Седма глава Това, което виждам, е това, което е

Оказа се, че да си част от екипа не е чак толкова важно, колкото да_ изглежда_, че си. Очевидно всеки във фармацевтичните продажби знаеше колко е лесно да се скатаеш от работа и хората редовно клюкареха кои дистрибутори са „работяги“ и кои — мързеливци. За мен беше важно да съм сигурен, че колегите ми не ме смятат за неставащ за нищо кръшкач, какъвто упорито се бях потрудил да стана. Трябваше да си създам имидж на Джейми Райди работягата.

Повечето хора мислят, че поддържането на добър външен вид е важна част от търговския успех, но аз открих, че подобно поведение често е пагубно за успешното поддържане на внушението, че си упорито работещ търговски агент. Това вероятно изглежда противно на всякаква логика, но е важно да се помни, че нормалните работещи стават доста преди десет и вероятно започват работния си ден преди обяд. Следователно по обед ризите им са намачкани, торбичките под очите им са изчезнали, а гелът за коса е спрял да действа. За да се впиша сред тези работяги, трябваше да променя външния си вид така, че да имитира техния по това време на деня.

Подготовката започваше преди вземането на душ. Ако знаех, че ми предстои да изляза скоро след събуждането (вместо първо да погледам последните новини по Sportscenter), грабвах от фризера две кубчета лед и лягах на пода с кърпа под главата. Методично притисках леда към торбичките под очите си с надеждата да смаля отоците и да изглеждам така, сякаш съм станал отдавна.

След солидното налагане с лед се отправях към банята. Последното нещо, което исках, бе по обяд да ухая сякаш току-що съм излязъл изпод душа, което щеше да бъде убийствено самопризнание. Пропусках одеколона. Бръсненето отнемаше доста повече време от нормалното, тъй като извънредно много внимавах да не се порежа. Все пак много малко драскотини кървят чак до обяд. Обработката на косата също бе жизненоважна. Вместо само да потупвам косата с кърпа, за да попия капещата вода, аз енергично подсушавах косата напълно. Използвах малко гел, или пък въобще не слагах, за да изглежда, сякаш не съм я сресвал от часове.

Когато трябваше да се срещна около обяд с колегите си, избирах риза, която имаше нужда от гладене. След това в подходящ момент от разговора, щях да попитам дали някой знае добро химическо чистене.

— Имам предвид, където предлагат колосване. Облякъл съм я едва преди четири часа, а проклетата риза изглежда така, сякаш съм спал с нея!

Ако знаех, че ми предстои да се видя с колегите си следобед, грабвах от хладилника бутилка с доматен сос или кетчуп и преди да изляза от вкъщи пръсвах малко по предната част на ризата си. Когато неизбежно ми зададяха въпроса какво се е случило, стеснително вдигах рамене и отговарях:

— Проблеми с координацията по време на обяд. — Надявах се това да създаде впечатлението, че съм излязъл преди обяд.

По-късното отиване на подобни срещи беше друг начин да посея семето на имиджа си на „работяга“. С нахлуването в ресторанта в 12:30 щях с раздразнение да кажа:

— Съжалявам, че закъснях, но д-р Джонсън просто не си затваряше устата!

Да се използва името на лекарка, известна с бъбривостта си, бе важно, тъй като всички бяха съпричастни и нямаше опасност някой от колегите да спомене пред д-р Джонсън:

— Чух, че миналата седмица доста сте си побъбрили с Джейми.

Ако се изсилех и се позовях на някой труден за общуване лекар, той можеше да отговори на подобно твърдение с:

— Кой е Джейми?

От друга страна, когато посещавах регионални или национални събирания, действах по съвсем различен начин — пристигах рано и изглеждах нахъсан. Тъй като корпоративната култура в Пфайзер бе определила, че „петнайсет минути по-рано“ вече си е закъснение, човек наистина трябваше да се появи рано на всяко заслужаващо си събитие. Опитвах се, в зависимост от степента на махмурлука си, да се появявам около трийсет минути по-рано. Понякога отивах достатъчно рано, за да помогна на шефа си да пренесе от колата материалите си, или да му помогна да закачи по стените мотивиращи надписи и схеми за продажба, като в същото време си позволявах да направя няколко духовити коментара, за да затвърдя впечатлението, че съм трудолюбив служител, на когото може да се вярва, че става сутрин преди осем, когато никой не следи поведението му.

Ау, на Райди наистина може да се разчита, но се чудя защо първата му работа сутрин е да натъпче в устата си шест дражета Алтоид16.

