Нишките на съдбата

16.

През есента дойдоха и други клиентки; повечето бяха заможни чужденки, както бе предрекла Канделария. Няколко германки. Една италианка. Както и няколко испанки, почти всички съпруги на предприемачи, защото администрацията и армията преживяваха трудни времена. Една богата и красива сефарадска еврейка, говореща мелодичния хакетия26, изпъстрен със странни, старинни думи: человек, кралице моя, добра седмица да даде нам Бог, тъй си беше, както ти рекох.

Ателието постепенно процъфтяваше, името му се разнесе из града. Имаше постъпления: песети от Бургос, френски и марокански франкове. Прибирах всичко в една малка касичка, която заключвах грижливо във второто чекмедже на нощното шкафче. Всеки месец на трийсето число връчвах съдържанието й на Канделария. Тя бързешком заделяше купчинка песети за текущите разходи, а останалите банкноти завиваше на стегнато руло, което ловко пъхваше в пазвата си. С месечната печалба, скътана в топлото убежище на изобилната й плът, тя отиваше при евреите и търсеше сараф, който щеше да й направи най-изгодното предложение. След малко се връщаше в пансиона, останала без дъх, с купчина лири стерлинги, свити на тръба и приютени в същото скривалище. Все още задъхана от бързането, тя изваждаше от пазвата си съкровището. „За по-сигурно, момиче, за по-сигурно, за мен най-хитри са англичаните. Няма да държим нито една песета на Франко, защото, ако националистите изгубят войната, с тях няма да можем да си избършем дори задниците.“ Разпределяше справедливо — половината за мен, половината за нея. „И винаги да има, душко.“

Свикнах да живея сама, спокойно, без страхове. Да се грижа за ателието и за себе си. Работех много, развличах се малко. Обемът на поръчките не надхвърляше възможностите ми, продължих без помощници. Поради това се трудех непрекъснато с конците, ножиците и въображението си. Понякога излизах да купя платове, да обличам копчета, да избирам макари. Наслаждавах се най-много на петъчния ден: отивах на близкия площад „Еспаня“ — мюсюлманите го наричаха „Феддан“, — за да видя как халифът излиза от двореца си и се отправя към джамията, яхнал бял кон под зелен слънчобран, обграден от местни войници с разкошни униформи — беше внушителна гледка. После обикновено тръгвах по улицата, която вече започваха да наричат „Генералисимус“, продължавах разходката до площад „Мулай ел Мехди“ и минавах пред черквата „Муестра Сеньора де лае Викториас“ — католическата мисия, където се отслужваха молитвени служби за войната.

Войната бе далечна, но вездесъща. Новините от другата страна на протока долитаха чрез радиото, чрез вестниците и от уста на уста. Хората отбелязваха напредването на войските с топлийки с цветни главички върху карти, окачени на стените. В самотата на своя дом аз също се осведомявах за случващото се в родината ми. Единственият каприз, който си позволих през тези месеци, беше покупката на радиоапарат; благодарение на него научих преди края на годината, че републиканското правителство се е преместило във Валенсия и е оставило народа сам да защитава Мадрид. Интербригадите отидоха в помощ на републиканците, Хитлер и Мусолини признаха легитимността на Франко, разстреляха Хосе Антонио в затвора в Аликанте, събрах сто и осемдесет лири, настъпи Коледа.

Първата Бъдни вечер в Африка прекарах в пансиона. Опитах се да откажа поканата, но стопанката ме убеди за пореден път с неустоимата си пламенност:

— Ще дойдеш на вечеря на „Ла Лунета“ и толкоз, повече няма да говорим. Докато на трапезата на Канделария има място, никой няма да остане сам на Коледа.

Не можах да откажа, но това ми струваше огромни усилия. С наближаването на празниците тъгата започна да се процежда през прозорците, да пропълзява под вратите и да изпълва ателието с меланхолия. Мислех за майка си, която сигурно се тревожеше, че няма вести от мен, питах се как успява да свързва двата края в тези страшни времена. Въпросите без отговори ме връхлитаха непрекъснато и засилваха безпокойството ми с всеки изминал ден. Обстановката около мен не допринасяше много за запазване на оптимизма: почти не се усещаше радостно настроение, макар че магазините бяха поукрасени, хората си разменяха поздравления, а децата от съседните апартаменти тананикаха коледни песнички, докато тичаха по стълбите. Мисълта за ставащото в Испания беше толкова натрапчива и мрачна, че никой нямаше настроение да празнува.

Пристигнах в пансиона след осем вечерта, не срещнах почти никакви хора по пътя. Канделария беше опекла две пуйки — първите приходи от новата дейност се бяха отразили благотворно върху хранителните й припаси. Аз занесох две бутилки газирано вино и пита холандско сирене, докарано от Танжер на баснословна цена. Заварих наемателите посърнали, потиснати, тъжни. Хазяйката обаче, запретнала ръкави, се опитваше да поддържа висок духа на паството си, като пееше с пълно гърло, докато довършваше приготовленията за вечерята.

— Пристигнах, Канделария — обявих аз, като влязох в кухнята. Спря да пее и да бърка яденето.

— А може ли да знам какво ти е? Защо имаш такъв вид, сякаш отиваш на заколение?

— Какво да ми е? Нищо ми няма — казах аз, избягвайки погледа й, като търсех място, където да оставя бутилките.

Тя избърса ръцете си в една кърпа, хвана ме за китката и ме принуди да се обърна с лице към нея.

— Мен не можеш да ме излъжеш, момиче. Заради майка ти е, нали?

Не я погледнах, нито отговорих.

— Първото посрещане на Коледа извън гнездото е тъжна история, но трябва да се примириш, момиче. Още си спомням как празнувахме вкъщи, макар че бяхме бедни като църковни мишки. Цяла нощ пеехме, танцувахме и пляскахме с ръце, защото за ядене нямаше почти нищо. Но кръвта вода не става, независимо от трудностите и лишенията, в които си живял.

Аз продължавах да избягвам погледа й, като се преструвах, че търся място да сложа бутилките на отрупаната със съдове маса. Хаванче, гърне със супа и паница с бит каймак. Купа с маслини, три глави чесън, дафиново клонче. Тя продължи да говори уверено, съпричастно:

— Но ще видиш, че всичко ще бъде наред. Бъди сигурна, че майка ти е добре, че тази вечер ще празнува със съседите и макар да мисли и да тъгува за теб, навярно се радва, че поне ти имаш късмета да си извън Мадрид, далече от войната.

Може би Канделария беше права, може би отсъствието ми е по-скоро утеха, отколкото мъка за майка ми. Навярно си мислеше, че съм още в Танжер с Рамиро, може би предполагаше, че ще прекараме вечерта в някой разкошен ресторант, сред безгрижни чужденци, танцуващи в интервала между ястията, далеч от ужасите на войната от другата страна на протока. Макар че се бях опитала да я уведомя в писмата си, всички знаеха, че пощата от Мароко не стига до Мадрид и вероятно тези мои послания никога ме бяха напускали Тетуан.

— Може би сте права — прошепнах едва чуто. Още държах бутилките в ръка, забила поглед в масата, неспособна да им намеря място. А и не смеех да погледна Канделария в очите, боях се че ще се разплача.

— Точно така, момиче, стига си умувала. Колкото и да й е мъчно за теб, мисълта, че дъщеря й е далече от бомбите и картечниците не може да не я радва. Така че хайде да се веселим, да се веселим — извика тя, като грабна от ръцете ми едната бутилка. — Ще видиш колко бързо ще ни стане радостно на сърцето, душко. — Отвори я и я надигна. — За майката, която те е родила. — Преди да успея да кажа нещо, тя отпи дълга глътка от пенливото вино. — А сега ти — заповяда, след като си избърса устата с опакото на ръката. Нямах никакво желание да пия, но се подчиних. Беше наздравица за Долорес, за нея бях готова на всичко.

Седнахме да вечеряме, но колкото и да се опитваше Канделария да поддържа празнично настроение, останалите почти не говореха. Нямаха желание дори за свада. Учителят кашляше до задушаване, а мършавите сестри, сега съсухрени още повече, си поплакаха. Дебелата майка въздишаше и подсмърчаше. Виното замая нейния Пакито и той изтърси някаква глупост, телеграфистът му отвърна, най-после се разсмяхме. Тогава хазяйката стана и вдигна с напуканата си чаша наздравица за всички: за присъстващите, за отсъстващите, за едните и за другите. Прегърнахме се, плакахме и поне една вечер не бяхме разделени на два лагера, а бяхме само група нещастници.

Първите месеци на годината преминаха спокойно и в неуморна работа. По същото време гостуванията на моя съсед Феликс Аранда зачестиха, докато накрая се превърна в ежедневно присъствие. Освен че живеехме врата до врата, с него ме свърза и друга близост, която не се измерваше с метрите, които ни деляха. Леко странното му държане и моята непрекъсната нужда от помощ допринесоха между нас да се породи приятелство, което укрепна неусетно и продължи през десетилетията и превратностите, които преживяхме. След първите скици, които решиха затруднението ми с екипа за тенис, се появиха и други случаи, в които синът на доня Енкарна с готовност ми протегна ръка и ми помогна да преодолея на пръв поглед непреодолими препятствия. За разлика от пола-панталона на Скиапарели, при втория случай, когато бях принудена да потърся услугите му, не беше заради художествените му умения, а заради собственото ми невежество по някои финансови въпроси. В началото го приех като незначително усложнение, което не би затруднило всеки друг с малко по-добро образование от моето. За съжаление оскъдната подготовка, която бях получила в скромното мадридско училище, не се простираше дотам. Затова в единайсет часа вечерта преди деня, когато трябваше да връча първата фактура от ателието, аз неочаквано открих, че съм неспособна да изложа писмено услугите и сумите, на които съответстваше извършената работа.

Беше месен ноември. В късния следобед небето постепенно бе придобило оловносив цвят и на смрачаване заваля проливен дъжд — прелюдия към бурята, която приближаваше откъм Средиземно море. Беше от онези бури, които повалят дървета, късат електрическите жици и карат хората да се сгушват в одеялата и да шепнат низ от горещи молитви към света Варвара. Два часа преди времето да се промени, Жамила беше занесла първите току-що завършени поръчки в дома на фрау Хайнц. Двата вечерни тоалета, двата ежедневни костюма и екипът за тенис — първите ми пет произведения — бяха свалени от закачалките в ателието, където чакаха да бъдат изгладени за последен път, бяха поставени в ленените си калъфи и отнесени на три пъти до местопредназначението си. Когато Жамила се върна от последното си посещение, ми предаде молбата:

— Фрау Хайнц казва Жамила отнесе утре фактура в германски марки.

И за да не би посланието да остане неясно, тя ми подаде илик с картичка, на която молбата бе написана. Тогава седнах да мисля как, по дяволите, се пише фактура. За пръв път паметта ми, моята незаменима съюзница, не ме измъкна от затруднението. Докато обзавеждах ателието, а после шиех първите дрехи, образите, които все още пазех от света на доня Мануела, ми бяха помогнали да се справя. Запечатаните в паметта ми картини, заучените умения, механичните движения и действия, повтаряни толкова пъти във времето, ми бяха предоставяли до този момент нужното вдъхновение, за да вървя успешно напред. Познавах отвътре до най-дребния детайл работата в едно добро шивашко ателие, умеех да вземам мерки, да разкроявам, да плисирам поли, да сглобявам ръкави и да поставям ревери, но колкото и да се ровех из списъка с умения и спомени, не намерих нищо, което да ми послужи за отправна точка при изработването на фактура. Докато бях в Мадрид, често се случваше да разнасям фактури по домовете на клиентките: понякога дори се връщах с изплатената сума в джоба. Никога обаче не се бях спирала да отворя някой от пликовете, за да разгледам подробно съдържанието му.

Хрумна ми да прибягна до Канделария, както винаги, но зад стъклата беше тъмно като в рог, дъждът се засилваше, шибан от бурния вятър, а светкавиците си проправяха неумолимо път откъм морето. При тази гледка пътят до пансиона изглеждаше ужасяващ като пътека през ада. Тогава реших да се справя сама: взех молив и лист, седнах на кухненската маса и се захванах за работа. Час и половина по-късно бях на същото място, с десетки смачкани листчета около мен, подострях с нож молива за пети път и продължавах да се чудя колко германски марки са петдесет и петте дуро, които бях предвидила да взема от германката. И тъкмо тогава, посред нощ, нещо се удари силно в стъклото на прозореца. Скочих толкова бързо, че преобърнах стола. Веднага видях, че в кухнята отсреща свети, и въпреки дъжда и късния час, съзрях там закръглената фигура на съседа Феликс, с претенциозните му очила и рядката къдрава коса, вдигнал ръка, готов да хвърли втора шепа бадеми. Отворих ядосано прозореца и понечих да му поискам обяснение за тази нелепа постъпка, но преди да изрека и дума, гласът му долетя до мен. Трополенето на едрите капки по плочките на вътрешния двор заглушаваше думите: посланието му обаче стигна до мен отчетливо:

— Нуждая се от убежище. Не обичам бурите.

Можех да му кресна, че е луд, че ме е уплашил до смърт, да го нарека глупак и просто да затворя прозореца. Не направих обаче нито едно от тези неща, защото в ума ми мигновено проблесна една мисъл: че тази налудничава постъпка би могла да се обърне в моя полза.

— Ще те пусна да влезеш, ако ми помогнеш — отвърнах му аз, без да си дам сметка, че му говоря на „ти“.

— Върви да отвориш, веднага идвам.

