Нишките на съдбата

1.

Една пишеща машина промени съдбата ми. Беше „Испано-Оливети“. Седмици от нея ме делеше стъклото на една витрина. Днес, от разстоянието на изминалите години, ми е трудно да повярвам, че една обикновена механична вещ е могла да притежава достатъчно мощ, за да промени насоката на един живот и да взриви за четири дни всички предначертани планове. Това обаче се случи и нищо не можех да направя, за да го предотвратя.

Всъщност плановете, които чертаех тогава, не бяха особено грандиозни. Ставаше дума единствено за непосредствени, почти битови стремежи, обусловени от координатите на мястото и времето, в което ми се случи да живея; планове за бъдещето, което изглеждаше близко и достъпно, сякаш бе на една ръка разстояние. През онези дни светът ми кръжеше бавно около няколко фигури, които аз смятах за непоклатими и вечни. Майка ми бе най-важната от всички. Беше модистка и работеше в едно ателие с изискана клиентела. Имаше опит и добър вкус, но до края си остана обикновена шивачка, наемна работничка като толкова други, които всеки ден в продължение на десет часа чупеха ноктите си и си вадеха очите, докато крояха и шиеха, пробваха и преправяха дрехи, предназначени за чужди тела и за погледи, които едва ли щяха да се спрат върху тях. Тогава не знаех почти нищо за баща си. Никога не го бях виждала; отсъствието му също не ми тежеше. Никога не изпитах особено любопитство да науча нещо за него, докато един ден, когато бях на осем или девет години, майка ми се реши да ми даде оскъдна информация. Имал друго семейство, било невъзможно да живее с нас. Приех тези сведения със същата припряност и разсеяност, с които погълнах последните лъжици от зеленчуковата супа пред мен вълнуваше ме много повече кога ще сляза да играя на площада, отколкото животът на този непознат.

Бях дошла на този свят през лятото на 1911-а, същата година, в която Пастора Империо4 се омъжила за Ел Гальо5, когато се родил Хорхе Негрсте6, а в Европа залязвала звездата на един период, наречен Бел епок. В далечината вече се дочували барабаните на Първата световна война, в мадридските кафенета четели „Ел Дебате“ и „Ел Ералдо“, а Челито7 влудявала мъжете, кършейки чувствено снага в ритъма на музиката. Крал Алфонсо XIII — в промеждутъка на любовните си авантюри — успял все някак да се сдобие с петото си законно дете. Начело на правителството му бил либералът Каналехас, който не подозирал, че само след година един ексцентричен анархист ще го убие с изстрели в главата, докато разглежда новите книги в книжарница „Сан Мартин“.

Детството ми беше относително щастливо, с повече грижи, отколкото излишества, но без големи лишения и разочарования. Израснах на тясна уличка в центъра на Мадрид, до площад „Ла Паха“, на две крачки от Кралския дворец, на хвърлей от неподражаемата глъч в сърцето на града, сред простряно пране, мирис на белина, гласове на съседки и приличащи се на слънце котки. Посещавах едно начално училище, което се намираше в близкия партер — на чиновете, предвидени за двама, сядахме по четирима без никакъв ред, блъскайки се, и рецитирахме с пълно гърло „Песента на пирата“ и таблицата за умножение. Там се научих да чета и да пиша, да боравя с четирите основни аритметични действия и запомних имената на реките, които браздяха жълтеникавата карта, окачена на стената. На дванайсет години образованието ми приключи и отидох да чиракувам в ателието, където работеше майка ми. Моята естествена съдба.

От работилницата на Мануела Година — нейната собственичка, вече от десетки години излизаха красиви, идеално скроени и ушити дрехи, прочути в цял Мадрид. Ежедневни тоалети, палта и наметки, които после щяха да бъдат носени от изискани дами, когато се разхождаха по „Кастеляна“, на хиподрума и на игрището за поло в Пуерта де Йеро, пиеха чай в „Сакуска“ или отиваха в бляскавите катедрали. Мина обаче известно време, докато започна да навлизам в тайните на шивашкия занаят. В началото бях момиче за всичко: разравях жарта в мангалите и метях изрезките от пода, затоплях ютиите на огъня и тичах, докато останех без дъх, да купувам конци и копчета на площад „Понтехос“. Доставях в луксозните къщи току-що завършените тоалети, опаковани в торби от кафяв лен — това беше любимата ми задача, най-приятното развлечение в начеващата ми кариера. Опознах портиерите и шофьорите на най-богатите къщи, камериерките, икономките и домоуправителите на най-заможните семейства. Успях да зърна крадешком най-изтънчените дами, дъщерите им и съпрузите им. И като ням свидетел влизах в буржоазните им къщи, в аристократичните палати и в пищните апартаменти в старинните квартали. Невинаги успявах да прекрача извън помещенията за прислугата и тогава някой от домакинството приемаше тоалета, който носех; друг път обаче ме канеха да отида до дрешниците и тогава минавах по коридорите, оглеждах салоните и поглъщах с очи килимите, полилеите, кадифените завеси и роялите, на които понякога някой свиреше, като си мислех колко ли е прекрасно да живееш на подобно място.

Животът ми протичаше спокойно между тези два свята, като почти не осъзнавах огромното различие, което съществуваше между тях. Вървях по широките булеварди, край които имаше алеи за карети и големи портали, със същата непринуденост, с която прекосявах невероятния лабиринт от криволичещи улици в моя квартал, неизменно изпълнени с локви и боклуци, ехтящи от викове на продавачи и пронизителния лай на гладни кучета; улици, по които хората винаги бързаха и на които при вика „Изливам вода“ най-добре беше да се скриеш, за да не те опръскат с урина. Занаятчии, дребни търговци, чиновници и току-що пристигнали в столицата надничари пълнеха пансионите и придаваха на квартала провинциална атмосфера. Много от тях почти не го напускаха, освен ако нямаше форсмажорни причини. Майка ми и аз обаче всяка сутрин излизахме заедно и бързахме да стигнем до улица „Сурбано“, за да започнем ежедневната си работа в ателието на доня Мануела.

След две години на чиракуване майка ми и доня Мануела решиха, че е време да се науча да шия. На четиринайсет години започнах с най-елементарното: ленти, обшиване, тропоски. После дойдоха илиците, тегелите и подгъвите. Работехме седнали на малки плетени столове, наведени над поставени на коленете ни дъски, на които опирахме дрехата. Доня Мануела посрещаше клиентките, кроеше, пробваше и поправяше. Майка ми вземаше мерки и се грижеше за всичко останало; шиеше най-трудните части и разпределяше останалите задачи, наглеждаше тяхното изпълнение и налагаше темпо и дисциплина на малкия отряд, съставен от половин дузина възрастни шивачки, четири-пет млади жени и няколко бъбриви момичета, които имаха повече желание да се смеят и да клюкарстват, отколкото да работят. Някои се превърнаха в добри шивачки, други не успяха и останаха завинаги да изпълняват най-неблагодарните задачи. Когато някоя напуснеше, друга я заместваше в тази потънала в безпорядък стая, напълно противоположна на разкошната фасада и на обляния в светлина строг салон, до който само клиентките имаха достъп. Единствено те, доня Мануела и майка ми можеха да се наслаждават на тапицираните с шафраненожълт плат стени; единствено те можеха да се приближат до махагоновите мебели и да стъпват по дъбовия под, който ние, най-младите, излъсквахме с памучни кърпи. Единствено те се радваха от време на време на слънчевите лъчи, които нахлуваха през четирите високи балконски прозореца, обърнати към улицата. Останалата част от войската стояхме винаги в тила: в онова женско отделение, леденостудено през зимата и непоносимо горещо през лятото, което беше нашето ателие — невзрачно помещение с две прозорчета към тъмния вътрешен двор, в което часовете отлитаха като полъх на вятър сред тананикане на песни и тракане на ножици.

Научих се бързо. Имах сръчни пръсти, които скоро свикнаха с формата на иглите и с допира на платовете. С мерките, кройките и обемите. Обиколка на талията, гръдна обиколка, дължина на полата. Ръкавна извивка, маншет, бие. На шестнайсет се научих да различавам платовете, на седемнайсет — да преценявам качеството им и да се съобразявам с възможностите им. Крепдешин, копринен муселин, жоржет, френска дантела. Месеците идваха и отлитаха като на въртележка — през есента шиехме палта от качествени платове и демисезонни тоалети, през пролетта — въздушни рокли за дългите и далечни почивки в Ла Конча и Ел Сардинеро в Кантабрия. Навърших осемнайсет, деветнайсет. Навлязох постепенно в изкуството на разкрояването и изработката на най-фините части. Научих се да сглобявам яки и ревери, да предвиждам как ще пада платът и да преценявам крайния резултат. Харесвах работата си, изпитвах удоволствие от нея. Доня Мануела и майка ми понякога искаха мнението ми, започваха да ми се доверяват. „Момичето има ръка и око, Долорес — казваше доня Мануела. — Добра е и ще стане още по-добра, стига да не се откаже. По-добра от теб, така че внимавай.“ А майка ми продължаваше работата си, сякаш беше глуха. Аз също не вдигах глава от дъската си, преструвах се, че не съм чула нищо.

Понякога я поглеждах крадешком и виждах лека усмивка на устните й, осеяни с топлийки.

Годините минаваха, животът — също. Модата се променяше и работата на ателието следваше нейните повели. След войната в Европа навлязоха правите линии, корсетите бяха захвърлени, а краката се показваха без капка свян. Но когато отминаха 20-те „златни“ години, талиите на роклите се върнаха на нормалното си място, полите се удължиха и приличието отново се наложи в ръкави, деколтета и желания. Навлязохме в ново десетилетие и настъпиха още промени. Всички заедно, непредвидено, почти накуп. Навърших двайсет, установи се републиката и срещнах Игнасио. Той се появи една неделя през септември в „Ла Бомбиля“, на шумна танцова забава в салон, претъпкан с шивачки, разхайтени студенти и войници в градски отпуск. Покани ме да танцуваме, разсмя ме. Две седмици по-късно започнахме да кроим планове за женитба.

Кой беше Игнасио, какво означаваше той за мен? Мъжът на живота ми, помислих си тогава. Спокойният младеж, предопределен от съдбата да бъде добър баща на децата ми. Вече бях на възраст, в която момичетата като мен, почти без образование и професия, нямаха друг избор, освен да се омъжат. Не възнамерявах да следвам примера на майка ми, която ме бе отгледала сама и бе работила от изгрев до залез, за да ме издържа. А в Игнасио открих подходящия кандидат, за да не следвам нейните стъпки: мъж, с когото да изживея живота си като възрастен човек, без да се събуждам всяка сутрин с усещане за самота. Към него ме тласна не изпепеляваща страст, а силна привързаност и увереността, че дните ми с него ще протекат спокойно и безоблачно, с нежната мекота на възглавница.

Вярвах, че Игнасио Монтес ще бъде мъжът, на чиято ръка ще се опирам по време на безброй разходки, близкото присъствие, което ще ми предостави сигурност и убежище завинаги. Две години по-голям от мен, слаб, приятен, открит и нежен. Имаше висока и стройна фигура, добри обноски и сърце, в което любовта към мен сякаш се умножаваше с всеки изминал час. Беше син на вдовица от Кастилия, скътала малко пари под дюшека за черни дни; живееше с прекъсвания в скромни пансиони; лелееше надеждата да получи назначение в администрацията и беше вечен кандидат за всяко министерство, способно да му предложи пожизнена заплата — военното, на вътрешните работи, на финансите. Мечтата от три хиляди песети годишно, двеста четирийсет и една на месец: твърда заплата завинаги, в замяна на което щеше да посвети остатъка от живота си на безметежния свят на канцелариите и приемните, на попивателните, на веленовата хартия, на печатите и мастилниците. Планирахме бъдещето си именно върху пълното безветрие на едно чиновничество, което — от конкурс на конкурс — неумолимо отказваше да включи моя Игнасио в щата си. А той упорстваше, без да се обезкуражава. И през февруари опитваше в Министерството на правосъдието, през юни в Министерството на земеделието, а после започваше отначало.

И тъй като не можеше да си позволи скъпи удоволствия, но беше готов на всичко, за да ме направи щастлива, през останалото време Игнасио ми угаждаше според скромните възможности на тънката си кесия картонена кутия, пълна с копринени буби и листа от черница, фунийки с печени кестени и вричания за вечна любов на тревата под виадукта. Заедно слушахме изпълненията на оркестъра в парка и се возехме с лодка в Ретиро в неделните сутрини, когато беше слънчево. Нямаше празненство с люлки и латерна, на което да не отидем, нито мазурка, която да не танцуваме с точността на часовник. Колко следобеди прекарахме в Лас Вистиляс, колко филми гледахме в кварталните кина за песета и половина. За нас орчатата8 беше разкош, а таксито — мираж. Нежността на Игнасио не беше обременителна, но беше лишена от цел. Аз бях неговото небе и звезди, най-хубавата, най-добрата. Косата ми, лицето ми, очите ми. Ръцете ми, устата ми, гласът ми. За него аз бях ненадмината, изворът на радостта му. А аз го слушах, казвах му, че е глупчо, и се оставях да ме обича.

По същото време обаче животът в ателието бележеше друг ритъм. Беше труден, несигурен. Втората република бе нарушила безметежното благополучие на клиентките ни. Мадрид живееше в трескава възбуда, политическото напрежение се усещаше на всеки ъгъл. Заможните семейства удължаваха до безкрай летните си почивки на север, за да останат далече от неспокойната и размирна столица, на чиито площади вестникарите продаваха с викове „Мундо Обреро“, а голтаците пролетарии от крайните квартали най-безцеремонно нахлуваха в града до самата Пуерта дел Сол. Големите частни коли изчезнаха от улиците, бляскавите балове намаляха. Старите дами, облечени в черно, се молеха Асаня да падне по-скоро, а гърмежите на оръжията се чуваха неизменно привечер, когато палеха газовите фенери. Анархистите опожаряваха черкви, фалангистите вадеха заплашително пистолетите от кобурите. Все по-често аристократите и богатите буржоа покриваха с чаршафи мебелите, уволняваха прислугата, залостваха капаците на прозорците и заминаваха бързешком за чужбина, като изнасяха на безопасно място бижутата, страховете и парите си през границите и тъгуваха в изгнание за краля и за една покорна Испания, която скоро нямаше да видят.

В ателието на доня Мануела влизаха все по-малко дами, изпълнявахме по-малко поръчки и имаше по-малко работа. Една по една, първо напуснаха чиракуващите момичета, после шивачките, докато накрая останахме само собственичката, майка ми и аз. А когато довършихме последната рокля на маркиза Ентрелагос и прекарахме шест дни в слушане на радио със скръстени ръце, без никой да потропа на вратата, доня Мануела с въздишка ни съобщи, че не й остава нищо друго, освен да затвори ателието.

Сред кипежа на онези времена, в които политическите разпри разтърсваха театралните салони, а правителствата се сменяха като носни кърпи, ние дори не успяхме да оплачем това, което изгубихме. Три седмици след началото на принудителното ни бездействие Игнасио се появи с букет цветя и с новината, че най-после е спечелил конкурса за заемане на щатна длъжност. Мисълта за скромната ни сватба измести несигурността и ние планирахме събитието, седнали около масата. Макар че сред новостите, дошли с републиката, беше и модата на гражданските бракове, майка ми, в чиято душа съжителстваха безконфликтно положението й на самотна майка, непоклатимият католически дух и носталгичната вярност към свалената монархия, ни насърчи да сключим църковен брак в близката черква „Сан Андрес“. С Игнасио се съгласихме — не бихме могли да откажем, без да нарушим йерархията на приоритети, в която той изпълняваше всички мои желания, а аз се съобразявах без възражения с желанията на майка ми. Освен това нямаше някаква съществена причина да откажа: очакванията ми от самата сватба бяха скромни и ми беше все едно дали щеше да е олтар със свещеник или салон с трицветно знаме.

Щяхме да определим датата със същия енорийски свещеник, който двайсет и три години по-рано, на осми юли, ме бе кръстил с името Сира, ръководейки се от житията на светците. Сабиниана, Викторина, Гауденсия, Ераклия и Фортуната са били останалите възможности съгласно църковния календар.

„Сира, отче, наречете я Сира, поне е по-късо.“ Това било решението на майка ми в самотното й майчинство. И съм станала Сира.

Щяхме да отпразнуваме женитбата със семейството и неколцина приятели. С дядо ми, без крака и без разум, обезобразен тялом и духом във войната във Филипините, постоянно нямо присъствие в люлеещия се стол до балкона в трапезарията ни. С майката и сестрите на Игнасио, които щяха да дойдат от село. С нашите съседи Енграсия и Норберто и трите им деца, социалисти и сърдечни хора, от които ни делеше една стълбищна площадка и с които ни свързваха топли чувства, сякаш в нас течеше една и съща кръв. С доня Мануела, която отново щеше да хване иглата, за да ми подари последното си творение под формата на булчинска рокля. Щяхме да почерпим гостите си с торта с целувки, вино от Малага и вермут, може би щяхме да наемем някой музикант от квартала да дойде да ни изсвири едно пасо добле, а някой уличен фотограф щеше да ни направи снимка, която да краси дома ни, който засега щеше да бъде домът на майка ми.

Именно тогава, сред суматохата от планове и приготовления, на Игнасио му хрумна идеята да се подготвя за конкурс и да стана чиновничка като него. Новата му работа в една административна служба му бе отворила очите за един нов свят: света на републиканската администрация, където за жените се очертаваха професионални хоризонти отвъд готвенето, прането и ръкоделието; свят, в който женският пол можеше да си проправи път рамо до рамо с мъжете при равноправни условия, устремен към същите цели. Първите жени вече бяха депутати в Конгреса, обявено бе равноправие на половете в обществения живот, беше ни призната правоспособност, правото на труд и всеобщо избирателно право. И въпреки че предпочитах хиляди пъти да се върна към шиенето, на Игнасио му бяха достатъчни три дни, за да ме убеди. Старият свят на платовете и на шевните машини се бил срутил и пред нас отварял врати един нов свят, към който трябвало да се приспособим. Самият Игнасио щял да се заеме с подготовката ми: имал всички теми и притежавал предостатъчно опит, след като се бе явявал и провалял безброй пъти, без да губи никога надежда. Аз, от своя страна, щях да допринеса за осъществяването на този проект с ясното съзнание, че трябва да се захвана за работа, за да можем да издържаме малкия отряд, който щяхме да сформираме след сватбата ни — ние двамата, майка ми, дядо ми и децата, които щяха да се родят. Съгласих се. Оставаше да уредим само още едно нещо: пишеща машина, на която да се науча да пиша и да се подготвя за неизбежния изпит по машинопис. Игнасио се беше упражнявал в продължение на години на чужди машини, минавайки през голготата на мизерни школи с миризма на грес, мастило и пот. Искаше да ми спести всички тези изпитания и затова настояваше да си купим собствено оборудване. През следващите седмици се впуснахме да го търсим, сякаш ставаше дума за най-голямата инвестиция в живота ни.

Проучихме всички възможности и правихме сметки до безкрай. Аз не разбирах от технически характеристики, но ми се струваше, че една малка и лека машина ще бъде най-подходящата за нас. За Игнасио големината нямаше значение, но в замяна се интересуваше до педантичност от цени, срокове и механизми. Открихме адресите на всички магазини за пишещи машини в Мадрид, стояхме с часове пред витрините и се научихме да произнасяме чужди имена, които ни напомняха за далечни страни и киноартисти: „Ремингтън“. „Ройъл“, „Ъндъруд“. Със същия успех можехме да се спрем на една или друга марка; със същия успех можехме да я купим от американски или немски магазин, но накрая избрахме италианската „Испано-Оливети“ на улица „Пи-и-Маргал“. Как можехме да предположим, че с тази толкова обикновена постъпка, само с прекрачването на прага, подписвахме смъртната присъда на съвместния ни живот и променяхме безвъзвратно посоките на бъдещето.

2.

— Няма да се омъжа за Игнасио, мамо.

Опитваше се да вдене една игла и при думите ми ръката й, държаща конеца, застина.

— Какво говориш, момиче? — прошепна тя. Гласът й беше глух, изпълнен със смут и недоумение.

— Ще се разделя с него, мамо. Влюбих се в друг мъж.

Упрекна ме с най-суровите укори, за които се сети, призова небето и намесата на всички светии и с безброй доводи се опита да ме разубеди. Когато установи, че това е безполезно, седна на другия люлеещ се стол до дядо ми, закри лицето си с ръце и заплака.

Аз запазих привидно хладнокръвие, опитвайки се да прикрия нервността си зад категоричността на моите думи. Боях се от реакцията на майка ми — за нея Игнасио се бе превърнал в син, в присъствието, което бе заместило липсата на мъж в малкото ни семейство. Двамата разговаряха, мислеха по един и същ начин, разбираха се. Майка ми му готвеше ястия, които той обичаше, лъскаше обувките му и обръщаше саката му, когато с времето овехтяваха. Той, от своя страна, й правеше комплименти, когато я виждаше да се гласи за неделната служба, носеше и сладкиши и полу на шега полу на истина, понякога й казваше, че е по-хубава от мен.

Съзнавах, че с дързостта си ще сложа край на това удобно съжителство, че ще разтърся из основи не само моя живот, но и живота други хора, но нищо не можех да направя, за да избегна това. Решението ми беше непоклатимо: нямаше да има сватба, нито конкурси, нямаше да се уча да пиша на машина върху масата в хола и никога нямаше да имам с Игнасио деца, обща постеля и радости. Щях да се разделя с него и дори сила като ураган не можеше да промени решението ми.

Магазинът на „Испано-Оливети“ имаше две големи витрини, което гордо излагаха пред минувачите лъскави продукти. Между тях имаше остъклена врата, пресечена диагонално от тъмна бронзова пръчка. Игнасио я бутна и ние влязохме. Звънтенето на камбанка извести за пристигането ни, но никой не излезе да ни посрещне. Около две минути стояхме смутено, като оглеждахме изложените машини със страхопочитание, без да се осмелим дори да докоснем полираните мебели, върху които бяха поставени тези чудеса на машинописа, измежду които щяхме да изберем най-подходящото за нашите планове. В дъното на обширния салон имаше канцелария. От нея се разнасяха мъжки гласове.

Не се наложи да чакаме дълго. Хората в канцеларията знаеха, че има клиенти, и към нас се насочи един от тях, с възпълна фигура, облечен в тъмен костюм. Любезният продавач ни поздрави, попита какво желаем. Игнасио започна да говори, да описва какво търси, да иска данни и препоръки. Служителят разгърна старателно професионализма си и започна да изброява характеристиките на всяка от изложените машини. С подробности, с акуратност и технически термини: с такава педантичност и монотонност, че след двайсет минути имах чувството, че ще заспя от скука. През това време Игнасио поглъщаше жадно информацията, забравил за мен и за всичко, което не беше свързано с качествата на предлаганите продукти. Реших да се поразходя, тъй като това изобщо не ме интересуваше. Каквото и да избереше Игнасио, щеше да е подходящо. Пет пари не давах за точността на удара по клавиша, за ръчката за връщане или ограничителя на полето.

Тръгнах да обикалям из салона, за да намеря нещо, с което да се разсея. Разгледах големите афиши, които рекламираха от стените изделията на фирмата с цветни рисунки и думи на езици, които не разбирах, после се приближих до витрините и се взрях в бързащите по тротоара минувачи. След малко се запътих неохотно към дъното на салона.

На една от стените имаше голям шкаф със стъклени врати. Съзрях в тях отражението си, забелязах, че два кичура са се измъкнали от кока ми, прибрах ги на мястото им; ощипах бузите си, за да придам на отегченото си лице малко цвят. После огледах внимателно облеклото си — бях се наконтила с най-хубавия си тоалет: в края на краищата тази покупка за нас беше специално събитие. Опънах чорапите си от глезените нагоре; нагласих внимателно полата на ханша, талията на кръста, ревера на шията. Отново оправих косата си, огледах се в анфас и профил, като наблюдавах спокойно отражението си. Опитах няколко пози, направих танцова стъпка и се разсмях. Когато се отегчих от собствения си образ, продължих да обикалям салона, за да убия времето, като прокарвах бавно ръка по повърхностите и заобикалях лениво мебелите. Почти не обърнах внимание на това, заради което всъщност бяхме отишли там; за мен всички онези машини се различаваха единствено по размера си. Някои бяха големи и солидни, имаше и по-малки; някои изглеждаха леки, други — тежки, но в моите очи бяха само маса от тъмни предмети, лишени от всякакво очарование. Застанах неохотно пред една от тях, приближих показалеца си до клавишите и с него се престорих, че натискам най-близките до личността ми букви. С, и, р, а. „Сира“, повторих шепнешком.

— Прекрасно име.

Мъжкият глас прозвуча точно зад гърба ми, толкова близо, че почти усетих дъха на притежателя му върху кожата си. Тръпка премина по гърба ми и аз се обърнах стреснато.

— Рамиро Арибас — каза той и ми протегна ръка. Реагирах със закъснение, може би защото не бях свикнала да ме поздравяват по толкова официален начин; може би защото още не се бях съвзела от въздействието на тази неочаквана поява.

Кой беше този мъж, откъде бе дошъл? Той самият се представи, докато очите му още бяха впити в моите.

— Аз съм управителят на магазина. Извинете ме, че не ви обслужих по-рано, но трябваше да се обадя по телефона.

„И ви наблюдавах през щорите, отделящи канцеларията от салона“, оставаше да каже. Не го направи, но даде да се разбере. Почувствах го интуитивно по погледа му, по решителния му глас; по факта, че се бе приближил първо до мен, а не до Игнасио, и бе задържал дълго ръката ми в своята. Дадох си сметка, че ме е наблюдавал, бе съзерцавал как обикалям из магазина му. Бе видял да се оглеждам в стъклените врати на шкафа; да оправям прическата си, да нагласям шевовете на дрехата си и да опъвам чорапите си нагоре към бедрата. От убежището на канцеларията си бе поглъщал с очи извивките на снагата ми и бавния ритъм на всяко от движенията ми. Бе ме претеглил, бе преценил формите на тялото ми и чертите на лицето ми. Бе ме разучавал с опитно око на човек, който добре знае какво харесва и е свикнал да постига целта си с бързината, която желанието му диктува. И реши да ми го докаже. Никога дотогава не бях забелязвала това в друг мъж, никога не се бях смятала за способна да събудя у някого такова плътско желание. Със същия първичен инстинкт, с който животните надушват храната или опасността, аз усетих с цялото си тяло, че Рамиро Арибас бе решил да ме завоюва.

— Това съпругът ви ли е? — попита той, като посочи Игнасио.

— Годеникът ми — пророних аз.

Може би си въобразих, но ми се стори, че на устните му се появи доволна усмивка.

— Чудесно. Моля, елате с мен.

Направи ми път и ръката му непринудено обгърна талията ми, сякаш цял живот бе чакала това. Поздрави любезно, изпрати продавача в канцеларията и пое случая с лекотата на човек, който с едно пляскане на ръце вдига гълъбите във въздуха; като фокусник с лъскава от брилянтин коса, с изсечени черти на лицето, с широка усмивка, силен врат и толкова внушително, толкова мъжествено и решително държане, че в сравнение с него горкия Игнасио изглеждаше като хлапак.

Казахме му, че искаме да купим машината, за да се науча да пиша на нея, и той похвали идеята, сякаш ставаше дума за някакво гениално хрумване. Пред Игнасио се показа като компетентен специалист — предостави му технически данни и предложи изгодни възможности за плащане. За мен беше нещо повече: разтърсване, магнит, неизбежност.

Останахме още малко, докато накрая направихме своя избор. През това време сигналите на Рамиро Арибас не престанаха нито за миг. Неочаквано докосване, шега, усмивка. Двусмислени фрази и погледи, които пронизваха като стрели цялото ми същество. Игнасио, погълнат от покупката и сляп за това, което се случваше пред очите му, накрая се спря на една портативна „Летера-35“ машина с бели заоблени клавиши, върху които буквите изглеждаха толкова елегантно, сякаш бяха гравирани с длето.

— Чудесен избор — заключи управителят, хвалейки благоразумието на Игнасио. Сякаш годеникът ми беше господар на волята си и той не го беше манипулирал умело, за да се спре на този модел. — Най-добрият избор за изящните пръсти на годеницата ви. Позволете да ги видя, госпожице.

Протегнах стеснително ръка. Преди това потърсих погледа на Игнасио, за да получа съгласието му, но не го срещнах: беше се съсредоточил отново върху механизма на машината. Рамиро Арибас погали бавно и дръзко, под носа на простодушния Игнасио, пръстите ми един по един, с чувственост, от която кожата ми настръхна, а краката ми затрепериха като листа, носени от летния вятър. Пусна ме едва когато Игнасио откъсна очи от „Летера-35“ и поискала узнае как трябва да се извърши плащането. Двамата се споразумяха да остави същия следобед депозит от петдесет процента от цената и да доплати останалата сума на следващия ден.

— Кога може да я вземем? — попита тогава Игнасио.

Рамиро Арибас погледна часовника.

— Момчето от склада изпълнява поръчки и няма да се върне днес. Опасявам се, че чак утре ще е възможно да донесем друга.

— А тази? Не може ли да вземем тази машина? — настоя Игнасио, копнеещ да приключи сделката възможно най-скоро. След като моделът вече бе избран, всичко останало му се струваше досадни формалности, които искаше да отхвърли по-бързо.

— В никакъв случай. Не мога да допусна госпожица Сира да използва машина, която вече е била пипана от други клиенти. Утре рано сутринта ще имаме нова, с калъф и съответна опаковка. Ако ми дадете адреса — обърна се той към мен, лично ще се погрижа да бъде доставена у вас предобед.

— Ние ще дойдем да я вземем — отсякох аз. Предчувствах, че този мъж е способен на всичко, и изтръпнах от ужас при мисълта, че би могъл да се яви пред майка ми и да пита за мен.

— Аз мога да дойда чак следобед, на работа съм — заяви Игнасио. Докато говореше, някакво невидимо въже сякаш бавно опаса шията му, готово да го задуши. Рамиро само трябваше леко да го дръпне.

— А вие, госпожице?

— Аз не работя — отвърнах, като избягвах да го гледам в очите.

— Тогава вие елате да платите — подхвърли той сякаш случайно.

Не намерих думи, за да му откажа, а Игнасио дори не заподозря към какво ни тласка това наглед невинно предложение. Рамиро Арибас ни изпрати до вратата и се сбогува сърдечно, сякаш бяхме най-добрите клиенти, които магазинът е имал в цялата си история.

С лявата ръка потупа годеника ми силно по гърба, с дясната стисна моята. И имаше думи за всеки от нас:

— Игнасио, направихте чудесен избор, като дойдохте в магазина на „Испано-Оливети“. Уверявам ви, че дълго време няма да забравите този ден. А вие, Сира, елате към единайсет. Ще ви чакам.

Цяла нощ се въртях в леглото, без да мога да заспя. Това беше лудост, от която все още имах време да избягам. Просто трябваше да реша да не ходя в магазина. Можех да остана вкъщи при майка ми, да й помогна да изтупа завивките и да лъсне пода с ленено масло: да поговоря със съседките на площада, после да отида до пазара Себада за стотина грама нахут или парче риба треска. Можех да изчакам Игнасио да се върне от министерството и да оправдая неизпълнението на ангажимента, който бях поела, с обикновена лъжа: имала съм главоболие, помислила съм, че ще завали. Можех да легна след обяда, да продължа да се преструвам с часове, че не ми е добре. Тогава Игнасио щеше да отиде сам, щеше да доплати на управителя, да вземе машината — и с това щеше да приключи всичко. Повече нямаше да чуем за Рамиро, никога нямаше да се срещнем отново с него. Постепенно името му щеше да се забрави и ние щяхме да продължим скромното си съществуване. Все едно че никога не бе галил пръстите ми с неприкрито желание; все едно че никога не ме бе изпивал с очи иззад щорите. Беше лесно, беше просто. И аз знаех това.

Знаех, но се престорих, че не го знам. На следващия ден изчаках майка ми да излезе, не исках да види как се глася: щеше да заподозре, че кроя нещо, като ме зърнеше наконтена толкова рано. Щом чух вратата да се затваря след нея, започнах бързо да се приготвям. Напълних един леген, за да се измия, напръсках се с лавандулова вода, нагорещих в печката машата за коса, изгладих единствената си копринена блуза и свалих чорапите си от телта, където ги бях окачила да се сушат през нощта. Бяха същите от предния ден — нямах други. Наложих си да се успокоя и ги обух внимателно, да не би от бързината да се пусне някоя бримка. И всяко от тези механични движения, повтаряни хиляди пъти преди, в този ден за пръв път имаше определен адресат, обект и цел: Рамиро Арибас. За него се облякох и се парфюмирах, за да ме види, за да усети мириса ми, за да ме докосне отново и да впие пак очите си в моите. За него реших да оставя лъскавата си коса разпусната до средата на гърба. За него пристегнах толкова силно колана на полата си, че почти не можех да дишам. За него — всичко само за него.

Прекосих улиците с твърда стъпка, отбягвайки настойчивите погледи и неприличните комплименти. Наложих си да не мисля — не поисках да преценявам значимостта на действията си, нито да гадая дали този път ще ме отведе пред прага на рая или директно в кланицата. Минах по „Костаниля де Сан Андрес“, прекосих площад „Лос Карос“ и по „Кава Баха“ се отправих към Пласа Майор. За двайсет минути бях на Пуерта дел Сол; за по-малко от половин час стигнах до магазина.

Рамиро ме чакаше. Веднага щом съзря силуета ми на вратата, прекъсна разговора, който водеше с един служител, и се отправи към изхода, като пътьом грабна шапката си и един шлифер. Когато дойде при мен, понечих да му кажа, че в джоба си нося парите, че Игнасио му праща поздрави, че може би още същия следобед ще започна да уча машинопис. Не ми остави време. Само се усмихна с цигара в устата, докосна талията ми и каза: „Да вървим“. И аз тръгнах с него.

Мястото, което бе избрал, беше повече от безобидно — заведе ме в Швейцарското кафене. Когато с облекчение установих, че обстановката е безопасна, сметнах, че още имам време да се спася. И докато той търсеше маса и ме съпровождаше до мястото, дори си помислих, че може би тази среща не прикрива някаква друга цел, че всъщност е обикновена проява на внимание към една клиентка. Даже предположих, че цялото това дръзко ухажване може би е плод на богатото ми въображение. Но не беше така. Въпреки вдъхващата успокоение обстановка, втората ни среща отново ме тласна към ръба на пропастта.

— Не съм престанал да мисля за теб нито за миг, след като вчера си тръгна — прошепна ми той на ухото веднага щом седнахме.

Бях безсилна да му отговоря, думите не стигнаха до устата ми: подобно на захар във водата, те се разтвориха в някое място на мозъка ми. Отново взе ръката ми и започна да я гали както предния следобед, като я разучаваше.

— Грапава е. Кажи, какво са правили тези пръсти, преди да дойдат при мен?

Гласът му, все така топъл и чувствен, заглушаваше шумовете около нас: потракването на стъклото и порцелана по мрамора на масите, гласовете на сутрешните посетители и на сервитьорите, които извикваха поръчките на бара.

— Шиеха — прошепнах аз, без да откъсвам поглед от скута си.

— Значи си шивачка.

— Бях. Вече не съм. — Най-после вдигнах очи и добавих: — Напоследък няма много работа.

— Затова искаш да се научиш да пишеш на машина.

Говореше съучастнически, фамилиарно, сякаш ме познаваше сякаш душите ни се бяха чакали, откакто свят светува.

— Годеникът ми иска да се подготвя за някой конкурс и да стана чиновничка като него — казах аз, леко засрамена.

Пристигането на поръчките прекъсна разговора. За мен чаша шоколад. За Рамиро — черно като нощта кафе. Възползвах се от паузата, за да го огледам, докато той разговаряше със сервитьора. Костюмът не беше същият, който носеше предния ден, друга беше и безупречната риза. Обноските му бяха елегантни и въпреки тази изтънченост, толкова чужда на мъжете от моето обкръжение, от всички пори на тялото му се излъчваше мъжественост когато пушеше, когато си оправяше възела на вратовръзката, когато изваждаше портфейла от джоба си или поднасяше чашата към устата си.

— А може ли да попитам защо жена като теб иска да прекара живота си в някое министерство? — попита той след първата глътка кафе.

Свих рамене.

— Предполагам, за да живеем по-добре.

Отново се приближи бавно към мен, отново чух топлия му глас в ухото си:

— Наистина ли искаш да живееш по-добре, Сира?

Отпих от шоколада, за да не отговоря.

— Изцапа се, нека те избърша — каза той.

И обхвана с разтворените си пръсти брадичката ми, а тя пасна в дланта му като в калъп, от който сякаш някога лицето ми е било излято. После постави палеца си върху мястото, където беше предполагаемото петно, близо до ъгълчето на устата. Погали ме нежно, без да бърза. Не реагирах — някаква смесица от страх и удоволствие ми попречи да направя каквото и да е движение.

— Изцапала си се и тук — прошепна той с дрезгав глас и премести пръста си.

Мястото беше крайчецът на долната ми устна. Повтори милувката. По-бавно, по-нежно. Тръпка премина по гърба ми и аз забих пръсти в тапицирания с кадифе стол.

— Тук също — отново каза той. Тогава погали цялата ми уста, милиметър по милиметър, от единия до другия край, бавно, ритмично, още по-бавно. Имах чувството, че потъвам в нещо меко, което не успях да определя. Беше ми все едно дали всичко това е лъжа и на устните ми няма нито следа от шоколад. Беше ми все едно, че на съседната маса трима достолепни старци бяха спрели да разговарят и съзерцаваха сцената разпалено, отчаяно желаейки да са с трийсет години по-млади.

Точно тогава шумна група студенти нахлу в кафенето и виковете и смеховете им развалиха магията на момента, все едно че се спука сапунен мехур. И внезапно, сякаш се бях събудила от някакъв сън, забелязах няколко неща наведнъж: че подът не се е разтопил и е все така твърд, че в устата ми всеки момент ще се пъхне пръстът на непознат, че по дясното ми бедро се плъзга една нетърпелива ръка и че съм на път да се хвърля с главата надолу в пропастта. Възвърнала здравия си разум, аз скочих на крака и грабнах бързешком чантата си, като бутнах чашата с вода, която сервитьорът бе донесъл с шоколада ми.

— Ето ви парите за машината. Днес следобед годеникът ми ще дойде да я вземе — казах аз, като оставих пачката с банкноти върху мрамора.

Той ме хвана за китката.

— Не си отивай, Сира. Не ми се сърди.

Отскубнах се рязко. Не го погледнах, нито се сбогувах. Само се обърнах и се отправих с престорено спокойствие към вратата. Едва тогава си дадох сметка, че съм разляла чашата върху себе си и по левия ми крак се стича вода.

