Мъртво вълнение

Глава 4

Пол Карсънс. Чарлз Спинейкър. Арън Нюберг.

Четях имената, докато очите ми бягаха надолу по страницата покрай снимките на красиви мъже, които танцуват със съпругите си, прегръщат децата си, управляват лодките си. Погледът ми се задържаше на определени думи в текстовете към тях: „открити“, „причина за смъртта“, „задушаване“. „Уинтър Харбър Херълд“, единственият вестник на малкото градче, който обикновено служеше като пътеводител за туристите, подробно беше описал всичко в разширения си репортаж „Трагедии в открито море“, но сега продължаваше да допълва информацията в специална секция, където публикуваше снимки на жертвите и подробности за техните семейства. В продължение на седмици не бях посещавала уебсайта на вестника, но щом преди няколко дни разбрах за топенето на леда, вече редовно го проверявах при всеки удобен случай, щом успеех да се добера до компютър в училищната библиотека.

Засега добрата новина беше, че не са открити нови удавници. Лошата — времето се затопляше с всеки изминал ден. Ако се съди по слънцето, нарисувано на страницата с прогнозата, сега температурата в Уинтър Харбър беше седемнайсет градуса. Тя сигурно щеше да се понижи с идването на есента, но дотогава заливът вероятно напълно щеше да се е разтопил и едва ли би замръзнал отново. Допреди това лято изобщо не бе замръзвал, дори и в най-лютите зими.

Преди да стигна до статията за Джъстин, се върнах на главната страница на вестника. Водещата снимка беше от вчера и показваше двама души край залива. Единият караше кънки върху все още замръзнал участък; другият се цамбуркаше по средата на малко разтопено езерце.

Цялата разтреперана, излязох от интернет и се логнах в системата на „Хоторн“. След всяко влизане в сайта на „Херълд“ обикновено нямах желание да остана пред компютъра нито секунда повече, затова и не бях проверявала пощата си от няколко дни.

Прегледах новите имейли, прехвърляйки бегло обичайните съобщения за обедното меню през седмицата, прослушвания за театрални постановки и спортни тренировки. От всички нови съобщения само две бяха адресирани директно до мен.

Първото беше от миналата седмица.

Препрочетох писмото, което очевидно беше разпратено до всички завършващи тази година. Единственото лично нещо в него, освен името ми, беше денят и часът на срещата.

Следващият имейл обаче беше адресиран единствено до мен. Беше изпратен рано тази сутрин.

Тъкмо понечих да изтрия този имейл, когато една глава се подаде над преградата на кабинката с компютъра. Джордан Ланфорд, футболната звезда на горните класове.

— Трагедия — каза той.

— Какво е станало? — попитах неохотно, забивайки отново поглед в екрана на компютъра.

— Ти си тук. Аз съм тук. Толкова близо и в същото време толкова далечни.

Страните ми пламнаха. Дочух шушукане и погледнах през рамо зад себе си. Няколко момичета седяха на една от близките маси. Сигурно бяха от долните класове, защото не ги познавах, но те явно знаеха коя съм. Разговаряха тихо, прикривайки се зад спуснатите коси и с длани и ме гледаха така, както бях виждала много момичета да гледат Джъстин: със свъсени вежди и присвити очи.

Сякаш ревнуваха.

Обърнах се отново към компютъра, излязох от пощата си и си събрах нещата.

— Накъде тръгна? — попита Джордан. — Мога ли да те придружа?

— Едва ли е уместно, но все пак благодаря.

Отдалечих се с бърза крачка от компютърния център.

Когато наближих централния вход, се обърнах назад, за да се уверя, че той не продължава да зяпа след мен, после завих наляво. Стрелнах се през справочния отдел и влязох в сумрачната ниша, която никой не обичаше да използва, защото беше без прозорци и нямаше уай фай.

Освен, разбира се, ако някой не е толкова загорял, че не може да дочака края на деня, за да се види с гаджето си. Като Паркър Кинг и Амелия Хатауей, които се бяха разположили на стария диван с карирана тапицерия.

Завъртях се бързо на пети и започнах тихо да се отдалечавам.

— Чакай! — каза Амелия.

Реших, че говори на мен, и спрях.

— Какъв е проблемът? — попита Паркър.

Лицето ми пламна, защото очаквах всеки момент тя да изрече името ми. Чух звука от целувката им и тъкмо се приготвих да се извиня през рамо и да се омета по посока на справочния отдел, когато тя отново заговори.

— Това. — Думите й бяха остри на фона на шумоленето на дрехи и скърцането на пружините в стария диван. — Не мога да го направя.

— Напротив, можеш — отговори Паркър, — при това доста добре.

Думите му бяха последвани от ново скърцане. Възползвайки се от шума на движенията им, аз се приведох до един шкаф с книги и опитах почти пълзешком да се промъкна покрай него. Само веднъж вдигнах глава да се озърна и видях Паркър да се привежда към Амелия, а тя да го отблъсква.

