Мъртво вълнение

Глава 28

— Точно в този момент Хавайският университет изглежда доста добър вариант.

Свалих надолу вестник „Глоуб“ и погледнах Пейдж, която седеше на градинския стол край мен. Тя разтри длани, после ги сви на шепи и започна да духа в тях.

— Какво ще кажеш — палми, топла тюркоазна вода…

— Аз пък си мислех, че искаш да стоиш колкото се може по-далече от водата.

Усмивката й угасна. Тя вдигна ципа на пухената си грейка, скръсти ръце и зарея поглед над езерото.

— Останали са ни само диетични дъвки без захар. Дали да не изтичам до магазина за още бонбони? Дечурлигата, дето обикалят и викат „Лакомство или пакост“ са бъбриви, а не ми се ще да ни излезе име на единствената къща без шоколад.

Някъде зад нас се разнесе оглушително и дълго дрънчене, сякаш чиниите от цял сервиз изпопадаха на пода, после гласът на мама взе да вика татко.

— Едва ли сега това има някакво значение — казах.

Тя се намръщи.

— Наистина ли ще я продадат?

Погледнах към езерото. Гладката му неподвижна повърхност отразяваше голите върхове на дърветата и сивото небе.

— Наистина се канят да опитат.

— Но не живеят ли тук…

— Открай време — довърших. — Да.

Тя се наклони към мен и снижи глас, сякаш не бяхме единствените, които седят навън в този студ.

— Нали майка ти знае? Не й ли обясни, че тоя път са си отишли завинаги и че случилото се от миналата седмица никога няма да се повтори?

— Обясних й. Но след като са я лъгали двайсет години, сигурно вече не знае на какво да вярва.

— Баща ти обаче не знае каква точно е била… е Шарлот?

— Не. Защото никога не е отнемала човешки живот; когато я види пак, тя ще изглежда с десетилетия по-възрастна от годините си. А за да е още по-сигурно, си боядисва косата и носи цветни лещи. — Погледът ми отново попадна на вестника. На първа страница беше публикувана снимка на мъж с шапка и фланелка на „Ред сокс“, който крещеше одобрително от трибуната на стадион „Фенуей парк“. Под снимката имаше заглавие, което бях препрочела стотици пъти през последните двайсет и четири часа: „Тялото на изчезналия служител от градската служба «Чистота» Джералд О’Мали, 43, е открито в Южен Бостън“.

Макар да го видях само веднъж, веднага го познах. Джералд О’Мали беше оня работник от „Чистота“, който ме заговори пред къщата на Вила… Пред къщата на Шарлот. По думите на Шарлот, след като съм си тръгнала онзи ден, те се върнали да съберат боклука от другата страна на улицата. Тя ги проследила, докато следвали обичайния си маршрут към брега, и тогава, както каза, направила онова, което трябвало да направи.

Кълнеше се, че в този ден за първи път е отнела човешки живот. И че го направила само за да се сдобие с необходимата сила и да ме отърве от сирените на Уинтър Харбър. Каза, че променила името си, когато пристигнала в Бостън, за да скрие от татко и от всички останали коя е всъщност. Бързо се състарила, защото отказвала да се поддаде на нуждите на тялото си. Когато животът изтекъл от тялото на онзи мъж и се влял в нейното, тя се подмладила с години.

Също като мама, която стоя заключена в стаята си цели два дни, след като разбра истината за моята биологична майка, за татко и за мен, аз не знаех на какво да вярвам вече. Ето защо, след като благодарих на Шарлот, задето е помогнала на Пейдж да ни спаси двамата със Саймън от завихрените във водовъртежа и задушени сирени, й казах, че имам нужда известно време да не се виждаме. Трябваше ми време да размисля — за предпочитане без наблизо да има някой, който чете мислите ми.

— Защо го направи, Пейдж? — попитах тихо.

— Ванеса… нали вече ти казах?

— Пак ми кажи. — Погледнах я. — Моля те.

Тя се облегна и несъзнателно притисна към гърдите си оранжевата пластмасова тиква, която стоеше в скута й.