Той не ме последва — вероятно бе разбрал, че е безсмислено. Продължи да седи и когато се поотдалечих, изстреля зад гърба ми последната стрела:

— Ела пак. Вече знаеш къде да ме намериш.

Престорих се, че не съм го чула, минах бързо между групата студенти и потънах в тълпата на улицата.

Осем вечери си лягах с надеждата, че следващата утрин ще бъде различна, и осем сутрини се събуждах с една и съща натрапчива мисъл в главата: Рамиро Арибас. Споменът за него ме връхлиташе по всяко време на деня и не успях нито за миг да го пропъдя от мислите си — когато оправях леглото, когато издухвах носа си, когато белех портокал или слизах по стълбите, постоянно го виждах запечатан върху ретината ми.

През това време Игнасио и майка ми усърдно крояха планове за сватбата, но аз не споделях въодушевлението им. Нищо не ми харесваше, нищо не събуждаше и най-малкия интерес у мен. Сигурно е от нерви, мислеха си те. Аз пък всячески се опитвах да забравя Рамиро, да забравя гласа му в ухото ми, пръста му, галещ устата ми, ръката, плъзгаща се по бедрото ми, и онези последни думи, които се забиха в тъпанчетата на ушите ми, когато си тръгнах от кафенето, убедена, че така ще сложа край на лудостта. Ела пак, Сира. Върни се.

Борих се с всички сили, за да устоя на изкушението. Борих се и загубих. Нищо не можах да направя, за да възпра с поне малко разум неудържимото привличане, което изпитвах към този мъж. Колкото и да търсих, не намерих нито начин, нито сила, нито опора, за която да се хвана, за да не бъда повлечена — нито бъдещия съпруг, за когото трябваше да се омъжа след по-малко от месец, нито любящата майка, която толкова се бе грижила да ме възпита порядъчна и отговорна жена. Не ме възпря дори фактът, че почти не знаех кой е този мъж и каква съдба ме очаква с него.

Девет дни след първото посещение в магазина на „Испано-Оливети“ се върнах. Както предишните пъти, камбанката на вратата иззвъня. Срещу мен не се изправи дебел продавач, нито момче от склада, нито друг служител. Посрещна ме единствено Рамиро.

Приближих се, опитвайки се да стъпвам уверено, бях подготвила речта си. Не успях да я изрека. Не ми позволи. Щом стигнах до него, той обгърна с ръка тила ми и залепи на устните ми толкова страстна, влажна и дълга целувка, че тялото ми настръхна, готово да се разтопи и да се превърне в локва от меласа.

Рамиро Арибас беше на трийсет и четири години, имаше бурно минало и такава дарба да прелъстява, че дори бетонна стена не би могла да я възпре. Първо — привличане, колебание и тревожно безпокойство. После — пропаст и страст. Дишах въздуха, който той дишаше, и когато вървях до него, все едно че летях. Дори реките да излезеха от коритата си, сградите да се срутеха и улиците да изчезнеха от картата; дори небето да се слееше със земята и цялата Вселена да се сгромолясаше в краката ми — всичко щях да понеса, ако Рамиро беше до мен.

Игнасио и майка ми започнаха да подозират, че нещо необичайно става с мен, нещо повече от обикновено напрежение, предизвикано от предстоящата сватба. Но те не можеха да установят причините за възбудата ми, нито откриха някакво оправдание за тайнственото ми поведение, безредните ми излизания и истеричния смях, който понякога не съумявах да сдържа. Успях да запазя везните в равновесие едва няколко дни, достатъчни, за да видя как те се накланят в полза на Рамиро. За по-малко от седмица осъзнах, че трябва да скъсам с всичко и да се хвърля в пропастта. Беше настъпил моментът да зачеркна миналото. Да се разделя с него завинаги. Игнасио дойде у нас привечер.

— Чакай ме на площада — прошепнах аз, като открехнах вратата едва няколко сантиметра.

Бях казала на майка ми на обяд. Той също трябваше да научи. Слязох пет минути по-късно — с начервени устни, с нова чанта в едната ръка и „Летера“-та в другата. Той ме чакаше на нашата пейка, на онзи каменен къс, където бяхме прекарали толкова часове в планове за едно бъдеще, което вече никога нямаше да настъпи.

— Отиваш с друг, нали? — попита той, когато седнах до него. Не ме погледна — очите му бяха сведени към земята, а върхът на обувката му ровеше в прахта.

Кимнах. Едно категорично „да“ без думи. Кой е, попита той. Казах му. Около нас се разнасяха обичайните шумове: децата, кучетата и звънците на велосипедите; камбаните на „Сан Андрес“, биещи за последната служба, колелата на колите по паветата, уморените мулета в края на деня. Игнасио заговори след дълга пауза. Явно бе доловил категоричността и непоколебимостта на решението ми, така че дори не изрази недоумението си. Не направи сцена, нито поиска обяснения. Не ме упрекна, нито ме помоли да преосмисля чувствата си. Само изрече една фраза — бавно, сякаш я прецеждаше:

— Никога няма да те обича колкото мен.

После се изправи, взе пишещата машина и си тръгна. Видях как се отдалечава под мътната светлина на фенерите, сдържайки може би желанието си да я запрати на земята.

Проследих с поглед как прекосява площада, докато фигурата му се стопи в далечината, докато потъна в тъмнината на ранната есенна вечер. Бих искала да оплача загубата му, да скърбя за тази толкова кратка и толкова тъжна раздяла, да се виня, че съм сложила край на възторжените ни планове за бъдещето. Но не можах. Не пророних нито една сълза, не отправих към себе си и най-малкия укор. Едва минута след като той си отиде, аз също станах от пейката и си тръгнах. Зад себе си оставих завинаги моя квартал, моите близки, моя малък свят. Там остана миналото ми, докато аз започвах нов етап от живота си; един, както си мислех, прекрасен живот, в чието настояще най-голямото блаженство за мен беше да се приютя в прегръдките на Рамиро.

3.

С него опознах друг начин на живот. Научих се да живея без майка ми, да съжителствам с мъж и да имам слугиня. Да му угаждам във всеки момент и да имам една-единствена цел: да го направя щастлив.

Опознах също един различен Мадрид: на изисканите заведения и модните места, на спектаклите, ресторантите и нощния живот. Коктейлите в „Негреско“, „Гранха дел Енар“, „Баканик“. Кинопремиерите в „Реал Синема“ с музикален съпровод, Мери Пикфорд на екрана, докато Рамиро ми слага бонбони в устата, а аз докосвам с устни върха на пръстите му, готова да се разтопя от любов. Кармен Амая в театър „Фонталба“, Ракел Мелер в „Маравиляс“. Фламенко във „Виля Роса“, кабарето в „Паласио дел Йело“. Един кипящ от живот Мадрид, който двамата обикаляхме, сякаш нямаше нито вчера, нито утре. Сякаш трябваше да консумираме света във всеки момент, в случай че бъдещето никога не настъпи.

Какво притежаваше Рамиро, какво ми даде, как успя да преобърне живота ми за две седмици? И днес, толкова години по-късно, мога да изброя всичките неща, които ме плениха в него, и съм сигурна, че още сто пъти да се бях родила, сто пъти щях да се влюбя, както тогава. Рамиро Арибас, неустоим, светски, до болка красив. Със сресана назад кестенява коса, със зашеметяваща мъжествена осанка, излъчващ оптимизъм и увереност двайсет и четири часа на ден и седем дни в седмицата. Остроумен и чувствен, нехаещ за политическите конфликти в онези времена, сякаш неговото кралство не беше на този свят. Приятел на мнозина, без да приема на сериозно нито един, строител на грандиозни планове, умеещ да намира подходящите думи и точния жест във всеки момент. Енергичен, великолепен, враг на уседналостта. Днес управител на италианската фирма за пишещи машини, вчера представител на немски коли, завчера какво ли не, а следващия месец — бог знае какво.

Какво видя Рамиро у мен, защо се влюби в една обикновена шивачка, която беше на път да се омъжи за лишен от амбиции чиновник? Първата истинска любов в живота му — закле ми се той стотици пъти. Разбира се, имал е и други жени преди това. Колко? — питах аз. Няколко, но нито една като теб. Тогава ме целуваше и аз имах чувството, че светът около мен започва да кръжи. Няма да ми е трудно да съставя днес и списък на качествата, които той виждаше в мен — спомням си ги всичките. Възпламенителна смес от една почти детска наивност и осанка на богиня — казваше. Необработен диамант — добавяше. Понякога се държеше с мен като с дете и тогава десетте години разлика във възрастта бяха сякаш векове. Предугаждаше капризите ми, засищаше жаждата ми за изненади с най-неочаквани хрумвания. Купуваше ми чорапи от „Лион“, кремове и парфюми, сладоледи от Куба — от черимоя, манго и кокосов орех. Учеше ме да си служа с приборите, да шофирам „Морис“-а му, да разчитам менютата на ресторантите и да гълтам дима, когато пуша. Говореше ми за хора от миналото, за артистите, с които се бе запознал. Спомняше си за стари приятели и рисуваше великолепните възможности, които може би ни очакваха в някое далечно кътче на планетата. Чертаеше карти на света и ми помагаше да порасна. По понякога девойчето сякаш изчезваше и се превръщах в зряла жена, тогава забравяше, че ми липсват знания и опит: желаеше ме, обожаваше ме каквато бях и се вкопчваше в мен, като че тялото ми беше единствената опора в бурния му и превратен живот.

Още в началото се настаних при него, в ергенския му апартамент на площад „Лас Салесас“. Не занесох почти нищо, сякаш животът ми започваше отначало; сякаш бях друга, сякаш се бях родила отново. Единствените принадлежности, които отнесох в дома му, бяха плененото ми сърце и малко дрехи. От време на време посещавах майка си. По това време тя шиеше дрехи по поръчка вкъщи, но парите от тях едва й стигаха да преживява. Не одобряваше Рамиро, осъждаше начина, по който бе постъпил с мен. Обвиняваше го, че ме е подлъгал съзнателно, че се е възползвал от годините и положението си, за да ме прелъсти, да ме накара да забравя за всичките свои близки. Не харесваше, че живея с него, без да се омъжа, че съм оставила Игнасио и че вече не съм същата като преди. Колкото и да се опитвах, не успях да я убедя, че причината да постъпя така е не той, а неудържимата любов, която изпитвам към него. Споровете ни ставаха все по-невъздържани — разменяхме си ужасни упреци и се наранявахме до дъното на душата си. На всяка нейна нападка аз отвръщах с дръзки думи, на всеки неин укор — с още по-жестока обида. Почти всяка наша среща завършваше със сълзи, викове и затръшване на врати, и посещенията ми станаха все по-кратки, по-хладни. А ние с майка ми — все по-отчуждени.

Но един ден тя дойде да ме посети. Направи го единствено в качеството си на посредник, разбира се, но този неин жест — как бихме могли да го предвидим? — доведе до нов поврат в пътищата ни. Късно сутринта тя дойде в дома на Рамиро. Него го нямаше, а аз спях. Бяхме отишли предната вечер да видим Маргарита Ксиргу в Комедийния театър, а после отидохме в „Льо Кок“. Легнахме си около четири сутринта. Бях толкова уморена, че нямах сили дори да си почистя грима, който напоследък слагах. В полусън чух, когато Рамиро излезе към десет, в полусън чух, когато пристигна Пруденсия — прислужницата, която се опитваше да въдвори ред в домашната бъркотия. В полусън я чух да излиза за мляко и хляб и в полусън чух малко след това да се звъни на вратата. Първо леко, после настойчиво. Помислих, че Пруденсия е забравила да вземе ключа, вече го бе правила и друг път. Станах, полузамаяна, и в отговор на нахалното звънене сърдито извиках: „Идвам!“. Дори не си направих труда да се наметна с нещо — глупавата Пруденсия не заслужаваше това усилие. Сънена, отворих и пред себе си видях не Пруденсия, а майка ми. Не знаех какво да кажа. Тя също — в началото. Само ме огледа от горе до долу, задържайки последователно погледа си върху разрешената ми коса, върху черните следи от спиралата за мигли, размазала се под очите ми, върху остатъците от червило около устните ми и дръзката нощница, която разкриваше повече плът, отколкото чувството й за приличие допускаше. Не можах да издържа погледа й, не се осмелих да й се опълча. Навярно защото още не бях на себе си след безсънната нощ. Навярно защото спокойният й и сериозен вид ме обезоръжи.

— Влез, не стой на вратата — казах аз, прикривайки недоумението си от неочакваното й посещение.

— Не, няма да влизам, бързам. Дойдох само да ти предам едно съобщение.

Ситуацията беше толкова напрегната и странна, че никога не бих повярвала, че може да се случи, ако не я бях преживяла лично онази сутрин. Майка ми и аз, които толкова време бяхме живели заедно и толкова си приличахме в много неща, сякаш внезапно се бяхме превърнали в две непознати жени, гледащи се подозрително като улични псета, които се дебнат от разстояние.

Остана пред вратата — сериозна, изпъната като струна, с коса, събрана в стегнат кок, в който вече се забелязваха първите бели коси. Достолепна и висока, с извити под ъгъл вежди, които подсилваха укора в погледа й. В известен смисъл елегантна, въпреки простотата на дрехите й. След като най-после ме огледа хубаво, заговори. Противно на опасенията ми, не възнамеряваше да ме критикува.

— Дойдох да ти предам едно съобщение. Една молба, която не е моя. Можеш да я приемеш или не, ти решаваш. Но според мен би трябвало да се съгласиш. Помисли си. По-добре късно, отколкото никога.

Не прекрачи прага и посещението й продължи най-много още минута, за да ми даде един адрес, час за следобеда на същия ден и да ми обърне гръб, без дори да се сбогува. Учудих се, че се размина само с това, но не се наложи да чакам дълго. Тъкмо бе започнала да слиза по стълбите, когато подхвърли:

— И си измий лицето, среши се и облечи нещо, приличаш на повлекана.

На обяд споделих с Рамиро изумлението си. Не виждах смисъл в това, изпитвах подозрение. Помолих го да ме придружи. Къде? Да се запозная с баща си. Защо? Защото той така е помолил. За какво? Дори десет години да си блъсках главата, пак нямаше да се досетя за нито една причина.

С майка ми имахме среща в ранния следобед на посочения адрес: „Ермосиля“ 19. Хубава улица, хубава къща, като онези, в които преди време носех току-що ушитите тоалети. Бях се облякла с особено старание за срещата: синя рокля от вълнен плат, палто в тон с нея и малка шапка с три пера, наклонена кокетно над лявото ухо. Естествено, Рамиро бе платил всичко това — бяха първите дрехи, докоснали тялото ми, които не бяха ушити от майка ми или от мен самата. Носех обувки с високи токчета, а косата ми се спускаше свободно на гърба. Гримирах се много леко, не исках още укори този ден. Огледах се в огледалото, преди да изляза. В цял ръст. Образът на Рамиро, отразен зад мен, се усмихваше и ми се възхищаваше, с ръце в джобовете.

— Фантастична си. Ще го смаеш.

Опитах се да се усмихна, но не успях кой знае колко. Наистина бях хубава. Хубава и различна, нямаща нищо общо с жената, която бях само няколко месеца по-рано. Хубава, различна и уплашена като мишка, уплашена до смърт, изпълнена с разкаяние, че съм приела необичайната молба. Когато пристигнах, по погледа на майка ми разбрах, че никак не й е приятно присъствието на Рамиро. Щом видя, че възнамеряваме да влезем заедно, тя отсече:

— Това е семеен въпрос, така че вие оставате тук.

И без да изчака отговор, се обърна и прекрачи внушителната врата от ковано желязо и стъкло. Искаше ми се той да е до мен, нуждаех се от опората и силата му, но не посмях да й се противопоставя. Само пошушнах на Рамиро, че е най-добре да си върви, и я последвах.

— Идваме при господин Алварадо. Той ни очаква — заяви тя на портиера.

Той кимна мълчаливо и понечи да ни придружи до асансьора.

— Благодаря, няма нужда.

Прекосихме обширното фоайе и заизкачвахме стълбището — майка ми с твърда стъпка, почти без да докосва полираното дърво на перилото, пристегната в костюм, който не бях виждала дотогава. Аз вървях след нея, уплашена, и се ловях за перилото като за спасителен пояс в бурна нощ. Двете мълчахме, сякаш си бяхме глътнали езиците. Я главата ми мислите се трупаха с всяко стъпало, което изкачвахме. Първа площадка. Защо майка ми се движеше с такава увереност в тази чужда къща? Полуетаж. Какъв ли е мъжът, с когото щяхме да се срещнем, защо е тази внезапна настойчивост да се запознае с мен след толкова години? Първи етаж. Останалите мисли останаха стълпени в периферията на съзнанието ми — нямах време за тях, бяхме пристигнали. Голяма врата вдясно, пръстът на майка ми, натискащ уверено и без ни най-малко притеснение звънеца. Незабавно отворена врата, възрастна и стегната в черна униформа прислужница с безупречно бяло боне.

— Добър ден, Серванда. Идваме при господина. Предполагам, че е в библиотеката.

Серванда стоеше с отворена уста, без да смогне да поздрави, сякаш пред себе си виждаше два призрака. Когато се съвзе и изглежда, най-после щеше да каже нещо, един глас изпревари нейния. Мъжки глас, дрезгав, силен, от дъното на жилището:

— Нека влязат.

Прислужницата се отдръпна, все още изпаднала в тревожно недоумение. Не стана нужда да ни показва пътя — майка ми като че ли го познаваше твърде добре. Тръгнахме по широк коридор, покрай който се виждаха салони с тапети от плат, гоблени и семейни снимки. Когато стигнахме до една отворена двойна врата вляво, майка ми се насочи към нея. Виждаше се фигурата на едър мъж, който ни чакаше в средата на помещението. И отново се разнесе силният глас:

— Заповядайте.

Голям кабинет за едрия мъж. Голямо писалище, отрупано с книжа, голяма библиотека, пълна с книги, едър мъж, който ме гледа — първо в очите, после надолу, отново нагоре. Разучаваше ме. Преглътна, преглътнах и аз. Пристъпи към нас, постави ръката си върху моята и леко ме стисна, сякаш да се увери, че съществувам. Изви в меланхолична усмивка единия ъгъл на устата си.

— Същата си като майка си преди двайсет и пет години.

Продължи да ме гледа, докато стискаше ръката ми една секунда, две, три, десет. После, все още без да ме пусне, отправи поглед към майка ми. На лицето му отново се появи леката тъжна усмивка.

— Колко време мина, Долорес.

Не му отговори, нито отклони поглед от неговия. Тогава той махна ръката си от моята и я протегна към нея. Имах чувството, че не търси поздрав, а само допир, докосване, сякаш очакваше пръстите й да се протегнат към неговите. Тя обаче остана неподвижна, без да отговори на поканата, докато той най-после като че се събуди от магията, прокашля се и с любезен и привидно неутрален тон ни покани да седнем.

Не ни поведе към голямото писалище, отрупано с книжа, а ни заведе в друг ъгъл на библиотеката. Майка ми седна в едно кресло, а той — срещу нея. Аз седях сама на дивана, в средата, между двамата. И тримата напрегнати, смутени. Той запали пура. Тя седеше неподвижно, с прибрани колене и изправен гръб. Аз през това време съсредоточено драсках с показалеца си виненочервената дамаска на дивана, сякаш исках да пробия дупка в плата и да избягам през нея като гущер. Стаята се изпълни с дим и мъжът отново се прокашля, сякаш се готвеше да каже нещо, но преди да го направи, майка ми заговори. Обръщаше се към мен, но очите й бяха впити в него. Гласът й ме накара най-сетне да вдигна поглед към двамата.

— Е, Сира, това е баща ти, най-после се запозна с него. Казва се Гонсало Алварадо, инженер. Собственик е на леярна и винаги е живял в тази къща. Преди беше синът, а сега е господарят… как само минава времето. Преди много време идвах тук да шия за майка му, тогава се запознахме и след три години ти се роди. Не си представяй някоя трогателна история, в която богатото безскрупулно момче прелъстява бедната шивачка, нищо подобно. Когато връзката ни започна, аз бях на двайсет и две години, а той — на двайсет и четири. Двамата много добре знаехме кои сме, къде ни е мястото и с какво се захващаме. Нямаше прелъстяване от негова страна, нито големи илюзии от моя. Връзката ни приключи, защото нямаше бъдеще, защото изобщо не трябваше да започва. Аз реших да сложа край, той не е изоставил нито мен, нито теб. Погрижих се двамата да не се виждате. Баща ти се опита да не ни изгуби, в началото упорстваше, после постепенно свикна с положението. Ожени се и му се родиха други деца, две момчета. Отдавна не знаех нищо за него, докато онзи ден не получих съобщение от него. Не ми каза защо иска да те види след толкова време, но сега ще научим.

Докато майка ми говореше, той я гледаше внимателно, със сериозно изражение. Когато млъкна, той изчака няколко секунди, след което заговори на свой ред. Сякаш обмисляше, претегляше думите си, за да изрази точно това, което искаше да каже. Възползвах се от момента, за да го огледам. Никога не бих предположила, че баща ми изглежда по този начин, бе първото, което ми хрумна. Аз бях мургава, майка ми беше мургава и в редките случаи, в които бях мислила за баща си, винаги си го бях представяла като нас, със смугъл тен, тъмна коса и слабо тяло. Също така винаги бях свързвала фигурата на бащата с примерите около мен: съседа ни Норберто, бащите на приятелките ми, мъжете, които пълнеха кръчмите и улиците на квартала ми. Обикновени бащи на обикновени хора пощальони, продавачи, служители, сервитьори или най-много собственици на някой павилион, галантерия или сергия за зеленчуци на пазара на площад „Себада“. Мъжете, които виждах по богаташките улици на Мадрид, когато разнасях поръчките от ателието на доня Мануела, за мен бяха като същества от друг свят, създания от друг вид, които изобщо не се вместваха в представата ми за бащино присъствие. Пред мен обаче стоеше един от тях. Един все още представителен мъж, въпреки че беше доста едър, с вече побеляла коса, която някога сигурно е била светла, с леко зачервени очи с цвят на мед, облечен в тъмносив костюм, притежател на голям дом и отсъстващо семейство. Един баща, различен от останалите бащи, който най-после заговори, като се обръщаше последователно към майка ми и към мен, понякога към двете, понякога към нито едната.

— Да видим, никак не е лесно — каза той като въведение.

Последва дълбоко всмукване, вдишване, издухване на дима.

Насочи поглед първо към мен. После към майка ми. Отново към мен. И тогава си възвърна дар словото и говори толкова дълго, че когато дойдох на себе си, вече се бе смрачило и телата ни се бяха превърнали в сенки, осветени единствено от далечната и слаба светлина на лампата във форма на лале върху писалището.

— Повиках ви, защото се боя, че скоро ще ме убият. Или накрая аз ще убия някого и ще ме хвърлят в затвора, което е равносилно на смърт приживе. Политическото положение е на път да излезе извън контрол и когато това се случи, един господ знае какво ще стане с всички нас.

Погледнах крадешком майка си, за да видя реакцията й, но лицето й не издаваше ни най-малка тревога — сякаш вместо предизвестие за неминуема смърт, й бяха съобщили прогнозата за един облачен ден. Той продължи да сипе предупреждения и да излива огорчението си:

— И понеже знам, че дните ми са преброени, направих равносметка на живота си и какво открих, че притежавам? Пари — да. Имоти също. И предприятие с двеста работници, в което се скъсвам от работа в продължение на трийсет години и където или ми поднасят някоя стачка, или ме унижават и плюят в лицето. И една съпруга, която, щом видя, че опожаряват две черкви, замина с майка си и сестрите си да се моли в Сен Жан дьо Люз. И двама синове, които не разбирам, двама нехранимайковци, които са се превърнали във фанатици. Стрелят по цял ден по покривите и се прекланят като пред пророк пред сина на Примо де Ривера9, който е завъртял ума на всички богати отрочета в Мадрид с романтичните си глупости за утвърждаване на националния дух. Бих завел всичките в леярната да работят по дванайсет часа на ден, та да видим дали националният дух ще се възвърне с помощта на чук и наковалня… Светът се е променил много, нали, Долорес? Работниците вече не се задоволяват с празника на „Сан Кайетано“ и с коридата в „Карабанчел“, както се пее в сарсуелата. Сега сменят мулето с велосипед, стават членове на някой профсъюз и веднага щом понаучат някои неща, заплашват собственика да му пуснат куршум в главата. Вероятно имат право, защото да живееш в лишения и да работиш до изнемога от изгрев до залез не е по вкуса на никого. Тук обаче се иска много повече от това — с вдигане на юмрук, с омраза към тези, които са над теб, и с пеене на Интернационала няма да постигнеш много. Една страна не се променя с химни. Разбира се, причини да се бунтуват има в излишък, защото тук гладът и неправдата съществуват от векове. Но това не се оправя, като хапеш ръката, която те храни. За да се модернизира страната, имаме нужда от смели предприемачи и квалифицирани работници, добро образование и стабилни правителства, които да просъществуват достатъчно дълго. Тук обаче всичко е пълен хаос, всеки се грижи за собствените си интереси и никой не се заема да работи сериозно, за да сложи край на това безумие. Политиците от всички партии по цял ден само говорят и произнасят речи в парламента. Кралят си е добре там, където е. Отдавна трябваше да си замине. Социалистите, анархистите и комунистите се борят за техните си хора и така е редно да бъде, но би трябвало да го правят с разум и ред, без омраза и своеволия. Богатите и монархистите през това време, уплашени, бягат в чужбина. И накрая ще постигнем само това, че един прекрасен ден военните ще се разбунтуват, ще ни наложат казармен режим и тогава наистина ще има за какво да съжаляваме. Или ще започнем гражданска война, ще се бием едни срещу други и братя ще убиват братя.

Говореше рязко, без пауза. Внезапно сякаш се върна в реалността и забеляза, че макар външно да не се издавахме, с майка ми недоумявахме докъде иска да стигне със своята обезсърчаваща реч и какво общо имахме ние с това яростно словоизлияние.

— Извинете ме, че ви говоря с такова вълнение, но отдавна мисля за тези неща и според мен е настъпил моментът да се действа. Страната потъва. Това е лудост, пълно безсмислие. А мен, както ви казах, скоро ще ме убият. Светът се разтърсва от промени и човек трудно може да се приспособи към тях. Повече от трийсет години работих като вол, не жалех сили в работата и се опитвах да изпълня дълга си. Но или времената са свръх силите ми, или съм допуснат сериозни грешки, защото накрая всичко се обърна против мен и животът сякаш ми отмъщава. Синовете ми се отчуждиха от мен, жена ми ме напусна, а ежедневието във фабриката се превърна в ад. Останах сам, без никаква опора, и съм сигурен, че положението ще става все по-лошо. Затова се подготвям, подреждам делата си, документите, сметките. Пиша завещанието си и се опитвам да оставя всичко в ред, в случай че един ден не се върна. И едновременно с делата се опитвам да подредя спомените и чувствата си. Защото все още имам чувства, макар и малко. Колкото по-черно ми се вижда всичко наоколо, толкова по-упорито се взирам в душата си, за да съхраня спомена за хубавото, което животът ми е дал. И сега, когато наближава краят на дните ми, осъзнах, че едно от малкото неща, които са истински ценни, знаеш ли кое е, Долорес? Ти. Ти и дъщеря ни, която е твое живо копие от годините, в които бяхме заедно. Затова поисках да ви видя.

Гонсало Алварадо, този мой баща, който най-после имаше лице и име, вече говореше по-спокойно. По средата на срещата в него започваше да прозира мъжът, който трябва да беше в действителност: уверен в себе си, убедителен в жестовете и думите си, свикнал да заповядва и винаги да е прав. Трудно му беше да започне; едва ли е приятно да се изправиш лице в лице с една изгубена любов и една непозната дъщеря след четвърт век отсъствие. В този момент на срещата обаче той вече бе възвърнал самоувереността си, беше господар на положението. Говореше твърдо и до болка откровено, както говори само човек, който няма какво да губи.

— Знаеш ли, Сира? Обичах истински майка ти, обичах я много и ако можех, щях да я задържа завинаги до мен. За жалост обаче не стана така.

Отвърна поглед от мен и го насочи към майка ми. Към големите й кафяви очи, уморени от шиене. Към красивата й зрелост без грим и накити.

— Не се борих достатъчно за теб, нали, Долорес? Нямах сили да се противопоставя на родителите си и те предадох. После, както знаеш, се приспособих към живота, който се очакваше от мен, свикнах с друга жена и с друго семейство.

Майка ми слушаше мълчаливо, с привидно безразличие. Не знаех дали прикрива чувствата си, или тези думи изобщо не я вълнуват. Стоеше безучастно, с непроницаемо лице, изопната в елегантния костюм, който аз не бях виждала, навярно ушит от изрезки, останали от друга жена с повече платове и повече късмет в живота. Той не се смути от равнодушието й и продължи да говори:

— Не знам дали ще ми повярвате, но сега, когато виждам, че краят наближава, искрено съжалявам, че през всичките тези години не съм се погрижил за вас и че дори не съм те познавал, Сира. Трябваше да настоявам повече, да не се отказвам да бъда близо до вас, но нещата стояха така, а ти, Долорес, беше твърде горда и нямаше да се съгласиш да получаваш само трохи от моя живот. Щом не можех да бъда всичко, тогава нямаше да бъда нищо. Майка ти е много корава, момиче, много корава и твърда. А аз вероятно съм бил слаб и глупав, но сега не е моментът да се оплаквам.

Замълча и се замисли, без да поглежда към нас. После въздъхна дълбоко и смени позата: наклони тялото си напред в креслото, сякаш искаше да бъде по-директен, сякаш вече бе решил да подхване по същество онова, което се канеше да ни каже. Изглежда, най-после бе готов да се откъсне от горчивата носталгия, която го караше да се връща към миналото, и да се съсредоточи върху земните потребности на настоящето.

— Не искам да ви обременявам повече с меланхолията си, извинете ме. Сега ме изслушайте. Извиках ви, за да ви съобщя последната си воля. И моля и двете да ме разберете добре и да не тълкувате погрешно постъпката ми. Намерението ми не е да ви обезщетя за годините, в които не съм бил с вас, нито да демонстрирам с пари разкаянието си, нито да купя уважението ви след толкова време. Искам единствено да уредя нещата, които според мен е справедливо да бъдат уредени, преди да удари и моят час.

За пръв път, откакто седнахме, той стана от креслото и се запъти към писалището. Проследих го с поглед: забелязах широките плещи, хубавата кройка на сакото му, пъргавината, с която стъпваше въпреки едрия си ръст. После се взрях в портрета, окачен на стената в дъното, към която той вървеше — веднага биеше на очи с големината си. Една елегантна дама, облечена по модата от началото на века, нито хубава, нито грозна, с диадема върху късо подстриганата и накъдрена коса, със сериозно изражение на лицето, нарисувана с маслени бои върху платно с позлатена рамка. Той се обърна и го посочи с глава:

— Майка ми, прочутата доня Карлота, твоята баба. Помниш ли я, Долорес? Почина преди седем години. Ако го беше сторила двайсет и пет години по-рано, вероятно ти, Сира, щеше да се родиш в тази къща. Както и да е, да оставим покойниците да почиват в мир.

Вече говореше, без да ни гледа, търсейки нещо в писалището. Отваряше чекмеджета, вадеше предмети, разлистваше документи, и се върна при нас с пълни ръце. Докато вървеше, не откъсваше поглед от майка ми.

— Ти си все така хубава, Долорес — заяви той, като седна. Вече не беше напрегнат, първоначалната му неловкост бе почти изчезнала. — Извинете, не ви предложих нищо. Искате ли нещо за пиене? Ще извикам Серванда…

Понечи да стане отново, но майка ми го прекъсна:

— Не искаме нищо, Гонсало, благодаря. Нека да приключим с това, моля те.

— Помниш ли Серванда, Долорес? Как ни дебнеше, как ни следеше, а после донасяше на майка ми. — Внезапно се изсмя дрезгаво, кратко, горчиво. — Помниш ли, когато ни завари в стаята за гладене? А виж сега, каква ирония само — майка ми гние в гроба, а аз съм тук със Серванда, единствената, която се грижи за мен. Каква жалка съдба. Трябваше да я уволня, когато майка ми умря, но къде щеше да отиде горката жена, вече стара, глуха и без семейство. Освен това вероятно не е имала друг изход, освен да изпълнява заповедите на майка ми. Не се губи току-тъй такава работа, макар че доня Карлота имаше непоносим характер и докарваше прислугата до ръба на отчаянието. Е, щом не искате да пиете нищо и аз не искам. Тогава да продължим.

Седеше на края на креслото, с изправен гръб, опрял големите си ръце върху купа, който бе донесъл от писалището. Документи, пакети, кутии. Извади от вътрешния джоб на сакото си очила с метални рамки и си ги сложи.

— Добре, да пристъпим към практическите въпроси. Ще ги разгледаме един по един.

Първо взе един пакет, всъщност два големи издути плика, завързани заедно с ластична лента през средата.

— Това е за теб, Сира, за да си проправиш път в живота. Не е една трета от капитала ми, както по закон се полага на всяко от трите ми деца, но е всичко, което сега мога да ти дам в брой. Почти нищо не успях да продам, времената са неблагоприятни за всякакви сделки. Не мога и да ти оставя имоти: не си официално призната за моя дъщеря и вещните права ще те съсипят, а освен това ще се заплетеш в безкрайни дела със синовете ми. Както и да е, тук имаш сто и петдесет хиляди песети. Изглеждаш умна като майка си и сигурно ще съумееш да ги вложиш изгодно. Искам също с тези пари да се грижиш за нея, за да не й липсва нищо, и да я издържаш, ако един ден се наложи. Всъщност бих предпочел да разделя парите наполовина между двете, но понеже знам, че Долорес никога няма да ги приеме, оставям на теб да се погрижиш за всичко.

Беше протегнал пакета към мен. Преди да го взема, погледнах майка си объркано, без да знам какво да правя. С кратко и рязко кимване тя даде съгласието си. Едва тогава протегнах ръце.

— Благодаря — прошепнах аз.

— Няма защо, дъще, няма защо — отвърна той със сериозна усмивка. — Е, да продължим.

Взе една кутийка, тапицирана със синьо кадифе, и я отвори. Взе друга, този път червена и по-малка. Отвори и нея. Продължи така, докато станаха пет. Остави ги на масата. Светлината беше слаба и бижутата не блестяха, но въпреки това стойността им можеше да се отгатне.

— Това е от майка ми. Има още, но Мария-Луиса, жена ми, ги взе, когато замина на поклонение. Остави само най-скъпите, може би защото не са толкова дискретни. За теб са, Сира. Навярно никога няма да ги сложиш — както виждаш, те са доста пищни. Можеш обаче да ги продадеш или да ги заложиш, ако някога се наложи, и да получиш добра сума за тях.

Не знаех какво да отговоря. Майка ми обаче знаеше.

— В никакъв случай, Гонсало. Всичко това принадлежи на жена ти.

— Съвсем не — отсече той. — Това, скъпа ми Долорес, не е собственост на жена ми. Всичко това е мое и моята воля е да премине в ръцете на дъщеря ми.

— Не може, Гонсало, не може.

— Напротив, може.

— Не.

— Да.

Спорът беше дотук. Долорес замълча, беше изгубила битката. Той затвори кутийките. После ги подреди една върху друга като пирамида, най-голямата отдолу, най-малката — отгоре. Плъзна купчинката по лъскавата повърхност на масата и я постави пред мен, след което насочи вниманието си към някакви сгънати документи. Разгъна ги и ми ги показа.

— Това са сертификатите за бижутата с тяхното описание, оценка и всичко останало. Има също и нотариален документ, с който се удостоверява, че са моя собственост и че ти ги давам по собствена воля. Ще ти послужат, ако някога трябва да доказваш, че са твои. Надявам се да не се налага да доказваш нищо пред никого, но не се знае.

Сгъна документите, пъхна ги в една папка, върза я сръчно с червена лента и постави и нея пред мен. После взе един плик и извади от него два листа от пергаментова хартия с печати, подписи и други формалности.

— А сега още нещо, почти последното. Да видим как да ти го обясня. — Пауза, вдишване, издишване. Отново. — Написахме този документ с адвоката ми и един нотариус завери съдържанието му. В общи линии, в него се казва, че аз съм ти баща и ти си моя дъщеря. За какво ще ти послужи? Вероятно за нищо, но ако някой ден решиш да претендираш за наследството ми, ще установиш, че съм го завещал приживе на полубратята ти, така че ти никога няма да получиш от това семейство повече от това, което ще отнесеш днес от тази къща. За мен обаче това има стойност: означава публично признание на нещо, което би трябвало да съм направил преди много години. Тук е записано това, което свързва мен и теб, и сега ти можеш да правиш с него каквото поискаш — да го покажеш на хората или да го разкъсаш на хиляди парченца и да го изгориш. Това вече зависи само от теб.

Сгъна документа, прибра го в плика и ми го подаде, а от писалището взе последния плик. Предишният беше голям, от хубава хартия, с елегантен надпис и с щемпел от нотариус. Вторият беше малък, сивкав, обикновен и изглеждаше така, сякаш е бил пипан от десетки ръце, преди да стигне до нас.

— Това вече е краят — каза той, без да вдига очи.

Отвори го, извади съдържанието му и му хвърли бегъл поглед. После, прескачайки мен, го подаде на майка ми. Стана и се отправи към един от балконите. Там застана мълчаливо, с гръб към нас, с ръце в джобовете на панталона, съзерцавайки следобеда или бог знае какво. Това, което бе дал на майка ми, беше малка купчина снимки. Стари, пожълтели и с лошо качество, направени от някой уличен фотограф срещу нищожна сума в една пролетна утрин преди повече от две десетилетия. Двама красиви, усмихнати млади хора. Тайно влюбени, хванати в мрежата на една колкото голяма, толкова и неприемлива любов, без да знаят, че след годините на раздялата ще се изправят пред това свидетелство от миналото, той ще се обърне към прозореца, за да не я гледа в очите, а тя ще стисне зъби, за да не заплаче пред него.

Долорес разгледа бавно снимките една по една. После ми ги даде, без да ме поглежда. Аз също ги разгледах внимателно и ги прибрах отново в плика. Той се върна при нас, отново седна и поднови разговора:

— С това приключихме с материалните въпроси. Сега идва ред на съветите. Не че след толкова време искам да ти давам морални напътствия, дъще. Като се има предвид примерът ми, едва ли съм способен да вдъхвам доверие и да поучавам, но нали нямаш нищо против да ми отделиш още няколко минути след толкова години?

Кимнах.

