Любовта е опиат

Шеста глава Гласовата поща: приятел и враг

Нищо, което един умен кръшкач прави през един типичен ден, не е по-важно от първото нещо — проверката на гласовата поща. Отне ми два месеца да го науча.

Изискването на Пфайзер да сме на път в 7:30 ни даваше ясна начална точка. Очевидно е, че щом карате из града преди осем часа, вече сте имали достатъчно време да вземете телефона и да проверите съобщенията си. Брус очакваше от своите агенти да проверяват гласовата си поща поне три пъти дневно: сутринта, по обяд и в края на деня (което означаваше в 5 следобед). Съвсем неслучайно, той ни оставяше съобщенията си всяка сутрин в шест часа. Не се замислях твърде много върху това и резултатът беше, че редовно отговарях на ранните му съобщения щом се събудех. В десет часа. За щастие, слепият късмет се намеси и ме спаси от прекалено кратка кариера.

Два часа след началото на втората ни служебна обиколка, Брус извади мобилния си телефон и набра системата за гласова поща. После ме помоли за лист хартия. След около трийсет секунди погледнах да видя какво пише и за малко да катастрофираме.

Имената на десетината агенти от нашия район бяха надраскани едно под друго и до всяко име бе отбелязан час, например — Крейг — 6:50, Шон — 8:15, указващо в колко часа всеки от тях бе чул гласовото съобщение на Брус, оставено в 6:00 сутринта. Той ни проверяваше и нямаше начин да разбера от колко време го правеше! Непочтени, мръсни номера! Имам предвид, ако един шеф не вярва на хората си, че стават навреме и работят упорито, що за отношения бяха това? По някакво чудо онази сутрин бях проверил пощата си рано, защото трябваше да разбера къде да се срещна с Брус, така че моето време бе 6:30. За времето си в този ден бях спокоен, но ставах все по-нервен като си помислех колко пъти гласът на жената от гласовата поща бе произнасял времето ми следвано от „следобед“.

Изначално бдителен да не отворя кутията на Пандора, накрая реших да проверя колко надълбоко бях затънал в онова, в което се бях забъркал.

— Какво правиш, шефе? — меко попитах аз.

Брус обезоръжаващо вдигна рамене:

— А, просто нещо, което научих от друг мениджър. Едно от достойнствата на новата система за гласова поща е, че всеки може да натисне няколко бутона и да маркира съобщенията си, така че когато получателите ги прослушат, системата изпраща на подателя съобщение, с което го информира кога са го направили. (Имайте предвид, че през 1995 година гласовата поща не беше толкова разпространена, колкото е сега.) Сега я използвам, за да разбера кога всеки от вас си е прослушал съобщенията.

Безстрастното му лице не разкриваше нищо. Единият ми клепач започна да потрепва.

— От колко време го правиш?

Брус се усмихна като горд баща:

— За първи ден! — ентусиазирано каза той. — Твоето прослушване в 6:30 е най-ранното! Всеки ден ли е така?

Не само, че не бях загазил, но и бях похвален! Като се опитвах да остана равнодушен, отговорих:

— Е, обикновено е малко по-късно, но днес не отидох да тичам.

Брус одобрително кимна, а аз се поизправих в Лумината, стоплен от нарастващото доверие на моя шеф. Би трябвало да се прекръстя, че избегнах бурята.

Първото нещо, което направих, щом оставих Брус онази вечер, беше да изпратя гласово съобщение на всичките си приятели.

— Могат да разберат кога прослушваме съобщенията си! Проверяват ни!

За първи път знаех нещо, което те не знаеха.

— Мамка му, Райди! — беше отговорът на деня, а заради навременното и съобразително докладване за дейността на врага ми бяха обещани стотици безплатни бири. Отдавнашните навици бяха моментално променени и агентите в национален мащаб нагласиха будилниците си за 7 сутринта, давайки си достатъчно време да се събудят, да прочистят съня от гласовете си и да отговорят на неминуемите съобщения на мениджърите си. След което, безопасно и без да чувстват вина, щяха да се върнат в леглата си.

