Нишките на съдбата

33.

След заминаването на Маркъс и пристигането на майка ми животът ми се преобърна изцяло. Тя дойде в един облачен следобед, слаба като скелет, с празни ръце и наранена душа, без какъвто и да е друг багаж, освен старата си чанта, роклята, която бе облякла, и един фалшив паспорт, захванат с безопасна игла за презрамката на сушена. Тялото й сякаш бе остаряло с двайсет години: очите й бяха хлътнали от слабост, ключиците й бяха изхвръкнали и вместо няколкото бели косъма, които си спомнях, в косите й имаше цели кичури. Влезе в дома ми като дете, изтръгнато посред нощ от леглото — изгубена, объркана, отнесена. Сякаш все още не проумяваше, че дъщеря й живее тук и че отсега нататък това ще бъде и неин дом.

Бях си представяла тази повторна и толкова жадувана среща като момент на неудържима радост. Не беше така. Ако трябва да избера една-единствена дума, за да опиша сцената, най-подходящата дума е „тъга“. Почти нищо не каза, не прояви и най-малък интерес към каквото и да е. Само ме прегърна силно и продължи да ме държи заръка, сякаш се боеше да не избягам някъде. Нито усмивка, нито сълза, промълви няколко думи — и това беше всичко. Едва опита от храната, която бяхме приготвили с Канделария и Жамила: пиле, омлет, салата от домати, аншоа, арабски хляб; всичко, което предположихме, че в Мадрид отдавна не са вкусвали. Не каза дума за ателието, нито за стаята, която й бях приготвила, с голямо дъбово легло и ушита от мен покривка от кретон. Не ме попита какво е станало с Рамиро, не прояви любопитство за причината, която ме бе подтикнала да се установя в Тетуан. И естествено, не пророни нито дума за опасното пътуване до Африка, не спомена нито веднъж за ужаса, който бе оставила след себе си.

Приспособи се бавно; никога не бях предполагала, че ще видя майка си в такова състояние. Решителната Долорес, която винаги бе имала последната дума с точните слова в подходящия момент, бе отстъпила мястото си на предпазлива и свита жена, която не можех да позная. Посветих й се изцяло, практически престанах да работя скоро не се предвиждаха важни светски събития и клиентките ми можеха да почакат. Ден след ден й носех закуската в леглото: кифли, мекици, препечен хляб с масло и захар, всичко, от което можеше да възвърне малко от теглото си. Помогнах и да се изкъпе и подстригах косата й, уших й нови дрехи. Едва я изведа от къщи, но постепенно сутрешната разходка се превърна в задължителен ритуал. Вървяхме, хванати под ръка, по улица „Генералисимус“, стигахме до площада пред черквата; понякога, ако имах време, присъствах с нея на службата. Показах й различни места и кътчета, накарах я да ми помогне в избора на платове, да слуша песни по радиото и да решава какво ще ядем. И много бавно, стъпка по стъпка, тя възвърна истинската си същност.

Никога не я попитах какви мисли я бяха занимавали през този преходен период, който сякаш продължи цяла вечност: надявах се да ми разкаже някой ден, но тя не го направи и аз не настоях. А и не изпитвах любопитство — предположих, че това е средство да се справи с неувереността, която облекчението поражда, когато е примесено с мъка и болка. Затова просто я оставих да се приспособи, като стоях неизменно до нея, готова да й помогна, ако се нуждае от подкрепа, с кърпичка в ръка за сълзите, които тя никога не проля.

Разбрах, че се подобрява, когато започна да взема някои по-маловажни решения: „днес мисля да присъствам на службата в десет; какво ще кажеш да отида с Жамила на пазара и да купя подправки, за да сготвя ориз“. Постепенно престана да се сепва всеки път, когато чуеше шума от някой паднал предмет, звука от мотора на прелитащ над града самолет; посещенията на църковната служба и пазара скоро се превърнаха в рутина, а по-късно към тях се добавиха още някои неща. Най-важно от всичко бе, че отново започна да шие. Въпреки старанията ми, дълго време тя не проявяваше и най-малък интерес към шиенето, сякаш то не бе основата на съществуването й повече от трийсет години. Показвах й чуждестранните списания, които вече купувах сама от Танжер, разказвах й за клиентките си и за техните капризи, опитвах се да я развеселя, като и припомнях някои истории за тоалети, които някога бяхме шили заедно. Нищо. Не постигнах нищо, сякаш й говорех на неразбираем език. Докато една сутрин тя надникна в ателието и попита: „Да ти помогна ли?“. Тогава разбрах, че майка ми отново се е върнала към живота.

На четвъртия месец от пристигането й задишахме спокойно. След като тя се включи, дните вече не бяха толкова натоварени. Работата вървеше с добро темпо, можехме да плащаме всеки месец на Канделария и да отделяме за себе си достатъчно, за да живеем охолно, вече не се налагаше да се трудя без почивка. Отново се разбирахме чудесно, макар вече да не бяхме същите и всяка от нас знаеше, че пред нея стои една различна жена. Силната Долорес бе станала уязвима, малката Сира вече беше самостоятелна жена. Но ние се приехме, одобрихме се и след като ролите бяха ясно определени, между нас никога повече не възникна напрежение.

Изпълненият с активност живот през първия етап от пребиваването ми в Тетуан вече ми се струваше нещо далечно, сякаш принадлежеше на епоха, отминала преди векове. Назад останаха неустановеността и приключенията, връщанията призори и животът без ограничения; всичко остана назад и настъпи покой, вяло и безжизнено ежедневие. Спомените от миналото обаче все още живееха с мен. Вече не чувствах с такава острота отсъствието на Маркъс, но споменът за него остана в мен като невидим спътник, чиито очертания само аз можех да съзра. Колко пъти съжалих, че не бях задълбочила връзката си с него, колко пъти се проклех за въздържаността си, колко пъти си спомнях с тъга за него. Въпреки това, в дъното на душата си се радвах, че не се бях подала на чувствата си: ако го бях сторила, неговото отсъствие вероятно щеше да бъде много по-болезнено.

Продължих да се виждам с Феликс, но пристигането на майка ми сложи край на нощните посещения и сноването от врата до врата, на чудноватите уроци по обща култура и щедрото му сърдечно приятелство.

Отношенията ми с Розалинда също се промениха. Мъжът й удължи престоя си много повече от предвиденото, като поглъщаше времето и здравето й като пиявица. За щастие — след почти седем месеца — Питър Фокс изясни намеренията си и реши да се върне в Индия. Никой не успя да проумее как в замъгленото му от алкохолните пари съзнание проблесна лъч здравомислие, но истината е, че той самият взе това решение една сутрин, когато жена му вече беше на ръба на срива. Заминаването му не доведе до някакъв прелом, и донесе на всички безкрайно облекчение. Естествено, той така и не стигна до убеждението, че най-разумно би било да се съгласи най-после на развод и да приключи с този брак, който беше истински фарс. Напротив, предполагаше се, че ще ликвидира бизнеса си в Калкута и ще се върне окончателно при жена си и сина си, за да се възползва заедно с тях от ранното си пенсиониране в испански протекторат. И за да не свикват преждевременно с охолния живот, реши, че след толкова години без промени, и сега няма да им повиши издръжката с нито една лира.

— В случай на нужда, нека ти помогне твоят скъп приятел Бейгбедер — каза той на сбогуване.

За радост на всички той никога повече не се върна в Мароко. Но Розалинда бе толкова изтощена от това противно съжителство, че й беше нужна половин година да се съвземе. След заминаването на Питър тя остана на легло в продължение на месеци, като излезе само три-четири пъти от дома си. Висшият комисар практически премести работното си място в спалнята й, където двамата прекарваха дълго време — тя четеше сред възглавниците, а той работеше с книжата си на една малка маса до прозореца.

Лекарското предписание да пази леглото, докато се възстанови, не я лиши напълно от светския живот, но в голяма степен го ограничи. Веднага щом се появиха първите симптоми на подобрение, тя отново започна да приема приятелите си, като организираше малки празненства, без да става от леглото. Присъствах на почти всички: приятелството ми с Розалинда оставаше непокътнато. Нищо обаче не беше същото.

34.

На 1 април 1939 г. бе публикуван последният военен бюлетин; от този ден вече нямаше лагери, нито униформи, които да разделят страната. Или поне така ни казаха. Двете с майка ми посрещнахме новината с объркани чувства — не знаехме какво ще ни донесе този мир.

— Какво ще стане в Мадрид, майко? Какво ще правим ние с теб?

Говорехме почти шепнешком, с тревога, като наблюдавахме от балкона шумната тълпа, наизлязла по улиците. До нас долитаха виковете, взривът от въодушевление и облекчение.

— И аз бих искала да знам — беше мрачният й отговор.

Новините долитаха една след друга. Говореше се, че ще възстановят преминаването на пътнически кораби през Гибралтарския проток, че влаковете скоро ще стигат отново до Мадрид. Пътят към миналото ни се разчистваше, вече нямаше никаква причина, която да ни задържа в Африка.

— Ти искаш ли да се върнеш? — попита ме тя най-после.

— Не знам.

Наистина не знаех. От Мадрид пазех сандък пълен с носталгия; образи от детството и младостта, вкусове, миризми, имена на улици и спомени за хора. Дълбоко в душата си обаче не знаех дали това е достатъчно, за да ускоря едно завръщане, което предполагаше унищожаването на всичко, което с толкова усилия бях изградила в Тетуан, белия град, където бяха майка ми, новите ми приятели и ателието, което ни изхранваше.

— Може би засега е по-добре да останем — казах аз.

Не ми отговори, само кимна, влезе в стаята и се зърна към работата си, за да не мисли за последиците от това решение.

Раждаше се една нова държава, една нова „Испания на реда“. За едни това означаваше мир и победа; пред краката на други зейна тъмна бездна. Повечето чужди държави приеха победата на националистите и признаха режима. Временните щабквартири бяха разтурени и институциите на властта се готвеха да се сбогуват с Бургос и да се завърнат в столицата. Започна изграждането на нова администрация. Поде се възстановяването на страната от опустошенията, ускориха се процесите на прочистване от нежелани лица и тези, които бяха помогнали за победата, се наредиха на опашка, за да получат своя пай. Военновременното правителство се задържа още няколко месеца, през които издаваше последните си укази, мерки и правила — неговата реорганизация щеше да почака до края лятото. За нея научих през юли, веднага щом новината стигна до Мароко. И преди слухът да проникне през стените на Висшия комисариат и да се разнесе из улиците на Тетуан, много преди името и снимката да се появят във вестниците и цяла Испания да се пита кой е този мургав мъж с черни мустаци и очила с кръгли стъкла, много преди това аз вече знаех кой ще стои от дясната страна на каудильо на заседанията на първия Министерски съвет в мирно време — дон Хуан Луис Бейгбедер-и-Атиенса в качеството му на нов министър на външните работи, единственият военен в кабинета с ранг, по-нисък от този на генерал.

Розалинда прие неочакваната новина с противоречиви чувства. Задоволство заради това, което постът означаваше за него; тъга, защото това предполагаше окончателно напускане на Мароко. Объркани чувства в изпълнени с трескава дейност дни, в които висшият комисар сновеше между полуострова и протектората, като откриваше дейности там и закриваше дейности тук, приключващ окончателно с временния статут, наложен от трите години война и започваше да изгражда скелето на новите външни отношения на родината.

На десети август новината бе официално оповестена, а на единайсети в печата бе публикуван съставът на кабинета, предназначен да изпълни историческата си мисия под триумфалния знак на генерал Франко. Все още пазя две пожълтели и готови да се разпаднат между пръстите страници от вестник „АВС“ от онези дни със снимките и биографиите на министрите. В средата на едната от страниците — като щедро огряващо слънце — се вижда един тумбест Франко в портрет с овална форма. Вляво и вдясно от него, в по-представителните горни ъгли, са разположени снимките на Бейгбедер и Серано Сунер, оглавяващи най-важните министерства — външното и вътрешното. На втората страница се изреждат всички подробности от биографията им и се възхваляват качествата на току-що назначените с високопарната риторика от онова време. Бяха описали Бейгбедер като виден африканист и задълбочен познавач на исляма; изтъкваха солидното му образование, перфектното владеене на арабски език, многогодишното пребиваване в мюсюлмански страни и великолепната му работа като военен аташе в Берлин. „Войната разкри пред обществеността името на полковник Бейгбедер, който организира структурите в протектората — пишеше «АВС». — От името на Франко и винаги в съгласие с каудильо, той издейства безценното съдействие на Мароко, което изигра такава важна роля.“ И вместо награда, получаваше най-доброто министерство. Що се отнася до Серано Сунер, вестникът превъзнасяше предпазливостта и енергичността му, огромната му работоспособност и доказания му авторитет. Като отплата за своите заслуги той щеше да поеме Министерството на вътрешните работи — щеше да ръководи всички вътрешни дела на родината в нейната нова ера.

Гарантът за изненадващото участие на непознатия Бейгбедер в управлението бил самият Серано, както стана ясно по-късно. По време на посещението си в Мароко той бил впечатлен от отношението на Бейгбедер към мюсюлманското население: сърдечната близост, владеенето на езика, въодушевеното преклонение пред местната култура, ефикасните кампании за набиране на войници и дори — парадоксално — симпатиите му към стремежите за независимост на мароканците. Работлив и ентусиаст е този Бейгбедер, полиглот, умее да общува с чужденци и е верен на каузата, навярно си е казал той; със сигурност няма да ни създава неприятности. Когато узнах новината, през ума ми проблесна споменът за приема и края на разговора, който чух, скрита зад дивана. Никога не попитах Маркъс дали е предал на комисаря това, което бях чула; в името на благополучието на Розалинда и на мъжа, когото тя толкова обичаше, аз се надявах, че доверието на Серано в него е укрепнало с времето.

В деня, след като името му бе обявено във вестниците и по радиото, Бейгбедер се премести в Бургос и това сложи край на официалната му връзка с Мароко. Целият Тетуан излезе, за да се сбогува с него: мюсюлмани, християни и евреи, всички без изключение. От името на мароканските политически партии Сиди Абделхалак Торес произнесе прочувствена реч и връчи на новия министър пергамент в сребърна рамка, с който го удостояваха с титлата любим брат на мюсюлманите. Той, видимо развълнуван, отговори със сърдечни и благодарствени думи. Розалинда проля няколко сълзи, но те почти веднага секнаха, щом двумоторният самолет излетя от летище Сания Рамел, прелетя ниско над Тетуан за сбогом и се изгуби в далечината. Тъгуваше за своя Хуан Луис, но трябваше да действа, ако искаше да замине час по-скоро при него.

През следващите дни Бейгбедер пое министерския пост от подалия оставка граф Хордана, присъедини се към новото правителство и бе погълнат от протоколни посещения. По това време Розалинда замина за Мадрид, за да потърси къща, в която да разположи базовия лагер за новия живот, който я очакваше. Така премина краят на месец август от годината на победата: Бейгбедер приемаше поздравленията на посланици, архиепископи, военни аташета, съдии и генерали, а тя уговаряше новия наем, опразваше красивата къща в Тетуан и организираше транспорта на огромната си покъщнина, на петима марокански прислужници, на дузина кокошки носачки и на многобройни чували с ориз, захар, чай и кафе, с които бе успяла да се запаси в Танжер.

Къщата, на която се бе спряла, се намираше на улица „Касало Дел Алисал“, между парка Ретиро и музея „Прадо“, на една крачка от черквата „Лос Херонимос“. Беше голяма сграда, несъмнено подходяща за любовницата на най-неочаквания от новите министри; имот, достъпен за всеки, който беше готов да плати малко под хиляда песети на месец. За Розалинда сумата може би беше смешна, но в изгладнелия след войната Мадрид имаше хора, които за тези пари щяха да й отрежат пръстите на ръката.

Бяха решили да устроят съжителството си така, както и в Тетуан. Всеки щеше да има собствено жилище — той в един схлупен малък дворец до министерството, а тя в новата си къща, — но смятаха да прекарват колкото е възможно повече време заедно. Преди да замине, Розалинда организира последното си празненство в почти празната вече къща, в която гласовете кънтяха. Сред гостите имаше неколцина испанци, малко повече европейци и доста араби, дошли да се сбогуват с тази крехка наглед жена, която беше нахлула живота на всички със силата на ураган. Въпреки несигурността, която я очакваше, и въпреки новините за събитията в Европа, които се опитваше да пропъди от съзнанието си, приятелката ми не искаше да се раздели с тъга с Мароко, където се бе чувствала толкова щастлива. Затова ни накара между наздравиците да обещаем, че ще я посетим в Мадрид веднага щом се устрои, и ни увери, че и тя, от своя страна, ще идва редовно в Тетуан.

Тази вечер си тръгнах последна, защото исках да се сбогувам насаме с жената, която бе означавала толкова много за мен по време на пребиваването ми в Африка.

— Преди да си тръгна, искам да ти дам нещо — казах аз. Бях й приготвила малка мароканска сребърна кутия, превърната в несесер за ръкоделие. Миниатюрни макари с конци в различен цвят, кутийка с безопасни игли и игленик, изящни, подобни на играчка ножици, малък набор копчета от седеф, кост и стъкло — ето какво имаше вътре.

— Бих предпочела да си до мен, за да решаваш тези проблеми, но подаръкът е чудесен — каза тя и ме прегърна. — Всеки път, щом отворя кутията, ти ще излизаш пред мен като духа от лампата в Аладин.

Разсмяхме се — решихме да посрещнем раздялата с добро настроение, а не с тъга. Приятелството ни заслужаваше по-ведър край. В оптимистично разположение на духа и с усмивка, която не слезе от лицето й, на следващия ден тя замина със сина си за столицата със самолет. Прислугата и вещите й в същото време пътуваха през полята на Южна Испания под маслиненозеления брезент на една военна кола.

Оптимистичните очаквания на Розалинда имаха кратък живот. Един ден след отпътуването й, на 3 септември 1939 година, след като Германия отказа да се изтегли от Полша, Великобритания обяви война на Германия и родината на Розалинда Фокс се оказа въвлечена в най-кървавия конфликт в историята — Втората световна война.

Испанското правителство най-после се установи в Мадрид; същото сториха и дипломатическите представителства, след като почистиха мъхната патина, която войната бе оставила върху фасадите на сградите. И така, докато Бейгбедер опознаваше мрачните помещения на стария дворец „Санта Крус“, където се помещаваше министерството, Розалинда, без да губи минута, се зае енергично с две паралелни задачи: да подреди новия си дом ида се хвърли с главата напред в живота на светски Мадрид. Елегантен и космополитен, той бе неочаквана твърдина на изобилие и изисканост; елин остров с размера на нокът, носещ се сред черния океан, какъвто беше опустошената от войната столица.

Друга на нейно място би изчакала предпазливо любимият й да установи връзки със силните на деня и да се обгради с тях. Розалинда обаче не беше от това тесто и колкото и да обожаваше своя Хуан Луис, изобщо не възнамеряваше да се превърне в послушна любовница, зависеща изцяло от поста му. Обикаляше света сама, отпреди да навърши двайсет години, и не смяташе да разчита на контактите на любовника си, независимо колко врати щяха да й отворят. За пореден път реши да се справи сама. За целта прибягна към стратегията на сближаването, в която беше толкова умела: свърза се със стари познати от предишни времена и географски ширини, а чрез тях и с техните приятели, с приятелите на приятелите; появиха се нови лица на нови постове, с чуждестранни титли и имена или с дълги сложни имена, в случай че бяха испанци. Скоро в пощенската й кутия пристигнаха първите покани за приеми и балове, обяди, коктейли и лов. Преди още Бейгбедер да успее да вдигне глава от планините книжа и отговорности, които се трупаха в мрачния му кабинет, Розалинда вече бе започнала да изгражда мрежа от светски връзки, с които щеше да разнообразява живота си на новото място, където бурната й съдба я беше довела.

Не всичко обаче вървеше благополучно през първите месеци в Мадрид. Въпреки невероятната си дарба да завързва запознанства, тя не успя да установи нито една по-близка връзка със собствените си сънародници. Сър Морис Питърсън, посланикът на страната й, пръв й отказа гостоприемството си. По негово настояване този отказ скоро бе последван от всички представители на авторитетния британски дипломатически корпус в столицата. Те не пожелаха да видят в нейно лице дори потенциален източник на информация от първа ръка, идваща от един член на испанското правителство, нито сънародничка, която да поканят на протоколни събития и чествания. В нея те виждаха само жената, която излага на показ възмутителната си връзка с министър от новия прогермански режим, към който британското правителство не хранеше никакви симпатии.

За Бейгбедер тези дни също не бяха постлани с рози. По време на войната той бе стоял в периферията на политическите машинации, поради което в много случаи беше пренебрегван като министър в полза на други сановници с по-голяма протокол на тежест и повече реална власт. Например Серано Сунер: вече могъщият Серано, от когото всички се бояха и към когото малцина изпитваха симпатия. „Три неща могат да те изкарат от кожата в Испания: данъците, Фалангата и баджанакът на негово превъзходителство“, гласеше един популярен афоризъм от онова време. „По улицата се задава Бог всемогъщи: преди беше Назарянинът83, а днес е Серано Сунер“ — говореха напевно и е насмешка в Севиля, като сменяха ударението на второто име.

Същият Серано, който беше останал с толкова приятно впечатление от висшия комисар по време на посещението си в Мароко сега, когато Испания и Германия се сближиха и експанзионистичните ламтежи на Хитлер се разпростираха с ужасяваща бързина из Европа, постепенно се превърна в най-свирепия му враг. Много скоро баджанакът започна да го атакува: веднага щом Великобритания обяви война на Германия, Серано разбра, че е допуснал голяма грешка, като е предложил на Франко да назначи Бейгбедер за министър на външните работи. Това министерство, смяташе той, поначало би трябвало да е негово, а не на този непознат, идващ от африканска земя, независимо от познанията му за другите култури и езиците, които владееше. Според него Бейгбедер не беше подходящ за този пост. Не беше достатъчно ангажиран с германската кауза, застъпваше се за неутралитет на Испания в европейската война и не възнамеряваше да се подчинява сляпо на натиска и изискванията на Министерството на вътрешните работи. И освен това имаше любовница англичанка, онази млада и привлекателна блондинка, с която той лично се бе запознал в Тетуан. С две думи не му вършеше работа. Затова само месец след сформирането на новия Министерски съвет най-привилегированият му представител с най-грандиозно его започна да разпростира пипалата си в чужда територия като кръвожаден октопод. Серано присвояваше компетенции, свойствени на Министерството на външните работи, без дори да се консултира с титуляря и без да пропуска и най-малката възможност да го обвини, че романтичните му забежки биха могли да навредят на отношенията на Испания с приятелските страни.

При тези толкова противоречиви мнения никой сякаш не беше напълно наясно с положението, в което се намираше бившият висш комисар. Подведени от машинациите на Серано, испанците и германците го смятаха за пробритански настроен заради хладкото му отношение към нацистите и обстоятелството, че обект на чувствата му е една лекомислена и хитра англичанка. Според британците, които го презираха, той беше прогермански настроен, защото беше член на правителство, което подкрепяше въодушевено Третия райх.

Розалинда, идеалистка както винаги, го смяташе за потенциален двигател на политическата промяна магьосник, способен да промени курса на правителството, ако си го постави за цел. Той, от своя страна, проявяваше възхитително чувство за хумор въпреки сложното положение, в което се намираше, сравняваше се с обикновен търговец и се опитваше да представи нещата от този ъгъл:

— Каква власт мислиш, че имам в това правителство, за да постигна някакво сближаване с твоята страна? Малка, скъпа, много малка. Аз съм член на кабинет, в който почти всички подкрепят Германия, както и евентуална намеса на Испания в европейската война на нейна страна. Дължим й пари и услуги; външната ни политика беше предначертана още преди края на войната, още преди да ме назначат на този пост. Мислиш ли, че имам някаква възможност да насоча действията ни в друга посока? Не, скъпа моя Розалинда, нямам никаква възможност. Работата ми като министър в Нова Испания не е работа на стратег или дипломатически представител. Аз съм само един бакалин на отвъдморски стоки или търговец в сука за хляб. Работата ми е да намирам заеми, да се пазаря при сключването на търговските споразумения, да предлагам на чуждите страни зехтин, портокали и грозде в замяна на жито и петрол. Но за да го постигна, съм принуден да водя ежедневни битки в самия кабинет, да се боря с фалангистите, за да ме оставят да действам встрани от автаркичните им бълнувания. Може би ще успея да се справя, може би хората няма да умират от глад и студ тази зима, но нищо, абсолютно нищо не мога да сторя, за да променя отношението на правителството към войната.

Така преминаха тези месеци за Бейгбедер — затрупан от отговорности, борещ се със сили отвътре и отвън, встрани от машинациите на реалната власт, чужд сред свои. За да не потъне в най-дълбоко униние, през тези мрачни дни той търсеше убежище в носталгията по Мароко, което бе напуснал. Копнежът му по този друг свят бе тъй силен, че на бюрото си в министерството държеше разтворен екземпляр на Корана, чиито стихове на арабски понякога рецитираше на висок глас за удивление на околните. Толкова бленуваше за тази земя, че официалната му резиденция в двореца „Виана“ беше пълна с марокански дрехи и веднага щом се прибереше привечер, той събличаше скучния сив костюм и обличаше кадифен кафтан, хранеше се направо от купите с три пръста по арабски обичай и непрекъснато повтаряше, че мароканците и испанците са братя. Понякога, когато най-после оставаше сам, след като бе обсъждал стотици въпроси през деня, сред звуците на препълнените трамваи, които минаваха по мръсните улици, сякаш дочуваше далечни зурли, флейти и дайрета. А в тягостните сиви утрини му се струваше, че вместо зловонните изпарения на канализационните шахти, до него достига ухание на портокалов цвят, на жасмин и мента; представяше си, че върви сред варосаните стени на тетуанската медина, прохладната сянка на увивните растения, и чува ромона на водата във фонтаните и шума на вятъра в тръстиките.

Вкопчваше се в носталгията, както корабокрушенецът се вкопчва в парче дъска сред бурята, но Серано бе винаги наблизо, готов да го изтръгне от унеса с хапливия си език:

— За бога, Бейгбедер, престанете най-после да твърдите, че испанците са маври. Приличам ли ви на мавър? Каудильо има ли вид на мавър? Престанете да го повтаряте, по дяволите, до гуша ми дойде, по цял ден все това слушам.

Да, бяха трудни дни. И за двамата. Въпреки упоритите усилия на Розалинда да се сближи с посланик Питърсън, през следващите месеци положението не се подобри. Единственият жест на внимание, който тя получи от сънародниците си в годината на победата, беше поканата да присъства заедно с други майки на коледното тържество и да пее коледни песни със сина си около пианото в посолството. Нещата претърпяха обрат чак през май 1940-а, когато Чърчил бе назначен за министър-председател и реши да смени мълниеносно своя дипломатически представител в Испания. И тогава положението се промени радикално. За всички.

35.

Новият английски посланик сър Самюъл Хор пристигна в Мадрид през май 1940 година. Никога не бе стъпвал в Испания, не говореше езика, не проявяваше ни най-малка симпатия към Франко и режима му, но Чърчил му бе гласувал пълно доверие и го бе заставил да приеме поста. Испания беше ключова фигура в бъдещето на европейската война и той искаше да постави там силен човек, който да държи здраво знамето на страната му. За британските интереси беше изключително важно испанското правителство да запази неутралитет, за да се осуети завладяването на Гибралтар и преминаването на пристанищата на Атлантическия океан в германски ръце. За постигането на поне минимално съдействие англичаните бяха притиснали гладуваща Испания чрез външната търговия, като ограничиха доставките на петрол и прилагаха с пълна сила стратегията на тоягата и моркова. С напредването на германската армия в Европа вече не беше достатъчно — в Мадрид трябваше да се действа много по-енергично. С тази задача бе натоварен Самюъл Хор — дребен човек с почти безлична външност; сър Сам за близките сътрудници, дон Самюъл за малцината, с които успя да се сприятели по време на пребиваването си в Испания.