— Миналото лято, когато загубих… всичко… исках да имам нещо, което да е само мое. Вие и вашите бяхте страхотни, дето ме прибрахте, но те си оставаха твоите родители. Живеех във вашата къща, ходех в твоето училище. После, насред цялата тая истерия с колежите, си дадох сметка, че се стремя към едно бъдеще, което не е моето. Ако не се беше случило всичко онова през лятото, аз щях да си завърша тукашната гимназия и сигурно нямаше да продължа в колеж. Най-вероятно щях да работя в ресторанта, да се омъжа за някой местен рибар — Джонатан със сигурност щеше да ме зареже заради някоя гениална красавица от Бръшляновата лига, която родителите му одобряват — и да народя милион деца.

Посегнах да хвана ръката й. Тя не се дръпна.

— После… Знам ли. Бети ме убеждаваше да се трансформирам, защото Рейна и Зара така са искали, но дори те да нямаха нищо общо с това, мисля, че пак щях да се изкуша. — Тя замълча. — Поне тази сила щеше да си е само моя, разбираш ли? Щях да я използвам, както аз го разбирам — да помагам на хората, не да им вредя.

— Но…

— Ванеса… — Тя бегло ми се усмихна и стисна ръката ми. — Знам, че е трудно и прекалено сложно. Но вече няма връщане назад.

Насилих се да отвърна на усмивката й, като в същото време си я представях как се дави със солената вода в океана, преди тялото й най-накрая да приеме новата си функция. За нещастие, когато й описах собствените си преживявания, само бях затвърдила нейното решение да премине през всичко това — особено я беше окуражила мисълта, че двете заедно имаме по-голям шанс да надделеем над сирените веднъж завинаги. Малко след като тръгнах уж на училище, а вместо това отидох при Шарлот, Пейдж помолила мама за колата, уж за да се поразсее, и поела към Мейн. Открила Бети в нейната стая. Баба й стояла вцепенена пред отворения прозорец, но Пейдж успяла да я извади от транса, като я викала високо по име и я прегръщала силно.

Оказа се, че при сирените силата на любовта действа на жените по същия начин, както и на мъжете. Ето как Рейна и останалите бяха контролирали Бети.

Макар Саймън да се кълнеше, че сирените не биха могли да оцелеят сковани в леда в продължение на месеци, те все пак успяха. Намирали се в безсъзнание, докато ледът не започнал да се топи, но след това телата им поели солената вода и те бавно взели да се съвземат. Единствените мъртви били онези, които гмуркачите откриха още замръзнали; бяха извадени твърде рано на земята, а двамата мъже скъпо заплатиха за своето откритие.

Оцелелите сирени започнали с Оливър. Възползвали се от своята немощ, за да го убедят, че ако наистина толкова много обича Бети, трябва да направи всичко възможно да върне Пейдж у дома — въпреки нейното настояване, че в Бостън е най-добре за нейната внучка. Тъй като чувствата на Оливър към Бети били по-силни от страха му пред сирените, това дало ефект. Той направил както му казали, включително им сковал вани, помогнал им да укрепнат, за да могат да преследват своите мишени и да манипулират Бети така, че тя да манипулира Пейдж. Крайната им цел била трансформацията на Пейдж, за да имат още един член в оределите си редици. Тя трябвало да убеди и мен да се присъединя към тях… или да ме убие.

За щастие, щом Бети дошла на себе си, Оливър също се освободил. Неохотно — били твърде слаби, за да откажат — двамата помогнали на Пейдж за трансформацията в океана зад тяхната къща. Пейдж бързо се възстановила и двете с Бети започнали да се ослушват за другите сирени. Когато ги чули, побързали да предупредят силите на реда за опасност от нови случаи на удавяне и стигнали езерото секунди след Шарлот. Когато Кейлъб се върнал от яхтклуба, видял езерото да ври и светлинни лъчи да се издигат от дъното, затова се присъединил към останалите в нашия заден двор.

— Погледни всичко откъм добрата страна — каза малко по-късно Пейдж, откъсвайки ме от моите мисли. — Сега сме повече като сестри в сравнение с преди.

Преди да реша какво да отговоря, дочухме звънеца на външната врата, а Пейдж скочи и се втурна към къщата.

— Да се надяваме, че малките чудовища няма да имат нищо против дражета за освежаване на дъха — извика през рамо тя.