След като бях неутрализирал едно от мощните оръжия на Злия мениджърски арсенал, прекарах следващите два месеца в предизвикано от съня море от посредственост. Обаче по време на разговор с двама дистрибутори ветерани на Пфайзер се разрази буря, която разби лодката ми.

Докато вървях през един заснежен болничен паркинг във Форт Уейн, забелязах Том и Пат да стоят във фоайето. Имаха общо десет години опит в Пфайзер и за краткия ми престой в компанията вече ми бяха давали блестящи съвети. Винаги бях отворен към нещата, които предлагаха, и в този случай те отново не ме разочароваха.

— Хей, нали знаеш за гласовата поща? — попита Пат.

Най-после имах шанс да демонстрирам, че не съм вчерашен.

— Всичко знам — казах, като продължих с подробностите.

— Не става въпрос за това — отговори Пат и завъртя очи към Том.

Пат изцяло привлече вниманието ми.

— Казвам, че могат да проследят обаждането.

— Да проследят кое обаждане? — попитах аз, а косъмчетата на врата ми настръхнаха.

— Твоето обаждане в системата! — отговори Том, споделяйки нетърпението на Пат.

— Как го правят? — гласът ми се бе повишил с няколко октави.

— Не питай мен, човече. Не знам — каза Пат. — Знам само, че няма никакво значение как го правят, а че могат да го направят.

Преглъщане.

През останалата част от деня умът ми бе погълнат от вероятността в Пфайзер да са наясно с трика ми за проверка на гласовата поща от леглото. Още по-лошото бе, че с намаляването на страха ми да бъда разкрит и увеличаването на мързела ми, бях започнал да се обаждам на гласовата поща от вкъщи през деня, след някоя дрямка, преди шоуто на Опра и така нататък. Е, свърши се. Онази вечер, докато изпращах на приятелите си съобщение, за да ги информирам за новостите, ми мина през ума една мисъл: Трябва ли въобще да вписваш една компания в автобиографията си, ако са те уволнили от нея?

Следващата сутрин в 7:15 ме завари не сгушен в топлото легло, а да си правя гаргара и да пея „до, ре, ми“, полагайки усилия да пооправя гласа си. Треперех в колата, докато карах към бензиностанцията, намираща се на около три километра от дома ми. Целта беше да използвам монетния телефон в бензиностанцията, за да проверя гласовата си поща. Докато бях изложен на ледения вятър осъзнах, че ми предстои дълга зима.

В светлината на досегашните доказателства, гласовата поща се очертаваше като проклето зъбно колело от дартвейдърския механизъм за контрол на служителите. За онези от нас обаче, при които Силата беше с нас, гласовата поща се бе оказала най-ефективната светлинна сабя, която ни помагаше да бъдем Скайуокъровци и да продължаваме с осъществяването на необмислените си операции под носа на имперския радар.

Обратната стратегия се оказа много по-лесна, отколкото си бях представял. Представете си как Съюзническите сили седмици наред изпращат стотици фалшиви съобщения за деня на десанта в Нормандия, опитвайки се да убедят германците, че атаката ще е някъде другаде. Ние правехме нещо подобно. Точно както мениджърите на Пфайзер използваха прослушването на съобщенията като средство за проверка, ние пък изпращахме съобщенията си, за да ги накараме да мислят, че наистина работим.

Основата на тази лъжа беше „Разказът за успеха“. Мениджърите постоянно ни препращаха съобщения с думите:

— Ей, членове на екипа, чуйте разказа за успеха на Кели.

Освен ако действащото лице не беше някой приятел в такъв случай винаги искаш да чуеш съобщението, за да можеш по-късно да го бъзикаш, че е подмазвач, тези съобщения биваха незабавно изтривани, тъй като повечето търговски агенти, включително и аз, бяхме твърде големи егоцентристи, за да приемем, че някой друг би могъл да ни научи на нещо. Пък и нямаше значение какво правят колегите ти с разказа за твоя успех. Докато мениджърът отбелязваше „Джейми провери в четвъртък гласовата си поща в 4:30“ всичко беше наред.

Като истински майстори на скатаването обаче, за нас бе много по-важно успешното оставяне на Разказа за успеха в гласовата поща, отколкото просто да я проверим заради шефа.

