Глава 8

Единственото ми желание, когато се прибрах у дома по-късно същия ден, бе да се потопя в студена вана. В училището всяко междучасие ходех да си пълня бутилката с вода и макар жаждата и главоболието да намаляха, продължавах да усещам кожата си като отесняла за тялото.

Щом отворих външната врата у нас обаче разбрах, че ваната се отлага поне с няколко минути.

— Подраних ли с разопаковането? — попита Пейдж.

— Не се притеснявай. — Затворих вратата зад гърба си и прескочих големия картонен кашон. — Няма да се местим. Започнало е да се топи.

— О, чудесно — ти се върна! — провикна се мама от стълбището към мазето. — Ванеса, скъпа, спомняш ли си какво направих с говорещата вещица? — Гласът й заглъхна, когато тя се отдалечи от стълбището, без да дочака отговора.

— Започва да се рови из вехториите, щом е притеснена — обясних, когато отдолу се разнесе силен трясък.

— Ще звънна на баба Би — каза Пейдж. — Стига да не ти трябвам за…

— Не — отговорих, поглеждайки към вратата на мазето. — Благодаря ти все пак.

Огледах дневната, когато Пейдж пое към кухнята. По пода и върху мебелите бяха разхвърляни десетина кашона. Дълги пластмасови кутии за багаж стояха подредени на купчини, по-високи от мен самата. Черни найлонови пликове за боклук задръстваха вратите. Из въздуха се стелеше прах.

Мама харесваше дома си, само когато е лъснат и безукорно чист. Каквото и да я беше разтревожило този път, трябваше да е наистина нещо сериозно.

— Говорещата вещица ли? — провикнах се, когато стигнах най-долното стъпало на стълбището.

Тя престана да размества старите ми плюшени играчки по рафтовете и се обърна.

— Какво правиш тук долу?

— Помислих си, че ще ти трябва помощ.

— Аз пък си помислих, че ще се провикваш от горния етаж. — Тя пристъпи към мен, стиснала одрипавелия плюшен рак, който татко ми купи преди години от аквариума в Ню Ингланд. — Нали мразиш мазето.

Тя беше права — аз наистина мразех мазето. Сега обаче положението беше различно. Главно защото разбрах, че най-страшните чудовища не те причакват в тъмното. Когато искат да те хванат, те просто излизат и идват за теб.

— Хелоуин е след три седмици. — Тя пак се обърна към рафта и продължи да размества плюшените играчки. Ръцете й трепереха толкова силно, че играчките се блъскаха една в друга.

— Е, и? — попитах и взех да събирам пръснатите играчки.

— Значи не ни остава много време да украсим къщата. — Тя тръгна право към планината от кашони.

Поех бавно след нея, без да знам какво да кажа.

— Мамо… Не си украсявала къщата, откакто бях в основното училище.

Тя се изправи, притиснала към гърдите си пищна коледна звезда.

— Защото бях много заета в работата. Сега обаче не съм. А ти не се тревожи — говорещата вещица не е чак толкова страшна. Цялата друга украса ще бъде само с тиквени фенери, плашила и черни котки. — Тя посочи към претъпкания шкаф в другия край на помещението. — Би ли погледнала там? В тоя шкаф би трябвало да са само стари документи на баща ти, но знае ли човек.

Пулсът ми се ускори. Тъй като никога не бях слизала в мазето, нямах представа какво точно е складирано в него. Мама и татко обаче се бяха преместили в къщата веднага след сватбата си, което значеше, че в него имаше неща отпреди двайсет години — доста преди ние с Джъстин да се появим в картинката. Тъй като и двамата знаеха колко ме е страх от тъмното и от тесните претъпкани помещения, вероятно не бяха опитали особено внимателно да скрият нещо, което не биха искали да намеря.

Първото чекмедже изскърца, когато го издърпах. Затаих дъх и изчаках, но мама продължаваше да рови наоколо, без да ми обръща внимание.

Преместих първата папка, без да зная какво се надявам да открия. Стари снимки? Любовни писма? Сметки от нощувки в мотел? Според албума с изрезки на Рейна, Шарлот беше починала при раждането, затова татко не е имал друг избор, освен да се грижи за мен. Едва ли щях да намеря нещо повече от подробности и свидетелства за времето, през което са били заедно, насочващи детайли как са се запознали… Каквото и да откриех обаче, то можеше да ми помогне да разбера как се е случило всичко.

