Глава 2

Откакто преди две седмици се върнахме от Мейн в Бостън, родителите ми вече бяха така добри да не висят непрекъснато като квачки над мен. Като преподавател по литература, татко винаги е оценявал колко е важно човек да прекарва известно време сам и сега стана още по-внимателен в това отношение. (Само дето не можех да преценя дали го прави заради мен, или заради самия себе си.) А мама, която доскоро следеше моето излизане и прибиране като движението на акциите на клиентите си на „Уолстрийт“, сега се задоволяваше с едно виждане дневно, докато вечеряме. Мислех, че така се опитват да направят завръщането ни у дома без Джъстин колкото се може по-безболезнено. Предположих, че ще я караме по тоя начин, докато ясно не им дам знак да престанат.

Обаче грешах.

— Шест и четиридесет и пет! — пропя мама сутринта на първия учебен ден.

Дори не шавнах под водата.

— Шест и петдесет!

Поех дълбоко дъх и хладката течност пропълзя надолу по гърлото ми, чак до дробовете.

— Ей, Ванеса! — Гласът на мама беше по-приглушен, по-мек. Звучеше така, сякаш идваше някъде отдалече през времето. — Направих закуска… И реших, че ако имаш няколко минути… бихме могли всички да седнем заедно…

Седнах във водата.

— Веднага идвам.

Настъпи тишина, последвана от бавни стъпки, които се отдалечиха по коридора. Станах, извадих запушалката на ваната и пуснах душа. Насапунисах се обилно, за да не мириша така, сякаш цяла сутрин съм била на плажа, после изплакнах ваната с ръчния душ. Когато белите дантели на солта изтекоха в канала, спрях водата, избърсах се набързо и прибрах синята кутия със сол зад ролките тоалетна хартия в дъното на шкафа с кърпите.

Като оставим настрана новата процедура в банята и ако можех да залича последното лято, точно така щеше да преминава всяка една сутрин. Все така щях да ставам много рано. Мама все така щеше да чука на вратата на банята, за да ме накара да побързам. Татко все така щеше да приготвя закуската. Джъстин все така нямаше да я има.

Това си мислех, докато вървях по коридора към стаята си, или — ако трябва да съм по-точна — към стаята на Пейдж.

Тя стоеше с гръб към мен пред огледалото, облечена в униформата на предколежанското подготвително училище „Хоторн“: къса морскосиня пола, прилепнала бяла риза и ален пуловер без ръкави. На пода до краката й имаше кожена пътническа чанта, а отвореният капак позволяваше да се видят чисто новите тетрадки и химикалки.

— Ванеса — обърна се тя. — Господи! За малко да си сложа тая вратовръзка като колан!

Докато приближавах, за да й помогна, забелязах, че държи до ухото си мобилния телефон.

— Дръж! Баба Би иска да те поздрави.

Притискайки телефона между ухото и рамото си, оправих възела на синята й копринена вратовръзка.

— Добро утро, Бети.

— Ванеса, скъпа моя, всичко ли е готово за големия ден?

Усмихнах се в отговор на обичайната топлина в гласа й.

— Готово е, както винаги досега. А благодарение на прекрасната ти прилежна внучка, съм снабдена с толкова нови химикалки и листчета за бележки, колкото няма и в най-големия магазин за офис консумативи в Бостън.

— Винаги е за предпочитане да си презареден, отколкото обратното — казаха Бети и Пейдж едновременно.

— Това сигурно означава, че и аз трябва да се обличам — отбелязах.

— Няма да те задържам — каза Бети. — Желая ти един прекрасен ден. И пак ти благодаря, че така добре се грижиш за моето момиче.

Сбогувахме се, върнах телефона на Пейдж, която на свой ред каза довиждане и затвори.

— По-късно ще ти преподам специален урок. — Затегнах възела на вратовръзката и го оправих. — Научиш ли го веднъж, никога не се забравя.

— Дано пожеланието за деня се сбъдне. — Тя пак се обърна към огледалото. — Кое поред училище ти е „Хоторн“, трето?

— Четвърто. Преди това беше подготвителното училище „Джон Адамс“, началното училище „Ралф Уолдо Емерсън“ и прогимназията „Джон Ф. Кенеди“.

— Училищата, в които аз съм учила, бяха кръстени на имената на градчета, не на покойни президенти и известни интелектуалци. Много впечатляващо, нали?