Малките чудовища. Говореше за дечурлигата, дето викат „Лакомство или пакост“, но въпреки това сравнението ми се стори странно. Също като всичко онова, за което избягвахме да говорим преди няколко седмици, сега не бързахме да обсъдим сериозно нейната трансформация и какво влече след себе си тя; едва тази вечер й бяхме отделили малко повече време. Но когато рано или късно стигнем до темата, първият от многото ми въпроси щеше да бъде как е възможно да се отнася така безгрижно към новото си състояние. Дали това просто беше защитна реакция, както се надявах… или наистина се радваше да е една от нас.

— Ментова?

Отметнах глава при звука на този глас. Саймън стоеше зад празния градински стол до мен и отваряше пакет дъвки.

— Надявам се да сте запазили по-вкусните неща за маскираните — добави той. — Нали не искате да ви излезе име, че сте единствената къща, където не раздават лакомства на Хелоуин.

Изправих се и приближих към него, а сърцето ми щеше да изскочи.

— Саймън…

Той протегна към мен ръка. Поех я предпазливо, страхувайки се, че ще се дръпне. Очите ми се навлажниха, когато не го направи. Двамата мълчаливо прекосихме поляната, отдалечавайки се от къщата.

След като се нагълта с езерна вода, достатъчна да напълни малък басейн, Саймън прекара четири дни в болница. През това време ходих да го видя най-малко десетина пъти, но всеки път някакви други хора — Кейлъб, техните родители, даже негови учители от гимназията — ни пречеха да поговорим. А сега не знаех откъде да започна.

— Пак си с очила — направих опит да завържа разговор след няколко минути.

Той се усмихна и несъзнателно намести рамката на носа си.

— Не са по-различни.

Спряхме на края на кея.

— От кое не са по-различни? — попитах.

— От лещите. Те бяха предложение на Райли. Според него трябваше да помогнат.

— Да виждаш по-добре ли?

— Може и така да се каже. — Той пусна ръката ми и пъхна длани в джобовете на палтото си. — Видях как те гледат момчетата, Ванеса. В училище, в кафенето. Естествено, тогава си мислех, че е заради изключителната ти красота и всяко момче, което не я оценява, сигурно е сляпо. Не можех да ги виня. Единственото, което ми оставаше, беше да поработя върху външния си вид, за да не се заглеждаш по други.

— Нямаше нужда да го правиш. Нямаше нужда да правиш каквото и да било.

— Правилно. Ти така или иначе щеше да скъсаш с мен.

Посегнах да хвана ръката му, но се отказах, когато усетих как тялото му се напрегна.

— Опитвах се да те предпазя — казах с треперещ глас. — Не знаех как да ти го кажа, но веднага разбрах, че не можем да останем заедно.

— Само си предполагала — бързо отговори той. — Не си го знаела със сигурност. Не би могла, щом като първо не си говорила с мен.

— Ожаднявам — казах и гърлото ми веднага пресъхна. — Когато съм щастлива, развълнувана, притеснена, гневна — всеки път. Налага ми се да изпивам литри солена вода всеки ден. Трябва да вземам солени вани и да плувам в океана колкото се може по-често. Не желая и ти да преминаваш през това.

— Ванеса — тъжно започна той, — когато обичаш един човек, ти не просто преминаваш през неговите проблеми. Нито ги търпиш, надявайки се всичко скоро да свърши. Вие двамата заедно ги решавате — не защото не искаш да си разваляш спокойствието, а защото животът на двама ви е свързан, пътищата ви са преплетени. Когато ти си щастлива, и аз съм щастлив, а когато не си… нищо друго няма значение.

Сведох поглед, бършейки навлажнените си очи.

— Не мислех, че ме обичаш.

— Не си… Как е възможно…

— Мислех, че само така си въобразяваш. Заради това, което съм аз. А така ми се искаше да повярвам, че чувствата ти са истински… но не бях сигурна.

Той нищо не каза. Когато отново вдигнах очи, беше зареял поглед над езерото със стисната челюст.

— Единственото, в което бях сигурна — продължих почти шепнешком, — е, че аз те обичам.