— Добре, съветът ми е следният: махнете се час по-скоро от тук. И двете трябва да заминете колкото се може по-далеч от Мадрид. В чужбина, ако е възможно. Но не в Европа, там положението също не изглежда добро. Заминете за Америка, но ако ви се струва много далече, в Африка. В Мароко, отидете в протектората, мястото е добро за живеене. Спокойно е, откакто свърши войната с арабите, всичко е мирно. Започнете нов живот далеч от тази обезумяла страна, защото в най-неочаквания момент всичко ще се взриви и никой няма да остане жив.

Не успях да се сдържа:

— А вие защо не заминете?

Усмихна се горчиво. Протегна ръката си и стисна здраво моята. Беше гореща. Заговори, без да ме пуска:

— Защото вече не се нуждая от бъдеще, дъще. Вече изгорих всичките мостове. И не ми говори на „вие“, моля те. Аз изживях живота си, може би малко преждевременно наистина, но вече нямам нито желание, нито сили да се боря за нов живот. Когато човек предприема подобна промяна, трябва да го направи с мечти и надежди, с очаквания. Да тръгнеш без тях е равносилно на бягство, а аз не възнамерявам да бягам за никъде. Предпочитам да остана тук и да посрещна лице в лице това, което ме очаква. Но ти, Сира, си млада, трябва да създадеш семейство, да се грижиш за него. А Испания вече става опасно място. Това е съветът ми на баща и на приятел: замини. Отведи майка си с теб, за да види как растат внуците й. И обещай, че ще се грижиш за нея — нещо, което аз не успях да сторя.

Не отмести очите си от мен, докато не забеляза утвърдителен жест. Не знаех как очаква да се грижа за майка си, но не посмях да направя нищо друго, освен да се съглася.

— Е, с това смятам, че приключихме — обяви той.

Изправи се и ние го последвахме.

— Вземи нещата си — каза той.

Аз се подчиних. Всичко се събра в чантата ми, с изключение на най-голямата кутия и пликовете с парите.

— А сега ми позволи да те прегърна за пръв и сигурно за последен път. Съмнявам се, че отново ще се видим.

Обгърна тънката ми снага с туловището си и ме притисна силно. После пое в големите си длани лицето ми и ме целуна по челото.

— Прекрасна си като майка си. Пожелавам ти късмет в живота момичето ми. Бог да те благослови!

Исках да кажа нещо в отговор, но не успях. Звуците останаха, притиснати сред хаоса от слюнка и думи в гърлото ми. Очите ми се напълниха със сълзи и аз се обърнах, излязох в коридора и препъвайки се, се отправих към изхода със замъглен поглед и свито от мъка сърце.

Изчаках майка си на стълбищната площадка. Вратата беше открехната и я видях как излиза, наблюдавана от зловещата фигура на Серванда зад нея. Бузите й пламтяха, а очите и бяха влажни най-после издаваше някакво вълнение. Не видях какво направиха и какво си казаха родителите ми през онези кратки пет минути, но бях сигурна, че са се прегърнали и са си казали завинаги „сбогом“. Слязохме, както се бяхме качили — майка ми първа, аз след нея мълчаливо. С прибраните в чантата бижута, документи и снимки, с трийсетте хиляди дуро10, стиснати под мишница, с потропващите върху мраморните стъпала токчета. Когато стигнахме до надпартерния етаж, не успях да се сдържа — сграбчих я за ръката и я накарах да спре и да се обърне. Лицето ми беше точно срещу нейното, а гласът ми — изпълнен с ужас шепот:

— Наистина ли ще го убият, майко?

— Не знам, скъпа, не знам…

4.

Излязохме на улицата и се отправихме мълчаливо към къщи. Тя ускори ход и аз се мъчех да не изоставам от нея, макар че неудобните ми нови обувки с високи токчета ми пречеха да следвам равномерно крачките й. След няколко минути, все още объркана, се осмелих да попитам със затворнически тон:

— Какво да правя с всичко това, майко?

Отговори ми, без да спира:

— Прибери го на сигурно място.

— Всичко? Ти няма ли да вземеш нещо?

— Не, всичко е твое. Ти си наследницата, освен това вече си достатъчно голяма и не мога да се меся в начина, по който ще се разпореждаш с полученото от баща ти.

— Сигурна ли си, майко?

— Напълно сигурна, дъще. Дай ми все пак една снимка. Която и да е, просто искам да имам спомен. Всичко останало е твое, но в името на Бог, Сира, в името на Бог и на Пресвета Дева Мария, искам да ме чуеш добре, момиче.

Най-после спря и ме погледна в очите под мътната светлина на един уличен фенер. Покрай нас вървяха минувачи в различни посоки, безразлични към вълнението, което тази среща бе предизвикала у нас.

— Внимавай, Сира. Внимавай и се дръж отговорно — каза тя тихо, изричайки бързо думите. — Не върши глупости, защото това, което имаш сега, е много, много. Много повече от това, което някога си мечтала да имаш, така че, за бога, дъще, бъди предпазлива и благоразумна.

Продължихме мълчаливо до мястото, където трябваше да се разделим. Тя се запъти към пустия си дом без мен. Към безмълвното присъствие на дядо ми, който така и не научи кой е баща на внучката му, защото твърдоглавата и горда Долорес винаги бе отказвала да каже името му. А аз се върнах при Рамиро. Чакаше ме вкъщи, като пушеше и слушаше радио в полуздрачния хол, нетърпелив да научи как е минала срещата и готов да излезем да вечеряме.

Разказах му подробно за посещението: какво съм видяла там, какво ми е казал баща ми, как съм се чувствала и какво ме е посъветвал. И му показах онова, което получих в къщата, в която вероятно никога нямаше да се върна.

— Това струва много пари, скъпа — прошепна той, щом видя бижутата.

— Има и още — казах аз, като му подадох пликовете с парите.

В отговор той само подсвирна.

— Какво ще правим сега с всичко това, Рамиро? — попитах аз с тревога.

— Искаш да кажеш, какво ще правиш ти, скъпа. Всичко това само твое. Ако искаш, мога да проуча кой е най-добрият начин да го съхраняваш. Може би е добра идея да оставим всичко в сейфа на офиса ми.

— А защо да не го занесем в някоя банка?

— Едва ли е удачно в тези времена.

Сривът на Нюйоркската борса преди няколко години, политическата нестабилност и още куп неща, които изобщо не ме интересуваха, бяха обясненията, с които подкрепи предложението си. Почти не му обърнах внимание: всяко негово решение ми се струваше правилно, само исках да намери час по-скоро сигурно място за това богатство, което вече ми пареше пръстите.

На следващия ден се върна от работа, натоварен с листове хартия и бележници.

— Непрекъснато мисля по твоя въпрос и смятам, че намерих решение. Най-добре е да основеш търговска фирма — обяви той още с влизането си.

Не бях излизала от къщи. Бях нервна и напрегната сутринта, все още под въздействието на странните усещания, които предизвикваше у мен мисълта, че имам баща с име и фамилия, който притежаваше богатство и изпитваше чувства. Неочакваното предложение на Рамиро само засили объркването ми.

— За какво ми е фирма? — попитах разтревожено.

— Така парите ти ще бъдат на по-сигурно място. И по още една причина.

И тогава ми разказа за неприятностите в компанията му, за търканията с италианските му шефове и за несигурността на чуждестранните фирми в страната, разтърсвана от конфликти в онези дни. И за идеи, говори ми също за идеи, като изброи цял куп проекти, за които дотогава не ми бе споменавал нито дума. Новаторски, блестящи проекти, които целяха да модернизират страната с чуждестранни машини и да открият така пътя към съвременността. Внос на английски комбайни за полята на Кастилия, американски прахосмукачки, с които градските къщи щели да искрят от чистота, и кабаре в берлински стил, за което вече предвиждал помещение на улица „Валверде“. Сред всички проекти обаче един се открояваше: школи „Питман“.

— От месеци обмислям идеята, още от момента, в който получихме една брошура във фирмата чрез бивши клиенти, но поради поста ми на управител не ми се стори удачно да се обърна лично към тях. Ако основем фирма на твое име, всичко ще бъде много по-просто — разясни той. — Школите „Питман“ работят на пълни обороти в Аржентина. Имат над двайсет филиала, хиляди ученици, които подготвят за длъжности във фирми, банки и в администрацията. Учат ги на машинопис, стенография и счетоводство с революционни методи и след единайсет месеца излизат с диплома в ръка, готови да завладеят света. А фирмата се разраства непрекъснато, отваря нови учебни заведения, наема персонал и трупа печалби. Ние бихме могли да направим същото, да основем школи „Питман“ от тази страна на океана. А ако предложим на аржентинците тази идея, като им кажем, че имаме законно учредена и подплатена с достатъчно пари фирма, навярно перспективите ни ще са много по-добри, отколкото ако се обърнем към тях като обикновени частни лица.

Нямах представа дали проектът е рационален, или е най-безумният от всички, но Рамиро говореше с такава увереност, с такава категоричност и осведоменост, че нито за миг не се усъмних, че идеята е велика. Продължи да излага подробностите и не преставаше да ме смайва с всяка своя дума:

— Освен това мисля, че би било добре да последваме съвета на баща ти и да напуснем Испания. Прав е тук положението е много напрегнато, скоро може да се случи нещо сериозно и моментът не е благоприятен за предприемане на нова дейност. Затова мисля, че трябва да го послушаме и да заминем за Африка. Ако всичко е наред, след като положението се успокои, можем да се върнем на полуострова и да създадем мрежа из цяла Испания. Дай ми време да се свържа от твое име със собствениците на „Питман“ в Буенос Айрес и да ги убедя да открием голям филиал в Танжер или в протектората. Най-много до месец ще получим отговор. А когато го получим, ариведерчи, „Испано-Оливети“ заминаваме и започваме да действаме.

— Но за какво им е на арабите да учат машинопис?

В отговор Рамиро звучно се изсмя. После ми доказа колко съм невежа.

— Какво говориш, скъпа. Нашата школа ще е предназначена за европейците, които живеят в Мароко. Танжер е интернационален град, търговско пристанище с жители, пристигнали от цяла Европа. Има много чуждестранни предприятия, дипломатически мисии, банки и всякакви финансови институции; възможностите за работа са огромни и навсякъде се нуждаят от квалифициран персонал, който да владее машинопис, стенография и счетоводство. В Тетуан положението е различно, но също има много възможности — населението не е таткова пъстро в етническо отношение, защото градът е столица на Испанско Мароко, но има твърде много чиновници и кандидати за чиновници, а те, както прекрасно знаеш, се нуждаят от подготовка, каквато школата „Питман“ може да им предостави.

— Ами ако аржентинците не ти разрешат?

— Съмнявам се. Имам приятели в Буенос Айрес с отлични контакти. Ще видиш, че ще успеем. Ще ни предоставят метода си и знанията си и ще изпратят представители, които да обучат служителите.

— А ти какво ще правиш?

— Сам — нищо. Но с теб — много. Ние ще ръководим фирмата. Двамата заедно.

Изсмях се нервно, преди да отговоря. Картината, която Рамиро ми представяше, беше повече от невероятна — бедната безработна шивачка, която само преди няколко месеца възнамеряваше да учи машинопис, защото нямаше пукната пара, като по чудо бе на път да се превърне в собственичка на фирма с блестящи перспективи.

— Искаш да управлявам фирма? Та аз нищичко не разбирам, Рамиро.

— Как така не разбираш? Знаеш ли си цената? Единственият ти проблем е, че никога не си имала шанс да покажеш какво можеш. Прекарала си младостта си, затворена в коптор, където си шиела дрехи за други, без възможност да правиш нещо по-добро. Часът ти, твоят велик час, тепърва предстои.

— А какво ще кажат от „Испано-Оливети“, когато разберат, че напускаш?

Усмихна се дяволито и ме целуна по върха на носа.

— „Испано-Оливети“ да вървят по дяволите!

Беше ми все едно дали щяха да бъдат школи „Питман“, или носещ се във въздуха замък, щом идеята идваше от Рамиро; щом споделяше плановете си с трескаво въодушевление, докато държеше ръцете ми и очите му се впиваха в моите; щом ми повтаряше какви невероятни възможности имам и колко щяло да ни провърви, ако двамата заедно заложим на бъдещето. Школи „Питман“ или огънят на ада — каквото и да предложеше, беше закон за мен.

На следващия ден донесе вкъщи брошурата, която бе пленила въображението му. Цели абзаци описваха историята на фирмата. Беше учредена през 1919 г. от трима съдружници Алуа, Шмигелон и Ян. Основана върху машинописката система, създадена от англичанина Айзък Питман. Безотказен метод, взискателни преподаватели, пълна отговорност, индивидуално отношение, прекрасно бъдеще след получаването на дипломата. Снимки на усмихнати младежи, почти предвкусващи блестящото си професионално бъдеще, илюстрираха реалността на обещанията. Текстът звучеше триумфално и можеше да въодушеви и най-недоверчивия:

Същия следобед отидох да видя майка си. Направи турско кафе и докато го пиехме в присъствието на незрящия ми и безмълвен дядо, споделих с нея за плана ни и й казах, че след като се установим в Африка, тя би могла да дойде при нас. Както предполагах, идеята не й хареса, нито се съгласи да ни придружи.

— Не е нужно да слушаш баща си и да вярваш на всичко, което ни каза. Това, че има неприятности във фабриката си, не значи, че нещо ни застрашава. Според мен преувеличава.

— Щом е толкова уплашен, сигурно има защо. Едва ли си въобразява…

— Страх го е, защото е свикнал да командва и никой да не му възразява. Тревожи се, че работниците започват да надигат глас и настояват за правата си. Да ти призная, непрекъснато се питам дали не беше лудост да приемаме тези пари и най-вече бижутата.

Лудост или не, но беше факт, че от този момент парите, бижутата и плановете се наместиха в живота ни и кротко, но неотменно присъстваха в мислите и разговорите ни. Както се бяхме споразумели, Рамиро се зае с формалностите, а аз просто подписвах документите, които той поставяше пред мен. След това животът ми продължи както винаги — бурен, забавен, страстен и преливаш от безразсъдна наивност.

Срещата с Гонсало Алварадо помогна да поизгладим отношенията с майка ми, но пътищата ни продължиха неизбежно в различни посоки. Долорес се издържаше с последните метри плат, донесеш от къщата на доня Мануела, като шиеше за някоя съседка, но в по голямата част от времето стоеше без работа. Докато моят свят вече беше друг — свят, в който нямаше място за кройки и хастари и в който не бе останало почти нищо от младата шивачка, която някога бях.

Заминаването ни за Мароко се забави с няколко месеца, през които с Рамиро излизахме и се прибирахме, смеехме се, пушехме, любехме се до изнемога и танцувахме до зори в кариока11. Политическата обстановка беше все така напрегната и стачките, конфликти и уличното насилие бяха ежедневие. През февруари лявата коалиция Народен фронт спечели изборите; в отговор фалангистите станаха по-агресивни. Пистолетите и юмруците изместиха думите в политическите спорове, напрежението се засили неимоверно. Но всичко това вече не ни засягаше — ние бяхме на крачка от един нов етап в живота ни.

5.

Напуснахме Мадрид в края на март 1936 година. Една сутрин излязох да купя чорапи и като се върнах, заварих къщата обърнал наопаки, а Рамиро — заобиколен от куфари и сандъци.

— Заминаваме. Днес следобед.

— Отговориха ли вече от „Питман“? — попитах аз, усещайки, че стомахът ми се свива на топка от нерви.

Отвърна, без да ме погледне, като припряно сваляше от закачалките панталони и ризи:

— Не директно, но научих, че проучват сериозно предложението. Така че според мен е време да вдигаме платната.

— А работата ти?

— Напуснах. Днес. Бяха ми омръзнали. Знаеха, че е въпрос на дни да се махна. Така че сбогом завинаги, „Испано-Оливети“. Очаква ни нов свят, скъпа. Щастието принадлежи на смелите, така че започвай да стягаш багажа, заминаваме.

Не отговорих и мълчанието ми го принуди да прекъсне трескавата си дейност. Спря, погледна ме и се усмихна, като забеляза объркването ми. Приближи се до мен, прегърна ме през кръста и с една целувка пропъди страховете ми и ми вдъхна енергия, с която можех да полетя за Мароко.

В бързината едва успях да отделя няколко минути, за да се сбогувам с майка си. Прегръдка почти на вратата и „не се тревожи, ще ти пиша“. Бях благодарна, че нямам повече време за сбогуване — щеше да бъде твърде болезнено. Дори не се обърнах да я погледна, докато слизах бързо по стълбите: въпреки твърдостта й, знаех, че е готова да се разплаче, а сега не беше време за сантименталности. В пълната си наивност мислех, че раздялата ни ще бъде кратка, сякаш Африка се намираше на две пресечки от нас и престоят ни щеше да трае няколко седмици.

Слязохме от кораба в Танжер в един ветровит ден в началото на пролетта. Напуснахме сивия и неприветлив Мадрид и се озовахме в странен, ослепителен, изпълнен с цветове и контрасти град, където тъмноликите араби с техните джелаби12 и тюрбани съжителстваха с местни и с други европейци, които бягаха от миналото си в хиляди посоки, с винаги полуготови и пълни с несигурни мечти куфари. Танжер — с дванайсетте си национални знамена и гъстата растителност от палми и евкалипти; с мавритански улички и нови булеварди, по които минаваха разкошни автомобили, обозначени с буквите CD: Corps diplomatique13. Танжер, където минаретата на джамиите и миризмата на подправките съжителстваха спокойно с консулствата, банките, лекомислените чужденки в открити коли, с аромата на светъл ориенталски тютюн и на освободените от данъци парижки парфюми. Терасите на курортните заведения на пристанището ни посрещнаха с плющящи от морския бриз тенти, с очертанията на нос Малабата и испанските брегове в далечината. Европейците, облечени със светли и леки дрехи, защитени от слънцето с тъмни очила и шапки, пиеха аперитива си и преглеждаха международната преса, преметнали лениво крак върху крак. Едни се занимаваха със сделки, други работеха в администрацията и мнозина от тях водеха охолен и измамно безгрижен живот — прелюдия към надвисналата заплаха, която дори най-смелите не можеха да предвидят.

В очакване на конкретни новини от собствениците на школи „Питман“ ние се настанихме в хотел „Континентал“, който се намираше над пристанището, в края на медината14. Рамиро телеграфира на аржентинската фирма, за да им съобщи за промяната на адреса ни, а аз всеки ден питах портиерите дали е пристигнало писмото, което щеше да отбележи началото на новото ни бъдеще. След като получехме отговора, щяхме да решим дали да останем в Танжер, или да се установим в протектората. И докато отговорът се бавеше по пътя си през океана, ние започнахме да обикаляме града сред изселници като нас, сред тълпата от хора с неясно минало и несигурно бъдеще, които тялом и духом се бяха отдали на изтощителната задача да говорят, да пият, да танцуват, да присъстват на представления в театър „Сервантес“ и да играят сутрин карти: неспособни да предвидят дали животът ще им предостави блестяща съдба или зловещ край в някоя дупка, за която дори не подозират.

Станахме като тях и навлязохме в един период, в който имаше всичко, освен спокойствие. Понякога се любехме с часове в стаята ни в „Континентал“, докато морският бриз полюшваше белите, завеси; неистова страст под монотонния шум на перките на вентилатора, примесен с пресекливото ни дишане, пот с мирис на сяра върху кожата ни и измачкани и свлечени на пода чаршафи. Понякога изобщо не се прибирахме, живеехме на улицата денем и нощем. В началото бяхме само двамата, не познавахме никого. В някои дни, когато източният вятър не духаше силно, ходехме на плажа Боси Дипломатико; в следобедите се разхождахме по наскоро построения булевард „Пастьор“, гледахме американски филми във „Флорида Курсаал“ и в „Капитол“ или сядахме в някое кафене на Соко Чико — пулсиращия център на града, където арабското и европейското се преплитаха с изящество и лекота.

Уединението ни обаче продължи само няколко седмици: Танжер беше малък, Рамиро — прекалено общителен, а през онези дни всички сякаш спешно се нуждаеха да завържат нови приятелства. На кратко, започнахме да поздравяваме познати лица, да научаваме имена и да се присъединяваме към компании в заведенията. Обядвахме и вечеряхме в „Бретан“, в „Рома Парк“ или в „Брасри дьо ла Плаж“, а вечер ходехме в Руския бар или в „Чатам“, или в „Детройт“ на площад „Франция“, или в „Сентрал“, където имаше група унгарски танцьорки, или гледахме представленията на вариетето „Мсалах“ в големия му остъклен павилион, който преливаше от французи, англичани, испанци, евреи с различно поданство, германци, руснаци, които танцуваха, пиеха и говореха за политика на смесица от езици под звуците на невероятен оркестър. Понякога отивахме в „Хафа“, до морето, и оставахме в шатрите до зори. Имаше възглавници на земята, с излегнали се на тях хора, които пушеха канабис и пиеха чай. Богати араби, европейци със съмнително състояние, които може би също са били богати в миналото. В онова несигурно време рядко си лягахме преди съмване, раздвоени между очакването на новини от Аржентина и безделието наложено ни забавянето им. Постепенно свикнахме да се движим с кола из новата европейска част и да вървим пеш из арабската; да съжителстваме с многоликото присъствие на преселниците и местните хора. С восъчнобледите дами с широкополи сламени шапки и перли, разхождащи пуделите си, и възчерните бръснари, работещи на открито с допотопните си инструменти, с уличните продавачи на помади и мазила, с безупречните тоалети на дипломатите, със стадата от кози и бързите, прокрадващи се и почти без липа силуети на мюсюлманките в техните джелаби и кафтани.

Ежедневно пристигаха новини от Мадрид. Понякога ги четяхме в местните вестници на испански „Демокрасия“, „Диарио де Африка“ или в републиканския „Ел Порвенир“. Друг път просто ги чувахме от устата на вестникопродавците в Соко Чико, които обявяваха с викове заглавията на различни езици: „Ла Ведета ди Танджери“ на италиански, „Льо Журнал дьо Танжер“ на френски. От време на време получавах писма от майка ми — кратки, прости, дистанцирани. Така научих, че дядо ми е починал кротко и мълчаливо на люлеещия се стол, и между редовете подразбрах, че с всеки ден й е все по-трудно да оцелява.

Беше също време на открития. Научих няколко фрази на арабски — малко, но полезни. Слухът ми свикна със звученето на други езици — френски, английски и на други акценти на собствения ми език, като хакетия, диалекта, на който говореха евреите сефаради в Мароко смесица на староиспански с арабски и еврейски думи. Узнах, че има вещества, които се пушат или се инжектират, или се смъркат през носа и разстройват сетивата; че някои хора са способни да продадат собствената си майка на масата за бакара и че има плътски страсти, които допускат много повече съчетания от тези на мъж и жена върху хоризонталата на леглото. Научих и за някои събития в света, за които в невежеството си дори не бях чувала: че преди години в Европа е имало война, че в Германия управлява някой си Хитлер, когото едни величаели, а други се бояли от него, и че може днес да се чувстваш привидно сигурен на дадено място, а утре да изчезнеш, за да спасиш кожата си, да не ти строшат кокалите или да не свършиш на място, по-лошо и от най-зловещите ти кошмари.

Открих също с огромна горчивина, че във всеки момент и без видима причина всичко, което смятаме за непоклатимо, може да се размести, да се отклони, да кривне в друга посока и да започне да се променя. За разлика от знанията, които имах за увлеченията на хората около нас, за историята на страните им и за европейската политика, научих този урок не защото други ми го разказаха, а защото го изпитах на собствен гръб. Не си спомням точно кога, нито какво конкретно се случи, но по някое време отношенията между мен и Рамиро започнаха да се променят.

В началото настъпи само промяна в навиците ни. Връзките ни други хора се задълбочиха и вече проявявахме определен интерес да отидем на едно или друго място. Вече не се разхождахме бавно по улиците, не се оставяхме на инерцията, както през първите дни. Аз предпочитах времето, когато бяхме сами — само аз и той, заобиколени от тълпа непознати, но си давах сметка, че с неустоимия си чар Рамиро е започнал да печели симпатии навсякъде. А и за мен всичко, което той правеше, беше правилно, затова понасях търпеливо безкрайните часове, които прекарвахме сред непознати хора, макар че в повечето случаи почти не разбирах за какво приказват, било защото говореха на други езици, било защото обсъждаха неизвестни за мен места и теми: концесии, нацизъм, болшевики, визи, екстрадиции. Рамиро се справяше сравнително добре на френски и италиански, говореше малко английски и знаеше някои изрази на немски. Беше работил за чуждестранни фирми, бе поддържал контакти с чужденци и когато не намираше точните думи, си служеше с жестове, поясняващи думи и намеци. Не срещаше никакви трудности в общуването и скоро стана известен сред кръга от преселници. Нямаше случай да влезем в ресторант и да не го поздравят клиентите на две или три маси, нито да отидем в бара на хотел „Ел Минзах“ или на терасата на кафене „Тингис“ — и да не ни поканя да се присъединим към някоя компания. Рамиро общуваше с тях, сякаш ги познаваше от години, а аз послушно го следвах, превърната в негова сянка, в едно почти винаги безмълвно присъствие. Бях доволна единствено да го чувствам до себе си и да бъда него; придатък, услужливо продължение на личността му.

Известно време — почти цялата пролет — съчетавахме двата начина на живот и постигнахме някакво равновесие. Запазихме моментите на интимност, часовете само за нас. Поддържахме пламъка от дните в Мадрид и едновременно с това завързвахме нови приятелства и навлизахме във водовъртежа на местния живот. Но настъпи момент, когато везните започнаха да се накланят на едната страна. Бавно, малко по малко, но необратимо. Външният живот започна да се процежда в моментите, запазени само за нас. Познатите лица вече престанаха да бъдат обикновени източници на разговор и на забавни истории и започнаха да се превръщат в личности с минало, с планове за бъдещето и възможност за намеса в живота ни. Изплуваха от анонимността и придобиваха ясни очертания, ставаха интересни, привлекателни. Още си спомням някои имена и фамилии; още пазя спомена за лицата им, които вече сигурно са в гроба, и за далечните им страни, които по онова време не можех да посоча на картата. Иван, елегантният и мълчалив руснак, строен като тръстика, с изплъзващ се поглед и винаги подаваща се от горния джоб на сакото му кърпичка, наподобяваща копринено цвете. Полякът барон, чието име не помня, който тръбеше наляво и надясно за богатството си, а притежаваше само бастун със сребърна дръжка и две ризи, протрити на яката от дългогодишния им досег с кожата. Исак Шпрингер, австрийският евреин с големия нос и златната табакера. Семейство Йовович двойка хървати, толкова красиви и толкова подобни един на друг, чиито отношения бяха тъй двусмислени, че понякога минаваха за любовници, а понякога — за брат и сестра. Потният италианец, който винаги ме гледаше с мътни очи — казваше се Марио или Маурицио, вече не помня. Рамиро започна да се сприятелява все повече с тях, да взема присърце мечтите и тревогите им, да участва в плановете им. И аз виждах как ден след ден бавно и постепенно той се сближава все повече с тях и се отдалечава от мен.

Новините от собствениците на школи „Питман“ така и не пристигаха, но за моя изненада, подобно забавяне не тревожеше ни най-малко Рамиро. Все по-малко време прекарвахме насаме в стаята в „Континентал“. Все по-малко шепот и намеци за това, което дотогава бе харесвал в мен. Почти не споменаваше за нещата, които преди го влудяваха и не се уморяваше да назовава: гладката ми кожа, божествените ми бедра, копринената ми коса. Вече почти не се забавляваше с това, което наричаше моя благословена наивност, и забелязвах как с всеки изминал ден интересът, съпричастността и нежността му към мен намаляват. И тъкмо тогава, в онези тъжни дни, в които съмнението вече се прокрадваше в съзнанието ми, започнах да се чувствам зле. Не само душевно, а и физически. Зле, зле, ужасно зле. Навярно стомахът ми не можеше да свикне с новата храна, толкова различна от яхниите на майка ми и от простите ястия в мадридските ресторанти. Може би задушната влажна горещина в началото на лятото бе една от причините за отпадналостта ми. Дневната светлина дразнеше очите ми, от миризмите на улицата ми се гадеше. Едва успявах да стана от леглото, стомахът ми се бунтуваше в най-неочаквани моменти и постоянно ми се спеше. Понякога рядко — Рамиро сякаш се разтревожваше. Сядаше до мен, слагаше ръка на челото ми и ми говореше нежно. Но обикновено бе разсеян и се държеше така, сякаш не съществувам. Не ми обръщаше внимание, бягаше от мен.

Престанах да го придружавам в нощните му излизания — почти нямах сили и настроение да стоя на краката си. Оставах сама в хотела в продължение на дълги, тягостни, мъчителни часове; часове на лепкава горещина, без полъх на вятър, като че ли животът беше свършил. Предполагах, че е зает със същото, което правеше в последно време, и със същите компании: пиене, билярд, непрекъснати разговори; сметки и карти, начертани на къс хартия върху белия мрамор на масите в кафенетата. Мислех, че се забавлява, както когато беше с мен — но сега без мен, и изобщо не предположих, че е преминал на друго ниво, че има нещо повече, че вече е прекрачил границата на обикновеното приятелско общуване и е навлязъл в нова територия, която не му е била съвсем непозната. Имало е още планове, да. И хазарт, ожесточени партии покер, гуляи до зори. Облози, хвалби, тъмни сделки и безумни планове. Лъжи, наздравици при изгрев-слънце и появата на една страна от личността му, която в продължение на месеци бе останала скрита. Рамиро Арибас, мъжът с хилядите лица, ми беше показал само една от страните си дотогава. Скоро щях да видя и останалите.

Всяка вечер се връщаше късно и във все по-окаяно състояние — с полу измъкната от панталона риза, с разхлабен и увиснал до гърдите възел на вратовръзката, свръх възбуден, миришещ на цигари уиски, пелтечещ извинения със сладникав глас, ако ме завареше будна. Понякога дори не ме докосваше, рухваше като труп на леглото и моментално заспиваше, като дишаше тежко и ми пречеше да склопя очи в малкото часове, които оставаха до сутринта. Друг път ме прегръщаше непохватно, докато усещах лигавия му дъх на шията си, събличаше дрехите, които му пречеха, и лягаше върху мен. Аз го оставях да прави каквото иска, без да го упреквам, без изобщо да разбирам какво става с нас, без да мога да проумея това охладняване.

Понякога не се връщаше по цели нощи. Те бяха най-мъчителните: безсънни нощи пред жълтите светлини на кея, отразяващи се в черните води на залива, утрини, в които бършех с юмруци сълзите и горчивото подозрение, че може би всичко е било грешка, огромна грешка, от която вече нямаше връщане назад.

Развръзката не закъсня. Реших да проверя веднъж завинаги причината за неразположението ми и една сутрин — не казах на Рамиро, да не го безпокоя — отидох при лекар, чийто кабинет се намираше на улица „Естатуто“. „Доктор Бевилакуа, интернист, здравословни нарушения и болести“, гласеше табелката на вратата. Изслуша ме, прегледа ме, разпита ме. И не му беше необходим нито тест с жабата, нито друго изследване, за да ми съобщи това, което аз вече предполагах, а също и Рамиро, както по-късно узнах. Върнах се в хотела, обхваната от смесени чувства. Възбуда, тревога, радост, страх. Надявах се да го заваря още в леглото, да го събудя с целувки и да му съобщя новината. Така и не можах да го направя. Така и нямах възможност да му кажа, че ще имаме дете, защото, когато пристигнах, него го нямаше, а стаята беше обърната наопаки, вратите на гардероба — широко отворени, чекмеджетата — извадени, а куфарите — разхвърляни по пода.

Първата ми мисъл беше, че са ме ограбили.

Дъхът ми спря и се свлякох на леглото. Затворих очи и вдишах дълбоко — един, два, три пъти. Когато ги отворих, огледах стаята. Една-единствена мисъл отекваше в главата ми: Рамиро, Рамиро, къде е Рамиро? И тогава блуждаещият ми поглед се спря на един плик на нощното шкафче откъм моята страна на леглото. Подпрян бе на лампата, с името ми, написано с главни букви и с решителния почерк, който бих могла да разпозная и на края на света.

Не си спомням какво си помислих. В паметта си пазя непокътнат спомена за сцената: разхвърляната стая, празния гардероб, ослепителната светлина, нахлуваща през отворения прозорец, и аз самата седнала на неоправеното легло, като държах писмото с едната ръка, а с другата притисках корема си, докато по слепоочията ми се стичаха едри капки пот. Не си спомням какви мисли са минавали през ума ми в онзи момент — или не са съществували изобщо, или не оставили каквито и да било следи. В едно обаче съм сигурна: че се задействах като току-що включен автомат, с бързи, но лишени от мисъл и чувства движения. Въпреки съдържанието на писмото и дори от разстояние, Рамиро все така управляваше действията ми и аз просто му се подчиних. Отворих един куфар и го напълних набързо с първото, което ми попадна, без да се замисля кое е най-удачно да взема и кое бих могла да оставя. Няколко рокли, четка за коса, няколко блузи и две стари списания, малко бельо, обувки: различни чифтове, две сака без поли и три поли без сака, някакви листове хартия, които лежаха върху бюрото, бурканчета от банята, хавлиена кърпа. Когато купчината от дрехи и вещи стигна до ръба на куфара, аз го затворих и бързо излязох.

Сред обедната суматоха, сред клиентите, които влизаха и излизаха от ресторанта, глъчта на сервитьорите, екота от стъпките на минаващите и чуждоезичния говор, който не разбирах, почти никой не забеляза заминаването ми. Единствено Хамид, нисичкото пиколо с вид на момче, каквото вече не беше, се притече услужливо, за да ми помогне за багажа. Отказах с жест и излязох. Тръгнах със стъпка, която не беше нито твърда, нито несигурна, без да имам ни най-малка представа накъде да вървя, нито ме беше грижа за това. Спомням си, че се спуснах по улица „Португал“, запазила съм в паметта си отделни картини от Соко де Афуера, който гъмжеше от сергии, животни, гласове и джелаби. Вървях без посока и често пъти трябваше да се долепям до стената, когато чуех зад себе си клаксона на автомобил или виковете Balak, balak15 на някой мароканец, бързащ да превози стоката си. В безпаметното си лутане по някое време минах покрай английското гробище, покрай католическата черква и по улица „Сиагин“, по улица „Ла Марина“ и покрай Голямата джамия. Вървях дълго, без да усетя умора, безчувствена, движена от чужда сила, която тласкаше краката ми напред, сякаш принадлежаха на друго тяло. Бих могла да вървя още много време: часове, нощи, може би седмици, години и години до края на света. Но не го направих, защото на Куеста де ла Плая, когато минавах като призрак покрай Испанските училища, едно такси спря до мен.

— Да ви закарам ли някъде, госпожице? — попита шофьорът на смесица от испански и френски.

Мисля, че кимнах утвърдително. По куфара сигурно бе предположил, че имам намерение да пътувам.

— На пристанището, на гарата или ще вземете автобус?

— Да.

— Да… какво?

— Да.

— Да… на автобуса ли?

Отново потвърдих с жест — беше ми все едно дали ще е автобус, влак, кораб или дъното на някоя пропаст. Рамиро ме беше оставил и нямаше къде да отида, така че всяко място бе толкова лошо, колкото и другите. Или по-лошо.

6.

Някакъв тих глас ме събуди и аз с огромно усилие успях да отворя очи. До мен забелязах две фигури — в началото смътно, после отчетливо. Едната принадлежеше на белокос мъж, чието лице ми се стори смътно познато. Другата се оказа монахиня с безупречно бяло було. Опитах да се ориентирам, но съзрях с, високия таван над себе си, много легла, мирис на лекарства и снопове слънчева светлина, нахлуващи през прозорците. Тогава осъзнах, че се намирам в болница. Още си спомням първите думи, които прошепнах:

— Искам да се прибера у дома.

— А къде ти е домът, момиче?

— В Мадрид.

Стори ми се, че двамата се спогледаха. Монахинята хвана ръката ми и леко я стисна.

— Мисля, че засега е невъзможно.

— Защо? — попитах аз.

Отговори мъжът:

— Преминаването през Гибралтарския проток е преустановен. Обявено е военно положение.

Не успях да разбера какво означава това, защото едва чух думите — и отново пропаднах в бездна от слабост и безкраен сън, от който се събудих след дни. Когато дойдох на себе си обаче, не ме изписаха веднага. През тези седмици, прекарани на легло в Градската болница на Тетуан, успях да подредя донякъде чувствата си и да преосмисля случилото се през последните месеци. Това обаче стана накрая, в последните дни, защото през първите, сутрин и вечер, по време на посещенията, каквито аз нямах, и в часовете, когато ми носеха храната, която не можех да докосна, аз само плачех. Не мислех, не реагирах, дори не си спомнях. Само плачех.

След няколко дни, когато сълзите ми секнаха, защото вече би изплакала всичко, спомените започнаха да се нижат един след друг с необикновена точност. Почти можех да ги видя как ме преследват как влизат в индианска нишка през вратата в дъното на залата — едно огромно, обляно в светлина помещение. Живи, самостоятелни, значими и мимолетни спомени, които се приближаваха един след друг, със скок се озоваваха върху завивката и се изкачваха по тялото ми, а после проникваха през ушите или под ноктите, или през порите на кожата, нахлуваха в мозъка ми и го изтезаваха без капка милост с образи и моменти, които аз бих искала да забравя завинаги. А сетне, когато тълпата от спомени все още прииждаше, но вече все по-безшумно, с ужасяваща студенина започна да ме обзема желанието да анализирам всичко, да намеря причина и смисъл на всяко от събитията, които се бяха случили в живота ми през последните осем месеца. Тази фаза беше най-страшната — най-агресивната, най-мъчителната. От нея най-много ме заболя. И макар че не бих могла да преценя колко време продължи, знам със сигурност, че едно ненадейно посещение успя да я прекрати.

Дотогава дните ми минаваха между родилки и монахини, сред боядисани в бяло метални легла. От време на време се появяваше лекар с бяла престилка, а в определени часове идваха близките на другите пациентки, като говореха шепнешком, гушкаха новородените бебета и успокояваха с въздишки онези, които като мен бяха останали насред пътя. Намирах се в град, в който не познавах никого. Никой не дойде да ме види, нито аз очаквах посетители. Дори не бях напълно наясно какво правя в този чужд град — имах само смътен спомен за обстоятелствата, при които бях дошла. Огромна празнота зееше в паметта ми на мястото, където би трябвало да бъдат логичните причини, тласнали ме към това. През онези дни живеех единствено със спомените, примесени с объркани мисли, с дискретното присъствие на монахините и с копнеж, примесен с боязън, да се върна в Мадрид час по-скоро.