Разбира се, съседът ми знаеше, че двеста двайсет и пет песети се обменят за дванайсет и половина райхсмарки. И също така знаеше, че една прилична фактура не може да се напише на лист евтина хартия с размазан молив, така че отново прескочи до дома си и се върна с няколко листа английска хартия в цвят слонова кост и една писалка „Уотърман“, която изписваше изящни букви с лилаво мастило. После пусна в хол своята неизчерпаема изобретателност и неподражаемия си артистичен талант и за половин час, сред гръмотевиците и по пижама, не само успя да състави елегантна фактура, каквато европейските модистки в Северна Африка не можеха дори да си представят, но и даде име на ателието ми. Така се роди „При Сирах“.

Феликс Аранда беше странен човек. Да, беше духовит, с богато въображение и образован. Забавен и любопитен. Леко ексцентричен, а също и малко нахален. Вечерните му посещения се превърнаха в обичайно занимание. Не ежедневно, но постоянно. Понякога минаваха три-четири дни, без да се видим, понякога идваше пет вечери в седмицата. Или шест. Или дори седем. Честотата на тези среши зависеше не от нас, а от обстоятелството доколко пияна беше майка му. Каква странна връзка, какъв непонятен семеен свят цареше зад отсрещната врата. След смъртта на баща му Феликс и доня Екарна водеха привидно изпълнен с хармония живот. Заедно се разхождаха всеки следобед между шест и седем; заедно присъстваха на литургии и панихиди, купуваха лекарства от аптеката „Бенатар“, поздравяваха познатите любезно и хапваха кифли в „Ла Кампана“. Винаги грижлив към нея, той я подкрепяше нежно, докато вървяха: „внимавай, мамо, да не се спънеш, от тук, мамо, внимателно, внимателно“. Тя — горда със своето отроче, хвалеше наляво и надясно талантите му: „моят Феликс казва, моят Феликс прави, моят Феликс мисли, ах, моят Феликс, какво бих правила без него“.

Послушното пиленце и майката квачка обаче се преобразяваха в две чудовища веднага щом стъпеха на домашна територия. Едва прекрачила прага на жилището им, старицата надяваше униформата на тиранин и вадеше невидимия си камшик, за да унижи докрай сина си. „Почеши ми крака, Феликс, сърби ме глезенът; не там, по-нагоре, колко си непохватен, момче, как съм могла да родя изрод като теб; оправи хубаво покривката, изглежда ми накриво; не така, още по-лошо стана; сложи я, както си беше, каквото пипнеш, го разваляш, малоумнико, защо ли не те оставих в приюта, когато се роди; погледни ми венците, виж дали пиореята се е влошила, извади отварата от маточина, облекчава отделянето на газове, разтрий ми гърба с камфоров спирт, изпили ми този мазол, изрежи ми ноктите на краката, внимателно, лоена топко, ще ми отрежеш пръста; подай ми кърпичката, за да изплюя храчките, донеси ми един пластир «Сор Вирхиния» за лумбагото; измий ми косата и ми я навий на ролки, по-нежно, глупако, ще ми оскубеш косата.“

Така израснал Феликс — водейки двойствен живот, чиито страни били драматично различни. Веднага след смъртта на бащата любимото дете престанало да бъде любимо: без никой да подозира, пред хората той бил обект на ласки и обич, но насаме с майка си се превръщал в мишена на нейния гняв и разочарования. Всичките му мечти били покосени до корен: да напусне Тетуан, за да учи изящни изкуства в Севиля или Мадрид, да определи неясната си сексуалност и да се запознае с хора като него, притежаващи нековенционален дух и жадуващи да летят на воля. В замяна на това принуден да живее постоянно под мрачното крило на доня Енкарна. Завършил училището „Нуестра Сеньора дел Пилар“ с блестящи оценки, които не му послужили за нищо, защото майка му вече се била възползвала от положението си на страдаща вдовица, за да му издейства безлична чиновническа служба: да подпечатва бланки в продоволствения отдел на градската администрация — работа, способна да прекърши творческия дух и на най-талантливия и да го държи завързан като куче: сега ти подхвърлям парче месо, а сега ще те изритам така, че ще видиш звезди посред бял ден.

Той понасял ударите с францисканско търпение. И така в течение на годините двамата поддържали това неравноправно положение — тя го тиранизирала, а той послушно, стоически търпял. Било трудно да се разбере какво търси майката на Феликс във Феликс — защо се държи така с него, какво иска от сина си, освен това, което той навярно винаги е бил готов да й даде. Обич, уважение, съчувствие? Не. Това вече го имала без никакво усилие, той не пестял чувствата си, къде ти, добрият Феликс. Доня Енкарна искала нещо повече. Преданост, безусловна всеотдайност, изпълняване и на най-абсурдните й капризи. Послушание, покорство. Всичко, което мъжът й приживе изисквал от нея. Предположих, че затова се е отървала от него. Феликс никога не ми го каза открито, но ми оставяше подобно на грахови зрънца, следи по пътя. Аз просто ги следвах и стигнах до това заключение. Покойният дон Никасио вероятно бе убит от жена си, както може би и Феликс щеше накрая да постъпи с майка си в някоя смутна нощ.

Трудно би било да се прецени докога би могъл да изтърпи това жалко съществуване, ако решението не се появило най-неочаквано пред очите му. Един гражданин, благодарен за ефикасно свършена работа, му донесъл парче наденица и две бутилки анасонов ликьор за подарък: „да го опитаме, мамо, хайде, една чашка, само си накваси устните“. Но не само устните на доня Енкарна опитали сладникавия вкус на ликьора, а и езикът, и небцето, и гърлото, и хранопроводът, а от там парите я ударили в главата и същата тази алкохолна вечер Феликс намерил решението. Оттогава бутилката с ликьора била неговата съюзница — неговият спасителен пояс и вратичка, през която да стигне до третото измерение на живота си. Вече не бил само примерен син на улицата и жалка изтривалка в къщи; от този ден се превърнал във волна нощна птица, в беглец, търсещ кислорода, който му липсвал у дома.

— Още малко от „Маймунката“27, мамо? — питал той неизменно след вечеря.

— Добре, сипи ми съвсем малко. Най-вече за да си прочистя гърлото, защото май се простудих днес следобед в черквата.

Четирите пръста от гъстата течност потъвали с шеметна бързина в гърлото на доня Енкарна.

— Предупредих те, мамо, че не се обличаш достатъчно — добавял Феликс загрижено, докато пълнел отново чашата до самия ръб. — Хайде, пий бързо, ще видиш как веднага ще се стоплиш. — След десет минути и три чашки анасонов ликьор доня Енкарна хъркала замаяно, а синът й се устремявал като пусната на свобода птица към долнопробни бордеи, където се срещал с хора, които през деня и в присъствието на майка си не би посмял да поздрави.

След като се настаних на „Сиди Мандри“ — след нощта с бурята, — домът ми също се превърна в негово убежище. Идваше да прелиства списания, да споделя идеи, да рисува екипи и да ми разказва остроумно различни неща за света, за клиентките ми и за хората, с които ежедневно се разминавах, но не познавах. Така нощ след нощ той ме осведоми за Тетуан и за жителите му: откъде и за какво са дошли всички тези семейства в една чужда страна, кои са дамите, на които шиех, кой има власт, кой има пари, кой какво прави, защо, кога и как.

Пристрастието на доня Енкарна към бутилката невинаги обаче постигаше упояващ ефект и тогава, за жалост, нещата се объркваха. Формулата „аз те поя с алкохол, а ти ме оставяш на мира“ понякога не проработваше според очакванията. И когато ликьорът не успяваше да я повали, напиването й се превръщаше в истински ад. Тези вечери бяха най-ужасните, защото тогава майката не приличаше на кротка мумия, а на гръмотевичен Юпитер, способен да помете с крясъците си достойнството и на най-твърдия човек. Лош син, урод, нещастник, педал — това бяха най-меките думи, които излизаха от устата й. Той не й оставаше длъжен: знаейки, че утрешният махмурлук ще изтрие от паметта й всички спомени, с ловкостта на хвърляч на ножове й отговаряше със също така неприлични обиди. Гнусна вещица, злобарка, повлекана. Какъв скандал, Господи, ако ги чуеха приятелите, с които ходеха заедно на сладкарница, в аптеката и на църква. На следващия ден обаче те сякаш бяха забравили всичко и по време на следобедната разходка отново цареше мир и любов, като че между тях никога не е имало и най-малкото напрежение. „Какво искаш да хапнеш днес, мамо, кифла или предпочиташ пирожка с месо? Каквото решиш, Феликс, скъпи, изборът ти винаги е удачен. Хайде да побързаме, защото трябва да изкажем съболезнования на Мария Ангустиас, казаха ми, че племенникът й е загинал в битката при Харама; колко жалко, ангелчето ми, добре че като син на вдовица те освободиха от мобилизация. Какво щях да правя, Света Богородице, сама и със син на фронта.“

Феликс беше достатъчно умен, за да съзнава, че в тази връзка има нещо неестествено и нездраво, но му липсваше кураж да прекрати веднъж завинаги. Затова бягаше от непоносимата реалност, като алкохолизираше майка си, като се измъкваше досущ вампир призори или се надсмиваше над собствените си нещастия, докато търсеше вината в хиляди смехотворни причини и обмисляше най-чудати решения. Едно от развлеченията му беше да открива странности и лекове сред обявите във вестниците, излегнат на дивана ми, докато аз довършвах някой маншет или обшивах предпоследния илик за деня.

Тогава ми говореше ето такива неща:

— Мислиш ли, че гневливостта на майка ми е свързана с нервите? Може това да й помогне. Слушай, слушай: „Нервионал“. Събужда апетита, подобрява храносмилането, регулира стомаха. Премахва маниите и потиснатото настроение. Вземайте „Нервионал“, не се колебайте.

Или това:

— Според мен майка ми има херния. Вече съм решил да й подаря ортопедичен колан, току-виж я излекувал от раздразнителността, чуй само това: Страдащи от херния, избягвайте рисковете и неразположенията с незаменимия и модерен колан, чудо на науката и механиката, който без закопчалки, презрамки и връзки ще победи напълно болестта ви. Може би ще помогне, ти какво мислиш, да й купя ли един?

Или пък друго:

— Ами ако накрая се окаже, че е нещо на кръвта? Виж какво пише тук: Кръвоочистително средство „Ришле“. Нарушено оросяване, разширени вени и язви. Пречиства замърсената кръв. Ефикасно за елиминиране на пикочни отрови.

Или някаква глупост като тези:

— Ами ако са хемороиди? Ами ако е урочасана? Да потърся ли някой знахар от Арабския квартал, за да развали магията? Всъщност не би трябвало да се притеснявам толкова, защото се надявам дарвинистките й увлечения да скапят черния й дроб и да я довършат. Една бутилка вече не й стига за два дни, направо ще ме разори. — Прекъсна монолога си, очаквайки отговор, но не го получи. Или по-скоро не го получи в думи. — Не разбирам защо ме гледаш така, скъпа — добави той.

— Защото не знам за какво ми говориш, Феликс.

— Не знаеш какво имам предвид с дарвинистките склонности? Не знаеш ли кой е Дарвин? Онзи с маймуните, с теорията, че хората произлизаме от приматите. Казвам, че майка ми има дарвинистки увлечения, защото е луда по анасоновия ликьор с маймуната, разбираш ли? Скъпа, изглеждаш божествено и шиеш като същински ангел, но в областта на общата култура си кръгла нула.

Наистина бях кръгла нула. Знаех, че с лекота уча нови неща и запомням данни, но си давах сметка също за пропуските в образованието си. Притежавах много малко от знанията, които фигурираха в енциклопедиите: имената на шепа крале, научени наизуст, както и че Испания граничи на север с Бискайския залив, а Пиренеите я делят от Франция. Можех да изрецитирам таблиците за умножение и с лекота използвах числата в реални действия, но не бях прочела нито една книга през живота си, а познанията ми в областта на историята, географията, изкуството и политиката се изчерпваха с това, което бях дочула през месеците ми на съжителство с Рамиро и от караниците между пансионерите на Канделария. Създавах впечатление за млада жена със стил и за елитна шивачка, но съзнавах, че е достатъчно някой да поодраска леко външната ми обвивка, за да разбере без никакво усилие колко крехко е съдържанието. Затова през тази първа зима в Тетуан Феликс ми направи странен подарък — започна да ме образова.

Струваше си труда. За двамата. За мен: защото научих много неща и се усъвършенствах. За него: защото благодарение на срещите ни запълни самотните си часове с приятни преживявания. Въпреки похвалните си намерения обаче съседът ми се оказа необичаен учител. Феликс Аранда беше човек с копнеещ за свобода дух, който прекарваше четири пети от живота си притиснат между деспотичната двуполюсност на майка си и убийствената монотонност на бюрократичната си работа, така че в часовете си на свобода последното, което можеше да се очаква от него, беше ред, мярка и търпение — за да ги намеря, трябваше да се върна на „Ла Лунета“ където учителят дон Анселмо щеше да изработи учебна програма съобразно степента на невежеството ми. Но макар Феликс да не беше методичен и организиран учител, той ми преподаде много знания, които във времето по един или друг начин ми помагаха да се движа сред обществото. Благодарение на него научих кой са Модиляни, Скот Фицджералд и Жозефин Бекер, да различавам кубизма от дадаизма, узнах какво е джаз, къде се намират столиците на европейските държави на картата, запомних наизуст имената на най-добрите хотели и кабарета и се научих да броя до сто на английски, френски и немски.

Благодарение на Феликс научих също какво правят съотечествениците ми в тази далечна страна. Узнах, че Мароко е протекторат на Испания от 1912 г., няколко години след подписването на договора от Алхесирас, според който, както обикновено се случва на бедни роднини — в сравнение с богатите французи, — на Испания се паднала най-лошата част от страната, най-бедната, най-малко желаната. Наричали я „кокала на пържолата“. Испания се опитвала да постигне различни неща: да съживи имперската мечта, да участва в разпределението на африканската колониална плячка редом с останалите европейски нации, макар и с трохите, които великите сили и били отстъпили; да може да се мери поне малко с Франция и Англия, след като изгубила Куба и Филипините и „кожата на бика“28 се свила като хлебарка.