Друг изкусен малък трик при важните срещи бе да открия кой от големите шефове тренира сутрин. Тогава събирах цялата си решителност и ставах в шест, за да се замъкна до фитнеса, където се упражнявах на велоергометъра или бягащата пътечка близо до големия шеф. След като веднъж сме се поздравили, се съсредоточавах върху тренировката си, тъй като не исках да изглеждам като потаен подмазвач, който се упражнява само за да направи добро впечатление. Приблизително две минути след като големият шеф свършеше с тренировката си, аз също приключвах моята и се опитвах да се насоча обратно към леглото, заради все по-отчаяната си нужда от сън. Големият шеф непременно споменаваше пред моя, че рано-рано ме е видял в залата.

Ау, онзи Райди наистина е свестен, но не мога да разбера как успява да бяга по пътечката, когато устата му е пълна с дражета Алтоид.

Касовите бележки са за предпочитане пред забележка от мама

Въпреки че успявах с измислени гласови съобщения и трикове във външния си вид да правя на глупаци шефа и колегите си, все пак трябваше да се придвижвам и сред минното поле от реални мерки, които Пфайзер бе заложил, за да се предпази от подобни злоупотреби.

Пфайзер разчиташе на хартиената диря от касови бележки, за да следи лекарствените мостри и бизнес разходите. За мое щастие, ограниченията на системата позволяваха компанията да бъде скубана. Всеки дистрибутор получаваше кредитна карта Американ Експрес и от нас се очакваше да я използваме, когато е възможно. Американ Експрес даваше на компанията разпечатки с всяка трансакция, което означаваше, че Големият брат научаваше, ако оставех голям бакшиш на някоя знойна сервитьорка или си вземех бутилка вода в добавка към резервоара с бензин.

Очевидно, не във всяка ситуация можеше да се използва кредитна карта и в такива случаи Пфайзер ни караше да представяме касови бележки за всяко дребно нещо, дори 25 цента за телефон или 50 цента такса за паркинг. Освен за защита от измами, подобна стриктна документация помагаше да се провери дали хората са работили, когато са казали, че го правят. За един умен кръшкач обаче, това изискване помагаше да удостовери, че е работил, когато всъщност не беше.

Недоволен от мизерните си десет дни отпуск, развих навика да си отпускам по един допълнителен почивен ден в началото или в края на всяко пътуване, което предприемах. Щом оставех на Брус гласовото съобщение, в което изтъквах успеха си или пък скърбях от провала си, вече нямаше за какво да се тревожа. После допълнителните дни станаха два. Когато направих ежегодното си пътуване до брега на Джърси, за да се видя с приятелите си, непозволените почивни дни се закръглиха на три.

С дамата ми от бала, Морийн, бяхме останали близки приятели, въпреки факта, че тя май беше (всички мислеха така) или не беше (тя твърдеше така) целунала друго момче онази паметна майска вечер на 1988 година. Морийн и групичка нейни приятели от университета в Делауеър всяко лято наемаха къща на плажа в Си Гърт, Ню Джърси. За тях всяка вечер беше като събота вечер и винаги знаеха в кой бар кога и какви алкохолни промоции има. В една петъчна сутрин се излежавахме на верандата и лекувахме последиците от „щастливия час“17 в бар „Паркър Хаус“ с нова доза изстуден алкохол. Семейства, любители на плажа, минаваха край нас, мъкнейки чадъри, кофички, лопатки и кърпи; малки деца, които лъщяха от слънцезащитен лосион и носеха „приспособления за плуване“, спираха да позяпат седналите на сянка странни бледи чудовища със зачервени очи, но майките им бързо ги побутваха да тръгват. Докато си проправяше път към входната врата сред морето от празни кенчета, една от съквартирантките на Морийн попита защо един от редовните купонджии не бе дошъл на нощния запой в четвъртък.

— Не можа да се освободи от работа — гласеше отговорът.

Това предизвика някакъв спомен в замъгления мозък на Морийн.

— Знаете ли, че Джейми дори не си взема отпуск, за да дойде тук? Шефът му никога не знае къде е. Има страхотна работа, а?

Групата единодушно се съгласи с преценката й. Разговорът се прехвърли към по-важна тема, когато победителят в състезанието по забиване от предишната нощ (състезателите залагат по 5 долара и първият, целунал човек от противоположния пол, прибира печалбата) се довлече вкъщи с неприлично облекло единайсет часа след нас. Докато разпитът беше в разгара си, аз се замислих за служебния риск, който бях поел, за да се насладя на това изискано посещение. Непозволеното отсъствие от търговския район беше основание за незабавно уволнение. Току-що бях утроил вероятността да бъда уволнен.