— Не се шегувам — чух гласа й. — До едно време беше забавно… Но вече спирам с непрекъснатите и безсмислени свалки. — Тя оправи униформения си пуловер и потупа Паркър по коляното. — Добре си изкарахме, нали? Хайде да спрем дотук.

— Но ние не просто… Аз не просто…

Той млъкна насред изречението, когато тя се изправи. Дръпнах се бързо зад рафтовете с книги, докато мине покрай мен, после отново надзърнах. Паркър седеше отпуснат на дивана с отметната назад глава. Притискаше с палец и показалец ъгълчетата на очите си, сякаш да попречи на сълзите да потекат.

— Леле — прошепнах. Обикновено Паркър Кинг беше този, който къса пръв.

— Ванеса? — смутено каза той.

Дръпнах се рязко зад книгите. Чух как диванът отново изскърца, когато той стана, и, превита на две, се шмугнах в страничното крило. Държах главата си ниско и не се изправих в цял ръст, докато не стигнах бюрото за заемане на книги. После на бегом взех разстоянието до централния вход на библиотеката, без да посмея да се обърна, за да проверя дали идва след мен.

Учебният час беше по средата и коридорът пустееше, с изключение на няколко преподаватели, които говореха пред учителската стая. Опитах се да вървя с нормален ход, но когато чух вратата на библиотеката да се отваря зад гърба ми, ускорих крачка и влетях през вратата на първата стая, където не се провеждаха занятия.

— Ванеса!

Бях с гръб към нея, но познах гласа й.

Госпожица Мълиган. Бях попаднала на място, където определено не желаех да бъда — кабинетът по професионално ориентиране. Обърнах се да погледна стенния часовник — беше 11:45 ч.

— Съжалявам, че закъснях — казах.

— Не се притеснявай. Толкова се радвам да те видя.

Госпожица Мълиган изчака да седна и затвори вратата, сякаш се страхуваше да не избягам. Огледах се, докато тя вадеше досието ми от близкия шкаф. Главната причина родителите да записват децата си в предколежанските подготвителни училища беше, че искаха да увеличат шансовете им за приемане в Бръшляновата лига. „Хоторн“ не правеше изключение. Двете с госпожица Мълиган прекарахме доста време заедно през последните три години; по някакъв начин нейният кабинет, декориран с почетните й дипломи и плакати на различни колежи, ми беше много по-познат от която и да е друга стая в училището.

От друга страна, се чувствах така, сякаш никога не съм стъпвала тук.

— И така — започна тя, настанявайки се на бюрото срещу мен. — „Дартмут“.

— Моля?

— Последния път, когато се видяхме, ти каза, че „Дартмут“ е първи в списъка ти с колежи. — Тя измъкна един лист и го вдигна, за да мога да видя бележките, които си е водила.

— О! Да, така е. — Сега вече си спомних. Миналата пролет госпожица Мълиган беше решена да изтръгне от мен кой е най-предпочитаният от мен колеж, за да определим ясно нашата цел. Тогава казах „Дартмут“, защото мислех, че и Джъстин ще е там. А онова, което за мен беше по-важно дори от академичните и професионални перспективи на колежа, бе присъствието на сестра ми.

— Да не си променила мнението си? — попита госпожица Мълиган.

— Честно казано, не съм мислила много по тоя въпрос.

Тя затвори папката с досието ми и скръсти ръце върху бюрото.

— Разбирам те напълно, не ти е било до това.

Ето, пак се започна: тя толкова съжалявала за загубата на моето семейство. Бедната Джъстин. Бедната аз. Имам ли нужда от нещо? Тя може ли да направи нещо за мен?

— Баща ми почина, когато бях на седемнайсет.

О, стана даже по-лошо: тя се чувстваше съпричастна.

— Боледуваше от дълго време и всички си давахме сметка, че краят му наближава. Бяхме подготвени за онова, което предстои, и въпреки това, когато се случи, беше истински шок за нас. Плаках седмици наред.

— Съжалявам — казах.

Тя се наведе към мен.

— И знаеш ли какво ми помогна да го преодолея?

— Училището?

— Колежът. Планирах, уреждах и обмислях къде ще бъда след шест месеца, след година, след пет години. — Тя се облегна напред и ме измери с поглед. — Джъстин беше отлична ученичка. Тя подаде документи в тринайсет училища и беше приета навсякъде.

Замълчах. Не беше необходимо госпожица Мълиган да знае, че Джъстин е излъгала. Тя не беше приета никъде по простата причина, че изобщо не беше подавала документи. Но Джъстин не беше споделила това с мен. Открих го сама в деня на нейното погребение, когато намерих куп непопълнени формуляри, скрити зад таблото със снимки над бюрото й.

— Сестра ти си даваше сметка колко важно е висшето образование, Ванеса. Тя не би искала да проваляш учението си… Особено пък заради нея.

— Имате право — отговорих. — Определено ще обмисля този въпрос. Съвсем скоро. И много задълбочено.