— Ентусиазмът продава! — повтаряше ни Брус, имайки предвид излъчването ни, когато говорим с лекарите.

Той имаше предвид, че нашето разположение на духа бе заразително; ако бяхме в приповдигнато настроение, когато обсъждахме продуктите, имаше по-голяма вероятност клиентите да бъдат обхванати от това чувство, и обратно. Научих този урок и го прилагах и в други области. Като например в извънредни ситуации.

Колко ентусиазирано? Достатъчно е да кажа, че не бих натиснал бутона #, известен още като бутон за изпращане, ако не съм сигурен, че звуча сякаш току-що съм спечелил втория си Оскар за вечерта. В крайна сметка, ако посещението наистина е било успешно, нямаше ли да съм горд от това? За начинаещите, исках да прозвучи така, сякаш току-що съм седнал в колата си след успешно посещение и просто трябва веднага да изпратя съобщение на шефа си. Преструвайки се, че съм останал без дъх, щях да заеквам, сякаш заради вълнението ми е трудно да си събера мислите.

Лек смях. „Шефе, Джейми е.“ Поемане на въздух. „Човече, просто трябва да ти разкажа какво страхотно посещение направих днес при…“

Не беше необходимо всеки път да се споменава името на лекаря. Ако успешното посещение наистина се бе състояло, щях да спомена името на лекаря и мястото му в класацията на продажбите (всеки клиент, споменат в подобен разказ, винаги беше сред топ 10-те най-добри) и после да разкажа подробности от посещението. Следващия път, когато моят мениджър прекараше деня си с мен, щях да му припомня за успешното си посещение преди отново да се срещнем с този лекар, и така да се утвърдя, като покажа, че разчитам на постигнатото при предишната среща.

Ако обаче някое от успешните посещения бе измислено, щях да пропусна името на лекаря и така да премахна всеки риск да бъда хванат в лъжа. Вместо името на лекаря щях да кажа „един педиатър от Форт Уейн“; така, ако следващия път Брус се срещнеше с някой педиатър във Форт Уейн и ме попиташе „Този ли е човекът от онази страхотно успешна история“, щях да кажа „Не, онзи е на едномесечно пътешествие в Тибет“.

Беше от полза винаги, когато е възможно, да изпращам подобно съобщение докато карам, тъй като шумът от пътното движение подсилваше чувството, че току-що съм седнал в колата си след успешно посещение и просто трябва веднага да изпратя съобщение на шефа си.

Въпреки че ентусиазмът и шумът от движението бяха важни фактори, нищо не играеше по-голяма роля от времето на изпращане на подобно съобщение. В идеалния случай разказите за успехи биваха изпращани около 4:30 в петък следобед с надеждата да създам у мениджъра си впечатлението, че съм агент за пример, който редовно посещава лекарите до последния момент в края на седмицата. Точно това време на деня се оказа едновременно удобно и продуктивно за мен, тъй като несъмнено звучах ентусиазирано (при мисълта, че в петък изкръшквам рано от работа), докато говорех на фона на шума от пътното движение (отправяйки се извън града за уикенда).

И все пак беше малко рисковано да разказваш успешни истории постоянно, особено за човек като мен, чиито продажби бяха посредствени през цялото време. В един момент мениджърът просто ще се запита:

— Райди докладва най-малко за един успех на седмица, а продажбите му никога не надминават средното ниво. Какво става?

За да уталожа подобно любопитство, случайно вмъквах и Разказ за дейността на конкуренцията, Разказ за провал и Разказ за възражения.

Разказът за дейността на конкуренцията обикновено описваше последните новости в поведението на лошите момчета от конкуренцията, които водеха лекарите да играят голф в Пебъл Бийч или използваха непознати досега изследвания, за да дискредитират нашите лекарства и да наложат техните.