Една сутрин обаче самотата ми бе неочаквано нарушена. Появи се облечената в бяло закръглена фигура на сестра Виртудес, следвана от същия мъж, който преди няколко дни беше споменал за някаква война.

— Водя ти посетител, скъпа — обяви монахинята. Стори ми се, че долових в напевния й тон лека тревога. Когато новодошлият се представи, разбрах причината.

— Комисар Клаудио Васкес, госпожо — каза непознатият вместо поздрав. — Или сте госпожица?

Беше с почти побеляла коса, със слаба фигура, със светъл летен костюм и загоряло от слънцето лице, на което блестяха две тъмни проницателни очи. Бях все още твърде отпаднала, затова не успях да преценя дали става дума за зрял мъж с младежки вид или за преждевременно побелял млад мъж. Така или иначе, това нямаше значение в момента беше по-важно да разбера какво иска от мен. Сестра Виртудес му посочи един стол до стената. Той го вдигна и го постави отдясно на леглото ми. Сложи шапката си в краката ми и седна. С едновременно любезна и властна усмивка подсказа на монахинята, че би предпочел да остане насаме с мен.

Светлината нахлуваше през широките прозорци на помещението. Отвъд тях вятърът леко полюшваше палмите и евкалиптите в градината фона на ослепително синьото небе, предвещаващо прекрасен летен ден за всеки, който нямаше да го прекара на легло в болница в компанията на полицейски комисар. Леглата от двете ми страни, постлани с безупречно бели и идеално опънати чаршафи, бяха незаети, както почти всички останали. Когато монахинята си тръгна с прикрито недоволство, че не може да присъства на срещата, в помещението останахме аз, комисарят и две-три болни, чиито легла се намираха далече от нас, както и една млада монахиня, която миеше пода в другия край. Бях полуседнала в леглото, покрита с чаршафа до гърдите виждаха се само изтънелите ми ръце, костеливите рамене и главата. Косата ми беше сплетена на плитка, преметната от едната страна, а лицето отслабнало и пепеляво, изпито от страданието.

— Сестрата ми каза, че вече сте по-добре и можем да поговорим, нали?

Съгласих се с кимване, без изобщо да се досетя за какво този мъж би искал да говори с мен. Доколкото знаех, болката и страданието не нарушаваха закона. Тогава комисарят извади от вътрешния джоб на сакото си малък бележник и прегледа някакви записки. Сигурно ги беше чел малко преди това, защото не се наложи да прелиства листовете, за да ги намери — просто погледна страницата пред себе си и там, пред очите му, бяха точно бележките, които търсеше.

— Добре, като начало ще ви задам няколко въпроса. Отговорете само с „да“ или „не“. Вие сте Сира Кирога Мартин, родена в Мадрид на двайсет и пети юни хиляда деветстотин и единайсета година, нали?

Говореше любезно, но директно и настойчиво. Съобразяваше се донякъде със състоянието ми и това смекчаваше професионалния тон на срещата, но не го скриваше напълно. Потвърдих с кимване истинността на личните ми данни.

— И сте пристигнали в Тетуан на петнайсети юли от Танжер.

Потвърдих отново.

— В Танжер сте от двайсет и трети март. Отседнали сте в хотел „Континентал“.

Отново потвърдих.

— В компанията на… — Погледна бележника си. — … Рамиро Арибас Керол, роден на двайсет и трети октомври хиляда деветстотин и първа година във Витория.

Отново потвърдих, като този път сведох очи. За пръв път чувах името му след толкова време. Комисар Васкес сякаш не забеляза смущението ми или се престори, че не го забелязва; във всеки случаи продължи разпита, като не обърна внимание на реакцията ми.

— И в хотел „Континентал“ сте оставили неплатена фактура за три хиляди седемстотин осемдесет и девет френски франка.

Не отговорих. Просто обърнах глава встрани, за да не го гледам в очите.

— Погледнете ме — каза той.

Не му обърнах внимание.

— Погледнете ме — повтори той. Тонът му беше все така неутрален. Не беше по-настоятелен отпреди, нито по-любезен, нито по-властен. Просто беше същият. Изчака търпеливо няколко минути, докато накрая се подчиних и го погледнах. Без обаче да отговоря. Той зададе отново въпроса си по друг начин, без да губи самообладание:

— Съзнавате ли, че в хотел „Континентал“ сте оставили неплатена фактура за три хиляди седемстотин осемдесет и девет франка?

— Да — отвърнах най-после аз тихо. И отново отклоних погледа си от неговия, и отново обърнах главата си встрани. И се разплаках.

— Погледнете ме — настоя той за трети път.

Изчака известно време, докато накрая осъзна, че в момента нямам нито намерение или сили, или достатъчно смелост, за да му отговоря. Тогава чух как стана от стола, заобиколи леглото ми и отиде от другата му страна. Седна на съседното легло, към което гледах. Набръчка с тялото си идеално опънатите чаршафи и впи очите си в моите.

— Опитвам се да ви помогна, госпожо. Или госпожице, все ми е едно — изясни той. — Забъркали сте се в ужасна неприятност, макар да знам, че не е по ваше желание. Мисля, че знам как се е случило всичко, но се нуждая от съдействието ви. Ако вие не ми помогнете, и аз няма да мога да ви помогна, разбирате ли?

Казах с усилие „да“.

— Добре, тогава престанете да плачете и да започваме.

Избърсах сълзите си с крайчеца на чаршафа. Комисарят изчака малко. Веднага щом установи, че съм се поуспокоила, се върна съвестно към задачата си.

— Готова ли сте?

— Да — прошепнах аз.

— Вижте, обвинена сте от управата на хотел „Континентал“, сте оставили неплатена фактура за доста голяма сума, но това не е всичко. Случаят, за жалост, е много по-сложен. Узнахме, че срещу вас е подадена жалба от компанията „Испано-Оливети“ за измама на стойност двайсет и четири хиляди осемстотин и девет песети.

— Но аз… Но…

С жест на ръката прекъсна оправданията ми — имаше още новини, които трябваше да ми съобщи.

— И заповед за издирване заради кражба на бижута със значителна стойност от частно жилище в Мадрид.

— Аз не…

Шокът от чутото ми пречеше да мисля и да говоря свързано. Забелязал объркването ми, комисарят се опита да ме успокои:

— Вече знам, вече знам. Успокойте се, не се напрягайте. Прочетох документите, които носехте в куфара си, и с тях мога да възстанови приблизително събитията. Намерих писмото, което е оставил мъжът или годеникът, или любовникът ви, или какъвто и да ви е Арибас. Намерих удостоверение, че бижутата са ви дарени, както и документ, който свидетелства, че предишният собственик на бижутата е всъщност баща ви.

Не си спомнях да съм вземала тези документи със себе си. Не знаех какво е станало с тях, откакто Рамиро ги прибра, но щом бяха сред вещите ми, явно аз самата ги бях взела несъзнателно от хотела, преди да го напусна. Въздъхнах облекчено, като разбрах, че може би в тях се крие моето спасение.

— Говорете с него, моля ви, говорете с баща ми — помолих го аз. — Той е в Мадрид, казва се Гонсало Алварадо, живее на улица „Ермосиля“ деветнайсет.

— Няма как да го открием. Връзките с Мадрид са много лоши. В столицата цари безредие, много хора са неоткриваеми — има задържани, избягали или на път да избягат, някои се крият, други са мъртви. Освен това положението ви се усложнява от факта, че жалбата е подадена от сина на Алварадо, мисля, че се казва Енрике, вашия полубрат, нали? Да, Енрике Алварадо — потвърди той, след като погледна бележките си. — Изглежда, някаква прислужница го е уведомила преди няколко месеца, че сте били в къщата и сте излезли от там доста възбудена, като сте носели някакви пакети. Предполагат, че в тях са били бижутата, смятат, че баща ви е станат жертва на шантаж или някакво изнудване. С една дума, доста неприятен случай, въпреки че тези документи ви оневиняват.

Тогава извади от външните джобове на сакото си документите, които баща ми ми беше дал по време на срещата ни преди няколко месеца.

— За ваш късмет Арибас не ги е взел заедно с бижутата и парите, вероятно защото биха могли да го компрометират. Трябвало е да ги унищожи, за да си защити гърба, но в бързината не го е сторил. Можете само да му благодарите, защото това засега ще ви спаси от затвора — заяви той иронично. След това затвори за миг очи, сякаш се опитваше да върне последните си думи назад. — Извинете ме, не исках да ви обидя. Предполагам, че едва ли имате желание да благодарите на мъж, който се е отнесъл така с вас.

Не отвърнах на извинението му, само попитах тихо:

— Той къде е сега?

— Арибас? Не знаем със сигурност. Може да е в Бразилия, а може би в Буенос Айрес. Или в Монтевидео. Качил се е на презокеански кораб под аржентинско знаме, но може да е слязъл на различни пристанища. Придружавали са го трима души: руснак, поляк и италианец.

— Няма ли да го издирите? Няма ли да го проследите и да го задържите?

— Опасявам се, че не. Нямаме достатъчно улики — само половината от една неплатена фактура. Освен ако не искате да го обвините за бижутата и парите, които е взел от вас, макар че, искрено казано, не си струва труда. Вярно е, че всичко е ваше, но произходът им е доста неясен и обвинението срещу вас е именно за тях. С една дума, ще бъде трудно да установим местонахождението му. Тези типове обикновено са хитри, имат богат опит, знаят как да се скрият и след четири дни да се появят най-неочаквано в някоя точка на света.

— Но ние смятахме да устроим живота си, готвехме се да започнем дейност. Очаквахме само потвърждение — измънках аз.

— Имате предвид пишещите машини? — попита той и извади друг плик от джоба си. — Не е било възможно, нямали сте разрешение. Собствениците на школите в Аржентина не са имали никакъв интерес да разширяват дейността си отвъд океана и са ви уведомили за това през април. — Той забеляза недоумението, изписано на лицето ми. — Арибас не ви е казал, нали?

Спомних си как всеки ден питах нетърпеливо на рецепцията за това писмо с надеждата, че ще промени живота ни, а то вече от месеци е било у Рамиро, който така и не ми бе казал за него. Аргументите, с които исках да го защитя, постепенно се разпръсваха, изчезваха яко дим. Хванах се като удавник за последната надежда, която ми оставаше.

— Но той ме обичаше…

Комисарят се усмихна с горчивина, примесена с нещо подобно на състрадание.

— Това твърдят всички от неговата порода. Вижте, госпожице не се лъжете: типовете като Арибас обичат само себе си. Могат бъдат нежни и да изглеждат щедри; обикновено са чаровни, но в решителния час се интересуват единствено от кожата си и при първия знак, че нещата започват да се объркват, мигновено се измъкват и действат безогледно, за да не ги изобличат в измама. Този път потърпевшата сте вие. Наистина лош късмет. Не се съмнявам, че ви е ценял, но в един прекрасен ден се е появил друг, по-привлекателен проект и вие сте се превърнали за него в бреме, което той не е искал да влачи със себе си. Затова ви е оставил, проумейте го най-после. Вие нямате вина за нищо, но твърде малко можем да сторим, за да поправим непоправимото.

Не желаех да се задълбочавам в размишления доколко искрено ме е обичал Рамиро. Беше твърде болезнено за мен. Предпочетох да се върна към практическите въпроси.

— А относно „Испано-Оливети“? Какво общо имам аз с това?

Въздъхна дълбоко, сякаш се подготвяше да заговори за нещо, което му бе твърде неприятно.

— Този случай е още по-заплетен. За момента няма убедителни доказателства, които да ви оневинят, но аз лично предполагам, че става дума за друга игра, в която ви е въвлякъл мъжът ви или годеникът ви, или какъвто ида ви е бил този Арибас. Според официалната версия, вие сте собственичка на фирма, получила пишещи машини, които никога не са били платени.

— Негова беше идеята да основе фирма на мое име, но аз не знаех… аз не…

— Ето какво мисля аз — вие не сте имали никаква представа какво е правил, а той ви е използвал за параван. Вече знаете официалната версия, но ще ви кажа какво според мен се е случило. Поправете ме, ако греша. Получили сте от баща си пари и бижута, нали така?

Кимнах утвърдително.

— После Арибас е предложил да основе на ваше име фирма и да съхранява парите и бижутата в сейфа на компанията, за която е работил, нали?

Отново кимнах.

— Да, но не го е направил. Или по-скоро го е направил, но не като обикновен депозит на ваше име. С парите ви е извършил покупка за собствената си компания, като е излъгал, че това е поръчка на една фирма за внос и износ „Меканографикас Кирога“, в която вие фигурирате като собственик. Платил е навреме с вашите пари и от „Испано-Оливети“ не са заподозрели нищо: просто поредната голяма поръчка. Арибас, от своя страна, е препродал тези машини — не знам на кого и как. Дотук всичко е коректно за „Испано-Оливети“ в парично отношение и задоволително за Арибас, който, без да вложи нито песета от собствения си капитал, е извършил отлична сделка в своя полза. И така, след няколко седмици пак е заявил нова голяма поръчка от ваше име, която отново е била изпълнена навреме. Сумата този път не е била платена веднага. Била внесена само малка част, но тъй като вие вече сте фигурирали като надежден платец, никой не е заподозрял нищо — предположили, че останалата част от сумата ще бъде изплатена в определените срокове. Въпросът е, че това плащане така и не е било извършено: Арибас отново е препродал стоката, получил е печалбата и е напуснал сцената с вас и с практически непокътнатия ви капитал, плюс една хубавичка сума, получена от препродажбата и от втората покупка, която така и не платил. Добър удар наистина, макар че явно някой е заподозрял нещо, защото, доколкото разбрах, сте напуснали Мадрид доста набързо, нали?

Спомних си като в сън как се прибрах в дома ни на площад „Салесас“ в онази мартенска утрин, спомних си нервността и бързината, с която Рамиро вадеше дрехите от гардероба и пълнеше куфарите, припряността, с която ме накара да направя същото, без да губя нито секунда. Тези образи в паметта ми потвърдиха предположението на комисаря. Той продължи:

— Така че в крайна сметка Арибас не само е взел парите ви, но и ги е използвал, за да получи допълнителни печалби за себе си. Много ловък тип наистина.

Очите ми отново се напълниха със сълзи.

— Недейте. Спестете си сълзите, моля ви. Не си струва да плачете. Вижте, всъщност всичко се е случило в най-неподходящия и объркан момент.

Преглътнах, успях да се сдържа и отново да се включа в разговора:

— Заради войната, която споменахте онзи ден?

— Още не се знае как ще свърши всичко това, но за момента положението е изключително сложно. Половината Испания е в ръцете на въстаниците, а другата половина е лоялна към правителството. Цари хаос и дезинформация. С една дума, пълна катастрофа.

— А тук? Какво е положението тук?

— Засега е относително спокойно. Преди няколко седмици беше много по-тревожно. Тук започна всичко, не знаете ли? Генерал Франко тръгна от тук, от Мароко, тук започнаха военните действия. През първите дни имаше бомбардировки. Републиканската авиация атакува Висшия комисариат, но за нещастие, сгреши целта. Един от техните „Фокер“-и рани доста цивилни и причини смъртта на няколко местни деца. Беше разрушена една джамия и мюсюлманите сметнаха, че този акт е насочен срещу тях, и застанаха на страната на въстаниците. Много от привържениците на републиката бяха арестувани и разстреляни. Европейският затвор бе препълнен. Създадоха и нещо като концентрационен лагер на площад „Ил Моготе“. Накрая, след завземането на летище Сания Рамел, последния бастион на правителството в протектората, цяла Северна Африка в момента се контролира от въстаналите военни и положението е сравнително спокойно. Сега страшното е на полуострова.

Потърка очи с палеца и показалеца на лявата си ръка. После плъзна бавно дланта си нагоре, към веждите, челото и косата, по темето и тила до врата. Каза тихо, сякаш говореше на себе си:

— Дано всичко приключи най-сетне…

Прекъснах размишленията му. Неизвестността беше непоносима.

— Но ще мога ли да си замина?

Ненадейният ми въпрос го върна към действителността. Беше категоричен:

— Не. В никакъв случай. Не може да отидете никъде, още по-малко в Мадрид. Там в момента управлява републиканското правителство — народът го подкрепя и е готов да го защитава докрай.

— Но аз трябва да се върна — настоях неуверено. — Там е майка ми, домът ми…

Заговори отново, като се опитваше да не губи търпение. Настойчивостта ми го дразнеше все повече, макар да се стараеше да не ми противоречи заради състоянието ми. При други обстоятелства сигурно щеше да се държи с мен много по-безцеремонно.

— Вижте, не знам дали сте на страната на правителството или на бунтовниците. — Гласът му отново беше твърд. Бе възвърнал увереността си след кратък миг на униние, който вероятно се дължеше на умората и напрежението през тези напрегнати дни. — Ще бъда откровен. След всичко, което видях през последните седмици, твърде малко ме интересува вашата позиция, нещо повече, предпочитам да не я знам. Аз просто си върша работата, като се опитвам да стоя настрана от политиката. За жалост, има предостатъчно хора, които се занимават с това. Но по някаква ирония съдбата е на ваша страна, макар да ви е трудно да го повярвате. Тук, в Тетуан, центъра на въстанието, ще бъдете в пълна безопасност, защото никой, освен мен няма да се занимава с проблемите ви със закона, а те, повярвайте ми, са твърде подозрителни и при нормални обстоятелства щяхте да прекарате доста време в затвора.

Опитах се да възразя, обхваната от тревога и паника. Той не ми позволи. Прекъсна опитите ми с категоричен жест и продължи да говори:

— Предполагам, че в Мадрид ще бъдат прекратени по-незначителните полицейски разследвания и съдебни дела, които нямат политически характер. В положението, в което се намира градът, едва ли някой ще си направи труда да преследва в Мароко някаква си измамница, собственичка на фирма за пишещи машини, заподозряна в кражба на бижута от баща си, предадена от собствения си брат. Преди няколко седмици случаят щеше да бъде класифициран като относително сериозен, но днес това е незначителен въпрос в сравнение с това, което предстои в столицата.

— Тогава? — попитах нерешително аз.

— Тогава няма да ходите никъде. Няма да се опитвате да напускате Тетуан и ще се постараете да не ми създавате неприятности. Моята задача е да се грижа за безопасността и сигурността на територията на протектората, а вие едва ли сте заплаха за тях. За всеки случай обаче не искам да ви губя от поглед. Така че ще останете тук за известно време и ще стоите настрана от всякакви неприятности. И не приемайте това като съвет или предложение, а като истинска заповед. Ще бъде особен вид задържане: няма да ви затварям в килия, няма да ви поставям под домашен арест, така че ще се радвате на относителна свобода в действията си. Но категорично ви забранявам да напускате града без мое съгласие, ясно ли е?

— Докога? — попитах аз, без да отговоря на въпроса му. Да остана сама за неопределено време в този непознат град ми се струваше най-лошата от всички възможности.

— Докато положението в Испания се успокои и видим как ще се развият събитията. Тогава ще реша какво да правя с вас. В момента нямам нито време, нито начин да се заема със случая ви. Има само един проблем, с който трябва да се справите незабавно: дълга ви към хотела в Танжер.

— Но аз нямам с какво да платя тази сума… — обясних отново, готова да се разплача.

— Знам. Претърсих щателно багажа ви и освен разбъркани дрехи и някои документи, не намерих нищо друго. Но засега вие сте единствената длъжница, с която разполагаме, и сте еднакво замесена с Арибас. И тъй като него го няма, вие трябва да отговаряте по това обвинение. Опасявам се, че от него не мога да ви отърва, защото в Танжер знаят, че сте тук, при мен.

— Но той взе парите ми… — настоях аз отново със задавен от глас.

— Знам това. И престанете да плачете най-после, моля ви. В писмото си самият Арибас обяснява всичко: открито признава безсрамието си и намерението да ви натопи и да ви остави без никакви средства, като вземе всичките ви пари и ценности. И то при положение че сте носили детето му, което пометнахте още щом слязохте от автобуса в Тетуан.

Недоумението, примесено с болката и отчаянието, изписани на лицето ми, по което се стичаха сълзи, го принуди да ми зададе следващия въпрос:

— Не си ли спомняте? Аз ви чаках там. Бяхме получили известие от жандармерията в Танжер за пристигането ви. Изглежда, пиколото на хотела е споменало на управителя, че сте заминали неочаквано и че сте изглеждали доста разстроена, и вдигнали тревога. Открили, че сте напуснали хотела с намерението да не се връщате повече. И понеже сумата, която сте дължали, е била значителна, уведомили полицията, намерили таксиметровия шофьор, който ви е закарал до „Ла Валенсиана“, и установили, че сте тръгнали насам. При нормални обстоятелства щях да изпратя някого от моите хора да ви вземе, но положението напоследък е доста несигурно, затова предпочитам да наглеждам всичко лично. Реших да ви посрещна, за да избегна неприятни изненади. Едва слязохте от автобуса — и припаднахте в ръцете ми. Сам ви докарах тук.

Едва тогава в паметта ми изникнаха смътни спомени. Задушаващата горещина в автобуса, който всички наричаха „Ла Валенсиана“. Врявата вътре, пълните с живи пилета кошници, потта и миризмите, излъчващи се от телата, и вързопите, които пътниците араби и испанци — носеха със себе си. Усещането на лепкава влага между бедрата ми. Невероятната отпадналост при пристигането ми в Тетуан, уплахата, когато установих, че някаква топла течност се стича по краката ми. Тъмната и гъста следа, която оставях след себе си, и още със стъпването ми върху асфалта на новия град — глас на мъж с полускрито от шапка лице: „Сира Кирога? Полиция. Елате с мен, ако обичате“. В този момент ме обхвана безкрайна слабост и усетих как погледът ми се замъглява и краката ми се подкосяват. Изгубих съзнание и сега, седмици по-късно, пред себе си отново виждах това лице, без да знам дали е лице на палач или на спасител.

— Сестра Виртудес пое грижата да ме осведомява за състоянието ви. От дни се опитвам да говоря с вас, но ми отказваха достъп до днес. Казаха ми, че имате тежка анемия и други неща. Но сега, изглежда, сте по-добре, защото ми разрешиха да ви посетя, и скоро ще ви изпишат.

— Но къде ще отида?

Тревогата ми беше огромна като страха. Чувствах се неспособна да се справя сама в един непознат свят. Никога не бях правила каквото и да било без чужда помощ. До мен винаги бе имало някой, който да ме води — майка ми, Игнасио, Рамиро. Чувствах се безпомощна, неспособна да се справя сама с живота и предизвикателствата му. Неспособна да оцелея без ръка, за която да се хвана здраво, без глава, която да решава вместо мен. Без близко присъствие, на което да се уповавам и от което да завися.

— Точно с това съм зает сега — каза той, — търся място, където да отидете. Не мислете, че това е лесна задача в положението, в което се намираме. Във всеки случай ще се радвам да узная някои детайли от вашата история, които все още ми се изплъзват. Така че ако се чувствате по-добре, бих искал да дойда утре, за да ми разкажете накратко това, което се е случило. Може да изникне подробност, която ще ни помогне да решим проблемите, в които ви е забъркал мъжът ви, годеникът ви…

— … или какъвто и да ви е този кучи син — допълних аз с ирония и горчивина.

— Бяхте ли женени? — попита той.

Поклатих отрицателно глава.

— По-добре за вас — отсече. Погледна часовника си. — Е, не искам да ви уморявам повече — каза той и се изправи. — Достатъчно ви е за днес. Ще дойда утре, но не знам в колко часа. Когато намеря пролука, защото сме претрупани с работа.

Проследих го с поглед, докато се отдалечаваше към изхода на залата — вървеше бързо, с решителната и гъвкава походка на човек, който не е свикнал да си губи времето. Рано или късно, когато се съвземех, трябваше да установя дали този мъж наистина вярва в невинността ми, или просто желае да се отърве от бремето, което представлявах за него и което му се бе стоварило в най-неподходящия момент. Сега обаче не можех да мисля за това — бях изтощена и уплашена и желаех единствено да заспя дълбоко и да забравя всичко.

Комисар Васкес се върна на следващия ден в седем или вечерта, когато беше по-хладно, а светлината по-приглушена. Щом го видях да влиза през вратата в другия край на помещението, аз се опрях на лакти и с усилие успях да седна в леглото. Когато стигна до мен, седна на същия стол, на който седеше предния ден. Дори не го поздравих. Само се прокашлях, прочистих гърлото си и се приготвих да му разкажа всичко, което искаше да чуе.

7.

Втората ми среща с дон Клаудио беше един петък и края на август. В понеделник предобед дойде, за да ме вземе: беше намерил място, където да се настаня, и щеше да ме придружи до новото ми жилище. При други обстоятелства това толкова кавалерско държане би могло да се изтълкува по различен начин. В онзи момент и двамата бяхме наясно, че интересът му към мен е чисто професионален и че за него беше по-добре да бъда на сигурно място, за да избегне по-големи усложнения.

Когато пристигна, бях вече облечена. С провиснали дрехи на отслабналото ми тяло, с коса, прибрана в грозен кок, седнала на ръба на вече оправеното легло. С куфар в краката, пълен с жалките остатъци от корабокрушението, и с костеливи пръсти, преплетени в скута. Опитвах се безуспешно да събера сили. Когато го видях да влиза, понечих да се изправя. Той обаче с жест ми нареди да не ставам. Седна на ръба на съседното легло и само каза:

— Почакайте. Трябва да поговорим.

Изгледа ме с тъмните си очи, остри като свредели. По онова време вече бях установила, че не е нито преждевременно побелял младеж, нито старец с младежки вид — беше мъж между четирийсетте и петдесетте, възпитан в добри маниери, но обръгнал в работата си, с хубава външност и с душа, закоравяла от общуването с всякакви мошеници. Човек, с когото в никакъв случай не ми изнасяше да имам и най-малкия проблем, помислих си аз.

— Вижте, в полицейското управление обикновено не действаме така. За вас правя изключение поради съществуващите обстоятелства, но искам да сте наясно какво е действителното положение. Лично аз смятам, че сте наивна жертва на един негодник, но това трябва да го реши съдия, не аз. Като се има предвид обаче как стоят нещата в тези размирни дни, изобщо не можем да се надяваме на процес и съд. А и нищо няма да спечелим, като ви държим в килия един господ знае докога. Така че, както ви качах онзи ден, ще ви оставя на свобода, но под наблюдение и със забрана да напускате града. И за да не се изкушите, няма да ви върна паспорта. Освен това оставате на свобода при условие, че когато се възстановите напълно, ще потърсите почтен начин да си изкарвате хляба и да спестите пари, за да изчистите дълга си към „Континентал“. Помолих ги от ваше име да отсрочат задълженията ви с една година и те приеха, така че сега трябва да се вземете в ръце и да спечелите тези пари, ако трябва и земята да обърнете наопаки, но честно и без да създавате неприятности, ясно ли е?

— Да, господине — прошепнах аз.

— И внимавайте да не ме измамите. Не се опитвайте да ми играете номера и не ме принуждавайте да действам твърдо с вас, защото, ако ме ядосате, ще пусна в ход машината, ще ви натоваря на кораба за Испания при първа възможност и докато усетите, ще се озовете в женския затвор в Киньонес, където ще прекарате седем години, ясно ли ви е?

Не можах да кажа нищо свързано след тази зловеща заплаха. Само кимнах утвърдително. Тогава той се изправи. След секунда станах и аз. Той го направи бързо и с лекота. Аз трябваше да положа огромно усилие, за да го последвам.

— Тогава да вървим — заключи той. — Оставете, аз ще взема куфара, вие не сте в състояние да носите и сянката си. Колата е пред входа. Сбогувайте се с монахините, благодарете им за доброто отношение и да вървим.

Минахме през Тетуан с колата му и за пръв път успях да разгледам бегло града, в който щях да живея неопределено време. Градската болница беше в покрайнините. Постепенно навлязохме в града и с всяка изминала секунда минувачите ставаха все повече и повече. Наближаваше обяд и улиците гъмжаха от народ. Почти нямаше коли и комисарят натискаше непрестанно клаксона, за да си пробие път сред хората, които се движеха бавно във всички посоки. Имаше мъже със светли ленени костюми и сламени шапки, тичащи момчета с къси панталони и испанки, връщащи се от пазар с пълни със зеленчуци кошници. Имаше мюсюлмани с тюрбани и джелаби и мавританки, облечени в широки дрехи, които оставяха открити само очите и стъпалата. Имаше войници в униформи и момичета с летни рокли на цветя, босоноги местни деца, които играеха сред кокошките. Разнасяха се гласове, откъслечни фрази и думи на арабски и испански, поздрави към комисаря всеки път, когато някой разпознаеше колата му. Човек трудно можеше да повярва, че именно в тази обстановка няколко седмици по-рано се бе зародило събитието, което днес бе придобило мащабите на гражданска война.

Не разменихме нито дума по време на пътуването, което нямаше за цел да ми осигури приятна разходка, а беше стриктно изпълнение на формалност, налагаща да ме преместят от едно място на друго. Само от време на време, ако предположеше, че нещо от това, което се появява пред очите ни, може да ми се стори интересно или непознато, комисарят го посочваше с брадичка, без да откъсва поглед от пътя пред себе си, и произнасяше няколко сухи думи. „Жени от Риф“, спомням си, че каза той, сочейки група мароканки, облечени с поли на райета и големи сламени шапки, от които висяха цветни пискюли. Десетте или петнайсетте минути, през които пътувахме, ми бяха достатъчни, за да възприема формите, да открия миризмите и да науча имената на някои от нещата, с които щях да съжителствам ежедневно през този нов етап от живота ми. Висшият комисариат, кактусовите смокини16, дворецът на халифа, водоносците и магаретата. Арабският квартал, планините Дерса и Бени Хосмар, бакалито17, ментата.

Слязохме от колата на площад „Еспаня“. Две арабчета мигом долетяха да вземат багажа ми и комисарят не възрази. Тръгнахме по „Ла Лунета“, близо до Еврейския квартал и до медината. „Ла Лунета“, моята първа улица в Тетуан — тясна, шумна, неравна и изпълнена с глъч, гъмжаща от хора, кръчми, кафенета и базари, в които се продаваше и купуваше всичко. Стигнахме до един вход, влязохме, изкачихме се по стълбите. Комисарят позвъни на първия етаж.

— Добър ден, Канделария. Ето доставката, която очакваше. — Той ме посочи с леко кимване на възпълната, облечена в червено жена, която бе отворила вратата.

— Но що за доставка е това, господин комисар? — отвърна тя, като постави ръце на кръста и се засмя гръмогласно. После се отдръпна и ни пусна да влезем. Притежаваше слънчева, скромна и със съмнителна естетика къща. Притежаваше и вродена безцеремонност, която не можеше да прикрие силната тревога, която посещението на комисаря предизвикваше у нея.

— Специална доставка, която възлагам на вас — разясни той, като остави куфара в тясното антре, под един календар с изображение на Светото сърце. — Трябва да подслоните тази госпожица за известно време и за момента безплатно. Ще си уредите сметките, когато започне да си изкарва хляба.

— Но къщата ми е претъпкана, за бога! На ден идват по половин дузина души, които ми е невъзможно да приема!

Явно лъжеше. Едрата мургава жена лъжеше и той знаеше това.

— Не ми разказвайте за тревогите си, Канделария. Вече ви казах, че трябва да я настаните.

— След въстанието постоянно пристигат хора и търсят подслон, дон Клаудио! Дори съм сложила дюшеци на пода!

— Стига сте се оплаквали, от седмици Гибралтарският проток е затворен и през него не може и птичка да прехвръкне. Искате или не, налага се да изпълните молбата ми. Запишете я в сметката, която ми дължите. Но не само трябва да я подслоните, трябва също да й помогнете. Не познава никого в Тетуан, освен това се е замесила в доста неприятна история, така че й направете някъде място, защото остава тук, ясно ли е?

Тя отвърна без никакво въодушевление:

— Като бял ден, господине. Ясно като бял ден.

— Тогава се погрижете за нея. Ако има проблем, знаете къде да ме намерите. Не ми е приятно, че остава тук — вече са я покварили, а от вас нищо хубаво няма да научи, но както и да е…

Тогава хазяйката го прекъсна шеговито, с престорена наивност:

— Да не ме подозирате в нещо, дон Клаудио?

Комисарят не се подаде на закачливия тон на андалуската.

— Аз винаги подозирам всички, Канделария. За това ми плащат.

— Щом ме смятате за толкова лоша, защо ми водите тази красавица тук?

— Защото, както ви казах, при това положение няма къде другаде да я заведа, не мислете, че го правя с удоволствие. Така или иначе, погрижете се за нея, измислете начин да работи нещо — едва ли скоро ще може да се върне в Испания, а й трябват пари, защото има неуредени сметки. Вижте дали могат да я наемат като продавачка в магазин или в някой фризьорски салон. Където и да е, стига мястото да е порядъчно. И престанете да ме наричате „господин комисар“, повторихте го поне сто пъти.

Едва тогава тя за пръв път ми обърна внимание. Огледа ме от горе до долу, бързо и без любопитство. Сякаш просто пресмяташе размера на бремето, което се стоварваше върху нея. После отново отправи поглед към моя спътник и с подигравателно примирение прие заръката:

— Нямайте грижа, дон Клаудио, Канделария ще се погрижи. Ще видя къде ще я настаня, но бъдете спокоен, знаете, че при мен ще се чувства като в рая.

Божествените обещания на собственицата на пансиона, изглежда не бяха напълно убедителни за полицая, защото той стегна още малко хватката си, за да приключи с уговарянето на престоя ми. С отчетлив глас и с вдигнат на височината на носа показалец той изрече последното предупреждение, което изключваше шеговит отговор:

— Бъдете внимателна, Канделария, внимателна и нащрек, защото времената са смутни и не желая допълнителни неприятности. И гледайте да не я забъркате в някоя от вашите истории. Нямам никакво доверие и на двете, така че ще ви държа под око. И само да чуя за някоя странна постъпка, ще ви отведа в участъка и от там и Господ няма да ви измъкне, ясно ли е?

Двете измънкахме едно тихо „да, господине“.

— Е, а сега се възстановявайте и веднага щом можете, започнете работа.

Погледна ме в очите, за да се сбогува, и за миг се поколеба дали да ми протегне ръката си или не. Накрая реши да не го прави и приключи срещата с един съвет и с едно предвещание, сбити в няколко оскъдни думи: „Пазете се, пак ще поговорим“. Обърна се и заслиза чевръсто по стълбите, докато си слагаше шапката, хванал я с разперена длан за върха. Наблюдавахме го мълчаливо, докато изчезна от погледа ни, и вече се канехме да влизаме, когато стъпките му стигнаха до края на стълбата и гласът му прогърмя:

— И двете ще ви пъхна в затвора! От там няма да ви измъкне дори младенецът Исус!

— Да пукнеш дано, негоднико — каза Канделария, след като затвори вратата с едно движение на могъщите си задни части. После ме погледна и се усмихна накриво, опитвайки се да разпръсне недоумението ми. — Проклет човек, не ме оставя на мира. Не знам как го прави, но нищо не му убягва и по цял ден ми върви по петите.

Въздъхна толкова дълбоко, че обемистата й гръд се изду и сви, сякаш бяха два балона, пристегнати в роклята й от перкал18.

— Хайде, миличка, влез вътре, ще те настаня в една от стаите в дъното. Проклето въстание, обърка живота на всички ни, заради него хората се бият по улиците, а в казармите се лее кръв. Дано тази бъркотия приключи скоро и да заживеем отново нормално! Сега ще изляза трябва да свърша някои неща. През това време ще се настаниш, а после, когато се върна за вечеря, ще ми разкажеш всичко подробно.

Развика се на арабски и от кухнята излезе петнайсетинагодишно момиче, което бършеше ръцете си с кърпа. Двете започнаха да разчистват вехтории и да сменят чаршафи в миниатюрната стаичка без прозорец, която от тази вечер щеше да се превърне в моя спалня. Настаних се в нея, без ни най-малка представа колко ще трае престоят ми, нито по какъв път ще поеме бъдещето ми.

Канделария Балестерос, по-известна в Тетуан като Канделария Контрабандистката, беше четирийсет и седем годишна и както тя самата твърдеше, беше „гърмян заек“, „по-гърмян“ и от войник в Испанския чуждестранен легион. Минаваше за вдовица, но дори тя не беше сигурна дали мъжът и наистина е умрял по време на едно от многобройните си посещения в Испания, или писмото, което бе получила преди седем години от Малага и в което и съобщаваха, че мъжът и е починал от пневмония, не беше лъжата на един безсрамник, който искаше да изчезне безследно. За да избягат от беднотията, в която живееха надничарите в маслиновите насаждения в Андалусия, двамата се установили в Испанско Мароко след войната в Риф, през двайсет и шеста година. От тогава се занимавали с най-различни дейности, повечето маловажни, чиито скромни печалби мъжът й вложил подобаващо във веселби, публични домове и гуляи във „Фундадор“. Нямали деца и когато нейният Франсиско изчезнал и я оставил сама, без контактите с Испания, чрез които да продължи да върти контрабандна търговия с каквото й попадне, Канделария решила да наеме къща и да я превърне в скромен пансион. Въпреки това, не престанала да купува, да продава, да прекупува, да препродава, да разменя, да се пазари и да заменя всичко, което й попадне. Монети, табакери, марки, писалки, чорапи, часовници, запалки — всички със съмнителен произход, всички с неясна съдба.

В дома си на улица „Ла Лунета“, намиращ се между медината и Испанския квартал, тя подслоняваше без разлика всеки, който потропаше на вратата с молба за легло — обикновено хора с ограничени средства и с още по-ограничени амбиции. Опитваше се да търгува с тях и с всеки, който й се мернеше пред очите: продавам ти, купувам ти, доплащам ти; дължиш ми, дължа ти, доплати ми. Но внимаваше. Винаги внимаваше, защото въпреки вида си на мъжкарана, въпреки съмнителните си сделки и привидната безцеремонност, с която можеше да повали и най-якия мъж, Канделария Контрабандистката не беше никак глупава и знаеше, че с комисар Васкес шега не бива. Позволяваше си някоя и друга закачка и иронично подмятане, но внимаваше да не я хване в сделки извън законно допустимите, защото тогава щеше да конфискува не само стоката й. Както сама казваше: „Само да ме пипне в мошеничество, ще ме отведе в участъка и ще ми хвърли някой тупаник“.