Не било лесно да се укрепи контролът над Мароко, макар че зоната, определена в договора от Алхесирас, била малка, местното население малобройно, а земята — неравна и неплодородна. В Испания имало съпротива и бунтове, хиляди испанци и африканци загинали в кървавото безумие на войната в Риф. Но целта била постигната.

Почти двайсет и пет години след официалното провъзгласяване на протектората, когато всяка вътрешна съпротива бе сломена, моите съотечественици все още бяха там, здраво закотвени в непрестанно разрастващата се столица. Военни от всякакъв ранг, пощенски, митнически и административни чиновници, инспектори, банкови служители. Предприемачи и матрони, учители, аптекари, юристи и продавачи. Търговци, зидари. Лекари и монахини, ваксаджии, съдържатели на заведения. Цели семейства, които привличаха други семейства с примамката за добри заплати и бъдеще, което щеше да се изгради в съжителство с други култури и религии.

В замяна на наложеното със сила присъствие в продължение на четвърт век Испания беше предоставила на Мароко модерно оборудване, здравеопазване и строителство, както и първите стъпки към подобряване на земеделието. Имаше школа за изкуство и традиционни занаяти. Както и придобивките, които бяха предназначени за задоволяване нуждите на испанските колонизатори и от които местното население можеше да се възползва: електричество, питейна вода, училища и школи, магазини, обществен транспорт, лечебници и болници, влак, който свързваше Тетуан със Сеута, и друг, който все още стигаше до плажа Рио Мартин. В материално отношение Испания беше получила твърде малко от Мароко — почти нямаше ресурси, които да експлоатира. В човешко измерение обаче, и то напоследък, наистина бе получила нещо важно за един от двата лагера на гражданската война: хиляди войници от местните марокански сили, които се биеха храбро на другия бряг на протока за напълно чуждата им кауза на разбунтувалата се армия.

Освен тези и други знания, от Феликс получих и нещо повече: компания, приятелство и идеи за ателието. Някои от тях се оказаха чудесни, а други — твърде ексцентрични, но поне разсмиваха в края на деня двете ни самотни души. Така и не успя да ме убеди да превърна ателието си в студио за сюрреалистични експерименти, в което качулките да са във формата на обувки, а скиците да представят модели, окичени с телефони вместо шапки. Не успя да ме накара да използвам морски раковини за гердани, нито парчета тръстика в коланите. Не успя да ме убеди, че не бива да приемам, която и да е клиентка, ако е лишена от блясък. Послушах го обаче задруги неща.

По негова инициатива промених начина си на говорене. Пропъдих от родния си испански вулгаризмите и разговорните изрази и възприех един нов стил, който ми придаваше по-изискан вид. Започнах да използвам френски думи и изрази, които бях чувала често в заведенията на Танжер, вплетени в разговори, в които почти никога не участвах, или при случайни срещи с хора, с които разменях едва няколко фрази.

И така, без да се напрягам особено — с три-четири пози, няколко точни и препоръки от личния ми Пигмалион, моята все още малобройна клиентела се погрижи да ми създаде биография. За два месеца аз се превърнах в млада шивачка на дрехи от висшата мода, дъщеря на разорен милионер, годеница на красив, известен прелъстител и авантюрист. Според предположенията сме живели в различни страни и сме били принудени да затворим ателиетата и магазините си в Мадрид, уплашени от политическата нестабилност. Междувременно годеникът ми преговарял с едно процъфтяващо предприятие в Аржентина, докато аз съм чакала завръщането му в столицата на протектората, защото ми били препоръчали благотворното въздействие на климата за деликатното ми здраве. Понеже животът ми винаги е бил толкова раздвижен, толкова бурен и толкова светски, не съм могла да гледам как времето минава, без да правя нищо, така че съм решила да открия малко ателие в Тетуан. Най-вече за да имам някакво занимание. Това обяснявало защо цените ми не са астрономически и не отказвам да приема всякакъв род поръчки.

Не опровергах нищо от образа, който си бяха създали за мен благодарение на колоритните коментари на моя приятел Феликс, не го и подсилих: просто оставих всичко, както си беше, подхранвайки тайнствеността и отговарях уклончиво, неопределено — страхотна стръв, която предизвикваше интерес и привличаше нови клиенти. Да можеха да ме видят младите шивачки от ателието на доня Емануела. Да можеха да ме видят съседките от площад „Паха“. Да можеше да ме види майка ми… Майка ми. Опитвах се да не мисля за нея, но споменът ме връхлиташе постоянно. Знаех, че е силна и че ще съумее да устои. Въпреки това обаче жадувах да чуя нещо за нея, да науча как се справя ден след ден, как живее сама и без доходи. Копнеех да й съобщя, че съм добре, че отново шия. Следях събитията по радиото и всяка събота Жамила отиваше до павилиона „Алкарас“, за да купи вестници. Но всяка новина преминаваше през филтъра на националистите, бях наясно с положението в Мадрид и съпротивата му. Но беше все така невъзможно да получа новини директно от майка ми. Колко ми липсваше! Исках да споделя с нея всичко в този чужд град, да създам с нея това ателие, да вкуся отново ястията й, да чуя винаги удачните й забележки. Уви. Долорес я нямаше. Аз обаче бях тук. Сред непознати, без да мога да се върна където и да е, борейки се за оцеляването си, измисляйки си едно измамно съществуване, върху което да стъпя сутринта, когато се събудя; криейки ревностно истината, че един безскрупулен негодник бе разбил сърнето ми и че с цената на една дузина пистолети бях отворила ателието, с което успявах да изкарвам прехраната си.

Често си спомнях и за Игнасио, първия ми годеник. Не ми липсваше физическата му близост; присъствието на Рамиро се бе оказало толкова помитащо и силно, че споменът за Игнасио — толкова деликатен, толкова фин — вече ми се струваше далечен и смътен една почти избледняла сянка. Спомнях си обаче с носталгия верността му, нежността му и увереността, че с него никога няма да ми се случи нищо лошо. И много, много по-често, отколкото желаех, споменът за Рамиро ме връхлиташе неочаквано и пронизваше като нож гърдите ми. Болеше, разбира се, че болеше. Болеше безкрайно много, но накрая свикнах да живея с това, все едно че влачех огромен товар, който забавя стъпките и изисква свръхусилие, но не ти пречи напълно да следваш пътя си.

Всички тези невидими присъствия — Рамиро, Игнасио, майка ми, изгубеното минало — се превърнаха с времето в непостоянни, но за сметка на това настойчиви спътници, с които трябваше да се науча да съжителствам. Нахлуваха, когато бях сама, в тихите следобеди в ателието сред кройките, в леглото, когато си лягах, или в полутъмния салон във вечерите без Феликс, излязъл на своите тайни похождения. През останалото време обикновено ме оставяха на спокойствие — вероятно усещаха, че съм твърде заета, за да им обърна внимание. Имах предостатъчно занимания: трябваше да се грижа за ателието и да доизградя фалшивата си самоличност.

17.

С пролетта работата се увеличи. Времето се променяше и клиентките ми се нуждаеха от по-леки дрехи за ясните утрини и за наближаващите вечери на мароканското лято. Появиха се няколко нови лица, още две германки, още еврейки. Благодарение на Феликс успях да си съставя една горе-долу точна представа за всички тях. Обикновено той срещаше клиентките на портала и на стълбището, на площадката и на улицата при влизане и излизане от ателието.

Разпознаваше ги, определяше статута им. Беше му забавно да събира информация от тук от там, за да състави портрета им, когато му липсваше някоя подробност — кои бяха те и техните семейства, къде отиват, откъде идват. По-късно, в моментите, когато майка му се свличаше в креслото със стичаща се от устата й слюнка, той идваше да ми съобщи резултатите от проучванията си.

Така научих подробности за фрау Лангенхайм — една от германките, които скоро станаха постоянни мои клиентки. Баща й бил италиански посланик в Танжер, а майка й била англичанка, но тя взела фамилията на мъжа си — минен инженер, който бил по-възрастен от нея, висок, плешив, уважаван член на малката, но решителна немска колония в Испанско Мароко. Феликс ме осведоми, че той бил един от нацистите, които най-неочаквано и за ужас на републиканците, получили директно от Хитлер първата чуждестранна помощ за надигналата се армия няколко дни след началото на бунта. Не успях веднага да преценя до каква степен действията на изпружения като струна съпруг на клиентката ми са се оказали съдбоносни за посоката на гражданската война, но благодарение на Лангенхайм и на Бернхарт друг пребиваваш в Тетуан немец, за чиято жена, полуаржентинка, също започнах да шия, войските на Франко най-неочаквано и в съвсем кратък срок се сдобили с щедра военна помощ, благодарение на което прехвърлили хората си на полуострова. Месеци по-късно, в знак на благодарност и признателност за значителния принос на съпруга й, клиентката ми щеше да получи от ръцете на халифа най-високото отличие в зоната на протектората и аз щях да я облека в коприна и органза за събитието.

Много преди това протоколно събитие, в едно априлско утро фрау Лангенхайм доведе в ателието едно лице, което аз още не познавах. Звънецът иззвъня и Жамила отвори; аз чаках в салона, като се преструвах, че разглеждам вътъка на един плат срещу светлината, нахлуваща през балкона. В действителност не гледах нищо; просто бях заела тази поза, за да си придам професионален вид, с който да приема клиентката си.

— Водя една приятелка англичанка, за да види работите ви — каза съпругата на германеца, докато влизаше с уверена крачка в помещението.

Тогава до нея се появи слаба руса жена, чийто вид красноречиво говореше, че коренът й не е от тези земи. Прецених, че е горе-долу на моята възраст, но ако се съди по непринудеността, с която се държеше, навярно вече беше изживяла хиляда живота като моя. Направиха ми впечатление естествената и свежест, самоувереност която излъчваше, и сдържаната елегантност, с която докосна ръката ми за поздрав, докато с грациозен жест отмяташе една къдрица от лицето си. Казваше се Розалинда Фокс. Имаше толкова светла фина кожа, сякаш бе направена от хартията, с която увиваха дантелите, и странен начин на изразяване, в който думи от различни езици се смесваха в екстравагантен и понякога неразбираем език.

— Нуждая се спешно от дрехи, so… I believe29, че с вас сме обречени… to understand each other. Да се разбираме, така мисля — каза тя, като завърши фразата с лек смях.

Фрау Лангенхайм отказа да седне с едно „бързам, скъпа, трябва вече да тръгвам“. Въпреки фамилията и смесения си произход говореше свободно испански.

— Розалинда, драга моя, ще се видим довечера на коктейла на консул Леонини — каза тя, като се сбогува с приятелката си. — Bye sweetie, bye, довиждане, довиждане.

Седнахме с новодошлата и аз за пореден път подхванах ритуала репетиран на толкова други първи срещи: разгърнах каталога си от пози и фрази, прелиствахме списания и разглеждахме платове. Посъветвах я и тя избра; после преразгледа решението си, отказа се и направи нов избор. Елегантната непринуденост, с която се държеше, ме предразположи още от началото. Понякога неестественото ми държане ме уморяваше, особено когато срещу мен седяха твърде взискателни клиентки. В случая не беше така — всичко премина без напрежение и без прекалени претенции.

Отидохме в пробната и взех мерки на финото й като на котка тяло, най-тънкото, което бях виждала. Продължихме да говорим за платове и форми, за ръкави и деколтета; огледахме отново избора си, утвърдихме го и аз го записах. Сутрешна рокля шемизета от щампована коприна, втален костюм от фин вълнен плат в розов цвят и един вечерен тоалет, вдъхновен от последната колекция на Ланвен. Казах й да дойде след десет дни и сметнах, че вече сме се приключили. Новата клиентка обаче реши, че още не е време да си тръгва, и разположена на креслото, извади табакера от черупка на костенурка и ми предложи цигара. Изпушихме бавно цигарите, обсъдихме моделите и тя сподели с мен мнението си на изпъстрения с чужди думи език. Посочвайки скиците, тя ме попита как се произнася „бродерия“ на испански, как се произнася „подплънка“, как се произнася „катарама“. Изясних съмненията й, смяхме се на приятната заваленост на произношението й, отново пушихме и накрая реши да си тръгне — спокойно, сякаш нямаше какво да прави, сякаш не бързаше да се срещне с никого. Преди това си оправи грима, като съзерцаваше равнодушно образа си в огледалцето на пудриерата. Приглади вълните на златистата си коса и си взе шапката, чантата и ръкавиците — елегантни и от най-добро качество, но не и нови. Изпратих я до вратата, чух потропването на токчетата й надолу по стълбите и я видях много дни по-късно. Никога не я срещнах по време на следобедните си разходки, не я забелязах в нито едно заведение, нито някой ми спомена за нея, нито се опитах да проуча коя е тази англичанка, която разполагаше с толкова излишно време.