Хор не пое поста с оптимизъм: страната не му харесваше, беше чужд на испанската самобитност, нямаше дори познати сред този разорен и изтерзан народ. Знаеше, че няма да бъде посрещнат с отворени обятия и че правителството на Франко е открито антибритански настроено. Загуби и последните си илюзии при вида на кресливата демонстрация, която фалангистите му устроиха на входа на посолството, посрещайки го с възгласа: „Гибралтар на испанците!“.

Самюъл Хор връчи акредитивните си писма на генералисимуса и пое по мъчителния път към голгота, в който щеше да се превърне животът му през тези четири години. Съжали стотици пъти, че е приел поста: чувстваше се зле в тази враждебна обстановка, зле както на никое от многобройните си назначения. Обстановката беше потискаща, жегата — непоносима. Фалангистките демонстрации пред посолството бяха всекидневно явление — хвърляха камъни по прозорците, изтръгваха знаменцата и отличителните знаци на официалните коли, обиждаха британския персонал, при което пазителите на обществения ред не си мръдваха и малкия пръст. Печатът поде агресивна кампания, в която обвиняваше Великобритания за страданията и глада в Испания. Присъствието му събуждаше симпатия единствено сред тесен кръг монархисти консерватори — шепа хора, изпитващи носталгия по кралица Виктория Юджиния, с ограничени възможности да влияят върху правителството, вкопчени в една безвъзвратно отминала епоха.

Обстановката в Мадрид му се струваше непоносима: потискаше го мудната работа на административната машина, гледаше с изумление улиците, изпълнени с въоръжени до зъби полицаи и фалангисти, виждаше как арогантните и внушаващи страх германци се разпореждат като у дома си. Положи усилия да надмогне себе си и се зае със задълженията си веднага щом се устрои на новото място, като установи контакт с испанското правителство и най-вече с трите главни фигури в него: генерал Франко и министрите Серано Сунер и Бейгбедер. Срещна се с тримата поотделно, опипа почвата и от всеки от тях получи различни отговори.

Срещата с Франко се състоя в двореца „Ел Пардо“ в един слънчев летен ден. Въпреки това, Франко го прие със спуснати пердета и запалени лампи, седнал зад бюро, на което бяха поставени две внушителни снимки в рамки на Хитлер и Мусолини. Говореха на смени, с преводач, лишени от възможност за какъвто и да е пряк диалог. По време на тази мъчителна среща Хор бе шокиран от смайващата самоувереност на държавния глава, от самочувствието му на човек, избран от съдбата да спаси родината си и да създаде един нов свят.

С Франко не му провървя, но след срещата със Серано Сунер се почувства още по-зле. Властта на баджанака беше достигнала апогея си, практически той държеше цялата страна в ръцете си: Фалангата, печата, полицията, личен и неограничен достъп до каудильото, когото мнозина смятаха, че презира заради неособено високи интелектуален потенциал. Докато Франко се уединяваше в „Ел Пардо“ и почти не се показваше, Серано сякаш беше вездесъщ — дето двама, той трети. Сякаш с режима се беше родил един нов Рамон Серано Сунер — нетърпелив, арогантен, бърз като светкавица в думите и действията, с нетрепващи котешки очи и почти бяла коса, сресана назад като на киноартист. Винаги напрегнат, презрителен към всеки представител на така наречените „плуто демокрации“. Нито на тази първа среща, нито на останалите срещи, които Серано и Хор щяха да проведат с времето, двамата успяха да се доближат до нещо, дори смътно наподобяващо симпатия.

От тримата високопоставени лица посланикът успя да постигне разбирателство единствено с Бейгбедер. Още на първата среща в двореца „Санта Крус“ разговорът им протече непринудено. Министърът слушаше, действаше, опитваше се да внася подобрения и да отстранява недоразуменията. Заяви пред Хор, че е категоричен привърженик на ненамесата във войната, призна без заобикалки огромните нужди на гладуващото население и положи изтощителни усилия, за да стигне до договори и сключи споразумения, с които да ги облекчи. В началото той се стори на посланика доста живописна, дори ексцентрична личност, чиято чувствителност, култура, маниери и ирония нямаха нищо общо с бруталността на Мадрид с вдигната в нацистки поздрав ръка и полицейщината. Хор остана с впечатлението, че Бейгбедер очевидно се чувства дискомфортно сред агресивните германци и надутите фалангисти, на фона на деспотичното поведение на собственото му правителство и ежедневните проблеми на столицата. Може би тъкмо поради своята анормалност в този свят на безумци Бейгбедер се стори на Хор симпатичен; истински мехлем след ударите, които му бяха нанесли съпартийците на странния министър с африканска закалка. Разбира се имаха и разногласия — различни гледни точки и оспорвани дипломатически действия; оплаквания и десетки кризи, които двамата се опитаха да разрешат. Например, когато испанските войски влязоха в Танжер през юни и отнеха с един замах статута му на международна зона. Или когато едва не разрешиха дефилирането на германски войски по улиците на Сан Себастиан. Имаше и други напрегнати моменти в тези времена на хаос и прибързани действия, но въпреки всичко, отношенията между Бейгбедер и Хор ставаха все по-близки и непринудени. За посланика те бяха единственото убежище в тази размирна страна, в която неприятностите никнеха непрестанно като плевели.

Опознавайки страната, Хор постепенно осъзна колко далеч се разпростира властта на германците в живота на Испания. Пипалата им обхващаха почти всички области на обществения живот. Предприемачи, чиновници, търговски посредници, филмови продуценти; хора, занимаващи се с различни дейности и с отлични контакти в администрацията и властта, работеха като агенти на нацистите. Скоро научи за железния контрол, който упражняваха върху печата. Пресслужбата на посолството на Германия, с благословията на Серано Сунер, решаваше ежедневно каква информация за Третия райх да се публикува в Испания и как да бъде поднесена, като налагаше нацистка пропаганда в испанския печат, при това в арогантна и обидна форма — във вестник „Ариба“, органа на Фалангата, който бе монополизирал по-голямата част от вестникарската хартия, отпускана в тези трудни времена. Кампаниите срещу британците бяха настървени и постоянни, изпълнени с лъжи, обиди и перверзни манипулации. Фигурата на Чърчил беше обект на злостни карикатури, а Британската империя — на постоянни подигравки. Обикновен инцидент в някоя фабрика или пощенски влак в испанска провинция се приписваше на саботаж от страна на коварните англичани. Оплакванията на посланика от тези оскърбления неизменно потъваха някъде.

И докато сър Самюъл Хор се приспособяваше криво-ляво към новото си местоназначение, антагонизмът между двете министерства — на вътрешните и на външните работи, ставаше все по-явен. От всемогъщата си позиция Серано организира стратегическа кампания по свой маниер: пусна отровни слухове за Бейгбедер и с това подхрани идеята, че само в неговите ръце положението ще се оправи. И докато звездата на бившия висш комисар залязваше стремглаво, Франко и Серано двама души, абсолютно некомпетентни по отношение на международната политика, невидели света дори през пролука, чертаеха върху покривката по време на закуската нов световен ред с удивителната дързост, свойствена единствено на невежеството и високомерието.

Докато накрая Бейгбедер не издържа. Щяха да го изгонят и той го знаеше. Щяха да го изхвърлят и да го пратят на улицата: вече не им беше необходим за славния кръстоносен поход. Бяха го изтръгнали от неговото обетовано Мароко и го бяха поставили на висок пост, а после му бяха вързали ръцете и краката и бяха запушил устата му. Никога не бяха ценили мнението му: всъщност никога не го бяха искали. Никога не бе имал възможност да прояви инициатива и да заяви позицията си, трябваше им само за да попълни с името си един министерски пост и да действа като послушен и безличен чиновник. И макар че положението никак не му харесаше, той съблюдаваше йерархията и работеше неуморно за това, което искаха от него, като понасяше стоически системния тормоз, на който Серано го подлагаше в продължение на месеци. Първо бяха настъпванията и побутванията от типа „махни се, за да седна“. Тези побутвания скоро се превърнаха в унизителни шляпвания. Пошляпванията бяха последвани от удари в кръста, а след това му опряха нож във врата. И когато разбра, че главата му скоро ще падне, Бейгбедер избухна.

Чувстваше се уморен, беше му писнало да понася обидите и високомерието на баджанака, назадничавостта на Франко при вземане на решения; беше му писнало да плува срещу течението и да се чувства чужд на всичко, да управлява кораб, който следваше грешен курс още от момента, в който бе потеглил на път. Затова, както казваха неговите приятели мюсюлмани, реши да си накриви феса. Бе настъпил моментът, в който дискретното дотогава приятелство с Хор щеше да излезе наяве и да стане публично достояние, да премине прага на частните домове, на кабинетите и салоните, където дотогава се бяха срещали. И с това приятелство, вдигнато високо като знаме, той излезе на улицата — насред улицата, без никакво прикритие. На открито, под безмилостното лятно слънце. Започнаха да обядват заедно почти всеки ден на централните маси в най-посещаваните ресторанти. А после Бейгбедер хващаше постника за ръката, като го наричаше „братко Самюъл“, и подобно на двама араби, обикалящи тесните улички на Арабския квартал в Тетуан, те се разхождаха с демонстративна нехайност по тротоарите на Мадрид. Бейгбедер бе станал дързък, предизвикателен, безразсъден по донкихотски. Един ден, втори, трети, той разговаряше с интимна близост с пратеника на враговете, демонстрирайки арогантно презрението си към германците и германофилите. Двамата минаваха покрай Главния секретариат на улица „Алкала“; покрай редакцията на вестник „Ариба“ и пред посолството на Германия на „Кастеляна“, пред самия вход на „Палас“ и „Риц“, които бяха истински нацистки свърталища. За да могат всички да видят колко добре се разбират министърът на Франко и посланикът на враговете. А в това време Серано, на ръба на нервна криза и с обострена язва, обикаляше с широки крачки кабинета си, скубеше коси и се питаше докъде ще стигне побърканият Бейгбедер с това безразсъдно поведение.

Въпреки че усилията на Розалинда бяха успели да събудят у министъра известна симпатия към Великобритания, той не беше толкова неблагоразумен, че да се хвърли от чист романтизъм в обятията на една чужда страна, както потъваше всяка нощ в обятията на любимата си. Наистина благодарение на нея бе започнал да изпитва известна симпатия към тази нация. Имаше и други причини, поради които се сближи с Хор и изгори всички мостове зад себе си. Може би защото беше утопист и смяташе, че в Нова Испания нещата не вървят така, както си бе представял. Може би защото само така можеше да изрази открито несъгласието си Испания да се намеси във войната на страната на Оста. Може би го правеше, за да изрази презрението си към човека, който го беше унижил до крайност, с когото се предполагаше, че би трябвало да работят рамо до рамо за възстановяването на страната, в чието опустошение бяха участвали толкова усърдно. И може би се сближи с Хор най-вече защото се чувстваше самотен, безкрайно самотен в една мрачна и враждебна среда.

Научих всичко това от Розалинда. През тези дълги месеци тя ми изпращаше подробни писма в Тетуан, истинска манна небесна за мен. Въпреки оживения светски живот, болестта я принуждаваше да прекарва дълги часове в леглото, през които тя пишеше писма, четеше тези, които й изпращахме ние, нейните приятели. И така установихме една традиция, която ни свързваше с невидими нишки през времето и разстоянието. В последните си новини от края на август 1940-а тя съобщаваше, че според вестниците министърът на външните работи може би ще напусне правителството. Но преди това да стане факт, щяха да минат още шест-седем седмици. А през тези седмици се случиха неща, които за пореден път промениха посоката на живота ми.

36.

Едно от любимите ми занимания след пристигането на майка ми в Тетуан беше четенето. Тя обикновено си лягаше рано, Феликс вече не прекосяваше площадката и вечерите ми се изпълниха с много свободни часове. Тогава ми хрумна решение, което да прогони скуката. История с имена на жени, събрана между две корици: „Фортуната и Хасинта“. Оттогава посветих цялото си свободно времена книгите, които съседът ми притежаваше. След няколко месеца успях да прочета всичко, с което разполагаше, и продължих с рафтовете в библиотеката на протектората. Когато лятото на 1940-а отиваше към края си, вече бях прочела трите дузини романа в малката местна библиотека и се питах с какво щях да си запълвам времето отсега нататък. И тогава неочаквано получих едно ново четиво. Не въз вид на роман, а на синя телеграма. Неговото предназначение не бе да ми достави наслада със съдържанието си, а да ме накара да действам според указанията.

Сърцето ми се преобърна и въпреки това не успях да сдържа смеха си. Знаех кой изпраща съобщението, нямаше нужда от подпис.

В съзнанието ми нахлуха десетки спомени, музика, смехове, коктейли, неочаквани предложения и думи на чужди езици, разход със свален гюрук на колата, желание за живот. Сравних онези дни от миналото със спокойното настояще, в което седмиците монотонно се изнизваха сред шевове и проби, сериали по радиото и разходки с майка ми привечер. Единствените вълнения, които преживях през това време, бяха свързани с прожекцията на един филм, на която ме заведе Феликс, и любовните преживелици на героите от романите, които поглъщах вечер след вечер, за да пропъдя скуката. Новината, че Розалинда ме чака в Танжер, ме изпълни с радост. Макар и за кратко, мечтите отново се възраждаха.

В уречения ден и час обаче не заварих никакво празненство в бара на „Ел Минзах“ — имаше само четири-пет отделни компании от непознати хора и двама самотни пияници на бара. Зад него не видях и Дийн. Може би беше твърде рано за пианиста, атмосферата беше унила, различна от нощите преди време. Седнах да чакам на една уединена маса и не поръчах нищо на сервитьора, който се приближи. Седем и десет, седем и петнайсет, седем и двайсет. А празненството не започваше. В седем и половина се приближих до бара и попитах за Дийн. Вече не работи тук, отговориха ми. Откри собствено заведение — „Дийнс Бар“. Къде? На улица „Америк дю Сюд“. Полетях. За две минути бях там, едва стотина метра разлетяха двете заведения. Дийн, слаб и мрачен както винаги, ме забеляза още щом застанах на входа. Барът му беше по-оживен от този в хотела — нямаше много клиенти, но разговорите бяха по-шумни и непринудени, чуваха се смехове. Собственикът не ме поздрави, само с черен като въглен поглед ми посочи една завеса в дъното. Отправих се към нея. Зелено тежко кадифе. Дръпнах го и влязох.

— Закъсня за празненството.

Нито мръсните стени, нито мъртвешката светлина на унилата крушка, нито дори касите с напитки и чувалите с кафе, струпани наоколо, помрачаваха блясъка на приятелката ми. Може би преди отварянето на бара този следобед тя, Дийн, или и двамата, бяха преобразили временно малкия склад в стаичка, предназначена за интимна среща. Толкова интимна, че имаше само два стола и едно буре между тях, покрито с бяла покривка. Върху него — две чаши, шейкър, кутия турски цигари и пепелник. В един от ъглите върху куп кашони бе поставен портативен грамофон: чувах гласа на Били Холидей, която пееше Summer time.

Не бях виждала Розалинда цяла година — откакто бе заминала за Мадрид. Беше все така слаба, с прозирна кожа и онази руса къдрица, която постоянно падаше върху окото й. Изражението й обаче не беше същото както в безгрижните дни от миналото; не беше и в най-трудните моменти на съжителството със съпруга й и последвалото възстановяване. Не успях да доловя ясно в какво се състои промяната, но всичко в нея беше някак различно. Изглеждаше по-възрастна, по-зряла. Може би малко уморена. От писмата и бях научила за трудностите, с които Бейгбедер и самата тя се бяха сблъскали в столицата. Не ми беше казала обаче, че смята да идва в Мароко.

Прегърнахме се, смяхме се като ученички, похвалихме тоалетите си и отново се разсмяхме. Толкова много ми бе липсвала. Наистина имах майка си. И Феликс. И Канделария. И ателието, и новата ми страст към книгите. Толкова ми беше липсвало обаче присъствието й: неочакваните й появи, начинът й да вижда нещата от различен ъгъл. Хрумванията й, малките й ексцентричности, оживеното й бъбрене. Поисках да знам всичко и й зададох порой от въпроси: как върви животът й в Мадрид, как е Джони, как е Бейгбедер, по какви причини се е върнала в Африка. Отговори ми с общи фрази, като избягваше да споменава за проблемите си. Накрая престанах да я тормозя с любопитството си. И тогава, докато пълнеше чашите, тя най-после заговори по същество:

— Дойдох да ти предложа работа.

Засмях се.

— Вече си имам работа.

— Ще ти предложа друга.

Отново се засмях и отпих. Розов джин, както винаги.

— И какво ще правя? — попитах, без да отлепям устни от чашата.

— Същото както тук, но в Мадрид.

Осъзнах, че говори сериозно, и смехът ми секна. Тогава и аз промених тона си.

— Чувствам се добре в Тетуан. Нещата вървят добре, все по-добре. На майка ми също й харесва да живее тук. Ателието ни се развива чудесно, всъщност смятаме, да наемем едно момиче, което да ни помага. Не сме мислили да се връщаме в Мадрид.

— Не говоря за майка ти, Сира, а само за теб. И няма да се наложи да затваряш ателието в Тетуан. Сигурно става дума за нещо временно. Или поне така се надявам. Когато всичко свърши, би могла да се върнеш.

— Когато свърши кое?

— Войната.

— Войната свърши преди една година.

— Вашата — да. Но сега има друга.

Стана, смени плочата и усили звука. Пак джаз, този път само инструментален. Не искаше разговорът ни да се чува отвъд завесата.

— Има друга ужасна война. Страната ми вече участва в нея. И твоята може да се намеси всеки момент. Хуан Луис направи всичко по силите си Испания да остане настрана, но ходът на събитията показва, че това ще бъде много трудно. Затова смятаме да помогнем, като използваме всички възможни средства да намалим натиска, който Германия оказва върху Испания. Ако успеем, страната ви ще остане настрана от конфликта и ние ще имаме повече шансове да я спечелим.

Все още не разбирах какво общо има работата ми с всичко това, но не я прекъснах.

— С Хуан Луис — продължи тя — се опитваме да убедим някои наши приятели да сътрудничат в рамките на възможностите си. Той не успя да повлияе върху правителството като министър, но отвън също могат да се направят някои неща.

— Какви неща по-точно? — попитах тихо. Нямах представа какво бе намислила. Изражението ми явно й се стори забавно, защото се засмя.

— Don’t panic, darling. Не се плаши. Няма да слагаме бомби в германското посолство или да саботираме големи военни операции. Имам предвид дискретни кампании на съпротива. Наблюдение. Внедряване. Получаване на сведения през малки пролуки here and here, тук и там. С Хуан Луис не сме сами в това. Не сме двама идеалисти, търсещи наивни приятели, които да замесят в някаква измислена машинация.

Отново напълни чашите и увеличи звука на грамофона. Запалихме по още една цигара. Седна и впери светлите си очи в моите. Имаше сивкави сенки, каквито никога преди не бях виждала.

— Помагаме за създаването на мрежа от нелегални сътрудници към британската Секретна разузнавателна служба. Неизвестни хора, които под прикритието на обичайната си работа научават разни неща и после ги предават на УСО.

— Какво е УСО? — прошепнах аз.

— Управление за специални операции. Нова организация в разузнавателната служба, създадена от Чърчил. Занимава се с въпроси, които са свързани с войната и са извън обичайните операции. Набират хора из цяла Европа. Да кажем, че става дума за една нетрадиционна служба за шпионаж.

— Не те разбирам — все още шепнех.

Наистина не разбирах нищо. Секретна служба. Сътрудници. Операции. Шпионаж. Внедряване. Никога през живота си не бях чувала за тези неща.

— Е, не мисли, че и аз съм свикнала с цялата тази терминология. И за мен всичко е практически ново, наложи се да науча много неща за кратко време. Както ти писах в писмото, в последно време Хуан Луис се сближи с нашия посланик Хор. И сега, когато дните му министерството са преброени, двамата решиха да работят съвместно. Хор обаче не контролира пряко операциите на Секретна разузнавателна служба в Мадрид. Да кажем, че ги наглежда, че отговаря за тях. Но не ги координира лично.

— Кой го прави тогава?

Очаквах да ми отговори, че е самата тя, и да разкрие най-после, че това е само шега. И тогава двете щяхме да се посмеем от сърце, да отидем да вечеряме и да танцуваме във „Вила Харис“, както толкова други пъти. Но тя не го стори.

— Алън Хилгарт, нашият морски аташе в посолството — той се занимава с всичко. Много специален човек, моряк от семейство с дълга традиция във флота, женен за дама от висшата аристокрация, която също участва в дейностите му. Пристигна в Мадрид едновременно с Хор, за да може, под прикритието на официалния си пост, да координира дейността на УСО и СИС — Секретната разузнавателна служба.

УСО. Управление за специални операции. СИС. Секретна разузнавателна служба. Всичко ми звучеше еднакво непонятно. Настоях да ми ги разясни.

— Секретната разузнавателна служба, известна като МИ-6, е подразделение на Военното разузнаване, агенцията, която се занимава с операциите на тайните служби извън Великобритания. Шпионски дейности извън територията на Великобритания, за да ти стане по-ясно. Функционира отпреди Световната война и персоналът й, който обикновено има дипломатическо или военно прикритие, участва в тайни операции с вече изградени структури създадени със съдействието на влиятелни личности или властите в страните, в които се провеждат. Докато УСО е нещо ново. Дейността му е по-рискована, защото не зависи само от професионалисти, но именно затова е много по-гъвкава. То е организация, която действа в условията на война. Готови са да сътрудничат с всякакви хора, които могат да им бъдат от полза. Организацията е създадеш наскоро и Хилгарт, който отговаря за нея в Испания, трябвай набере агенти. Спешно. Затова проучват доверени хора, които могат да ги свържат с други хора, които, на свой ред, могат да му помогнат. Да кажем, че ние с Хуан Луис сме такива посредници. Хор пристигна наскоро, не познава почти никого. Хилгарт е прекарал цялата гражданска война като вицеконсул в Майорка, но е нов в Мадрид и няма контрол над цялата ситуация. От Хуан Луис и от мен — от него като министър англофил и от мен като британска гражданка — не са поискали пряко участие. Знаят, че сме твърде известни и винаги ще бъдем обект на подозрение. Обърнаха се към нас с молба да им предоставим контакти. И ние се сетихме за някои приятели. Сред тях си и ти. Затова дойдох да те видя.

Предпочетох да не я питам какво точно иска от мен. Така или иначе, щеше да ми го каже и паниката щеше да ме обземе отново, затова реших да налея чашите. Шейкърът обаче беше празен. Тогава станах и погледнах в касите, струпани до стената. Всичко ми дойде твърде много, за да го преглътна просто така. Извадих една бутилка, която се оказа пълна с уиски, отворих я и отпих дълга глътка направо от шишето. После го подадох на Розалинда. Тя също отпи и ми го върна. Продължи да говори. През това време аз отново отпих.

— Смятаме, че можеш да откриеш ателие в Мадрид и да шиеш за жените на високопоставените нацисти.

Задавих се с уискито, което току-що бях отпила. Избърсах пръските по лицето си с опакото на ръката и когато най-сетне бях в състояние да говоря, произнесох само три думи:

— Напълно сте откачили.

Тя не ми обърна внимание и продължи невъзмутимо:

— Всички те са се обличали в Париж, но откакто германската армия нахлу във Франция, голяма част от къщите за висша мода затвориха, не искат да работят в окупирания Париж. „Вионе“, „Шанел“ на улица „Шамбон“, магазинът на Скиапарели на площад „Вандом“ — почти всички известни къщи са затворили врати.

Споменаването на парижката висша мода в съчетание с нервността, коктейлите и големите глътки уиски внезапно изтръгна от мен дрезгав смях.

— И искаш аз да заместя в Мадрид всички тези дизайнери?

Не успях да я заразя със смеха си и тя продължи със сериозен тон:

— Би могла да го направиш по свой начин и в по-малък мащаб. Сега е най-подходящият момент, защото възможностите са ограничени: Париж е извън играта, а Берлин е твърде далече. Или ще се обличат в Мадрид, или няма да имат нови тоалети през идващия сезон, а това за тях ще бъде истинска трагедия, защото през този период светският живот е средоточие на съществуването им. Осведомих се: има няколко мадридски ателиета, които вече действат и се готвят за есента. Разнесе се слух, че Баленсиага ще отвори отново ателието си тази година, но не го направи. Ето имената на тези, които възнамеряват да работят — каза тя, като извади сгънат лист хартия от джоба на сакото си. — Флора Виляреал; Брихида на „Карера де Сан Херонимо“ 37; Наталио на „Лакаска“ 18; мадам Рагет на „Барбара де Браганса“ 2; Педро Родригес на „Алкала“ 62; Когрет на „Фернандо VI“ номер 8.

Имената на някои ми бяха познати, на други не. Доня Мануела би трябвало да е сред тях, но Розалинда не я спомена — вероятно не беше отворила отново ателието си. След като прочете списъка, приятелката ми накъса бележката на парченца и ги пусна в пълния с угарки пепелник.

— Въпреки усилията им да представят нови колекции и да предложат най-добрите модели, всички се натъкват на един и същ проблем, на едно и също ограничение. Така че на никого няма да му е лесно да успее.

— Какво ограничение?

— Недостиг на платове. Тотален недостиг на платове. Нито Испания, нито Франция произвеждат платове от този тип. Действащите фабрики покриват основните потребности на населението или изработват материали за армията. Памукът отива за униформи и бинтове. Всяка тъкан има приоритетно предназначение, което не включва модата. Ти би могла да решиш този проблем, като отнесеш платове от Танжер. Тук все още има пазар и няма проблеми с вноса, както е на полуострова. Пристигат американски и аржентински стоки, все още има богат запас от френски платове и английски вълнени тъкани, от индийска и китайска коприна от предишни години. Можеш да вземеш от всичко. А в случай че се нуждаеш от още доставки, ще намерим начин да ги получиш. Ако дойдеш в Мадрид с платове и идеи, аз ще задействам контактите си, ще се заговори за теб и работата ти и ти ще се превърнеш в модистката на сезона. Няма да имаш конкуренция, Сира, само ти можеш да им предложиш онова, което искат; показност, лукс, абсолютна суета, сякаш светът е танцова зала, а не кърваво бойно поле. Всички германки като лешояди ще дойдат при теб.

— Но нали ще ме свържат с теб… — казах аз в опит да намеря някаква опора, за да не бъда въвлечена в този безумен план.

— Изключено. Няма кой да го направи. Повечето от германките са пристигнали неотдавна в Мадрид и не поддържат контакти със сънародничките си в Мароко; никой няма да разбере, че двете с теб се познаваме. Но опитът, който имаш тук, като шиеш за сънародничките им, ще ти бъде от голяма помощ: познаваш вкусовете им, знаеш как да общуваш с тях, как трябва да се държиш.

Докато тя говореше, аз затворих очи и само поклащах отрицателно глава. За няколко секунди в съзнанието ми нахлуха спомени от първите ми месеци в Тетуан, от нощта, в която Канделария ми показа пистолетите и ми предложи да ги продам, за да отворя ателието. Чувството и ситуацията бяха до голяма степен сходни: две жени, скрити в една стаичка, където едната излагаше опасен и добре обмислен план, а другата, ужасена, отказваше да го приеме. Въпреки това имаше различия. Големи различия. Проектът, който Розалинда ми предлагаше, принадлежеше към друго измерение.

Гласът й ме накара да се върна от миналото, да напусна жалката стаичка в пансиона на „Ла Лунета“ и да се озова отново в малкия склад на „Дийнс Бар“.