— Наистина е впечатляващо. — Тръгнах към средата на стаята. — Ти живееш на място, където бостончани изсипват сума ти пари, само за да летуват. Ако бяха умни като теб, щяха да продадат баровските си къщи от червен камък по „Нюбъри стрийт“ и завинаги да се пренесат в Мейн.

— Живеех.

Заковах се на място и се обърнах.

— Живеех на място, където бостончани изсипват сума ти пари, само за да летуват.

Нещо стегна гърдите ми. Не бях единствената, преживяла непоправима загуба това лято. Ако това изобщо подлежеше на цифрово измерение, Пейдж беше изгубила четири пъти повече от мен. Ето защо сега беше тук, а не в дома си в Уинтър Харбър.

— Това не е завинаги — казах. — Няма да трае и седмица, ако не искаш.

Пейдж изхлипа и аз се устремих към нея, готова да я притисна в прегръдките си и да я държа там, докато се наплаче. Но после тя повя с две ръце на навлажнените си очи и ми отправи невероятната си усмивка. Същата, която ме накара да се привържа към нея веднага щом я срещнах за първи път в техния семеен ресторант преди три месеца.

— Защо не слезеш на закуска? — Прегърнах я набързо. — Идвам и аз, само да се облека.

Пейдж кимна и двете заедно поехме по коридора. При последната врата вляво аз свърнах в стаята, а тя продължи към стълбището.

В новата ми спалня ме чакаше моят червен куфар. Продължаваше да стои на същото място, където го оставих при завръщането ни в Бостън, когато се преместих в стаята на Джъстин, за да може Пейдж да се настани в моята. Тогава извадих от него късите панталонки и тениските и ги замених с есенни дрехи и повече не го бях докосвала. По килима наоколо се търкаляха джинси, пуловери и сутиени като отпадъци около препълнен контейнер за боклук. Обикновено бъркотията изчезваше във вторник, когато идваше чистачката… но тя вече не влизаше в тази стая.

Открих всички части на униформата си, облякох се набързо и вързах мократа си коса на опашка. Ровех за чорапи, когато мобилният ми телефон избръмча.

Лежеше върху нощното шкафче до наполовина пълна четирилитрова бутилка с вода. Отпих от нея, докато четях съобщението.

„Куриоз №48 от приемните изпити: Средният успех на първокурсниците в «Бейтс» е 3,6.“

Усмихнах се и написах в отговор:

„Куриоз №62 от кандидат-студентите: Моят среден успех е 4,00. Може би трябва да се разделя с част от акъла си по пътя на север? Нямам търпение, до по-късно.“

Препрочетох съобщението и се поколебах. Май единственото, с което трябваше да се разделя, беше тази… емоция, тази връзка, която колкото повече се задълбочаваше, толкова по-зле щеше да завърши. Но нямаше ли той да се разтревожи, че нещо се е объркало, ако не му отговорех? Реших, че определено ще се притесни, натиснах „Изпрати“ и се спуснах по стълбите.

— Ето я и нея! — заяви мама, без дори да се обърне, когато влязох в кухнята. Тъкмо режеше ягоди на масата. — Чак не е за вярване, че нашето бебе започва последната си година в гимназията.

Това беше отправено към татко, който стоеше край плота и сипваше шоколадов корнфлейкс в купата с тесто. Преди обаче той да успее да отговори, тя ми хвърли поглед през рамо и бързо се изправи.

— Ванеса, скъпа… Какво е станало?

Посегна да хване ръката ми, но аз се дръпнах и я заобиколих. После се промъкнах покрай плота за пълна шепа шоколадов корнфлейкс и се стоварих на стола. Татко ме погледна, когато минавах край него; знаех, че и той забеляза онова, което привлече погледа на мама, но нищо не каза.

— Трябва да опиташ това. — Пейдж побутна към мен чиния с канелени кифлички. — Луис направо би откачил.

Луис беше главен готвач в „Рибената чорба на Бети“, ресторанта в Уинтър Харбър, собственост на семейството на Пейдж. Тя произнесе името му с лекота, сякаш просто закусвахме през улицата, а не на четиристотин и петдесет километра разстояние.

— Ванеса. — Мама застана пред мен. — Изглеждаш така, сякаш от седмица спиш с тези дрехи.

— Никой не се глади през последната година. Това е нещо като ритуал.

— Изобщо не е така. Джъстин винаги…

Тя сведе очи. Произнесено на глас, името на Джъстин можеше да прекрати всеки разговор, все едно изобщо не е започвал.