През тези дни непрекъснато имах работа: поради нарасналата клиентела работех безкрайни часове, но си наложих подходящо темпо, ших без почивка до зори и успях да приготвя всяка дреха в установения срок. Десет дни след първата ни среща трите поръчани тоалета на Розалинда Фокс бяха поставени на манекените, готови за първата проба. Тя обаче не дойде. Не се появи и на следващия ден, нито на по-следващия. Не си направи труда да се обади, нито ми изпрати съобщение, в което да се извини за отсъствието си, да отложи пробата или да оправдае закъснението си. За пръв път ми се случваше подобно нещо с някоя поръчка. Помислих, че може би не възнамерява да се връща, че просто е минаваща през града чужденка, едно от онези привилегировани лица, които можеха да напускат протектората, когато пожелаят, и да се движат свободно извън границите му; един истински космополит, а не фалшива светска дама като мен. И понеже не намерих разумно обяснение за подобно поведение, реших да оставя случая настрана и да се заема с останалите си ангажименти. Пет дни след определения срок тя се появи най-неочаквано точно когато привършвах обяда си. Бях работила неуморно цялата сутрин и успях да намеря пролука, за да обядвам, едва след три следобед. На вратата се позвъни, Жамила отвори, а аз през това време дояждах един банан в кухнята. Щом чух гласа на англичанката в другия край на коридора, измих ръцете си на чешмата и мигновено се качих на токчетата си. Излязох бързешком да я посрещна, като си чистех зъбите с език и си приглаждах косата с едната ръка, докато с другата оправях шевовете на полата и реверите на сакото. Поздравът й беше толкова дълъг, колкото бе закъснението й.

— Моля ви за извинение, че не дойдох по-рано и че идвам сега нечакано, така ли се казва?

— Неочаквано — поправих я аз.

— Неочаквано, sorry30. Бях извън града a few days31, трябваше да уредя едни неща в Гибралтар, макар да се опасявам, че не успях да го направя. Anyway32, надявам се, че не идвам в неподходящ момент.

— В никакъв случай — излъгах аз. — Моля, заповядайте.

Заведох я в пробната и й показах трите тоалета. Похвали ги, докато събличаше дрехите си, накрая остана по бельо. Носеше комбинезон от сатен, който някога сигурно е бил прекрасен; времето и употребата обаче му бяха отнели част от някогашния блясък. Копринените чорапи също не бяха наскоро напуснали магазина, от който някога са били купени, но бяха чудесни и с превъзходно качество. Пробвах една по една трите дрехи върху крехкото й костеливо тяло. Кожата й беше толкова прозрачна, че под нея прозираха синкавите й вени. С пълна с карфици уста премествах милиметри, намествах гънчици плат върху нежните извивки на тялото й. Тя през цялото време изглеждаше доволна, остави се в ръцете ми, прие предложенията ми и почти не настоя за промени. Приключихме пробата, уверих я, че всичко ще стане très chic. Оставих я да се облече и я изчаках в салона. След две минутки дойде и по държането й заключих, че въпреки неочакваното и идване, и този ден изглежда, не бързаше да си тръгне. Тогава й предложих чай.

— Умирам за чаша „Дарджилинг“ с капка мляко, но предполагам, че е зелен чай с мента, right?

Нямах никаква представа за каква напитка говори, но не се издадох.

— Точно така, арабски чай — казах невъзмутимо аз. Поканих я да седне и извиках Жамила.

— Англичанка съм — обясни тя, — но по-голямата част от живота си съм прекарала в Индия. Навярно никога вече няма да се върна там, но все още тъгувам за много неща. Като нашия чай например.

— Разбирам ви. И на мен ми е трудно да свикна с някои неща тук и ми липсват други, които оставих зад себе си.

— Къде сте живели преди? — попита тя.

— В Мадрид.

— А преди това?

Насмалко щях да се засмея на въпроса й, да забравя измислените лъжи и предполагаемото си минало и да призная открито, че никога не бях напускала родния си град до момента, когато един негодник реши да ме отведе със себе си, а после ме захвърли като угарка. Но се спрях навреме и прибягнах за пореден път към престорената си уклончивост.

— Ами на различни места, тук-там, нали знаете, макар че най-дълго съм живяла в Мадрид. А вие?

— Let’s see, да видим — каза тя развеселено. — Родена съм в Англия, но веднага са ме завели в Калкута. На десет години родителите ми ме изпратиха да уча обратно в Англия, ъъъ… На шестнайсет се върнах в Индия, а на двайсет отново дойдох в Европа. Първо прекарах известно време again33 в Лондон, а после дълъг период в Швейцария. Ммм… Later34, още една година в Португалия, затова понякога бъркам двата езика, португалски и испански. И накрая се установих в Африка — първо в Танжер, а отскоро тук, в Тетуан.

— Имали сте интересен живот — казах аз, неспособна да запомня реда в тази каша от екзотични места и зле произнесени думи.

— Well, зависи от гледната точка — отвърна тя и сви рамене, докато отпиваше внимателно от горещия чай, който Жамила ни беше сервирала. — Не бих имала нищо против да остана в Индия, но неочаквано се случиха някои неща и се наложи да се преместя. Понякога съдбата се нагърбва с решенията вместо нас, right? After all, err… that’s life. Такъв е животът, нали?

Въпреки странното й произношение и очевидните различия, които разделяха нашите светове, схванах отлично какво има предвид. Докато пиехме чая, разговаряхме за незначителни неща: за дребните поправки, които трябваше да се направят на ръкавите на роклята шемизета от щампована коприна, за датата на следващата проба. Погледна часовника и внезапно си спомни нещо.

— Време е да тръгвам — каза тя и стана. — Бях забравила, че трябва да направя some shopping, някои покупки, преди да се прибера и да се приготвя. Поканена съм на коктейл в дома на белгийския консул.

Говореше, без да ме гледа, като оправяше ръкавиците на пръстите си и шапката на главата. Аз през това време я наблюдавах с любопитство, като се питах с кого ходи тази жена на всичките тези празненства, с кого споделя свободата да пътува, безгрижието си на богаташко момиченце и постоянното странстване по света от континент на континент, с кого говори на объркани езици и пие чай с аромата на незнайни народи. Сравнявайки охолния й живот с моето изпълнено с работа ежедневие, аз усетих внезапното пробождане на нещо подобно на завист.

— Знаете ли къде мога да купя бански костюм? — попита ме тя неочаквано.

— За вас ли?

— Не. За meu filho35.

— Моля?

— My son36. Не, that’s English, sorry37. Моя син?

— Вашият син? — попитах недоверчиво.

— Моят син, that’s the word38. Казва се Джони, на пет години е. He’s so sweet… Толкова е сладък.

— Аз също отскоро съм в Тетуан и едва ли бих могла да ви помогна — казах, като се опитвах да скрия объркването си. В идиличния живот, който водеше тази лековата и незряла жена в представите ми, имаше място за приятели и ухажори, чаши с шампанско, презокеански пътувания, копринени комбинезони, празненства до зори, вечерни тоалети и — с повече въображение, може би млад, лекомислен и привлекателен като нея съпруг. Никога не бих предположила, че има син, защото не си я представях като майка. Но въпреки това беше.

— Както и да е, не се тревожете, все ще намеря някъде — каза тя на сбогуване.

— Желая ви късмет. И не забравяйте, ще ви чакам след пет дни.

— Ще дойда, I promise39.

Розалинда Фокс не изпълни обещанието си. Вместо на петия, появи се на четвъртия ден — без предварително предупреждение и заредена с напрежение. Жамила ми съобщи за идването й към обяд, когато правех проба на Елвира Коен, дъщерята на собственика на театър „Насионал“ от бившата ми улица „Ла Лунета“, една от най-красивите жени, които бях виждала през живота си.

— Госпожа Розалинда казва, че иска види госпожица Сира.

— Кажи й да почака, след минутка ще бъда при нея.

Минаха повече от една, повече от двайсет навярно, защото се наложи да направя някои поправки на роклята, която красивата еврейка с гладка кожа щеше да носи на някакво светско събитие.

Говореше ми бавно на своя мелодичен хакетия: вдигни малко тук, любезна моя, колко красиво става, скъпа, да.

Феликс, както винаги, ме бе осведомил за положението на евреите сефаради в Тетуан. Някои — заможни, други — бедни, всички — дискретни; умели търговци, установили се в Северна Африка след изгонването им от полуострова преди векове, пълноправни испанци, след като републиканското правителство призна официално произхода им преди две години. Сефарадската общност представляваше една десета част от населението на Тетуан по онова време, но разполагаше със значителен дял от икономическата власт в града. Сефарадските евреи бяха построили повечето нови сгради в Испанския квартал и бяха открили едни от най-добрите магазини в града: за бижута, обувки, платове и конфекция. Финансовата им мощ се проявяваше в строителството на образователни центрове — Еврейски алианс, — в собствено казино и много синагоги, където се събираха за молитва и тържества. Вероятно на някое от тях Елвира Коен щеше да носи роклята от тежка рипсена коприна, която й пробвах точно когато непредвидимата Розалинда Фокс ме посети за трети път.

Чакаше ме нетърпелива в салона, застанала до един от балконите. Двете клиентки се поздравиха отдалеч със сдържана любезност: англичанката — разсеяно, сефарадката — с видима изненада и интерес.

— Имам проблем — заяви Розалинда и се приближи бързо до мен, когато хлопването на вратата ни извести, че сме сами.

— Слушам ви. Желаете ли да седнете?

— Бих предпочела питие. A drink, please.

— Опасявам се, че мога да ви предложа само чай, кафе и вода.

— „Евиан“?

Поклатих глава в знак на отрицание и си помислих, че трябва да се оборудвам с малък бар, с чиято помощ да повдигам духа на клиентките в критични моменти.

— Never mind40 — прошепна тя, като седна машинално в креслото. Аз направих същото на отсрещното кресло, кръстосах непринудено крака и зачаках да ме осведоми на какво се дължи неочакваното й посещение. Тя извади цигара, запали я и хвърли небрежно табакерата на дивана. След първото дълго и дълбоко всмукване си даде сметка, че не ми е предложила цигара, извини се и взе табакерата. Спрях я. Очаквах друга клиентка след малко и не исках ръцете ми да миришат на тютюн в пробната. Тя отново затвори табакерата и най-после заговори: — Нуждая се от evening gown, ъъъ… от тоалет за тази вечер. Появи се нечакан ангажимент и трябва да отида облечена like a princess.

— Като принцеса?

— Right. Като принцеса. Разбира се, образно казано. Нуждая се от нещо много, много елегантно.

— Вечерният ви тоалет е готов за втората проба.

— Можете ли да го довършите за днес?

— Абсолютно невъзможно.

— А някой друг тоалет?

— Опасявам се, че не мога да ви помогна. Няма какво да ви предложа, не работя с готови облекла, шия всичко по поръчка.

Отново всмукна продължително от цигарата, но този път не го направи с разсеян вид, а ме гледаше втренчено през дима. От лицето й бе изчезнало изражението на безгрижно момиче, сега приличаше на разтревожена, но готова да се бори докрай жена.

— Нуждая се от решение. Когато се преместих от Танжер в Тетуан, приготвих няколко trunks, няколко сандъка с вещи, които не можех да ползвам; те трябваше да заминат при майка ми в Англия. По погрешка сандъкът с моите evening gowns, с всичките ми вечерни тоалети, неочаквано се оказа там, чакам да ми го пратят back, обратно. Току-що научих, че съм поканена на един прием, който дава the German consul, германският консул. Ммм… It’s the first time, за пръв път ще присъствам публично на събитие с… един човек, с когото поддържам една… една… една muito41 специална връзка.

Говореше бързо, но внимателно, като полагаше старания да разбера всичко, което казва на своя странен полуиспански със силен португалски акцент, изпъстрен с думи от собствения й език повече от всякога.

— Well, it is42… ммм… It’s muito importante43 for… for… for him, за този човек и за мен да направя добро впечатление на членовете на German colony, на германската колония в Тетуан. So far, досега госпожа Лангенхайм ми помогна да се запозная с някои от тях поотделно, защото тя е half English, полуангличанка, ъъъ… Но тази вечер за пръв път ще се появим публично с този човек, openly together открито заедно, и затова трябва да бъда extremely well dressed, много добре облечена, и… и…

Прекъснах я — нямаше нужда от обяснения, защото те нямаше да й помогнат.

— Много съжалявам, уверявам ви. Бих се радвала да ви помогна, но ми е напълно невъзможно. Както вече ви казах, нямам нищо готово в ателието си и не бих могла да довърша роклята ви само за няколко часа. Трябват ми поне три-четири дни за това.

Угаси цигарата мълчаливо, замислено. Прехапа устни и изчака няколко секунди, после вдигна поглед и атакува отново с въпрос, който беше повече от неудобен:

— А възможно ли е да ми заемете някой от вашите вечерни тоалети?

Поклатих отрицателно глава, докато се опитвах да измисля някаква правдоподобна причина, с която да скрия жалкия факт, че в действителност нямам нито един тоалет.

— Мисля, че не. Всичките ми дрехи останаха в Мадрид, когато войната избухна, и ми бе невъзможно да ги взема. Тук имам само няколко ежедневни тоалета, нищо вечерно. Почти не водя светски живот. Годеникът ми е в Аржентина и аз…

За огромно мое облекчение, тя ме прекъсна:

— I see, разбирам.

В продължение на няколко безкрайни секунди стояхме мълчаливо, криейки неудобството си с поглед, вперен в противоположния край на салона. Аз гледах към балконите, тя се взираше в свода, който отделяше салона от антрето. Гостенката първа разсея напрежението.

— I think I must leave now. Трябва да тръгвам.

— Наистина съжалявам. Ако разполагахме с малко повече време… — Не довърших изречението. Осъзнах, че е напълно безсмислено да изтъквам нещо очевидно. Опитах да променя темата, да отклоня вниманието от тъжната действителност, предвещаваща протяжна провалена вечер с мъжа, в когото без съмнение беше влюбена. Бях още по-заинтригувана от живота на тази жена, която друг път извеждаше толкова решителна и самоуверена, а сега умислено събираше нещата си, преди да се отправи към вратата.

— Утре всичко ще бъде готово за втората проба — казах аз, опитвайки да я успокоя.

Усмихна се разсеяно, не каза нищо и си тръгна. А аз останах неподвижна на мястото си, смутена от неспособността да помогна на една клиентка в затруднение и все още заинтригувана от странните очертания, които животът на Розалинда Фокс придобиваше пред очите ми — млада, скитаща по света майка, която губеше багажа си с вечерни тоалети като човек, който, подгонен от дъжда, забравя чантата си на пейката в парка или на масата в някое кафене.