— Ще ти създадем име, разполагаме с възможности да го направим. Имам връзки в кръговете, които ни интересуват в Мадрид, ще накараме да заговорят за теб, без никой да те свързва с мен. УСО ще поеме всички първоначални разходи: наема за помещението, оборудването на ателието и първоначалната инвестиция за платове и материали. Хуан Луис ще уреди митническите формалности и ще ти предостави необходимите разрешителни, за да внесеш стоката от Танжер в Испания. Трябва да вземеш колкото е възможно повече, защото, след като Хуан Луис напусне министерството, уреждането на формалностите ще бъде много по-трудно. Цялата печалба от ателието ще остава за теб. Просто трябва да правиш същото, което правиш сега в Мароко, но като обръщаш повече внимание на това, което говорят твоите клиентки германки, както и испанките, близки до властта и нацистите; те също биха представлявали интерес, ако успееш да ги привлечеш. Германките се чудят какво да правят по цял ден и имат пари в излишък, така че ателието ти може да се превърне в място, където да се срещат. Ще събираш сведения за местата, на които ходят мъжете им, за хората, с които общуват, за плановете им и гостите от Германия, които посрещат.

— Почти не говоря немски.

— Знаеш достатъчно, за да се чувстват комфортно с теб.

— Знам само числата, поздравите, цветовете, дните на седмицата и няколко отделни фрази — настоях аз.

— Не се тревожи, вече сме помислили за това. Имаме човек, който би могъл да ти помогне. Ти просто трябва да събираш сведения и после да ни ги предаваш.

— Как?

Тя сви рамене.

— Това трябва да каже Хилгарт, ако приемеш предложението. Не знам как се провеждат тези операции; предполагам, че ще измислят нещо специално за теб.

Отново завъртях отрицателно глава, но този път по-енергично.

— Няма да приема, Розалинда.

Запали цигара и всмукна дълбоко.

— Защо? — попита тя сред дима.

— Защото не искам — казах твърдо. Имах хиляди причини да не участвам в това безумие, но предпочитах да ги изразя с едно-единствено „не“. Не. Нямаше да го направя. Категорично не. Отпих още една глътка от бутилката, беше противна на вкус.

— Защо не, скъпа? Страх те е, нали? — говореше тя тихо и уверено. Музиката бе спряла, чуваше се само стърженето на иглата по плочата и гласове и смехове отвъд завесата. — Всички ни е страх, всички умираме от страх — прошепна тя. — Това обаче не е достатъчно оправдание. Трябва да се намесим, Сира. Трябва да помогнем. Ти, аз, всички, всеки според възможностите си. Трябва да дадем нашия малък принос, за да спрем това безумие.

— Освен това не мога да се върна в Мадрид. Имам неуредени дела. Знаеш какви.

Въпросът с обвиненията от времето, когато бях с Рамиро, все още не бе решен. След края на войната бях говорила за това с комисар Васкес на два пъти. Той беше опитал да разбере какво е положението в Мадрид, но не бе успял да научи нищо конкретно. Всичко още е много объркано, нека да мине време, да изчакаме нещата да се успокоят, казваше ми той. И аз чаках — и без това вече нямах намерение да се връщам. Розалинда знаеше какво е положението, аз сама и бях писала.

— Мислихме за това. Трябва да бъдеш защитена от тези рискове. Нашето посолство не може да поеме отговорност за теб, в случай че възникне проблем, а рискът е сериозен за една испанска гражданка. На Хуан Луис обаче му хрумна една идея.

Понечих да попитам каква, но не успях да изрека и дума. Не се наложи — тя веднага ми я съобщи:

— Може да ти издейства марокански паспорт.

— Фалшив паспорт — уточних аз.

— Не, скъпа, истински. Той все още има чудесни приятели в Мароко. Можеш да станеш мароканска гражданка за няколко часа. С друго име, разбира се.

Изправих се и усетих, че се олюлявам. В съзнанието ми, след обилните количества джин и уиски, се носеха хаотично всички тези нужди думи. Разузнаване, агенти, инструкции. Фалшиво име, марокански паспорт. Опрях се на стената и опитах да проясня ума си.

— Не, Розалинда. Престани, моля те. Не мога да приема.

— Не е нужно да вземаш решение веднага. Помисли си.

— Няма какво да мисля. Колко е часът?

Погледна часовника си. Аз се опитах да погледна своя, но цифрите се размазваха пред очите ми.

— Десет без петнайсет.

— Трябва да се върна в Тетуан.

— Бях предвидила една кола да те вземе в десет, но мисля, че не си в състояние да пътуваш. Остани да спиш в Танжер. Ще се погрижа да ти дадат стая в „Ел Минзах“ и да предупредят майка ти.

Легло, в което да заспя и да забравя за този зловещ разговор — предложението ми се стори толкова съблазнително. Голямо легло с бели чаршафи, в красива стая, в която да се събудя на следващия ден и да открия, че тази среща с Розалинда е била кошмар. Екстравагантен кошмар, изникнал от нищото. Внезапно съзнанието ми се проясни.

— Не могат да предупредят майка ми. Знаеш, че нямаме телефон.

— Ще накарам да се обадят на Феликс Аранда, той ще й каже. Ще се погрижа утре сутринта да те вземат и да те откарат в Тетуан.

— А ти къде си отседнала?

— При едни приятели англичани на улица „Оланд“. Не искам никой да узнае, че съм в Танжер. Докараха ме с колата направо от дома си, дори не съм стъпвала на улицата.

Замълча за няколко секунди, после отново заговори. Още по-тихо и по-напрегнато.

— Моментът е много лош за Хуан Луис и за мен, Сира. Следят ни непрекъснато.

— Кой? — попитах с дрезгав глас.

Поусмихна се тъжно.

— Всички. Полицията. Гестапо. Фалангата.

Уплашена, аз едва успях да прошепна задавено:

— Мен също ли ще ме следят?

— Не знам, скъпа, не знам.

Усмихваше се отново, този път широко. Но не успя да скрие тревогата, застинала в ъгълчетата на устните й.

37.

Някой почука на вратата и влезе, без да дочака отговор. През полузатворените си очи успях да различа в полумрака камериерка с униформа и поднос в ръце. Постави го на място извън полезрението то ми и дръпна пердетата. Внезапно помещението се изпълни със светлина и аз покрих главата си с възглавницата. Въпреки че, заглушаваше шумовете, дочувах слаби звуци, по които разпознавах движенията на новодошлата. Потракването на порцелановата чаша върху чинийката, бълбукането на горещото кафе, което наля от каната, стърженето на ножа, с който намаза маслото върху препечената филийка. Когато всичко беше готово, тя се доближи до леглото.

— Добро утро, госпожице. Закуската е готова. Трябва да ставате, една кола ще ви чака след час на входа.

Отговорих й с ръмжене. Исках да й кажа: чух, остави ме намира. Момичето не ми обърна внимание.

— Наредиха ми да не си тръгвам, докато не станете.

Говореше испански без акцент. След войната Танжер се бе напълнил с републиканци, вероятно беше дъщеря на някое от нови дошлите семейства. Отново изръмжах и се обърнах с гръб.

— Госпожице, моля ви, станете. Кафето и филийките ще изстинат.

— Кой те праща? — попитах, без да изваждам главата си от убежището. Гласът ми сякаш излизаше от някоя пещера, може би заради преградата от пух и плат, която ме отделяше от светлината, може би заради злощастната предна нощ. Веднага щом зададох въпроса, осъзнах колко е нелеп. Как можеше това момиче да знае кой я праща при мен? Аз обаче не хранех и най-малко съмнение.

— Така ми наредиха в кухнята, госпожице. Аз съм камериерката на този етаж.

— Тогава вече можеш да си ходиш.

— Не и докато не станете.

Упорита беше младата камериерка, изпълняваше съвестно нарежданията. Извадих най-после главата си изпод възглавницата, отметнах косата от лицето си. Когато дръпнах завивките, установих, че съм облечена с нощница в кайсиев цвят, която не беше моя. Момичето ме очакваше, приготвило халат в същия цвят. Решиха не питам откъде са — едва ли знаеше. Сметнах, че Розалинда бе съумяла по някакъв начин да ги изпрати в стаята. Нямаше чехли обаче, затова се отправих боса към малката кръгла маса, на която бе поставена закуската. При вида й стомахът ми се сви от глад.

— Да ви налея ли мляко, госпожице? — попита тя, докато сядах. Кимнах утвърдително, не можех да говоря — устата ми вече бе пълна с препечена филийка. Бях гладна като вълк. Тогава си спомних, че предната вечер не бях яла нищо.

— Ако позволите, ще ви приготвя ваната.

Отново кимнах утвърдително, докато дъвчех, и след секунди чух как водата шурти от крановете. Момичето се върна в стаята.

— Благодаря, вече можеш да си ходиш. Кажи, на когото трябва, че съм станала.

— Наредиха ми да отнеса дрехите ви да ги изгладят, докато закусвате.

Захапах филийката и отново кимнах. Тогава тя събра дрехите ми, нахвърляни безразборно върху едно малко кресло.

— Желаете ли още нещо, госпожице? — попита тя, преди да излезе.

С все още пълна уста аз доближих пръст до слепоочието си, все едно че се прострелвам. Тя ме погледна уплашено и едва тогава си дадох сметка, че е почти дете.

— Нещо против главоболие — поясних, след като най-после успях да преглътна.

Потвърди с енергичен жест, че ме е разбрала, и се измъкна, без да каже дума повече, с явното желание да избяга възможно най-бързо от стаята на тази луда, за каквато навярно ме бе сметнала.

Изгълтах препечените филийки, чаша портокалов сок, два кроасана и една козуначена кифла. После реших да си налея още една чаша кафе и когато вдигнах каничката с мляко, с опакото на ръката си докоснах плика, опрян на вазата с две бели рози. При допира усетих лека тръпка, но не го взех. На него не беше написано нищо, нито една буква, но знаех, че е за мен, и знаех кой го праща. Изпих кафето и влязох в изпълнената с пара баня. Затворих крановете и се опитах да видя образа си в огледалото. Беше толкова замъглено, че се наложи да го изтрия с една хавлиена кърпа. Жалка — това беше единствената дума, за която се сетих, щом съзрях отражението си. Съблякох се и се потопих във ваната.

Когато излязох, остатъците от закуската бяха разчистени, а вратата на балкона бе широко отворена. Палмите в градината, морето и наситено синьото небе над протока сякаш искаха да нахлуят в стаята, но аз почти не им обърнах внимание, бързах. В единия край на леглото намерих изгладените си дрехи: костюма, комбинезон и копринените чорапи. Всичко беше готово за обличане. А на нощното шкафче, върху малък сребърен поднос — кана с вода, чаша и една опаковка „Опталидон“. Изпих две хапчета наведнъж. После премислих и изпих още едно. Върнах се в банята и прибрах косата си в нисък кок. Гримирах се леко, носех със себе си само пудриерата и червило. После се облякох. „Всичко е готово“, промърморих на глас. Веднага се поправих. Почти всичко. Липсваше една малка подробност. Нещо, което ме очакваше на масата, където прели половин час бях закусила — кремавият плик без получател. Въздъхнах и като го хванах с два пръста, го прибрах в чантата, без дори да го погледна.

Излязох. Зад мен останаха една чужда нощница и отпечатъкът от тялото ми между чаршафите. Страхът обаче не пожела да остане, тръгна с мен.

— Сметката на мадмоазел вече е платена, една кола ви чака — каза ми дискретно управителят на рецепцията. Нито колата, нито шофьорът ми бяха познати, но не попитах чия е колата и за кого работи шофьорът. Само се настаних на задната седалка и без да промълвя дума, се оставих да ме откарат у дома.

Майка ми не попита как съм прекарала, нито къде съм нощувала. Предположих, че този, който й бе предал съобщението предната вечер, го е направил толкова убедително, че едва ли се е притеснила. Може би забеляза мрачния ми вид, но не прояви никакво любопитство. Само вдигна очи от дрехата, която сглобяваше, и каза: „Добро утро“. Нито прекалено сърдечно, нито ядосано. Неутрално.

— Свърши ни коприненият шнур — каза тя. — Госпожа Аракама иска да преместим пробата й от четвъртък в петък, а фрау Лангенхайм предпочита да сменим плохите на роклята от шантунг.

Докато тя продължаваше да шие и да ме информира за последните събития, поставих един стол срещу нея и седнах толкова близо, че колената ми почти докосваха нейните. Тогава започна да ми разказва за доставката на едни сатенени платове, които бяхме поръчали миналата седмица. Не я оставих да довърши.

— Искат да се върна в Мадрид и да работя за англичаните; да им давам информация за германците. Искат да шпионирам жените им, майко.

Дясната й ръка застина, държейки иглата с вдянат конец, с която тропосваше. Прекъсна изречението по средата и остана с отворена уста. Вдигна очи над малките очила, които в последно време използваше, докато шие, и ме погледна с недоумение.

Не заговорих веднага. Преди това вдишах и издишах два пъти дълбоко, сякаш не ми достигаше въздух.

— Казват, че в Испания е пълно с нацисти — продължих. — Англичаните търсят хора, които да ги осведомяват за това, което правят германците: с кого се срещат, къде, кога, как. Решили са да ми оборудват ателие и да шия за съпругите им, за да им съобщавам след това каквото видя и чуя.

— А ти какво им отговори?

Шепнеше като мен.

— Казах „не“. Казах, че не мога и не искам, че се чувствам добре тук, с теб. Че не възнамерявам да се връщам в Мадрид. Но те ме молят да си помисля.

Тишината изпълни стаята, затисна платовете и манекените, покри масите с кройките и дъските за гладене.

— А това ще помогне ли на Испания да не влезе отново във война? — попита най-после тя.

Свих рамене.

— По принцип всичко може да помогне, или поне така смятат — казах аз, не съвсем убедена. — Опитват се да създадат тайна мрежа от информатори. Англичаните искат Испания да остане встрани от случващото се в Европа, да не се съюзява с германците и да не се намесва. Казват, че това е най-доброто за всички.

Майка ми наведе глава и се вгледа в плата, който шиеше. В продължение на няколко секунди не каза нищо — стоеше замислена, размишляваше, поглаждайки плата с палеца си. Накрая вдигна очи и бавно свали очилата.

— Искаш ли съвета ми, дъще? — попита тя.

Кимнах енергично. Разбира се, че исках съвета й; копнеех да потвърди, че съм постъпила разумно, желаех да чуя от нейната уста, че този план е истинско безумие. Исках отново да бъде майката, която познавах, да ме попита за каква се мисля, та ми е хрумнало да се правя на таен агент. Поисках да преоткрия онази Долорес от моето детство — предпазливата, решителна Долорес, която винаги знаеше кое е добро и кое е лошо. Онази, която ме отгледа, сочейки ми правия път, от който аз, за жалост, се отклоних. Светът обаче не се беше променил само за мен — устоите на майка ми също вече бяха други.

— Върви с тях, дъще. Помогни, съдействай им. Нашата нещастна Испания не може да участва в нова война, не са й останали сили.

— Но, майко…

Не ме остави да продължа.

— Не знаеш какво с да живееш във война, Сира. Не си се събуждала ден след ден от шума на картечниците и гърмежа на оръдие. Не си яла леща с червеи месец след месец, не си живяла през зимата без хляб, без въглища, без стъкла на прозорците. Не си съжителствала с осиротели семейства и гладни деца. Не си виждала очи изпълнени с омраза, със страх, или и двете заедно. Испания е съсипана, никой няма сили да понесе отново същия кошмар. Сега страна може единствено да оплаче мъртъвците си и да оцелява с малкото, което й е останало.

— Но… — настоях аз.

Отново ме прекъсна. Без да повишава глас, но с категоричен тон.

— На твое място бих помогнала на англичаните, бих направила това, за което ме молят. Те работят за собствения си интерес, в това изобщо не се съмнявай. Правят го за своята родина, не за нашата. Но ако техният интерес е в интерес на всички, Бог да ги благослови. Предполагам, че приятелката ти Розалинда ти е направила това предложение.

— Разговаряхме вчера в продължение на часове. Тази сутрин ми е оставила писмо, което още не съм прочела. Вероятно са инструкции.

— Навсякъде се говори, че на нейния Бейгбедер му остават броени дни в министерството. Изглежда, че ще го махнат именно заради приятелските му връзки с англичаните. Предполагам, че той също има пръст в това.

— Идеята е на двамата — потвърдих аз.

— Да беше проявил същото усърдие, за да ни отърве от другата война, в която те самите ни вкараха, но миналото си е минало и няма връщане назад, сега трябва да гледаме напред. Ти сама реши какво ще правиш, дъще. Поиска съвета ми и аз ти го дадох, макар и с болка в сърцето. Знам, че това е най-правилното решение. За мен също ще бъде трудно: ако заминеш, отново ще бъда сама и пак ще живея, без да знам нищо за теб. Но смятам, че трябва да отидеш в Мадрид. Аз ще остана тук да се грижа за ателието. Не се безпокой, ще намеря някой, който да ми помага. А когато всичко свърши тогава ще му мислим.

Не отговорих нищо. Нямах повече оправдания. Реших да изляза навън, да се поразходя на чист въздух. Трябваше да помисля.

38.

Влязох в хотел „Палас“ по обяд в средата на септември с уверената стъпка на човек, който бе прекарал половината от живота си из фоайетата на най-скъпите хотели на планетата. Бях с тъмночервен костюм от фин вълнен плат и с току-що подстригана над раменете коса. Върху нея — изискана филцова шапка с пера, излязла от ателието на мадам Боасне в Танжер — истинска piece-de-resistance84, както според нея елегантните дами в окупирана Франция наричали тези шапки. Тоалетът ми се допълваше от обувки от крокодилска кожа, високи като кокили, купени от най-добрия магазин на булевард „Пастьор“. В ръцете си държах чанта в тон с обувките и чифт изящни кожени ръкавици в перленосив цвят. Две-три глави се обърнаха след мен. Останах невъзмутима.

Зад мен пиколото носеше чанта, два куфара от „Гояр“ и две кутии с шапки. Останалият багаж, принадлежностите и товарите с платове щяха да пристигнат по суша на следващия ден, след като прекосят протока без проблеми — не би следвало да има проблеми, след като митническите разрешителни бяха подписани и подпечатани с официалните печати на испанското Министерство на външните работи. Аз, от своя страна, пристигнах със самолет — това беше моят пръв полет в живота ми. От летището Сания Рамел в Танжер до Таблада в Севиля; от Таблада до Барахас. Напуснах Тетуан с испанските си документи на името на Сира Кирога, но някой се погрижи да не фигурирам в списъка на пътниците под това име. По време на полета с ножичките от пътническия ми шивашки несесер нарязах стария паспорт на тънки лентички, които скрих в една кърпичка — в крайна сметка това бе документ, издаден от републиката, едва ли щеше да ми свърши работа в Нова Испания. Приземих се в Мадрид с нов-новеничък марокански паспорт. До снимката — адрес в Танжер и новото ми име: Арис Агорик. Странно? Не толкова. Това бе моето име и фамилия, само че в обратен ред. Не беше арабско име, но звучеше екзотично и нямаше да буди подозрения я Мадрид, където малцина знаеха как се казват хората в земята на маврите, в земята африканска, както се пееше в едно пасо добле.

В дните преди да замина, изпълних прилежно всички инструкции, съдържащи се в дългото писмо на Розалинда. Свързах се с посочените лица, за да получа новата си самоличност. Избрах най-добрите платове от посочените магазини и поръчах да ги отнесат заедно със сметките на един местен адрес, без да знам каквото и да било за получателя. Отидох отново в бара на Дийн и поръчах „Блъди Мери“. Ако решението ми бе отрицателно, трябваше да поискам обикновена лимонада. Барманът ме обслужи с невъзмутим жест. Сякаш между другото спомена някои банални неща: че предната нощ бурята е разкъсала една тента, че кораб с името „Джейсън“ под американски флаг ще пристигне следващия петък в десет сутринта натоварен с английска стока. От този безинтересен коментар получих сведенията, които ми трябваха. В същия петък в посочения час бях пред Американската легация в Танжер — прекрасен дворец в мавритански стил, разположен в сърцето на медината. Съобщих на войника, който охраняваше входа, намерението си да се видя с господин Джейсън. Тогава той се обади по вътрешния телефони и съобщи на английски, че гостът е пристигнал. Получи заповеди и затвори телефона. Покани ме да вляза в двор в арабски стил с варосани арки околовръст. Там ме посрещна един служител, който почти без думи и с бърза крачка ме поведе по лабиринт от коридори, стълби и галерии до една бяла тераса в най-високата част на сградата.

— Мистър Джейсън — каза лаконично той, като посочи един мъж в дъното на терасата. И веднага изчезна, трополейки надолу по стълбите.

Имаше невероятно буйни вежди и името му не беше Джейсън, а Хилгарт. Алън Хилгарт, морски аташе към британското посолство в Мадрид и координатор на британското разузнаване в Испания. Широко лице, открито чело и тъмна коса с път по средата, сресана назад с брилянтин. Приближи се към мен с уверена походка. Беше облечен със сив костюм от фин вълнен плат, чието качество си личеше отдалече. В лявата си ръка държеше черно кожено куфарче. Представи се, стисна ръката ми и ме покани да се възхитя на гледката. Наистина впечатляваща. Пристанището, заливът, целият проток и ивицата земя в дъното.

— Испания — обяви той, сочейки към хоризонта. — Толкова близо и толкова далече. Ще седнем ли?

Посочи една пейка от ковано желязо, където след минута се настанихме. От джоба на сакото си извади метална кутия с цигари „Крейвън Ей“. Взех една и двамата запушихме, зареяли поглед в морето. Беше тихо, чуваха се само гласове, които разговаряха на арабски, прекъсвани от пронизителните крясъци на чайките, кръжащи над плажа.

— В Мадрид почти всичко е готово, вече очакват пристигането ви — проговори най-после той.

Испанският му беше отличен. Не отговорих. Нямах какво да му кажа, исках само да чуя инструкциите му.

— Наехме апартамент на улица „Нунес де Балбоа“, знаете ли къде е?

— Да. Работих наблизо известно време.

— Госпожа Фокс пое грижата да го мебелира и да го подготви. Чрез трети лица, естествено.

— Разбирам.

— Знам, че вече ви е осведомила, но мисля, че е уместно да ви го припомня. Полковник Бейгбедер и госпожа Фокс са в изключително деликатно положение. Очаква се отстраняването на полковника от министерския пост в съвсем близко бъдеще. Това ще е огромна загуба за нашето правителство. Господин Серано Сунер, министър на вътрешните работи, току-що замина за Берлин; предвидени са срещи първо с Фон Рибентроп, който заема същия пост като Бейгбедер, а после и с Хитлер. Фактът, че министърът на външните работи на Испания не участва в тази мисия и остава в Мадрид, е показателен за несигурното му положение. Междувременно както полковникът, така и госпожа Фокс ми сътрудничат, като ни предоставят интересни контакти. Всичко, естествено, се върши тайно. Двамата са следени отблизо от агенти, принадлежащи към някои не твърде приятелски настроени организации, ако ми позволите евфемизма.

— Гестапо и Фалангата — уточних аз, спомняйки си думите на Розалинда.

— Виждам, че сте осведомена. Така е наистина. Не искаме същото да се случи с вас, макар да не гарантирам, че можем да го избегнем. Но не би трябвало да се плашите преждевременно. В Мадрид всички следят всички: всеки е заподозрян в нещо и никой не вярва на никого, но за наш късмет им липсва търпение. Както изглежда, всички бързат, така че ако не установят нещо интересно в близките няколко дни, забравят обекта и минават на следващия. Въпреки това, ако се почувствате следена, уведомете ни и ние ще се опитаме да разберем за кого става дума. И най-вече, запазете спокойствие. Дръжте се естествено, не се опитвайте да им се изплъзнете и не си изпускайте нервите, разбирате ли?

— Мисля, че да — казах аз, но не звучах твърде убедително.

— Госпожа Фокс — каза той, сменяйки темата е подготвила почвата за пристигането ви. Мисля, че вече е осигурила няколко потенциални клиентки. Есента реално вече настъпи, затова е препоръчително да се устроите в Мадрид възможно най-скоро. Кога смятате, че ще можете да го направите?

— Когато кажете.

— Благодаря ви за готовността. Позволихме си да ви резервираме самолетен билет за следващия вторник, какво ще кажете?

Поставих дискретно ръцете си върху колената — боях се да не започнат да треперят.

— Ще съм готова.

— Чудесно. Разбрах, че госпожа Фокс ви е уведомила отчасти за целта на мисията ви.

— В общи линии.

— Добре, сега ще ви обясня всичко в подробности. Това, което ще искаме от вас, е да ни предавате периодично сведения за някои от германките и испанките, които се надяваме скоро да станат ваши клиентки. Както ви е уведомила госпожа Фокс, недостигът на платове е сериозен проблем за испанските модистки и от първа ръка знаем, че има доста дами в Мадрид, които дават мило и драго, за да намерят някой, който да им предоставя както шивашки услуги, така и платове. И тъкмо това е начинът, по който вие ще влезете в играта. Ако предвижданията ни са верни, вашето сътрудничество ще бъде много ценно за нас, тъй като в момента не поддържаме никакви контакти с германците, а връзките ни с испанската власти почти символични. Като се изключи полковник Бейгбедер, разбира се, но се опасявам, че ситуацията скоро ще се промени. От вас искаме да получаваме информация основно за действията на нацистката колония в Мадрид и за някои испанци, свързани с тях. Индивидуалното следене на всеки от тях надхвърля възможностите ни. Затова решихме, че може би чрез съпругите и приятелките им ще можем да получим някаква представа за контактите, връзките и дейностите им. Всичко дотук ясно ли ви е?

— Да.

— За нас е важно да научаваме предварително за светските ангажименти на германската общност в Мадрид: какви събития организират, с кои испанци и сънародници общуват, къде се срещат и с каква периодичност. Стратегическата им дейност се осъществя до голяма степен чрез частни светски събития, а не в кабинетите, ето защо смятаме да внедрим сред тях наши доверени хора. На тези събития нацистите обикновено ходят, придружени от съпругите или приятелките си, които се предполага, че трябва да бъдат подходящо облечени. Ето защо се надяваме, че ще можете да получавате предварителна информация за случаите, в които ще носят вашите творения. Смятате ли, че ще е възможно?

— Да, нормално е клиентките да обсъждат това. Въпросът е там, че немският ми е твърде ограничен.

— Вече сме помислили за това. Както вероятно знаете, полковник Бейгбедер е бил в продължение на няколко години военен аташе в Берлин. По онова време готвачи в посолството били двама испанци, мъж и жена, които живеели в града с двете си дъщери. Полковникът, изглежда, се е отнасял много добре с тях, помогнал им в някои затруднения, погрижил се за образованието на момичетата, седна дума, поддържали са близки отношения, които били прекъснати след назначението му в Мароко. Когато научили, че бившият военен аташе е назначен за министър, старите му познайници, които се били завърнали в Испания преди няколко години, се свързали с него и го помолили отново за помощ. Майката умряла преди войната, а бащата страдал от хронична астма и почти не излизал от дома си. Не е член на политическа партия, което е добре дошло за нас. Бащата помолил Бейгбедер да намери работа на дъщерите му и ние ще му я предложим, ако вие ни дадете съгласието си. Момичетата са на седемнайсет и деветнайсет години, разбират и говорят свободно немски. Не ги познавам лично, но госпожа Фокс се срещна с двете госпожици преди няколко дни и е очарована от тях. Помоли да ви кажа, че ако те са при вас, няма да чувствате липсата на Жамила. Не знам коя е Жамила, но се надявам, че разбирате за какво става дума.

Усмихнах се за пръв път от началото на разговора.

— Съгласна съм. Щом госпожа Фокс ги одобрява, и на мен ще ми допаднат. Умеят ли да шият?

— Мисля, че не, но ще ви помагат в домакинската работа. По-късно може да ги научите на елементарни шивашки умения. Във всеки случай, трябва да ви е ясно, че тези момичета не бива да подозират за тайните ви занимания. Ваша грижа е да ги накарате да ви помагат, без да издавате естеството на интереса си в случаите, когато трябва да ви преведат нещо, което не сте разбрали. Още една цигара?