— Готова ли си да се потрудиш днес? — попитах, посягайки към чинията с бъркани яйца. — Доста работа ще падне.

— Пейдж, скъпа, какво още да ти предложа? — попита мама. — Кафе? Или корнфлейкс?

Пейдж ме погледна. Аз наблюдавах мама как се движи из кухнята. Тя напълни чаша с кафе и я изостави на плота. После изми една чиния и веднага я върна обратно при мръсните съдове. Накрая взе кутията корнфлейкс от бюфета и я пъхна в хладилника вместо кутията с портокалов сок.

— Майка ти има нужда от още малко време — отбеляза тихо татко. Стоеше край мен с поднос палачинки в ръце.

— Вече минаха два месеца.

— Каза, че иска да е тук, когато се прибираш след училище.

— Но това не се е случвало, откакто…

Прехапах език. За малко да кажа, че това не се е случвало, откакто двете с Джъстин бяхме в началното училище… Но не изричахме името й повече от веднъж по време на хранене. Ако мама е толкова развълнувана сега, какво ли щеше да стане при второто споменаване.

— Но да се върнем на първия въпрос. — Гласът на татко прозвуча нереално жизнерадостно и високо, докато набучваше две палачинки с вилицата и ги слагаше в чинията ми. — Наистина не мога да повярвам, че нашето бебе започва последната си година в гимназията.

Забих поглед в чинията, усещайки, че лицето ми пламва. Нашето бебе. Как можа да го каже?! Но още по-объркващото беше, че тя можа да го каже. Дали след седемнайсетгодишна практика лъжите им вече не идваха съвсем естествено?

— Може ли солта, моля? — проговорих.

Пейдж ми подаде солницата. Изчаках татко да се върне при печката, а мама да изчезне зад отворената врата на хладилника, преди обилно да посоля храната в чинията си — включително палачинките, които бяха толкова сладки, че можеха да послужат и за десерт.

Останалата част от закуската мина без произшествия. Татко най-после спря да готви, а мама — да снове наоколо, така че им остана достатъчно време да похапнат. Пейдж попита татко на кого ще преподава този семестър и това даде началото на двайсетминутен монолог. Аз се хранех мълчаливо, спомняйки си как хиляди пъти съм сядала на същата тази маса, поглъщайки и палачинки, и неизменния тип разговори… Тогава дори не подозирах колко малко знам за моето собствено семейство.

Зарадвах се, когато най-после дойде време да тръгваме. Не че изгарях от нетърпение да започна училище, но извинението да отсъствам от нас поне за няколко часа беше добре дошло.

— Всичко ли си взехте? — втурна се след нас мама, докато пресичахме всекидневната. — Тетрадки? Карта за градския транспорт? Пари за обяд?

— Да, да и да. — Отворих входната врата и поех надолу по стълбите.

Есента едва ли щеше да разхлади този тлеещ град — поне в следващите няколко седмици. Въздухът беше все така горещ и натежал от влагата. Почти усетих как порите ми набъбват и лицето ми плувва в пот, като само се молех да съм взела достатъчно солена вода, за да не пресъхна през деня.

— Сигурни ли сте, че не искате да ви закарам? — продължи да нарежда мама от входната врата.

Татко стоеше до нея и обви талията й с ръка.

— Те са си добре и така.

Мама не каза нищо, но веждите й се свъсиха и връхчето на носа й порозовя, както ставаше винаги, когато е разтревожена или под стрес. Изглеждаше по същия начин както през юни, когато една сутрин поех обратно към Уинтър Харбър — съвсем сама, и при това ми предстоеше да шофирам в продължение на десет пъти по-голямо разстояние, отколкото бях изминавала дотогава.

Тогава ми стана криво заради нея, но сега се чувствах още по-зле. Толкова по-зле, че изтичах обратно нагоре по стълбите и я целунах по бузата.

— Доскоро.

Обърнах се да се спусна надолу, точно когато татко се наведе към мен и протегна ръка. Получи се конфузна пауза, сякаш той очакваше нещо като нежно прощаване, и аз за миг се поколебах дали да не изпълня желанието му. Накрая само стиснах ръката му и побягнах по стълбите.

— Дай да минем през парка — казах на Пейдж. — По-напряко е.

Всъщност минаването през главния градски парк щеше да удължи маршрута ни с петнайсет минути, но аз още не бях готова да тръгна по най-краткия път, откъдето обикновено вървяхме с Джъстин — и в буквален, и в преносен смисъл. Пък и сега, щом излязохме от нас, страхът, който доскоро леко къкреше някъде долу в стомаха ми, започна направо да ври.