— Брус, тъкмо излизам от посещението си при един алерголог от Елкхарт, който ми каза, че на чаша вино с дистрибутора на Кларитин след игра на голф, онзи му показал някакви нови данни, според които Кларитин въздействал по-добре на ирландките…

Разказът за провал беше същият като Разказа за успех, но преобърнат наопаки. Вместо да говоря бързо и вълнението да струи от гласа ми, щях все повече да забавям говора си и на няколко пъти да въздишам. Ентусиазмът изчезваше, заместен от печален тон, тип „кучето ми току-що умря и Дядо Коледа не съществува“. Въздишка. „Току-що се провалих с един алерголог от Форт Уейн…“ Такова съобщение вдъхваше повече вяра в сравнение с щастливата си противоположност. Никой не искаше да признае провала си, камо ли да го изтъква. Научих по трудния начин да не наблягам прекалено на него.

В една петъчна вечер получих обаждане от Брус, който искаше да провери какво е самочувствието ми след един особено тежък „провал“. Макар че бе мил жест и постъпка на чудесен ръководител, обаждането ме притесни, защото когато го получих в пет следобед, бях в един бар в Чикаго. За щастие се разминах на косъм, тъй като Брус помисли, че съм в някой бар в Саут Бенд („Човече, наистина имах нужда от едно питие, след като онзи ме изрита!“), но непосредствената опасност ми даде добър урок: трябва да звучиш примирено, а не съкрушено.

Разказът за възражения не носеше никой от рисковете, свързани с Разказа за провал, и в същото време повишаваше репутацията ми на екипен играч, споделящ проблемите и въпросите, с които се е сблъскал по време на работа. Както споменах по-рано, възражение е всичко отрицателно, което един лекар казва в отговор на разказаното му от агента. Дали ще е под формата на твърдение („Клепачите на всичките ми пациенти се обриват от Цитромакс“) или на въпрос („Клепачите на пациентите ми ще се обринат ли от Цитромакс“), от нас се очакваше да докладваме за него на мениджъра си, който после да го сведе до знанието на всички от екипа. Независимо кога се бях сблъскал с въпрос или с отрицателен отговор, щях да изчакам до петък следобед, за да изпратя гласовото съобщение, за предпочитане докато съм на път. Аз съм си работяга, шефе.

В един запомнящ се случай фразата „докато съм на път“ достигна нови измерения. Ако трябва да съм точен — достигна до Европа.

Брат ми Патрик караше есенния семестър от първата си учебна година в Лондон, както бях направил и аз осем години по-рано. Родителите ми ме поканиха да отида с тях на почивка там, а мама ми напомни, че за четирите месеца стаж в Лондон някак си бях успял да пропусна да посетя някои незначителни туристически атракции като катедралата „Сейнт Пол“ и Националната галерия. Не мислех, че ще успея. За десетте месеца работа в Пфайзер вече бях изразходил по-голямата част от отпуската си, както и остатъка, запазен за Коледа, а тогава щеше да ми бъде наистина трудно да се преструвам, че работя, когато всъщност не работех. Опитах се да й обясня ситуацията, но по-късно, заради солидна доза вина („Спомняш ли си, когато си дойде от Япония за парти с приятелите си на брега на Джърси, само на три часа път от вкъщи, но пропусна да кажеш на родителите си, че си в Америка?“), се свързах с Бритиш Еъруейз. Самолетният билет обаче не решаваше проблема с недостига на отпуск. Бяха ми останали четири дни за празниците, но бях резервирал пътуване до Лондон, като тръгването от Щатите беше в сряда и по този начин ми изгаряха три дни. Бях в доста неприятна ситуация: да разочаровам мама като пропусна семейното пътуване, или да предприема споменатото пътуване, но да си бъда вкъщи само един ден по Коледа; или да бъда уволнен, че съм бил извън страната в момент, когато от мен се очаква да продавам антибиотици. Реших да се справя с проблема по старомодния начин — като обвиня някой друг. Не беше моя вината, че не ми достига отпуск, разсъждавах аз. Беше на Пфайзер!

За трите години в армията бях свикнал с щедрите „позволения“, т.е. с квотата полагаем отпуск. Всеки военен, независимо дали е генерал с пет звезди или редник новобранец, имаше трийсет дни платен годишен отпуск. Въпреки че това включваше уикендите (личният състав на армията на практика е на 24-часово повикване седем дни в седмицата), пак оставаше доста свободно време. Представете си колко бях шокиран, когато ме информираха, че служителите на Пфайзер с по-малко от пет години стаж, получаваха само две седмици отпуск годишно. Изправен пред семейна и служебна криза, аз реших, че Пфайзер ми дължи още свободно време като удобно пропусках всички дни, които вече бях използвал без знанието на Брус.