Отново извади кутията с „Крейвън Ей“ и аз пак посегнах да взема цигара.

— Ще се справя, не се безпокойте — рекох, след като издишах бавно дима.

— Тогава да продължим. Както вече ви казах, бихме желали да ни държите в течение на светския живот на нацистите в Мадрид. Но освен това ни интересуват и контактите им с Германия: дали пътуват до страната си и с каква цел; дали имат гости, кои са посетителите, как смятат да ги приемат… С една дума, всякаква допълнителна информация, която би представлявала интерес за нас.

— И какво трябва да правя с тази информация, ако успея да се сдобия с нея?

— Мислихме много за начина, по който да ни предавате сведенията, и смятаме, че намерихме подходящ, поне на първо време. Може би това не е окончателният вариант, но според нас си струва да пробваме. УСО използва различни системи на кодиране с различни нива на сигурност. Въпреки това, рано или късно, германците накрая ги разбиват всичките. Много често се използват кодове, основани върху литературни творби, най-вече стихотворения на Йейтс, Милтън, Байрон, Тенисън. Е, ние ще се опитаме да направих нещо различно. Нещо много по-просто и едновременно с това по-подходящо във вашия случай. Знаете ли какво е морзова азбука?

— Която се използва при телеграмите?

— Именно. Това е код за предаване на букви и числа чрез сигнали с интервал между тях; обикновено сигналите са звукови. Те обаче имат много просто графично изображение — система от точки и тирета. Вижте.

Извади от куфарчето си плик и измъкна от там нещо подобно на картонен шаблон. Буквите на азбуката и числата от нула до девет бяха разпределени в две колони. До всяка буква и число имаше съответна комбинация от точки и тирета.

— Представете си, че искате да напишете някоя дума. Например „Танжер“. Направете го на глас.

Погледнах таблицата и изрекох кодираното име.

— Тире. Точка тире. Тире точка. Точка, точка, точка тире. Точка. Точка тире точка.

— Отлично. Сега го визуализирайте. Запишете го на хартия. Заповядайте, използвайте това — каза той, като извади сребърен автоматичен молив от вътрешния джоб на сакото си. — Тук, върху той плик.

Написах шестте букви, като следвах отново таблицата.

— Чудесно. Сега го погледнете внимателно. Напомня ли ви нещо? Струва ли ви се познато?

Вгледах се в резултата. Усмихнах се. Разбира се, че ми се струваше познато. Как няма да ми се струва познато нещо, което вършех, откак се помня?

— Прилича на шев — казах тихо аз.

— Именно — потвърди той. — Точно дотук исках да стигнем. Вижте, намерението ни е информацията, която предавате, да е кодирана чрез тази система. Разбира се, трябва да усъвършенствате способността си да синтезирате информацията и да изразите това, което искате да ни кажете, с възможно най-малък брой думи, в противен случай съобщенията ще бъдат безкрайно дълги. И искам да го замаскирате така, че резултатът да прилича на кройка, скица или нещо подобно — всичко, което може да се свърже с една шивачка, без да буди и най-малкото подозрение. Не е нужно да бъде нещо реално, за да изглежда такова, разбирате ли ме?

— Мисля, че да.

— Добре, да направим един опит.

Извади от куфарчето папка, пълна с листове бяла хартия. Взе един, затвори папката и постави листа върху нея.

— Да приемем, че съобщението гласи: „Вечеря в дома на баронеса Петрино на 5 февруари в осем часа. Ще присъстват графиня Сиано и нейният съпруг“. Не се тревожете, после ще ви обясня кои са тези хора. Първото, което трябва да направите, е да махнете всичко второстепенно: пълни членове, предлози и тъй нататък. По този начин ще съкратим значително съобщението. Вижте: „Вечеря баронеса Петрино 5 февруари осем вечерта. Гости графиня Сиано и съпруг“. От деветнайсет думи стигнахме до дванайсет, спестихме доста. А сега, след като изчистихме излишните думи, да минем към обръщането на реда. Вместо да пишем кода отляво надясно, както е общоприето, ще го направим отдясно наляво. И ще започвате винаги от десния долен ъгъл във възходяща линия. Представете си часовник, който сочи четири и двайсет; представете си после, че стрелката за минутите започва да се връща. Схващате ли?

— Да. Оставете ме да опитам, моля ви.

Подаде ми папката и аз я поставих на скута си. Взех молива и нарисувах една привидно аморфна форма, която заемаше по-голямата част от листа. Извита от едната страна, права в краищата. Невъзможно бе да се разпознае от неопитно око.

— Какво е това?

— Почакайте — казах аз, без да вдигам глава.

Довърших фигурата, после забих графита в десния долен край и започнах да транскрибирам буквите успоредно на контура със съответните знаци от морзовата азбука, като заменях точките с къси тирета. Дълго тире, късо тире, отново дълго тире, сега две къси. Когато приключих, целият вътрешен периметър на силуета беше опасан от нещо, което приличаше на обикновен шев.

— Готово ли е? — попита ме.

— Още не. — От малкия шивашки несесер, който винаги носех в чантата си, извадих ножица и изрязах фигурата, като оставих около нея ивица, широка един сантиметър. — Казахте, че искате да е нещо, обичайно за шивачка, нали? — попитах, като му я подадох. — Ето заповядайте — това е кройка на буфан ръкав. Със съобщението в нея.

Плътно стиснатите му устни се отпуснаха в лека усмивка.

— Фантастично — прошепна той.

— Мога да приготвя кройки на различни части на дреха. Ръкави, предници, яки, талии, маншети, всичко; зависи от дължината. Мога да направя толкова кройки, колкото съобщения трябва да ви предам.

— Фантастично, фантастично — повтори той със същия тон, като все още държеше изрезката в ръка.

— А сега трябва да ми кажете как ще ви ги предавам.

Остана още няколко секунди загледан в произведението ми с леко учудване. Накрая го прибра в куфарчето си.

— Добре, да продължим. Предлагаме ви да предавате информацията два пъти седмично; най-добре рано следобед в сряда и в събота сутринта. Решихме предаването да се извършва на две различни места, и двете публични. И в никакъв случай не трябва да се установява контакт между вас и този, който ще я прибира.

— Няма ли да сте вие?

— Не. Не и в случаите, когато бих могъл да го избегна. И в никакъв случай на мястото, определено за предаване на информацията в сряда. Би било доста трудно за мен — говоря за салона за красота на Роса Савала, до хотел „Палас“. Това е най-добрият салон в Мадрид, най-реномираният според изисканите чужденки и испанки. Трябва да станете негова редовна клиентка и да го посещавате често. Всъщност желателно е да си създадете навици, така че действията ви да са предвидими и да изглеждат напълно естествени. В салона, вдясно от входа, има помещение, където клиентките оставя чантите, шапките и горните си дрехи. Една от стените е покрита с индивидуални шкафове, където дамите могат да оставят вещите си. Вие ще използвате последния, който е разположен под ъгъл в дъното на помещението. На входа на гардеробното помещение обикновено стои едно неособено съобразително младо момиче — работата му е да помага на клиентките да оставят принадлежностите си, но много от тях се справят сами и отказват помощта й, така че няма да се стори необичайно, ако и вие постъпите по този начин; оставете й добър бакшиш и тя ще бъде доволна. Когато отворите шкафа си и се приготвите да оставите нещата си вътре, вратата ще закрие тялото ви почти изцяло, така че отстрани човек може да отгатне движенията ви, но не и да види какво точно става. Тъкмо в този момент ще извадите това, което трябва да ни предадете, навито на руло. Ще ви отнеме само няколко секунди. Оставете го на най-горния рафт на шкафа. Бутнете го в дъното, така че да не може да се види отвън.

— Кой ще го вземе?

— Не се безпокойте, наш доверен човек. Жена, която още същия следобед, малко след като вие излезете, ще влезе в салона, за да се погрижат за прическата й, както вие ще сте го направили преди това, и ще използва същия шкаф.

— А ако е зает?

— Обикновено не е зает, защото е последен. Но ако все пак се случи, използвайте предния. Ако и той е зает, следващия. И така последователно. Стана ли ви ясно? Повторете всичко, ако обичате.

— Фризьорски салон в сряда рано следобед. Ще използвам последния шкаф, ще отворя вратата и докато оставям вътре нещата си, от чантата или от мястото, където съм го скрила, ще извадя навитите на руло кройки, които трябва да ви предам.

— Вържете свитъка с някоя лента или ластик. Извинете за прекъсването, продължете.

— Ще оставя свитъка на най-горния рафт и ще го бутна в дъното. После ще затворя шкафа и ще отида в салона.

— Много добре. Сега да минем към предаването на информацията в събота. За този ден сме предвидили да използваме музея „Прадо“. Имаме внедрен наш човек сред гардеробиерите. В този случай е най-добре да посещавате музея с една от папките, които използват художниците. Знаете за какво говоря, нали?

Спомних си папката, която използваше Феликс за уроците по живопис в школата на Бертучи.

— Да, ще намеря такава.

— Отлично. Поставете в нея основните принадлежности за рисуване — скицник, няколко молива, обичайните неща, които можете да купите навсякъде. Сложете до тях и онова, което трябва да ми предадете, този път в отворен обикновен плик. За да бъде разпознаваем, закачете с топлийка за него изрезка от цветен плат. Ще ходите в музея всяка събота към десет часа сутринта — много чужденци, които живеят в столицата, го правят. Ходете там с папката с материалите и други неща, които могат да ви идентифицират като модистка, ако случайно ви подложат на проверка: рисунки, скици на модели, с една дума неща, свързани с обичайните ви задачи.

— Добре. Какво да правя с папката, когато отида там?

— Ще я предадете в гардероба. Трябва да я оставяте винаги с нещо друго — палто, шлифер, някоя малка покупка. Ако предадете само нея, ще бие на очи. После отидете в някоя от залите, разходете се бавно, наслаждавайте се на картините. След половин час се върнете при гардероба и помолете да ви върнат папката. Тогава отидете с нея в някоя зала и рисувайте поне в продължение на половин час. Разглеждайте дрехите на картините, преструвайте се, че черпите вдъхновение от тях за вашите творения. Дръжте се колкото се може по-убедително, но преди всичко се уверете, че пликът е взет от папката. В противен случай трябва да отидете отново в неделя и да повторите всичко отначало, макар да не вярвам, че ще се наложи: явката с фризьорския салон е нова, но тази в „Прадо“ вече сме я използвали и резултатът винаги е бил удовлетворителен.

— И там ли няма да знам кой ще вземе кройките?

— Някое доверено лице. Нашият човек в гардероба ще се погрижи да прехвърли плика от папката ви в друга вещ, оставена от свръзката ни същата сутрин, това не е трудно да се осъществи. Гладна ли сте?

Погледнах часовника. Минаваше един. Не знаех дали съм гладна — толкова бях погълната от инструкциите, че не усетих как минава времето. Отново се загледах в морето, беше променило цвета си. Всичко останало си беше същото: светлината, обливаща белите стени, чайките, гласовете на арабски, долитащи от улицата. Хилгарт не дочака отговора ми.

— Сигурно сте гладна. Моля, елате с мен.

39.

Обядвахме сами в едно помещение на Американската легация, до което стигнахме, като отново прекосихме коридори и стълби. По пътя ми обясни, че целият този лабиринт е резултат от няколко допълнителни пристройки към централната старинна сграда — това обясняваше липсата на единство и хармония. Помещението, в което се озовахме, не беше точно трапезария; беше по-скоро малък, оскъдно мебелиран салон с многобройни старинни картини, изобразяващи батални сцени, поставени в позлатени рамки. Прозорците, плътно затворени въпреки великолепното време, гледаха към вътрешен двор. В средата на стаята беше приготвена маса за двама. Един сервитьор, подстриган по военному, ни поднесе телешко алангле с гарнитура от картофи и салата. На помощната масичка постави две чинии с нарязани на резени плодове и сервиз за кафе. Веднага щом напълни чашите с вино и вода, изчезна, като затвори безшумно вратата след себе си. Върнахме се към разговора си.

— След като пристигнете в Мадрид, ще отседнете за една седмица в „Палас“, направихме резервация на ваше име. Искам да кажа — на новото ви име. Настанете се и се постарайте да излизате колкото е възможно по-често, нека ви виждат. Обикаляйте магазините и посетете новото си жилище, за да свикнете с него. Разхождайте се, ходете на кино. С една дума, ходете където искате. С две ограничения.

— Какви?

— Не излизайте извън най-изисканите квартали. Не напускайте периметъра на елитната зона и не общувайте с хора извън тази среда.

— Искате да кажете, да не стъпвам в предишния си квартал, нито да се срещам със старите си приятели и познати?

— Именно. Никой не трябва да ви свързва с вашето минало. Вие сте новопристигнала в града — не познавате никого и никой не ви познава. Ако случайно срещнете някой и той ви разпознае, отричайте. Бъдете груба, ако се наложи, използвайте каквато и да е стратегия, но в никакъв случай не допускайте да се разбере, че не сте тази, за коя го се представяте.

— Ще го имам предвид, не се тревожете. А второто ограничение?

— Никакви контакти с лица с британско гражданство.

— Искате да кажете, че не мога да се виждам с Розалинда Фокс? — попитах, без да успея да скрия разочарованието си. Знаех, че връзката ни не може да е публична, но се надявах да прибягвам тайно до помощта й, до опита и интуицията й в моменти на затруднение.

Хилгарт преглътна хапката, която дъвчеше, избърса се със салфетката и поднесе чашата с вода към устата си.

— Съжалявам, но така трябва да бъде. Не бива да се виждате нито с нея, нито с който и да било друг англичанин, с изключение на мен самия, и то само в изключителни случаи. Госпожа Фокс е наясно с това условие: ако случайно се озовете на едно и също място, знае че не бива да се доближава до вас. И избягвайте, доколкото е възможно общуването с американски граждани. Те са наши приятели, виждате колко добре се отнасят с нас — каза той и разпери ръце, сякаш искаше да обгърне стаята с тях. — Но те също не са сред приятелите на Испания и страните от Оста, така че по-добре стойте настрани и от тях.

— Добре — съгласих се аз. Ограничението да не се срещам с Розалинда не беше по вкуса ми, но знаех, че нямам друг избор.

— И като говорим за публични места, бих искал да ви посоча някои, където е препоръчително да ви виждат — продължи той.

— Слушам ви.

— „Палас“, вашият хотел. Пълен е с германци, затова е добре да ходите там под всякакъв претекст, дори и след като го напуснете. Например да обядвате в грил бара му, който е на мода. Да изпиете едно питие или да се срещнете с някоя клиентка. В Нова Испания не се гледа с добро око на жени, които излизат сами, пушат, пият или се обличат по-фрапантно. Не забравяйте обаче, че вие вече не сте испанка, а чужденка, току-що пристигнала в столицата от една екзотична страна, и се придържайте към този модел. Минавайте през „Риц“, той също е свърталище на нацисти. Но най-често посещавайте „Ембаси“, салона за чай на булевард „Кастеляна“, знаеш ли го?

— Разбира се — отвърнах. Премълчах колко пъти в младостта си бях гледала витрините му през стъклата, докато устата ми се пенеше със слюнка при вида на вълшебните сладкиши, изложения тях. Торти със сметана, украсени с ягоди, руски пасти с шоколадов крем, маслени сладкиши. По онова време дори не си представяла, че някой ден ще бъде възможно и по джоба ми да прекрача прага на „Ембаси“. Каква ирония — години по-късно ме караха да посещавам това заведение колкото се може по-често.

— Собственичката му — Маргарет Тейлър, е ирландка, моя добра приятелка. Може би сега „Ембаси“ е най-интересното място в Мадрид в стратегически план, защото там, в помещение, което не изхвърля седемдесет квадратни метра, се събираме без видимо напрежение представителите на Оста и на Съюзниците. Поотделно, разбира се, всеки със своите. Често се случва обаче барон Фон Щорер, германският посланик, да се сблъска с представители на британския дипломатически корпус, докато пие чая си, или аз самият да се окажа рамо до рамо с моя германски колега на бара. Германското посолство е практически отсреща, нашето също е наблизо, на ъгъла на „Фернандо ел Санто“ и „Монте Ескинса“. Освен че е посещаван от чужденци, „Ембаси“ е и място за среща на много знатни испанци: трудно можеш да намериш толкова хора аристократични титли, събрани накуп, колкото там в часа на аперитива. В по-голямата си част тези аристократи са монархисти и англофили, с една дума, са на наша страна и не представляват за нас ценни източници на информация. Но би било добре да спечете клиентки от тези среди, защото германките се възхищават от аристократичните дами и ги ценят. Съпругите на висшите представители на новата власт обикновено са от друг вид: не познават почти никого, много по-стеснителни са, не се обличат с дрехи от висшата мода, забавляват се значително по-малко и естествено, нямат навика да ходят в „Ембаси“, за да пият коктейли преди хранене, нали разбирате какво искам да ви кажа?

— Започвам да придобивам представа.

— Ако, за нещастие, се появи някакъв сериозен проблем или сметнете, че трябва спешно да ни предадете някаква информация, можете да се свържете с мен всеки ден от седмицата в „Ембаси“ в един часа на обяд. Да речем, че това е мястото за среща с неколцина наши агенти — толкова е явно, че трудно може да предизвика и най-малкото подозрение. За да се свържем, ще използваме много прост код: ако искате да говорите с мен, влезте в салона с чантата си в лявата ръка; ако всичко е наред и отивате само за да изпиете аперитива си и да ви видят, носете я в дясната. Запомнете: лява проблем; дясна — всичко наред. А ако положението е критично, изпуснете чантата си веднага щом влезете и се престорете, че е станало случайно.

— Какво разбирате под критично положение? — попитах аз. Предчувствах, че зад тази фраза, която не разбирах напълно, се крие нещо твърде неприятно.

— Пряка заплаха. Насилие. Физическо нападение. Нахлуване в дома ви.

— Какво ще предприемете в такъв случай? — запитах, след като се окопитих.

— Зависи. Ще анализираме положението и ще действаме според степента на риска. Ако опасността е значителна, ще отменим операцията, ще се опитаме да ви скрием на сигурно място и ще ви отведем от страната възможно най-бързо. Ако рискът не е толкова голям, ще намерим начин да ви поставим под закрила. Но бъдете сигурна, че винаги можете да разчитате на нас, никога няма да ви изоставим.

— Благодаря ви.

— Не ни благодарете, това ни е работата — каза той, докато съсредоточено режеше една от последните хапки месо. — Надяваме се всичко да протече добре: планът, който сме начертали, е много надежден, а материалът, който ще ни предавате, не предполага голям риск. Засега. Желаете ли десерт?

И този път не дочака да му отговоря; просто стана, взе чиниите, отнесе ги на помощната масичка и се върна с другите две, пълни с нарязани плодове. Проследих го с поглед; имаше бързите и точни движения на човек, за когото ефикасността бе жизненоважен приоритет; човек, който не беше свикнал да губи нито секунда от времето си, нито да се разсейва с дреболии и общи приказки. Отново седна, бодна парче ананас и продължи инструкциите си, сякаш не ги беше прекъсвал:

— В случай че ние трябва да се свържем с вас, ще използваме два канала. Единият ще бъде цветарският магазин „Бургиньон“ на улица „Алмагро“. Собственикът е холандец и също е наш голям приятел. Ще ви изпратим цветя. Бели или жълти. Червените ще оставим на почитателите ви.

— Много мило — подхвърлих иронично аз.

— Прегледайте добре букета — продължи той, все едно че не ме бе чул. — В него ще има съобщение. Ако е нещо по-елементарно, ще бъде написано на обикновена картичка. Прочетете го няколко пъти, за да проверите дали баналните на пръв поглед думи нямат двойно значение. Когато става дума за нещо по-сложно, ще използваме същия код като вас, морзовата азбука в обратен ред, написана панделката, с която ще са завързани цветята. Развържете я и дешифрирайте текста по същия начин, по който ще пишете вашите съобщения, тоест отдясно наляво.

— Добре. А вторият канал?

— Отново „Ембаси“, но не салонът, а бонбоните. Ако получите неочаквано кутия с бонбони, бъдете сигурна, че е от нас. Ще се погрижим да напусне заведението със съответното съобщение, което също ще бъде кодирано. Огледайте добре кутията и хартията, с която е опакована.

— Колко галантно — подметнах с лека язвителност. Той отново сякаш не я забеляза, а и да беше, не го показа.

— Ето за това става дума. Да се използват неподозирани методи за обмяна на поверителна информация. Кафе?

Още не бях довършила плодовете, но приех. Напълни чашите от метален съд, след като разви горната му част. За моя изненада течността беше гореща. Нямах никаква представа какво е това изобретение, от което кафето излизаше като току-що направено, макар че стоеше там поне от час.

— Термос, едно велико изобретение — обяви той, сякаш бе забелязал любопитството ми. После извади от куфарчето си няколко тънки папки от светъл картон, които натрупа на купчина пред мен. — Сега ще ви представя лицата, които най-живо ни интересуват. С времето интересът ни към тези дами може да се засили или да спадне. Може и да изчезне, макар че се съмнявам. Вероятно ще добавим нови имена, ще ви помолим да засилите наблюдението над някои от тях или да следите за конкретни данни; ще ви уведомяваме в зависимост от развоя на събитията. За момента обаче това са лицата, чиято светска програма бихме искали да узнаем възможно най-скоро.

Отвори първата папка и извади няколко напечатани на машина листа. В горния ъгъл имаше снимка, закрепена с кламер.

— Баронеса Петрино, от румънски произход. По бащино име — Елена Борковска. Омъжена за Йозеф Ханс Лацар, прессекретар на германското посолство. Съпругът й е обект с приоритетно значение за нас: става дума за човек с изключителна власт. Много е ловък и е в чудесни отношения с представителите на режима, особено с най-могъщите фалангисти. Освен това притежава прекрасни способности за създаване и поддържане на контакти: организира прословутите празненства в двореца си на „Кастеляна“ и е купил десетки журналисти и предприемачи, като ги угощава с деликатеси и напитки, които внася от Германия. Води скандален живот в потъналата в мизерия днешна Испания: епикуреец и страстен почитател на антиките, почти сигурно е, че купува най-ценните предмети на смешни цени. По ирония на съдбата, изглежда, е евреин от турски произход факт, които той се опитва да скрие. Съпругата споделя бурния му светски живот и също като него се слави с непрестанните си публични изяви, така че със сигурност ще бъде една от първите ви клиентки. Надяваме се да е една от тези, които ще ви създадат най-много работа — както в шиенето, така и по отношение на информацията.

Не ми даде време да видя снимката, защото веднага затвори папката и я плъзна по покривката към мен. Понечих да я отворя, но той ме спря:

— Оставете това за по-късно. Ще вземете тези папки с вас. Трябва да запаметите данните и да унищожите документите и снимките веднага щом се уверите, че сте ги запомнили. Изгорете всичко. В никакъв случай не трябва да носите тези документи в Мадрид и никой друг, освен вас не бива да се запознава със съдържанието им, ясно ли е?

Преди да успея да отговоря, той отвори следващата папка и продължи:

— Глория фон Фюрстенберг. С мексикански произход въпреки името си. Трябва да внимавате какво говорите пред нея, защото разбира всичко. Тя е изумителна красавица, много елегантна, вдовица на немски благородник. С две малки деца и в доста лошо финансово положение, затова непрекъснато е на лов за богат съпруг или по липса на такъв, на някой богат наивник, който да й осигури необходимата издръжка, за да продължава да живее в разкош. Винаги се прилепя до силните на деня; приписват й няколко любовници, сред които посланикът на Египет и милионерът Хуан Марч. Води оживен светски живот, винаги е на страната на нацистката общност. Със сигурност ще ви създаде доста работа, макар че може би ще бави изплащането на сметките.

Затвори папката. Подаде ми я и аз я поставих върху предишната, без да я отварям. Мина към третата.

— Елза Брукман, родена княгиня Кантакузино. Милионери, поклонничка на Хитлер, макар че е много по-възрастна от него. Твърдят, че тя го е въвела в пищния светски живот на Берлин. Дарила е истинско състояние за нацистката кауза. Напоследък живее в Мадрид, в резиденцията на посланика, по незнайна за нас причина. Въпреки това се чувства в свои води и не пропуска нито едно светско събитие. Има славата на леко ексцентрична и недискретна жена, така че може да се окаже отворена книга и да ви предостави важна информация. Още кафе?

— Да, но нека аз да налея. Вие говорете, слушам ви.

— Добре, благодаря. Последната германка — графиня Мехтилд Подевилс, висока, красива, около трийсетгодишна, разведена, близка приятелка на един от главните действащи шпиони в Мадрид — Арнолд, с висок ранг в SS и фамилно име Волф, когото тя нарича галено wolfchen — „вълче“. Поддържа отлични контакти както с германци, така и с испанци, принадлежащи към аристократичните и правителствените кръгове — сред тях са Мигел Примо де Ривера и Саенс де Ередия, брат на Хосе Антонио, основателя на Фалангата. Той е нацистки агент, но Мехтилд може и да не знае това. Обича да повтаря, че не разбира нищо от политика и от шпионаж, но й плащат петнайсет хиляди песети на месец, за да съобщава каквото види и чуе, а това в днешна Испания е истинско състояние.

— Не се съмнявам.

— Сега да минем към испанките. Пиедад Итурбе фон Шолц — Пиедита за приятелите й. Маркиза Белвис де лас Навас, съпруга на принц Макс Хоенлое-Лангенбург, богат австрийски земевладелец, представител на висшата европейска аристокрация, който живее в Испания отдавна. Принципно подкрепя германската кауза, защото е кауза и на страната му, но поддържа постоянни контакти с нас и американците заради бизнес интересите си. Двамата са истински космополити и изглежда, никак не им се нравят бълнуванията на фюрера. Всъщност те са очарователна и високоуважавана двойка в Испания, но да кажем, че черпят от два източника. Смятаме да ги държим под око, за да разберем накъде клонят — на страната на германците или на нашата, разбирате ли? — каза той, като затвори папката.

— Разбирам.

— И последната от тези интересни дами — Сонсолес де Икаса, маркиза Лянсол. Единствено тя не ни интересува заради съпруга си, военен и аристократ, с трийсет години по-възрастен от нея. Нашата цел тук е не съпругът, а любовникът — Рамон Серано Сунер, министър на вътрешните работи и генерален секретар на Националното движение. Наричаме го министър на Оста.

— Баджанакът на Франко? — попитах изненадано аз.

— Същият. Поддържат доста недискретна връзка. Тя обича да се перчи и демонстрира без ни най-малък свян връзката си с най-могъщия човек в Испания след Франко. Високомерието й е пропорционални на нейната елегантност, освен това има силен характер, така че внимавайте. Всяка информация, която бихте могли да получите чрез нея за действията и контактите на Серано Сунер, които не са публично достояние, би била безценна.

Прикрих изненадата, която тези думи предизвикаха у мен. Знаех, че Серано е галантен мъж, лично се уверих в това, когато вдигна пудриерата, която изпуснах в краката му, но тогава ми се стори също така дискретен и сдържан; трудно беше да си го представя като герой в скандална извънбрачна връзка с ослепителна дама от знатно потекло.