Защото татко беше луд по мама — или по жената, която до това лято смятах за своя майка. Това се виждаше и с просто око — от начина, по който я изпиваше с поглед, когато тя не го гледаше; от начина, по който я разсмиваше, когато беше по средата на някоя напрегната продажба; от начина, по който разсеяно улавя ръката й, докато двамата четат заедно „Сънди таймс“. Ако научих нещо от смъртта на Джъстин, то бе, че съществува сила, с която сирените не могат да се мерят; препятствие, което не могат да преодолеят, колкото и да опитват.

Любовта.

Заради нея Кейлъб устоя на Зара. Тя е трябвало да помогне на татко да устои на Шарлот, но не беше станало така. Исках да разбера защо.

За нещастие следите, водещи към отговора, не се намираха в първата папка на горното чекмедже. Останалите чекмеджета също не предложиха много повече — само пожълтели записки по английски и лекции по фонетика. Когато затворих и последното чекмедже, мама се беше прехвърлила на друга камара кашони; изчаках да се обърне с гръб към мен, после се промъкнах към стоманените стелажи.

Явно мама още не беше стигнала до тоя край на мазето, защото рафтовете се огъваха от вещи, сивеещи от натрупания върху тях прах. Очите ми пробягаха по старите книги и виниловите плочи, търсейки нещо, което би подсказало наличието на таен живот извън бостънската ни къща от червен камък.

Светлината помръкна, когато застанах в една от нишите, далече от лампата на тавана. Беше толкова тъмно, че едва не налетях на бетонната стена. Близостта й ме стресна и предизвика обичайните усещания, които ме връхлитаха, щом прекрачех прага на мазето. Сърцето ми блъскаше в гърдите и крайниците ми омекнаха, аз се завъртях на пети и се запрепъвах из нишата.

Намирах се точно по средата, когато левият ми крак попадна върху стари ролкови кънки. Вкопчих се в стелажа да не падна и от устрема на моето движение една картонена кутия се прекатури на пода.

Погледът ми се закова върху ръчно написания етикет: Джъстин, 0–2 години.

При падането капакът се беше отворил и когато обърнах кутията в нормалното й положение, оттам изпаднаха малки розови роклички и бебешки дрешки. Веднага разпознах някои от тях от старите снимки, подредени из къщата, на които Джъстин се усмихваше в проходилката си, или се кискаше върху високото детско столче.

Събрах пръснатите дрешки, прокарвайки пръсти по дантелата с цвят на слонова кост по края и перлените копченца. Преглъщайки едва сълзите си, ги сгъвах грижливо и ги подреждах обратно в кутията. Когато накрая се изправих да върна кутията на мястото й, забелязах още няколко като нея: Джъстин, 3–5 години; Джъстин 5–7 години; Джъстин 8–10 години.

Отстъпих назад и се огледах. Мама не беше от хората, които биха използвали нещо старо, щом може лесно да купи ново, затова аз никога не бях доизносвала дрехите на Джъстин. Значи тук някъде трябваше да има и моя колекция кутии.

Открих ги на най-горния рафт с едва различими на мъждивата светлина етикети. Но докато дрехите на Джъстин бяха разпределени на двугодишни партиди, започвайки от самото раждане, моите започваха от по-късна възраст.

Протегнах се и измъкнах: Ванеса, 1–3 години.

Тези дрешки също ми бяха познати; бях ги виждала през годините върху многобройни снимки и из множество фотоалбуми. Най-малкият размер обаче беше за 12–18 месечно дете.

Внезапно си спомних какво ми обясниха нашите за липсващите снимки от първата година на моя живот. Докато първата усмивка и прохождането на Джъстин бяха увековечени в дебел албум, украсен с бродерии, моите снимки започваха едва след навършване на първата ми година. Според мама причината за това бе, че точно тогава татко решил да се прави на професионален фотограф и моите първи усмивки и първи стъпки са се загубили след поредица несполучливи опити в тъмната стаичка. Двамата дори ми показаха кутия с осветени снимки като доказателство.

Но всяко нещо може да се освети, ако се проявява не както трябва, нали така?

Дланите ми се овлажниха и гърлото ми пресъхна, докато отново обхождах нишата, но тези физиологически неудобства бяха нищо в сравнение с онова, което ставаше в главата ми.

— Виж какво открих.

Мама вдигна очи от една пластмасова кутия, пълна с украса.