Надникнах през балкона, полускрита зад кепенците, и я видях да излиза на улицата. Отправи се бавно към един яркочервен автомобил пред входа на сградата. Предположих, че някой я чака, може би мъжът, когото толкова искаше да ощастливи тази вечер. Не устоях на любопитството и се опитах да видя лицето му, като мислено си го представях. Предположих, че е германец, вероятно заради това Розалинда държеше да направи добро впечатление на сънародниците му. Представих си го млад, привлекателен, бохем; светски мъж и самоуверен като нея. Нямах време да продължа с предположенията, защото, щом стигна до колата и отвори дясната врата, където беше мястото до шофьора, с удивление забелязах, че там се намира воланът и че тя самата възнамерява да шофира. Никой не я чакаше в тази английска кола с волан отдясно — тя сама запали мотора и си тръгна сама, както беше дошла. Без мъж, без рокля за вечерта и много вероятно — без най-малката надежда да намери някакво решение в следобедните часове.

Докато се опитвах да прогоня неловкото чувство от срещата, започнах да подреждам предметите, които Розалинда бе разместила. Прибрах пепелника, издухах пепелта, паднала на масата, оправих единия ъгъл на килима с върха на обувката си, бухнах възглавниците, на които се бяхме облягали, и се залових да подредя списанията, които тя бе прелиствала, докато аз бях в пробната с Елвира Коен. Затворих един брой на „Харпърс Базар“, разгърнат заради рекламата на червила на Хелена Рубинщайн, и точно когато щях да направя същото с пролетния брой на „Мадам Фигаро“, зърнах снимката на един модел, който ми се стори смътно познат. В съзнанието ми нахлуха, подобно на рояк врабчета, хиляди спомени от едно друго време. Почти без да съзнавам какво върша, изкрещях с пълно гърло името на Жамила. Тя дотича мигновено в салона.

— Отиди бързо при фрау Лангенхайм и я помоли да намери госпожа Фокс. Трябва да дойде веднага тук; кажи й, че се отнася за нещо изключително важно.

18.

— Създателят на модела, драга моя невежа приятелко, е Мариано Фортуни-и-Мадрасо, син на великия Мариано Фортуни, който може би е най-добрият художник на деветнайсети век след Гоя. Бил невероятен артист, тясно свързан с Мароко между другото. Дошъл тук по време на Африканската война44. Бил запленен от светлината и екзотиката на тази земя и се опитал да пресъздаде магията й в своите картини. Едно от най-известните му платна е „Битката при Тетуан“. Фортуни-баща е бил великолепен художник, но синът е истински гений. Той също рисува, но освен това проектира сценография за театрални пиеси в ателието си във Венеция: известен фотограф, изобретател, изследовател на класически техники и дизайнер на платове и рокли, като митичната „Делфос“, която ти, малка измамнице, току-що си изплагиатствала в домашен вариант, и то предполагам, най-успешно.

Феликс говореше, разположил се удобно на дивана, а в ръцете си държеше списанието със снимката, която бе отключила спомените ми. Аз, изтощена след напрегнатия следобед, го слушах, седнала неподвижно в едно кресло, неспособна да държа дори игла в ръцете си тази вечер. Току-що му бях разказала за събитията от последните часове, като започнах от момента, в който клиентката ми извести за връщането си в ателието с такова рязко натискане на спирачките, че съседите се показаха на балконите. Изкачи се тичешком, като бързите й стъпки отекваха по стълбите. Чаках я, отворила вратата, и без дори да я поздравя, й предложих идеята си:

— Ще се опитаме да направим една „Делфос“ по изключение, разбирате ли за какво говоря?

— „Делфос“ на Фортуни? — попита тя недоверчиво.

— Една мнима „Делфос“.

— Смятате ли, че е възможно?

Погледите ни се срещнаха за миг. Нейният отразяваше лъч възвърната надежда. Моят — така и не разбрах. Може би решителност и дързост, желание за победа, за успешен изход от критичното положение. Вероятно в дъното на очите ми е имало и известен страх от провал, макар че се опитвах да го прикрия.

— Правила съм го преди. Мисля, че можем да успеем.

Показах й плата, който бях избрала — голямо парче копринен атлаз в сиво-синьо, с което Канделария се бе сдобила при един от последните си пируети в капризното изкуство на търговската размяна. Разбира се, не споменах и дума за произхода му.

— В колко часа е събитието, на което трябва да присъствате?

— В осем.

Погледнах часовника.

— Добре, ето какво ще направим. Сега е почти един. Веднага щом приключа с пробата, която трябва да направя след десет минути ще намокря плата и ще го изсуша. Ще ми трябват около четири-пет часа, което значи до шест часа. И трябва да разполагам поне с още час и половина за ушиването — много е просто, само няколко прави шева, а освен това вече имам мерките ви, няма да има нужда да пробвате. Така или иначе, ще се нуждая от време за това, както и за довършването. И стигаме почти до крайния час. Къде живеете? Извинете за въпроса, не питам от любопитство…

— На булевард „Лас Палмерас“.

Би трябвало да го предположа — много от най-хубавите жилищни сгради в Тетуан се намираха там. Един отдалечен и дискретен район в южната част на града, близо до парка, почти в подножието на внушителния Бени Хосмар, с големи къщи, потънали в зеленина. Отвъд тях имаше овощни градини и насаждения със захарна тръстика.

— Тогава ще е невъзможно да доставя роклята у вас.

Погледна ме въпросително.

— Ще трябва да се облечете тук — поясних аз. — Елате към седем и половина, гримирана, сресана, готова за излизане, с обувките и бижутата, които ще носите. Съветвам ви да не са много, нито прекалено пищни: роклята не се нуждае от тях, ще бъде много по-елегантна със семпли аксесоари, нали ме разбирате?

Разбра прекрасно. Разбра, благодари ми с облекчение и отново си тръгна. Половин час по-късно с помощта на Жамила пристъпих към най-рискованата задача в кратката ми кариера на независима модистка. Все пак знаех какво върша, защото в ателието на доня Мануела бях помагала в друг такъв случай. Направихме го за една клиентка с невероятен стил и доста променливи финанси, която се казваше Елена Бареа. В периодите на благоденствие шиехме за нея разкошни тоалети от най-благородни материи. За разлика обаче от други дами от нейното обкръжение и с нейното положение, които в моменти на финансов спад измисляха пътувания, ангажименти или болести, за да оправдаят невъзможността да направят нови поръчки, тя никога не се криеше. Когато бизнесът на мъжа и преживяваше трудни времена, Елена Бареа не преставаше да посещава ателието ни. Идваше, смееше се открито на непостоянството на богатството си и заедно със собственичката преправяше находчиво стари тоалети, за да ги представи за нови, като променяше кройки, добавяше украси и преработваше най-неподозирани части. Или с голямо умение избираше евтини платове и модели, които изискваха по-проста изработка — така успяваше да намали до крайност сумата на фактурите, без това да ощети прекалено елегантността й. „Гладът изостря изобретателността“, заключаваше тя винаги със смях. Нито майка ми, нито доня Мануела, нито аз повярвахме на очите си, когато един ден дойде с най-чудноватата си поръчка.

— Искам копие на това — каза тя, като извади от една малка кутия нещо, което приличаше на увит като тръба кървавочервен плат. — Това, госпожи, е „Делфос“ — уникална рокля. Творение е на художника Фортуни. Правят се във Венеция и се продават само в някои елитни магазини в големите европейски градове. Вижте какъв прекрасен цвят, вижте плисетата. Създателят й пази в абсолютна тайна техниката на изработването й. Приляга като ръкавица. И аз, скъпа доня Мануела, искам такава рокля. Имитация, разбира се.

Хвана с пръсти единия край на плата и като по чудо пред нас се появи разкошна ослепителна рокля от червен копринен атлаз, дълга до земята, падаща безупречно и завършваща с кръгла отворена форма — пълна окръжност, както наричахме този вид завършек. Беше нещо като туника, цялата в хиляди ситни вертикални плисета. Класическа, семпла, прекрасна. Бяха минали близо пет години от онзи ден, но си спомнях съвсем ясно целия процес на изработка на роклята, защото участвах активно във всичките му етапи. От Елена Бареа до Розалинда Фокс техниката бе една и съща; единственият проблем беше, че разполагахме с малко време и трябваше да действаме страшно бързо. С помощта на Жамила сложих на огъня тенджери с вода, която по-късно, щом възвря, изляхме във ваната. Потопих плата в нея, като си опарих ръцете, и го оставих да кисне. Банята се изпълни с пара, докато наблюдавахме нервно експеримента; по челата ни изби пот и образите ни изчезнаха в замъгленото огледало. След известно време реших, че вече мога да извадя плата, който беше потъмнял до неузнаваемост. Източихме водата, всяка от нас хвана по един край, усукахме плата здраво, като го извивахме в различни посоки, както толкова пъти бяхме усуквали чаршафите в пансиона на „Ла Лунета“, за да изстискаме и последната капка вода, прели да ги прострем на слънце. Но сега нямаше да разгънем плата в целия му размер, а щяхме да направим обратното — целта беше да го запазим максимално смачкан по време на сушенето, така че когато влагата се изпари, да се запазят възможно най-много гънки по това безформено нещо, в което се бе превърнала коприната. Поставихме плата в едно корито и го отнесохме на терасата на покрива. Отново го заизвивахме в противоположни посоки, докато заприлича на дебело въже и се нави около себе си като голяма пружина; после постлахме хавлиена кърпа на земята и поставихме върху нея подобната на змия бъдеща рокля, която няколко часа по-късно моята английска клиентка щеше да носи на първата си публична поява под ръка с мистериозния мъж на живота си.

Оставихме плата да се суши на слънце, а ние слязохме в апартамента, напълнихме с въглища печката и я разпалихме максимално, докато постигнахме температурата на котелно помещение. Когато стана горещо като в пещ и пресметнахме, че следобедното слънце започва да отслабва, върнахме се на терасата и взехме усукания плат. Проснахме нова хавлиена кърпа върху чугунената плоча на печката и на нея поставихме смачканата и увита на кълбо материя. На всеки десет минути, като внимавах да не я разгъна, аз я обръщах, за да се изсуши равномерно. Докато наглеждах печката, от останалото неизползвано парче плат уших колан — троен пласт подплата, покрит с широка лента от изгладена коприна. В пет часа следобед вдигнах усукания плат от печката и го отнесох в ателието. Приличаше на гореща кървавица — никой не би могъл да си представи това, в което след около час смятах да го превърна.

Проснах го върху масата за разкрояване и постепенно, с изключително внимание разгънах тръбообразното безформено нещо. И като в някакво вълшебство, пред неспокойния ми поглед и за изумление на Жамила, коприната се появи — плисирана и блестяща, прекрасна. Не бяхме успели да получим трайни гънки като тези на оригиналния модел на Фортуни, защото не разполагахме със средства, нито с технически познания за това, но постигнахме подобен ефект, който щеше да трае поне една вечер — една специална вечер за жена, която трябваше да направи прекрасно впечатление. Разгърнах целия плат и го оставих да изстине. После го срязах на четири парчета, от които изработих тесен цилиндричен калъф, който щеше да легне по тялото като в гора кожа. Направих обикновено кръгло деколте и обших отворите за ръцете. Нямаше време за довършителни украси, така че след малко повече от час „Делфос“ беше готова — домашна и набързо сътворена версия на един революционен модел в света на висшата мода; една имитация с потенциал да впечатли всеки, отправил поглед към жената, която щеше да го облече само след трийсетина минути.

Тъкмо пробвах как ще стои коланът, когато звънецът иззвъня. Едва тогава си дадох сметка за окаяния си вид. Бях се изпотила от врящата вода и гримът и прическата ми се бяха развалили; от горещината, от усилията при усукването на плата, от изкачванията и слизанията от терасата и неспирната работа през целия следобед имах чувството, че цялата кавалерия на редовната войска е минала на галоп през мен. Изтичах в стаята си, докато Жамила отиваше да отвори. Преоблякох се набързо, сресах се, натъкмих се. Резултатът от работата беше задоволителен и аз трябваше да съм на висота.

Излязох да приема Розалинда, като предполагах, че е в салона, но когато минах покрай отворената врата на ателието, видях я да стои пред манекена, на който беше роклята й. Стоеше с гръб към мен и не можах да видя лицето й. Попитах я само:

— Харесва ли ви?

Обърна се веднага, но не ми отговори. Бързо дойде до мен, хвана ръката ми и силно я стисна.

— Благодаря, благодаря, много благодаря.

Косата й беше събрана в нисък кок, като естествените й къдри бяха леко подсилени. Имаше дискретен грим на очите и бузите; червилото на устните й обаче беше много по-ярко. Тънките високи токчета я издигаха с почти една педя над нормалния й ръст. Чифт обеци от бяло злато и брилянти — дълги, прелестни — бяха единствените й украшения. Ухаеше на възхитителен парфюм. Съблече дрехите, с които бе дошла, и й помогнах да облече роклята. Неравните плисета на туниката обгърнаха тялото й, хармонични и чувствени, като подчертаваха прелестния силует, деликатността на крайниците, извайваха и открояваха извивките и формите й с елегантност и изящество. Поставих широката лента на талията й и я завързах на гърба. Огледахме резултата в огледалото, без да разменим дума.

— Не мърдайте — казах аз.

Излязох в коридора, извиках Жамила и я накарах да влезе. Когато тя видя Розалинда облечена, закри с ръка устата си, за да не извика от удивление и възхита.

— Завъртете се, за да ви види добре. Тя свърши голяма част от работата. Без нея никога нямаше да успея.