— Остана още една папка с информация за няколко души — продължи Хилгарт. — Според данните, с които разполагаме, едва ли съпругите на фигуриращите тук лица ще посетят модно шивашко ателие веднага след отварянето му, но няма да е излишно да запаметите имената им за всеки случай. И на всяка цена запомнете имената на съпрузите им — те са истинските ни цели. Много с възможно да бъдат споменати в разговорите на други клиентки — така че бъдете нащрек. Започвам, ще чета бързо; по-късно ще имате възможност да прочетете списъка на спокойствие. Паул Виндер, силният човек на Гестапо в Мадрид. Изключително опасен — дори много от сънародниците му се боят от него и го мразят. Той човек на Химлер, началника на германските тайни служби. Четирийсетгодишен е, но е „старо куче“. Отнесен поглед, очила с кръгли рамки. Има десетки сътрудници, разпръснати из цял Мадрид, затова внимавайте. Следващият: Валтер Юнгханс, истински кошмар за нас. Той е най-големият саботьор на доставките на плодове за Великобритания — слага експлозиви в пратките, вече има убити работници. Следващият: Карл Ернст фон Мерк, изтъкнат представител на Гестапо с голямо влияние в Нацистката партия. Следващия е Йоханес Франц Бернхарт, предприемач…

— Познавам го.

— Моля?

— Познавам го от Тетуан.

— Колко добре го познавате? — попита бавно той.

— Малко. Много малко. Никога не съм говорила с него, но сме се срещали на приеми, когато Бейгбедер беше висш комисар.

— Той познава ли ви? Би ли могъл да ви разпознае на публично място?

— Съмнявам се. Никога не сме разговаряли и не вярвам да си спомня за тези срещи.

— Откъде знаете?

— Просто знам. Ние, жените, различаваме отлично кога един мъж ни заглежда с интерес и кога го прави, като че вижда мебел.

Замълча, сякаш размишляваше върху нещо.

— Женска интуиция, предполагам — каза накрая той скептично.

— Не се съмнявайте.

— А съпругата му?

— Веднъж й уших костюм. Прав сте, не принадлежи към кръга на най-елегантните дами. Тя е от жените, които спокойно носят тоалетите си от предишния сезон.

— Смятате ли, че ще си спомни за вас и ще ви познае, ако се срещнете някъде?

— Не знам. Мисля, че не, но не съм сигурна. Във всеки случай, едва ли ще бъде проблем, ако ме познае. Животът ми в Тетуан не бе много по-различен от онова, с което ще се занимавам тук.

— Не бъдете толкова сигурна. Там сте били приятелка на госпожа Фокс, а следователно и на полковник Бейгбедер. В Мадрид никой не трябва да знае това.

— На публичните събития не съм била близо до тях, а за личните ни срещи Бернхарт и жена му няма как да знаят. Не се тревожете, това не е проблем.

— Надявам се. Освен това Бернхарт е доста встрани от въпросите на разузнаването. Неговата стихия са сделките. Той е подставено лице на нацисткото правителство в една твърде сложна мрежа от германски компании, които действат в Испания: транспорт, банки, застрахователни дружества…

— Има ли нещо общо с HISMA — Испано-мароканската транспорта компания?

— Тя стана малка за тях, когато се прехвърлиха на полуострова. Сега работят под прикритието на друга, още по-могъща компания — SOFINDUS85.

Но кажете ми, откъде знаете за HISMA?

— Чух да говорят за нея в Тетуан по време на войната — отвърнах уклончиво. Сега не беше моментът да се впускам в подробности за споразумението между Бернхарт и Серано Сунер — това бе останало в миналото.

— Бернхарт — продължи той — е подкупил цял взвод доносници, но той търси предимно информация с търговска стойност. Да се надяваме, че никога няма да го срещнете; всъщност той дори не живее в Мадрид, а на източното крайбрежие. Говори се, че самият Серано Сунер му е купил там къща в знак на благодарност за оказаните услуги. Не знаем дали това е вярно или не. Както и да е, едно последно и много важно нещо за него.

— Слушам ви.

— Волфрам.

— Моля?

— Волфрам — повтори той. — Метал с изключително значение в производството на компоненти за артилерийски снаряди. Смятаме, че Бернхарт преговаря с испанското правителство, за да получи концесии в Галисия и Естремадура, където има находища на волфрам. Съмнявам се, че в ателието ви ще се говори за това, но ако чуете нещо, незабавно ни информирайте. Запомнете: волфрам. Наричат го също тунгстен. Записано е тук, при името на Бернхарт — каза той, като посочи с пръст документа.

— Ще го имам предвид.

Запалихме по още една цигара.

— Е, да пристъпим сега към нещата, които не е желателно да правите. Уморена ли сте?

— Никак. Моля ви, продължете.

— Има една група клиентки, които трябва да избягвате на всяка цена — чиновничките в нацистките служби. Лесно ще ги разпознаете — бият на очи, арогантни са, обикновено ходят силно гримирани, парфюмирани и облечени крещящо. Това са жени без родословие и с доста ниска професионална подготовка, но заплатите им са астрономически за днешна Испания и те ги харчат по демонстрантивен начин. Съпругите на могъщите нацисти ги презират, а самите те въпреки привидната си самонадеяност, не смеят дори да се изкашлят в присъствието на началниците си. Ако се появят в ателието ви, отпратете ги без угризения — не ви подхождат, ще пропъдят клиентелата, която желаем да имате.

— Ще го направя, бъдете спокоен.

— Що се отнася до публичните места, не ви съветваме да посещавате заведения като „Чикоте“, „Рискал“, „Казабланка“ и „Пасапога“. Пълни са с новобогаташи, спекуланти, парвенюта от режима и хора от развлекателния бизнес — твърде неподходяща за положението ви компания. Посещавайте, доколкото е възможно, само хотелите, които преди малко посочих, „Ембаси“ и други сигурни места — като клуб „Пуерта де Йеро“ и казиното. И разбира се, ако ви поканят на вечери или празненства с германци в частни домове, приемете незабавно.

— Ще го направя — отвърнах аз. Въздържах се да изразя съмнението си, че някой би ми отправил подобно предложение.

Погледна часовника си, аз погледнах моя. В стаята се беше смрачило, скоро щеше да се свечери. Около нас — никакъв шум; единствено тежка миризма на непроветрено помещение. Минаваше седем вечерта, бяхме заедно от десет сутринта, като през цялото това време Хилгарт бълваше информация, а аз я поемах с всички пори на кожата си; ушите, носът и устата ми бяха готови да уловят и най-малката подробност, предъвквах данни, поглъщах ги, стараех се и последният милиметър от тялото ми да попие думите, които той изричаше. Кафето отдавна бе свършило, а пепелникът беше препълнен с угарки.

— Е, да привършваме — обяви той. — Остават само няколко препоръки. Първата е от госпожа Фокс. Моли ме да ви предам, че както във външния си вид, така и в шиенето трябва да бъдете смела, дръзка и абсолютно, недостижимо елегантна. Във всеки случай, насърчава ви да избягвате конвенционалното и най-вече да не се отказвате насред пътя, защото, ако го сторите, според нея рискувате ателието ви да се напълни с близки до режима надути дами, на които ще шиете скучни костюми за неделната литургия.

Усмихнах се. Розалинда — все същата дори в заръките си отдалеч.

— Щом съветът идва от нея, ще го следвам безрезервно — казах аз.

— И накрая; нашите препоръки. Първо: четете пресата, следете политическото положение както в Испания, така и в чужбина, но не забравяйте, че цялата информация ще бъде представяна едностранчиво в полза на германците. Второ: никога не губете хладнокръвие. Вживейте се в ролята си, убедете себе си, че сте тази, за която се представяте, и никоя друга. Действайте уверено и без страх — не можем да ви предоставим дипломатически имунитет, но ви обещавам, че при евентуална опасност винаги ще бъдете под наша закрила. И третата и последна препоръка: бъдете изключително предпазлива в личния си живот. Една красива и самотна чужденка ще привлича като магнит всевъзможни покорители на женски сърца и използвачи. Не може да си представите колко поверителна информация е била разкрита най-безотговорно от невнимателни агенти в моменти на страст. Бъдете нащрек и моля ви, не споделяйте с никого нищо, абсолютно нищо от това, което чухте тук.

— Няма, обещавам.

— Чудесно. Вярваме във вас и очакваме мисията ви да бъде напълно успешна.

Той започна да прибира документите и да подрежда куфарчето си. Беше настъпил моментът, който очаквах със страх през целия ден — готвеше се да си тръгне и аз едвам се сдържах да не го помоля да остане с мен, да продължи да говори и да ми даде още инструкции, да не ме пуска да полетя толкова скоро. Но той вече не гледаше към мен, затова вероятно не забеляза реакцията ми. Действаше със същата отмереност, с която бе произнасял фразите си една по една през изминалите часове: бързо, директно, методично; стигайки до същността на всеки въпрос, без да губи нито секунда за баналности. Докато прибираше последните принадлежности, той ми даде последните си препоръки:

— Не забравяйте какво ви казах за досиетата — разучете ги и ги унищожете незабавно. Сега ще ви придружат до страничния изход, една кола ще ви чака наблизо, за да ви откара у дома. Ето самолетния ви билет и пари за първоначалните разходи.

Връчи ми два плика. Първият беше тънък и съдържаше документа, с който щях да прекося небето до Мадрид. Вторият беше обемен и в него имаше дебела пачка банкноти. Продължи да говори, като затваряше сръчно закопчалките на куфарчето:

— Парите ще покрият първоначалните ви разходи. Престоят в „Палас“ и наемът на новото ви ателие са за наша сметка, вече всичко е уредено, както и възнаграждението на момичетата, които ще работят за вас. Печалбата от труда ви ще бъде изцяло ваша. Въпреки това, ако се нуждаете от допълнителна сума, уведомете ни бавно: разполагаме с открита сметка за тези операции, ще ви финансираме без проблем.

Аз също бях готова. Притисках с ръце папките към гърдите си сякаш бяха детето, което изгубих преди години, а не сведения за неколцина противни личности. С усилие на волята обуздах ударите на сърцето си, което заплашваше да се пръсне. Станахме най-после от масата, върху която имаше само безобидни остатъци от един продължителен престой след хранене: празни чаши, пълен с угарки пепелник и два разместени стола. Сякаш тук бе протекъл приятен разговор между двама приятели, които, бъбрейки и пушейки безгрижно, бяха споделили неща от живота си. Само че ние с капитан Хилгарт не бяхме приятели. Никой от двамата не се интересуваше от миналото на другия, нито от настоящето. И двамата се интересувахме единствено от бъдещето.

— Една последна подробност — предупреди ме той.

Бяхме до вратата, той вече бе хванал дръжката. Отдръпна ръката си и ме погледна втренчено изпод гъстите си вежди. Въпреки продължителната среща, видът му бе същият като сутринта: изряден възел на вратовръзката, безукорни маншети на ризата, подаващи се изпод ръкавите на сакото, всеки косъм бе на мястото си. Изражението на лицето му беше все така невъзмутимо, нито напрегнато, нито отпуснато. Идеалният образ на човек, способен да действа хладнокръвно във всяка ситуация. Снижи гласа си до дрезгав шепот.

— Нито вие ме познавате, нито аз вас. Никога не сме се виждали. Що се отнася до причисляването ви към Секретната разузнавателна служба на Великобритания, от този момент за нас вече не сте испанската гражданка Сира Кирога или мароканката Арис Агорик. Ще бъдете само специален агент на УСО с кодово име Сиди и оперативна база в Испания. Най-необичайният агент сред новите попълнения, но вече несъмнено един от нашите.

Протегна ми ръка. Твърда, студена, уверена. Най-твърдата, най-студената, най-уверената ръка, която бях стискала през живота си.

— На добър час, агент. Ще поддържаме връзка.

40.

Никой, освен майка ми не научи кои бяха истинските причини да замина така неочаквано. Нито клиентките ми, нито дори Феликс и Канделария — излъгах всички, че целта на заминаването ми за Мадрид е да опразня старото ни жилище и да уредя някои въпреки. По-късно майка ми щеше да се погрижи да измисля малки лъжи, които да оправдаят продължителното ми отсъствие: перспективи за бизнес, някакво неразположение, може би нов годеник. Не се опасявахме, че някой ще заподозре някаква интрига или ще се досети за истината: макар че транспортните и телеграфните връзки бяха напълно възстановени, обменът на информация между столицата на Испания и Северна Африка беше твърде редуциран.

Имах нужда да се сбогувам с приятелите си и негласно да ги помоля да ми пожелаят успех. За тази цел организирахме обяд в последната неделя преди заминаването ми. Канделария пристигна, облечена като важна дама по нейния си начин — с кока „Напред, Испания“, втвърден от лак, с колие от фалшиви перли и нов тоалет, който й бяхме ушили няколко седмици по-рано. Феликс прекоси стълбищната площадка с майка си, нямаше начин да се отърве от нея. Жамила също беше с нас щеше да ми е мъчно за нея като за по-малка сестра. Вдигнахме наздравица с вино и газирана вода и се сбогувахме със звучни целувки и искрени пожелания за добър път. Едва когато затворих вратата след тях, осъзнах колко много ще ми липсват.

Използвах същата стратегия и с комисар Васкес, но веднага разбрах, че лъжата при него не върви. А и как можех да го измамя, като беше в течение на всичките ми неуредени проблеми и знаеше колко се боях да се изправя пред тях. Единствено той се досети, че зад безобидното ми преместване се крие нещо по-сложно: нещо, за което не можех да говоря — нито пред него, нито пред когото и да било. Може би затова предпочете да не рови. Всъщност не каза почти нищо. Само, както винаги, ме погледна с пронизващите си очи и ме посъветва да внимавам. Изпрати ме до изхода, за да ме предпази от похотливите погледи на подчинените си. На вратата на полицейското управление се сбогувахме. Докога? Никой от двамата не знаете. Може би доскоро. А може би завинаги.

Освен платове и шивашки принадлежности, купих списания марокански занаятчийски изделия с надеждата да придам на мадридското си ателие екзотичен вид, съответстващ на новото ми име и на предполагаемото ми минало на известна модистка в Танжер. Медни подноси, лампи от многоцветно стъкло, сребърни чайници, няколко керамични съда и три големи берберски килима. Късче от Африка в центъра на омаломощена Испания.

Когато влязох за пръв път в обширния апартамент на „Нунес де Балбоа“, всичко беше готово и ме очакваше. Стените, боядисани в сатенено бяло, току-що полираният паркет. Разпределението и подредбата бяха като в дома ми на „Сиди Мандри“, но в друг мащаб. Първата зона се състоеше от три свързани един с друг салона, всеки от които бе по-голям от стария. Таваните бяха много по-високи, балконите — по-внушителни. Отворих прозореца и погледнах през него, но не открих нито планината Дерса, нито масивния силует на Бени Хосмар, нито аромата на портокалов цвят и жасмин, нито варосаните съседски къщи, нито гласа на мюезина, призоваващ за молитва от джамията. Затворих бързо, за да пресека пътя на меланхолията. Продължих огледа на апартамента. В последното от трите основни помещения бяха натрупани топовете плат, докарани от Танжер: прекрасна копринена тафта, рязана дантела, муселин, шифон във всички възможни тоналности: от пясъчножълто до огненочервено, розово и тъмночервено, и всички оттенъци на синьото — от небето на лятно утро до мрачното море в бурна нощ. Стаите за проба бяха две и изглеждаха двойно по-широки заради внушителните тройни огледала с рамки, украсени със златен вари. Както в Тетуан, ателието заемаше централната част, само че беше много по-просторно. Голямата маса за разкрояване, дъски за гладене, голи манекени, конци и инструменти — обичайното. В дъното беше моето пространство — огромно, десет пъти по-голямо от потребностите ми. Веднага усетих ролята на Розалинда в това обзавеждане. Само тя знаеше как работя, как подреждам и организирам дома си, нещата си, живота си.

В тишината на новото ми жилище в съзнанието ми отново възникна въпросът, който ме измъчваше от две седмици. Защо, защо? Защо бях приела да се впусна в тази рискована авантюра? Все още нямах отговор. Или поне точно определен отговор. Може би се съгласих от лоялност към Розалинда. Може би защото вярвах, че изпълнявам дълга си към майка си и към родината. А може би го направих единствено заради себе си. Фактът беше, че казах „да, добре“ с пълно съзнание, като се зарекох да пристъпя към задачата решително и без колебание, без опасения, без съмнения. И ето че бях тук, въплътила се в несъществуващата Арис Агорик; обикалях новото си жилище, почуквах с токчетата надолу по стълбите, облечена с безукорен вкус, готова да се превърна в най-фалшивата модистка в Мадрид. Изпитвах ли страх? Да, всички възможни страхове във Вселената. Само че обуздани. Опитомени. Подчинени на моите заповеди.

Портиерът на сградата ми връчи първото съобщение. Момичетата, които щяха да работят при мен, пристигаха на следващата сутрин. Дора и Мартина дойдоха заедно, разликата във възрастта им беше две години. Приличаха си и същевременно се различаваха, сякаш се допълваха една друга. Дора имаше по-хубаво телосложение, Мартина — по-хубави черти. Дора изглеждаше по-умна, Мартина — по-нежна. Харесах и двете момичета. Не харесах дрехите, с които бяха облечени, лицата, издаващи продължително гладуване, и затворения им характер. За щастие и трите неща се оказаха лесно преодолими. Взех им мерки и бързо уших две елегантни униформи — те първи се възползваха от запасите от платове, докарани от Танжер. Дадох им няколко банкноти от плика на Хилгарт и ги изпратих на пазара Ла Пас да купят хранителни продукти.

— А какво да купим, госпожице? — попитаха с широко отворени очи.

— Каквото намерите, говори се, че няма голям избор. Каквото решите, нали ми бяхте казали, че умеете да готвите? Хайде, вървете.

Сковаността им не изчезна веднага, но с времето постепенно се стопи. Какво ги плашеше, каква беше причината за тази недоверчивост? Всичко. Това, че работеха за чужденка, дошла от Африка, каквато се предполагаше, че съм, внушителната сграда, в която се намираше новото ми жилище, страхът от непознатата обстановка ведно изискано шивашко ателие. Постепенно обаче свикнаха с новия си живот — с жилището и ежедневните си занимания, с мен. Оказа се, че на Дора, по-голямата, шиенето й се удава и тя скоро започна да ми помага. Докато Мартина беше от породата на Жамила и на мен в младите ми години — обичаше да излиза, да изпълнява поръчки, непрекъснато да снове насам-натам. Двете си разпределяха домакинската работа, бяха делови и дискретни, добри момичета, както се казваше по онова време. Веднъж споменаха за Бейгбедер. Никога не им казах, че го познавам. Наричаха го дон Хуан. Спомняха си за него с обич, свързваха го с Берлин, с едно отминало време, от което им бяха останали смътни спомени и владеенето на езика.

Всичко протече според очакванията на Хилгарт. Или почти. Пристигнаха първите клиентки, някои бяха очаквани, други — не. Сезонът бе открит от Глория фон Фюрстенберг, красива, величествена, с черна корона от сплетена на дебели плитки коса, която й придаваше вид на ацтекска принцеса. Очите й заискриха, когато видя платовете. Разгледа ги, опипа ги, прецени ги. Отхвърли някои бързо и изпробва ефекта на други върху тялото си. С опитна ръка избра измежду по-евтините онези, които най-много и отиваха. Прегледа също списанията, като се спря на моделите, които подхождаха на фигурата и стила й. Тази мексиканка с немска фамилия, знаеше отлично какво иска, така че не се обърна към мен за съвети; нито аз си направих труда да й ги предложа. Накрая избра една туника от органза в шоколадов цвят и вечерно палто от отоман86. Първия ден дойде сама и говорихме на испански. На първата проба доведе една приятелка — Анка фон Фрис, която ми поръча дълга рокля от крепжоржет и наметка от червено кадифе, украсена с щраусови пера. Веднага щом ги чух да говорят на немски, извиках Дора. Добре облечено, добре нахранено и добре сресано, момичето нямаше нищо общо с изплашеното врабче, което дойде със сестра си преди няколко седмици — беше се превърнало в стройна и мълчалива помощница, която мислено отбелязваше това, което успееше да чуе, и излизаше дискретно на всеки няколко минути, за да запише подробностите в една тетрадка.

— Обичам да водя подробен отчет за всичките си клиентки — бях я предупредила аз. — Искам да разбера какво говорят, за да знам къде ходят, с кого излизат и какви планове имат. По този начини се надявам да спечеля нова клиентела. Аз имам грижата за това, което се говори на испански, но което се говори на немски, е ваша задача.

Дори това следене на клиентките да се бе сторило странно на Дора, тя не го показа с нищо. Вероятно бе помислила, че е нещо логично, обичайно при тази толкова нова за нея работа. Но в действителност не беше. Изобщо не беше нужно. Да се записват сричка по сричка имената, длъжностите, местата и датите, които клиентките споменаваха, беше необичайна задача, но ние го правехме ежедневно, прилежно и методично като усърдни ученички. Вечерта аз преглеждах моите записки и записките на Дора, извличах информацията, която смятах, че представлява интерес, свеждах я до кратки изречения и накрая я записвах със знаците на морзовата азбука в обратен ред, като дългите и късите тирета следваха правили вълнообразните линии на кройките, които никога нямаше да станат част от някоя завършена дреха. Късно след полунощ листовете с написаните на ръка бележки се превръщаха в пепел с помощта на обикновена кибритена клечка. На следващата сутрин нямаше и следа от написаното, но имаше съобщения, скрити в контурите на някой ревер, колан или платка на рокля.

Клиентка ми стана и баронеса Петрино, съпруга на могъщия прессекретар Лацар — далеч не толкова впечатляваща като мексиканката, но с много по-големи финансови възможности. Избра най-скъпите платове и прояви безброй капризи. Доведе още клиентки — две германки и една унгарка. Много сутрини салоните ми се превръщаха в място за срещи, на което се носеше жужене на далечни езици. Научих Мартина да приготвя чай по марокански с мента, която засадихме в саксии, поставени на перваза на прозореца в кухнята. Обучих я да работи с чайниците, да налива изящно врялата течност в малките чаши със сребърен филигран; научих я дори да си гримира очите с кхол и й уших кафтан от атлаз, за да й придам екзотичен вид. Една двойница на моята Жамила в друга страна, за да бъде винаги до мен.

Всичко вървеше добре; учудващо добре. Справях се с новия си живот уверено, влизах в най-добрите места с твърда крачка. Държах се пред клиентките си самоуверено и решително, защитена от бронята на фалшивата си екзотика. Смесвах смело арабски и френски думи — вероятно казвах и доста глупости, като се има предвид, че често употребявах изрази, които бях чувала по улиците на Танжер и Тетуан и бях запомнила, без да знам какво точно значат. Много внимавах сред това фалшиво и объркано многоезичие да не ми се изплъзне някоя фраза на разваления английски, който бях научила от Розалинда. Положението на току-що пристигнала чужденка ми предоставяше възможност да прикрия своите уязвими места и да избягвам опасните терени. Никой обаче, изглежда, не се интересуваше от произхода ми — по-интересни бяха платовете ми и това, което можех да направя от тях. Клиентките ми си говореха в ателието, чувстваха се удобно. Разговаряха помежду си и с мен за онова, което се случваше с тях и предстоеше да се случи, за общите си приятели, за мъжете и любовниците си. През това време ние с Дора работехме неуморно: с платовете, с кройките и мерките — явно; с тайните записки — подмолно. Нямах представа дали всички тези сведения, които кодирах ежедневно, действително биха заинтересували Хилгарт и хората му, но за всеки случай се стараех да бъда изключително стриктна. Всяка сряда следобед, преди часа във фризьорския салон, оставях навития на руло свитък с кройки в указания шкаф. Всяка събота посещавах музея „Прадо“, възхитена от това, което откривах в него; понякога дори забравях, че съм там да свърша нещо важно, а не просто да се захласвам пред картините. С предаването на пликовете, пълни с кодирани шаблони, също нямах никакви неприятности: всичко вървеше толкова гладко, че нито веднъж нямах повод да изпадна в паника. Винаги един и същ плешив слаб мъж вземаше папката — вероятно той предаваше съобщенията ми, макар че никога не се издаде пред мен и с най-незначителния съзаклятнически жест.

Излизах, макар и неособено често. Няколко пъти отидох в „Ембаси“ в часа на аперитива. Още първия ден съзрях капитан Хилгарт отдалече — пиеше уиски с лед, седнал сред група сънародници. Той също веднага ме забеляза, разбира се. Само аз обаче разбрах това, появата ми не предизвика никаква реакция у него. Стиснах здраво чантата си с дясната ръка и двамата се престорихме, че не сме се видели. Поздравих няколко клиентки, които похвалиха ателието ми пред други дами; изпих един коктейл с тях, получих няколко одобрителни мъжки погледа и от фалшивата кула на космополитизма си огледах скришом хората около мен. Класа, суета и пари в чист вид, разпределени около бара и по масите в това малко и скромно на вид заведение, разположено на стратегическо място. Имаше господа с костюми от най-качествен вълнен плат и туид, военни със свастика на ръкава и други с чуждестранни, непознати за мен униформи, чиито маншети бяха обшити с галони и звезди. Имаше много елегантни дами с тоалети от две части и с три реда едри като лешници перли на шията; с безупречно начервени устни и прекрасни шапчици, тюрбани и шапки върху съвършените си прически. Чуваха се разговори на различни езици, дискретни смехове и звън на кристал. Във въздуха се носеше ухание от парфюмите на „Пату“ и „Герлен“, усещане за светска изтънченост и димът на безброй фини цигари. Току-що приключилата война в Испания и мащабният жесток конфликт, който опустошавате Европа, сякаш бяха истории от друга галактика в тази толкова изтънчена и дискретна обстановка.

В единия край на бара забелязах жена с властен и достолепен вид, която поздравяваше любезно клиентите, докато в същото време държеше под око непрекъснато сновящите сервитьори — предположих, че това е собственичката на заведението Маргарет Тейлър. Хилгарт не ми беше казал какво точно е сътрудничеството му с нея, но нямаше съмнение, че беше нещо повече от обикновена размяна на услуги между съдържателка на заведение и един от редовните й клиенти. Видях как поднесе сметката на един нацистки офицер в черна униформа с пречупен кръст на ръкава и бляскави като огледа ботуши. Тази чужденка със строг и същевременно изискан вид, която беше прехвърлила четирийсетте, несъмнено бе поредното звено в тайната машина, която британският морски аташе беше задействал в Испания. Не успях да видя дали капитан Хилгарт и тя се споглеждат, дали си разменят безмълвни съобщения. Преди да си тръгна, отново обърнах очи към тях. Тя говореше дискретно с един млад сервитьор с бяло сако, изглежда, му даваше указания. Той все така седеше на масата си и слушаше с интерес онова, което един от приятелите му разказваше. Цялата група около него също следеше внимателно думите на същия човек — млад мъж, артистичен и непринуден на вид. Видях как жестикулира театрално, може би имитираше някого. Накрая всички избухнаха в смях и чух как морският аташе се смее от сърце. Може би беше плод на въображението ми, но за частица от секундата ми се стори, че погледна към мен и ми намигна.

Есента постепенно завладяваше Мадрид и броят на клиентките ми нарастваше. Още не бях получила цветя или бонбони нито от Хилгарт, нито от когото и да било. Нямах желание за това. Нито време. Защото, ако нещо започваше да не ми достига през тези дни, това беше именно време. Новото ателие бързо стана популярно, понесе се слух за страхотните платове, които могат да се намерят в него. Броят на поръчките растеше с всеки изминал ден. Започнах да не смогвам — бях принудена да забавям поръчки и да отменям проби. Работех много, страшно много, повече от всякога в живота си. Лягах си след полунощ, ставах призори, почти не почивах. В някои дни свалях шивашкия метър от врата си чак когато си лягах. В касичката ми постоянно влизаха пари, но те толкова малко ме интересуваха, че дори не отделях време да ги преброя. Колко различно беше всичко от предишното ми ателие. Понякога си спомнях с носталгия за първите дни в ателието в Тетуан; нощите, в които броях отново и отново банкнотите в стаята си на „Сиди Мандри“, пресмятайки с тревога колко още ми трябват, за да платя дълга си; Канделария, върнала се от обиколката на обменните бюра, с навити на руло лири стерлинги, пъхнати в пазвата й. Почти детинската радост, когато разпределяхме сумата: половината за теб, половината за мен „и все така да бъде, душко“, казваше месец след месец Контрабандистката. Сякаш няколко века ме деляха от онзи друг свят, а в действителност бяха изминали само четири години. Четири години като четири века. Къде остана онази Сира, чиято коса едно мароканско момиче подстрига с шивашката ножица в кухнята на пансиона на „Ла Лунета“, къде останаха позите, които толкова упражнявах пред напуканото стъкло на хазяйката ми? Сигурно се бяха изгубили сред гънките на времето. Сега се грижеха за косата ми в най-изискания салон в Мадрид, а самоуверените жестове бяха мои като собствените ми зъби.

