Мъртво вълнение

Глава 20

Прииска ми се да изкрещя. Едва се удържах да не се втурна към тях, да ги разблъскам и да настоявам за обяснение какво всъщност става. Но в мига, в който разбрах с кого има среща, устата ми пресъхна. Краката ми омекнаха. Сграбчих щендера с дрехи, за да не се строполя, и когато отново погледнах в тяхната посока, тях вече ги нямаше.

Сетих се за имейлите в пощата на баща ми и инициалите на човека, с когото си кореспондираше всеки ден.

В. Б. Д. Дали „В“-то не беше за Вила?

Когато изчезнаха така внезапно, не ми оставаше друго, освен цял ден да премислям обвинението си. След часовете Пейдж остана за консултация по математика, а аз се прибрах вкъщи, решена да разбера онова, което са крили от мен в продължение на седемнайсет години и което едва ли щяха някога да ми кажат, ако не бях разкрила част от истината сама.

— Баща ми в кабинета си ли е? — Затръшнах вратата след себе и запратих раницата на дивана. През открехнатата врата на трапезарията видях мама да седи начело на масата. — Трябва да поговоря с него.

Никакъв отговор.

— Мамо! — Тъкмо бях готова да се втурна към противоположния край на къщата, когато нещо в нейната поза ме възпря. Гърбът й беше изопнат като дъска, а главата — напълно неподвижна.

Тръгнах към нея, а равновесието, което едва успях да си върна през деня, рухна. Дали тя знаеше за лъжата на баща ми и къде е бил сутринта… Научила ли беше нещо повече от мен?

— Мамо! — повиках я отново, заставайки зад нея.

Все още никаква реакция. Тя стоеше като прикована от картината върху екрана на малкия телевизор пред себе си. Надвесих се напред, за да видя по-добре какво гледа, и опрях ръка върху рамото й.

— Ванеса! — подскочи тя. — Не се промъквай така зад мен!

Изправих се, притиснала ръце към гърдите, където сърцето ми биеше като полудяло.

— Не съм се промъкнала. Първо затръшнах вратата. После два пъти те повиках. Но ти нищо не чу.

— О! — По лицето й се изписа объркване. Но то веднага изчезна и тя засия насреща ми.

— Днес свърших чудесна работа. Погледни само. — Тя посочи телевизора и аз чак сега забелязах, че това е портативен DVD плейър. — Разпознаваш ли някого?

— Джордж Клуни? — опитах се да налучкам, присвивайки очи.

— Запази си ласкателствата за баща ти.

— Това татко ли е? — Мъжът с тъмната коса изглеждаше твърде млад, за да ми е баща. Освен това носеше пелерина и имаше вампирски зъби.

— И аз. И ти. И още много наши приятели.

Домашно видео. Ако се съди по вида на баща ми — пък и по нашия с мама — беше най-малко отпреди петнайсет години.

Мама премести плейъра на масата.

— В Кеймбридж има едно място, където прехвърлят записите от касети върху DVD. Открих в мазето цяла купчина с наши стари видеозаписи и дадох да ги конвертират.

— Страхотно — поздравих я, надявайки се това да се окаже стъпка напред. Нищо чудно старите записи с Джъстин да й помогнат да приеме нейната загуба и да я накара да говори спокойно за нея.

— Тогава ти прохождаше и сигурно едва ли си спомняш, но години наред двамата с баща ти правехме най-страхотните маскаради в тая част на Бостън.

— И защо спряхте да ги правите? — попитах.

— Работата ми стана по-напрегната. Вие двете пораснахте. Но сестра ти винаги е обичала тия маскаради и те й липсваха, когато вече не ги правехме. — Тя замълча, после се обърна с грейнало лице към мен. — Помислих си, че ще е забавно, ако тая година пак си направим маскарад. Ти, разбира се, може да поканиш Саймън и когото още искаш. Същото важи и за Пейдж.

Ето какво било, значи. Мама не се връщаше назад в миналото, за да приеме по-леко настоящето, а се опитваше да го възкреси.

Чувствах се прекалено разтревожена и без това, за да се притесня от споменаването на Саймън.

— Не мисля, че е добра идея.

Тя ме погледна.