Челюстта му се отпусна, после той замръзна. Стисна очи с потрепващи клепачи, а адамовата му ябълка заигра.

— Колкото и да не приемах мисълта, че няма да съм с теб, не можех да си представя как те лишавам от един истински, пълноценен живот. И когато каза, че се местиш от „Бейтс“ в Бостънския университет — това щеше изцяло да промени живота ти заради нещо, което дори може да не е истинско… не можех да го допусна.

Той отвори очи. Проследих погледа му до квадратната платформа за скокове, на която преди няколко дни бях притискала тяло към неговото, сякаш проблемите ни са свързани. Преплетени.

— Онова беше истинско. — Той ме погледна, очаквайки очите ни да се срещнат. — Знаеш ли защо бях толкова сигурен?

Поколебах се, но кимнах.

— Когато те видях с онова момче, направо се сринах. Нищо не остана от мен.

Онова момче. Паркър.

— Саймън, нека ти обясня…

— И за трите пъти ли? — Тъгата в гласа му се загуби, той стана рязък и остър. — Наистина ли можеш да обясниш какво правеше на яхтата му, на оная снимка в клюкарския сайт, на тротоара пред вас в Бостън? Да не говорим за всичко онова, на което не съм бил пряк свидетел.

— Нищо не е станало — казах, усещайки как гърдите ми горят. — Само се целувахме, това е…

— Ванеса… — Той поклати глава. — Видях ви. Това не беше просто целувка. Нямаше нищо случайно.

Отвърнах очи. Дали да му кажа? Дали да призная, че това обожание ме прави силна. И причината защо имах нужда да бъда силна. Или пък да го оставя да повярва в най-лошото, за да може да продължи сам оттук нататък.

— Съжалявам.

Рязко обърнах глава към него. Той ме гледаше, а топлите му кафяви очи бяха пълни със сълзи.

— Толкова съжалявам — тихо повтори, — че позволих на Зара да ме омагьоса. Съжалявам, че я целунах. Съжалявам, дето й признах, че… изпитвам към нея нещо, което чувствам само към теб.

— Недей. — Пристъпих към него, нежно обхванах с ръце лицето му и избърсах сълзите му. — Това вече няма значение. Нищо лошо не си направил.

Той взе ръцете ми и ги свали от лицето си.

— Наистина вече няма значение. Не бих направил това, ако чувствата ми към теб все още са силни като някога.

— Но аз те накарах да страдаш — настоях. — Всичко, което съм направила, или пък не съм, те е ранявало. Естествено е било да се чувстваш така.

— Чувстваш.

Видях как сълзите отново потекоха по страните му.

— Какво? — прошепнах.

— Аз се чувствам различно. — Ръцете му, все още стиснали моите, потрепериха. — Ето как разбрах, че е истинско. Ако не беше така, силата ти вече да ме е погълнала. Щях да съм забравил какво си направила, още преди да се наложи да ти прощавам. — Той замълча и си пое въздух, почти хлипайки. — Сега щях да те обичам даже по-силно отпреди.

Бавно отпуснахме ръце, после се дръпнахме един от друг, а аз едва осъзнавах какво е онова, което бавно пълзи по ръцете и краката ми.

— Аз те обичам, Ванеса — каза той, но гласът му се пречупи. — За добро или лошо, това никога няма да се промени. Само че точно в този момент усещам и нещо друго към теб. Много силно. Много болезнено.

Внимателно се вгледах в него, представяйки си какво би било, ако не мога да го видя, когато искам и когато имам нужда от него.

— За какво говориш? — попитах.

— Казвам… че май имам нужда от известно време, за да се справя с тези чувства.

Нямах право да питам за това, но трябваше да разбера.

— Колко време ти е нужно?

— Не знам. Надявам се да не е чак толкова много. — Той ме погледна с насълзени очи. — Но ти не си сама, имаш Пейдж. И семейството си. Там всичко е наред, нали?

— Ами да. Това стига ли ти? Въпреки че е съвсем друга тема.

— Винаги ще съм до теб, ако ти потрябвам — меко каза той, отстъпвайки назад. — Но ако се справиш някак и без мен за известно време… ще съм ти много благодарен.