Работех много и печелех повече пари, отколкото изобщо си бях представяла, че мога да спечеля със собствен труд. Цените ми бяха високи и постоянно получавах банкноти от сто песети с образа на Христофор Колумб, от петстотин с образа на дон Хуан Австрийски. Да, печелех много, но настъпи момент, в който повече не можех да се справям сама и го съобщих на Хилгарт чрез кройката на една раменна извивка. Същата събота над музея „Прадо“ валеше като из ведро. Съзерцавах прехласнато картините на Веласкес и Сурбаран, след като безличният мъж от гардероба прие папката ми. В нея имаше единайсет съобщения, които, както винаги, щяха да стигнат незабавно до морския аташе. Десет съдържаха обичайната информация, синтезирана по уговорения начин. „Вечеря 14 у Валтер Бастиан улица Серано, присъстват семейство Лацар. Семейство Бодемюлер пътуват Сан Себастиан следващата седмица. Съпругата Лацар не одобрява Артур Дитрих, помощник на мъжа й. Глорю Фюрстенберг и Анка Фрир посещават германския консул Севил края на октомври. Няколко млади мъже са пристигнали миналата седмица от Берлин, отседнали Риц, Фридрих Кнапе ги посреща и подготвя. Съпруг фрау Хан не харесва Кючман. Химлер пристига Испания 21 октомври, правителство и германци подготвят тържествено посрещане. Клара Щауфер събира помощи за германски войници в дома си улица Галилео. Вечеря клуб Пуерта Йеро неуточнена дата, присъстват граф и графиня Архильо. Хеберлайн организира обяд в дома си Толедо, Серано Сунер и маркиза Лянсол поканени.“ Последното съобщение беше с по-лично съдържание „Прекалено много работа. Нямам време за нищо. По-малко клиентки или да търся помощ. Моля, съобщете“.

На следващата сутрин получих красив букет от бели гладиоли. Връчи ми го едно момче със сива униформа, на чиято шапка бе извезано името на цветарския магазин „Бургиньон“. Прочетох първо картичката. „Винаги готов да изпълня желанията ти.“ И една драскулка вместо подпис. Разсмях се: никога не бих си представила, че студеният Хилгарт може да напише толкова смешна и сладникава фраза. Отнесох букета в кухнята и махнах панделката, с която бяха вързани цветята. Помолих Мартина да ги натопи във вода и се затворих в стаята си. Съобщението изникна незабавно от низа с дълги и къси черти. „Наемете доверен човек без комунистическо минало и политическа принадлежност.“

Заповедта бе получена. А след нея идваше неизвестността.

41.

Когато отвори вратата, не казах нищо. Само я гледах, едва сдържайки желанието си да я прегърна. Стоеше объркана, като ме разучаваше с поглед. После потърси очите ми, но може би воалетката й попречи да ги види.

— Кажете, госпожо — рече накрая.

Беше отслабнала. Времето бе оставило отпечатък върху нея. Дребничка както винаги, но по-слаба и по-стара. Усмихнах се. Тя все така не ме разпознаваше.

— Нося ви вести от майка ми, доня Мануела. В Мароко е, отново шие.

Погледна ме учудено, недоумяващо. Изглеждаше все така спретната, но косата й не бе боядисвана от няколко месена, а тъмният костюм, с който беше облечена, бе излъскан от носенето няколко зими поред.

— Аз съм Сира, доня Мануела. Сирита, дъщерята на вашата шивачка Долорес.

Отново ме изгледа от горе до долу и обратно. Тогава се наведох към нея и вдигнах воалетката на шапката, за да види по-добре лицето ми.

— Аз съм, доня Мануела, Сира. Не мели помните? — прошепнах.

— Света Богородице! Сира, дъще, колко се радвам! — каза тя накрая.

Прегърна ме и заплака, аз самата едва се сдържах да не я последвам.

— Влез, дъще, влез, не стой на вратата — подкани ме, когато най-после се съвзе от вълнението. — Но колко си елегантна, скъпа. Не мога да те позная. Влез в салона, разкажи ми какво правиш в Мадрид, как върви животът ти, как е майка ти.

Въведе ме в салона и тъгата отново ме връхлетя. Колко пъти влизала в тази стая като малка в Деня на тримата влъхви, хваната за ръката на майка си, с какво вълнение се опитвах да отгатна какъв подарък ме очаква в дома на доня Мануела. Спомнях си жилището й на улица „Санта Енграсия“ като голям и разкошен апартамент; не толкова голям и разкошен, колкото другия на „Сурбано“, където беше ателието й, но несравнимо по-обширен от нашия на улица „Редондиля“. Сега обаче си дадох сметка, че спомените от детството, врязали се в паметта ми, бяха съхранили един изопачен образ на действителността. Домът, в който доня Мануела винаги бе живяла сама, не беше нито голям, нито разкошен. Беше само едно средно голямо жилище с неособено добро разпределение, студено мрачно и пълно с тъмни мебели и овехтели кадифени пердета, през които едва влизаше светлина. Обикновен апартамент с петна от течове, в който картините бяха избелели щампи, а ъглите бяха запълнени с вехти дантелени покривчици.

— Седни, дъще, седни. Искаш ли нещо за пиене? Да ти направя едно кафенце? Всъщност не е истинско кафе, а е печена цикория, знаеш колко е трудно в тези времена да се снабдиш с храна, но с малко мляко вкусът му се оправя. Вярно, млякото става все по-разредено, но какво да се прави. Нямам захар, дадох купоните си на една съседка за децата й; на моята възраст вече ми е все едно…

Прекъснах я, като я хванах за ръката.

— Не искам нищо за пиене, доня Мануела, не се безпокойте. Дойдох при вас, за да ви попитам нещо.

— Слушам те тогава.

— Още ли шиете?

— Не, дъще, не. Не шия, откакто затворихме ателието през трийсет и пета. Правила съм по нещичко за приятелките или по задължение, но нищо повече. Доколкото си спомням, булчинската ти рокля беше последната голяма поръчка, която изпълних, а виж какво стана накрая…

Предпочетох да избегна темата и не я оставих да довърши.

— А бихте ли искали да дойдете да шиете при мен?

— Да работя отново, така ли? Отново да шием, както преди?

Потвърдих с усмивка, като се опитвах да внеса малко оптимизъм в объркването й. Не ми отговори веднага. Преди това отклони посоката на разговора.

— А майка ти? Защо не шиеш с нея, а търсиш мен?

— Вече ви казах, че още е в Мароко. Дойде там по време на войната, може би не знаете.

— Знаех, знаех… — прошепна тя, сякаш се боеше стените да не я и да издадат тайната. — Дойде тук един следобед съвсем неочаквано, както ти сега. Каза, че всичко е уредено, за да замине в Африка, че ти си там и че по някакъв начин си издействала да я изведат от Мадрид. Не знаеше какво да прави, беше уплашена. Дойде да се посъветва с мен, да й кажа какво мисля.

Безукорният ми грим прикри учудването, което думите й предизвикаха у мен: никога не бях предполагала, че майка ми се е колебаела дали да остане, или да замине.

— Казах й да върви, да тръгне възможно — най-скоро продължи тя. — Мадрид беше истински ад. Всички изстрадахме много, дъще, всички. Левите се бореха ден и нощ, за да попречат на националистите да влязат в града. Десните желаеха противното и се криеха, за да не ги намери тайната полиция. Други — като мен и майка ти — не бяха на ничия страна и чакаха ужасът да приключи, за да могат най-сетне да заживеят в мир. Нямаше правителство. Нямаше кой да сложи малко ред в онзи хаос. Така че я посъветвах да замине, да се махне от този ужас и да не пропуска възможността да се събере с теб.

Въпреки изумлението ми, реших да не питам нищо за тази вече далечна среща. Бях отишла при моята стара наставница с план за непосредственото бъдеще, затова реших да се насоча към него.

— Добре сте направили, че сте я насърчили, много ви благодаря, доня Мануела — казах аз. — Тя е много добре, щастлива е и отново работи. Открих ателие в Тетуан през трийсет и шеста, само няколко месеца след като войната започна. Там положението беше спокойно и въпреки че на испанците не им беше до празненства и тоалети, имаше чужденки, които малко се интересуваха от войната. Тъкмо те ми станаха клиентки. Когато майка ми пристигна, продължихме да шием заедно. Но сега реших да се върна в Мадрид и да открия друго ателие.

— Сама ли се върна?

— Отдавна съм сама, доня Мануела. Ако питате за Рамиро, връзката ни не продължи дълго.

— Значи Долорес е останала там без теб? — попита тя изненадано. — Но нали замина, за да бъдете заедно…

— Харесва й Мароко — климатът, атмосферата, спокойният живот… Имаме добра клиентела, намерила си е и приятелки. Предпочете да остане. Докато на мен ми беше мъчно за Мадрид — излъгах аз. — Затова решихме да дойда сама на първо време, да започна да работя тук, а когато и второто ателие потръгне, тогава да му мислим какво ще правим.

Гледа ме в продължение на няколко безкрайни секунди. Клепачите й бяха увиснали, лицето й — сбръчкано. Беше прехвърлила шейсетте, сигурно вече наближаваше седемдесетте. Прегърбеното й тяло и мазолите по ръцете носеха следите от годините, прекарани в усилена работа с иглата и ножицата. Първо като обикновена шивачка, после като майстор шивачка и като собственичка на ателие. И накрая, като моряк без кораб — обречена на бездействие. В нея обаче имаше още хляб. Живите й очи, малки и тъмни като маслини гледаха с проницателността на човек, който все още мислеше с главата си.

— Не ми казваш всичко, нали? — рече тя накрая.

Стара лисица, помислих си аз с възхищение. Бях забравила колко е хитра.

— Не, доня Мануела, не ви казвам всичко — признах. — Не ви казвам, защото не мога да го направя. Мога обаче да ви кажа част от истината. Вижте, в Тетуан се запознах с важни хора, които и днес са влиятелни. Те ме подтикнаха да дойда в Мадрид, да отворя ателие и да шия за клиентки от висшата класа. Не за дами, близки до режима, а преди всичко за чужденки, за аристократки и монархистки от онези, които смятат, че Франко е узурпирал мястото на краля.

— Защо?

— Какво защо?

— Защо приятелите ти искат да шиеш за тези дами?

— Не мога да ви кажа. Но имам нужда от помощта ви. Донесох великолепни платове от Мароко, а тук има огромен недостиг на тъкани. Слухът се разнесе и станах известна, но имам повече клиентки от предвидените и не мога да обслужвам сама всичките.

— Защо, Сира? — повтори тя бавно. — Защо шиеш на тези жени, какво искате ти и приятелите ти от тях?

Стиснах устни, решена да не казвам нито дума. Не можех. Не трябваше. Една странна сила обаче сякаш изтласка гласа ми от стомаха нагоре. Сякаш доня Мануела отново командваше и аз бях само млада начинаеща шивачка; както по времето, когато имаше пълното право да ми иска обяснения за отсъствието ми от ателието цяла една сутрин, когато ме бяха изпратили да купя дузина седефени копчета от площад „Понтехос“. Заговориха чувствата и миналото ми, не аз.

— Шия за тях, за да получа информация за това, което правят германците в Испания. После предавам сведенията на англичаните.

Прехапах устните си веднага щом произнесох последната сричка, узнавайки непредпазливостта си. Съжалих, че бях престъпила обещанието, което бях дала на Хилгарт да не казвам на никого за задачата си, — но вече го бях направила и нямаше връщане назад. Реших тогава да изясня положението, да добавя, че е добре Испания да запази неутралитет, че не сме в състояние да водим още една война; всички онези неща, които бяха изтъкнали пред мен. Не се наложи обаче, защото, преди да успея да кажа нещо, забелязах странен блясък в очите на доня Мануела. Блясък в очите и лека усмивка в ъгълчето на устата.

— Със сънародниците на доня Виктория Юджиния, дъще, съм готова на всичко. Само ми кажи кога искаш да започна.

Разговаряхме целия следобед. Обсъдихме разпределението на работата и в девет часа на следващия ден тя беше в дома ми. Прие с удоволствие да заеме второстепенно място в ателието. Изпита облекчение, когато разбра, че няма да се среща с клиентките. Разбирахме се чудесно, както майка ми и тя се бяха разбирали толкова години, но този път в обърнат ред. Пое новата си длъжност със скромността на великите: включи се в живота ми и се нагласи към ритъма ми, сближи се с Дора и Мартина, привнесе опита си и енергия, за която биха й завидели много жени, с трийсет години по-млади от нея. Приспособи се без възражения към второстепенната си роля, към моите по-нетрадиционни силуети и идеи и пое безброй дребни задачи, които толкова пъти преди бяха изпълнявали обикновените шивачки под нейните заповеди. За нея беше истинска благословия да се върне отново на работа след трудните години на бездействие и подобно на семе, напоено от априлския дъжд, тя се събуди от мъртвешкия сън и се върна към живота.

Сега, когато доня Мануела ръководеше тила в ателието, дните протичаха по-спокойно. Двете все така се трудехме часове наред, но най-после можех да намаля темпото и да се радвам на мигове свободно време. Водех светски живот: клиентките ми ме канеха на безброй събития, нетърпеливи да ме покажат като голямото откритие на сезона. Присъствах на концерт на германски военни оркестри в парка Ретиро, на коктейл в посолството на Турция, на вечеря в посолството на Австрия и на няколко обяда в модни заведения, почнаха да ме наобикалят досадници: приходящи ергени, женени мъже с шкембета и възможности да издържат три любовници, живописни дипломати от екзотични краища на света. Обикновено се освобождавах от тях след две питиета и един танц — последното, нещо от което се нуждаех в този момент, беше мъж в живота ми.

Не всичко обаче беше празници и удоволствия. Доня Мануела облекчи всекидневната ми работа, но с нея не настъпи мечтаното спокойствие. Малко след като разтоварих от раменете си тежкото бреме на самотния труд, нов облак се появи на хоризонта. Обстоятелството, че вече можех да вървя по улиците по-спокойно, да се спра пред някоя витрина и да намаля темпото на ежедневните дейности, ми позволи да забележа нещо, което дотогава ми бе убягнало; нещо, за което Хилгарт ме беше предупредил по време на дългия ни разговор след обяда в Танжер. Наистина забелязах, че ме следят. Може би го правеха отдавна, но покрай постоянното бързане го бях пропуснала. А може би беше нещо ново, което случайно съвпадаше с включването на доня Мануела в „При Арис“. Но една сянка сякаш се настани в живота ми. Една сянка, която не беше постоянна, нито ежедневна; може би затова ми беше трудно да осъзная напълно близостта й. В началото помислих, че сянката е плод на въображението ми. Беше есен, Мадрид беше пълен с мъже с шапки и шлифери с вдигната яка. Всъщност така изглеждаха повечето мъже в тези следвоенни времена и стотици почти еднакви копия изпълваха всекидневно улиците, канцелариите и кафенетата. Мъжът, който се спря едновременно с мен, за да пресече „Кастеляна“, може и да не бе същият, който два дни по-късно се престори, че се спира да даде милостиня на дрипав слепец, докато аз разглеждах обувките в един магазин. Нямах основателна причина да смятам, че това е същият облечен с шлифер мъж, който вървя след мен до входа на „Прадо“. Или че съм видяла именно неговия гръб да се скрива зад една колона в грила на „Риц“, след като бе установил с кого обядвам — бях си определила там среща с клиентката ми Агата Ратинборг, една предполагаема европейска принцеса с твърде съмнителен произход. Наистина нямаше обективен начин, чрез който да установя, че всички тези шлифери, появили се на различни места и в различни дни, принадлежат на един човек, но въпреки това инстинктът ми подсказа, че притежателят им е един и същи мъж.

Рулото с кройки, които приготвих тази седмица, за да оставя във фризьорския салон, съдържаше седем средно дълги съобщения от обичайните и едно лично, съставено от две думи: „Следят ме“. Приготвих ги късно: през деня имахме много проби и много работа. Доня Мануела и момичетата си бяха отишли след осем. Написах две сметки, които трябваше да бъдат готови за следващата сутрин, после се изкъпах и увита в дългия си пеньоар от червено кадифе изядох права две ябълки и изпих чаша мляко, като се подпирах на кухненския умивалник. Бях толкова уморена, че не изпитвах никакъв глад. Когато свърших, седнах да кодирам съобщенията и след като ги написах и изгорих бележките, които бяхме водили през деня, угасих лампите и се отправих към спалнята. В коридора внезапно спрях. Първо ми се стори, че чух някакво почукване, после второ, трето, четвърто. След това — тишина. И отново се подновиха. Беше ясно откъде идват — някой чукаше на вратата. Чукаше с кокалчета на ръката си по дървото, вместо да натисне звънеца. С резки и все по-чести потропвания, които се превърнаха в непрекъснато трополене. Стоях неподвижно, примряла от страх, неспособна да направя и крачка.

Ударите обаче не преставаха и настойчивостта им ме накара да реагирам: който и да беше, нямаше никакво намерение да си тръгне, без да ме види. Завързах здраво колана на пеньоара и тръгнах бавно към входа. Събрах смелост, приближих се до вратата. Много бавно, без да вдигам и най-малкия шум и все още уплашена, погледнах през шпионката.

— Влезте, за бога, влезте, влезте! — успях само да прошепна, след като отворих.

Влезе забързан, нервен. Съсипан.

— Край, край. Вече съм вън, всичко свърши.

Дори не ме гледаше — говореше като отнесен, като на себе си, на въздуха или на нищото. Въведох го бързо в салона, почти го избутах, ужасена от мисълта, че някой в сградата може да го е видял. Всичко тънеше в полумрак, но преди да запаля лампите, го поканих да седне, да се успокои. Отказа. Продължи да крачи възбудено от единия до другия край на помещението, като повтаряше едно и също:

— Край, край. Всичко свърши, всичко приключи.

Запалих една малка лампа в ъгъла и без дори да го питам, му налях щедра доза коняк.

— Заповядайте — казах аз, като го принудих да поеме чашата с дясната си ръка. — Пийте. — Подчини се, треперейки. — Седнете, отпуснете се, а после ми разкажете какво се е случило.

Нямах и най-малка представа за причината, която го бе накарала да дойде в дома ми след полунощ; надявах се, че се е придвижвал дискретно, но поведението му подсказваше, че може би вече му е все едно. Не го бях виждала от година и половина, от деня на официалното му сбогуване с Тетуан. Предпочетох да не го питам нищо, да не го притискам. Очевидно това не беше посещение от любезност, но реших, че е по-добре да изчакам да се успокои — може би тогава той сам щеше да ми каже какво иска от мен. Седна с чашата в ръка отпи отново. Беше облечен цивилно: с тъмен костюм, бяла раирана вратовръзка; липсваха фуражката, галоните и лентата през гърдите, която толкова пъти бях виждала на официалните събития и която сваляше веднага щом събитието приключеше. Поуспокои се малко и запали цигара. Пушеше, загледан пред себе си, обгърнат от дима и потънал в мислите си. Аз не казах нищо: просто седнах на близкото кресло, кръстосах крака и зачаках. Когато изпуши цигарата, той се надигна да я угаси в пепелника, вдигна очи и заговори:

— Отстраниха ме. Утре ще го оповестят. Съобщението вече е изпратено в Държавен вестник и на пресата, след седем-осем часа новината ще гръмне. Знаете ли с колко думи ще ме унищожат? Осемнайсет. Преброил съм ги, вижте.

Извади от джоба на сакото изписан на ръка лист хартия. Показа ми го — съдържаше само два реда, които той ми изрецитира:

— „Отстранява се от поста министър на външните работи дон Хуан Бейгбедер Атиенса, комуто изказвам благодарност за извършената работа.“ Седемнайсет думи, ако изключим думичката „дон“ пред името ми, която вероятно ще бъде съкратена; в противен случай ще бъдат осемнайсет. Под тях ще е името на каудильо. Изразява благодарността си за извършената работа, какво нахалство.

Изпи коняка на един дъх и аз му налях отново.

— От месеци знаех, че положението ми е несигурно, но не очаквах да стане толкова внезапно. Нито толкова позорно.

Запали нова цигара и продължи да говори сред облачета тютюнев дим:

— Вчера следобед бях при Франко в „Ел Пардо“. Срещата продължи дълго, в непринудена обстановка, изобщо не отправи критики към мен, нито намекна за възможно отстраняване, макар че в последно време, откакто започнах да се срещам открито с посланик Хор, положението беше напрегнато. Всъщност си тръгнах от срещата доволен, като мислех, че ще помисли върху идеите ми, че може би накрая е решил да обърне внимание на мнението ми. Как да предположа, че веднага щом съм си тръгнал, той е наострил ножа, за да го забие в гърба ми на следващия ден? Помолих го да ме приеме, за да обсъдя с него някои въпроси относно предстоящата му среща с Хитлер в Андай, с пълно съзнание за унижението, което представлява за мен фактът, че не ме е поканил да го придружа. Въпреки това, поисках да говоря с него, да му съобщя важна информация, която бях получил чрез адмирал Канарис, началника на германското военно разузнаване. Знаете ли за кого говоря?

— Да, чувала съм името.

— Въпреки че постът му може да изглежда отблъскващ, Канарис е любезен и обаятелен човек и аз поддържам прекрасни отношения с него. Двамата сме от онази странна порода сантиментални военни, които не харесват униформите, ордените и казармите. Формално е подчинен на Хитлер, но на практика действа доста самостоятелно. Говори се, че дамоклевият меч е надвиснал и над неговата глава, както вися над моята в продължение на месеци.

Стана от мястото си, направи няколко крачки и се насочи към един от балконите. Пердетата не бяха спуснати.

— По-Добре не се приближавайте — предупредих го аз. — Може да ви видят от улицата.

Тогава той се заразхожда от единия до другия край на салона, като продължаваше да говори:

— Наричам го Гилермо, на испански. Говори много добре езика ни, живял е известно време в Чили. Преди няколко дни обядвахме ведно в „Каса Ботин“, обожава печено прасенце. Стори ми се отдалечен повече от всякога от влиянието на Хитлер; до такава степен, че не бих се учудил, ако разбера, че заговорничи срещу фюрера с англичаните. Двамата сме абсолютно убедени, че Испания не бива да влиза във войната на страната на Оста, и по време на обяда обсъдихме условията, които Франко трябва да постави на Хитлер, в случай че приеме Испания да се намеси в конфликта. Аз познавам отлично стратегическите ни нужди, а Канарис е в течение на германския дефицит, така че двамата съставихме списък от искания, които Испания трябва да предяви като неотменно условие за присъединяването си и които Германия няма да е в състояние да изпълни дори наполовина. Предложението включваше невъзможни претенции — от територии във Френско Мароко и Оранесадо87 до огромни количества зърно и оръжие, както и завземането на Гибралтар само от испански войски; всичко това, както ви казах, абсолютно неизпълнимо. Канарис ме посъветва също да изчакаме с възстановяването на щетите от гражданската война; според него е по-добре да оставим железопътните линии разрушени, мостовете взривени, и пътищата — разбити: така германците ще си дадат сметка за плачевното състояние, в което се намира страната, и за това колко ще бъде трудно на армията да я прекоси.

Седна отново и отпи от коняка. За щастие алкохолът го отпускаше. Аз, от своя страна, бях все така напълно объркана: не разбирах причината, поради която Бейгбедер беше дошъл в дома ми в този късен час и в това състояние, защо ми говори тези чужди за мен неща като срещите му с Франко и контактите му с германски военни.

— Отидох в „Ел Пардо“ с цялата информация и я разказах подробно на каудильо — продължи той. — Изслуша ме внимателно, взе документа и ми благодари за загрижеността. Беше толкова сърдечен с мен, че дори спомена за времето, когато бяхме заедно в Африка. С генералисимуса се познаваме отдавна, знаете ли? Всъщност, освен безценния му баджанак, мисля, че аз съм — простете, бях — единственият член на кабинета, който му говореше на „ти“. Франкито начело на славното Национално движение, кой можете да предположи. В интерес на истината, никога не сме били близки приятели. Всъщност мисля, че никога не ме е ценил: не одобряваше слабия ми интерес към войската и предпочитанията ми към цивилни, административни длъжности, по възможност в чужбина. И аз не го харесвах особено; какво да ви кажа, винаги беше толкова сериозен, толкова праволинеен и скучен, толкова амбициозен и обсебен от повишенията и йерархичната стълбица… откровено казано, истински сухар. Искате ли да ви разкажа една история? Привечер всички офицери обикновено се събирахме да изпием по чаша чай в едно кафене на площад „Еспаня“, помните ли тези заведения?

— Помия ги много добре — потвърдих аз. Не бих могла да изтрия от паметта си спомена за столовете от ковано желязо под палмите, уханието на пинчитос и ментов чай, минувачите с джелаби и европейски облекла, които бавно шестваха покрай централния павилион с керемиди и бели арки в мавритански стил.

Той за пръв път се усмихна леко, явно под влияние на носталгията. Запали нова цигара и се облегна на дивана. Говорехме в полумрачната стая, осветявана единствено от малката лампа в ъгъла. Аз бях все така по пеньоар — не успях да намеря подходящ момент, за да отида да се преоблека, не исках да го оставя сам нито за секунда, докато не се успокои напълно.

— Един следобед престана да идва и всички започнахме да правим догадки за отсъствието му. Стигнахме до заключението, че тук е замесена жена, и решихме да проверим: с една дума, глупости на офицери, които разполагат със свободно време. Хвърлихме жребий и на мен се падна да го шпионирам. На следващия ден изясних загадката. Когато излезе от крепостта, проследих го до медината и видях, че влиза в една къща, типично арабско жилище. Макар че ми беше трудно да повярвам, първоначално реших, че има връзка с някоя арабка. Влязох в къщата под някакъв претекст, дори не си спомням точно какъв. И какво мислите, че открих? Нашият човек вземаше уроци по арабски, ето това правеше. Защото великият генерал, бележитият и непобедим каудильо на Испания, спасителят на родината, не говори арабски въпреки усилията си. Не разбира мароканския народ, изобщо не се интересува от хората. Аз обаче се интересувам. Интересувам се, при това искрено. И се разбирам с тях, защото са мои братя. На арабски, на шилха — диалекта на племената в Риф, на каквото се наложи. А това дразнеше много най-младия командир на Испания, гордостта на войските в Африка. Раздразнението му нарасна още повече заради това, че именно аз разкрих как се опитва да поправи този свой недостатък. С една дума, младежки глупости.

Каза някаква фраза на арабски, която не разбрах, сякаш за да ми покаже, че владее езика. Като че ли вече не го знаех. Отпи отново и аз му напълних чашата за трети път.

— Знаете ли какво казал Франко, когато Серано ме предложил за министерството? „Искаш да поставя Хуанито Бейгбедер във Външно? Та той е луд за връзване!“ Не знам защо ме е нарочил за луд, вероятно защото душата му е студена като лед и всеки, който е по-темпераментен от него, му се струва безумен. Безумен, как не, съвършена глупост.

Отново отпи. Говореше, без почти да ме забелязва, като изливаше огорчението си в безкраен монолог. Говореше и пиеше, говореше и пушеше. Яростно и без пауза, докато аз го слушах мълчаливо, неспособна да проумея защо ми разказва всичко това. Почти никога не бяхме оставали насаме, разменяхме само няколко думи в отсъствието на Розалинда. Почти всичко, което знаех за него, го бях чула от нея. Но в този толкова съдбоносен момент в живота и кариерата му, който бележеше драматично края на една епоха, по някаква незнайна за мен причина беше решил да се довери именно на мен.