Англичанката се усмихна с благодарност на Жамила и се завъртя няколко пъти грациозно и елегантно. Момичето впери очи в нея развълнувано, срамежливо и щастливо.

— А сега побързайте. Остават само десет минути до осем.

С Жамила излязохме на балкона, за да я видим на излизане, мълчаливи, хванати за ръка и свити в ъгъла, за да не ни забележат от улицата. Вече се бе свечерило. Погледнах надолу, очаквайки да зърна малката й червена кола, но вместо нея видях паркиран черен внушителен автомобил със знаменца отпред, чиито цветове не успях да различа поради разстоянието и оскъдната светлина. Когато облеченият в синя коприна силует се появи на входа, фаровете се запалиха и един мъж в униформа слезе от мястото до шофьора, отвори бързо задната врата. Застана по военному, докато тя, елегантна и величествена, излезе на улицата и прекоси краткото разстояние до колата, без да бърза, сякаш предоставяше възможност да я видят добре, изпълнена с гордост и самоувереност. Не успях да забележа дали има още някой на седалката: веднага щом тя се настани, униформеният мъж затвори вратата и се върна с войнишка стъпка на мястото си. Тогава мощната кола потегли и изчезна бързо в нощта, отнасяйки със себе си една щастлива жена и най-голямата илюзия в цялата история на мнимата висша мода.

19.

На следващия ден животът се върна към нормалния си ход. В късния следобед на вратата се позвъни. Изненадах се, нямах уговорен час с клиентка. Беше Феликс. Той се шмугна вътре мълчаливо и затвори след себе си. Държането му ме изненада — обикновено идваше в дома ми късно вечер. След като вече беше извън обсега на любопитните погледи на майка си през шпионката, той каза бързо и иронично:

— Виж ти колко важни сме станали.

— Защо? — попитах учудено.

— Заради ефирната дама, с която току-що се разминах на входа.

— Розалинда Фокс? Беше дошла на проба. Освен това тази сутрин ми изпрати букет цветя в знак на благодарност. Всъщност точно на нея помогнах вчера да се измъкне от малкото си затруднение.

— Значи роклята „Делфос“ е била за кльощавата блондинка, която срещнах.

— Точно така.

В продължение на няколко секунди той се наслаждаваше на току-що чутото. После продължи с лукава нотка в гласа:

— Виж ти колко интересно. Успяла си да помогнеш на една много, много специална жена.

— Специална с какво?

— Специална, скъпа моя, защото клиентката ти навярно е жената с най-много власт в ръцете си, за да реши какъвто и да е въпрос в протектората. С изключение на проблемите на шивачеството, разбира се, за тях разполага с теб, с императрицата на имитацията.

— Не те разбирам, Феликс.

— Искаш да кажеш, че не знаеш коя е въпросната Розалинда Фокс, на която вчера уши страхотен тоалет само за няколко часа?

— Англичанка, която е прекарала по-голямата част от живота си в Индия и има петгодишен син.

— И любовник.

— Германец.

— Студено, студено.

— Не е ли германец?

— Не, скъпа. Много, ама много грешиш.

— Ти откъде знаеш?

Усмихна се лукаво.

— Знае го цял Тетуан. Любовникът й е друг.

— Кой е?

— Една много важна особа.

— Кой е? — повторих, като го дръпнах за ръкава, неспособна да сдържа любопитството си.

Отново се усмихна лукаво и си запуши устата с театрален жест, сякаш искаше да ми съобщи голяма тайна. Прошепна бавно на ухото ми:

— Приятелката ти е любовница на един висш комисар.

— На комисар Васкес? — попитах недоверчиво.

Той се засмя, а после ми обясни:

— Не, глупаче, не. Клаудио Васкес отговаря само за полицията, задачата му е да държи изкъсо местните престъпници и бандата глупаци, които командва. Много се съмнявам, че разполага с време за извънбрачни връзки или поне да има постоянна любовница и да я настани в къща с басейн на булевард „Лас Палмерас“. Клиентката ти, скъпа, е любовница на подполковник Хуан Луис Бейгбедер-и-Атиенса, висш комисар на Испания в Мароко и генерал-губернатор на испанските територии в Северна Африка. Най-важният военен и административен пост в целия протекторат за твое сведение.

— Сигурен ли си, Феликс? — прошепнах аз.

— Майка ми да е жива и здрава и да живее до осемдесет години, ако лъжа. Никой не знае откога са заедно: тя е в Тетуан от около месец — и все пак достатъчно, за да могат всички да научат коя какво има между тях. Назначен е от Бургос за висш комисар отскоро, макар че всъщност още от началото на войната беше временно изпълняващ длъжността. Говори се, че Франко бил много доволен от него, защото му набира войници сред мюсюлманите и ги изпраща на фронта.

Дори и в най-чудноватите си фантазии не бих могла да си приставя Розалинда Фокс, влюбена в подполковник от лагера на националистите.

— Какъв е?

Заинтригуваният тон на въпроса ми го разсмя отново.

— Бейгбедер? Не го ли познаваш? Наистина сега се показва по-рядко, сигурно прекарва по-голямата част от времето си във Висшия комисариат, но преди човек можеше да го срещне по всяко време на улицата. Разбира се, тогава никой не го забелязваше — беше просто един сериозен анонимен офицер, който избягваше светските събития. Почти винаги се движеше сам, избягваше приемите в Клуба по езда, в хотел „Насионал“ и зала „Марфил“, не играеше карти като невъзмутимия полковник Саенс де Буруага, който в деня на бунта раздаде първите си заповеди от терасата на казиното. Бейгбедер е дискретен и донякъде самотен тип.

— Хубав ли е?

— Мен лично не ме привлича, но за вас може би притежава чар, вие жените, сте доста особени същества.

— Опиши ми го.

— Слаб, висок, сериозен. Тъмнокос, зализан. С кръгли очила, мустаци и вид на интелектуалец. Въпреки поста си и времето, в което живеем, обикновено ходи цивилно облечен със страшно скучни тъмни костюми.

— Женен ли е?

— Вероятно, макар че тук, изглежда, винаги е живял сам. Но това не е нещо необичайно, военните не водят семействата си на всички свои местоназначения.

— Възраст?

— Достатъчна, за да й е баща.

— Не мога да повярвам.

Отново се засмя.

— Твоя работа. Ако шиеше по-малко и излизаше повече, сигурно все някога щеше да го срещнеш и да се увериш със собствените си очи в това, което ти казвам. Понякога все още излиза, макар че сега винаги се движи с двама телохранители. Казват, че е високообразован, говори няколко езика и дълги години е живял извън Испания; принципно няма нищо общо с патриотарите, на които сме свикнали по тези земи, макар че сегашният му пост явно показва, че е на тяхна страна. Може би клиентката ти се е запознала с него в чужбина; възможно е тя да го сподели някой ден с теб, а ти ще го разкажеш на мен — знаеш, че обожавам романтичните флиртове. Е, оставям те, скъпа. Ще заведа вещицата на кино. Двойна програма; „Сестра Сан Сулписио“ и „Дон Кинтин Опечаления“ — страхотен следобед ме очаква. Заради войната не сме гледали свестен филм почти цяла година. Така ми се ходи на някой хубав американски мюзикъл. Помниш ли Фред Астер и Джинджър Роджърс в „Цилиндър“? I just got an invitation throught the mail /your presence is requested this evening / it ’s formal top hat, white tie and tails…45.

Тананикайки песента, той си тръгна и аз затворих след него. Този път аз гледах недискретно през шпионката, а не майка му. Видях как извади подрънкващия ключодържател от джоба си, все още тананикайки, отдели ключа за вратата и го пъхна в ключалката. Когато изчезна, аз се прибрах в ателието и поднових работата си, като осмислях току-що чутото. Опитах се да поработя още малко, но установих, че нямам никакво желание. Или сили. Или и двете. Припомних си напрегнатата работа предишния ден и реших да си дам почивка през останалата част от следобеда. Хрумна ми да последвам примера на Феликс и майка му и да отида на кино, заслужавах малко развлечение. С това намерение излязох от къщи, но краката ми необяснимо защо се отправиха в друга посока и ме отведоха до площад „Еспаня“.

Посрещнаха ме лехите с цветя и палмите, настилката от цветни обли камъни и белите сгради наоколо. На каменните пейки седяха, както в толкова други следобеди, двойки влюбени и групи приятели. От близките заведения се носеше приятна миризма на пинчитос46. Прекосих площада и тръгнах към Висшия комисариат, който толкова пъти бях виждала след пристигането си в града и който бе събуждал толкова слабо любопитство у мен досега. Много близо до двореца на халифа, в една голяма бяла сграда в колониален стил, заобиколена от сенчести градини, се намираше седалището на испанската администрация. Между дърветата се виждаха двата основни етажа и един трети с тераса, с кулички в ъглите, със зелени капаци и оранжев тухлен кант. Внушителни арабски войници с тюрбани и дълги пелерини стояха неподвижно на стража пред голямата порта от ковано желязо. Офицери от испанската армия в Африка, възхитителни с безупречните си зелени униформи, с бричовете и лъснатите високи ботуши, влизаха и излизаха през една малка странична врата. Непрекъснато сновяха и местни войници в мундири с европейска кройка, с широки панталони и някакви и кафяви превръзки около глезените. Двуцветното национално знаме се вееше на фона на синьото небе, което сякаш нямаше търпение да предизвести началото на лятото. Спрях и се загледах в това непрекъснато движение на мъже в униформи, докато в един момент забелязах, че неподвижността ми привлича многобройни погледи. Уплашена и сконфузена, аз се върнах на площада. Какво търсех пред Висшия комисариат, какво исках да открия в него, за какво бях отишла там? Вероятно за нищо; поне за нищо конкретно, освен да видя отблизо мястото, в което работеше неочакваният любовник на последната ми клиентка.

20.

Пролетта постепенно премина в меко лято със светли нощи. Продължавах да деля с Канделария печалбите от ателието. Пачката лири стерлинги в дъното на чекмеджето нарасна и почти достигна сумата на неизплатената сметка; до края на срока, в който трябваше да изплатя дълга си, оставаше малко и аз изпитвах облекчение мисълта, че ще мога да го погася и че най-после ще откупя свободата си. Както обикновено, следях военните новини по радиото и от вестниците. Генерал Мола загина, започна битката при Брунете, Феликс продължаваше нощните си похождения, а Жамила беше все така до мен, говореше все по-добре мелодичния си и странен испански и вече ми помагаше в някои малки задачи — тропоска, копче, ширит. Почти нищо не нарушаваше монотонността на дните в ателието. Чуваха се само шумовете от домакинската работа и откъслечни разговори, долитащи от отворените прозорци към вътрешния двор, както и непрестанното трополене на децата от горните етажи, вече във ваканция, които излизаха да играят на улицата. Нито един от тези шумове не ме дразнеше, напротив, с тях се чувствах по-малко самотна.

Един следобед в средата на юли обаче шумовете и гласовете се засилиха, а топуркането стана по-бързо.

— Пристигнаха, пристигнаха! — После долетяха още гласове, викове и захлопвания на врати, имена, изречени сред звучни ридания: — Конча, Конча! Кармела, сестричке! Най-после, Есперанса, най-после!

Чух как местят мебели, как слизат и се качват бързешком десетки пъти по стълбите. Чух смехове, чух плачове и заповеди: „Напълни ваната, извади още кърпи, донеси чаршафите, дюшеците; малката, малката, нахранете малката“. И още плачове, и още развълнувани викове, още смях. И миризма на готвено, и шум от съдове по никое време в кухнята. И отново: „Кармела! Господи, Конча. Конча!“. Шетнята утихна късно през нощта. Едва тогава Феликс дойде при мен и най-после успях да го разпитам.

— Какво става у семейство Ерера, защо всички са толкова развълнувани?

— Не знаеш ли? Пристигнаха сестрите на Хосефина. Успели са да ги изведат от червената зона.

На следващата сутрин отново чух гласовете и шетнята, макар и вече поуталожени. Въпреки това, през целия ден кипеше трескава дейност: влизания и излизания, звънецът, телефонът, пак смехове, пак плачове, отново смях. Следобед на вратата ми се позвъни. Помислих, че е някой от тях, че може би се нуждаят от нещо, че искат да ме помолят за услуга, да им дам назаем нещо: половин дузина яйца, завивка, чаша олио. Но грешах. Изобщо не очаквах човека, който стоеше пред вратата.

— Госпожа Канделария каза да дойдете веднага щом можете на „Ла Лунета“. Учителят, дон Анселмо, почина.

Вестоносецът бе Пакито, дебелият син на дебелата майка, запотен от бързане.

— Ти тръгвай и кажи, че веднага идвам.

Съобщих новината на Жамила и тя жално заплака. Аз не пророних нито сълза, но изпитвах дълбока мъка. От всички членове на това малобройно средиземноморско племе, с което съжителствах в пансиона, той ми беше най-близък, с него поддържах сърдечна връзка. Облякох най-тъмния костюм, с който разполагах все още не бях отделила място в гардероба си за траурни дрехи. С Жамила преминахме бързо по улиците, стигнахме до портата и се заизкачвахме по стълбите. Не успяхме да стигнем до вратата, защото група скупчени мъже ни препречваше пътя. Пробихме си с лакти път между тези приятели и познати на учителя, които почтително чакаха реда си, за да се сбогуват с него.

Вратата на пансиона беше отворена. Още преди да прекрача прага, усетих миризма на запалена свещ и дочух женски гласове, които шепнеха молитви. Канделария ни посрещна веднага щом влязохме. Беше пристегната в черен костюм, който явно й бе отеснял, а върху величествения й бюст се полюшваше медальон с образа на Богородица. Върху масата в средата на трапезарията имаше отворен ковчег, в който бе положено изстиналото тяло на дон Анселмо. Студени тръпки полазиха по гърба ми, когато го видях и усетих как Жамила забива нокти в ръката ми. Целунах Канделария и сълзите й измокриха обилно ухото ми.