Устните й се свиха, когато сведе поглед надолу. След миг посегна към мишката и премрежи очи срещу екрана на компютъра.

— Какво ще кажеш за същото време следващата сряда?

— За какво?

Тя затрополи по клавиатурата.

— Според мен трябва да се виждаме веднъж седмично. Дори и да не стигнем до крайното решение веднага, ще ни е от полза да обсъдим нещата на спокойствие.

— Ще се оправя — побързах да кажа. — Във всеки случай ви благодаря, но съм сигурна, че съвсем скоро ще взема решение. Баща ми е преподавател в колежа „Нютон“, така че мога да го питам него, ако имам някакви въпроси около подаването на документи.

Принтерът зад нея зажужа. Тя измъкна листа, който излезе от него, и ми го подаде.

— Копие на имейла, който току-що ти изпратих — каза. — Следващата сряда, по същото време, на същото място.

Едва усещах краката си, когато станах, поех листа и се отправих към вратата.

— О, Ванеса!

Спрях с една ръка върху дръжката на вратата.

— Ще ти олекне. Сега сигурно ти е болно да го чуеш… но е истина.

Направих усилие да й благодаря, но устните ми не се подчиниха. Отворих вратата и напуснах, без да отговоря.

В коридора преметнах раницата само през едното си рамо, за да мога да бръкна в нея. Докато ровех вътре, усетих как устните ми сякаш се сбръчкват и съсухрят. Опитах се да ги оближа, но езикът ми беше сух като шкурка. С всяка следваща секунда ръцете ми трепереха все по-силно, затова ми отне сигурно минута, докато открия пластмасовата бутилка и я измъкна от раницата.

Отпих, без да спирам да вървя. Солената вода беше хладка, но премина като лед по гърлото ми. Пресуших бутилката на пет глътки и спрях пред почетната витрина с купите и наградите, спечелени от отборите на училището, докато течността си свърши работата. Когато покрай мен минаваше някой преподавател или ученик, аз се навеждах напред към стъклото, преструвайки се, че чета ситните гравирани надписи, за да не ми задават въпроси.

Когато се надвесих напред за трети път, пред очите ми попадна познато име.

Джъстин Сандс.

Името й се виждаше върху десетина различни надписа във витрината — върху купата от турнира по хокей на трева, на плакета от футболното първенство, върху грамотите от състезанията по софтбол. През целия си живот Джъстин беше най-добра във всичко, с което се захванеше, в това число и спортните дисциплини, които тренираше всяка година в „Хоторн“.

„Аз не знам… Но и ти също не знаеш.“

Думите, изписани на ръка върху листа с разчертани редове, проблеснаха пред очите ми. Примигнах и тръснах глава, за да си проясня погледа.

Лицето на Джъстин се върна на мястото си. Устните й бяха разтворени в усмивка, а сините й очи бяха разширени от вълнението, че е вкарала победния гол срещу гимназия „Туро“. Изглеждаше толкова красива, така щастлива. Ако човек съдеше по тази снимка, никога не би заподозрял, че тя участва в тази игра не защото й е забавно… а защото смята, че така трябва.

Близо до мен се отвори врата на класна стая. Обърнах се и закрачих бързо по коридора. Когато стигнах дамската тоалетна, вече се чувствах така, сякаш дни наред в най-голямата жега съм карала велосипед по нажежения асфалт. Някак успях да проверя всички кабинки и щом се убедих, че са свободни, заключих вратата.

— Хайде, давай — прошепнах, докато пусках водата от кранчето и пъхах бутилката отдолу. Стори ми се, че водата не тече достатъчно бързо и дръпнах шишето едва наполовина пълно, после изсипах в него солта от пластмасовата кутия в раницата си. Разтръсках го с едно-единствено рязко движение, вдигнах глава и започнах да пия. Пуснах водата от съседното кранче, сложих запушалката на мивката и изсипах солта. Следващите пет минути последователно пиех от шишето и си плисках лицето. Най-накрая жаждата ми понамаля.

Напълно изтощена се опрях на стената срещу мивките и постепенно се плъзнах надолу, докато седнах на пода.

Ето това беше моето бъдеще. Щях да се крия по тоалетните. Щях да се наливам със солена вода. Щях да се опитвам да не умра от обезводняване. С госпожица Мълиган можехме да си говорим за колежа всеки ден, но това нямаше нищо да промени. Дори да успеех във всичко — уроците, извънкласните занимания, дипломирането, бъдещата ми кариера — това не променяше факта в какво се превръщах.

В чудовище.

След няколко минути отново посегнах към раницата. Отворих предния джоб, извадих мобилния си телефон и го включих. Сълзите се стичаха по страните ми, докато избирах номера, който бях изтрила от списъка с телефони за бързо набиране, но знаех наизуст.

Гласовата поща на Саймън се включи след второто позвъняване.

— Здрасти. — Потръпнах, когато гласът ми изневери. — Аз съм. Знам, че в момента си на лекции… но много ми се искаше да чуя гласа ти. Ще ми се обадиш ли по-късно? Моля!