— Франко и Серано твърдят, че съм объркан, че съм жертва на вредното влияние на една жена. Какви глупости доживях да чуя след толкова време, по дяволите. Баджанакът иска да ми дава уроци по морал; точно той, който държи жена си вкъщи с петте или шестте им деца, докато прекарва времето си в леглото на една маркиза, а после я води на корида с открита кола. И за капак на всичко, смятат да включат изневярата като престъпление в Наказателния кодекс, каква подигравка! Естествено, че харесвам жените как да не ги харесвам. От години не водя съпружески живот с жена си и не смятам да давам обяснения за чувствата си, нито с кого спя и до кого се събуждам; само това липсваше. Признавам, че съм имал авантюри, винаги съм се възползвал от случая. И какво? Да не съм изключение в армията или в правителството? Не. Аз съм като всички останали, но въпреки това се постараха да ми лепнат етикета лекомислен бонвиван, омагьосан от отровата на една англичанка. Що за глупост!… Искаха главата ми, за да докажат лоялността си към германците, както Ирод някога е жертвал Йоан Кръстител. Вече я имат, да им е честито. Но нямаше нужда да ме тъпчат в калта.

— Какво ви сториха? — попитах аз.

— Разпространиха всякакви клевети за мен скалъпиха ми гнусна и долна биография на развратник и женкар, способен да продаде родината си за една добра кобила, с извинение. Пуснаха слуха, че Розалинда ме е убедила да предам родината си, че Хор ме е подкупил, че получавам пари от евреите в Тетуан, за да заема антигерманска позиция. Следят ме денем и нощем, дори се уплаших за живота си; не мислете, че си въобразявам. И всичко това само защото като министър се опитах да действам разумно и да изложа последователно идеите си: казах им, че не можем да разваляме отношенията си с британци и американци, защото чрез тях получаваме зърно и петрол, без които страната ни ще загине. Настоях, че не трябва да позволяваме на Германия да се намесва във вътрешните ни дела, че трябва да се противопоставим на интервентските им планове, че не е в наш интерес да влизаме във войната на тяхна страна — дори с цената на колониалната империя, която смятат, че бихме могли да получим в замяна. Смятате ли, че са се замислили над думите ми? Не само че не ми обърнаха внимание, но ме обявяха за луд, задето си въобразявам, че можем да се противопоставим на армия, шестваща победоносно из цяла Европа. Знаете ли коя е последната гениална идея на великия Серано, знаете ли каква фраза повтаря напоследък? „Война с хляб или без хляб!“ Какви се струва? А побърканият съм бил аз!… Моето несъгласие ми струваше поста; кой знае дали накрая няма да ми струва и живота. Останах сам, Сира, сам. Министерският пост, военната кариера, личните ми връзки всичко, абсолютно всичко се срина в калта. А сега ме пращат в Ронда под домашен арест, току-виж са решили да ме предадат на военния трибунал и да ме застрелят някоя сутрин.

Свали очилата и разтърка очите си. Изглеждаше уморен. Грохнал. По-възрастен.

— Объркан съм, изтощен съм — каза тихо. После си пое дълбоко въздух. — Какво ли не бих дал, за да се върна назад, да остана завинаги в моето прекрасно Мароко. Какво ли не бих дал този кошмар да не беше започвал. Единствено Розалинда би могла да ме утеши, но тя си замина. Затова дойдох при вас — искам да ви помоля да й предадете новини от мен.

— Къде е сега?

От седмици си задавах този въпрос, без да знам към кого да се обърна за отговор.

— В Лисабон. Наложи се да замине много бързо.

— Защо? — попитах разтревожено аз.

— Научихме, че Гестапо я следи, трябваше да напусне Испания.

— А вие като министър не можахте ли да направите нещо?

— Да се преборя с Гестапо? Не е по силите ми, скъпа, нито на когото и да било друг. Отношенията ми с представителите на Германия напоследък бяха много обтегнати: някои от членовете на кабинета се погрижиха да подшушнат на посланика и хората му, че съм против намесата ни във войната и против прекалено тясната испано-германска дружба. Но дори да бях в отлични отношения с тях, вероятно нямаше да постигна нищо. В действителност Гестапо действа самостоятелно, извън официалните институции. Направихме проверка чрез наш внедрен агент и разбрахме, че Розалинда е в списъците им. За една нощ приготви багажа си и отлетя за Португалия, всичко останало го изпратихме след това. Единствено Бен Уайът, американският морски аташе, ни придружи до летището. Той е добър приятел. Никой друг не знае къде е. Или поне никой друг не би трябвало да знае. Сега обаче искам да го споделя с вас. Извинявам се, че нахлух в дома ви по това време и в това състояние, но утре ще ме откарат в Ронда и не знам колко време няма да мога се свържа с нея.

— Какво искате да направя? — попитах аз, осъзнавайки най-сетне целта на това странно посещение.

— Да се погрижите тези писма да стигнат до Лисабон чрез британската дипломатическа поща. Предайте ги на Алън Хилгарт, знам, че сте в контакт с него — каза той, като извади три обемисти плика от вътрешния джоб на сакото си. — Написах ги през последните седмици, но бях подложен на такова стриктно наблюдение, че не се осмелих да ги пратя по нито един канал — както разбирате, вече нямам доверие и на сянката си. Изглежда, днес, след официалното ми отстраняване, са си дали почивка и са свалили наблюдението. Затова успях да дойда тук, без да ме проследят.

— Сигурен ли сте?

— Напълно, не се тревожете — успокои ме той. — Взех такси, не исках да ползвам служебния превоз. Нито една кола не тръгна след нас по целия път, сигурен съм в това. А беше невъзможно да ме проследят пеша. Останах в таксито, докато видях портиера да излиза да изхвърли боклука. Едва тогава влязох в сградата. Бъдете спокойна, никой не ме видя.

— Откъде знаете адреса ми?

— Как няма да го знам? Розалинда избра този апартамент и постоянно ме осведомяваше за хода на преустройството му. Радваше се много, че пристигате и че ще съдействате за каузата на страната й. — Отново се усмихна, без да разтваря устни, само с единия ъгъл на устата. — Обичам я много, Сира. Обичам я ужасно много. Не знам дали ще я видя отново, но ако не успея, кажете й, че бих дал живота си, за да бъде тази нощ с мен. Бихте ли ми налели още една чаша?

— Моля ви, няма нужда да питате.

Вече бях престанала да броя питиетата, които беше изпил, вероятно бяха пет-шест. Следващата чаша прогони меланхолията му. Беше се отпуснал и нямаше вид на човек, който възнамерява да си ходи.

— Розалинда се чувства добре в Лисабон, справя се с положението. Вие вече я познавате, приспособява се към всичко с удивителна лекота.

Едва ли имаше друг човек като моята приятелка, способен да приеме нова самоличност и да започне от нулата колкото пъти се наложи. Каква странна двойка бяха двамата с Бейгбедер. Колко различни и въпреки това, колко добре се допълваха.

— Когато можете, отидете да я видите в Лисабон, ще се радва да прекара няколко дни с вас. Адресът й е на писмата, които ви дадох — преди да ги предадете, непременно си го запишете.

— Обещавам ви, че ще се опитам. Вие също ли ще отидете в Португалия? Какви са плановете ви, след като всичко това свърши?

— Когато ме освободят от ареста? Знам ли, може да продължи с години; възможно е да не изляза жив от там. Положението е много несигурно, не знам дори какви обвинения ще предявят срещу мен. Неподчинение, шпионаж, държавна измяна — всичко е възможно. Но ако съдбата е на моя страна и нещата приключат бързо, мисля, че наистина ще замина за чужбина. Бог ми е свидетел, че не съм либерал, но ми е противен мегаломанският тоталитаризъм, който Франко наложи след победата; това чудовище, на което той даде живот и което мнозина от нас му съдействаха да отгледа. Нямате представа колко съжалявам, че допринесох за възвеличаването му от Мароко по време на войната. Не харесвам този режим, никак не го харесвам. Не харесвам и тази Испания; не харесвам този уродлив образ на голяма и свободна Испания, които се опитват да ни пробутат. Прекарал съм повече години в чужбина, отколкото в страната — тук се чувствам чужденец, много неща са ми чужди.

— Винаги можете да се върнете в Мароко — отбелязах аз. — С Розалинда.

— Не, не — отвърна твърдо той. — Мароко вече е минало. Не може да ме изпратят там. След като съм бил висш комисар, не бих могъл да поема по-нисък пост. С болка в сърцето трябва да призная, че Африка вече е приключил етап в живота ми. Искам да кажа — професионално, защото, докато съм жив, в душата си винаги ще остана свързан с нея. Иншаллах. Така да бъде.

— Тогава?

— Всичко ще зависи от положението ми на военен: аз съм в ръцете на каудильо, генералисимус на армията с Божието благоволение; глупости, сякаш Бог има нещо общо с това. Може да ме освободи след месец, може и да реши да ме екзекутират. Кой би могъл да предположи преди двайсет години, че животът ми ще зависи от Франкито?

Отново свали очилата и разтърка очите си. Напълни чашата и запали нова цигара.

— Много сте уморен — казах аз. — Защо не се приберете да си легнете?

Погледна ме с изражение на изгубено дете. Дете, което носеше на гърба си товара на петдесетгодишен живот, на най-високата длъжност в испанската колониална администрация и на отговорен министерски пост. Отвърна ми с обезоръжаваща искреност:

— Не искам да си тръгна. Не бих могъл да остана отново сам в онази зловеща къща, която досега беше официалното ми жилище.

— Ако искате, останете да спите тук — предложих аз. Знаех, че е неразумно от моя страна да го каня, но се опасявах, че в неговото състояние би могъл да извърши някоя лудост, ако му затворя вратата на дома си и тръгне да скита сам из улиците на Мадрид.

— Едва ли ще мога да заспя — призна той с тъжна полуусмивка. — Но ще съм ви благодарен, ако ми позволите да си почина малко. Обещавам, че няма да ви притеснявам. Ще бъде като убежище насред буря — не може да си представите колко горчива е самотата на прокудения.

— Чувствайте се като у дома си. Ще ви донеса одеяло, ако решите да полегнете. Свалете си сакото и вратовръзката, настанете се удобно.

Послуша ме, а в това време аз отидох да взема завивка. Когато се върнах, беше по риза и си наливаше нова чаша с коняк.

— Последната — отсякох аз и взех бутилката.

Оставих чист пепелник на масата и одеяло върху облегалката на дивана. После седнах до него и хванах ръката му.

— Всичко ще бъде наред, Хуан Луис, просто ви трябва време. Рано или късно всичко минава.

Облегнах глава на рамото му, а той постави ръката си върху моята.

— Дано Бог ви чуе, Сира, дано Бог ви чуе.

Оставих го да се бори с демоните си и отидох да си легна. Докато вървях по коридора към спалнята си, чух, че говори нещо на арабски, не разбрах какво. Заспах късно — навярно бе към четири призори, когато потънах в неспокоен и странен сън. Събуди ме шумът от затварянето на входната врата в дъното на коридора. Погледнах будилника. Осем без двайсет. Никога повече не го видях.

42.

Опасенията, че ме следят, минаха на заден план, сякаш внезапно бяха изгубили значение. Преди да тревожа Хилгарт с предположения, които може би бяха неоснователни, трябваше незабавно да се свържа с него, за да му предам информацията и писмата. Положението на Бейгбедер беше много по-важно от страховете ми — заради него самия, заради приятелката ми, заради всички нас. Затова на сутринта накъсах на парченца кройката, в която съобщавах за подозренията си, че ме следят, и я заместих с нова: „Бейгбедер ме посети вчера вкъщи. Отстранен от министерството, изключително напрегнат. Прашат го арестуван в Ронда. Бои се за живота си. Даде писма, които да се пратят на г-жа Фокс Лисабон с дипломатическа поща посолство. Чакам спешни указания“.

Обмислих идеята да отида в „Ембаси“ на обяд и да привлека вниманието на Хилгарт. Сигурно беше узнал новината за уволнението на министъра рано сутринта, но знаех, че подробностите, които полковникът ми беше съобщил, щяха да го заинтересуват много. Освен това предусещах, че трябва да се отърва възможно най-бързо от писмата за Розалинда: ако се съди по състоянието на подателя, тези страници вероятно надхвърляха рамките на обикновената кореспонденция и съдържаха взривоопасно политическо съдържание, което в никакъв случай не трябваше да остава у мен. Беше сряда и както обикновено, имах час във фризьорския салон, така че предпочетох обичайния канал за предаване, вместо да предприемам спешни действия, с които просто щях да ускоря получаването на информацията с два часа. Затова си наложих да работя цялата сутрин, приех две клиентки, обядвах без апетит и в четири без петнайсет се отправих към фризьорския салон с рулото от кройки, здраво увито в копринена кърпа в чантата ми. Времето предвещаваше дъжд, но реших да не вземам такси: нуждаех се от чист въздух, за да разсея мрачните мисли, които ме връхлитаха. Докато вървях, си припомних подробностите от неочакваното посещение на Бейгбедер предната нощ и се опитах да предугадя плана, който Хилгарт и хората му щяха да измислят, за да вземат писмата. Потънала в мисли, забравих, че трябва да внимавам дали ме следят; бях толкова погълната от тревоги, че и да е имало някой по петите ми, не бих го забелязала.

Скрих съобщенията в шкафа. Къдрокосото момиче, което отговаряше за гардеробиерната, ме изгледа равнодушно, когато очите ни се срещнаха. Или беше изключителна сътрудничка, или нямаше представа какво става пред очите й. Фризьорките ме обслужиха с обичайната си сръчност и докато къдреха косата ми, която вече стигаше под раменете, аз се престорих, че чета задълбочено новия брой на едно списание. Твърде малко се интересувах от това женско издание, пълно с фармацевтични продукти, със сладникави и лицемерно нравоучителни истории и обширен репортаж за готическите катедрали, но го изчетох от кора до кора, без да вдигам поглед от него, за да избегна общуването със съседките си, чиито разговори изобщо не ме интересуваха. Нямах никакво намерение да завързвам разговор с когото и да било, но имаше голяма вероятност да срещна някоя клиентка.

Излязох от фризьорския салон без кройките, с идеална прическа, но все още с тревога в душата. Времето беше все така мрачно, но реших да се поразходя, вместо да се прибера веднага вкъщи: предпочитах да се разсея и да не мисля за писмата на Бейгбедер, докато получа указания от Хилгарт какво да правя с тях. Тръгнах по улица „Алкала“ към Гран Виа. В началото разходката ми беше спокойна и безгрижна, но постепенно движението по тротоара нарасна, добре облечени минувачи се смесваха с ваксаджии, със събирачи на угарки и просяци, които излагаха на показ язвите без ни най-малък свян, за да получат милостиня. Едва тогава осъзнах, че съм излязла извън границите на периметъра, определен Хилгарт — навлизах в опасно пространство, в което можех да срещна някой познат от миналото. Вероятно изобщо нямаше да заподозрат, че жената, облечена с елегантно сиво палто, е същата шивачка от преди години, но за всеки случай реших да вляза в един киносалон, за да убия времето и същевременно да не рискувам повече от необходимото.

Салонът беше в Двореца на музиката, а филмът — „Ребека“. Прожекцията вече бе започнала, но за мен нямаше значение: интригата не ме интересуваше, търсех само малко уединение в очакване на часа, когато някой ще изпрати в дома ми указания как да действам. Разпоредителят ме придружи до един от последните странични редове, докато Лорънс Оливие и Джоан Фонтейн се носеха шеметно по безбройните завои на пътя в една открита кола. Когато очите ми свикнаха с тъмнината, забелязах, че централната част на партера е практически пълна, но в зоната, в която се намираше редът ми, само тук-там се мяркаха фигури. Вляво имаше няколко двойки; вдясно беше празно. За кратко обаче — няколко минути след като влязох, забелязах, че някой сяда в края на реда, на десетина места от мен. Един мъж. Сам. Сам мъж, чието лице не успях да види тъмното. Обикновен мъж, който изобщо не би привлякъл вниманието ми, ако не бе облечен в светъл шлифер с вдигната яка, същи като на мъжа, който ме следеше от седмица. Мъж с шлифер с вдигната яка, който — ако се съди по посоката, накъдето обръщаше погледа си — се интересуваше повече от мен, отколкото от филма.

По гърба ми полазиха студени тръпки. Внезапно осъзнах, че предположенията ми са били верни: този мъж беше там заради мен, вероятно ме беше проследил от фризьорския салон, може би дори от дома ми; беше вървял след мен стотици метри, беше наблюдавал как купувам билет на касата, как прекосявам фоайето, влизам в салона и сядам на мястото си. Не му е било обаче достатъчно да ме наблюдава — след като ме бе съзрял в салона, той бе седнал едва на няколко метра от мен, преграждайки пътя ми към изхода. А аз, разстроена от новината за отстраняването на Бейгбедер, най-наивно бях решила в последния момент да не уведомявам Хилгарт за подозренията си, макар че те се бяха засилили през последните дни. Първата ми мисъл беше да избягам, но веднага си дадох сметка, че съм като в капан. Не можех да стигна до десния коридор, без да мина покрай него; в случай че избера да тръгна наляво, трябваше да обезпокоя малобройните зрители, които с мърморене щяха да станат или да свият краката си, за да ми направят път, така че непознатият щеше да има предостатъчно време да напусне мястото си и да ме последва. Тогава си спомних съветите на Хилгарт по време на обяда в Американската легация: заподозра ли, че ме следят, да запазя хладнокръвие и да се държа естествено.

Дързостта на непознатия обаче не предвещаваше нищо добро: прикритото и умело следене през изминалите дни сега се беше превърнало в демонстративно оповестяване на намеренията му. Тук съм, за да ме видите, сякаш казваше той. За да знаете, че ви следя и знам къде отивате; за да осъзнаете, че мога преспокойно да се намеся в живота ви; ето вижте, днес реших да ви проследя до киното и да ви преградя изхода; утре мога да направя с вас каквото си поискам.

Престорих се, че не му обръщам внимание, и опитах да се съсредоточа във филма, но не успях. Кадрите се сменяха пред очите ми, без да проумея техния смисъл и връзка: мрачна и величествена къща, икономка с вид на зла вещица, главна героиня, която винаги постъпва погрешно, и призракът на една пленителна жена, който се носи във въздуха. Вниманието на всички беше приковано в екрана, моето обаче бе насочено към по-близък обект. Докато минутите течаха и на екрана се сменяха образи в бяло, черно и сиво, аз няколко пъти навеждах глава, така че косата да закрие лицето ми отдясно, и се опитвах през нея да огледам незабелязано непознатия. Не успях да различа чертите му — разстоянието и тъмнината ми попречиха. Между нас обаче се установи мълчалива и изпълнена с напрежение връзка, сякаш ни свързваше общата липса на интерес към филма. Никой от двамата не затаи дъх, когато безименната героиня счупи порцелановата фигура, не ни обхвана паника, когато икономката се опита да я убеди да се хвърли в бездната; не се вцепенихме, когато разбрахме, че самият Макс де Уинтър може би е убиецът на перверзната си съпруга.

Думата „край“ се появи след опожаряването на Мандърлей и лека светлина обля салона. Първата ми реакция беше да скрия лицето си: по някаква абсурдна причина почувствах, че на светло съм по-уязвима за преследвача си. Наведох глава, косата за пореден път закри лицето ми и се престорих, че търся нещо в чантата си. Когато най-после вдигнах очи и погледнах надясно, мъжът бе изчезнал.

Със свито от страх сърце изчаках на мястото си, докато екрана стана бял. Всичките светлини се запалиха, последните зрители напуснаха салона, разпоредителите влязоха, за да приберат боклуците и забравените вещи между редовете. Едва тогава, все още уплашена, събрах смелост и станах.

Голямото фоайе беше препълнено и шумно: навън валеше като из ведро и чакащите да излязат зрители се блъскаха с дошлите за следващата прожекция. Приютих се зад една отдалечена колона в ъгъла и сред тълпата, гласовете и дима на цигарите се почувствах анонимна и в безопасност. Усещането за сигурност обаче продължи едва няколко минути — до момента, в който тълпата започна да се разпръсва. Новодошлите най-после влязоха в салона, за да се вглъбят в злощастията на семейство Де Уинтър и техните призраци. Най-предвидливите сред посетителите излязоха навън, подслонени под чадъри и шапки, най-непредвидливите — с вдигнати над главите си сака или вестници, а най-смелите — въоръжени единствено с дързостта си. Напуснали измамния свят на киното, всички те се сблъскваха отново с ежедневната действителност, която в тази есенна вечер беше приела формата на плътна дъждовна завеса, спускаща се безмилостно от небето.

Да се намери такси беше предварително изгубена битка, затова — подобно на излезлите преди мен — аз събрах смелост, покрих главата си с копринена кърпа, вдигнах яката на палтото си и се запътих към къщи под дъжда. Крачех бързо, нетърпелива да стигна колкото се може по-скоро, за да се скрия както от дъжда, така и от десетките подозрения, които ме връхлитаха, докато вървях. Обръщах постоянно глава назад: ту ми се струваше, че ме следят, ту решавах, че вече не ме следят. Всеки мъж с шлифер ме караше да ускоря крачка, макар и да съзнавах, че силуетът му се различава от този на мъжа, от когото се страхувах. Някой мина бързо покрай мен и когато неволно ме докосна по ръката, аз тичешком се скрих до витрината на една затворена аптека; един просяк ме дръпна за ръкава, молейки за милостиня, но вместо подаяние, изтръгна само изплашен вик. Опитах се да вървя редом с няколко почтени навил двойки, но те явно уплашени от натрапената близост, побързаха да се отдалечат от мен. Докато газех из локвите, чорапите ми се изпръскаха с кал, токът на лявата ми обувка се заклещи в решетката на канализацията. Крачех припряно и нетърпеливо по улиците, почти без да обръщам внимание на колите. Фаровете на някакъв автомобил ме заслепиха на едно кръстовище; малко след това чух клаксона на камионетка, един трамвай едва не ме повлече: няколко метра по-нататък се отдръпнах миг преди да ме връхлети една черна кола, която вероятно не ме бе забелязала поради дъжда. А може и да ме бе забелязала.

Пристигнах мокра до кости и останала без дъх; портиерът, нощният пазач, неколцина съседи и петима-шестима зяпачи се бяха скупчили на няколко метра от входа, преценявайки щетите, причини от водата, която бе наводнила мазетата. Никой не ме забеляза. Изкачих стъпалата две по две, смъкнах прогизналата кърпа от главата и извадих ключовете, изпълнена с облекчение, че бях успяла се прибера, без да срещна преследвача си. Нямах търпение да се потопя в горещата вана, за да прогоня студа и страха от тялото си. За жалост, успокоението беше кратко. Кратко като секундите, през които стигнах до вратата, влязох и установих нещо необичайно.

В салона светеше лампа. Потърсих някакво логично обяснение, въпреки че доня Мануела и момичетата винаги гасяха всички светлини, преди да си тръгнат, може би този следобед бяха забравили да хвърлят последен поглед. Ето защо запалената лампа не ми се стари толкова необичайно явление, за разлика от онова, което заварих в антрето. Шлифер. Светъл, мъжки. Беше окачен на закачалата и от него зловещо бавно се стичаха капки вода.

43.

Притежателят му ме чакаше, седнал в салона. Не успях да кажа нито дума в продължение на дълги мигове, които сякаш продължиха цяла вечност. Неочакваният гост също не заговори веднага. Само се гледахме втренчено сред тълпящите се в паметта ни спомени и чувства.

— Хареса ли ти филмът? — попита той най-сетне.

Не отговорих. Пред мен беше мъжът, който от дни ме следеше. Същият мъж, който преди пет години бе напуснал живота ми, облечен с подобен шлифер; същият гръб, който потъна в мъглата с една пишеща машина, когато узна, че ще го оставя, защото съм влюбена в друг. Игнасио Монтес, първият ми годеник, се бе появил отново в живота ми.

— Колко много сме преуспели, а, Сира? — добави той, като стана и тръгна към мен.

— Какво правиш тук, Игнасио? — успях да прошепна най-после аз.

Още не бях съблякла палтото си; забелязах, че водата се стича в краката ми, образувайки малки локвички на пода. Въпреки това не помръдвах.

— Дойдох да те видя — отвърна той. — Изсуши се и се преоблечи — трябва да поговорим.

Усмихваше се и с усмивката си сякаш казваше: проклет да съм, че имам желание да се усмихвам. Тогава си дадох сметка, че от входната врата ме делят само два метра; можех да се опитам да избягам, да сляза надолу, прескачайки три по три стъпалата, да стигна до портала, да изляза на улицата, да тичам. Отхвърлих идеята — предусещах, че не е в мой интерес да реагирам необмислено, без да разбера за какво става дума, затова се приближих и застанах лице в лице с него.

— Какво искаш, Игнасио? Как влезе? За какво си дошъл, защо ме следиш?

— По-бавно, Сира, по-бавно. Задавай ми въпросите един по един, не бързай. Но преди това, ако нямаш нищо против, предпочитам двамата да се настаним удобно. Малко съм уморен, знаеш ли? Снощи ме накара да стоя до много късно. Би ли ми наляла едно питие?

— Преди не пиеше — отвърнах аз, като се стараех да запазя спокойствие.

Студен като острието на ножицата ми смях прониза пространството от единия до другия край.

— Каква добра памет имаш. При толкова интересни истории, които навярно си преживяла през всичките тези години, изглежда невероятно, че си спомняш такива банални неща.

Да, изглеждаше невероятно, но си спомнях. За това и за много други неща. За дългите следобедни разходки без посока, за танците по време на увеселенията на открито. Спомнях си оптимизма и нежността му; спомнях си самата себе си от времето, когато бях само една обикновена шивачка и цялото ми бъдеще зависеше от женитбата с мъжа, чието присъствие в момента ме изпълваше със страх и несигурност.

— Какво ще пиеш? — попитах най-накрая. Постарах се гласът ми да звучи спокойно, да не издавам тревогата си.

— Уиски. Коняк. Все ми е едно — същото, което предлагаш на гостите си.

Налях му остатъка от коняка, от който предната вечер бе пил Бейгбедер; бяха останали само два пръста. Когато се обърнах към него установих, че е облечен с обикновен сив костюм — платът бе по-качествен и бе по-добре ушит в сравнение с костюмите, които носеше по време на годеничеството ни, но шивачът бледнееше в сравнение с шивачите на мъжете, с които напоследък бях обградена. Оставих чашата на масата до него и едва тогава забелязах, че върху нея има кутия с бонбони от „Ембаси“, увита в сребриста хартия и завързана с красива розова панделка.

— Някой ухажор ти е пратил подарък — каза той, като докосна с върховете на пръстите си кутията.

Не отвърнах нищо. Не можах, дъхът ми замря. Знаех, че някъде в опаковката на тази неочаквана пратка има кодирано съобщение от Хилгарт: съобщение, което никой, освен мен не трябваше да забележи.

Седнах на разстояние от него, в единия край на дивана, все още напрегната и мокра до кости. Престорих се, че не обръщам внимание на бонбоните, и се загледах мълчаливо в Игнасио, докато отмятах от лицето си мокрите кичури коса. Беше слаб, както преди, но лицето му не беше същото. Косата му бе започнала да побелява на слепоочията, въпреки че едва беше прехвърлил трийсетте. Имаше сенки под очите, бръчици в ъглите на устата и умореното лице на човек, който води неспокоен живот.

— Виж ти, виж ти, Сира, колко време мина.

— Пет години — уточних с рязък тон. — А сега, ако обичаш, кажи ми за какво си дошъл.

— За няколко неща — отвърна той. — Но предпочитам преди това да се преоблечеш в сухи дрехи. И донеси паспорта си, като се връщаш. В сегашното ти положение ми се стори доста неучтиво да ти го искам на излизане от киното.