— Защо така?

— Очевидно е защо го правиш. Но ако си мислиш, че като повтаряш всичко, от което Джъстин се е чувствала щастлива…

— Баща ти е в кабинета си — сряза ме тя. — Нали него търсеше, когато дойде? Не мен.

Бавно отстъпих назад, забелязвайки едва сега кутията с хартиени кърпички до ръката й и влажните, смачкани на топка салфетки, пръснати по масата.

— Да. Извинявай.

Тревогата ми постепенно премина в гняв, колкото повече наближавах кабинета на баща ми. Каквото и да ставаше в момента с мама, беше по негова вина. Възможно е смъртта на Джъстин да е отключила нейното сегашно поведение, но ако не беше връзката му с Шарлот Блу, не аз щях да бъда тук сега, а Джъстин и мама щеше да е добре. На всичкото отгоре, след като беше забъркал цялата тая каша, сега не правеше нищо, за да й помогне да се оправи.

Всичко това ме настрои за хладния и методичен разпит, който се готвех да проведа с него.

— Коя е Вила?

Зад компютъра баща ми се задави с онова, което пиеше в момента.

Затворих вратата и тръгнах към писалището.

— Днес те видях в центъра. По времето, когато трябваше да изнасяш лекция.

— Ванеса — изпелтечи той с почервеняло като домат лице, докато попиваше с купчина салфетки разлетия чай, — защо първо не седнеш, не си поемеш дъх и не се успокоиш? После ще се опитаме да изясним какво си мислиш, че си видяла.

Седнах. Иначе трябваше да го удуша.

— Мама замисля грандиозен маскарад. Също като в доброто старо време. И знаеш ли защо?

Ръцете му трепереха, докато изхвърляше мокрите салфетки в кошчето.

— Защото така се опитва да си върне мъртвата дъщеря. — Замълчах, изчаквайки да отпие от чая си. — Своята единствена дъщеря.

Тоя път той изпусна чашата. Тя се удари в ръба на писалището и падна на пода.

— Чудно. Вила също постоянно изпуска разни неща. Това, изглежда, е едно от многото общи неща между вас.

Той въздъхна.

— Кой ти каза.

— По-добре попитай кой не ми е казал.

Той се опита да си възвърне самообладанието, докато вдигаше чашата. После се облегна назад и сключи ръце на корема си.

— Разбирам гнева ти… но те моля да осъзнаеш, че ситуацията е много сложна.

— А ти трябва да си дадеш сметка, че така я омаловажаваш.

Той вдигна ръце, сякаш признаваше, че съм права.

— Това наистина е пълен хаос. Моля те да приемеш най-искрените ми извинения.

— За кое по-точно? Че си наранил мама? Или че си ни лъгал двете с Джъстин? Или пък че всеки ден разказваш за моя живот на напълно непознати хора?

Очите му се ококориха.

— Ти как…

— А може би се извиняваш заради това, че имаш връзка с друга жена? И то сега, след всичко онова, което се случи?

— Ванеса — сурово произнесе той, сякаш да ми покаже, че съм стигнала твърде далече. После се надигна и се наклони към мен. — Нямам връзка с Вила или с когото и да било друг. Обичам майка ти. Обичал съм я през всичките тия двайсет години, каквото и да съм преживял. Ако не беше така, ти щеше да научиш истината много по-рано.

Усетих, че нещо притиска гърдите ми.

— Какво пък трябва да означава това?

— Това означава, че майка ти… — Гласът му секна и главата му се отпусна върху гърдите. Миг по-късно той отново ме погледна. — Това означава, че тя искаше да те предпази. Не желаеше да страдаш заради нещо, което не е по твоя вина и което не може да се промени.

— Така значи. И ти щеше да го държиш в тайна цял живот, нали? Защото е за мое добро да не зная коя съм всъщност?

— Нямах такова намерение. Представях си… Надявах се подходящият момент да ти го кажа все някога да дойде. Когато и да е това… всички сме единодушни, че заслужаваш да знаеш истината.

Отместих поглед от него, опитвайки да си представя как бих реагирала, ако Саймън иска да направи нещо, с което не съм съгласна. Щях ли да се примиря, дори да си давам сметка, че не е правилно? Само защото го обичам и това чувство е по-силно от евентуалните последици.