Кротката млада мюсюлманка ми помогна да се настаня. Заедно разопаковахме оскъдните ми дрехи и ги окачихме на телените закачалки в подобието на гардероб, който всъщност беше дървен сандък, закрит отпред с парче плат. Тази мебел, една гола електрическа крушка и старото легло с вълнен дюшек съставяха мебелировката на помещението. Един стар календар с щампа на славеи любезен подарък от бръснарница „Ел Сигло“ внасяше единствената цветна нотка върху варосаните стени, по които личаха следи от безброй течове. Върху един сандък в ъгъла бяха натрупани рядко използвани вещи: сламена кошница, счупен леген, две-три нощни гърнета, пълни с парчета олющена мазилка, и две клетки от ръждясала тел. Обзавеждането бе оскъдно, почти бедно, но стаята беше чиста, а черноокото момиче, което ми помагаше да подредим купчината измачкани дрехи, съставящи целия ми багаж, повтаряше тихо:

— Госпожице, ти не тревожи. Жамила пере, Жамила глади дрехите на госпожица.

Бях все още много слаба и свръхусилието, което положих, за да преместя куфара и да изпразня съдържанието му, ме принудила потърся опора, за да не припадна. Седнах на края на леглото, затворих очи, опрях лакти на коленете и покрих с ръце лицето си. След няколко минути замайването премина. Върнах се в настоящето и установих, че младата Жамила стои до мен и загрижено ме наблюдава. Огледах се. Бях все още в тъмната и бедна като миша дупка стаичка, със смачканите ми дрехи на закачалките и изтърбушен куфар на пода. И въпреки несигурността, зейнала от този ден като пропаст, с известно облекчение си помислих, че колкото и зле да вървят нещата, поне имах място, където да се подслоня.

Канделария се върна след един час. Малко преди нея и малко след нея започнаха да пристигат малобройните гости, на които и предоставяше убежище и храна. Клиентелата се състоеше от амбулантен търговец на мазила за коса, пощенски служител, пенсиониран учител, две възрастни и сухи като чирози сестри и дебела вдовица със сина си, когото наричаше Пакито въпреки плътния му глас и обилния мъх върху горната устна. Всички ме поздравиха любезно, когато хазяйката ме представи, после се настаниха мълчаливо около масата на определените им места — Канделария начело, останалите разпределени по фланговете. Жените и Пакито от едната страна, мъжете — отсреща. „Ти в другия край“ — нареди тя. Започна да сервира задушеното, като говореше безспир за това колко е поскъпнало месото и колко хубави били тази година пъпешите. Коментарите й не бяха отправени към никого конкретно, но тя упорито продължаваше да говори въпреки незначителността на темите и слабото внимание от страна на сътрапезниците. Без да проронят дума, всички започнаха да се хранят, като движеха ритмично приборите от чиниите към устата. Чуваше се единствено гласът на хазяйката, потракването на лъжиците по порцелана и шумът от преглъщането на храната. Едно невнимание от страна на Канделария обаче ми разкри причината за тази словоохотливост: в първата пауза, появила се в нескончаемото й дърдорене, когато извика Жамила в трапезарията, мигом се вклини една от сестрите и тогава разбрах защо толкова държеше сама да води разговора с твърдата ръка на кормчия.

— Казват, че Бадахос вече е паднал. — Думите на по-голямата сестра също сякаш не бяха отправени към никого конкретно; може би към каната с вода, може би към солницата, към шишенцата с оцет или към картината „Тайната вечеря“, която висеше, леко изкривена, на стената. Тонът й също беше привидно неутрален, като че обсъждаше дневните температури или вкуса на граха. Въпреки това, веднага си дадох сметка, че тази намеса е безобидна колкото току-що наточено острие на кама.

— Колко жалко. Толкова добри момчета са се жертвали, за да защитят законното правителство на републиката. Толкова млади и силни мъже, загинали безсмислено, вместо да доставят наслада на апетитна жена като вас, Саграрио.

Хапливата забележка принадлежеше на амбулантния търговец и бе посрещната със смях от мъжката половина. Когато доня Ерминия забеляза, че нейният Пакито също се е развеселил от думите на продавача на мазила за коса, го шляпна по врата, от което тилът му се зачерви. Тогава учителят се притече на помощ на момчето. Без да вдига глава от чинията си, той каза с поучителен глас:

— Не се смей, Пакито, казват, че смехът изсушава мозъка.

Едва бе завършил фразата, когато майката на момчето се намеси:

— Затова армията се надигна, за да сложи край на толкова смях, толкова веселие и разпуснатост, които водеха Испания към гибел…

И тогава сякаш се отприщи някакъв бент. Тримата мъже в единия фланг и трите жени на другия извисиха гласовете си почти едновременно в обща гълчава, в която никой никого не слушаше и всички се надвикваха, като крещяха ругатни и обиди. „Червен развратник, набожна лицемерка, дяволско изчадие, кисела старица, атеист, извратеняк“ и още десетки епитети, предназначени да обидя, сътрапезника отсреща, се разнесоха във въздуха като кръстосан огън от гневни викове. Единствено аз и Пакито мълчахме: аз, защото бях нова и нямах мнение, нито имах представа за предмета на спора, а Пакито вероятно се боеше от разярената си майка, която в момента наричаше учителя гнусен масон и поклонник на сатаната с пълна с полусдъвкани картофи уста и стичаща се по брадичката й мазнина. Междувременно в другия край на масата Канделария с всяка секунда се преобразяваше: тялото й сякаш се изду, а лицето, което малко преди това имаше любезно изражение, стана алено, докато накрая тя изгуби търпение и удари с юмрук по масата толкова силно, че виното в чашите подскочи, чиниите се удариха една в друга, а по покривката потече сосът от задушеното. Гласът й, подобно на гръмотевица, се извиси над другите:

— Ако в тази къща отново се заговори за проклетата война, ще ви натиря на улицата и ще ви изхвърля куфарите през балкона!

Присъстващите биха отбой неохотно, като си разменяха убийствени погледи, и довършиха първото ястие с едва сдържан гняв. Второто ястие — сафрид — бе изядено почти в пълно мълчание. За десерт имаше диня, която представляваше известна заплаха заради червения си цвят, но напрежението не избухна. Обядът приключи без по-сериозни инциденти. Трябваше само да изчакаме вечерята, за да бъдат подновени. В началото отново имаше иронични забележки и двусмислени шеги; после настъпи ред на отровните стрели и размяната на ругатни и прекръствания, а накрая — на откритите обиди и престрелка с крайшници хляб, които имаха за мишена окото на противника. И за финал, отново виковете на Канделария с предупреждение за незабавното изгонване на всички гости, ако двете страни на масата продължат да се ругаят. Тогава открих, че това е нормалното протичане на трите ежедневни хранения в пансиона. В действителност хазяйката никога не се раздели с нито един от наемателите, въпреки че те държаха войнствения си дух, острия си език и точната стрелба в постоянна готовност, за да ги стоварят безмилостно върху противниковия фланг. По това време контрабандните сделки бяха намалели и положението на Канделария не беше цветущо, за да си позволи да изгуби доброволно това, което всеки от тези нещастници без дом и близки плащаше за храна, нощувка и баня веднъж седмично. Така че въпреки заплахите, почти нямаше ден, в който от двете страни на масата да не се сипеха оскърбления, костилки от маслини, политически лозунги, бананови обелки, а в най-разгорещените моменти — някоя и друга плюнка и вилица. Самият живот в домашен мащаб.

8.

Така преминаха първите ми дни в пансиона на „Ла Лунета“, сред хора, за които не знаех нищо — освен кръщелните имена и съвсем бегло причините, поради които бяха отседнали там. Учителят и чиновникът — и двамата стари ергени, бяха в Тетуан от дълги години. Сестрите бяха дошли от Сория в средата на юли за погребението на свой роднина, но не бяха успели да се върнат в родината си, защото Гибралтарският проток бил затворен за корабоплаване. Почти същото бе сполетяло търговеца на продукти за коса, когото въстанието бе принудило да остане в протектората. По-неясни бяха причините на майката и сина, макар всички да предполагаха, че са по следите на своя съпруг и баща беглец, който една сутрин отишъл да купи тютюн на площад „Сокодовер“ в Толедо и решил да не се връща повече в дома си. И така, сред ежедневни опити за свада, под заплахата от една реална война, която неумолимо напредваше с лятото, заобиколена от объркани, гневни и уплашени хора, които следяха внимателно развитието й, аз постепенно се приспособих към този дом и неговия малък свят; малко по малко се сближих и със собственичката на този пансион, от който тя едва ли печелеше много, като се има предвид естеството на клиентелата й.

През онези дни не излизах много: нямаше къде да отида, нито с кого да се срещна. Обикновено оставах сама или с Жамила, или с Канделария, когато се застояваше в пансиона, а това се случваше рядко. Понякога, когато не бързаше и не беше заета с тъмните си сделки, тя настояваше да изляза с нея, за да потърсим работа за мен. „Лицето ти ще повехне, момиче, слънце не го е виждало“, казваше тя. Понякога не се чувствах достатъчно силна, за да приема предложението й, но друг път се съгласявах и тогава тя ме водеше на различни места, обикаляхме из заплетения лабиринт от улички в Арабския квартал или из правите и модерни булеварди в испанската част, с красиви сгради и добре облечени хора. Във всяка къща, чийто собственик познаваше, питаше дали могат да ме наемат, дали знаят за някого, който има работа за това толкова старателно и готово да работи ден и нощ момиче, каквото се предполагаше, че съм. Времената обаче бяха трудни и макар гърмежите да ехтяха далеч от нас, всички бяха обезпокоени за изхода на войната, загрижени за близките си в родината, за местонахождението на едни или други, за напредъка на войските на фронта, за живите, за мъртвите и за това, което ги очакваше. При тези обстоятелства почти никой нямаше интерес да разширява бизнеса си или да наема нов персонал. И въпреки че тези излизания обикновено завършваха с чаша арабски чай и поднос с шишчета в някое кафене на площад „Еспаня“, всеки безуспешен опит засилваше мъчителното ми безпокойство, а Канделария, макар че не казваше нищо, беше нов повода тревога.

Здравословното ми състояние се подобряваше със същото темпо като душевното ми състояние — с бързината на охлюв. Бях все така кожа и кости и мъртвешки бледият ми тен контрастираше със загорелите от лятното слънце лица около мен. Сетивата ми бяха притъпени, а душата — уморена. Все още усещах почти както в първия ден разкъсващата болка, която бях почувствала, когато Рамиро ме бе изоставил. Продължавах да тъгувам за детето, за чието съществуване бях узнала няколко часа преди да го изгубя, тревожех се и за съдбата на майка ми в обсадения Мадрид. Бях все така уплашена заради обвиненията срещу мен и заради предупрежденията на дон Клаудио, ужасена от мисълта, че няма да мога да платя дълга си и ще отида в затвора. Страхът все още бе мой спътник, а раните все така ме изгаряха жестоко.

Едно от въздействията на лудото и сляпо влюбване е, че притъпява сетивата и човек не възприема това, което се случва около него. Заличава чувствителността, способността за възприемане. Принуждава те да съсредоточиш вниманието си върху един-единствен човек, който те изолира от останалата част на света, затваря те в черупка и те държи встрани от реалността, макар че нещата се случват пред очите ти. Когато всичко се пръсна на парчета, си дадох сметка, че през тези осем месеца съм била толкова обсебена от Рамиро, че почти не съм общувала отблизо с друг човек. Едва тогава осъзнах колко съм самотна. В Танжер изобщо не си направих труда да установя връзки с когото и да било: не ме интересуваше никой друг, освен Рамиро и всичко, свързано с него. Но в Тетуан него вече го нямаше, нямаше ги и моята опора, и моите ориентири. Сега трябваше да се науча да живея сама, да мисля за себе си и да се опитам да понеса по-леко мъчителния товар на отсъствието му. Както гласеше брошурата на школите „Питман“, пътят на живота е дълъг и неравен.

Август отмина и настъпи септември. Следобедите станаха по-кратки, а утрините по-прохладни. Дните се нижеха бавно на фона на суетнята на „Ла Лунета“. Хората влизаха и излизаха от магазините, кафенетата и базарите, пресичаха улицата, спираха се пред витрините и разговаряха с познати на улицата. Докато съзерцавах от самотното си убежище промяната на светлината и безспирното движение, съзнавах с пределна яснота, че е все по-наложително да се взема в ръце, да се заема с някаква полезна дейност, за да престана да живея от милостта на Канделария, и да започна да събирам пари, за да платя дълга си. Не се сещах обаче как да го направя и за да компенсирам бездействието си и нулевия си принос към финансите на пансиона, помагах, доколкото ми бе възможно в домакинската работа, за да не бъда като безполезна, захвърлена в ъгъла мебел. Белех картофи, слагах масата и простирах прането на терасата на покрива. Помагах на Жамила да избърше праха и да измие прозорците, учех от нея арабски думи, а тя ме даряваше с вечните си усмивки. Поливах цветята в саксиите, тупах килимите и вършех дребни неща, които все някой трябваше да свърши рано или късно. В синхрон с промените в температурата пансионът също се приготвяше за есента и аз се включих в подготовката. Оправихме леглата във всички стаи: сменихме чаршафите, махнахме летните дюшеци и свалихме одеялата от тавана. Тогава забелязах, че голяма част от спалното бельо се нуждае спешно от закърпване, така че поставих до балкона голям кош, пълен с чаршафи, и седнах да кърпя прокъсани места, да шия подгъви и да обшивам разнищени краища.

Тогава се случи нещо неочаквано. Никога не съм предполагала, че усещането да държа отново игла между пръстите си може да се окаже толкова приятно. Грубите завивки и чаршафите от евтино платно нямаха нищо общо с коприните и муселина в ателието на доня Мануела, а закърпването на повредените места беше далеч от фините шевове, които някога правех, когато шиех дрехите на видните мадридски дами. Скромната трапезария на Канделария също не приличаше на ателието на доня Мануела, нито пък присъствието на младата арабка и непрекъснатата суетня на войнствените наематели напомняха за моите някогашни другарки в работата и за изискаността на клиентките ни. Движението на китката обаче бе същото и иглата отново се движеше бързо пред очите ми, а пръстите ми уверено правеха бод след бод, както го бяха правили ежедневно в продължение на години, макар и на друго място, и с друго предназначение. Удоволствието да шия отново беше толкова опияняващо, че за няколко часа се пренесох в по-щастливи времена и забравих бремето на собствените си неволи. Все едно че се бях върнала у дома.

Почти се беше стъмнило, когато Канделария се прибра след едно от редовните си излизания. Завари ме заобиколена от току-що закърпени дрехи, с предпоследната хавлиена кърпа в ръце.

— Само не казвай, че можеш да шиеш, момиче.

За първи път след толкова време отговорът ми на този поздрав беше една утвърдителна, победоносна усмивка. Тогава хазяйката изпитала облекчение, че най-после е намерила приложение на бремето, в което вече се превръщаше присъствието ми, ме заведе в спалнята си и заизважда върху леглото съдържанието на гардероба си.

— Удължи подгъва на тази рокля, на това палто обърни яката. Оправи шевовете на тази блуза, а тази пола я разшири с два пръста на ханша, че напоследък съм наддала няколко килца и не мога да се побера в нея.

И продължи така, докато натрупа огромен куп стари дрехи, който едва се побираше в ръцете ми. За една сутрин успях да поправя несъвършенствата на овехтелия й гардероб. Канделария, доволна от енергичността ми и решена да извлече максимална полза от способностите ми, дойде същия следобед с парче шевиот за дълго сако.

— От най-добрата английска вълна. Донесохме го от Гибралтар, преди да започне суматохата, сега е много трудно да се намери такъв. Ще се пробваш ли?

— Намерете ми две хубави ножици, два метра хастар, половин дузина костени копчета и макара с кафяв конец. Веднага ще ви взема мерки и утре сутринта ще е готово.

Получих тези оскъдни материали и превърнах масата в трапезарията в оперативна база. В часа за вечеря сакото беше готово за проба. Преди закуска вече го бях завършила. Веднага щом се събуди, с още гуреливи очи и с прибрана в мрежичка коса, Канделария облече дрехата върху нощницата си и се огледа недоверчиво в огледалото. Подплънките лягаха безупречно върху раменете й, реверите се отваряха встрани с идеална симетрия, прикривайки твърде едрата й гръд. Талията й се очертаваше, по-тънка благодарение на широкия колан, умелата кройка на долната част прикриваше обемистия й като на кобила ханш. Широките елегантни маншети на ръкавите бяха завършекът на творбата ми. Резултатът беше повече от задоволителен. Огледа се в анфас и в профил, в гръб и отстрани. Веднъж, два пъти; ту закопчано, ту откопчано, с вдигната яка, със смалена яка. Сдържа обичайната си словоохотливост, заета да оценя точно резултата. Отново в анфас, отново в профил. И накрая — присъдата:

— Майко мила. Защо не си ми казала досега каква ръка имаш, душко?

Две нови поли, три блузи, една рокля шемизета, два костюма, едно палто и един зимен халат постепенно заеха място в гардероба й, а през това време тя си изнамираше нови парчета плат, като влагаше минимални средства в тях.

— Китайска коприна, пипни, пипни. За нея индиецът от долния базар ми взе две американски запалки, огън да го гори. Добре че ми бяха останали две от миналата година, защото вече иска само марокански песети, негодникът му с негодник. Казват, че ще премахнат републиканските банкноти и ще ги сменят с банкноти на националистите. Каква лудост, момиче — говореше разгорещено тя, докато разопаковаше един пакет и ми показваше два метра огненочервен плат.

След едно друго излизане донесе габардин — „от хубавия, момиче, от хубавия“. На следващия ден се върна с парче сатен, придружено със съответния разказ за перипетиите около придобиването му и с доста неприлични споменавания на майката на евреина, който й го беше продал. Парче фин вълнен плат с карамелен цвят, друг от вълна от алпака, седем педи щампован сатен и така, чрез размени и сделки, се сдобихме с почти дузина платове, които аз скроих и уших, а тя изпробва и одобри. Накрая изобретателността й да изнамира стока се изчерпа или заключи, че новият й гардероб най-после е добре зареден, или пък реши, че е време да съсредоточи вниманието си върху други занимания.

— След всичко, което ми уши, дългът ти към мен до днес е изплатен — обяви тя. И без да ми даде време дори да въздъхна с облекчение, продължи: — Сега да поговорим за бъдещето. Имаш голяма дарба, момиче, а това не бива да се пропилява, особено сега, когато ти трябват пари, за да се измъкнеш от бъркотиите, в които си се замесила. Вече видя колко е сложно да се намери работа, така че според мен е най-добре да шиеш по поръчка. Както стоят нещата обаче, трудно ще накараш хората да те приемат в домовете си. Налага се да имаш собствено помещение, да отвориш собствено ателие, но дори и така няма да е лесно да намериш клиенти. Трябва да го обмислим хубавичко.

Канделария Контрабандистката познаваше всичко живо в Тетуан, но за да провери какво е състоянието на шивашкия занаят и да прецени кой е най-правилният подход, трябваше да излезе няколко пъти, да установи контакти тук-там и да проучи нещата на място. Два дни след раждането на идеята вече разполагахме със стопроцентова достоверна картина. Узнах, че има две-три дългогодишни уважавани майсторки шивачки, при които ходеха съпругите и дъщерите на офицерите, на някои известни лекари и на платежоспособните предприемачи. Едно стъпало по-ниско стояха четири-пет модистки, които шиеха прилични официални тоалети и неделни палта на съпругите на най-добре платения персонал в администрацията. И накрая, имаше известен брой обикновени шивачки, които обикаляха къщите и правеха всичко: шиеха пеньоари от перкал, преправяха стари рокли, подгъваха поли или кърпеха чорапи. Картината не беше особено добра. Конкуренцията беше значителна, но аз трябваше на всяка цена да намеря пролука, през която да се промъкна. Макар хазяйката ми да твърдеше, че никоя от тези професионални шивачки да не била нещо изключително и по-голямата част от тях работели на домашно, почти семейно ниво, не биваше да ги подценяваме: когато работят добре, шивачките могат да си спечелят верни до гроб клиентки.

Мисълта отново да започна да работя предизвика у мен противоречиви чувства. От една страна, успя да събуди у мен полъха на надежда, каквато отдавна не бях изпитвала. Да печеля пари, за да се издържам и да платя дълговете си, при това с работа, която харесвах и за която знаех, че върша добре, беше най-хубавото, което можеше да ми се случи. Но когато се опитвах да преценя обратната страна на монетата, душата ми се изпълваше с тревога и несигурност. За да открия собствено ателие, колкото и скромно и малко да е то, се нуждаех от начален капитал, с какъвто не разполагах, от контакти, каквито нямах, и много повече късмет от този, който животът ми предоставяше напоследък. Нямаше да бъде лесно да пробия като обикновена шивачка: за да отнема верни клиентки и да привлека нови, трябваше да бъда изобретателна, да изляза извън традиционното, да предложа нещо различно.

Докато с Канделария си блъскахме главите по какъв път да тръгнем, много нейни приятелки и познати започнаха да идват при мен в пансиона с различни поръчки: една блузка, момиче, моля те: палтенца за децата, преди да настъпи студът. Бяха предимно скромни жени с ограничени финансови възможности. Идваха с куп дечурлига и малко пари и сядаха да си побъбрят с Канделария, докато аз шиех. Въздишаха заради войната, плачеха за съдбата на близките си в Испания, като бършеха сълзите си с крайчеца на кърпичката, пъхната в ръкава им. Оплакваха се от скъпотията и с тревога се питаха какво ще правят, за да гледат децата си, ако войната стигнеше до нас или неприятелски куршум убиеше мъжа им. Плащаха малко и със закъснение — или никога, както се случеше. Въпреки всичко, въпреки бедните клиентки и скромните поръчки, самият факт, че отново се бях захванала да шия, беше притъпил острата болка и бе открехнал пролука, през която вече проникваше лъч светлина.

9.

В края на месеца заваля — един следобед, още един, още един. Слънцето се появи едва на третия ден. Имаше гръмотевици, светкавици, бурен вятър; земята се покри с опадали листа. Аз продължавах да шия дрехите, които съседките ми поръчваха. Дрехи, лишени от изящество и финес, ушити от прости платове и предназначени да пазят тялото от суровата зима, без особени претенции за естетика. Но един ден, докато се трудех над сакото за внука на една съседка и над плисираната пола, поръчана от дъщерята на портиерката, Канделария пристигна, силно развълнувана.

— Готово, момиче, готово, всичко е уредено!

Идваше отвън, облечена с новото си шевиотно сако, силно пристегнато на талията, с кърпа на главата и със старите си обувки с изкривени и оплескани с кал токчета. Започна да съблича дрехите си, без да престава да говори припряно, като ми разказваше подробности за великото си откритие. Мощният й бюст ритмично се повдигаше и снижаваше, докато тя задъхано ми съобщаваше новините и сваляше дрехите една по една, все едно че белеше глава лук.

— Идвам от фризьорския салон, където работи приятелката ми Ремедиос, трябваше да уредя едни неща с нея, та докато Реме правеше трайно къдрене на една жабарка…

— Една какво? — прекъснах я аз.

— Жабарка, французойка, фръцла — поясни тя припряно и после продължи: — Всъщност на мен ми се стори, че е жабарка, но после разбрах, че не е французойка, а е германка, която не познавах, защото останалите — жената на консула и на Гумперт, и на Бернхарт, и на Лангенхайм, която не е германка, а е италианка, тях всичките ги познавам добре, имала съм вземане-даване с тях. Както и да е. Докато й правеше косата, Реме ме попита къде съм купила това толкова елегантно сако, с което съм облечена. Аз, разбира се, й отговорих, че ми го е ушила една приятелка, и тогава жабарката, която после, както ти казах, се оказа германка, а не жабарка, ме погледна, после пак и се включи в разговора, и с този неин акцент с който, вместо да ти казва нещо, сякаш ще ти напъха камък в устата, ми заяви, че има нужда от човек, който да й шие, но да шие добре, и че търси някоя първокласна модна къща, но наистина да е първокласна, че отскоро е в Тетуан и ще остане известно време тук и с една дума, трябва й човек. И аз й казах…

— Да дойде тук, за да й шия аз — предположих.

— Какво говориш, момиче, да не си откачила! Тук не мога да приема такава жена, тези богаташки общуват с генерали и полковници, свикнали са с други неща и други места. Представа нямаш колко шик беше и колко пари трябва да има.

— Тогава?

— Ами тогава — не знам какво ме прихвана — казах й, че съм чула, че ще откриват модна къща.

Преглътнах шумно.

— И се предполага, че с това ще се занимавам аз?

— Разбира се, душко, че кой друг?

Отново се опитах да преглътна, но този път не успях съвсем. Гърлото ми внезапно беше пресъхнало.

— А аз как ще отворя модна къща, Канделария? — попитах уплашено.

Вместо отговор, тя се изсмя. После произнесе няколко думи с такава самоувереност, че не остави място и за най-малкото съмнение:

— С мен, момиче, с мен.

Издържах вечерята със свит на топка стомах. Преди това хазяйката не успя да ми обясни нищо, защото веднага щом ми съобщи новината, в трапезарията влязоха сестрите, коментирайки възторжено освобождаването на крепостта Алкасар в Толедо. Скоро към тях се присъединиха останалите гости, като едните ликуваха, а другите изразяваха разочарованието си. Жамила започна да слага масата и на Канделария не й оставаше друго, освен да отиде в кухнята, за да се погрижи за вечерята: задушен карфиол и омлети от по едно яйце; всичко икономично, всичко меко, да не би на гостите да им хрумне да повторят подвига на фронта, като се замерят по главата с кокалите от пържолите.

Вечерята премина сред неизбежните словесни престрелки и двата фланга бързо се оттеглиха от коридора. Жените и подобният на кашалот Пакито се отправиха към стаята на сестрите, за да чуят вечерната реч на Кейпо де Ляно19 по Радио Севиля. Мъжете отидоха в „Унион Меркантил“, за да изпият последното кафе за деня и да поговорят за развитието на войната. Жамила вдигаше масата и аз се готвех да й помогна да измие чиниите в коритото, когато Канделария, с властно изражение на мургавото си лице, ми посочи коридора.

— Отиди в стаята си и ме чакай там, аз ще дойда след малко.

Дойде след две минути, през които успя набързо да си облече нощницата и пеньоара, да провери от балкона, че мъжете вече са се отдалечили до улица „Интендансия“, и да се увери, че жените са напълно погълнати от налудничавото красноречие на генерала метежник по радиото: „Добър вечер, господа! Горе главата!“. Аз я чаках, приседнала на ръба на леглото, на тъмно, неспокойна, нервна. Когато я чух да идва, изпитах облекчение.

— Трябва да поговорим, момиче. Двете трябва да поговорим много сериозно — каза тя тихо, като седна до мен. — Да видим — готова ли си да отвориш ателие? Готова ли си да бъдеш най-добрата модистка в Тетуан, да шиеш дрехи, каквито тук никой досега не е шил?

— Разбира се, че съм готова, Канделария, но…

— Никакво „но“. Сега ме чуй добре и не ме прекъсвай. Ето какво: след срещата с германката във фризьорския салон на моята приятелка поразпитах тук-там и се оказа, че напоследък в Тетуан пребивават хора, които не са живели тук преди. Както се е случило на теб, на кльощавите сестри, на Пакито и дебелата му майка и на Матиас с мазилата му за коса. Заради въстанието всички сте останали тук, хванати като мишки в капан, без да можете да прекосите протока и да се върнете у дома. Е, има и други хора, на които им се е случило горе-долу същото. Но не са стадо голтаци, каквито ми се паднахте на мен, оказва се, че са хора с възможности. Хора, които преди ги е нямало, но сега са тук, разбираш ли какво ти говоря? Има една много известна актриса, която е дошла с трупата си и е била принудена да остане. Има доста чужденки, най-вече германки, които, както се говори, заедно с мъжете си са помагали на армията да изведе войските на Франко на полуострова. Както виждаш, има, немного наистина, но достатъчно, за да получиш работа, ако ги спечелиш за клиентки, защото си нямат постоянна шивачка, нали не са от тук. И най-важното — разполагат с пари и понеже са чужденки, не ги е грижа за войната, с други думи, искат да се забавляват и докато трае суматохата, няма да се обличат с парцали и да се тормозят кой ще спечели поредната битка, схващаш ли, душко?

— Схващам, Канделария, разбира се, че схващам, но…

— Шшшт! Качах, че не искам да ми възразяваш, докато не свърша да говоря! Да видим: това, което ще ти трябва, и то още сега веднага, е едно шикозно помещение, където да предложиш на клиентелата си най-доброто. Кълна се в паметта на моите покойници, в живота си не съм виждала някой да шие като теб, така че трябва да се захванем час по-скоро за работа. Да, знам, че нямаш пукната пара, но Канделария е насреща.

— Но вие също нямате пари. По цял ден се жалвате, че не стигат дори за да ни нахраните.

— Вярно е, хич не съм добре с парите: напоследък е много трудно да се намери стока. На граничните постове са поставили въоръжени до зъби войници и няма начин да преминеш през тях и да стигнеш до Танжер, за да търсиш стока, ако нямаш сума ти пропуски, които никой няма да даде на моя милост. Още по-сложно е да стигнеш до Гибралтар. Протокът е затворен и военните самолети летят ниско над земята, готови да бомбардират де що мръдне. Имам обаче нещо, срещу което ще намерим пари, за да отворим ателието; нещо, което за пръв път в скапания си живот съм получила, без да го търся, и за което дори не трябва да излизам от къщи. Ела да ти го покажа.

И тя се запъти към ъгъла, където беше купчината ненужни вехтории.

— Преди това огледай коридора и се увери, че сестрите още слушат радио — нареди ми шепнешком.

Когато се върнах с утвърдителен отговор, тя вече бе преместила клетките, кошницата, нощните гърнета и легените. Пред нея беше само сандъкът.

— Затвори вратата, пусни резето, запали лампата и се приближи — заповяда ми властно, леко повишавайки тон.

Голата крушка на тавана внезапно освети стаята с мъртвешка светлина. Когато отидох при нея, тя вече бе вдигнала капака. На дъното на сандъка имаше само къс от смачкано и мръсно одеяло. Вдигна го внимателно, почти грижовно.

— Погледни.

Гледката ме накара да занемея. Сърцето ми замря, дъхът ми секна. Куп тъмни пистолети — десет, дванайсет, може би петнайсет, може би двайсет бяха безредно поставени на дъното на сандъка, с насочени във всички посоки дула, подобно на заспал взвод убийци.

— Видя ли ги? — прошепна тя. — Ще затворя. Дай ми вехториите, ще ги поставя отгоре. Ти угаси лампата.

Гласът на Канделария, макар и тих, си беше все същият; що се отнася до мен, шокът от това, което току-що бях видяла, ми отне дар словото за доста време. Отново се върнахме при леглото и тя заговори шепнешком:

— Някои може да си мислят, че въстанието е избухнало неочаквано, но това е лъжа. Знаеше се, че се готви нещо сериозно. Нещата се подготвяха от доста време, и то не само в казармите и в Ляно Амарильо. Говори се, че дори в казино „Еспаньол“ е имало цял арсенал, скрит зад тезгяха, но един господ знае дали е вярно или не. През първите седмици на юли тук, в тази стая, бях настанила един митнически агент, който чакаше назначение или поне така разправяше. На мен ми се струваше подозрителен, честно казано, защото според мен този мъж изобщо не беше митнически агент, нито приличаше на такъв. Но аз никога не разпитвам, защото самата не обичам някой да си вре носа в работите ми, затова му оправях стаята, сервирах му топла храна на масата и всичко беше мирно и тихо. След осемнайсети юли повече не го видях. Може да се е присъединил към въстанието, може да е тръгнал пеш през териториите на кабилите20 към френската зона, може да са го отвели на Монте Ачо и да са го разстреляли призори нямам никаква представа какво е станало с него, нито поисках да проверя. Въпросът е, че след четири-пет дни ми изпратиха едно лейтенантче за вещите му. Дадох му — без да го питам нищо каквото имаше в гардероба му, казах му: „Бог да ви пази“, и сметнах въпроса с агента за приключен. Но когато Жамила почистваше стаята за следващия гост и почнала да мете под леглото, чух я да крещи, сякаш бе видяла самия дявол с тризъбеца в ръка или каквото там носи дяволът на мюсюлманите. Оказа се, че в ъгъла, в дъното, беше разровила с метлата купчината пистолети.

— И тогава вие ги видяхте и ги скрихте? — попитах аз с глас, който едва се чуваше.

— А какво да направя? Да хукна да търся лейтенанта в батальона му, когато всичко ври и кипи?

— Можело е да ги дадете на комисаря.

— На дон Клаудио? Ти не си с всичкия си, момиче!

Този път аз изисках тишина и дискретност с едно звучно „шшшт“.

— Как ще дам на дон Клаудио пистолетите? Какво искаш, да ме тикне до живот зад решетките? И без това ме държи пол око. Задържах ги, защото бяха в къщата ми, а освен това митническият агент изчезна, без да ми плати за петнайсет дни, така че оръжия бяха един вид плащане в натура. Това струва много, момиче, особено в днешно време, така че пистолетите са мои и мога да правя с тях каквото си искам.

— И смятате да ги продадете? Може да е много опасно.

— И още как, разбира се, че е опасно, но парите ни трябват, за да отворим ателието.

— Не мога да повярвам, Канделария, че ще се забъркате в тази каша само заради мен…

— Не, скъпа, не — прекъсна ме тя. — Нека да ти обясня. В кашата няма да се забъркам сама — ще се забъркаме и двете. Аз ще се погрижа да намеря купувач за стоката и с това, което ще получа за нея, ще отворим ателието ти и ще делим поравно.

— А защо не ги продадете и не живеете с полученото, без да ми отваряте ателие?

— Защото един ден парите ще свършат, а аз предпочитам да е нещо, от което ще получавам доход дълго време. Ще продам стоката и два-три месеца ще имам какво да ям, но после от какво ще живея, ако войната се проточи?

— А ако ви хванат, докато се опитвате да продадете пистолетите?

— Тогава ще кажа на дон Клаудио, че и ти си замесена, и ще отидем заедно там, където ни изпрати.

— В затвора?

— Или на градското гробище, зависи от късмета.

Въпреки че бе произнесла зловещото предсказание с насмешливо намигване, паниката ме завладяваше с всяка изминала секунда. Споменът за стоманения поглед на комисар Васкес и неговите предупреждения бе съвсем пресен. „Не се замесвайте в неприятности, не ми играйте никакви номера, дръжте се прилично.“ Думите излезли от устата му, съставяха цял списък от нежелани неща. Полицейско управление, женски затвор. Кражба, измама, дълг обвинение, съд. А сега, за капак, продажба на оръжие.

— Не се замесвайте в това, Канделария, много е опасно — помолих я аз, примряла от страх.

— И какво ще правим тогава? — попита тя със задъхан шепот. — От въздуха ли ще живеем? Сополите си ли ще ядем? Ти дойде тук без пукната пара, а аз няма откъде да намеря. От всичките ми наематели плащат само майката, учителят и телеграфистът, а и не се знае докога ще им стигне малкото, което имат. Останалите трима нещастници и ти нямате нищо, освен дрехите на гърба си, но не мога да ви изгоня на улицата: тях от състрадание, а теб, защото сега само това ми липсваше, дон Клаудио да ме преследва и да ми иска обяснения. Така че ти ми кажи какво да измисля.

— Мога да продължа да шия за същите жени. Ще работя повече, няма да спя нощем, ако се наложи. Ще си делим всичко, което спечеля…

— Колко е това? Колко смяташ, че можеш да спечелиш, като шиеш парцали за съседките? Няколко дребни монети? Забрави ли колко вече дължиш в Танжер? До края на живота си ли мислиш да останеш в тази стаичка? — Тя говореше бързо и думите се изливаха от устата й като водопад от задъхан шепот. — Виж, момиче, имаш златни ръце и ще е грехота да не се възползваш от тях както подобава. Знам, че си преживяла много, че годеникът ти се е отнесъл ужасно с теб, че си в град, в който не искаш да бъдеш, далече от родината и от семейството си, но това е положението, миналото е минало и времето никога няма да се върне. Трябва да гледаш напред, Сира. Трябва да бъдеш смела, да рискуваш и да се бориш за себе си. При всичките тези беди, които са ти се струпали, нито едно богаташко синче няма да дойде и да ти предложи да те издържа, а и след това, което си преживяла, едва ли скоро ще поискаш отново да зависиш от мъж. Много си млада и на твоята възраст все още можеш сама да устроиш живота си, вместо да прекараш дните си в шиене на подгъви и във въздишки по това, което си изгубила.

— Но това с пистолетите, Канделария, това с продажбата на пистолетите… — прошепнах страхливо аз.

— Няма друго, момиче. Само това имаме и ти се кълна, че ще получа за тях възможно най-високата цена. Да не мислиш, че не бих предпочела да е нещо по-интересно и вместо пистолети да ми бяха оставили швейцарски часовници или копринени чорапи? Разбира се, че да. Оказва се обаче, че имаме само пистолети, а сме във война и има хора, които може да поискат да ги купят.

— Но ако ви хванат? — отново попитах аз нерешително.

— Пак същата песен! Ако ме пипнат, ще се молим на Исус от Мединасели дон Клаудио да се смили над нас. Ще прекараме известно време в дранголника и това е всичко. Пък и не забравяй, че ти остават по-малко от десет месеца, за да изплатиш дълга си, а както се помайваш, няма да успееш да го направиш — дори двайсет години да шиеш за съседките. Така че колкото и да ти се ще да си почтена, ако продължаваш да се инатиш, дори свети Кустодио няма да те спаси от затвора. От затвора или от някой долнопробен бар, където ще служиш за отдушник на войниците, които се връщат осакатени от фронта, което също е изход, като се има предвид положението ти.

— Не знам, Канделария, не знам. Много ме е страх…

— И мен ме побиват тръпки, да не мислиш, че съм от желязо? Едно е да търгуваш с вехтории, а съвсем друго — да се опитваш да пробуташ дузина револвери във време на война. Но нямаме друг избор, момиче.

— И как ще го направите?

— Ти не се безпокой за това, ще се свържа с когото трябва. Мисля, че за няколко дни ще пласирам стоката. И тогава ще потърсим помещение на най-хубавото място в Тетуан, ще го обзаведем и започваш.

— Как така „започваш“? А вие? Вие няма ли да бъдете с мен в ателието?

Тя тихичко се засмя и поклати отрицателно глава.

— Не, скъпа, не. Аз ще се погрижа да намеря пари, за да платим наема за първите няколко месеца и да купим каквото ти трябва. А после, когато всичко е готово, ти ще започнеш да работиш, а аз ще остана тук, в къщата си, и ще чакам края на месеца, за да разделим печалбата. Освен това не е хубаво да те свързват с мен — не съм известна и не принадлежа към дамите, които ни трябват като клиентки. Така че аз ще се погрижа да дам първоначалния капитал, а ти — ръцете си. А после ще делим. Това се нарича инвестиция.