— И защо трябва да ти показвам паспорта си?

— Защото, доколкото подочух, сега си мароканска гражданка.

— А теб какво те засяга това? Нямаш никакво право да се намесваш в живота ми.

— Кой ти каза, че нямам?

— С теб вече нямаме нищо общо. Аз съм друг човек, Игнасио, нямам нищо общо с теб и с никого другиго от времето, когато бяхме заедно. Много неща се случиха в живота ми през тези години. Вече не съм същата.

— Никой от нас не е същият, Сира. Никой не би могъл да е същият след война като нашата.

Двамата замълчахме. В паметта ми, като полудели чайки, се блъскаха безброй образи от миналото, безброй чувства, които не успявах да овладея. Пред мен беше мъжът, който можеше да бъде баща на децата ми, един добър човек, който ме обожаваше и когото аз нараних жестоко. Пред мен беше също мъжът, който можеше да се превърне в най-лошия ми кошмар, някой, който може би пет години бе предъвквал омразата си и сега беше готов на всичко, за да ме накаже за предателството ми. Например да ме издаде, да ме обвини, че не съм тази, за която се представям, и да извади дълговете ми от миналото.

— Къде беше през войната? — попитах аз почти със страх.

— В Саламанка. Отидох за няколко дни да видя майка си и въстанието ме завари там. А ти?

— В Тетуан — отвърнах, без да мисля. Може би не трябваше да бъда толкова недвусмислена, но вече беше късно. За моя изненада, отговорът ми сякаш му се понрави. Лека усмивка се появи на устните му.

— Разбира се — каза той тихо. — Разбира се, сега всичко придобива смисъл.

— Какво придобива смисъл?

— Нещо, което исках да зная за теб.

— Няма какво да знаеш за мен, Игнасио. Просто трябва да ме забравиш и да ме оставиш на мира.

— Не мога — отсече рязко той.

Не попитах защо. Уплаших се да не ми поиска обяснения, да ме упрекне, че съм го изоставила, и да ме обвини за това, което му сторих. Или още по-лошо: разтревожих се да не ми каже, че още ме обича, и да ме моли да се върна при него.

— Трябва да си тръгваш, Игнасио, трябва да забравиш за мен.

— Не мога, скъпа — повтори той, но този път с оттенък на горчива ирония. — Всичко бих дал, за да не си спомням за жената, която ме съсипа, но не мога. Работя за Главна дирекция „Сигурност“ към Министерството на вътрешните работи. Отговарям за наблюдението и следенето на чужденците, които влизат в страната, най-вече онези, които пребивават в Мадрид с намерение да останат. И ти си сред тях. На едно от първите места.

Не знаех дали да се смея, или да плача.

— Какво искаш от мен? — попитах, когато най-после успях да се съвзема.

— Документ за самоличност — каза той. — Паспорт и митническо разрешение за всичко, което е дошло тук от чужбина. Преди това обаче се преоблечи.

Говореше с хладен и уверен тон, професионално. Беше съвсем различен от онзи другия Игнасио — нежен и подобен на дете, когото пазех в спомените си.

— Можеш ли да ми покажеш служебна карта? — попитах тихо. Предполагах, че не лъже, но исках да спечеля време, за да осмисля очевидното.

Извади портфейл от вътрешния джоб на сакото си. Отвори го със същата ръка, с която го държеше, със сръчността на човек, свикнал често да се легитимира. Наистина там бяха снимката и името му до длъжността и службата, която току-що бе споменал.

— Момент — прошепнах аз.

Отидох в стаята си. Извадих бързо от гардероба бяла блуза и синя пола, после отворих едно чекмедже, за да взема чисто бельо. Тогава докоснах с пръсти писмата на Бейгбедер, скрити под сгънатите комбинезони. Поколебах се няколко секунди, без да знам какво да правя с тях — дали да ги оставя, където бяха, или да потърся по-сигурно място. Огледах стаята с търсещи очи — може би над гардероба, може би под дюшека. Или пък между чаршафите. Или зад огледалото на тоалетката. Или в кутия за обувки.

— Побързай, ако обичаш — извика Игнасио от салона.

Тикнах писмата в дъното, закрих ги напълно с половин дузина комбинезони и затворих рязко чекмеджето. Мястото не беше нито по-добро, нито по-лошо от което и да е друго, така че за предпочитане беше да не предизвиквам съдбата.

Изсуших се, преоблякох се, извадих паспорта от нощното шкафче и се върнах в салона.

— Арис Агорик — прочете той бавно, когато му го връчих. — Родена в Танжер, жителка на Танжер. Има рожден ден на същата дата като теб, какво съвпадение.

Не отговорих нищо. Внезапно ми призля и едва се сдържах да не повърна.

— Може ли да знам защо си променила националността си?

Умът ми със светкавична бързина скалъпи лъжата. Нито аз, нито Хилгарт бяхме предвидили, че мога да се окажа в подобно положение.

— Откраднаха ми паспорта, но не можах да си извадя нов от Мадрид заради войната. Един приятел уреди всичко, за да ми дадат марокански паспорт и да пътувам безпрепятствено. Не е фалшив, можеш да провериш.

— Вече го направих. А името?

— Решиха, че е по-добре да го сменя, да бъде нещо арабско.

— Арис Агорик? Това арабско ли е?

— Шилха е — излъгах. — Диалектът на кабилите в Риф — добавих аз, като си спомних лингвистичните умения на Бейгбедер.

Той замълча за момент, като ме гледаше все така втренчено. Стомахът още ме присвиваше, но се помъчих да го успокоя, за да не се наложи да изтичам в банята.

— Искам да знам също каква е целта на престоя ти в Мадрид — попита накрая той.

— Да работя. Да шия, както винаги — отвърнах. — Това е шивашко ателие.

— Покажи ми го.

Заведох го в салона в дъното и му показах мълчаливо топовете плат, шаблоните и списанията. После го поведох по коридора и отворих вратите на всички помещения. Безупречните пробни. Банята за клиентките. Шивашкото ателие, пълно с изрезки от плат кройки и манекени с полусглобени дрехи. Стаята за гладене и няколко тоалета, които чакаха реда си. Накрая склада. Вървяхме заедно, един до друг, както толкова пъти бяхме обикаляли по пътищата на живота преди време. Спомних си, че тогава беше с почти една глава по-висок от мен; сега разликата изглеждаше по-малка. Само че това не се дължеше на грешка на паметта: когато бях начинаеща шивачка, а той — кандидат-чиновник, аз почти не носех обувки с токове; пет години по-късно с високите си токчета стигах до средата на лицето му.

— Какво има в дъното? — попита той.

— Спалнята ми, две бани и четири стаи; две от тях са за гости, а другите две са празни. Освен това трапезария, кухня и сервизни помещения — изрецитирах на един дъх.

— Искам да ги видя.

— Защо?

— Няма да ти давам обяснения.

— Добре — прошепнах аз.

Показах му стаите една по една със свито сърце и престорено хладнокръвие, което беше на светлинни години от истинското ми състояние; опитах се да прикрия треперенето на ръката, когато завъртах електрическите ключове и натисках дръжките на вратите. Писмата на Бейгбедер за Розалинда бяха останали в гардероба в спалнята ми, под бельото; краката ми се подкосиха при мисълта, че може да му хрумне да отвори чекмеджето и да ги намери. Влезе в стаята. Гледах го със свито сърце, докато обикаляше бавно из нея. Прелисти с престорен интерес романа, който беше на нощното шкафче и след това го върна на мястото му; прокара пръсти по краката на леглото, вдигна една четка от тоалетката, надникна през балкона. Надявах се с това да приключи посещението си, но не го направи. Все още оставаше нещо, от което най-много се боях. Отвори едното крило на гардероба, в което имаше горни дрехи. Докосна ръкава на едно дълго сако и колана на друго, после затвори. Отвори следващото крило и аз затаих дъх. Пред очите му се появиха чекмеджета. Отвори първото — шалчета. Повдигна края на едно, после на друго, на трето; върна чекмеджето на мястото му. Издърпа второто и аз затаих дъх — чорапи. Затвори го. Когато пръстите му докоснаха третото, усетих как краката ми омекват. Там, скрити зад копринените комбинезони, се намираха написани на ръка документи, които излагаха в първо лице обстоятелствата около нашумялото министерско уволнение, за което говореше цяла Испания.

— Мисля, че отиваш твърде далеч, Игнасио — прошепнах аз.

За миг ръцете му застинаха на дръжката на чекмеджето, сякаш обмисляше какво да прави. Стана ми студено, стана ми топло, почувствах тревога, жажда. Реших, че това ще е краят. После забелязах, че устните му се полуотварят, за да каже нещо. „Да продължим“, изрече лаконично той. Затвори крилото на гардероба, а аз едва сдържах въздишката на облекчение и неистовото желание да се разплача. Овладях се, доколкото можах, и отново поех ролята на екскурзовод по задължение. Огледа банята, в която се къпех, масата, на която се хранех, килера, където държах храната, коритото, където момичетата перяха дрехите. Може би не продължи по-нататък от уважение към мен, може би просто от неудобство, или защото правилата на работата му определяха граници, които не посмя да прекрачи — това така и не разбрах. Върнахме се в салона, без да разменим нито дума, докато аз благодарях на Бога, че обискът не беше по-обстоен.

Седна на същото място, а аз се настаних срещу него.

— Всичко наред ли е?

— Не — отсече той. — Нищо не е наред. Нищо.

Затворих очи, стиснах силно клепачи и отново отворих очи.

— Кое не е наред?

— Нищо не е наред, нищо не е такова, каквото би трябвало да бъде.

Внезапно нещо проблесна в съзнанието ми.

— Какво очакваше да намериш, Игнасио? Какво искаше да намериш, но не намери?

Не отговори.

— Смяташе, че всичко е прикритие, нали?

Пак не отговори, но отклони разговора в удобна на него посока отново пое нещата в свои ръце.

— Много добре знам кой е стъкмил цялата тази бутафория.

— Каква бутафория? — попитах.

— Тази пародия на ателие.

— Това не е пародия. Тук се работи здраво. Трудя се повече от десет часа на ден, седем дни в седмицата.

— Съмнявам се — каза той кисело.

Станах, приближих се до креслото му. Седнах на страничната облегалка и хванах дясната му ръка. Не се възпротиви, нито ме погледна. Плъзнах пръстите му по дланите ми, по собствените пръсти — бавно, за да почувства с кожата си всеки сантиметър от моята. Само исках да му дам доказателства за работата си, да усети мазолите и грапавините, причинени от ножиците, иглите и напръстниците в продължение на толкова години. Забелязах как потръпна при допира на ръцете ми.

— Това са ръце на работеща жена, Игнасио. Знам какво мислиш за мен и с какво смяташ, че се занимавам, но искам да те уверя, че това не са ръце на нечия метреса. Мъчно ми е, че те нараних, наистина много съжалявам. Не се отнесох добре с теб, но всичко вече е минало и няма връщане назад; няма да постигнеш нищо, като се намесваш в живота ми и търсиш в него несъществуващи призраци.

Престанах да плъзгам пръстите му по моите, но задържах ръката му между дланите си. Беше ледена. Постепенно се стопли.

— Искаш ли да знаеш какво ми се случи, след като се разделихме? — попитах го тихо.

Кимна. Все така не ме гледаше.

— Отидохме в Танжер. Забременях и Рамиро ме изостави. Изгубих детето. Внезапно се оказах сама в чужда страна, болна, без пари, обременена с дългове, които той остави на мое име, без да имам къде да се подслоня. Полицията ме преследваше, преживях ужасен страх, оказах се замесена в незаконни дейности. А после отворих ателие с помощта на една приятелка и отново започнах да шия. Работех ден и нощ, намерих си приятели, съвсем различни хора. Започнах да общувам с тях, влязох в един нов свят, но не престанах да шия. Срещнах също един мъж, един чуждестранен журналист, в когото навярно бих могла да се влюбя и с когото може би отново щях да бъда щастлива, но знаех, че рано или късно той ще замине, и се въздържах да се впускам в друга връзка от страх да не страдам отново, от страх да не преживея пак разкъсващата болка, която почувствах, когато Рамиро замина без мен. Сега се върнах в Мадрид сама и продължавам да работя, вече видя какво има в дома ми. Не знам дали това ти е достатъчно, но те уверявам, че платих скъпо за страданията, които ти причиних. В случай че съществува Божие правосъдие, то съвестта ми е спокойна, защото, ако поставим на везната това, което аз ти причиних, и това, което причиниха на мен, везните са изравнени.

Не разбрах дали думите ми го трогнаха, успокоиха или объркаха още повече. Няколко минути стояхме мълчаливо, аз държах ръката му между дланите си, телата ни бяха едно до друго, всеки усещаше присъствието на другия. След малко аз се отдръпнах и се върнах на мястото си.

— Какво общо имаш с министър Бейгбедер? — попита тогава той. Тонът му не беше остър, но не беше и мек — беше нещо средно между интимността, която бяхме споделили преди няколко мига и безкрайната дистанцираност в началото. Забелязах, че се опитва да възвърне професионалното си поведение. И забелязах също със съжаление, че може да постигне това без особено усилие.

— Хуан Луис Бейгбедер ми е приятел от Тетуан.

— Какъв приятел по-точно?

— Не ми е любовник, ако това имаш предвид.

— Прекара миналата нощ с теб.

— Прекара нощта в дома ми, не с мен. Не съм длъжна да ти давам отчет за личния си живот, но предпочитам да изясня нещо, за да не храниш никакво съмнение: с Бейгбедер не поддържаме любовна връзка. Снощи не сме спали заедно. Нито снощи, нито когато и да било. Не ме издържа никакъв министър.

— Тогава защо?

— Защо не сме спали заедно или защо не ме издържа никакъв министър?

— Защо дойде тук и остана почти до осем сутринта?

— Защото току-що бе научил, че са го отстранили, и не искаше да бъде сам.

Стана и се приближи до един от балконите. Заговори отново, докато гледаше навън, с пъхнати в джобовете на панталона ръце:

— Бейгбедер е кретен. Предател, купен от британците. Глупак, омаян от една английска кучка.

Засмях се без желание. Станах, приближих се до него.

— Нямаш представа, Игнасио. Може да работиш, за когото там работиш в Министерството на вътрешните работи и да са ти възложили да сплашваш всички чужденци, които минават през Мадрид, но нямаш никаква представа кой е полковник Бейгбедер и защо се е държал по този начин.

— Знам достатъчно.

— Какво?

— Че заговорничи срещу родината си. И че е некомпетентен като министър. Това твърдят всички, като започнем с пресата.

— Сякаш някой вярва на тази преса… — отбелязах иронично аз.

— А на кого вярваш? На новите си приятели чужденци?

— Може би. Знаят много повече неща от вас.

Обърна се и тръгна към мен с решителни крачки. Застана почти на педя от лицето ми.

— Какви неща знаят? — попита с дрезгав глас.

Разбрах, че е по-добре да замълча, и той продължи:

— Случайно да знаят, че мога да те депортирам още тази сутрин? Знаят ли, че мога да накарам да те арестуват, да превърнат екзотичния ти марокански паспорт в мокра хартия и да те изведат от страната със завързани очи, без никой да разбере? Приятелят ти Бейгбедер вече е извън правителството, останала си без покровител.

Беше толкова близо до мен, че можех ясно да видя докъде бе пораснала брадата му, след като се бе обръснал сутринта. Можех да забележа как адамовата му ябълка се движи, докато говори, да съзра всеки милиметър от движението на устните му, които толкова пъти ме бяха целували, а сега изричаха сурови заплахи.

Отговорих, като заложих всичко на една карта. Една фалшива като мен карта.

— Бейгбедер вече го няма, но ми остават други възможности, за които нямаш дори представа. Клиентките, за които шия, имат влиятелни съпрузи и любовници, а аз съм близка приятелка с много от тези жени. Могат да ми дадат дипломатическо убежище в поне половин дузина посолства, стига да поискам, като започнем с посолството на Германия, от което, между другото, държат здраво за топките собствения ти министър. Мога да си спася кожата с най-обикновено телефонно обаждане. Ти обаче може и да не успееш да го направиш, ако продължаваш да си пъхаш носа, където не трябва.

Никога не бях лъгала толкова безочливо. Вероятно дръзкият тон, с който говорех, се дължеше на чудовищността на лъжата ми. Не разбрах дали ми повярва. Може би да — историята беше неправдоподобна като житейския ми път, но аз, бившата му годеница, превърнала се в мароканска гражданка, бях тук като очевидно доказателство, че и най-невероятното може в даден момент да се превърне в чиста истина.

— Ще видим това — процеди той през зъби.

Отдръпна се от мен и отново седна.

— Не ми харесва този човек, в когото си се превърнал, Игнасио — прошепнах аз зад гърба му.

Той се изсмя горчиво.

— Какво право имаш ти да ме съдиш? Да не се смяташ за нещо повече, защото си прекарала войната в Африка и сега си се върнала като важна дама? Да не мислиш, че си по-добра от мен, защото приемаш в дома си министри предатели и ухажори ти пращат бонбони, докато останалите имаме само купони за черен хляб и леща?

— Съдя те, защото държа на теб и ти желая най-доброто — уточних аз. Гласът ми едва се чуваше.

В отговор той отново се изсмя. По-горчиво отпреди. И по-искрено.

— Ти държиш единствено на себе си, Сира. Аз, на мен, за мен. Аз работих, аз страдах, аз вече изплатих вината си — аз, аз, аз, аз. Никой друг не те интересува, никой. Случайно да си си направила труда да провериш какво е станало с познатите ти след войната? Хрумнало ли ти е поне веднъж да се върнеш в квартала си, издокарана с някой от елегантните си тоалети, за да разпиташ за тях, за да провериш дали някой не се нуждае от помощта ти? Знаеш ли какво е станало със съседите и приятелките ти през всичките тези години?

Въпросите му отекваха като удари с чук върху съвестта ми, като шепа сол, вероломно хвърлена в очите. Нямах отговори: не знаех нищо, защото бях избрала да не знам. Спазих заповедите, бях се държала дисциплинирано. Казаха ми да не излизам извън определен кръг от хора и така и направих. Положих усилия, за да не видя другия Мадрид, реалния, истинския. Ограничих действията си в границите на един идиличен град и се заставих да не се вглеждам в другото му лице: в улиците, изпъстрени с дупки, в улучените от снаряди сгради, в прозорците без стъкла и пресъхналите фонтани. Предпочитах да не спирам погледа си върху цели семейства, които ровеха из сметта за картофени обелки, да не обръщам очи към облечените в черно жени, които вървяха по тротоарите с бебета, притиснати към сухите им гърди; дори не поглеждах рояците мръсни и босоноги деца около тях, които, със засъхнали сополи по лицето и с обръснати и покрити със струпеи глави, подръпваха минусите за ръкава и се молеха за подаяние: „… господине, дайте милостиня, умолявам ви, госпожице, дайте милостиня, Бог ще ви възнагради“. Бях се оказала превъзходен и послушен агент на служба към британското разузнаване. Изключително послушен.

Отвратително послушен. Следвах буквално инструкциите, които ми дадоха: не се върнах в квартала си, не стъпих на улиците от моето минало. Не се опитах да узная какво е станало с моите близки, с приятелките ми от детството. Не отидох да видя моя площад, не минах по моята тясна улица, нито се изкачих по моето стълбище. Не почуках на вратата на съседите ми, не поисках да узная как са, какво е станало със семействата им по време на войната, нито след нея. Не се опитах да узная колко от тях са умрели, колко от тях са в затвора, как се справят с живота тези, които бяха останали живи. Не ме интересуваше с какви изгнили остатъци пълнят тенджерата, нито дали децата им са болни от туберкулоза, недохранени и босоноги. Не ме беше грижа за жалкото им съществуване, гнусях се от въшките и напуканата от студа кожа. Аз вече принадлежах към друг свят — света на международните конспирации, големите хотели, луксозните фризьорски салони и коктейлите в часа на аперитива. Вече нямах нищо общо с онзи мизерен и безличен живот с миризма на урина и варено цвекло. Или поне така мислех.

— Нищо не знаеш за тях, нали? — продължи бавно Игнасио. — Тогава слушай добре, защото ще ти разкажа. Съседът ти Норберто загина в Брунете, по-големият му син беше разстрелян веднага щом армията на националистите влезе в Мадрид, макар че, както говорят, той самият е участвал активно в репресиите от другата страна. Средният син е осъден на принудителен труд в Куелгамурос88, а малкият е в затвора „Ел Дуесо“. Влезе в Комунистическата партия, така че вероятно няма да го пуснат скоро, ако не го екзекутират някой ден. Майката — госпожа Енграсия, която те е гледала като малка и се е грижела за теб като за своя дъщеря, докато майка ти е била на работа, сега е сама — полусляпа е, върви по улиците като откачена и рови с една пръчка всичко, което намери. В твоя квартал вече не са останали гълъби и котки — всички са изядени. Искаш ли да знаеш какво е станало с приятелките ти, с които си играела на площад „Ла Паха“? Мога и това да ти кажа: един снаряд разкъса на парчета Андреита, докато пресичала улица „Фуенкарал“, на път към ателието, където работеше…

— Не искам да знам нищо повече, Игнасио, научих достатъчно — прекъснах го, като се опитвах да скрия вълнението си. Той сякаш не ме чу; продължи да изрежда ужасите един след друг:

— Соле, момичето от млекарницата, роди близнаци от елин милиционер, който изчезна, без да им остави дори името си; тя не можеше да се грижи за децата, защото нямаше с какво да ги издържа, така че ги отведоха в приют и повече не чу нищо за тях. Казват, че сега се предлага на разтоварачите на пазара на „Себада“, като взема по една песета за услугите, които им предоставя там, опряна на стената; разправят, че ходи там без бельо и си вдига полата, когато колите запристигат още преди зори.

По бузите ми се застичаха сълзи.

— Замълчи, Игнасио, замълчи, моля те — прошепнах. Не ми обърна внимание.

— Агустина и Нати, дъщерите на птицепродавеца, влязоха в един комитет за медицински сестри доброволки и през войната работиха в болницата „Сан Карлос“. Когато всичко свърши, отидоха в дома им, качиха ги в една камионетка и оттогава са в затвора „Лас Вентас“; осъдиха ги в „Лас Салесас“ на трийсет и една години и един ден. Трини, хлебарката…

— Млъкни, Игнасио, престани… — помолих го аз.

Най-после отстъпи.

— Мога да ти разкажа още много истории, знам почти всички. Всеки ден при мен идват хора, които познавам от онова време. Всички повтарят едно и също: говорих веднъж с вас, дон Игнасио, докато бяхте годеник на Сирита, дъщерята на госпожа Долорес, шивачката, която живееше на улица „Ла Редондиля“…

— За какво те търсят? — успях да попитам, обляна в сълзи.

— Всички за едно и също: да им помогна да освободят някой близък от затвора, да ме попитат дали имам връзки, за да спася някого от смъртна присъда, да им потърся работа, колкото и долна да е тя… Не можеш да си представиш какво е всеки ден в Главната дирекция — в преддверията, в коридорите и по стълбите постоянно се тълпят уплашени хора, чакащи да бъдат приети, готови да изтърпят каквото и да е, за да постигнат поне малко от това, за което са дошли: някой да ги чуе, някой да ги приеме, да им даде сведение за изчезнал близък, да им разясни кого трябва да молят, за да издействат освобождаването на някой роднина… Идват най-вече жени, много жени. Няма от какво да живеят, останали са сами с децата си и не могат да ги издържат.

— А ти можеш ли да сториш нещо за тях? — попитах аз, като направих усилие да се успокоя.

— Малко. Почти нищо. С престъпленията по време на войната се занимават военните трибунали. При мен идват за последен отчаян опит, обръщат се към всеки познат, който работи в администрацията.

— Но ти си от режима…

— Аз съм само обикновен чиновник без никаква власт, едно стъпало в йерархията — прекъсна ме той. — Не мога да направя нищо, освен да изслушам жалбите им, да ги упътя къде да отидат, в случай, че знам, и да им дам малко пари, когато видя, че са на ръба на отчаянието. Дори не съм член на Фалангата — просто участвах във войната, където тя ме завари, и съдбата пожела накрая да се окажа на страната на победителите. Затова постъпих в министерството и поех работата, която ми възложиха. Аз обаче не съм на ничия страна: видях твърде много ужаси и накрая изгубих уважение към всички. Изпълнявам заповеди, защото с това си изкарвам прехраната. Така че си затварям устата, свеждам глава и се разкъсвам от работа, за да издържам семейството си, това е всичко.

— Не знаех, че имаш семейство — казах аз, докато бършех сълзите си с кърпичката, която той ми даде.

— Ожених се в Саламанка и след войната дойдохме в Мадрид. Имам жена, две малки деца и дом. Поне знам, че някой ме чака след края на деня, колкото и тежък и гаден да е бил. Къщата ни изобщо не прилича на тази, но в нея винаги има запален огън и детски смехове в коридора. Синовете ми се казват Игнасио и Мигел, жена ми — Амалия. Никога не съм я обичал толкова, колкото обичах теб, нито умее да движи грациозно като теб ханша си, когато върви по улицата, нито съм я пожелавал някога така, както пожелах теб тази вечер, когато държеше ръката ми. Винаги обаче посреща трудностите с дух и кураж, пее, когато готви в кухнята с оскъдните продукти, и ме прегръща нощем, когато ме измъчват кошмари и крещя и плача, защото сънувам, че отново съм на фронта, и мисля, че ще ме убият.

— Съжалявам, Игнасио — промълвих със задавен от сълзите глас.

— Може да съм конформист и посредствен човек, послушен слуга на една реваншистка държава — добави той, като ме гледаше право в очите, — но ти нямаш право да ми казваш дали харесваш или не, мъжа, в когото съм се превърнал. Не можеш да ми даваш морални съвети, Сира, защото, ако аз съм лош, ти си още по-лоша. На мен поне ми е останала капка състрадание в душата; в твоята дори и това няма. Ти си само един егоист, който живее в огромна къща, от чиито ъгли наднича самотата. Един ренегат, който се е откъснал от корените си и не е способен да мисли за никого другиго, освен за себе си.

Исках да му извикам да млъкне, да ме остави на мира и да напусне живота ми завинаги, но преди да успея да изрека дори първата сричка, избухнах в неудържими ридания, сякаш нещо вътре в мен се бе разкъсало. Плаках. Скрих лице в шепите си и плаках безутешно, безкрайно. Когато най-после престанах и се върнах към действителността, беше след полунощ и Игнасио вече го нямаше. Беше си отишъл безшумно, със същата деликатност, с която винаги себе отнасял към мен. Но страхът и тревогата, които идването му предизвика у мен, не се разсеяха. Не знаех какви последствия щеше да има това посещение, не знаех какво ще стане с Арис Агорик след тази вечер. Може би предишният Игнасио щеше да се смили над жената, която толкова бе обичал, и щеше да я остави да продължи спокойно пътя си. А може би душата му на примерен чиновник на Нова Испания щеше да го накара да докладва на началниците си за фалшивата ми самоличност. Може би — както той самият заплаши — щяха да ме арестуват. Или депортират. Или да изчезна безследно.

На масата имаше кутия бонбони, която съвсем не беше толкова безобидна, колкото изглеждаше. Отворих я с една ръка, докато с другата бършех последните сълзи. Вътре намерих само две дузини бонбони от млечен шоколад. Тогава разгледах опаковката и на розовата панделка, с която кутията бе вързана, открих едва забележими чертички. Дешифрирах ги за три минути. „Спешна среща. Медицински кабинет доктор Рико. Каракас 29. Единайсет сутринта. Изключителни предпазни мерки.“

До бонбоните бе останала чашата, която няколко часа по-рано бях наляла за Игнасио. Недокосната. Както той самият каза, никой от нас вече не беше същият. Но макар че животът беше променил всички нас, той все така не пиеше.