Да, сигурно така щях да направя.

— Коя е тя? — попитах миг по-късно.

— Приятелка. Познаваше Шарлот.

Срещнах погледа му. За първи път го чувах да произнася името й на глас. И дори не мигна.

— Често ли се срещате? — попитах.

— Не. Днес беше за първи път от много години насам.

— Нали току-що каза, че ти е приятелка.

— Ние държим връзка — отговори той. — Просто не се виждаме.

— На нея ли пращаш имейли всеки ден?

— Да. — Дори да беше бесен, че съм влязла в компютъра му, не го показа.

— И разказваш за мен?

— Да. Двете с Шарлот бяха много близки. Държа я в течение като един жест на внимание.

— Достатъчно е да й пратиш картичка за Коледа.

— Нищо особено не е станало.

Очевидно бе, че това е важно за него, иначе нямаше да го прави.

— Мама знае ли? — продължих разпиша.

— Не, тя не би го разбрала.

— Това не ти ли стига, за да престанеш?

Той въздъхна и затвори очи.

— Имахме споразумение.

Дъхът ми секна. Най-после щеше да ми каже нещо, което все още не знаех… Но вече не бях сигурна дали искам да го чуя.

Той ме погледна и посегна към ръката ми. После обаче явно размисли, облегна се назад и отпусна ръка върху облегалката на стола.

— Преди да съм казал нещо, трябва да знаеш, че си обичана, Ванеса. От самото ти раждане те обожавахме. И когато двамата с Шарлот взехме това решение, направихме го единствено за твоето добро.

— Ясно…

Той понечи да каже нещо, но стисна устни. После пак се опита да заговори. След всичките тези години сигурно не знаеше как да започне.

— Шарлот не ми каза, че е бременна. Разбрах го случайно, когато я срещнах в супера, докато бях в Уинтър Харбър един уикенд през есента, за да работя по книгата си.

Неговата книга. По онова време сигурно все още е била само една.

— Тя първо се опита да избяга от магазина, без да поговорим. После, когато я засякох на паркинга, ми каза, че друг е бащата. Но очите й я издадоха. — Той замълча, вперил поглед някъде зад мен. — Очите й бяха… необикновени.

Това и аз го знаех отлично.

— Какво стана след това? — настоях, преди да съм се разколебала.

— Опита се да ме отблъсне. Не й позволих. Казах й, че въпреки… положението, в което се намираме и с което никак не се гордея… и независимо от болката, която това ще причини на съпругата ми, не бих могъл да създам дете и след това да изчезна. Настоях да бъда част от всичко, да й помогна, дори ако помощта ми се изразява само във финансова подкрепа и виждане веднъж годишно.

Настръхнах. Колкото и да ме беше разочаровал, все още не можех да си представя живота без моя Голям бащица.

— Ако зависеше единствено от мен — продължи тихо той, забелязал реакцията ми, — щях да бъда с теб много по-често. Някак щяхме да се споразумеем. Но тя не искаше това.

— А какво искаше?

— Отначало не много. През цялата бременност от време на време ми пращаше писма в службата, за да ми каже какво е състоянието й. Писа ми и когато ти се роди. Заминах за Уинтър Харбър в деня, в който получих писмото и тогава те видях за първи път. — Той се усмихна. — Беше най-красивото бебе, което някога съм виждал.

— И мама все още нищо не знаеше, така ли? — побързах да попитам, претупвайки вълнуващия момент, който бяха преживели двамата с Шарлот.

Той сведе глава и усмивката му угасна.

— Не, по това време още не знаеше. Запазихме тайната близо година.

Спомних си отново кутиите в мазето и обяснението на мама, че е подарила дрешките, с които съм била изписана от родилния дом.

— Какво стана после?

С бавно движение, сякаш печелеше време да обмисли дали постъпва правилно, той се извърна към библиотеката до писалището. Избута настрана купчина стари речници и зад тях се показа проста дървена кутия. Извади от джоба на жилетката си малка връзка ключове, отключи кутията и бръкна вътре.

— После получих това — каза.