Наблюдавах го как се отдалечава. Продължи да отстъпва заднешком още няколко крачки, после се обърна и бавно пое напред. Вместо да тръгне към нашата къща, откъдето дойде, той мина напряко през тревата отстрани — право към тях.

Не помръднах от мястото си още няколко минути. Стоях така, едва усещайки студения ветрец, смътно долавяйки момчешките викове откъм езерото, музиката, която се разнасяше в къщата, и кикотенето на маскираните деца по улицата. Чаках Саймън да се върне тичешком през поляната, да ме грабне в прегръдките си и да признае, че е направил ужасна, недопустима грешка. Да ми каже, че и двамата сме сгрешили, но заедно можем да поправим всичко, защото трябва да останем заедно, каквото и да се случи.

Но той не го направи. И когато първите снежинки започнаха да падат от небето, обсипвайки езерото и боцкайки разгорещената ми кожа, аз вече не го чаках.

Тръгнах бавно през ливадата. Стигнах къщата, влязох вътре, минах през дневната и покрай кухнята и махнах на татко, който увиваше чинии в опаковъчно фолио с балончета и ги подреждаше в кашони. Продължих по коридора, после нагоре към втория етаж и видях през прозореца на стълбището Пейдж да пуска пакетчета с дъвки в пластмасовите тикви на трио малки вещици. Горе подминах стаята на нашите и спалнята за гости, без да поглеждам вътре. В края на коридора завих и влязох през отворената врата.

Заварих мама в стаята, която навремето деляхме с Джъстин, да подрежда и сортира летните дрехи — нещо, което нямаше сили да направи при тръгването ни от Уинтър Харбър в края на лятото.

— Здрасти — казах.

Тя се обърна и бегло ми се усмихна.

— Здравей, скъпа. Как се чувстваш?

— Добре съм. — Пристъпих в стаята и обходих с поглед старите плакати с печени омари и ретро картичките от езерото Кантака, окачени по стените. — Ами ти?

— Малко съм луднала, но иначе съм добре. — Тя извади куп прилежно сгънати тениски на Джъстин от гардероба и ги сложи в отворения куфар върху леглото. — Баща ти каза ли ти, че вече получихме оферта? Още няма нищо потвърдено, но купувачът е готов да преговаря, когато вземем окончателно решение. — Тя спря за момент и сложи ръце на хълбоците. — Толкова неща има за уреждане обаче, че кой знае кога ще стане това.

— Още не мога да свикна с мисълта, че продавате къщата.

— Е, когато приливът се обърне, пред теб има само два пътя — каза тя с въздишка, насочвайки се към раклата с резервни завивки. — Или да стоиш, докато водата мие краката ти и да затъваш все по-дълбоко в мокрия пясък… или се махаш от пътя й. Може да се качиш нагоре по брега или изобщо да изчезнеш. Важното е да не позволиш да те погълне.

— Не ми се ще да бъда погълната.

Тя се обърна към мен, устните й образуваха тясна права линия.

— На мен също.

След минута продължи с опаковането, а аз се облегнах на вратата на дрешника. Обходих с поглед стаята и спрях очи на прозореца, зад който снегът се сипеше все по-гъсто и все по-бързо, а после се загледах в старинното огледало, което висеше до него. То беше изработено от потъмняло сребро, което обаче за миг засия като ново.

— Пазиш ли всички ония джунджурии от колежа, които накупи миналата година? — попитах, присъединявайки се към мама пред дървения шкаф.

Ръцете й замряха само за миг, преди да продължат със сгъването.

— Какви джунджурии?

— Ами порцеланови чаши и ключодържатели. Имаше чадъри и тениски, доколкото си спомням.

— Може би съм запазила няколко — отговори.

— Хубаво. — Замълчах. — Имам чувството, че ще ми потрябват.

Тя престана да сгъва и опакова и ме погледна.

— Защо?

Тогава, мислейки за Джъстин, за мама и татко, за Шарлот и Пейдж, за Саймън и Паркър, за това какво е да се изправиш срещу страховете си и да се опълчиш на призраците, които доскоро си се преструвал, че не съществуват, аз обявих на глас нещо, което — чак сега си дадох сметка — бях планирала от месеци.

— Защото имам намерение да кандидатствам в „Дартмут“.