При втората сутрешна бира ми дойде наум, че в следващия доклад за разходите ми щеше да има твърде малко парично движение. По-специално нямаше да има никакво от сряда до петък — сигурен предупредителен сигнал. Дистрибуторите обикновено изкарваха ден-два без разходи — не носехме обяд всеки ден, а и пред много кабинети паркингите бяха без такса, но беше рядкост да минат три дни без някакъв разход някъде. Фактът, че от два дена бях в Ню Джърси не помагаше на харчовете ми в Индиана.

Накрая енергийното ни ниво се вдигна и започнахме да правим по няколко неща едновременно — обядвахме и играехме бейзбол, докато пиехме. В два следобед изпратих по гласовата поща задължителния разказ за успех, който вероятно звучеше по-щастливо от всякога, и преди да мигна, стана четири. Внезапно осъзнах, че ми трябва нещо конкретно, за да удостоверя, че съм бил в Индиана. Имах нужда от касова бележка, а си беше доста трудно да се сдобиеш с касова бележка от Индиана, когато в петък в четири следобед си в Ню Джърси. Кой в Саут Бенд можеше да вземе една вместо мен? След като няколко минути превъртах умствения си класьор за визитки, се спрях на Брайтън — единственият от Индиана, за когото знаех, че няма какво да прави в четири следобед.

Мой приятел от Нотр Дам, Брайън наскоро бе отстранен от длъжността защитник на „Индианаполис Колтс“ и се върна в Саут Бенд, за да бъде с годеницата си, студентка по право. Тъй като тя вечер работеше като сервитьорка в местен ресторант, неговият график бе подходящ, за да ме измъкне от кашата. Обаждането ми го хвана на излизане от фитнеса.

— Пич, имам нужда от малка услуга.

Брайън мълчаливо ме изслуша и замълча, преди да ми отговори със смях. Почти го виждах как недоверчиво клати глава.

— Мътните те взели, Райди. Ти сериозно ли?

Уверих го, че съм сериозен и че ще бъде почерпен с няколко големи питиета при завръщането ми.

— Искаш само да карам до Елкхарт и обратно? — попита той имайки предвид градче на трийсет километра и на три изхода източно от Саут Бенд.

— Точно така, човече! — казах, поемайки бира като поздрав от Морийн. — Благодаря ти!

Когато се прибрах вкъщи и проверих пощенската си кутия, върху сметките и списанията имаше две бели листчета с надпис ПЪТНА ТАКСА ИНДИАНА. Всяко струваше по 75 цента, но за мен те бяха безценни. Изпратих ги със следващия си доклад за разходи, като внимавах да няма друга такса на същата стойност, за да избегна разкриването на схемата ми. Какво имате предвид като казвате, че не съм работил? Имате бележки за пътни такси, нали?

Краткото пътешествие ми струваше 20 долара за бира, но си заслужаваше парите. Оттогава започнах да усъвършенствам уменията си. Компютърните експерти ще ви кажат, че за да изградите успешна система за защита, трябва да се запитате:

— Как щях да проникна, ако бях хакер?

Като разсъждавах по този начин, си зададох същия въпрос:

— Ако аз бях шериф Роско П. Колтрейн и работата ми беше да хващам мързеливите, подозрителни момчета като мен, какво бих търсил, за да ги улича?

Отговор: лесни за получаване и невъзможни за оспорване касови бележки като онези, които струват по-малко от долар и имат маркировка за час от някой паркинг или телефонна кабина. Ух!

Трябваше да намеря начин да получавам касови бележки за по-високи такси. Това беше проблем — не относно намирането им, а относно начина на плащане. Ако аз например представех на шефа си квитанция за плащане в брой на каквото и да е на стойност 50 долара, мислите му щяха да започнат да се лутат: „Защо не си използвал кредитната си карта?“. Дори Брус да одобреше разхода, надзирателите от Главното управление със сигурност щяха да задават въпроси.

Ясно е, че най-неоткриваемият начин да се документират разходите, направени докато аз не работя, бе някой друг да използва в Индиана служебната ми кредитна карта Американ Експрес. За нещастие, това криеше рискове: дори Брайън или някой друг от приятелите ми да се съгласеше да купи нещо с картата, служителят в магазина можеше да поиска лична карта. Съучастниците ми обясниха, че възможността да попаднат в затвора донякъде ги е разубедила да ми помагат.