За щастие Пейдж много я биваше да ме разсейва. Разпитваше за всяка забележителност, покрай която минавахме — от автобусите амфибии, през градските паркове, до гарата на „Бойлстън стрийт“ — и аз криво-ляво успявах да й отговарям. С нея се бяхме сближили наскоро, но заедно преживяхме толкова, че вече се познавахме достатъчно и усещахме кога някоя от нас не е в настроение да обсъжда какво я мъчи. Което ще рече, че през последните седмици научих повече, отколкото ми е необходимо, за гъстата супа от омари и как се ръководи ресторант, а тя на свой ред получи много повече информация за Бостън от който и да е пътеводител за града. Единствената слабост на тази наша малка игра бе, че от време на време си мислех колко би се гордяла с нас Джъстин… Което пък до известна степен обезсмисляше предназначението на играта.

— Ванеса? — повика ме тих глас.

С ъгълчето на окото зърнах как Пейдж леко забавя ход и поглежда зад себе си.

— Ванеса!

Продължих да крача напред, далече от този глас, от стъпките, които все повече приближаваха и се забързваха, но скоро усетих леко докосване върху рамото си.

— Натали — казах и се обърнах, за да застана лице в лице с една от най-добрите приятелки на Джъстин. Главата й клюмна в мига, когато очите ни се срещнаха. — Здрасти. Мислех, че вече си в „Станфорд“2.

— Не, вместо това отивам в Масачузетския технологичен институт. Татко развъртя няколко телефона да ме уреди, защото отначало отказах да уча при тях. Но след като Джъстин… След това, което се случи…

Забих поглед надолу, докато тя търсеше подходящите думи. Ето, че още не бях стигнала до училището, а вече се започваше.

— Животът е прекалено кратък, както знаеш. Пък и не мога да се откъсна на четири хиляди и петстотин километра от нашите. — Тя подсмръкна и пристъпи към мен, а очите й любопитно зашариха по намачканата ми униформа. — А ти как си, бедничката ми? Сигурно си направо разбита.

— Кой е тоя човек? — попита Пейдж.

Стомахът ми се преобърна, докато разбера накъде сочи, но тя просто показваше една висока сива статуя.

— Робърт Гулд Шоу. Роден в Бостън в изтъкнато семейство на аболиционисти3 и полковник в 54-ти полк по време на Гражданската война.

— Много е чаровен — каза Пейдж, докато Натали се мръщеше.

— Трябва да вървим — изрекох извинително. — Това е първият ден на приятелката ми в „Хоторн“ и не искаме да закъснеем. Страхотно стана, че те видях. Наистина.

Обърнах се и налетях право на Морийн Фланинг. С нея бяхме от един клас, но не я познавах много добре. Това обаче не й попречи да ме прегърне.

— Ванеса — започна тя, а ръцете й се увиха около тялото ми като ръкавите на усмирителна риза, — толкова съжалявам за сестра ти. Просто не знам какво щях да правя, ако брат ми се пребие заради такава глупост, а дори не го харесвам особено.

— Благодаря. — Стрелнах с очи Пейдж, но тя вече беше схванала ситуацията.

— Съжалявам, задето съм толкова припряна — намеси се тя и ме хвана за лакътя, — но съм нова и имам няколко ангажимента от програмата за ориентиране на новодошлите преди часа на класния.

Възнаградих Морийн с крива усмивка веднага щом ме освободи от прегръдките си.

— Наистина трябва да вървим. Но все пак ти благодаря. Радвам се, че те видях.

Докато стигнем високата желязна арка, която увенчаваше входа на училище „Хоторн“ обаче, имах още няколко подобни съболезнователни срещи. Очевидно съучениците ми бяха много загрижени дали съм добре и не се ли нуждая от нещо. Неколцина даже зяпнаха при вида ми, сякаш аз бях тази, която е умряла и сега се връщам, за да преследвам като привидение едни от най-привилегированите тийнейджъри на Бостън.

— Страшно си известна тук — отбеляза Пейдж, когато спряхме пред самата порта. — Така де, не че съм изненадана — аз ли не знам колко си страхотна! Но ти никога не говориш за другите си приятели.

— Тия момичета не са ми приятелки. Това са воденичните колела в мелницата за клюки. А аз съм тяхната смазка.