— Ето го, паднал на самото бойно поле.

Спомних си за схватките в интервала между поднасянето на ястията, на които толкова пъти бях ставала свидетел. Костите от сардини и парчетата от кората на кивано47 — жълти и бодливи, които летяха от единия до другия край на масата. Злъчните шеги и ругатни, хванатите като пики вилици, крясъците от единия и от другия лагер. Предизвикателствата и заплахите на Канделария, които никога не бяха приведени в изпълнение. Масата в трапезарията, превърната в истинско бойно поле. Опитах се да сдържа тъжния си смях. Съсухрените сестри, дебелата майка и няколко съседки, седнали заедно до прозореца, облечени в черно от главата до петите, все така нареждаха словата на заупокойната молитва с монотонен и плачлив глас. Представих си за миг дон Анселмо жив, с цигара в крайчеца на устата, как крещи яростно, сред пристъп на кашлица, тутакси да престанат да се молят за него. Уви, учителят вече не беше сред живите. Те обаче бяха. И пред още неизстиналото му тяло можеха да правят каквото им хрумне. Двете с Канделария седнахме до тях, хазяйката нагоди гласа си към ритъма на молитвата и аз се престорих, че правя същото, но мислите ми бяха съвсем другаде.

Господи, смили се над нас.

Исусе, смили се над нас.

Приближих плетения си стол до нейния, ръцете ни се докоснаха.

Господи, смили се над нас.

— Трябва да ви попитам нещо, Канделария — прошепнах на ухото й.

Исусе, чуй ни.

Исусе, изслушай ни.

— Кажи, душко — отвърна тя също тъй тихо.

Небесни Отче, смили се над нас.

Господи Исусе, спасителю на света.

— Научих, че извеждат хора от червената зона.

Дух Свети.

Един Бог в Света Троица прославян.

— Така приказват…

Дева Марийо, моли се за нас.

Пресвета Майко Божия.

Пресвета Богородице.

— Можете ли да разберете как го правят?

Христова майко.

Майко на Църквата.

— За какво ти е да знаеш?

Майко на Божествената Благодат.

Пречиста майко.

Целомъдрена майко.

— За да измъкна майка си от Мадрид и да я доведа в Тетуан.

Пренепорочна майко.

— Трябва да поразпитам тук-там…

Достойна за любов майко.

Достойна за възхищение майко.

— Утре сутринта?

Майко на Спасителя.

— Веднага щом мога. А сега млъкни и продължавай да се молиш, та дано изпратим дон Анселмо на небето.

Бдението се проточи до сутринта. На следващия ден погребахме учителя в католическата мисия с тържествена заупокойна служба и с цялата церемониалност, подобаваща на ревностен вярващ. Придружихме ковчега до гробището. Духаше силен вятър, както през толкова други дни в Тетуан — неприятен, натраплив вятър, който отмяташе воалите, повдигаше полите и гонеше по земята евкалиптите листа. Докато свещеникът произнасяше последните латински фрази, аз се наведох към Канделария и шепнешком изразих любопитството си:

— Нали сестрите твърдяха, че учителят е атеист, син на Луцифер? Недоумявам как са му организирали това погребение.

— Не говори така; ако душата му остане да се скита в ада, духът му ще идва да ни дърпа за краката, докато спим…

Едва се сдържах да не се засмея.

— За бога, Канделария, не бъдете толкова суеверна.

— Ти мен ме остави, всичко съм видяла. Знам какво говоря.

Тя млъкна, съсредоточи се отново върху службата и не ме погледна, докато не прозвуча последното requiescat in pacem48. Тогава спуснаха тялото в гроба и когато гробарите хвърлиха върху ковчега първите лопати пръст, групата започна да се разотива. Вкупом се отправихме към оградата на гробището, но внезапно Канделария се наведе и като се преструваше, че закопчава катарамата на обувката си, изчака сестрите, дебелата майка и съседките да ни отминат. Останали зад тях, ние ги гледахме в гръб как се отдалечават като ято гарвани с воалите си, които стигаха до кръста им — наричаха ги полу мантия.

— Хайде, да вървим да почетем паметта на горкия дон Анселмо. Защото стане ли ми мъчно, така огладнявам…

Отидохме до „Ел Буен Густо“, избрахме си сладкиши и седнахме да ги изядем на една пейка на площада пред църквата между палми и цветни лехи. И най-после й зададох въпроса, който беше на върха на езика ми още от началото на сутринта:

— Успяхте ли да научите нещо за това, което попитах?

Тя отвърна с пълна уста:

— Работата е сложна. И струва много пари.

— Разкажете ми.

— Има човек, който прави постъпки от Тетуан. Не можах да изуча всички подробности, но изглежда, в Испания нещата се уреждат чрез Международния червен кръст. Издирват хората в червената зона и по някакъв начин успяват да ги изведат до някое пристаните в източната част на страната. Не ме питай как, защото нямам никаква представа. Предрешени, в камиони, пеш, един бог знае. Въпросът е, че там ги качват на кораби. Тези, които искат да влязат в зоната на националистите, ги откарват във Франция и ги прехвърли през границата в Баския. А тези, които искат да дойдат в Мароко, ги отвеждат до Гибралтар, макар че това е много трудно и се налага първо да ги превозят до други средиземноморски пристанища.

Следващата спирка обикновено е Танжер и накрая стигат до Тетуан.

Усетих как пулсът ми се ускорява.

— А знаете ли към кого бих могла да се обърна?

Усмихна се тъжно и ме плесна приятелски по бедрото, като изцапа полата ми с глазура.

— Преди да говориш с когото и да било, трябва да се снабдиш с доста хубавичка сума. И то в лири стерлинги. Споменах ли ти, че парите на англичаните са най-добри?

— Не съм пипнала парите, които спечелих през тези месеци — поясних аз, като пренебрегнах въпроса й.

— Но трябва да платиш дълга си на „Континентал“.

— Може да ми стигне и за двете неща.

— Съмнявам се, скъпа. Ще ти струва двеста и петдесет лири.

Внезапно гърлото ми пресъхна и точеното тесто се заклещи в него като нишестено лепило. Разкашлях се, Контрабандистката ме потупа по гърба. Когато най-после успях да преглътна, издухах носа си и попитах:

— Бихте ли ми дали назаем, Канделария?

— Нямам пукната пара, скъпа.

— А парите от ателието, които ви давах?

— Вече са похарчени.

— За какво?

Тя въздъхна шумно.

— За да платя това погребение, за лекарствата в последно време и за куп неплатени сметки, които дон Анселмо беше оставил на различни места. Добре че доктор Мате му беше приятел и няма да ми вземе пари за визитациите.

Погледнах я недоверчиво.

— Но той би трябвало да има спестени пари от пенсията си — предположих аз.

— Нямаше нищо.

— Това е невъзможно. От месеци почти не излизаше, нямаше разходи…

Усмихна се със смесица от състрадание, тъга и насмешка.

— Не знам как го е направил проклетият старик, но е успял да изпрати всичките си спестявания в помощ на републиканците.

Въпреки че общата сума, необходима да доведа майка си в Мароко и едновременно с това да изплатя дълга си, беше далеч над възможностите ми, тази мисъл не напускаше ума ми. Същата нощ почти не спах, заета да премислям въпроса отново и отново. Представих си най-безумните варианти и преброих за кой ли път спестените пари, но въпреки усилията си, не успях да ги умножа. И тогава, почти призори, ми хрумна друго решение.

21.

Разговорите, смеховете и ритмичното потракване на пишещата машина секнаха веднага щом четирите чифта очи се насочиха към мен. Помещението беше изпълнено с дим, мирис на тютюн и възкиселата воня на пренаселено човешко местообитание. В тишината се чуваше единствено шумът от бръмченето на мухите и вялото помахване на дървените перки на вентилатора над главите ни. И след няколко секунди — одобрителното подсвирване на някой, който минаваше по коридора. Някой, който ме бе видял да стоя изправена в най-хубавия си костюм сред четири бюра, зад които четири потни тела със запретнати ръкави на ризите се опитваха да работят.

— Идвам при комисар Васкес — обявих аз.

— Няма го — каза най-дебелият.

— Но скоро ще дойде — каза най-младият.

— Можете да го почакате — каза най-слабият.

— Седнете, ако желаете — каза най-възрастният.

Настаних се на един стол и останах там, без да мръдна, в продължение на час и половина. През тези безкрайни деветдесет минути квартетът се преструваше, че работи. Единственото, което четиримата действително вършеха, бе да ме зяпат нахално и да убиват мухи със сгънат на две вестник; да си разменят неприлични жестове и да си предават набързо надраскани бележки, които вероятно съдържаха коментари за гърдите, задника и краката ми, както и за всичко, което биха направили с мен, ако пожелая да бъда мила с тях.

Дон Клаудио най-сетне се появи, въплътил се в ролята на човека — оркестър: вървеше бързо, като сваляше едновременно шапката и сакото, раздаваше заповеди и се опитваше да разчете две бележки, които някои току-що му бе връчил.

— Хуарес, искам те на Търговската улица, имало прободен с нож. Кортес, ако не ми оставиш доклада за кибритената фабрика, преди да съм преброил до десет, ще те изпратя с ритници в Ифни. Баутиста, какво стана с кражбата на Житния пазар? Канете…

Тук спря. Спря, защото ме видя. А Канете, който беше най-слабият полицай, остана без мисия.

— Заповядайте — каза лаконично дон Клаудио, като ми посочи един кабинет в дъното на помещението. Отново намъкна сакото, което почти бе съблякъл току-що. — Кортес, това с кибритената фабрика може да почака. А вие — на работа — предупреди той останалите.

Затвори остъклената врата, която отделяше стаичката му от общото помещение, и ме покани да седна. В сравнение със съседния кабинет неговият беше по-малък, но несравнимо по-приятен. Окачи шапката си на една закачалка и се настани зад отрупаното с книжа и папки бюро. Включи един пластмасов вентилатор и струята хладен въздух обля лицето ми като някакво чудо насред пустинята.

— Е, слушам ви. — Тонът му не беше особено дружелюбен, но не беше и враждебен. Излъчваше нещо средно между нервността и тревогата при първите срещи и спокойствието от есенния ден, в който се съгласи да отпусне хватката си. Както и предишното лято, лицето му бе загоряло от слънцето. Може би защото като много други тетуанци ходеше често на плажа Рио Мартин. А може би просто защото поради естеството на работата си постоянно обикаляше града от единия до другия край.

Вече познавах стила му на работа, затова изложих направо молбата си, готвейки се да посрещна канонадата от въпроси.

— Нуждая се от паспорта си.

— Може ли да знам за какво?

— За да отида в Танжер.

— А може ли да узная с каква цел?

— Да предоговоря дълга си.

— В какъв смисъл да го предоговорите?

— Нуждая се от още време.

— Мислех, че ателието ви процъфтява. Надявах се, че вече сте успели да съберете сумата, която дължите. Знам, че имате платежоспособни клиентки, информирах се и отзивите за вас са добри.

— Да, вярно е, нещата вървят добре. И съм спестила.

— Колко?

— Достатъчно, за да изплатя сметката в „Континентал“.

— Тогава?

— Изникнаха други неща, за които също ми трябват пари.

— Какви неща?

— Семейни.

Изгледа ме с престорена недоверчивост.

— Мислех, че семейството ви е в Мадрид.

— Именно.

— Обяснете ми.

— Моето семейство е майка ми. Тя е в Мадрид. Искам да я доведа в Тетуан.

— А баща ви?

— Казах ви, че едва го познавам. Искам да открия единствено майка си.

— Разбирам. И как смятате да го направите?

Предадох му подробно това, което Канделария ми беше разказала, без да споменавам името й. Както обикновено, той впери поглед право в очите ми, като си даваше вид, че ме слуша най-внимателно, макар да бях сигурна, че вече отлично знае всичките подробности за прехвърлянето от една зона в друга.

— Кога имате намерение да заминете за Танжер?

— Възможно най-скоро, ако ми разрешите.

Облегна се на стола си и ме изгледа изпитателно. Пръстите на лявата му ръка започнаха да потропват ритмично по бюрото. Ако имах способността да прозра през плътта и костите, щях да видя как мозъкът му трескаво работи: преценява предложението ми, отхвърля вероятности, избира и решава. След известно време, навярно кратко, макар че на мен ми се стори безкрайно, той внезапно престана да барабани и удари енергично с длан по дървената повърхност. Разбрах, че вече е взел решение, но преди да ми го съобщи, отиде до вратата, надникна през нея и извика:

— Канете, пригответе граничен пропуск за пункта Борш на името на госпожица Сира Кирога. Веднага.

Въздъхнах дълбоко, когато разбрах, че Канете най-после има работа, но не казах нищо, а изчаках комисарят да се върне на мястото си и да ме уведоми лично:

— Ще ви дам паспорта, пропуск и дванайсет часа, за да отидете в Танжер и да се върнете утре сутринта. Говорете с управителя на „Континентал“, да видим какво ще постигнете. Искрено казано, не вярвам да е много. Но нищо не губите, ако опитате. Дръжте ме в течение. И помнете: никакви игрички.

Отвори едно чекмедже, почна да рови в него и извади паспорта ми. Канете влезе, остави лист хартия върху бюрото и ме погледна с желание да придаде някаква значимост на мършавото си тяло. Комисарят подписа документа и без да вдига глава, изстреля едно „вън, Канете“ към мудния си подчинен. След това сгъна документа, пъхна го между страниците на паспорта ми и ми го подаде, без да каже и дума. Отвори вратата и остави ръката си на дръжката, подканяйки ме да изляза. Четирите чифта очи, които срещнах при пристигането си, се бяха превърнали в седем, когато напуснах кабинета. Седмина мъже, които не правеха нищо и очакваха излизането ми като свето пришествие; сякаш за пръв път в живота си виждаха прилично изглеждаща жена сред стените на управлението.