— Бебешки дрешки — продължих жизнерадостно.

Тя се изправи и вдигна ръце към лицето си.

— Това ли са любимите ти жълти ританки? Тези с пеперудите?

Измъкнах ританките и ги вдигнах високо, така че да може да ги види, после сложих кутията на сгъваемия метален стол между нас.

— А Пейдж се върна у дома след болницата насред снежна виелица — казах, докато тя тършуваше. — Само дето беше май месец и майка й, предполагайки, че времето ще е хубаво, беше пратила само една тънка лятна рокля и лек пуловер.

— Това е много на север и даже в средата на юли може да падне сняг.

— Така е. — Наблюдавах я как вади джинсова поличка и тюркоазен чорапогащник. — Както и да е, снимките са много сладки — Пейдж, само по лятна рокля и увита в болничното одеяло, а около нея хвърчат снежинки.

— Вярвам, че е била очарователна.

Дотук — добре. Никога не бяха съществували снимки на Пейдж от времето, когато излезе от болницата. Но мама ми вярваше и сега само това имаше значение.

— Не знам аз с какво съм била облечена, когато сте ме донесли от родилния дом.

Ръцете й замръзнаха.

— Сигурно си ми казвала милион пъти… но не си спомням. — Приближих към кутията. — С тези дрешки тук ли?

Тя отвори уста.

— Дадох ги — каза няколко секунди по-късно. — На една от жените в офиса. Тя роди няколко месеца след мен и на празненството за новороденото настоя да занесем само стари дрешки на други бебета.

Признах й го — беше страшно печена. Само преди година щях да й се вържа.

— Как изглеждаха? — попитах.

— Кое как изглеждаше? — отвърна с въпрос тя, опитвайки се да се отдалечи.

— Дрешките, с които сте ме взели от родилния дом.

Тя пусна кутията на земята и ме погледна. Устните й бяха спокойни и по челото й не се виждаше и бръчица. Помислих, че е решила най-накрая да ми разкрие цялата истина… но после тя се усмихна.

— Розов пепит. Ралф Лорън. — Тя протегна ръка. — Сестрите казаха, че не са виждали по-красиво бебе.

Сложих ръка в нейната. Тя я вдигна към устните си и я целуна. После отново се захвана с коледната украса.

— Ще вземеш ли няколко чувала за боклук отгоре? Може да поразчистя, докато съм тук. — Тя отвори нов кашон и измъкна топ лъскави гирлянди.

„Красиво сребро… вълшебно сребро… среброто на коледните гирлянди…“

По същия начин сервитьорката описа очите на Зара, когато двамата със Саймън отидохме в „Бед муус кофи“ да търсим Кейлъб. Този спомен ме накара да се втурна навън от мазето и да хукна нагоре по стълбите.

В дневната запрескачах през кашоните и слаломирах между найлоновите чували. Устата и гърлото ми драскаха, сякаш току-що бях погълнала цяла бутилка пясък, но вместо да се метна към кухнята за нови запаси вода, аз поех точно в обратната посока.

Към кабинета на татко.

Наближаваше три часът. По това време не би трябвало да си е вкъщи, щеше да се забави най-малко още два часа заради лекциите следобед.

Щом стигнах кабинета, блъснах вратата и нахлух вътре, или поне се опитах да нахлуя. Защото тялото ми отслабваше с всяка изминала секунда, сякаш батериите му се бяха изтощили напълно. Докато пресичах малкото помещение, краката ми трепереха и коленете ми се огъваха. Едвам прескочих бариерата от струпани книжа около писалището, и събрах последни сили, за да се облегна на стола. Краката ми опряха в купчините хартия и така останаха.

Стиснах мишката и активирах компютъра. Докато пишех, наблюдавах внимателно клавиатурата, защото нямах вяра на треперещите си пръсти да намерят по навик правилните клавиши. Когато приключих, натиснах enter и вдигнах поглед към екрана.

Не смеех да си поема въздух, докато пясъчният часовник се преобръщаше. Веднъж, два пъти. Три пъти.

Невалидна парола.

Отново набрах шестте букви. Когато компютърът ги отхвърли, опитах отново. И отново. Докато върховете на пръстите ми не изтръпнаха и едва виждах клавишите.

Явно тялото ми не беше съвсем пресъхнало. Когато най-накрая се отказах, изтощена и победена, се намери достатъчно вода, която напълни очите ми и потече надолу по бузите.

Загрузка...