Оказал се отново в изходна позиция, започнах да си блъскам главата за начин да използвам картата си Американ Експрес за прикриване на съмнителните си следи, без това да застрашава сигурността на приятелите ми. За да го направя имах нужда от безупречното място — място, където един търговски агент обикновено пазарува — където приемат Американ Експрес и не искат лична карта, за да сравнят името върху кредитната. Не измислих нищо.

Един ден, скоро след като се върнах от Ню Джърси, стоях подпрян на колата си докато я зареждаха с бензин и наблюдавах как хората слагат кредитните си карти в колонките, пълнеха резервоарите си, приемаха или отказваха касовата бележка и потегляха. Като свърших със зареждането, взех касовата си бележка и си тръгнах. Около три дни по-късно осъзнах: „Някои от онези шофьори си взеха бележки, аз също си взех. Бензиностанциите издават касови бележки!“. Всичко, което трябваше да направя, бе да намеря някой да ми зарежда бензин, докато съм извън града. Този човек трябваше да зарежда моята кола, вместо неговата собствена, тъй като в Пфайзер сравняваха километража на служебната кола с количеството платен бензин. Касови бележки срещу нула изминати километри в сравнение с предишния път, биха били съмнителни.

Попитах всичките си приятели, но никой не се нае. В този случай не страхът от душовете в затвора ограничаваше техния интерес, а местоположението на апартамента ми. Бях единственият от групата, който живееше в Мишауака, градче на двайсетина минути от центъра на Саут Бенд, и никой не искаше „да карам по целия път дотам, да паркирам колата си, да се качвам в шибаната ти служебна кола, да й сипвам бензин, да връщам колата ти и после да се качвам в моята и да изминавам обратно шибания път до Саут Бенд“. Можех да разбера гледната им точка. Освен това, тъй като само служителите на фирмата са застраховани докато карат служебните коли, бях отговорен за всички щети, възникнали докато някой приятел е бил зад волана, въпреки че с удоволствие бих хвърлил 500 долара за тръпката да се наслаждавам на студена бира във Вейл18, докато се предполага, че работя в щата на хузиърите19.

Когато дори предложението за неограничени количества бира не успя да зариби новоизпечените мошеници, с примирение реших да понамаля „почивните дни“. Слава богу, един свят на нови възможности ми се откри сам. Доктор Уаки, млада и необвързана лекарка, ме тормозеше от самото начало. Редовно пренебрегваше търговските ми агитации, въртеше очи и правеше унизителни коментари, като:

— Млъкнете всички, за да чуем сладкодумната реч на Джейми.

За дистрибуторите на лекарства понятието сладкодумна реч е равносилно на дърдорене по скалата на лекарското благоволение.

Тя се подиграваше на вратовръзките ми и непрекъснато ме нападаше. Ако бяхме в четвърти клас, сигурно щеше да ме рита в пищялите. Стана ясно, че ме харесва.

Тъй като работеше в един от най-важните за мен кабинети, често я виждах. С течение на времето д-р Уаки разбра, че не съм типичният дистрибутор на лекарства, който само гледа да пласира продукта си; напротив, рядко споменавах Цитромакс. Накрая тя започна да ме пита как минават уикендите ми и в кои барове ходя, като дори започна да споделя собствените си идеи за нощни забавления. Обажданията й вкъщи станаха нещо обичайно. Преди да се усетя, тя на няколко пъти ме покани да пийнем, но не можахме да съгласуваме графиците си.

Това поведение не остана скрито от колегите ми, които бяха на мнение, че да правя секс с лекарка би било добре за продажбите на Цитромакс и ме подтикваха да се срещам с нея. Успехът в продажбите обаче не беше единствената движеща сила зад тези молби. Всеки търговски представител от мъжки пол имаше поне една история как е загубил сделка заради конкурент от женски пол, който се среща с доктор, така че разбиването на превъзходството на дамите присъстваше във всяка една мъжка фантазия. Изглежда нямаше какво да му мисля толкова за излизането на среща с д-р Уаки. Но аз не бях на това мнение.