Последните думи събудиха в тъмната стая горестния аромат на спомена за школите „Питман“ и плановете на Рамиро и за малко да се пренеса в едно отминало време, което изобщо не исках да изживявам отново. Пропъдих това усещане и се върнах в реалността, за да поискам още обяснения.

— А ако не спечеля нищо? Ако не намеря клиентки?

— Тогава зле ни се пише. Но не се отчайвай преждевременно, душко. Не трябва да мислим за най-лошото, трябва да вярваме и да се хващаме за работа. Никой няма да дойде да ни оправя живота след всичките злощастия, които са ни се струпали на главата, така че или ще се борим за себе си, или не ни остава друг изход, освен да си гризем ноктите от глад.

— Но аз обещах на комисаря да не се забърквам в неприятности.

Канделария с усилие сдържа смеха си.

— И моят Франсиско обеща пред свещеника в селото, че ще се грижи за мен и ще ме почита до края на дните си, а ме скъсваше от бой, кучият му син. Не е за вярване, момиче, че си още толкова наивна след бедите, които съдбата ти е поднесла напоследък. Мисли за себе си, Сира, мисли за себе си и забрави всичко останало, защото в тези лоши времена, в които живеем, който не яде, става храна за другите. Освен това нещата не са толкова страшни: няма да стреляме по никого, просто ще продадем стока, която не ни трябва, а каквото Господ дава, свети Петър го благославя. Ако всичко бъде наред, дон Клаудио ще види едно обзаведено, чисто и луксозно ателие. Ако те попита някой ден откъде си намерила пари, ще кажеш, че аз съм ти ги дала назаем от спестяванията си, а ако не повярва или идеята не му хареса, ще му кажа, че е трябвало да те остави в болницата при монахините, вместо да те доведе в къщата ми и да ме кара да се грижа за теб. Той винаги е зает с хиляди неща и не желае допълнителни проблеми, така че ако го поставим пред свършен факт, няма да си направи труда да проверява. Повярвай ми, познавам го добре, от много години мерим сили, така че бъди спокойна.

Въпреки нейната безцеремонност и необичайната й житейска философия, знаех, че тя е права. Колкото и да обсъждахме въпроса, колкото и да го оглеждахме отгоре, отдолу и отстрани, в крайна сметка този отчаян план просто беше единственият изход от нещастията за две бедни, самотни, останали извън родината си жени, върху чиито плещи в тези смутни времена тежеше черно като катран минало. Праволинейността и почтеността бяха красиви понятия, но не даваха храна, не плащаха дълговете, нито пропъждаха студа в зимните нощи. Моралните принципи и безукорното поведение бяха останали за друг род хора, не и за две нещастници с разбити сърца, каквито бяхме ние през онези дни. Канделария изтълкува мълчанието ми като знак за съгласие.

— Тогава какво? Да започна ли утре да търся купувач?

Имах чувството, че танцувам със завързани очи на ръба на пропаст. В далечината все още се разнасяше хрипливият глас на Кейпо от Севиля, прекъсван от радиосмущения. Въздъхнах силно. Гласът ми най-сетне прозвуча тихо и уверено. Или почти.

— Добре.

Доволна, бъдещата ми съдружничка ме щипна нежно по бузата, усмихна се и се приготви да излезе. Оправи пеньоара и извиси внушителното си тяло върху овехтелите платнени чехли, които вероятно я придружаваха през по-голямата част от живота й на факир по оцеляване Канделария Контрабандистката — свадлива, лицемерна, безсрамна и сърдечна — вече беше на вратата, когато аз поставих последния си въпрос. Всъщност той нямаше почти нищо общо с това, за което бяхме разговаряли тази вечер, но бях любопитна да чуя отговора.

— Канделария, вие на чия страна сте в тази война?

Тя се обърна изненадано, но не се поколеба нито за миг да отговори с властен шепот:

— Аз? Аз съм предана до смърт на този, който я спечели, скъпа.

10.

Дните след вечерта, когато ми показа пистолетите, бяха мъчителни. Канделария влизаше, излизаше, движеше се непрекъснато като огромна и шумна змия. Сновеше мълчаливо от стаята си в моята, от трапезарията на улицата, от улицата в кухнята, винаги забързана, съсредоточена, като непрекъснато си мърмореше нещо, наподобяващо ръмжене и грухтене, чийто смисъл никой не можеше да отгатне. Не се намесих в трескавата й дейност, нито я попитах за хода на преговорите: знаех, че когато всичко е готово, тя сама ще се погрижи да ме осведоми.

Измина цяла седмица, преди да ми съобщи някакви новини. Същия ден се върна малко след девет вечерта, когато всички стояхме пред празните чинии, очаквайки пристигането й. Вечерята премина както винаги, бурно и войнствено. Накрая, когато гостите се разпръснаха из пансиона, за да свършат последните си задачи за деня, двете с нея започнахме да раздигаме масата. И докато пренасяхме прибори, мръсни съдове и салфетки, тя шепнешком и капка по капка ме осведомяваше за осъществяването на плановете си: „… тази нощ въпросът най-после ще се реши, момиче; вече цялата стока е уговорена; утре сутринта се захващаме с ателието; колко ми се иска душко, цялата тази история да свърши най-после“.

Веднага щом приключихме работата си, всяка се затвори в стаята си, без да разменим повече нито дума. Междувременно останалата част от войската завършваше деня с обичайните вечерни дейности: гаргарите с евкалипт и радиото, ролките за коса пред огледалото или посещение в кафенето. Опитвах се да се преструвам, че всичко е нормално, пожелах лека нощ и си легнах. Заспах едва когато шумовете постепенно утихнаха. В просъница чух, че Канделария излиза от стаята си и безшумно затваря входната врата.

Заспах малко след като тя излезе. За пръв им от толкова дни не се въртях в леглото, нито ме измъчваха мрачните предсказания от предишните нощи: затвор, комисар, арест, мъртъвци. Сякаш тревогата най-после бе решила да ми даде кратък отдих преди завършека на тази зловеща сделка. Потънах в сън, унесена от сладкото предчувствие, че на следващата сутрин ще започнем да планираме бъдещето си без черната сянка на пистолетите над главите ни.

Почивката обаче не продължи дълго. Не разбрах колко беше часът, два или три може би, когато една ръка разтърси енергично рамото ми.

— Събуди се, момиче, събуди се.

Надигнах се объркана, все още полузаспала.

— Какво има, Канделария? Какво правите тук? Върнахте ли се вече? — попитах със запъване.

— Провал, момиче, огромен провал — отвърна Контрабандистката шепнешком.

Стоеше права до леглото ми и в полусънното състояние, в което се намирах, възпълната й фигура ми се стори по-закръглена от всякога. Беше облечена с широко и дълго палто, закопчано до шията, което не бях виждала. Започна припряно да го разкопчава, докато ми обясняваше объркано:

— Армията е завардила всички пътища за Тетуан и мъжете от Лараш, които трябваше да вземат стоката, не посмяха да дойдат дотук. Чаках ги почти до три сутринта, но никой не се появи. Накрая ми пратиха едно малко берберче да ми каже, че изходите са много по-строго охранявани, отколкото са смятали, и се страхуват, че ще ги убият, ако се решат да влязат.

— Къде трябваше да се видите с тях? — попитах, опитвайки се да подредя несвързания и разказ.

— В Долна Сюика, зад един склад за въглища.

Не познавах мястото, което спомена, но не се и опитах да разбера. Замъгленото ми от съня съзнание осмисляше мащабите на провала ни: сбогом на бизнеса, сбогом на шивашкото ателие. Отново щях да се питам с мъчително безпокойство каква ли съдба ме очаква в бъдещето.

— Значи всичко свърши — казах аз, като търках очите си, за да прогоня напълно съня.

— Съвсем не, момиче — отсече хазяйката, като най-после съблече палтото си. — Плановете се осуетиха, но се кълна в паметта на майка си, че тази вечер пистолетите ще напуснат къщата ми. Така че на работа, скъпа, ставай от леглото, няма време за губене.

Със закъснение разбрах какво ми говори. Вниманието ми бе погълнато от друго — от гледката, която представляваше Канделария, докато разкопчаваше безформената, подобна на широк халат от груба вълна дреха под палтото, скриваща почти напълно щедрите й форми. Наблюдавах изумено как се съблича, без да проумея смисъла на действията й и припряността, с която сваля дрехите си до леглото ми. До момента, в който съблече халата и заизважда някакви предмети от различни места на бухналите си месища. И тогава разбрах. Четири пистолета бяха закрепени на жартиерите, шест — на колана, два — на презрамките на сутиена, и още два — под мишниците. Останалите пет бяха в чантата, увити в парче плат. Общо деветнайсет. Деветнайсет ръкохватки със съответните деветнайсет цеви, които всеки момент щяха да напуснат топлината на това яко тяло и да се отправят към съдба, за която аз вече се досещах.

— И какво трябва да направя? — попитах уплашено аз.

— Да занесеш оръжията на гарата, да ги предадеш преди шест сутринта и да донесеш на връщане хиляда и деветстотинте дуро, за които съм пазарила стоката. Нали знаеш къде е гарата? Като пресечеш шосето за Сеута, в подножието на Бени Хосмар. От там могат да я вземат, без да се налага да влизат в Тетуан. Ще слязат от планината и ще дойдат за нея преди зазоряване, без да става нуждала стъпват в града.

— Но защо аз трябва да я занеса? — Страхът ме бе разсънил напълно и се чувствах по-будна и от бухал.

— Защото на връщане от Сюика, докато обикалях тук-там, за да уредя въпроса с гарата, кучият син Паломарес, който тъкмо бе излязъл от бар „Ел Андалус“, ме спря до портала на Интендантството и ми каза, че може би ще му е на сгода да мине тази вечер да претърся пансиона.

— Кой е Паломарес?

— Най-проклетият полицай в цяло Испанско Мароко.

— От хората на дон Клаудио?

— Да, дон Клаудио му е шеф. Когато е с него, му се подмазва, но почувства ли се с развързани ръце, негодникът става толкова нагъл и зъл, че е наплашил половината Тетуан с доживотен затвор.

— А защо ви спря тази вечер?

— Защото така му е скимнало, защото е мръсник и умира да напада и плаши хората, особено жените. Прави го от години, а напоследък по-често от всякога.

— Но не заподозря за пистолетите, нали?

— Не, скъпа за щастие не ме накара да отворя чантата си, нито се осмели да ме докосне. Само ми рече с неприятния си глас: „Къде си тръгнала посред нощ контрабандистке? Да не си се забъркала в някоя от твоите сделчици, негоднице?“. А аз му отвърнах: „Бях при една приятелка, дон Алфредо, че нещо не е добре, има камъни в бъбреците“. „Не ти вярвам, голяма мръсница и лисица си“, каза ми след това проклетникът, а аз замълчах и не му отвърнах, макар че едва се сдържах да не го наругая, така че стиснах здраво чантата под мишница и си тръгнах, като се молех на Божията майка да не ми се разместят пистолетите по тялото, а когато се бях поотдалечила, чувам още веднъж гадния му глас зад гърба си: „Може после да намина през пансиона и да го претърся, лисицо такава, да видим какво ще открия“.

— Мислите ли, че наистина ще дойде?

— Може да дойде, може и да не дойде — отвърна тя, като сви рамене. — Ако срещне по пътя някоя нещастна уличница, с която да се задоволи и да се облекчи, може да забрави за мен. Но не му ли провърви, няма да се учудя, ако позвъни на вратата след малко. Ще изкара гостите на стълбите и най-безцеремонно ще обърне къщата наопаки. Няма да бъде за пръв път.

— Значи трябва да останете в пансиона до сутринта, за всеки случай — прошепнах аз бавно.

— Точно така, душко — потвърди тя.

— А пистолетите трябва да изчезнат начаса, иначе Паломарес ще ги намери — добавих аз.

— Съвсем правилно.

— И доставката трябва да се извърши непременно днес, защото купувачите очакват оръжието и рискуват живота си, ако влязат в Тетуан.

— По-ясно от това не можеше да го кажеш, скъпа.

Няколко секунди стояхме мълчаливо, напрегнати и разтревожени, вперили очи една в друга. Тя — полугола, с преливащи изпод колана и сутиена месища, аз — седнала по турски сред чаршафите, по нощница, с разрошена коса и свито сърце. И в компанията на разхвърляните наоколо черни пистолети.

Накрая тя каза с твърд и категоричен тон:

— Трябва да се заемеш с това, Сира. Нямаме друг изход.

— Не мога, аз… аз… не мога — измънках.

— Трябва да го направиш, момиче — повтори тя с глух глас. — Иначе ще изгубим всичко.

— Спомнете си за неприятностите, които вече имам, Канделария — дълга към хотела, обвиненията на фирмата и на моя полубрат. Ако сега ме хванат, това ще е краят.

— Краят ще настъпи, ако тази нощ се появи Паломарес и ни пипне с всичко това тук — отвърна тя, поглеждайки към оръжията.

— Но, Канделария, чуйте ме… — настоях аз.

— Не, ти ме чуй, момиче, и ме чуй добре — каза тя властно. Говореше със силен шепот и широко отворени очи. Наведе се към мен — аз все още бях в леглото. Сграбчи ръцете ми и ме принуди да я погледна право в очите. — Опитах всичко, дадох всичко от себе си, но не се получи — добави тя. — Съдбата е променлива, понякога те оставя да спечелиш, а понякога плюе в лицето ти и те кара да губиш. А тази нощ ми каза: пукни сега, контрабандистке. Изстрелях всичките си патрони. Сира, аз вече се провалих в тази история. Но ти не си. Сега само ти можеш да ни спасиш, само ти можеш да изнесеш стоката и да вземеш парите. Ако не се налагаше, нямаше да те моля, Бог ми е свидетел. Не ни остава друг избор, момиче. Трябва да го направиш. И ти си вътре като мен. И двете сме замесени, и двете сме заложили много. Заложили сме бъдещето си, момиче, цялото си бъдеще. Ако не получим парите, сме загубени. Сега всичко зависи от теб. И трябва да го направиш. Заради теб и заради мен, Сира. Заради нас двете.

Не исках да приемам. Знаех, че имам сериозни основания да кажа: „Не, в никакъв случай. Няма да го направя“. В същото време обаче съзнавах, че Канделария е права. Аз сама бях приела да участвам в тази съмнителна игра, никой не ме беше принудил. Бяхме един отбор, в който всяка имаше роля още от началото. Ролята на Канделария беше да продаде стоката; моята — да работя. И двете обаче бяхме наясно, че границите на нещата са разтегливи и неясни, че могат да се изместят, да се изличат или да се размият като мастило във вода. Тя бе изпълнила своята част от уговорката, беше опитала. Не и бе провървяло, но все още имахме някакъв шанс. Сега беше мой ред да рискувам.

Помълчах няколко секунди — бяха ми потребни, за да пропъдя от съзнанието си някои образи, които вдъхваха у мен неописуем страх: комисаря, затвора, непознатото лице на онзи Паломарес.

— Имате ли план как да действам? — попитах най-после с треперещ глас.

Канделария въздъхна шумно, възвръщайки си изгубеното самообладание.

— Много лесно, скъпа. Почакай малко, ей сега ще ти кажа.

Излезе от стаята, както беше полугола, и се върна, носейки в ръце нещо, което приличаше на огромно парче бял плат.

— Ще се облечеш като мюсюлманка, с хиджаб — каза тя, докато затваряше вратата зад гърба си. — В него може да се побере какво ли не.

И несъмнено беше така. Всеки ден виждах арабките, скрити в тази широка безформена дреха, това подобие на широко наметало, което покриваше главата, ръцете и цялото тяло отпред и отзад. Под него човек наистина можеше да скрие каквото си поиска. Парче плат обикновено покриваше устата и носа, а горната част стигаше до веждите. Показваха се единствено очите, глезените и стъпалата. Едва ли имаше по-добър начин да криеш малък арсенал от пистолета, докато вървиш по улицата.

— Преди това обаче трябва да направим нещо друго. Стани най-сетне от леглото, момиче, чака ни работа.

Подчиних се безмълвно и я оставих да командва положението. Канделария безцеремонно издърпа горния чаршаф от леглото ми и го захапа. Със зъби раздра края му и откъсна от плата дълга ивица, широка около две педи.

— Направи същото с долния чаршаф — нареди тя. За няколко минути със зъби и дърпане успяхме да превърнем чаршафите от леглото ми в дузина дълги ивици плат. — А сега ще увием тези ленти около тялото ти, за да закрепим с тях пистолетите. Вдигни ръце, ще започна с първата.

И така, без дори да сваля нощницата, пистолетите бяха здраво прилепени към тялото ми с парчетата от чаршафите. Всяка лента крепеше един пистолет — Канделария първо увиваше оръжието в края на лентата, после го притискаше към тялото ми и увиваше плата два-три пъти около мен. Накрая връзваше здраво краищата.

— Кожа и кости си, момиче, вече няма месо, където да завържа следващия — каза тя, след като ме омота напълно отпред и на гърба.

— На бедрата — предложих аз.

Така и направи, докато най-после стоката беше изцяло разпределена под гърдите, около ребрата, на кръста, хълбоците и бедрата. Бях като мумия, увита в бели ленти, криещи опасна и тежка броня, с която трябваше да свикна да се движа, и то веднага.

— Обуй тези бабуши21, на Жамила са — каза тя и постави в краката ми овехтели кафеникави пантофи. — А сега хиджаба — добави, държейки широкото бяло наметало. — Точно така, увий си и главата, да видя как ти стои… Отлично, истинска арабка. И не забравяй да си закриеш устата и носа с булото. Да вървим, трябва да ти обясня набързо откъде да минеш.

Пристъпих трудно, едва успявах да се движа с нормална крачка. Пистолетите тежаха като олово и трябваше да вървя с полуразкрачени крака и с раздалечени от тялото ръце. Излязохме в коридора. Канделария вървеше отпред, а аз се клатушках след нея като огромен бял вързоп, който се блъскаше в мебелите и рамките на вратите. Закачих неволно една полица и съборих на земята всичко, което бе поставено върху нея: чиния от Талавера, незапалена газена лампа и пожълтялата снимка на някакъв роднина на хазяйката. Порцеланът, стъклото на снимката и шишето на газената лампа се пръснаха върху плочките и пружините в съседните стаи заскърцаха под тежестта на пансионерите, чийто сън бе нарушен.

— Какво става? — извика дебелата майка от леглото.

— Нищо, изпуснах една чаша с вода. Всички да спят — отвърна властно Канделария.

Понечих да се наведа и да събера парчетата, но не успях да сгъна тялото си.

— Остави, после ще го почистя — каза тя, подритвайки няколко парчета стъкло.

И тогава една врата се отвори неочаквано на около три метра от нас. Насреща се появи окичената с ролки глава на Фернанда, по-младата от възрастните сестри. Преди да успее да попита какво става и защо някаква арабка с покривало се блъска в мебелите в коридора по никое време, Канделария заби в нея жило, от което тя онемя и се вцепени на място.

— Ако не си легнете тутакси, утре сутрин, веднага щом стана, ще кажа на Саграрио, че се срещате с помощник-аптекаря всеки петък на терасата.

Страхът, че набожната й сестра ще научи за любовните й похождения, се оказа по-силен от любопитството й и без да пророни дума Фернанда се шмугна като змиорка в стаята си.

— Върви, момиче, че става късно — нареди Канделария шепнешком. — По-добре никой да не види, че излизаш от тук, защото, ако Паломарес е някъде наблизо, ще загазим, преди да сме започнали. Да отидем навън.

Излязохме в дворчето зад къщата, където се виждаха една изкривена лозница, няколко увивни растения и старият велосипед на телеграфиста. Скрихме се в един ъгъл и отново заговорихме.

— Сега какво да правя? — прошепнах аз.

Тя явно беше обмислила всичко, защото каза уверено и спокойно:

— Ще се качиш на тази пейка и ще прескочиш оградата. Но трябва да внимаваш много, за да не ти се заплете наметалото в краката и да се изтърсиш на земята.

Огледах двуметровата ограда и каменната пейчица, опряна до нея, на която трябваше да се кача, за да достигна най-високата част и да се прехвърля от другата страна. Предпочетох да не се питам дали ще успея да го направя, опасана с тежките пистолети и увита в метри плат, затова поисках още инструкции:

— А от там?

— След като прескочиш сградата, ще се озовеш в двора на бакалията на дон Леандро. От там, като се покачиш на сандъците и бъчвите, които е струпал, лесно можеш да минеш в следващия двор, който е на сладкарницата на евреина Менахем. В дъното има дървена вратичка, която излиза на една напречна уличка, откъдето Менахем вкарва чувалите с брашно за пекарната. Излезеш ли от там забрави коя си — покрий се добре, прегърби се леко и тръгни към Еврейския квартал, а от там влез в Арабския. Но внимавай много, момиче: върви бавно и близо до стените, като влачиш леко краката, все едно си стара жена, не трябва да вървиш напето, защото някой злосторник може да се опита да ти стори нещо. Много испанци са пощурели по хубостта на мюсюлманките.

— А после?

— Когато стигнеш до Арабския квартал, обиколи няколко улици и се увери, че никой не ти обръща внимание, нито те следи. Ако срещнеш някого, смени незабелязано посоката и се отдалечи колкото можеш. После отново отиди до портата „Ла Лунета“ и слез до парка, сещаш се къде е, нали?

— Мисля, че да — отвърнах аз, като се опитвах да си представя маршрута.

— Когато стигнеш там, гарата се пада отсреща. Пресечи шосето за Сеута и влез вътре, но върви бавно и си крий добре лицето. Най-вероятно там ще има само двама полузаспали войници, които няма да ти обърнат никакво внимание. Сигурно ще срещнеш някой и друг мароканец, който чака влака за Сеута. Християните ще започнат да идват по-късно.

— В колко часа тръгва влакът?

— В седем и половина. Но местните отмерват времето с друг ритъм, както знаеш, така че никой няма да се изненада, че си там преди седем сутринта.

— Трябва ли да се кача на влака, или трябва да правя нещо друго?

Канделария не отговори веднага и предположих, че планът й почти се е изчерпал.

— Не, по принцип не трябва да вземаш влака. Когато отидеш на гарата, поседи известно време на пейката, която е под таблото с разписанието, нека те видят, че си там — така ще разберат, че именно ти носиш стоката.

— Кой трябва да ме види?

— Няма значение — който трябва да те види, ще те види. След двайсет минути стани от пейката, отиди до бюфета и не знам какво ще правиш, но накарай бюфетчията да ти каже къде да оставиш пистолетите.

— Просто така? — попитах разтревожено. — А ако бюфетчията го няма, ако не ми обърне внимание или не успея да говоря с него тогава какво да правя?

— Тихо. Не говори високо, може да ни чуят. Не се безпокой, все някак ще разбереш какво да правиш — каза тя нетърпеливо, неспособна да придаде на гласа си увереност, каквато явно й липсваше. Тогава реши да бъде откровена. — Виж, момиче, нещата нощес така се объркаха, че успяха да ми кажат само това че пистолетите трябва да са на гарата в шест сутринта, че човекът, който ще ги носи, трябва да поседи двайсет минути под таблото с разписанието и че бюфетчията ще му каже как да предаде стоката. Не знам повече и ми е криво за това. Но ти не се тревожи, душице, ще видиш, че всичко там ще бъде наред.

Щеше ми се да й кажа, че се съмнявам, но се отказах, като видях тревогата, изписана на лицето й. За пръв път, откакто я познавах, решителността и непоколебимостта, които й помагаха да се справи и в най-критичните моменти, сякаш се бяха изчерпали. Знаех, че ако имаше възможност да действа, тя нямаше да се уплаши щеше да успее да стигне до гарата и да предаде стоката, като използва някоя от хитрините си. Но този път хазяйката ми беше с вързани ръце — не можеше да мръдне от къщата си поради заплахата от полицейски обиск, който може би щеше да се състои, а може би не. И знаех, че ако не съумея да поема нещата в свои ръце, това ще бъде краят и за двете ни. Затова събрах сили и се въоръжих със смелост.

— Права сте, Канделария, ще се справя, не се безпокойте. Но преди това искам да ми кажете нещо.

— Питай каквото искаш, момиче, но побързай, до шест остават по-малко от два часа — добави тя, опитвайки се да прикрие облекчението си, като видя, че съм готова да действам.

— Къде ще отидат пистолетите? Кои са тези мъже от Лараш?

— Това не те интересува. Важното е да стигнат до предназначението си в уречения час, да ги оставиш, където ти кажат, и да вземеш парите, които трябва да ти дадат — хиляда и деветстотин дуро, не забравяй да преброиш банкнотите една по една. А после се върни час по-скоро, защото ще умра от напрежение.

— Рискуваме много, Канделария — настоях аз. — Нека поне да знам с кого си имаме работа.

Тя въздъхна шумно и бюстът й полузакрит от овехтелия пеньоар, който бе наметнала в последния момент, отново се издигна и спусна като задвижен от помпа.

— Масони са — прошепна тя в ухото ми, сякаш я беше страх да произнесе думата. — Би трябвало да дойдат тази нощ с кола от Лараш и сигурно вече се крият при изворите Буселмал или в някоя градина по долината на река Мартин. Идват откъм територията на кабилите, не смеят да се движат по шосето. Вероятно ще вземат оръжията от там, където ти ги оставиш, и дори няма да се качат на влака. Според мен ще се върнат в града си отново през териториите на кабилите и ще избягват Тетуан. Но това е само предположение, защото, да ти призная, нямам никаква представа какво са намислили тези мъже.

Въздъхна, втренчила поглед пред себе си, и продължи да шепне:

— Знам обаче нещо, което всички знаят: бунтовниците преследваха безмилостно всички, които имат нещо общо с масонството. Някои бяха убити с изстрел в главата в самото помещение, където се събираха; късметлиите избягаха в Танжер или във френската зона. Други бяха отведени в „Ел Моготе“ и някой прекрасен ден ще ги разстрелят, без да им мигне окото. А вероятно има и такива, които се крият по мазета, тавани и входове и треперят от страх някой доносник да не ги издаде и да ги изкарат от скривалищата им с прикладите за пушките. Затова не намерих никого, който да посмее да купи стоката, но чрез няколко души се свързах с хората от Лараш. Ето защо знам у кого ще отидат пистолетите.

Погледна ме в очите беше сериозна и мрачна, каквато не я бях виждала дотогава.

— Положението е много лошо, момиче, много лошо — процеди през зъби. — Тук няма милост, няма снизхождение. Изкаже ли някой и най-маловажното мнение, свършено е с него. Много нещастници вече умряха, а бяха почтени хора, които и муха не са убили през живота си, нито са сторили зло някому. Внимавай много, момиче, да не бъдеш следващата.

Отново намерих кураж незнайно откъде, за да я уверя в нещо, в което дори аз не вярвах:

— Не се тревожете, Канделария, ще видите, че ще се справим по някакъв начин.

И без да кажа дума повече, се отправих към пейката и се качих на нея със зловещия товар, привързан здраво към тялото ми. Застанала под лозницата, Канделария ме наблюдаваше и се кръстеше, шепнейки под листата: „В името на Отца, Сина и Светия Дух, нека Богородица те закриля, душице“. Последното, което чух, беше звучната целувка, която залепи на пръстите си, след като се прекръсти. Секунда след това изчезнах зад оградата и се стоварих като чувал в двора на бакалницата.

11.

Добрах се до вратичката в двора на сладкаря Менахем за по-малко от пет минути. По пътя се закачих няколко пъти на гвоздеи и трески, които в тъмнината не успях да видя. Одрасках едната си ръка, настъпих хиджаба, подхлъзнах се и насмалко да изгубя равновесие и да падна по гръб, когато се изкачвах по купчината сандъци, струпани безредно до една стена. Щом стигнах до вратичката, спрях, за да си наглася дрехата, така че да се виждат само очите. После дръпнах ръждивото резе, поех си дълбоко дъх и излязох.

Навън нямаше никой, уличката беше пуста и потънала в тишина. Единственият ми спътник беше блуждаещата сред облаците луна. Тръгнах бавно, като се движех плътно вляво. Почти неусетно стегнах до „Ла Лунета“. Преди да поема по нея, спрях на ъгъла, за да разуча обстановката. От жиците, които пресичаха улицата, висяха жълтеникави лампи — това беше уличното осветление. Огледах се наляво и надясно и разпознах потъналите в тишина сгради, които през деня кипяха от живот. Хотел „Виктория“, аптеката „Сурита“, бар „Леванте“, където често пееха фламенко, магазинчето за тютюн „Галиндо“ и един склад за сол. Театър „Насионал“, индийските базари, четири-пет кръчми, чиито имена не знаех, бижутериен магазин „Ла Перла“ на братята Коен и „Ла Еспига де Оро“, с чиито хляб закусвахме всяка сутрин. Всички те бяха пусти, затворени бездиханни като мъртъвци.

Тръгнах по „Ла Лунета“, като се опитвах да наглася стъпките към тежестта на товара. След като изминах известно разстояние завих към мелаха — Еврейския квартал. Изпитах облекчение при вида на правите му и тесни улички — знаех, че е невъзможно да се изгубя, че Еврейският квартал е идеално разчертан на карета в които няма начин да се объркаш. После навлязох в медината и в началото всичко вървеше добре. Минах през места, които ми бяха познати — сука22 за хляб, сука за месо. Не срещнах никого по пътя — нито куче, ни човек, нито слепец, просещ милостиня. Около мен се чуваше единствено шумът от собствените ми бабуши по паважа и ромоленето на някой фонтан в далечината. Забелязах, че вече ми е по-леко да нося пистолетите, че тялото ми се нагажда към новите си размери. От време на време се опипвах, за да се уверя, че всичко е на мястото си: първо хълбоците, после ръцете, след това бедрата. Не успях да се отпусна, бях все така напрегната, но поне вървях по-спокойно по тъмните и криволичещи улички, между варосаните стени и дървените врати, обковани с гвоздеи.

За да пропъдя поне временно тревогата, опитах да си представя какво представляват отвътре тези арабски къщи. Бях чувала, че са красиви и прохладни, с вътрешни дворове, с фонтани и галерии с мозайки и плочки, с тавани от резбовано дърво и облени от слънцето тераси на покривите. Беше невъзможно човек да си представи това от улиците, откъдето се виждаха само варосаните им стени. Крачех, унесена в тези мисли, и след известно време, когато се уверих, че съм вървяла достатъчно и съм стопроцентово сигурна, че не съм събудила и най-малкото подозрение, реших да тръгна към портата „Ла Лунета“. И тогава, точно тогава, съзрях в края на уличката по която вървях, две фигури да се насочват към мен. Двама военни, двама офицери с бричове, с широки колани на кръста и с червените фуражки на редовната армия, стъпваха енергично и ботушите им трополяха по паветата, докато разговаряха помежду си тихо и възбудено. Затаих дъх и хиляди страховити картини избухнаха в съзнанието ми като разбиващи се в стена снаряди. Внезапно си въобразих, че като минават покрай мен, пистолетите ще се изхлузят и ще се разпилеят с трясък по земята, представих си, че на някого от тях може да му хрумне да смъкне покривалото и да открие лицето ми, че ще ме накарат да говоря, че ще разберат, че съм тяхна сънародничка, която продава незаконно оръжие, а не някоя местна жителка, запътила се бог знае накъде.

Двамата мъже минаха покрай мен. Прилепих се плътно към стената, но уличката беше толкова тясна, че почти се докоснахме. Не ми обърнаха никакво внимание. Отминаха ме, сякаш не съществувах, и продължиха спокойно да разговарят по пътя си. Говореха за отряди и муниции, за неща, които не разбирах, нито исках да разбера. „Двеста, най-много двеста и петдесет“, каза единият, когато мина покрай мен. „Не, човече, не, уверявам те“, отвърна другият разпалено. Не видях лицата им, не посмях да ги погледна, но когато потропването на ботушите им заглъхна в далечината, ускорих крачка и най-после задишах спокойно.

Няколко секунди по-късно обаче осъзнах, че не е трябвало да се радвам толкова скоро — когато вдигнах очи, установих, че не знам дали не трябваше да завия надясно преди три или четири пресечки, но ненадейната поява на военните ме разсея и не го направих. Внезапно установих, че съм се изгубила. Студени тръпки плъзнаха по тялото ми. Бях минавала много пъти по улиците на медината, но не познавах потайните й и скрити кътчета. В тъмнината, в отсъствието на хората и характерните шумове от деня, нямах никаква представа къде се намирам. Върнах се назад, за да намеря пътя, но не успях. Когато мислех, че ще изляза на едно познато площадче, оказах се пред арка; когато очаквах да намеря път, сблъсквах се с джамия или стъпала. Продължих да вървя наслуки по криволичещи улички, като се опитвах да свържа всяко място с дейностите през деня, за да се ориентирам. Колкото повече вървях обаче, толкова по-изгубена се чувствах сред тези заплетени улици, които противоречаха на всякакви закони на логиката. Занаятчиите спяха и магазинчетата им бяха затворени, така че не можех да разбера дали се движех в района на медникарите и тенекеджиите, или вървях из зоната, в която работеха предачите, тъкачите и шивачите. Там, където през деня бяха медените сладки, златистите питки, купчините подправки и китките босилек, които щяха да ми помогнат да се ориентирам, сега имаше заключени врати и залостени порти. Времето сякаш беше спряло, пейзажът наоколо бе пуст и безжизнен. Липсваше обичайната глъчка на търговците и купувачите, върволицата от мулета, натоварени с кошове, жените от Риф, седнали на земята сред зеленчуци и портокали, които може би никога нямаше да успеят да продадат. Безпокойствието ми се засили: не знаех колко е часът, но съзнавах, че до шест остава все по-малко време. Ускорих крачка, излязох от една уличка, влязох в друга, във втора, после в трета. Върнах се, тръгнах в друга посока. Нищо. Никаква следа, никакъв знак — внезапно всичко се бе превърнало в дяволски лабиринт, от който нямаше как да изляза.

Лутанията ме отведоха до някаква къща с голям фенер над вратата. Внезапно чух смехове, глъч, нестройни гласове, пеещи „Моето конче“ в акомпанимент на раздрънкано пиано. Реших да се приближа, за да видя някакъв знак, по който да се ориентирам. Когато бях само на няколко метра, една двойка излезе шумно от помещението, разговаряйки на испански: мъжът, явно пиян, се подпираше на изрусена жена на средна възраст, която се заливаше в кикот. Тогава си дадох сметка, че се намирам пред публичен дом, но вече бе твърде късно, за да се престоря на местна старица двамата бяха само на няколко крачки от мен. „Момиче, ела с мен, момиче, искам да ти покажа нещо, виж, виж, хубавице“, каза завалено мъжът, като протегна едната си ръка към мен, докато с другата се държеше безсрамно между краката. Жената се опита да го спре, като се заливаше от смях, докато аз отскочих и хукнах като луда, притиснала здраво хиджаба към тялото си.

Зад мен остана публичният дом, пълен с войници, които играеха на карти, пееха с пълно гърло и опипваха настървено жените, за да избягат за момент от мисълта, че в някой от следващите дни ще пресекат протока и ще се озоват в зловещата реалност на войната.

И точно тогава, когато се отдалечавах от бордея с цялата бързина, на която бях способна, съдбата най-после се смили над мен — след като свих зад ъгъла, се озовах пред площад „Ел Фоки“.

Въздъхнах с облекчение, че отново съм намерила правилната посока най-после знаех как да изляза от лабиринта, в който се бе превърнала медината. Времето летеше и аз трябваше да летя с него. Вървях с дълги и бързи стъпки, доколкото бронята ми позволяваше, и за няколко минути стигнах до портата „Ла Лунета“. Там обаче ме очакваше друга неприятна изненада видях един от страховитите военни постове, които бяха попречили на хората от Лараш да влязат в Тетуан. Няколко войници, предпазни бариери и две коли — достатъчен наличен състав, за да изплаши всеки, който би искал да влезе в града с недотам чисти намерения. Гърлото ми пресъхна, но знаех, че не мога да се върна, нито да спра, за да обмисля какво да правя, така че отново вперих очи в земята и продължих пътя си с тътреща се походка, както ме бе посъветвала Канделария. Преминах поста с пулсиращи слепоочия и със затаен дъх, очаквайки всеки момент да ме спрат и да ме попитат къде отивам, коя съм, какво крия. За мой късмет почти не ме погледнаха. Просто не ми обърнаха внимание, също като офицерите, които бях срещнала по-рано в тясната уличка. Каква опасност за славния бунт можеше да представлява една мароканка с уморена походка, която вървеше като сянка из улиците призори?

Слязох до откритата зона на парка и с усилие на волята успях да се съвзема. Прекосих с престорено спокойствие изпълнените с притихнали сенки градини, толкова странни без шумните деца, без двойките и старците, които денем се разхождаха сред фонтаните и палмите. Колкото повече вървях, толкова по-ясно се очертаваше гарата пред мен. В сравнение с ниските къщи в медината тя ми се стори грандиозна и заплашителна, полумавританска, полуандалуска с куличките си в ъглите, с керемидите и зелените плочки, с огромните арки на входовете. Няколко фенера осветяваха с мъждива светлина фасадата и силуетът й се открояваше на фона на масивния Бени Хосмар — скалистите и внушителни планини, откъдето се предполагаше, че ще дойдат хората от Лараш. Бях минавала край гарата само веднъж, когато комисарят ме закара с кола от болницата до пансиона. Иначе я бях виждала няколко пъти, но винаги отдалече, от „Ла Лунета“, без да мога да преценя размерите й. Сега, когато се озовах пред нея, тя ми се стори толкова заплашително голяма, че ми се прииска да се върна в тесните уютни улички на Арабския квартал.

Не можех обаче да си позволя страхът отново да ме завладее, затова събрах сили и се приготвих да пресека шосето за Сеута, по което в този час не се вдигаше дори прах. Опитах да си вдъхна смелост, като пресмятах времето, като си повтарях, че още малко — и всичко ще свърши, че голяма част от задачата вече е изпълнена. Стопли ме мисълта, че скоро ще се освободя от стягащите ме ленти, от пистолетите, които се впиваха в тялото ми, и от дрехите, с които се чувствах толкова странно. Оставаше малко, още малко.

Влязох в гарата през централния вход, чиито врати бяха широко отворени. Студена ярка светлина обливаше залата, в пълен контраст с тъмната нощ, която остана зад мен. Първото, което забелязах, беше един голям часовник, който показваше шест без петнайсет. Въздъхнах облекчено под плата, покриващ лицето ми — не бях закъсняла много. Нарочно тръгнах бавно през фоайето, докато очите ми, скрити под покривалото, проучваха обстановката. Гишетата бяха затворени, имаше само някакъв арабин, излегнал се на една пейка, с вързоп в краката. В дъното две големи врати водеха към перона. Вляво имаше друга врата с четливо написана табела, която указваше, че това е бюфетът. Потърсих таблото с разписанието и го открих вляво. Не се спрях да го разгледам; просто седнах на пейката под него и се приготвих да чакам. Още щом се докоснах до дървото, усетих приятно чувство на облекчение, което се разля по цялото ми тяло. Едва сега осъзнах колко съм уморена и какво неимоверно усилие ми е струвало да вървя, без да спирам, със зловещия товар, превърнал се в моя втора кожа от метал.