— Всъщност не говорех за момичетата — отвърна тя.

Погледнах я. Очите й се преместиха от една група, която стоеше няколко крачки по-нататък на тротоара, към друга — оттатък улицата, и към следващата — в предния двор на училището. Във всяка от тях момичетата ме зяпаха, докато не се усетят, че и аз ги гледам, после се усмихваха гузно и отклоняваха поглед. Момчетата обаче, много от които бяха с гаджетата си, ме изпиваха с поглед, ококорили очи и провесили долна челюст, сякаш техните приятелки изобщо не са до тях. Сякаш изобщо нямаха гаджета.

Сякаш аз бях единственото момиче на света.

Краката ми сами ме понесоха в обратна посока. Доскоро си мислех, че ходенето на училище ще ме разсее най-добре от мислите ми и че съм готова за това… но май се оказа прекалено рано. Внезапно изпитах желание да се прибера у дома, да се сгуша в леглото, да се завия презглава с одеялото, докато не ми олекне. Докато хората престанат да ме гледат така, сякаш съм страничен ефект на някаква страшна зараза, и започнат да ме приемат като нормално момиче, което живее съвсем нормален живот.

— Ванеса?

Спрях. Пейдж стоеше на няколко крачки от мен — там, където я бях оставила. Изглежда, звънецът бе иззвънял по време на моето отстъпление, защото момчетата и момичетата бавно се точеха през желязната порта. Пейдж гледаше внушителната тухлена сграда така, сякаш е затвор, пълен с убийци, а не училище.

— Не мога да го направя — каза тя, когато се върнах при нея. — Въобразявах си, че съм готова. Мислех, че като дойда тук, ще започна всичко отначало на съвсем ново място… Че така ще е по-лесно да… Че така ще мога да забравя…

— Пейдж — взех ръката й в своята и я накарах да се обърне към мен, — ти няма да забравиш. Независимо къде си и колко време е минало. — Поех си дълбоко въздух, окуражена от собствените си думи. — Въпреки това ще влезеш в тази сграда. Ще посещаваш часовете, ще се запознаеш с нови хора и ще живееш ден след ден. Също както и аз.

Тя леко ми се усмихна.

— Защо ли си мислех, че се страхуваш и от собствената си сянка?

Аз наистина се страхувах и от собствената си сянка — сега дори повече отпреди. Страх ме беше също от тъмното, от летенето и от филми на ужасите. Но точно в този момент най-много се боях, че няма да успея да помогна на приятелката си, която чувствах все повече като сестра след всеки нов ден, прекаран заедно.

Обгърнах с ръка раменете на Пейдж и я преведох през желязната порта. Придружих я до дирекцията, останах с нея, докато попълваше формулярите, показах й къде е нейното шкафче и я заведох до класната стая. А докато тичах към моето шкафче в другия край на сградата, усетих, че се чувствам много по-спокойна и уверена от който и да е друг първи ден в училище.

Може би заради това на следващия въпрос дали съм добре, отговорих честно.

— Не — казах, без да си давам труд да погледна кой задава този въпрос иззад отворената врата на шкафчето ми. — Миналата година хората не можеха да свържат името с лицето ми, без да направят справка в годишника на „Хоторн“. Тази година ме зяпат, шушукат си за мен и се преструват на загрижени, сякаш от това зависи приемането им в Бръшляновата лига4! Да, сестра ми наистина умря. Това обаче не е причина да ставаме приятели.

Затръшнах вратата на гардеробчето си и тя се затвори с трясък.

— Сестра ти е умряла?!

Челюстта ми увисна. Но от устата ми не излезе и звук.

— Много съжалявам. Наистина. Изобщо не знаех.

Пред мен стоеше Паркър Кинг, сякаш току-що излязъл от реклама на Ралф Лорън за колежани първокурсници, а и миришеше така.

Паркър Кинг никога не беше спирал да говори с мен. Изобщо не ме забелязваше; когато не парираше атаките на играчите по водно поло в училищния басейн, той беше заобиколен от тълпи красиви момичета, които кресливо се надпреварваха да спечелят вниманието му. Но ето че сега стоеше тук, интересуваше се дали съм добре, и при това звучеше искрено.

Повярвах на Паркър, че не е знаел за Джъстин. Това донякъде би трябвало да ме успокои, защото означаваше, че не пита само от престорено съчувствие.

Но, от друга страна, излизаше, че разговаря с мен по някаква друга причина. И това беше много, много по-зле.

Загрузка...