Доктор Уаки вече използваше големи количества Цитромакс. Бе тръгнала от пълното неизписване на Цитромакс до използването му при 45% от всичките си пациенти, които имаха рецепта за антибиотик (според данните за продажби, с които Пфайзер се сдобиваше от независими компании, които пък ги вземаха от аптеките) и това я правеше нашият втори по значение лекар, пишещ рецепти в града. Ако започнехме да излизаме, продажбите вероятно щяха да скочат до 70-80%, но когато връзката ни приключеше, а връзките винаги приключваха, тя незабавно щеше да се върне към дните си с нулева употреба. За мен лично дванайсет месеца с 45% продажби бяха по-добър вариант от два месеца с по 80%, последвани от десет месеца без никакви.

Мислех, че можем просто да бъдем приятели, да си пийваме, да ходим на кино от време на време. Приятели. Тя обаче имаше други планове.

Накрая в една сряда вечер излязохме да пийнем. Бях облечен с къси панталони и блуза с якичка, а тя — с черна пола, скъпа блуза и си беше сложила толкова много грим, колкото никога не бях виждал по нея. Доктор Уаки си поръча джин с тоник, а аз — голяма наливна бира. Преди да съм изпил и една четвърт, тя наведе глава назад, за да изсипе от чашата си последните капки. Поръча си още едно питие и приключи и с него преди аз да съм свършил с бирата си.

— Да не си напрегната? — попитах, а тя нервно се засмя и се огледа за сервитьорката.

Накратко, нафирка се. Не можех да й позволя да шофира в това състояние и тъй като живеех много по-близо до бара в сравнение с нея, я закарах у дома. Бях в неведение, че това е било част от плана й.

Надявах се да изтрезнее за час-два, но тя или не можеше, или не искаше. Доктор Уаки упорито ме преследваше из апартамента ми, както лудата, пощуряла от любов вещица от анимационното филмче преследва Бъгс Бъни. Не бях тичал толкова от години. В един момент потърсих убежище в банята и се появих едва когато чух мъжки глас да вика:

— Джейми?

Завръщайки се с повишено внимание в дневната (дали дамата беше способна да приеме друга човешка форма и да промени гласа си, за да задоволи нуждата си от злини, като Терминатора?), открих, че бъдещият ми съквартирант Стив стоеше на прага, а опиянената ми докторица се бе проснала на пода, с вдигната нагоре пола.

— Ъ-ъ-ъ… ще намина утре — каза Стив, измъквайки се през вратата.

Хукнах след него, като крещях, че го моля да остане за малко, но увещанията ми отекнаха без отговор между стълбищните стени. Бавно се затътрих обратно и се облегнах на затворената врата. Доктор Уаки вече не лежеше на пода. Слава богу, не беше член на групата на Терминаторите. Изтощена да ме преследва из моя апартамент, тя се бе преместила на старата ми подарена кушетка и се беше предала. След като я завих с едно одеяло, заключих вратата на стаята си и заспах. Когато на сутринта станах, тя си беше отишла. Въобразявах си, че ще мине известно време преди да я видя отново.

На следващата вечер, докато се приготвях за второто си пътуване до брега на Джърси през това лято, звънецът на вратата иззвъня. Доктор Уаки! Каква изненада! Твърде трезва и твърде разкаяна, тя се извини за поведението си предната вечер и попита дали има нещо, което би могла да направи за мен. Поклатих глава и й казах, да забрави.

— Моля те — настоя тя — наистина искам да го направя.

Почувствах се неудобно. Почесах се по врата и се заоглеждах из стаята, за да избегна настоятелния зрителен контакт. След като мярнах полуприготвения си сак, отново се обърнах към нея.

— Сериозно — каза тя — нека направя нещо за теб.

Не исках да бъда груб и се предадох:

— Е, има нещо съвсем мъничко

Ето как стана така, че докато в 5:30 в петъчната вечер си пиех биричка в един крайбрежен бар в Си Гърт, Ню Джърси, аз всъщност пълнех резервоара си в Индиана.

След като си тръгнала от кабинета си, д-р Уаки шофирала до апартамента ми, където излязла от колата си и се качила в незаключената ми Лумина. Взела ключовете изпод постелката, после карала до бензиностанция на няколко пресечки от нас. Когато пристигнала там, извадила от жабката служебната ми карта Американ Експрес и сякаш била Джейми Райди, служител на Пфайзер, я пъхнала в колонката и напълнила резервоара ми с обикновен безоловен бензин. После взела касовата бележка, сложила я заедно с картата в жабката, шофирала обратно до моя апартамент и паркирала колата ми. Какво имате предвид като казвате, че не съм работил? Нали получихте касова бележка за бензина?

Загрузка...