Любовта е опиат

Епилог

В края на юли 2000 година карах през Северна Каролина, когато телефонът ми звънна.

— Как е? — попита обадилият се.

Налагаше се да викам заради грохота по пътя; когато шофираш със 130 км/ч си е доста шумно.

— Как мислиш, че съм?

Той завистливо се засмя.

Беше първият път, когато Мич ми се обаждаше, откакто два месеца по-рано бях напуснал Пфайзер. Напуснах приятелски, макар и огорчен.

Отегчението и разочарованието дружно ме отдалечаваха от първия ми цивилен работодател.

Както обясних по-рано, от Пфайзер ни програмираха да предаваме вярното послание на всеки и при всяко посещение. Всъщност, ето какво ни каза един легендарен дистрибутор от Южна Калифорния, попитан за тайната на забележителния си успех:

— Всеки път, когато се срещна с някой лекар, казвам едно и също.

Задалият въпроса поиска разяснение:

— Но когато…

Суперзвезда от двайсет години, другият го прекъсна и каза по-бавно:

— Казвам същото нещо всеки път.

Ако ме заставеха да следвам тази мантра, само след два дни щях да забия между очите си някоя химикалка Цитромакс. Макар че никога не следвах корпоративните правила и доста често забравях да спомена продуктите си, аз все пак имах чувството, че отново и отново говоря едно и също. Звукът от собствения ми глас наистина се състари бързо, а този звук идваше от човек, който наистина обичаше гласа си. Професиите, също като лекарствата, имат странични ефекти и фармацевтичните продажби не правеха изключение. На първо място сред оплакванията си дистрибуторите слагаха скуката. Разбира се, когато печелиш 100 000 долара годишно, работейки само двайсет часа в седмицата, това я прави по-поносима от стомашните болки да речем.

За жалост, нищо не може да успокои болката, че си отегчен да живееш насред нищото.

Бях 31-годишен ерген и навлизайки в третата си година живот сред фермерската общност, бях готов за смяна на обстановката, за повишение в някой по-населен район. Очевидно, топ изборът беше Департаментът за обучение в Ню Йорк, но Лос Анджелис и Сан Франциско също бяха добри варианти. Мениджърите не се съгласиха — не с градовете, а с идеята. Не успях да се изкача до двайсет и втората позиция за региона и за нещастие лошите продажби на Виагра ми отнеха възможността за „година на пробив“, която висшестоящите искаха да видят, преди отново да ме повишат. Казаха ми да бъда търпелив.

Вместо това приех съвета на всезнаещите си приятели и поисках извънреден отпуск — нещо, което те постоянно си просеха и което с лекота получаваха от компаниите си.

— Кажи им, че си професионално изцеден и имаш нужда да се оттеглиш, за да прецениш нещата — инструктира ме мъдрият ми приятел Ранах. — Пич, вложили са толкова много пари за обучението ти през тези години, че няма начин просто да те оставят да си отидеш.

Видя ми се логично, особено като се има предвид факта, че наскоро в Пфайзер бе направено проучване за задържане на кадрите, което разкри тревожна степен на изхабяване сред търговските агенти със стаж между четири и шест години. Петата ми година се падаше през август, само след няколко месеца, така че си поисках извънреден отпуск, но бях информиран, че или работя за Пфайзер, или не.

Когато Мич ми се обади, вече се бях метнал на миатата си67 (спонтанно решение за придобивка, взето в чест на първия слънчев ден за 1997 година в Северна Индиана, който се случи в края на март; ако бях работил малко по-упорито, вероятно щях да мога да си позволя Z-3) и шофирах от Сан Франциско към Финикс — Остин — Литъл Рок — Нашвил — Саут Бенд — Ню Йорк Сити — Нюарк, Делауеър — Итака, Ню Йорк — Синсинати — Атланта — Хилтън Хед — Джаксънвил, Флорида — Грийнсбъро, Северна Каролина. Не е най-прекият път, но въпросът не беше в това. Всяка вечер бях с приятели; запознавах се с бебета, произведени от двойки, на чиито сватби бях присъствал, и шестте маршрута снижиха неудовлетворението ми. Мич разбра основанията ми да напусна. Когато ми се обади, имах невероятно много време.

— Чу ли? — попита той.

— Кое?

— Ти си номер едно.

Ударих с длан волана. Добре! Начин да се откажа като победител!

— При кое лекарство?

— Не само за едно лекарство. Като територия. Ти си номер едно. Твоят район е номер едно. В страната.

Отне ми известно време да го смеля.

— Продажбите ти на Виагра най-после се покачиха.

— Будалкаш ли ме?

Не го правеше. Преди да напусна бях класиран в първата третина за региона и знаех, че „се движа добре“; седмичните ми продажби се покачваха, но нямах представа, че ще стигна до върха.

Пфайзер изоставаше с около два месеца с данните за продажбите, което означаваше, че стойностите на един дистрибутор, оповестени през март, всъщност бяха за лекарства, продадени през януари. Бях напуснал в средата на май, следователно данните за юли все още бяха валидни за мен.

Бях номер едно в страната.

— Мич, трябва да затварям, човече. Благодаря за новината, но се налага да се обадя на някого.

Той си взе довиждане, но не и преди да ми сподели, че от Главното управление запитали защо на дистрибутор номер едно в страната — рекламното лице на проблема на Пфайзер с кадрите — му е било позволено просто да напусне компанията. С усмивка на уста натиснах скоростното набиране на мобилния си телефон.

— Райди.

— Здравей, татко! Познай какво стана?!