Въпреки че никой не се появи в залата, докато седях неподвижно на пейката, до мен достигаха звуци, по които разбрах, че не съм сама. Някои идваха отвън, от перона. Стъпки и гласове на мъже, едни приглушени, други по-отчетливи. Бяха млади гласове, навярно на войниците, които охраняваха гарата. Опитах се да пропъдя мисълта, че вероятно имат изрична заповед да стрелят без колебание при всяко основателно подозрение. От бюфета също долових шумове. Успокоих се, като ги чух; така поне разбрах, че бюфетчията е на работното си място. Изчаках десет минути, които изминаха отчайващо бавно — нямаше време за двайсетминутния престой, за който ми бе казала Канделария. Когато стрелките на часовника отбелязаха шест без пет, събрах сили, станах с усилие и се отправих към съдбата си.

Бюфетът беше голям и вътре имаше поне дузина маси, които в момента не бяха заети, с изключение на една, на която някакъв мъж дремеше, скрил глава между ръцете си. До него имаше празна стомна за вино. Тръгнах към тезгяха, като тътрех бабушите си, без да имам ни най-малка представа какво трябва да кажа или какво трябва да чуя. Зад плота един слаб мургав мъж с полуугаснал фас в уста подреждаше чинии и чаши на купчини, без да проявява видим интерес към жената със забулено лице, която се приближаваше към него. Когато стигнах до тезгяха, той каза високо и отчетливо: „В седем и половина, влакът тръгва в седем и половина“. А после тихо добави няколко думи на арабски, които не разбрах. „Испанка съм, не ви разбирам“, прошепнах аз иззад булото. Той отвори уста, сякаш не вярваше на ушите си, и фасът падна на земята. После бързо ми прошепна: „Отидете в тоалетната на перона и затворете вратата, чакат ви“.

Запътих се бавно към вратата, върнах се в залата и от там излязох на перона. Преди това се увих с хиджаба и вдигнах булото почти до миглите си. Широкият перон беше пуст и срещу него се издигаше единствено огромният и тъмен скалист силует на Бени Хосмар. Войниците, четирима на брой, пушеха и разговаряха под една от арките, водещи към коловозите. Стреснаха се, когато видяха неясна сянка да излиза — забелязах как застинаха, как събраха токовете на ботушите си, как изопнаха тела, как наместиха пушките си на рамо.

— Стой! — извика един от тях веднага щом ме видя. Почувствах как тялото ми се вцепенява под железния обръч на оръжията.

— Остави я, Чурука, не виждаш ли, че е местна? — каза веднага друг.

Останах на място, без да мръдна напред, нито да се върна назад. Те също не се приближиха — останаха, където бяха, на трийсетина метра от мен, като обсъждаха какво да правят.

— Все ми е едно дали е мюсюлманка или християнка. Сержантът каза да проверяваме самоличността на всички.

— По дяволите, Чурука, много си тъп. Вече десет пъти ти казахме, че говореше за испанците, не за мюсюлманите, а ти нищо не си разбрал, човече — обясни трети.

— Вие не разбирате. Госпожо, документите, ако обичате.

Краката ми се подкосиха, струваше ми се, че ще припадна. Реших, че това е краят. Затаих дъх и усетих студената пот, която се стичаше по цялото ми тяло.

— Голям глупак си, Чурука — дочу се иззад гърба му гласът на друг войник. — Местните не ходят по улиците с документ за самоличност, разбери най-после, че това тук е Африка, а не площадът на родния ти град.

Твърде късно — педантичният войник вече беше на две крачки от мен, протегнал ръка в очакване на някакъв документ, като търсеше погледа ми сред гънките на плата, който ме покриваше. Не го срещна обаче — бях го вперила в земята, в изкаляните му ботуши, в старите ми бабуши и половиния метър, който разделяше двата чифта крака.

— Ако сержантът научи, че си притеснявал една безобидна мароканка, ще отнесеш три дни карцер в крепостта, момче.

Възможността да изтърпи това зловещо наказание най-после вразуми тъй наречения Чурука. Не успях да видя лицето на спасителя си — погледът ми бе все така забит в земята. Заплахата с карцер обаче имаше ефект и педантичният и твърдоглав войник, след като помисли няколко секунди, отдръпна ръката си, обърна се и се отдалечи от мен.

Благослових здравия разум на другаря му, който го възпря, и щом четиримата войници се събраха отново под арката, аз се обърнах и продължих пътя си, без да следвам определена посока. Вървях бавно и се опитвах единствено да възвърна самообладанието си. След като се успокоих, най-после можах да насоча усилията си към търсенето на тоалетните. Огледах се наоколо: имаше двама араби, които спяха на земята с гръб, опрян на стената, и едно измършавяло куче, което пресичаше коловозите. Скоро намерих целта; за мой късмет тоалетните се намираха в противоположния край на перона, далеч от войниците под арката. Със затаен дъх бутнах вратата от армирано стъкло и влязох в нещо подобно на коридор. Вътре бе сумрачно, но не потърсих ключа за осветлението, предпочетох очите ми да свикнат с тъмнината. Съзрях знака за мъже вляво и този за жени вдясно. А в дъното до стената различих някаква купчина дрехи, която бавно се раздвижи. От вързопа внимателно се подаде покрита с качулка глава и в полумрака нечии очи срещнаха моите.

— Носиш ли стоката? — попита на испански. Говореше бързо и отчетливо.

Кимнах утвърдително и вързопът предпазливо се изправи, докато се превърна във фигура на мъж, облечен като мен в арабски дрехи.

— Къде е?

Свалих булото, за да мога да говоря по-лесно, разтворих хиджаба и му показах омотаното си в ленти тяло.

— Тук.

— Мили боже! — успя само да прошепне той. В тези две думи се съдържаше цял свят от емоции: изненада, тревога, нетърпение. Говореше загрижено и имаше вид на възпитан човек. — Можете ли да ги свалите сама? — попита тогава той.

— Ще ми трябва време — прошепнах аз.

Посочи една кабинка за жени и двамата влязохме. Помещението беше тясно, осветено само от избледняващата лунна светлина, която проникваше през малкото прозорче, но това ни бе напълно достатъчно.

— Побързайте, не бива да губим нито минута. Скоро ще дойде сутрешната смяна — тогава претърсват основно цялата гара, преди да потегли първият влак. Налага се да ви помогна — заяви той, като затвори вратата след себе си.

Пуснах хиджаба на земята и скръстих ръце, за да дам възможност на непознатия да ме опипва, да развързва възли, да развива ленти ида освобождава тялото ми от зловещата му обвивка.

Преди да започне, свали качулката си и пред мен се появи сериозното и приятно лице на испанец на средна възраст с набола няколкодневна брада. Имаше кестенява къдрава коса, разрошена от дрехите, под които вероятно се бе крил доста време. Пръстите му заработиха, но задачата не бе никак лесна. Канделария се беше постарала съвестно и нито едно от оръжията не беше помръднало, но възлите бяха толкова стегнати, а лентите от плат — толкова много, че свалянето им ни отне повече време, отколкото ние с непознатия бихме желали. Двамата мълчахме, затворени в тясната кабина със сини плочки и клекало на пода. Чуваше се само шумът от равномерното ни дишане и някоя откъслечна фраза, която бележеше хода на процеса: „този вече е свален, сега тук, мръднете малко, така е добре, вдигнете още ръката, внимавайте.“ Въпреки липсата на време, мъжът от Лараш действаше безкрайно внимателно, почти свенливо, като избягваше, доколкото бе възможно, да доближава по-интимните ми места или да докосва кожата ми повече от необходимото. Сякаш се страхуваше да не омърси с ръцете си целостта ми, сякаш товарът, който носех прилепен до тялото си, беше фина обвивка от копринена хартия, а не черна броня от предмети, предназначени да убиват. Физическата му близост не ме притесни нито за миг нито неволните му ласки, нито близостта на почти долепеното до мен тяло. Това несъмнено беше най-приятният момент от нощта — не защото един мъж докосваше тялото ми след толкова месеци, а защото мислех, че с това действие настъпва началото на края.

Всичко вървеше с добро темпо. Пистолетите излизаха един по един от скривалищата си и се натрупваха на купчина на пода. Вече оставаха много малко, не повече от три-четири. Пресметнах, че след пет, най-много десет минути всичко ще свърши. И тогава, най-неочаквано, тишината бе нарушена. Двамата затаихме дъх и преустановихме работата си. Отвън, все още отдалече, до нас достигнаха звуци от някакво оживление, бележещи началото на нова дейност.

Мъжът пое дълбоко въздух и извади от джоба си часовник.

— Дошла е новата смяна, подранили са — каза той. В тихия му глас долових нервност, тревога и желание да не ми предаде нито едно от тези чувства.

— Сега какво ще правим? — прошепнах аз.

— Ще излезем от тук незабавно — отвърна веднага той. — Облечете се, побързайте.

— А останалите пистолети?

— Оставете ги. Сега трябва да бягаме. Войниците скоро ще влязат, за да проверят дали всичко е наред.

Докато аз се увивах с треперещи пръсти в хиджаба, той развърза от колана си мръсна платнена торба и напъха с шепи пистолетите в нея.

— Откъде ще излезем? — попитах тихо.

— От там. — Той вдигна глава и посочи с брадичка прозореца. — Първо ще скочите вие, после аз ще хвърля пистолетите и ще изляза. Но чуйте — ако не успея да тръгна с вас, вземете пистолетите и тичайте успоредно на релсите. Оставете ги до първата табела на някоя спирка или гара, ще има кой да ги вземе. Не се обръщайте назад и не ме чакайте, просто излезте и бягайте. Хайде, качвайте се, стъпете на ръцете ми.

Погледнах разположения високо тесен прозорец. Стори ми се невъзможно да минем през него, но не му казах нищо. Бях толкова уплашена, че просто се приготвих да изпълня нарежданията му, доверявайки се сляпо на решенията на този непознат масон, чието име никога нямаше да узная.

— Почакайте — каза тогава той, сякаш бе забравил нещо.

Разкопча с едно дръпване ризата си и извади малка платнена торбичка, подобна на кесия.

— Приберете я, това са уговорените пари. За всеки случай, ако нещата вън се усложнят.

— Но има още пистолети… — заекнах аз, като заопипвах тялото си.

— Няма значение. Вие вече изпълнихте вашата част, така че трябва да ви платя — каза той, докато окачваше кесията на врата ми. Аз стоях неподвижно, като упоена. — Хайде, не бива да губим и секунда.

Най-после реагирах. Опрях крак върху подложените му на кръст длани и с усилие се хванах за перваза на прозореца.

— Бързо, отворете го — подкани ме той. — Погледнете навън. Кажете ми накратко какво виждате и чувате.

Прозорецът гледаше към тъмното поле, звуците долитаха от другата страна, която беше извън полезрението ми. Шум на мотори, хрущене на гуми върху чакъла, твърди стъпки, поздрави и заповеди, властни гласове, разпределящи задачите. Стремително, възбудено, сякаш наближаваше краят на света, макар че утрото още не беше настъпило.

— Писаро и Гарсия — в бюфета. Руис и Ллбадалехо — при гишетата. Вие — в канцелариите, а вие двамата — в тоалетните. Хайде, размърдайте си задниците — извика някой гневно и властно.

— Не виждам никого, но идват насам — съобщих аз с все още подадена навън глава.

— Скачайте — заповяда тогава той.

Не скочих. Височината ме безпокоеше, преди това трябваше да провра тялото си навън, несъзнателно отказвах да изляза сама. Исках мъжът от Лараш да ме увери, че ще дойде с мен, че ще ме отведе за ръка там, където трябваше да отида.

Шумовете се чуваха все по-близо. Скърцането на ботушите върху земята, силните гласове, раздаващи нареждания: „Кинтеро — в Дамската тоалетна; Вилярта — в мъжката“. Явно не бяха мудните новобранци, които срещнах при пристигането си, а патрул от отпочинали мъже, нетърпеливи да оползотворят активно началото на работния ден.

— Скочете и бягайте! — повтори енергично мъжът, като ме сграбчи за краката и ме повдигна.

Скочих. Скочих, паднах и върху мен се стовари торбата с пистолетите. Почти веднага след това чух трясъка от отворени с ритници врати. Последното, което стигна до ушите ми, бяха хрипливите викове, насочени към мъжа, когото никога повече не видях:

— Какво правите в дамската тоалетна, арабино? Какво изхвърляш през прозореца? Вилярта, бързо отиди да видиш дали е изхвърлил нещо навън.

Хукнах да бягам. Слепешката, отчаяно. Под прикритието на нощта, влачейки торбата с пистолетите; глуха, безчувствена, без да знам дали ме преследват, без да се питам какво е станало с мъжа от Лараш, озовал се пред насочената към него пушка. Чехълът ми се изхлузи, един от последните пистолети се развърза и падна, но не се спрях да ги търся. Просто продължих да тичам в тъмнината полу боса, следвайки линията на релсите, без да спирам, без да мисля. Прекосях равни поля, градини, насаждения с тръстика, малки плантации. Спънах се, изправих се и продължих да тичам без почивка, без да пресмятам какво разстояние съм изминала. Живо същество не излезе насреща ми, нищо не попречи на трескава бързина, с която краката ми се движеха, докато най-сетне сред сенките успях да съзра табела с надпис. Спирка Малалиен, гласеше тя. Това навярно беше мястото.

Станцията се намираше на стотина метра от надписа, осветена единствено от един жълтеникав фенер. Не стигнах до нея — спрях лудешкия си бяг веднага щом се озовах до надписа. Огледах се във всички посоки, за да видя дали вече има някой, на когото да предам оръжията. Сърцето ми биеше до пръсване, устата ми беше пълна с прах; опитах се, но безуспешно, да приглуша шумното си пресекливо дишане. Никой не дойде при мен. Никой не чакаше стоката. Може би щяха да дойдат по-късно, а може би никога нямаше да се появят.

За по-малко от минута взех решение. Оставих торбата на земята, сплесках я максимално и започнах трескаво да ровя и да трупам върху оръжията пръст, камъни и вейки, с които ги прикрих. Когато реших, че вече не изглеждат подозрително, си тръгнах.

Поех дъх и поднових лудешкия си бяг натам, където се виждаха светлините на Тетуан. Вече се бях отървала от товара, така че реших да се освободя и от останалия баласт. Без да спирам, разтворих робата и с труд успях да развържа последните възли. Трите последни пистолета се изхлузиха и паднаха по пътя: първо единият, после вторият, накрая третият. Когато стигнах покрайнините на града, носех единствено товара на изтощението, тъгата и раните. И една пълна с банкноти кесия, окачена на врата ми. От оръжията — нито следа.

Тръгнах по канавката край шосето за Сеута, като вече крачех бавно. Бях изгубила и втория чехъл, така че отново влязох в ролята на босонога и забулена мюсюлманка, която с мъка се изкачва към портата „Ла Лунета“. Вече не вървях с престорено тътреща се походка — просто краката едва ме държаха. Крайниците ми се бяха схванали, цялото ми тяло беше в пришки, мръсотия и синини; чувствах се изтощена до крайност.

Когато влязох в града, сенките започваха да избледняват. От близката джамия мюезинът призоваваше мюсюлманите за първата молитва, а тръбата на казармата в Интендантството свиреше утринна заря. От „Ла Гасета де Африка“ излизаха току-що отпечатаните вестници, а по „Ла Лунета“ вървяха с прозевки най-ранобудните ваксаджии. Сладкарят Менахем вече бе запалил пещта, а дон Леандро подреждаше стоката в магазина си с пристегната на кръста престилка.

Всички тези сцени от ежедневието минаха пред очите ми като чужди, без да привлекат вниманието ми, без да оставят следа. Знаех, че Канделария ще бъде доволна, когато й връча парите, и ще реши, че съм извършила чутовен подвиг. Аз обаче не изпитвах ни най-малко задоволство. Чувствах само как ме разяжда едно огромно, мъчително безпокойство.

Докато тичах лудешки по полето, докато забивах нокти в пръстта и заривах с нея торбата, докато вървях по шосето, по време на последните перипетии през тази дълга нощ, в съзнанието ми бяха изникнали хиляди картини, съставящи различни епизоди с един-единствен герой: мъжа от Лараш. В един от тях войниците установяваха, че не е хвърлил нищо през прозореца, че всичко е било фалшива тревога, че този човек е просто един сънлив и объркан арабин; тогава го пускаха, защото им беше наредено да не безпокоят местното население, ако не се констатира нещо нередно. В друг, много по-различен епизод още с отварянето на вратата войникът установяваше, че пред себе си има предрешен испанец; приклещваше го в ъгъла, насочваше пушката към главата му и извикваше подкрепления. После го разпитваха, арестуваха го и го отвеждаха в казармата. А може би мъжът се бе опитал да избяга и го бяха убили с изстрел в гърба, докато е прескачал релсите. Между тези две предположения имаше място за стотици други; знаех само, че никога няма да узная кое е било най-близо до истината.

Стигнах до входа на пансиона на края на силите си, изпълнена със страхове. Над Мароко се зазоряваше.

12.

Заварих вратата на пансиона отворена, а наемателите — будни, скупчени в трапезарията. Седнали по пеньоари и с ролки на главите около масата, където всекидневно се отправяха обиди и ругатни сестрите плачеха и шумно се секнеха, а дон Анселмо — учителят — се опитваше да ги успокои, като им говореше тихичко нещо, което не успях да чуя. Пакито и амбулантният търговец вдигаха от пода картината „Тайната вечеря“, за да я върнат на мястото й на стената. Телеграфистът, по долнище на пижама и потник, пушеше нервно в един ъгъл. Дебелата майка пък лекичко духаше чая си от липов цвят, за да го охлади. Всичко беше разбъркано и разхвърляно, по земята имаше стъкла и счупени саксии, дори пердетата бяха изтръгнати от корнизите.

Появата на една мюсюлманка в този час не учуди никого — сигурно помислиха, че е Жамила. Все още забулена с хиджаба, няколко секунди съзерцавах сцената, когато едно мощно шъткане от коридора привлече вниманието ми. Обърнах глава и видях как Канделария ръкомаха като луда, хванала в едната си ръка метла, а в другата — лопатка.

— Влизай, момиче — заповяда тя възбудено. — Влизай и разказвай, че не съм на себе си от притеснение.

Бях решила да премълча най-страшните подробности и да й съобщя само крайния резултат: че пистолетите вече ги няма, но парите са тук. Тъкмо това искаше да чуе Канделария и тъкмо това щях да й кажа. Останалата част от историята щях да запазя за себе си. Докато свалях покривалото от главата си, аз прошепнах:

— Всичко мина добре.

— Ах, душичке, ела да те прегърна! Моята Сира струва повече от цялото злато на Перу, моето момиче няма равно на себе си! — изписка Контрабандистката. После хвърли на земята метлата и лопатката, притисна ме към гърдите си и обсипа лицето ми с подобни на вендузи целувки.

— Мълчете, Канделария, мълчете, ще ни чуят — казах аз, все още трепереща от страх. Вместо да ме послуша, тя изрази радостта си с низ от проклятия, отправени към полицая, който тази нощ бе обърнал къщата й наопаки.

— Какво ме интересува, че ще ме чуят, вече няма страшно. Гръм да те порази, Паломарес, и теб, и всичките от рода ти! Гръм да те порази, не успя да ме пипнеш!

Предположих, че този изблик на чувства след дългата напрегната нощ няма да свърши дотук, затова сграбчих Канделария за ръката и я завлякох в стаята си, докато тя все така крещеше и сипеше ругатни:

— Да потънеш вдън земя, кучи сине! Пукни от яд, Паломарес, не намери нищо в дома ми, макар че разбута всички мебели и изтърбуши дюшеците!

— Млъкнете, Канделария, млъкнете най-сетне — настоях аз. — Забравете за Паломарес, успокойте се и ме оставете да ви обясня как мина.

— Да, скъпа, разкажи ми всичко — каза тя, опитвайки се най-после да се успокои. Дишаше тежко, пеньоарът й бе закопчан накриво, а от мрежичката върху косата й се подаваха рошави кичури. Имаше окаян вид и въпреки това излъчваше въодушевление. — Проклетникът дойде в пет сутринта и ни изкара всички на улицата, негодникът… сякаш… сякаш… Както и да е, да забравим това, вече е минало. Хайде, миличка, разкажи ми всичко подробно.

Предадох й лаконично преживелиците си, докато изваждах пачката банкноти, която мъжът от Лараш бе окачил на врата ми. Не споменах за бягството през прозореца, нито за заплашителните викове на войника, нито за пистолетите, оставени под табелата на спирката в Малалиен. Само й връчих съдържанието на кесията и започнах да събличам хиджаба и нощницата под него.

— Пукни, Паломарес! — извика тя през смях, като подхвърляше банкнотите във въздуха. — Пукни, не успя да ме хванеш!

Внезапно възгласите й секнаха, но не защото си бе възвърнала разсъдъка, а защото това, което виждаше пред себе си, я бе накарало да спре радостните си изблици.

— Но ти си цялата изранена, момиче! Досущ като Христос с петте рани! — възкликна тя при вида на голото ми тяло. — Много ли те боли, дъще?

— Малко — прошепнах аз, като се строполих като чувал на леглото. Лъжех. Всъщност ме болеше всичко, дори душата.

— И си толкова мръсна, сякаш си се търкаляла на някое бунище — каза тя, вече напълно възвърнала разума си. — Ще стопля вода и ще ти приготвя топла баня. После ще ти поставя компреси с мехлем на раните, а подир това…

Не чух нищо повече. Преди Контрабандистката да довърши изречението, бях заспала.

13.

Веднага щом къщата бе приведена в ред и всички се върнахме към нормалния ритъм на живот, Канделария се впусна да търси апартамент в испанската част на града за шивашкото ми ателие.

Испанският квартал в Тетуан, толкова различен от арабската медина, е бил построен по европейски критерии, за да отговори на нуждите на испанския протекторат, да подслони гражданските и военните институции и да осигури жилища и магазини за семействата от полуострова, за които Мароко се бе превърнал в постоянно местожителство. Новите сгради с бели фасади и балкони с орнаменти в полумодерен, полумавритански стил бяха разположени на широки улици и просторни площади, образуващи хармонична мрежа. Из нея се движеха дами с хубави прически и господа с шапки, военни с униформи, деца, облечени по европейски, официално сгодени двойки, които се държаха за ръце. Имаше тролейбуси и автомобили, сладкарници, новооткрити кафенета и изискани модерни магазини. Това бе уреден и спокоен свят, напълно различен от суматохата, миризмите и глъчката из пазарите на медината — едно сякаш изникнало от миналото място, заобиколено от крепостни стени и отворено към света чрез седемте си порти. А между двете пространства — арабското и испанското, подобно на гранична линия се намираше „Ла Лунета“ — улицата, която скоро щях да напусна.

Веднага щом Канделария намереше апартамент, в който да устроя ателието си, животът ми щеше да поеме в нова посока и аз отново трябваше да се приспособявам към него. И за да се подготвя, реших да се променя — да се преобразя напълно, да се освободя от ненужния баласт и да започна от нулата. За няколко месеца бях затръшвала вратата пред целия си предишен живот; от скромна шивачка се бях превърнала последователно или едновременно в няколко различни жени. Кандидат-чиновничка, наследница на известен индустриалец, странстваща любовница на мошеник, наивна кандидатка за съдружник на аржентинска фирма, неосъществена майка на неродено дете, длъжница, заподозряна в измама и кражба, както и случайна търговка на оръжие, предрешена като безобидна мюсюлманка. За още по-кратко време трябваше да се превърна в друга личност, защото никоя от предишните вече не ми вършеше работа. Родината ми се намираше във война, а любовта ми беше отлетяла, отнасяйки със себе си имуществото и илюзиите ми. Детето, което така и не се роди, се бе превърнало в локва от съсирена кръв на една автобусна спирка. Досие с данните ми обикаляше из полицейските управления на две страни и три града, а малкият арсенал от пистолети, които бях пренесла, завързани за тялото ми, може би вече бе отнел нечий живот. Исках да загърбя това злочесто минало, затова реших да посрещна бъдещето с маска на увереност и смелост, зад която да скрия страховете, бедите и болезнените рани в душата си.

Реших да започна с външността си, да си придам вид на светска и независима жена, зад който никой не биваше да прозре същността ми на жертва на един негодник, нито неясния произход на парите, с които щях да отворя ателието. За тази цел трябваше да напудря миналото, да съчиня час по-скоро едно настояще и да планирам фалшиво и блестящо бъдеще. И трябваше да действам бързо; трябваше да започна веднага. Нито една сълза, нито едно оплакване повече. Нито един благосклонен поглед назад. Всичко трябваше да бъде настояще, да бъде днес. Затова избрах нова индивидуалност, която измъкнах от ръкава си, както фокусникът измъква гирлянда от кърпички или асо купа. Реших да променя вида си и избрах да приема образа на твърда, способна, опитна жена. Трябваше да направя така, че невежеството ми да бъде сметнато за високомерие, несигурността ми — за приятно безгрижие. Никой не трябваше да заподозре страховете ми, скрити зад увереното потропване на високите токчета и привидно непоколебимата решителност. Никой не трябваше да прозре огромното усилие, което трябваше да полагам всеки ден, за да превъзмогна тъгата.

Първата ми задача беше да променя стила си. Несигурността, в която живеех напоследък, абортът и възстановяването бяха отнели поне шест-седем килограма от теглото ми. Горчивината и болницата бяха стопили закръглеността на ханша и бедрата ми, както и всяка тлъстинка, ако изобщо някога е имало, около талията ми. Не направих опит да ги възстановя, започнах да се чувствам удобно с новия си силует — още една крачка напред. Припомних си начина, по който се обличаха някои чужденки в Танжер, и реших да го приложа върху оскъдния си гардероб, като го поправя и преработя. Щях да бъда по-непринудена от сънародничките си, по-прелъстителна, без да стигам до непристойност и безсрамие. Тоновете — по-ярки, платовете — по-леки. Копчетата на блузата — малко по-отворени на деколтето, а косата малко по-къса. Пред напуканото огледало в стаята на Канделария аз си спомних, изпробвах и заучих очарователното кръстосване на крака, което бях наблюдавала всеки ден във времето за аперитив в откритите кафенета, елегантната и грациозна походка на дамите по широките тротоари на булевард „Пастьор“, изяществото на току-що лакираните пръсти държащи френско модно списание, джин фис или турска цигара с цигаре от слонова кост.

За пръв път от три месеца се загледах във външния си вид и открих, че се нуждае от спешно подобрение. Една съседка ми оскуба веждите, друга ми направи маникюр. Отново се гримирах, след като месеци наред само си миех лицето. Избрах моливи за контурите на устните, червило, за да ги попълня, сенки за клепачите, руж за бузите, молив за очи и спирала за миглите. Накарах Жамила да ме подстриже с шивашката ножица, следвайки с точност до милиметър една снимка от стар брой на „Вог“, която бях донесла в куфара. Кестенявият водопад, който стигаше до средата на гърба ми, се разпиля на кичури върху пода на кухнята подобно на криле на мъртви гарвани и се превърна в подстригана на черта коса, достигаща нивото на брадичката — права, на път от едната страна и падаща непокорно над дясното око. По дяволите топлата грива, която Рамиро толкова харесваше. Не бих могла да кажа дали новата прическа ми отиваше, но с нея се почувствах по-лека, по-свободна. Обновена, откъсната завинаги от следобедите под перките на вентилатора в стаята в хотел „Континентал“; от безкрайните часове, в които лежахме голи, с вплетени едно в друго тела, докато дългата ми коса се разстилаше като покривало върху чаршафите.

Плановете на Канделария бяха осъществени само няколко дни по-късно. Първо набеляза три свободни жилища в Испанския квартал. Описа ми подробно всяко от тях, обсъдихме заедно положителните и отрицателните им страни и накрая взехме решение.

Първият апартамент, който ми описа, отначало изглеждаше идеалното място: широк, модерен, нов-новеничък, близо до пощата и театър „Еспаньол“. „Има дори подвижен душ, досущ като телефонна слушалка, момиче, само че от него вместо глас излиза струя вода, която насочваш, където искаш“, обясни Контрабандистката, изумена от това чудо. Въпреки това го отхвърлихме: блокът граничеше с незастроен терен, където безброй котки се провираха сред камари боклуци. Кварталът се разрастваше, но тук-там все още имаше пустеещи места. Решихме, че това обстоятелство ще отблъсне изисканите клиентки, които смятахме да привлечем, така че се отказахме от ателието с душ слушалка.

Вторият апартамент се намираше на главната улица в Тетуан, която все още се наричате „Република“, в една красива къща с купички в ъглите, близо до площад „Мулай ел Мехди“, който скоро щяха да преименуват на „Примо де Ривера“. На пръв поглед жилището отговаряше на необходимите изисквания: беше просторно, изискано, не граничеше с незастроено място, напротив, бе разположено на ъгъла на две централни и оживени улици. От това място обаче ни пропъди една съседка — в близката сграда се бе настанила една от най-добрите модистки в града, възрастна жена със солидна репутация. Обмислихме положението и решихме да се откажем и от този апартамент: по-добре да не безпокоим конкуренцията.

Тогава се спряхме на третото предложение. Имотът, който щеше да се превърне в мое работно място и жилище, беше голям апартамент на улица „Сиди Мандри“, в сграда, облицована с азулежу23, близо до казино „Еспаньол“, пасажа „Бенарош“ и хотел „Насионал“, недалеч от площад „Еспаня“, Висшия комисариат и двореца на халифа с внушителните стражи на входа — едно екзотично зрелище от тюрбани и развявани от вятъра пищни наметки.

Канделария сключи сделката с евреина Яков Беншимол, който от този момент с невероятна дискретност се превърна в мой хазяин срещу плащаната редовно сума от триста седемдесет и пет песети на месец. Три дни по-късно аз, новата Сира Кирога, привидно преобразена в това, което не бях, но може би някога щях да стана, се настаних в апартамента и отворих широко вратите пред новия период в живота си.

— Отиди първо ти — каза Канделария, като ми връчи ключа. — По-добре отсега нататък да не ни виждат често заедно. Аз ще дойда след малко.

Пробих си път сред навалицата на „Ла Лунета“, като непрекъснато усещах върху себе си мъжки погледи. Не си спомнях да съм била обект дори на четвърт от тях през предишните месеци, когато видът ми беше на неуверена млада жена с коса, прибрана в неугледен кок, с вяла походка, с провиснали дрехи и с рани от миналото, които се опитва да забрави. Сега пристъпвах с престорена самоувереност, като се стараех да излъчвам дързост и savoir-faire24, които преди няколко седмици никой не би предположил, че притежавам.

Макар че вървях преднамерено бавно, за десет минути стигнах до целта си. Никога дотогава не се бях заглеждала в тази сграда, макар че тя се намираше на няколко метра от главната улица на Испанския квартал. Със задоволство установих, че отговаря на всички необходими условия: чудесно местоположение и добро обкръжение, лек привкус на арабска екзотика в облицованата с плочки фасада, европейска строгост във вътрешното планиране. Общите помещения бяха елегантни и добре разпределени; стълбите, макар и не твърде широки, имаха красиви перила от ковано желязо, които се извиваха изящно на площадките.

Вратата беше отворена, както и всички врати през онези години. Предположих, че има портиерка, но не я видях. Заизкачвах се развълнувано, почти на пръсти, като се опитвах да приглуша звука на стъпките си. Външно бях придобила увереност и самочувствие, но вътрешно бях все така плаха и предпочитах да оставам незабелязана, доколкото това бе възможно. Стигнах до първия етаж, без да срещна никого, и се озовах на площадка с две еднакви врати. Вляво и вдясно, и двете затворени. Първата беше на жилището на съседите ми, които още не познавах. Втората беше моята. Извадих ключа от чантата, пъхнах го в ключалката с нервни пръсти, завъртях го. Бутнах леко вратата и няколко секунди стоях неподвижно, без да смея да вляза. Само обходих с поглед това, което виждах от прага. Широко антре с голи стени и под от наредени в геометрични фигури плочки в бяло и тъмночервено. Вдясно — голям салон.

През годините съдбата ми е поднасяла многобройни неподозирани провали, изненади и неочаквани обрати, с които е трябвало да се справям в моментите, когато са ме връхлитали. Понякога съм била подготвена за тях, но в повечето случаи не бях. Никога обаче не съм осъзнавала толкова ясно, че навлизам в един нов етап, както в онзи октомврийски ден, когато най-после се осмелих да прекрача прага и стъпките ми отекнаха в празното жилище. Зад себе си оставях тежко минало, а пред мен, като в някакво предзнаменование, се разкриваше просторно пусто пространство, което времето щеше да се погрижи да запълни. С какво? С вещи и преживявания. С мигове, усещания и хора. С живот.

Отправих се към потъналия в полумрак салон. Три балкона със затворени капаци от боядисано дърво препречваха дневната светлина. Отворих ги един по един и мароканската есен нахлу в помещението, изпълвайки сенките със сладостно предчувствие.

В продължение на няколко минути се наслаждавах на тишината и самотата. Не направих нищо, просто стоях в празната стая, възприемайки новото си място в света. След малко, когато реших, че е време да изляза от летаргията, събрах достатъчно решителност и се впуснах в действие. Обиколих целия апартамент и мислено разпределих помещенията, като използвах бившето ателие на доня Мануела за отправна точка. Салонът щеше да е приемната; в него щяха да се предлагат идеи, да се обсъждат кройки, да се избират платове и модели и да се правят поръчките. Най-близката до салона стая, нещо като трапезария с остъклен балкон в ъгъла, щеше да се превърне в пробна. Една завеса в средата на коридора щеше да отделя тази зона от останалата част на апартамента. Следващата отсечка от коридора и прилежащите към нея стаи щяха да бъдат работната зона: ателие, склад, гладачница, хранилище за завършени дрехи и илюзии, каквото се побереше в него. Третата част, разположена в дъното на жилището, най-тъмната и най-непредставителната, щеше да бъде за мен. Там щеше да обитава моето истинско аз, наранената жена, изгнаница по принуда, притисната от дългове, искове и несигурност. Жена, която нямаше нищо друго, освен един полупразен куфар и самотна майка в далечен град, който се бореше за оцеляването си. Жена, която знаеше, че това ателие бе станало реалност с цената на дузина контрабандни пистолети. Това щеше да бъде моето убежище, моето лично пространство. Извън него — ако най-после съдбата престанеше да ми обръща гръб — щеше да е официалната територия на модистката, пристигнала от столицата на Испания, за да открие най-изисканата модна къща, съществувала някога в протектората.

Върнах се при входа и чух, че някой чука с кокалчетата на пръстите по вратата. Отворих веднага, знаех кой е. Канделария се промъкна вътре като тлъст червей.

— Как ти се струва, момиче? Харесва ли ти? — попита тя с тревога. Беше се издокарала за случая с един от костюмите, които аз й бях ушила, с чифт обувки, които бе наследила от мен, и с една доста пищна прическа, която й бе направила набързо приятелката й Ремедиос. Иззад несръчно поставения на клепачите грим тъмните й очи искряха със заразителен блясък. Този ден беше специален и за Контрабандистката, беше началото на нещо ново и неочаквано. С ателието, което беше готово да отвори врати, тя за пръв и единствен път в бурния си живот бе заложила на едро. Може би новият етап щеше да компенсира глада, преживян в детството, побоищата от мъжа й, непрекъснатите заплахи на полицията, които бе слушала от години. Три четвърти от живота си тя бе мамила и хитрувала, беше се надбягвала и мерила сили със злата съдба. Може би бе дошло време да спре и да си отдъхне.

Не отговорих веднага на въпроса как намирам мястото. Издържах няколко секунди погледа й, опитвайки се да преценя какво бе означавала тази жена за мен от момента, в който комисарят ме стовари в дома й като нежелан вързоп.

Гледах я мълчаливо и неочаквано пред нея се мярна образът на майка ми. Твърде малко общи неща имаше между Долорес и Контрабандистката. Майка ми беше олицетворение на строгостта и умереността, а Канделария, в сравнение с нея, беше истински динамит. Характерите им, моралните им ценности и начинът, по който се справяха с предизвикателствата на живота, бяха напълно различни, но за пръв път установих известно сходство между тях. Макар всяка по свой начин и в своя свят, двете принадлежаха към раса от смели и бойки жени, способни да си проправят път в живота с малкото, което съдбата им предоставяше. Заради самата мен и заради тях, заради всички нас, аз трябваше да се боря и да успея в новото начинание.

— Много ми харесва — отвърнах най-после с усмивка. — Превъзходен е, Канделария, не мога да си представя по-добро място.

Тя също ми се усмихна и ме щипна по бузата с нежност и с древна като времето мъдрост. Двете предчувствахме, че от този момент нататък всичко ще е различно. Да, щяхме да се виждаме, но дискретно и от време на време. Вече нямаше да спим под един покрив, нямаше заедно да присъстваме на кавгите по време на хранене; нямаше да прибираме масата след вечеря, нито да разговаряме шепнешком в стаята ми. Вярно, пътищата ни скоро щяха да се разделят. Знаехме обаче, чедо края на живота ни ще ни свързва нещо, за което никой нямаше да чуе и дума от нас.

14.

Настаних се за по-малко от седмица. Пришпорвана от Канделария, аз подреждах стаи и поръчвах мебели, уреди и инструменти. Тя посрещаше всичко с изобретателност и пари, готова да се раздаде докрай в това начинание с все още неясно бъдеще.

— Ти само кажи, душице, защото никога през живота си не съм виждала истинско модно ателие и нямам представа какво точно трябва за подобно нещо. Ако не беше проклетата война, можехме да отидем с теб в Танжер и да купим чудни френски мебели от „Пале дю Мобилие“, и между другото половин дузина гащи от „Ла Султана“, но понеже не можем да мръднем от Тетуан, а и не искам да те свързват много-много с мен, ти ще ми казваш какво ти е нужно, а аз ще гледам някак да го намеря чрез връзките си. Така че давай, момиче, кажи какво трябва да купя и откъде да почна.

— Първо салонът. Той ще определя облика на ателието, затова трябва да излъчва изисканост и добър вкус — казах аз, припомняйки си ателието на доня Мануела и къщите, в които бях влизала, докато разнасях готовите поръчки. Апартаментът на „Сиди Мандри“, построен по мярката на малкия Тетуан, не беше толкова внушителен и голям като богаташките къщи в Мадрид, но споменът от миналото можеше да ми помогне да подредя настоящето.

— И какво ще сложим в него?