Едва дишайки, поех от него пощенската картичка. Представляваше живописна гледка на Уинтър Харбър през есента, когато листата греят в ярките оттенъци на червеното, оранжевото и жълтото. Ресторантът на Бети се виждаше на преден план. Зад него, обрамчен от дърветата, под следобедното слънце блещукаше заливът.

Очите ми се приковаха в ресторанта на Бети. Той беше един от запазените знаци на Уинтър Харбър, но всеки магазин в града продаваше картички с десетина подобни изгледи: фарът, скалистите склонове, които се спускат стръмно към океана, поляните с диви цветя. Шарлот обаче беше избрала точно тази. Дали го е направила нарочно? Може би се е надявала, че някога ще видя картичката и тя ще ми подскаже нещо?

С треперещи пръсти обърнах картичката. С времето синьото мастило беше избеляло. Някои от думите бяха размазани, сякаш картичката се е намокрила. Почеркът беше дребен, педантичен, като че се опитваше да потуши емоцията на написаното.

— Само това ли е? — попитах. — Тя просто си е тръгнала?

— Опита се. За щастие имаше малък бизнес и беше оставила на служителите си телефон за връзка, на който да я открият в случай на нужда. Когато отидох, за да опитам да я спра, успях да омая нейните хора с някакви тривиалности от Емерсън18 и те й се обадиха. Тя ми затвори, но полицията в Уинтър Харбър откри адреса по телефонния номер. Намерих ви в малък апартамент в Монреал.

— Ходил си чак до Канада?

— Не можех да изоставя единствената следа, с която разполагах. Освен това се притеснявах, че съм я подплашил с обаждането си и тя пак ще се премести.

Докато си го представях как прекосява Ню Ингланд и пресича границата, се почувствах странно развълнувана. Значи го е било грижа за нас. Макар неговите подбуди преди и след раждането ми на моменти да изглеждаха малко объркани… все пак вярвах, че винаги го е било грижа за мен.

— Когато открих Шарлот — продължи той, — тя ме изправи пред избор. Или да се върна и повече никога да не ви видя, или да те взема със себе си, за да те отгледам тук, в Бостън. Според нея второто беше по-добрият вариант за теб. Тя обаче каза, че не ме е молила за това, защото не е искала да разбие семейството ми. Когато й казах, че с теб семейството ми ще е още по-пълно, тя се съгласи да те даде. Единственото й условие беше повече никога да не те вижда, защото не би могла да понесе болката от повторна раздяла.

— Това ли беше единственият ти избор? — попитах. — Ами съвместно попечителство?

— Не, само един от двата варианта, за които ти казах. Тя обикновено не беше толкова категорична, но по този въпрос ми даде ясно да разбера, че нямам друг избор. Обясни, че го прави заради твоята безопасност — не само заради твоето щастие или благополучие, но и заради твоята безопасност. И аз й повярвах. Предположих, че сигурно има бивш приятел и се страхува той да не направи нещо опасно, ако разбере за нас. За теб. — Той ме загледа настоятелно, докато не отвърнах на погледа му. — Единственото по-страшно нещо от това да не те видя никога вече през живота си, беше опасността нещо да се случи с теб. Нещо, от което няма да мога да те предпазя.

— И тогава ме взе със себе си. — Отместих поглед към старите речници, заставяйки се да не плача.

— Така направих. — Той замълча. — И двамата с теб познаваме майка ти… Жаклин… С нея невинаги е лесно. Но, Ванеса, тя се влюби в теб още от пръв поглед. Естествено, между нас имаше скандал, когато й казах за теб и Шарлот след заминаването ви от Уинтър Харбър, и тя ме изгони от къщи за седмица. Но колкото и да е била ядосана или разочарована от мен, това никога не е било насочено срещу теб. Когато й казах, че имаш нужда от истински дом, тя направи всичко възможно да ти го осигури.

— Просто така? — прошепнах.

— Просто така.

Когато го каза толкова естествено, сякаш се подразбираше от само себе си, вече знаех, че е истина.

— Ами Джъстин?

— По това време тя нямаше и две годинки. Нямаше как да помни първата година от твоя живот, дори ти да беше живяла с нас от самото начало.

