какъв заклет романтик съм, когато стигнем в средата на езерото.

— Не искам да ти противореча, но не си представям как ще се изявиш като романтик в средата на езерото.

— Така си мислиш ти.

Толкова много го обичаше, че беше готова да се съгласи на всичко.

— Прав си. Ужасно е романтично да гребеш до средата на езерото. Няма по-романтичен жест.

— Кой друг, ако не аз, разбира от романтика.

Този прекрасен сладкодумен пасторски син нямаше и понятие от романтика, но знаеше всичко за любовта. Докато гребеше, при всяко движение на мускулите му върху гърдите му оживяваше и Дафни.

— Страхотна тениска. Харесва ми.

— Ако си права за сестра си — и искрено се надявам да си, макар да се кълна, че ще докладвам за поведението й на председателя на лигата — ще ги накарам да поръчат такива за всички играчи в отбора.

— Не мисля, че е най-блестящото ти хрумване.

— Всички ще ги носят — усмихна се Кевин. — Ще направя изключение за защитниците и на техните тениски ще бъде щампован Бени. Поздравявам те, че си защитила книгите си и си наложила идеите си. Лили ми разказа всичко по телефона. Съжалявам, че се е наложило да продадеш апартамента си, но и без това беше прекалено малък за двама ни.

Моли се замисли за голямата стара фермерска къща във викториански стил в покрайнините на окръг Дюпейдж, за която Фийби бе споменала, че се продава. Беше достатъчно голяма.

— Мисля, че вече сме на средата на езерото — отбеляза тя.

Кевин се озърна зад гърба си.

— Само още малко по-навътре. Казвал ли съм ти колко дълбоко е тук?

— Не си спомням.

— Наистина е много дълбоко.

Младата жена не можа да сдържи усмивката си.

— Аз съм безнадеждно влюбена в теб.

— Зная. Под въпрос е само моята безнадеждна любов към теб.

— Обещавам, че никога вече няма да се съмнявам в нея.

— Все пак е по-добре да се подсигурим. — Той пусна веслата и известно време се носиха по течението. Погледна я и се усмихна. Тя също му се усмихна.

Моли имаше чувството, че сърцето й е заседнало в гърлото.

— Ти си най-непоколебимият и стабилен мъж, когото някога съм познавала, Кевин Тъкър. Не мога да си представя защо дори за миг ми хрумна, че трябва да те подложа на изпитание.

— Понякога откачаш.

— Фийби нарича тези състояния „инциденти“. И днес се случи за последен път. Рискувах да изгубя най-важното нещо в живота си, но никога повече няма да допусна същата грешка. — В очите й запариха сълзи. — Ти се отказа от „Старс“ заради мен.

— И пак бих го направил. Макар че искрено се надявам да не ми се налага. — Тя се засмя. Той също се усмихна, сетне стана сериозен. — Зная, че не обичаш футбола, както аз, но докато гребах насам, си мислех как, след като се измъкна от другарската прегръдка с играчите, ще погледна към петдесетярдовата линия. — Докосна нежно бузата й. — И ще те видя да стоиш там само заради мен.

Моли също си го представяше съвсем ясно.

— Изви се вятър — отбеляза той. — Захладня.

Слънцето сияеше на небето и в душата й и тя знаеше, че до края на живота си никога вече няма да почувства студ.

— Добре съм. Всичко е страхотно.

Той кимна към тениската, завързана около кръста й.

— По-добре да я облечеш.

— Няма нужда.

— Трепериш.

— От вълнение.

— Предпазливостта никога не е излишна. — Лодката се залюля леко, когато той се изправи и я привлече към себе си. Развърза тениската и я нахлузи през главата й. Тя беше толкова голяма, че стигна до коленете й. Кевин приглади един кичур коса зад ухото й. — Имаш ли представа колко много означаваш за мен?

— Да, мисля, че да.

— Добре. — С едно светкавично движение той кръстоса ръкавите на тениската пред гърдите й като усмирителна риза и ги завърза на здрав възел на гърба й.

— Какво правиш…?

— Обичам те. — Кевин докосна нежно устните й със своите, вдигна я на ръце и я метна с все сила в езерото.

Тя беше толкова смаяна, че здравата се нагълта с вода. Наложи се да рита бясно с крака, за да се издигне на повърхността. Доста трудна задача, особено когато си с вързани ръце!

— Ето те и теб — зарадва се нахалникът, когато най-сетне главата й изскочи от водата. — Вече започвах да се тревожа.

— Какви ги вършиш?

— Чакам, докато започнеш да потъваш — обяви Кевин и се разположи удобно на скамейката. — И тогава ще те спася. Дан го е направил за Фийби, така че и аз ще го сторя за теб.

— Дан не се е опитал преди това да я убие! — изкрещя Моли.

— Е, аз проявявам творчество.

— От всички тъпи… — Нагълта се с нова порция вода и се закашля. Опита се да каже още нещо язвително, но не успя. Отново я затегли към дъното.

Той беше във водата и я чакаше, когато Моли отново изплува. От мократа му коса в очите му капеше вода, Дафни бе прилепнала към гърдите му, а зелените му очи сияеха от радост, любов и насладата, че е жив. На тази земя нямаше жена, която можеше да му достави такова удоволствие и веселие. И която да го обича повече.

Което не означаваше, че Моли щеше да се предаде без борба.

— Докато ме спасиш — изтъкна тя, — ще съм толкова уморена, че ще имам сили само да се тръшна на леглото и да заспя.

Миг по-късно тя видя как тениската й се понесе към дъното на езерото, но без нея.

— Все пак беше забавно. — Усмивката на Кевин беше широка цял километър, а очите му бяха влажни не само от езерната вода.

— Добре че наоколо няма деца — промълви Моли. Нейните очи също бяха влажни, докато теглеше нагоре тениската му с образа на Дафни.

Двамата се любиха, скрити от лодката, уловили се за планшира и един за друг, давеха се и кашляха, потъваха във водата — ту единият, ту другият — две луди глави, две сродни души. Сетне дълго останаха мълчаливи, взрени един в друг, обзети от необикновено умиротворение и пълно блаженство.