— Един хубав диван, четири удобни кресла, голяма маса в средата и две-три по-малки помощни масички. Плътни завеси за прозорците и една голяма лампа. За момента това е достатъчно. Малко неща, но качествени и със стил.

— Не знам как ще изнамеря всичко това, душице, в Тетуан няма такива скъпи магазини. Нека си помисля малко; имам един приятел, който е шофьор, може да го склоня да ми докара нещо… Е, ти не се тревожи, все някак ще се оправя, а и едва ли ще е от значение, ако някое от нещата е втора или трета ръка, стига да е качествено, нали? Така къщата ще изглежда по-старинна. Продължавай, момичето ми.

— Скици, чуждестранни модни списания. Доня Мануела имаше дузини от тях. Когато остаряваха, ни ги подаряваше и аз си ги носех вкъщи — не ми омръзваше да ги разглеждам.

— И това няма да се намери лесно. От бунта насам границите са затворени и почти нищо не идва отвън. Познавам обаче един тип, който има пропуск за Танжер, може да го придумам да ми донесе. После кой знае какво ще ми поиска в замяна, но това вече е Божа работа…

— Дано имаме късмет. И гледайте да бъдат повечко и от най-добрите. — Припомних си имената на някои, които самата аз купувах в Танжер накрая, когато Рамиро нехаеше за мен. По цели нощи намирах утеха в красивите им рисунки и снимки. — Американските „Харпърс Базар“, „Вог“ и „Венити Феър“, френското „Мадам Фигаро“ — добавих аз. — Всички, които намери.

— Веднага. Още нещо?

— Трикрило огледало за пробната. И още две кресла. И тапицирана пейка, на която да се оставят дрехите.

— Друго?

— Платове. Парчета от по три-четири педи от най-добрите платове, които да служат за мостри, не цели топове, докато нещата не потръгнат.

— Най-качествените са в „Ла Каракеня“. В никакъв случай от платовете в буракията25, които арабите продават до пазара, много са груби. Ще видя и какво могат да ми намеря индийците на „Ла Лунета“, те са много хитри и винаги пазят нещо по-специално в задните стаички. Имат контакти с френската зона, от там също можем да изнамерим нещо интересно. Продължавай, душко.

— Шевна машина, по възможност американска „Сингер“. Въпреки че почти цялата работа ще се върши на ръка, не е зле да имаме една. Както и хубава ютия с маса за гладене. И два манекена. За останалите неща ще се погрижа аз, само ми кажете къде се намира най-добрата кинкалерия.

И така постепенно се обзаведохме. Аз поръчвах от предната линия, после Канделария, в тила, използваше неуморно уменията си на търговка, за да достави това, от което се нуждаехме. Понякога мъже с мрачни лица донасяха късно вечер стоката, скрита под одеяла. Понякога доставките се извършваха денем, пред очите на всеки, който минеше по улицата. Пристигаха мебели, бояджии и електротехници; получавах колети, работни инструменти и най-различни поръчки. Кацнала на високите си токчета, наблюдавах процеса от началото до края, приела образа на светска, бляскава и самоуверена жена. С решителен вид, с корави от грима мигли и приглаждайки непрекъснато новата си прическа, своевременно отстраних появилите се неочаквано спънки и се запознах със съседите. Всички ме поздравяваха дискретно всеки път, когато ги срещнех на вратата или на стълбите. На партера имаше магазин за шапки и друг за тютюн и цигари. На първия етаж, срещу моята врата, живееше възрастна, облечена в черно жена и млад закръглен мъж с очила, който навярно й беше син. Над мен имаше две семейства с многобройна челяд, които надничаха с любопитство, за да разберат коя ще бъде новата им съседка.

За няколко дни всичко бе готово — оставаше само да съумеем да направим нещо с него. Спомням си, сякаш беше вчера, първата нощ, когато спах там сама и уплашена; почти не склопих очи. Беше още преди полунощ, когато чух последните шумове в съседните жилища: плач на дете, включено радио, гласовете на каращите се майка и син в отсрещния апартамент, потракването на порцелана и течащата от крана вода, докато някой доизмиваше последните чинии от късната вечеря. След полунощ чуждите гласове утихнаха и други въображаеми шумове заеха мястото им — струваше ми се, че мебелите скърцат прекомерно, че по плочките на коридора отекват стъпки и че от прясно боядисаните стени дебнат сенки. Още преди първите лъчи на слънцето аз станах, неспособна да сдържа тревогата си нито секунда повече. Отидох в салона, отворих капаците и излязох на балкона в очакване на зазоряването. От минарето на една джамия прозвуча подканата за фаджр — първата молитва за деня. Улиците бяха все още пусти, а силуетът на Бени Хосмар, едва забележим в здрача, започна да се очертава величествено с появата на първите лъчи светлина. Постепенно, лениво, градът започна да се оживява. Прислужничките мароканки запристигаха, увити и забулени в хиджабите си. Мъжете поеха на работа в обратна посока, жени с покрити с черен воал глави се отправиха забързано по две, по три към черквата. Не успях да видя как децата отиват на училище; нито видях как отварят магазините и канцелариите, нито как слугините излизат да купуват мекици, нито как майките отиват на пазара, за да изберат продуктите, които после местни момчета щяха да отнесат в домовете им в кошове, метнати на гърба. Влязох отново в салона и седнах на новия диван, тапициран с тъмночервена тафта. Защо? За да чакам мига, в който посоката на съдбата ми най-после щеше да се промени.

Жамила дойде рано. Разменихме си нервни усмивки — това беше първият ден и за двете. Канделария ми я беше преотстъпила и аз й благодарих за жеста; бяхме се привързали много една към друга и момичето щеше да бъде моя скъпа съюзница, моя малка сестра. „Аз ще си намеря веднага някоя Фатима; ти вземи Жамила, тя е много добро момиче, ще видиш как ще ти помага.“ Така че при мен дойде кротката Жамила, която беше щастлива, че ще се отърве от тежката работа в пансиона и ще започне със своята госпожица нова дейност, която щеше да облекчи живота й.

Жамила пристигна, но никой не дойде след нея. Нито през първия, нито през втория, нито през следващия ден. Три сутрини ставах преди изгрев и се издокарвах грижливо. С безукорни дрехи и прическа, с блестяща от чистота къща; модните списания с усмихнатите елегантни жени на кориците, шивашките инструменти — подредени в ателието, всичко идеално изпипано, в очакване някой да потърси услугите ми. Но никой сякаш нямаше намерение да го направи.

Понякога чувах шумове, стъпки, гласове на стълбището. Тогава изтичвах на пръсти до вратата и гледах нетърпеливо през шпионката, но звуците никога не бяха предназначени за мен. С око, долепено до кръглото отвърстие, виждах как минават шумни деца, забързани жени и бащи, нахлупили шапки, слугини, натоварени с продукти, разносвачи, портиерката с престилката й, кашлящият пощальон и кой ли не — безкрайна върволица от хора. Никой обаче нямаше намерение да си поръча дрехи в моето ателие.

Поколебах се дали да уведомя Канделария или да продължа търпеливо да чакам. Най-после реших: ще отида до „Ла Лунета“ и ще я помоля да задвижи контактите си, да съобщи тук-там, за да могат потенциалните клиентки да узнаят, че ателието вече е отворено. Ако тя не успееше, съвместното ни начинание щеше да загине, преди да е започнало. Не ми се наложи обаче да моля за намеса Контрабандистката, защото същата сутрин звънецът най-после иззвъня.

— Гутен морген. Казвам се фрау Хайнц, новодошла съм в Тетуан и се нуждая от няколко тоалета.

Приех я облечена с костюма, който си бях ушила преди няколко дни. Тъмносин цвят, тясна пола тип молив, вталено сако без блуза отдолу, чието най-горно копче беше точно на милиметър от мястото, от което деколтето би изгубило благоприличието си. И въпреки това — невероятно елегантно. Единственото украшение, което носех, беше дълга сребърна верижка на шията, завършваща със старинна ножичка от същия метал; не можеше да реже, защото бе много стара, но я намерих в един антиквариат, докато търсех лампа, и веднага реших да я превърна в част от новия ми образ.

Новодошлата едва ме погледна в очите, докато се представяше — погледът й беше зает да преценява обстановката, за да се увери, че отговаря на нивото на това, от което се нуждаеше. Не изпитах затруднение да я обслужа: просто си представих, че съм доня Мануела, превъплътена в една привлекателна и компетентна чужденка. Отидохме в салона и се настанихме в креслата. Тя с леко мъжка решителна поза, а аз — с най-доброто кръстосване на крака, което бях репетирала стотици пъти. Каза ми на оскъдния си испански какво желае. Два костюма, два вечерни тоалета. И екип за игра на тенис.

— Разбира се — излъгах аз.

Нямах никаква представа какво представлява един екип за подобна дейност, но не възнамерявах да призная невежеството си, дори да ме заплашваха с разстрел. Разгледахме списанията и обсъдихме кройки. За вечерните тоалети се спря на модели на двама от най-известните дизайнери по онова време Марсел Роша и Нина Ричи. Избра ги от едно френско списание за висша мода за сезона есен-зима на 1936 година. Идеите за костюмите взе от американското списание „Харпърс Базар“. Бяха модели на модната къща „Хари Анджело“ — име, което никога не бях чувала, но внимавах да не се издам пред нея. Германката, очарована от изобилието на списания, ме попита на примитивния си испански къде съм ги намерила. Престорих се, че не я разбирам: ако научеше за машинациите, които бе приложила съдружничката ми контрабандистка, за да се сдобия с тях, първата ми клиентка щеше веднага да си отиде и повече нямаше да я видя. После минахме към избора на платове. Благодарение на мострите, които различни магазини ми бяха предоставили, аз й показах цял каталог, описвайки качествата на всеки от платовете.

Взехме относително бързо решение. Шифон, кадифе и органза за вечерта; фланела и кашмир за деня. За модела и плата на екипа за тенис не говорихме — щях да измисля нещо, когато му дойдеше времето. Посещението продължи цял час, по средата на който Жамила, облечена с кафтан в турскосиньо, с гримирани с кхол черни очи, се появи мълчаливо с лъскав поднос, на който имаше арабски сладкиши и билков чай. Германката ги прие с удоволствие, а аз скришом благодарих на новата си прислужница със съучастническо намигване. Последната задача се състоеше във вземането на мерки. Записах с лекота данните в една тетрадка с кожени корици — космополитната версия на доня Мануела, в която се бях преобразила, ми беше от изключителна полза. Уговорихме се първата проба да бъде след пет дни и се разделихме с изискана вежливост. „Довиждане, фрау Хайнц, благодаря за посещението. Довиждане, фройлайн Кирога, до скоро.“ Щом затворих вратата, запуших устата си с ръка, за да не извикам, и едвам се удържах да не затропам с крака по пода като див жребец. Ако можех да дам воля на порива си, просто щях да изразя въодушевлението си от мисълта, че нашата първа клиентка е в мрежата и вече няма връщане назад.

През следващите дни работих сутрин, обед и вечер. За пръв път изпълнявах сама толкова важни поръчки, без надзора и помощта на майка ми или на доня Мануела. Поради това впрегнах в задачата петте си сетива, умножени по петдесет хиляди, и въпреки това страхът от провал не ме напусна нито за секунда. Мислено разглобих моделите от списанието и когато образите се изчерпаха, изострих въображението си и прозрях това, което не успявах да видя.

Разчертах платовете с креда и отрязах парчетата със страх, но точно. Сглобих ги, разглобих ги и отново ги сглобих. Тропосвах, шиех, сглобявах и разглобявах, и отново сглобявах върху един манекен, докато резултатът ми се стори задоволителен. Модата се беше променила много от времето, когато бях навлязла в света на кройките и тъканите. Когато постъпих в ателието на доня Мануела — в средата на двайсетте години — преобладаваха свободните линии, ниските талии и дългите поли за деня, и туниките с изчистени кройки и превъзходна простота за вечерта. Трийсетте години наложиха още по-дълги поли с естествена талия, веревни кройки, подчертани с подплънки рамене и чувствени силуети. Модата се променяше с времето, а с тях се променяха изискванията на клиентелата и уменията на модистките. Успях обаче да се приспособя — щях да се радвам, ако и в личния си живот постигнех лекотата, с която се нагаждах към капризите на модните тенденции, диктувани от Париж.

15.

Първите дни преминаха като във вихър. Работех неуморно и излизах много малко, само за кратка разходка привечер. Тогава обикновено срещах някого от съседите ми: майката и сина от отсрещния апартамент, хванато под ръка две-три деца от горния етаж, слизащи тичешком по стълбите, някоя жена, забързана да се прибере вкъщи и да приготви вечерята за семейството. Само една сянка помрачи работата ми през онази първа седмица: проклетият екип за тенис. Накрая реших да изпратя Жамила до „Ла Лунета“ с една бележка:

— Госпожа Канделария казва Жамила отиде пак утре.

И Жамила отиде пак следващия ден в пансиона и се върна с купчина списания, които едвам се побираха в ръцете й.

— Госпожа Канделария каже госпойца Сира гледа първо тези списания — съобщи тя с нежен глас на разваления си испански.

Беше зачервена от бързането, изпълнена с енергия, преливаща от мечти. Напомняше ми донякъде на самата мен през първите години в ателието на улица „Сурбано“, когато единствената ми задача беше да тичам нагоре-надолу, да изпълнявам поръчки и да доставям готовите дрехи. Вървях по улиците с леки и безгрижни стъпки като млад уличен котарак — и намирах удоволствие и в най-дребното забавление, което ми позволяваше да отложа с няколко минути завръщането си в затвора между четирите стени. Носталгията за малко да ме връхлети, но успях да се отдръпна навреме и да се изплъзна с грациозно движение — бях се научила да прибягвам към изкуството на бягството всеки път, когато предусещах заплашителната близост на меланхолията.

Нахвърлих се жадно върху списанията. Всички със стара дата, много от тях измачкани от пипане, някои дори без корица. Малко за мода, повечето по общи теми. Няколко френски, останалите испански или издавани в протектората: „Ла Есфера“, „Бланко и Негро“ „Нуево Мундо“, „Маруекос Графико“, „Кетама“. Някои страници бяха с подгънато ъгълче — вероятно Канделария ги бе прегледала предварително и ми бе обозначила определени страници. Разтворих ги, но в първия момент не открих каквото търсех. На една снимка двама сресани с брилянтин мъже си стискаха десниците над една мрежа, докато в лявата си ръка всеки държеше ракета. На друга снимка група елегантни дами приветстваше връчването на награда на някакъв тенисист. Тогава си дадох сметка, че в кратката си бележка до Канделария не бях уточнила, че екипът за тенис трябва да е дамски. Канех се да извикам Жамила и да я изпратя отново до „Ла Лунета“, когато от мен се изтръгна радостен вик. В третото отбелязано списание открих точно каквото ми трябваше. Един обширен репортаж показваше снимка на тенисистка, облечена със светла блуза и някаква разделена на две пола, наполовина пола, наполовина широк панталон — нещо, което не бях виждала през живота си, както и вероятно повечето читатели на това списание, ако се съдеше по вниманието, което снимките отделяха на облеклото.

Текстът беше на френски и почти не го разбрах, но няколко данни се повтаряха: тенисистката Лили Алварес, дизайнерката Елза Скиапарели, някакво място Уимбълдън. Въпреки задоволството, че съм намерила информация, върху която да работя, то скоро бе помрачено от тревожно чувство. Затворих списанието и го огледах внимателно. Беше старо, пожълтяло. Потърсих датата. 1931-а. Задната страница липсваше, по краищата имаше следи от влага, някои страници бяха скъсани. Обхвана ме безпокойство. Не можех да покажа такава вехтория на германката и да я попитам какво е мнението й за екипа; щях да проваля фалшивия си образ на изискана модистка, запозната с най-новите тенденции. Закрачих нервно из къщата, като се опитвах да намеря някакъв изход, някаква стратегия всичко, което би ми послужило, за да отстраня непредвидената спънка. Токчетата ми потракваха безспир по плочките на коридора, докато вървях от единия до другия му край, и накрая, единственото, което ми хрумна, беше да изкопирам сама модела да го представя като мое оригинално предложение. Нямах обаче никаква представа как се рисува и резултатът щеше да бъде толкова недодялан, че щеше да ме смъкне няколко стъпала надолу по стълбицата на предполагаемата ми биография. Измъчвана от безпокойство, реших за пореден път да прибягна до Канделария.

Жамила беше излязла — леката домакинска работа у дома й предоставяше доста свободно време, нещо немислимо доскоро заради тежката работа в пансиона. За да навакса пропуснатото момичето се възползваше от тези моменти, за да излиза непрекъснато, под предлог, че отива да свърши някаква дребна поръчка. „Госпойце, иска Жамила отиде купи ядки, нали?“ Още преди да получи отговор, тя вече тичаше надолу по стълбите, за да потърси ядки, хляб, плодове или просто въздух и свобода. Откъснах страниците от списанието, прибрах ги в чантата и реших сама да отида до „Ла Лунета“, но когато пристигнах там, не заварих Контрабандистката. В къщата бяха само новата прислужница, която се трудеше в кухнята, и учителят, седнал до прозореца, явно силно настинал. Поздрави ме сърдечно.

— Виж ти, виж ти, колко добре ни се е отразила смяната на жилището — каза той закачливо, имайки предвид променената ми външност.

Почти не обърнах внимание на думите му — имах други належащи проблеми.

— Нямате ли представа къде е отишла Канделария, дон Анселмо?

— Никаква, момичето ми. Знаеш, че непрекъснато ходи насам-натам, движи се като опашка на гущер.

Закърших нервно пръсти. Трябваше да я намеря, нуждаех се от решение. Учителят забеляза тревогата ми.

— Какво ти е, момиче?

В отчаянието си се обърнах към него за помощ:

— Умеете ли да рисувате?

— Аз? Дори кръг не мога да начертая. Извън равнобедрения триъгълник съм загубен.

Нямах представа как изглежда подобно нещо, но и не ме интересуваше; въпросът беше, че бившият ми съквартирант в пансиона също не можеше да ми помогне. Отново закърших ръце и излязох на балкона, за да видя дали Канделария не се връща. Огледах пълната с хора улица, като почуквах нервно с токчетата си. Гласът на стария републиканец прозвуча зад мен:

— Защо не ми кажеш какво търсиш? Може да ти помогна.

Обърнах се.

— Търся човек, които да рисува добре, за да изкопира няколко модела от списание.

— Отиди в школата на Бертучи.

— На кого?

— Бертучи, художника. — Изражението на лицето ми вероятно му разкри моето невежество. — Но, момиче, от три месеца си в Тетуан и още не знаеш кой е маестро Бертучи? Мариано Бертучи, великият художник на Мароко.

Не знаех кой е този Бертучи, нито ме интересуваше. Исках единствено да реша час по-скоро затруднението си.

— А той може ли да нарисува каквото ми трябва?

Дон Анселмо се изсмя, след което получи пристъп на хриплива кашлица. Трите кутии цигари „Толедо“ на ден си казваха думата.

— Какво говориш, Сирита. Да не мислиш, че Бертучи ще се занимава с твоите модели? Дон Мариано е артист, отдаден на живописта, на мисията да увековечи традиционното изкуство на тази земя и да прослави Мароко извън границите на страната; той не е портретист, който рисува по поръчка. В школата му обаче има много хора, които могат да ги помогнат; млади художници с малко работа, момчета и момичета, които присъстват на уроците му и се учат да рисуват.

— А къде се намира школата? — попитах, като си сложих шапката и грабнах бързо чантата.

— До портата „Ла Рейна“.

Обърканото ми изражение явно отново го развълнува, защото след нов хриплив смях и нов пристъп на кашлица той стана с усилие от креслото и добави:

— Да вървим, ще дойда с теб.

Излязохме от „Ла Лунета“ и навлязохме в мелаха, Еврейския квартал; прекосихме тесните прави улици, докато си припомнях мислено обърканите си стъпки в нощта, когато носех оръжията. Всичко изглеждаше различно на дневна светлина, с отворените магазинчета и заложни къщи. После тръгнахме по заплетените като в лабиринт улички на медината, където още по-трудно се ориентирах. Въпреки високите си токчета и тясната права пола, аз крачех бързо по калдъръмените улици. Възрастта и кашлицата обаче пречеха на дон Анселмо да поддържа същото темпо. Възрастта, кашлицата и постоянното бърборене за колорита и светлината в картините на Бертучи, за маслените му платна, акварелите и графиките, за дейността на художника като инициатор на школата за местно изкуство и подготвителното училище за изящни изкуства.

— Пращала ли си писма в Испания от Тетуан? — попита той.

Разбира се, че бях пращала писма на майка си. Но се съмнявах, че в тези смутни времена са успели да стигнат до получателя си е Мадрид.

— На всички марки на протектората има негови рисунки. Картини от Ал Хосейма, Ксар ел Кебир, Шауен, Лараш, Тетуан. Пейзажи, хора, сцени от ежедневния живот — всичко излиза изпод четката му.

Той продължаваше да говори, аз крачех бързо и го слушах.

— А плакатите за рекламиране на туризма, и тях ли не си виждала? Едва ли в тези злощастни дни, в които живеем, някой възнамерява да посети Мароко за удоволствие, но изкуството на Бертучи в продължение на години разкрива пред света красотата на тази земя.

Знаех за кои плакати говори, бяха окачени на много места и всеки ден ги виждах. Изгледи от Тетуан, от Кетама, от Арсила, от други краища на зоната. А под тях надпис: „Протекторат на Република Испания в Мароко“. Скоро обаче щяха да променят надписа. Стигнахме до целта си след дълъг и уморителен преход, през който заобикаляхме хора и сергии, кози, деца, сака, джелаби, забулени жени, кучета и локви, кокошки, миризми на кориандър и мента, на изпечен хляб и подправени със сол и оцет маслини; един кипящ от живот свят. Школата се намираше в края на града, в една сграда, принадлежаща на бивше укрепление, долепена до крепостната стена. Около нея цареше оживление, млади хора влизаха и излизаха, някои сами, други на групи; едни с големи папки под мишница, други — не.

— Пристигнахме. Тук ще те оставя. Ще се възползвам от разходката, за да изпия чаша вино с едни приятели, които живеят в Сюика. Напоследък излизам рядко и трябва да оползотворявам всяко посещение навън.

— А как ще се върна? — попитах нерешително. Не бях обърнала никакво внимание на заплетения маршрут; мислех, че учителят ще ме придружи по обратния път.

— Не се тревожи, всяко от тези момчета с радост ще ти помогне. Успех с рисунките, после ще ми кажеш какво е станало.

Благодарих му за компанията, качих се по стълбите и влязох в двора. Усетих как няколко погледа се насочиха внезапно към мен; навярно през онези дни не бяха свикнали с присъствие на жени като мен в школата. Стигнах до входа и спрях смутена, изгубена, без да знам какво да правя, нито кого да търся. Още не бях обмислила следващата си стъпка, когато зад мен някой каза:

— Я виж ти, моята хубава съседка.

Обърнах се, без да имам и най-малка представа кой би могъл да произнесе тези думи, и се озовах пред младия мъж, който живееше срещу моя апартамент. Беше там, но този път сам. С няколко килограма в повече и с доста по-малко коса от полагащата му се на тази възраст — едва ли надхвърляше трийсетте. Не ме остави да изрека нито дума. Бях благодарна за това, защото не знаех какво да му кажа.

— Изглеждате малко объркана. Мога ли да ви помогна?

За пръв път ме заговаряше. Бяхме се разминавали няколко пъти, откакто се бях нанесла в апартамента, но винаги го бях виждала с чайка му. При тези среши никой от трима ни не прошепваше нищо повече от едно любезно „добър ден“. Познавах и други, доста по-нелюбезни нотки на гласовете им, които чувах от апартамента си почти всяка вечер, когато майка и син се впускаха до късно през нощта в разгорещени и шумни спорове. Реших да бъда откровена с него — нямах подготвено обяснение, нито имах време да го измисля.

— Търся някой, който да ми направи едни рисунки.

— Може ли да знам какви?

Тонът му не беше нахален, само любопитен. Любопитен, директен и леко превзет. Изглеждаше много по-решителен сам, отколкото в присъствието на майка си.

— Имам снимки отпреди няколко години и искам да ми нарисуват скици по тях. Както сигурно знаете, аз съм модистка. Нужни са ми за модел, който трябва да ушия за една клиентка; преди това трябва да й го покажа, за да го одобри.

— Носите ли снимките?

Кимнах.

— Ще ми ги покажете ли? Може би ще ви помогна.

Огледах се наоколо. Нямаше много хора, но все пак достатъчно, за да ми е неудобно да показвам публично изрезките от списанието. Не се наложи да му го казвам; той сам се досети.

— Да излезем?

Когато се озовахме на улицата, аз извадих овехтелите страници от чантата си. Връчих му ги мълчаливо и той внимателно ги разгледа.

— Колко интересно, Скиапарели, музата на сюрреалистите. Обожавам сюрреализма, а вие?

Нямах никаква представа за какво ме пита, освен това страшно бързах да реша проблема си, така че отминах въпроса му и отклоних разговора в друга посока:

— Знаете ли кой може да ми ги направи?

Погледна ме с късогледите си очи иззад очилата и се усмихна леко.

— Мислите ли, че аз мога да ви услужа?

Същата вечер ми донесе скиците; не вярвах, че ще ги направи толкова бързо. Вече се бях приготвила да си лягам, бях си облякла нощницата и дълъг пеньоар от кадифе, който сама си бях ушила, за да убия времето през дните, които прекарах в очакване на клиентки. Току-що бях вечеряла в салона и на подноса имаше остатъци от скромното ми меню: чепка грозде, парче сирене, чаша мляко, няколко бисквити. Всичко тънеше в тишина и мрак, само един лампион в ъгъла беше запален. Изненадах се, че някой звъни на вратата почти в единайсет вечерта, приближих се бързо до шпионката, като изпитвах едновременно любопитство и страх. Когато установих кой е, вдигнах резето и отворих.

— Добър вечер, скъпа. Надявам се да не съм ви обезпокоил.

— Не се тревожете, още не съм си легнала.

— Донесох ви някои нещица — обяви той, като показа крайчеца на картоните, които държеше зад гърба си.

Не ми ги подаде, а ги държеше полускрити, докато изчакваше реакцията ми. Поколебах се няколко секунди, преди да го поканя да влезе в този толкова късен час. През това време той стоеше невъзмутимо на прага, с картоните извън полезрението ми и с наглед безобидна усмивка на лицето.

Разбрах посланието. Нямаше намерение да ми покаже нито сантиметър, докато не го пусна да влезе.

— Заповядайте, влезте — отстъпих накрая.

— Благодаря, благодаря — прошепна той, без да крие задоволството, че е постигнал целта си. Беше с риза и панталон, с плътен халат върху тях. С претенциозните си очила. И леко превзетите си маниери.

Огледа безцеремонно антрето и влезе в салона, без да изчака да го поканя.

— Много ми харесва къщата ви. Много е елегантна, много е шик.

— Благодаря, все още не съм се устроила напълно. Бихте ли ми показали, ако обичате, това, което носите?

Съседът ми веднага схвана, че не съм го пуснала да влезе в този късен час, за да слушам коментарите му относно свързани с декорацията въпроси.

— Поръчката ви е готова — заяви той, като най-после ми показа това, което дотогава криеше.

Три картона, изрисувани с молив и пастелни бои, показваха от различни ъгли и в различни пози една стилизирана до нереалност манекенка, която носеше чудноватия модел на полата, която не беше пола. Задоволството явно се беше изписало незабавно на лицето ми.

— Виждам, че ги харесвате — каза той с нескрита гордост.

— Много ми харесват.

— Значи ще ги вземете?

— Разбира се. Измъкнахте ме от голямо затруднение. Кажете колко ви дължа, моля ви.

— Само благодарност — това е подарък за добре дошла. Майка ми казва, че трябва да се държим любезно със съседите, макар че тя не ви харесва особено много. Мисля, че й се струвате твърде решителна и малко лекомислена — отбеляза той иронично.

Усмихнах се и за момент сякаш между нас мина лек полъх на взаимна симпатия; съвсем лек повей, който изчезна веднага щом чухме майка му да вика през открехнатата врата името на сина си.

— Феееееееликс! — Удължаваше „е“-то и го задържаше като ластик на прашка. След като опъваше до крайност първата сричка, изстрелваше силно втората. — Феееееееликс — повтори тя.

Тогава той завъртя очи в израз на престорено отчаяние.

— Горката, не може да живее без мен. Тръгвам си.

Пронизителният глас на майка му го повика за трети път с безкрайната си първа гласна.

— Можете да се обръщате към мен, когато пожелаете. С удоволствие ще ви направя и други скици — обожавам всичко, което идва от Париж. Връщам се в тъмницата. Лека нощ, скъпа.

Затворих вратата и дълго съзерцавах рисунките. Наистина бяха прекрасни, не можех да си представя по-добър резултат. И макар че не бяха мое дело, тази вечер си легнах със сладостно чувство в сърцето.

На следващия ден станах рано. Клиентката ми щеше да дойде в единайсет за първата проба, но исках да изпипам и последната подробност преди идването й. Жамила още не се беше върнала от пазара, но щеше скоро да се прибере. В единайсет без двайсет звънецът иззвъня; помислих, че германката навярно е подранила. Отново бях облякла тъмносиния костюм, с който бях преди реших да я приемам с него, все едно че е работна униформа, семпла елегантност в чист вид. По този начин щях да изтъквам професионализма си и щях да прикрия факта, че почти нямам дрехи за есента в гардероба. Вече бях сресана, идеално гримирана, със сребърната ножичка, окачена на шията. Оставаше само един лек ретуш: невидимата маска на жена с опит. Надянах я бързо и отворих самоуверено вратата. И тогава светът сякаш се срина в краката ми.

— Добро утро, госпожице — каза мъжът, като си свали шапката.

— Може ли да вляза?

Съвзех се от изненадата.

— Добро утро, господин комисар. Разбира се. Заповядайте, влезте.

Отведох го в салона и го поканих да седне. Насочи се към едно кресло, без да бърза, докато междувременно оглеждаше помещението. Прокара поглед по гипсовите орнаменти на тавана, по дамаската и голямата махагонова маса, отрупана с чуждестранни списания. По красивия и разкошен старинен полилей, който Канделария бе изнамерила бог знае откъде, за колко и с какви съмнителни хитрини. Сърцето ми заби учестено, а стомахът ми се сви на топка.

Най-после той се настани и аз седнах срещу него — мълчалива, в очакване да заговори, като се опитвах да прикрия безпокойството си от неочакваното посещение.

— Е, виждам, че нещата вървят успешно.

— Правя каквото мога. Започнах да работя; в момента очаквам една клиентка.

— И с какво точно се занимавате? — попита той. Знаеше добре отговора, но по някаква причина искаше сама да му го съобщя.

Опитах се да говоря с неутрален тон. Не исках да ме види уплашена и гузна, но в същото време не желаех да се преструвам на самоуверена и решителна жена, каквато всъщност не бях. Защото той го знаеше по-добре от всеки друг.

— Шия. Модистка съм — казах аз.

Не отвърна нищо. Просто ме изгледа с пронизващите си очи и изчака да продължа обясненията си. Изредих ги, седнала с изправен гръб в края на дивана, без да направя и най-малък опит да намекна за изискания ми репертоар от пози, който бях репетирала стотици пъти за новата ми самоличност. Никакви ефектни кръстосвания на крака. Никакви грациозни приглаждания на косата. Ни най-малко пърхане с мигли. Сдържаност, приличие и спокойствие — само това се постарах да излъчвам.

— Шиех още в Мадрид. Години наред работих в ателието на една много известна модистка. Майка ми беше майсторка шивачка в него. Там научих много: беше първокласно модно ателие, шиехме за заможни жени.

— Разбирам. Много почтена професия. А може ли да знам за кого работите сега?

Отново събрах сили.

— За никого. За себе си.

Повдигна вежди с престорено учудване.

— А може ли да ви попитам как успяхте да отворите ателието сама?

Комисар Васкес можеше да бъде безпощаден до смърт и твърд като стомана, но беше преди всичко джентълмен и формулираше въпросите с безкрайна любезност. С любезност, подправена с шипка цинизъм, който той не се опитваше да прикрие. Изглеждаше много по-спокоен, отколкото по време на посещенията си в болницата. Не беше толкова рязък, толкова напрегнат. Жалко, че не можех да му дам по-подобаващи на изискаността му отговори.

— Дадоха ми парите назаем — казах лаконично.

— Виж ти какъв късмет сте имали — подхвърли иронично той. — А ще бъдете ли така добра да ми кажете кой е човекът, който ви е направил такава щедра услуга?

Мислех, че не съм способна да го направя, но отговорът ми прозвуча незабавно. Незабавно и уверено.

— Канделария.

— Канделария Контрабандистката? — попита той с полуусмивка, издаваща сарказъм и недоверчивост.

— Същата, господине.

— Колко интересно. Не знаех, че от спекула се печели толкова.

Отново ме погледна с пронизващите си като свредел очи и в същия момент осъзнах, че съдбата ми е на ръба между оцеляването и гибелта. Като хвърлена във въздуха монета с еднакви изгледи да падне с лицевата или обратната страна нагоре. Като неумел въжеиграч, който има еднакви шансове да падне на земята или да се сдържи успешно на високо опънатото въже. Като топка за тенис, запратена от нарисувания от съседа ми манекен, една неуспешна топка, изстреляна от грациозна, облечена с дрехи на Скиапарели тенисистка — топка, която не прелита над корта, а в продължение на секунди, дълги като вечност, трепти над мрежата, преди да се стрелне към една от страните, колебаейки се дали да падне в краката на изящната тенисистка или в тези на съперницата й, така се чувствах под изпитателния поглед на комисар Веласкес в тази есенна утрин, изпълнена с най-лошите ми предчувствия. Затворих очи, поех дъх, после ги отворих и казах:

— Вижте, дон Клаудио, вие ме посъветвахте да работя и аз това правя. Това е почтен занаят, не е временно занимание, параван, прикриващ нещо порочно. Вие знаете много добре, знаете защо съм тук, причините, предизвикали това. Обстоятелствата, които ме възпрепятстват да си тръгна. Знаете обаче откъде идвам и къде искам да отида, така че сега ако позволите, ще ви кажа. Произхождам от бедно семейство. Майка ми ме отгледа сама, без мъж. Едва преди няколко месеца научих за съществуването на баща ми, който ми даде парите и бижутата, причинили до голяма степен нещастието ми. Нищо не знаех за него до деня, в който той, предчувствайки, че ще го убият по политически причини, направил равносметка на миналото си и решил да ме припознае и да ми завещае част от имуществото си. Дотогава обаче аз не знаех дори името му, не бях получила и пукната пара от богатството му. Затова започнах да работя още от малка: в началото изпълнявах дребни поръчки и метях пода срещу няколко монети. Бях още дете, на същите години като момичетата с униформата на „Дева Мария Чудотворна“, които преди малко минаха по улицата, може някое от тях да е ваша дъщеря на път за училище, за онзи час на обучение от монахини, по краснопис и латински склонения, който аз никога не съм имала възможност да опозная, защото трябваше да изуча някакъв занаят и да си изкарвам прехраната. Уверявам ви обаче, че всичко правех с удоволствие — обожавах да шия, а и ми се удаваше, така че учих, стараех се, упорствах и с времето се превърнах в добра шивачка. И се отказах от шиенето не от каприз, а защото нещата в Мадрид се влошиха: заради политическото положение клиентките ни заминаха за чужбина, ателието затвори и нямаше работа… Никога не съм се забърквала в неприятности, господин комисар. Всичко, което ми се случи през последната година, всички тези престъпления, в които се предполага, че съм замесена, вие знаете това, не са извършени по моя собствена воля. Докато онзи негодник се появи на пътя ми в един злощастен ден, когато този мръсник влезе в живота ми и неговите проблеми сега са и мои и знам, че трябва да си платя на всяка цена — отговорността е моя и аз я приемам, начина да се справя с тях е единствено като шия — за нищо друго не ме бива. Ако ми затворите тази врата, ако ми подрежете крилата, ме убивате, защото не бих могла да се заема с каквото и да е друго. Опитах, но не намерих нито един човек, който да ме вземе на работа, защото не умея нищо друго. Така че ви моля за услуга: Оставете ме да работя в ателието и не разпитвайте повече. Доверете ми се. Не ме съсипвайте. Наемът на апартамента и всичките мебели в него са платени до последната песета; не съм измамила никого за това и не дължа нищо. Сега тук е нужен единствено човек, който да работи, и това съм аз, готова да си вадя очите денем и нощем. Само ми позволете да работя спокойно, няма да ви създавам никакви неприятности, кълна се в майка си, която е единственото, което имам. Веднага щом събера парите, които дължа в Танжер, веднага щом изплатя дълга си и войната свърши, ще се върна при нея и повече няма да ви безпокоя. Но през това време ви умолявам, господин комисар, не ме притискайте и не ме задушавайте, преди да съм започнала, защото, ако го сторите, няма да спечелите нищо, а аз ще изгубя всичко.

Не отговори нищо, а аз не добавих нито дума. Просто се гледахме втренчено. Противно на очакванията ми, бях успяла да завърша речта си спокойно и твърдо, без да изгубя самообладание. Най-после бях изрекла всичко, бях се освободила от това, което ме гнетеше толкова време. Внезапно усетих безкрайна умора. Бях уморена от предателствата на един безскрупулен негодник, от месеците, в които живеех със страх, от чувството за постоянна заплаха. Уморена от бремето на една смазваща вина, превита като онези нещастни мюсюлманки, които вървяха на групи, увити в хиджабите си. Прегърбени, тътрейки крака, натоварени с вързопи и наръчи дърва, гроздове, фурми, деца, глинени делви и торби със сол. Беше ми дотегнало да се чувствам уплашена, унизена, да водя това тъжно съществуване в чужда земя. Уморена, омерзена, изтощена, омаломощена, но въпреки това готова да се боря със зъби и нокти, за да се измъкна от дъното.

Комисарят пръв наруши мълчанието.

— Добре. Съгласен съм. Ако при мен не дойде някой с нещо уличаващо, няма да проучвам по какъв начин сте успели да уредите всичко това. Ще ви оставя да шиете и да разработите ателие си. Ще ви оставя да живеете спокойно. Дано имаме късмет и това спести неприятности и на двамата.

Не каза нищо повече, нито изчака да му отговоря. Веднага произнесе последната сричка от краткото си слово, той кимна с брадичка за сбогом и се отправи към вратата. След пет минути пристигна фрау Хайнц. Нямам спомен какви мисли са минали през главата ми в промеждутъка между двете посещения. Само си спомням, че когато германката позвъни на вратата и отидох да й отвори, имах чувството, че цяла планина се е смъкнала от плещите ми.