Ето как с брат ми се озовахме пред една от известните лондонски червени телефонни кабини в петъчната вечер от пътуването ми. Знаех, че часовата разлика с Индиана е шест часа и чаках да стане 7:30 вечерта, за да осъществя трансатлантическо обаждане до гласовата поща на Пфайзер. Патрик и аз имахме среща с родителите си, за да ходим на някакво представление, но разполагах с достатъчно време да проверя съобщенията си и да оставя моето. След като напусках в телефона доста британски монети, аз се свързах и чух:

— Имате седем гласови съобщения.

За нещастие се налагаше да прослушам всяко едно от тях, тъй като Брус обичаше находчиво да крие изненади в по-дългите си съобщения, за да разбере кои хора от неговия район наистина ги прослушват целите. Например насред мърморенето относно увеличаването на дневния брой на търговските посещения той небрежно подмяташе:

— Всеки, който ме потърси на гласовата поща до пет часа днес, утре може да се почерпи с един обяд.

На дистрибуторите, които не се обадеха до определеното време, вечерта Брус им се обаждаше вкъщи, за да иска обяснение за тяхната неизпълнителност. Като имах предвид, че нямаше да съм си вкъщи, за да отговоря на това позвъняване, нито на което и да е през следващите три дни, трябваше да съм сигурен, че не ме очакват изненади. Докато наблюдавах как деветнайсетгодишният ми брат, който изглеждаше като типичен американски колежанин с никога непраната си бейзболна шапка, чиято идеално оформена козирка бе нахлупена ниско над очите, прави самоубийствени жестове, за да изрази отегчението си, докато стои пред кабината, прослушах седемте, този път лишени от изненади съобщения. Веднага след това започнах да записвам за Брус съобщение с Разказ за възражения. Трийсет секунди по-късно чух силно бибипкане, сякаш камион за боклук се движеше назад. Надзърнах през вратата, за да идентифицирам източника на дразнещия звук, но не видях никакви превозни средства. Патрик въпросително ме изгледа, а аз продължих да говоря по телефона, притиснал слушалката до ухото си и разперил ръцете си във въпрос „Какъв е този шум“. (Винаги бдителен за сигурността си, не исках да предизвиквам пространните догадки на Брус, че е разговарял с някого от външен телефон.) Той вдигна рамене: „Какъв шум?“

Тогава ми просветна — бибипкането идваше от телефона! Парите свършваха! Паникьосан, започнах да говоря по-бързо и трескаво и да правя с ръце знаци на Патрик да приготви още монети. Усетил сериозността на ситуацията, той пъхна ръката си в джоба и я извади пълна с… боклуци: ключове, носни кърпички — употребявани и неупотребявани, смачкани банкноти и най-после монети. Докато продължавах да говоря на фона на непрестанното бибипкане, което ставаше все по-силно с намаляването на парите, придърпах брат си в кабината, за да пусне необходимия кредит. Несръчно боравейки с монетите като в някой филм на ужасите, в който жертвата се опитва да напъха ключовете в бравата, докато убиецът се приближава, Патрик постигна съотношение успех/провал 1:1, достатъчно добро да се запази връзката, но недостатъчно, за да спре бибипкането. Нямах нито време, нито избор, затова си поех дълбоко дъх и изкрещях:

— Съжалявам за този камион, Брус! Кара на задна вече цяла вечност!

Натиснах бутона #, въведох номера на гласовата поща на Брус и изпратих съобщението. Докато с брат ми тичахме към една стоянка за таксита, той ме уведоми:

— Дължиш ми петнайсет лири.

На следващия ден отново се свързах със системата на Пфайзер, просто за да се уверя, че усилията ми са имали смисъл. Първото съобщение, което чух, гласеше:

— Здравейте, група, тук е Брус. Чуйте съобщението на Джейми. Той споделя за ново възражение, направено от един гинеколог във Форт Уейн. Благодаря ти, че си част от екипа, Джейми!

Да, струваше си петнайсетте лири.