— А Шарлот?

— Тя се върна в Уинтър Харбър. — Погледът му спря на картичката, която продължавах да стискам. — Седмица по-късно стана пожар. В нейното магазинче, посред нощ.

Видях устните му да треперят. Изкуших се да го прегърна, но устоях.

— Представа нямам защо е била там толкова късно — продължи той. — Никой друг не е имало. Най-вероятно е заспала, защото така и не се е обадила на 911. Когато случаен минувач видял дима над дърветата и се обадил на службите, вече било твърде късно. Сградата, заедно с Шарлот в нея, била сравнена със земята.

Почувствах тъпа болка в гърдите, сякаш сърцето ми се свиваше от състрадание. Вече знаех какво се е случило, но когато го чух от Големия бащица и почувствах неговата мъка, то стана много по-истинско.

— Няколко месеца по-късно — продължи татко, посягайки отново към дървената кутия — получих ново съобщение.

Взех картичката от ръката му. Пожълтяла, със захабени краища. Почеркът приличаше на този от първата картичка, но беше много по-широк, с повече разстояние между буквите.

— Вила… ми е леля — промълвих, сякаш опитвайки вкуса на тази дума — и е живяла в Бостън през цялото време? Значи никога през тия години не е поискала да ме види? Или поне да се запознае с мен?

— Винаги е казвала, че не иска да усложнява нещата, защото и така са вече достатъчно объркани. Съгласих се, че така е най-добре.

Вдигнах поглед към него.

— Ами сега, когато вече знам коя е?

Той слабо се усмихна, сякаш се извиняваше.

— Решението й остава непроменено. Затова се срещнахме днес. Каза ми, че те е видяла да ходиш в кафенето и затова е помислила, че знаеш нещо. Това много я обезпокои. Винаги е била категорична, че ако двете се сближите, това само ще влоши нещата.

— Но греши. — Гласът ми беше рязък, напрегнат.

— Моля?

Давах си сметка колко е изненадан от думите ми и се опитах да му обясня. В края на краищата той също не знаеше цялата история.

— Татко — започнах, поемайки дълбоко въздух, докато се опитвах да си спомня какво точно бях намислила да му кажа, — нямам намерение да те лъжа. Когато разбрах, че мама всъщност не ми е майка…

— Тя е твоя майка — бързо ме поправи той.

Опитах да го кажа по друг начин.

— Когато разбрах, че тя не ми е биологична майка, бях потресена. И гневна. И разочарована. Не можех да проумея как си могъл да й причиниш това… И на Джъстин. Част от мен все още не може да се примири с това, тъй като единственият начин да устоиш на повика на сирените е да обичаш друга жена, а аз неизменно и искрено съм вярвала, че ти винаги си обичал мама. Може пък силата на Шарлот да е била необикновено могъща, или…

— Ванеса…

Затаих дъх и вперих поглед в ръката му, която се опитваше да ме спре като червен светофар.

— Какво каза току-що? — попита той.

Толкова бях съсредоточена да продължа напред към следващото изречение, че ми беше трудно да си спомня.

— Че винаги си обичал мама ли?

— След това.

— Че може би силата на Шарлот е била необикновено могъща.

Главата му се наклони на една страна и той свъси вежди.

— Каква сила?

Поколебах се, после, осъзнавайки неговото недоумение, тръснах глава и неуверено му се усмихнах.

— Всичко е наред. Така де, не че е наред — всичко е много трудно, откачено и неестествено, но вече съм наясно. Няма нужда да криеш от мен.

— Да крия… кое?

Устните ми, все още извити в усмивка, замръзнаха. Образите на Пол Карсънс, Том Конъли и Макс Хокинс взеха бясно да се редуват пред очите ми.

Нима беше възможно?

— Татко — казах, — ти знаеше, че Шарлот не е човек като останалите, нали? Сигурно си осъзнавал, че вашите отношения… не са естествени?

Той още повече присви очи. Нямаше нужда да говори, за да схвана неговия отговор.

— Тя е била сирена. Като ония в старите ти книги. — Замълчах, надявайки се — за кой ли път — че можем да започнем всичко отначало, на чисто. — Ти си бил нейната мишена.