— Какво става днес, да не сме в почивка? — попита дон Клаудио.

Всички машинално се впуснаха да работят, симулирайки трескава дейност: заизваждаха документи от папките, заговориха един с друг по привидно важни въпроси и заудряха по клавишите, като най-вероятно пишеха една и съща буква по дузина пъти.

Излязох и тръгнах по тротоара. Когато минах покрай отворения прозорец, видях, че комисарят влиза отново в кабинета.

— Мамка му, шефе, каква мацка.

— Затваряй си устата, Паломарес, да не те пратя на пост на другия край на света.

22.

Бяха ми казали, че преди началото на войната имало няколко автобуса дневно по седемдесеткилометровия път до Танжер. Сега обаче трафикът бе ограничен, а разписанието непостоянно, поради което никой не можа да ми го каже със сигурност. На следващата сутрин тръгнах със свито сърце към гаража на „Ла Валенсиана“, готова да понеса каквото и да било, за да стигна до дестинацията си с една от техните големи червени коли. Щом предния ден бях могла да издържа час и половина в полицейското управление сред онези глупаци с похотливи погледи, предположих, че ще понеса и чакането сред шофьори и изцапани с грес монтьори. Отново облякох най-хубавия си костюм, сложих си копринен шал на главата и големи слънчеви очила, зад които да скрия нервността си. Малко преди девет часа вече се намирах на няколко метра от гаража на автобусната компания в покрайнините на града. Вървях бързо, вглъбена в мислите си — представях си срещата с управителя на „Континентал“ и аргументите, които смятах да му приведа. Към тревогата заради парите, които дължах, се прибавяше и друго, не по-малко неприятно чувство. Това бе първото ми завръщане в Танжер — град, в който всяко ъгълче щеше да ми напомня за Рамиро. Знаех, че ще бъде мъчително и че спомените от времето, което бял преживяла с него, щяха да оживеят отново. Предчувствах, че денят ще бъде тежък.

По пътя срещнах малко минувачи и още по-малко коли — още беше рано. Затова се учудих, когато един автомобил спря до мен. Средно голям, нов-новеничък черен „Додж“. Колата ми беше напълно непозната, но не и гласът, който дойде от нея.

— Morning, dear49. Каква изненада да те срещна тук. Да те откарам ли някъде?

— Не, благодаря. Вече пристигнах — казах аз, като посочих гаража на „Ла Валенсиана“.

Огледах я крадешком и установих, че е облечена с един от тоалетите, който й бях ушила няколко седмици по-рано. Тя също бе покрила косата си със светъл шал.

— Смяташ да пътуваш с автобус? — попита ме с недоверчива нотка в гласа.

— Да, отивам в Танжер. Но ви благодаря за предложението.

Розалинда Фокс се изсмя звънко, сякаш току-що беше чула забавен виц.

— No way, sweetie. Никакви автобуси, скъпа. Качвай се, и аз отивам в Танжер. И не ми говори повече на „вие“, please. Вече сме приятелки, нали?

Обмислих набързо предложението и реших, че с нищо не противоречи на заповедите на дон Клаудио, така че приех. По този начин щях да си спестя неудобното пътуване с автобус, който щеше да ми навява тъжни спомени, а и компанията на англичанката навярно щеше да ми помогне да забравя собствената си тревога.

Тя потегли и гаражът остана зад нас. Тръгна по булевард „Лас Палмерас“, покрай големи и красиви къщи, почти скрити сред зеленината на градините. Посочи една от тях.

— Това е къщата ми, макар и за кратко. Вероятно скоро отново ще се преместя.

— Напускате Тетуан?

Тя се изсмя, сякаш беше чула нелепа шега.

— Не, не. За нищо на света. Може би ще се преместя в малко по-удобна къща. Тази вила е чудесна, но дълго време не е била обитавана и се нуждае от основен ремонт. Водопроводната инсталация е в ужасно състояние, водата не стига дори за пиене и не мога да си представя какво би било да прекарам цяла зима в такива условия. Казах на Хуан Луис и той вече търси друго жилище, a bit more I comfortable50.

Спомена любовника си съвсем непринудено и уверено, без недомлъвките и увъртанията в деня на приема с германците. Аз не показах никаква реакция — сякаш бях напълно в течение на връзката им; сякаш споменаването на висшия комисар с малкото му име беше нещо, с което бях напълно свикнала в ежедневието си на шивачка.

— Обожавам Тетуан, it’s so, so beautiful51. Напомня ми донякъде за европейската зона в Калкута — с растителността и къщите в колониален стил. Но това беше преди много време.

— Не възнамеряваш ли да се върнеш?

— Не, не, в никакъв случай. Всичко вече е минало. Случиха се неприятни неща и някои хора се отнесоха неособено добре към мен. Освен това обичам да живея на нови места — преди в Португалия, сега в Мароко, утре who knows, кой знае. В Португалия живях около година; първо — в Ещорил, след това — в Кашкайш. После обстановката се промени и реших да поема в друга посока.

Говореше без пауза, съсредоточена в пътя. Имах чувството, че испанският й се беше подобрил след първата ни среща. Вече почти не се долавяха следи от португалския, но все още вмъкваше тук-там думи и изрази на родния си език. Гюрукът на колата беше свален и шумът от двигателя бе оглушителен. Трябваше почти да вика, за да я чуя.

— До сравнително неотдавна в Ещорил и Кашкайш имаше чудесна британска колония, както и други преселници: дипломати, европейски аристократи, английски винопроизводители, американци от петролните компании… Организирахме безкрайни празненства, всичко беше много евтино: напитките, наемите, домашната прислуга. Играехме бридж като луди. Беше толкова, толкова забавно. Но неочаквано, почти изведнъж, всичко се промени. Ненадейно половината свят сякаш реши да се установи там. Зоната се напълни с нови англичани и английски поданици, които, след като бяха живели из четирите краища на империята, не желаеха да харчат пенсиите си под дъжда в old country52 и избираха мекия климат на португалското крайбрежие. Дойдоха и испанци монархисти, които предусещаха какво ще се случи. И немски евреи, притеснявани в страната си, които преценяваха потенциала на Португалия, за да преместят там дейностите си. Цените скочиха неимоверно. — Сви рамене с детински жест и добави: — Мисля, че мястото изгуби своя чар.

В продължение на дълги участъци от пътя жълтеникавият пейзаж бе разнообразяван единствено от кактуси и тръстика. Минахме през планинска местност, обрасла с иглолистна растителност, и отново се спуснахме в безводната равнина. Вятърът развяваше краищата на искрящите под слънцето копринени шалове, които покриваха косите ни, докато тя разказваше за своите преживелици преди пристигането си в Мароко.

— В Португалия ми бяха разказвали много за Мароко, особено за Тетуан. Тогава бях близка приятелка с генерал Санхурхо и неговата очарователна Кармен, so sweet, знаеш ли, че е била балерина? Джони, синът ми, играеше всеки ден с малкия им син Пепито. Бях съкрушена от смъртта на Хосе Санхурхо в онази ужасна самолетна катастрофа. Притежаваше невероятно обаяние; външно не беше привлекателен, to tell you the truth53, но беше толкова симпатичен, толкова жизнерадостен. Винаги ме наричаше „красавице“; от него научих първите си думи на испански. Той ме запозна с Хуан Луис в Берлин по време на зимните игри през февруари миналата година и разбира се, останах очарована от него. Потеглихме от Португалия заедно с приятелката ми Ниеша, две сами жени, прекосили Европа с мерцедес, за да отидат в Берлин, can you imagine?54 Отседнахме в хотел „Адлон“, предполагам, че ти е познат.

Направих жест, който не означаваше нито „да“, нито „не“. Тя междувременно продължаваше да говори, без да ми обръща особено внимание:

— Берлин, какъв град, господи! Кабаретата, приемите, нощните клубове, всичко беше толкова бурно, толкова жизнено. Преподобната абатиса на англиканския пансион би умряла от ужас, ако можеше да ме види там. Една вечер срещнах случайно двамата във фоайето на хотела having a drink, на по питие. Санхурхо беше в Германия на посещение на оръжейни фабрики; Хуан Луис, който бе живял там няколко години като военен аташе към испанското посолство, го придружаваше в обиколката му. Проведохме a little chit-chat, поговорихме си малко. В началото Хуан Луис се стараеше да бъде дискретен и да не обсъжда нищо пред мен, но Хосе знаеше, че съм добра приятелка. „Тук сме за зимните игри, но се подготвяме за военната игра“, каза той, като се изсмя. Скъпият ми Хосе, ако не беше онази ужасна катастрофа, навярно той, а не Франко сега щеше да бъде начело на армията на националистите, so sad55. Както и да е, когато се върнахме в Португалия, Санхурхо постоянно ми припомняше тази среща и говореше за приятеля си Бейгбедер — за чудесното впечатление, което съм му направила, за живота му в прекрасното Испанско Мароко. Знаеш ли, че Хосе е бил висш комисар в Тетуан и през двайсетте години? Той самият е проектирал градините на Висшия комисариат, so beautiful. Крал Алфонсо Тринайсети му присъдил титлата маркиз на Риф. Затова го наричали Лъва на Риф, poor dear José56.

Продължавахме да напредваме през пустинната местност. Неукротима, Розалинда шофираше и говореше неспирно, като скачаше от тема на тема, прекосяваше граници и периоди от време, без да се интересува дали съумявам да я следвам в този лабиринт от житейски перипетии, които ми поднасяше хаотично и откъслечно. Внезапно спряхме насред пустошта, като вдигнахме облак прах и спечена пръст. Пропуснахме да мине стадо мършави кози и пастир с мръсен тюрбан и прокъсана кафеникава джелаба. Когато и последното животно прекоси пътя, той вдигна пръчката, която му служеше за кривак, за да ни извести, че можем да продължим пътя си, и каза нещо с уста, пълна с проядени и почернели зъби, което не разбрахме. Тогава тя поднови шофирането и разговора.

— Няколко месеца по-късно, през юли миналата година, настъпиха събитията. Аз just57 бях напуснала Португалия и се намирах в Лондон, за да подготвя преместването си в Мароко. Хуан Луис ми разказа, че задачата по време на бунта била на момента bit difficult58; имало огнища на съпротива, стрелба и експлозии, кръв имало дори във фонтаните на любимите градини на Санхурхо. Но бунтовниците постигнали целта си, за което Хуан Луис допринесъл по свой начин. Лично той информирал за случващото се халиф Мулей Хасан, великия везир и останалите мюсюлмански сановници. Говори перфектно арабски — завършил е Училището за източни езици в Париж и е живял дълги години в Африка. Той е голям приятел на мароканския народ и почитател на културата му — нарича ги свои братя и казва, че испанците сте маври; толкова е остроумен, so funny.

Не я прекъснах, но в съзнанието ми изплуваха смътни образи на гладни мюсюлмани, които воюваха в чужда земя и рискуваха живота си срещу мизерна заплата и няколко килограма захар и брашно, които, както разправяха, армията раздавала на берберските семейства, докато мъжете се сражават на фронта. С организацията по вербуването на тези нещастни араби — както ми беше казал Феликс се занимаваше добрият приятел Бейгбедер.

— Anyway — продължи тя, — същата вечер успял да привлече ислямските власти на страната на бунтовниците, а това било от съществено значение за успеха на военната операция. По-късно, в знак на признателност, Франко го назначил за висш комисар. Познават се отпреди, известно време са имали едно и също местоназначение. Но не са били приятели, не, не. Всъщност, въпреки че придружавал Санхурхо в Берлин няколко месеца по-рано, в началото Хуан Луис бил извън съзаклятието за бунта: не знам защо, но организаторите не го посветили в плановете си. По онова време заемал по-скоро административна длъжност, занимавал се с местните дела и живеел извън казармите и конспирациите, в свой собствен свят. Той е много особен, по-скоро е интелектуалец, отколкото военен, you know what I mean59 — обича да чете, да разговаряла обсъжда, да учи чужди езици… милият ми Хуан Луис, толкова е романтичен.

Все още ми беше трудно да свържа образа на очарователния и романтичен мъж, който клиентката ми рисуваше, с образа на властния висш военен от бунтовническата армия, но и не възнамерявах да й го кажа. В този момент стигнахме до контролния пункт, охраняван от въоръжени до зъби местни войници.

— Дай ми паспорта си, please.

Извадих го от чантата заедно с пропуска, който дон Клаудио ми беше дал предния ден. Подадох й двата документа; тя взе първия, а втория дори не погледна. Събра моя с нейния паспорт и един сгънат лист хартия, който навярно беше пропуск с неограничени пълномощия, гарантиращ й достъп до самия край на света, ако реши да го посети. Прибави към документите най-хубавата си усмивка и ги подаде на един от мароканските войници. Той отнесе всичко в една варосана къщичка. Веднага от там излезе испански офицер — застана мирно пред нас, козирува и без да каже дума, ни даде знак да продължим пътя си. Тя подхвана отново монолога си, но не от същото място, на което го бе прекъснала преди няколко минути. През това време аз се опитах да възвърна самообладанието си. Съзнавах, че нямам причини да съм нервна, че формално всичко е наред, но въпреки това, при преминаването през контролния пункт тревожното чувство плъзна по кожата ми като обрив.

— So60, през октомври миналата година се качих на един товарен кораб за Западните Индии61, който спираше в Танжер. И останах там, както бях планирала. Слизането от кораба беше absolutely crazy, пълна лудост, защото пристанището в Танжер е толкова, толкова awful, толкова ужасно. Познаваш го, нали?

Този път казах „да“ с чиста съвест. Нима можех да забравя пристигането си на пристанището с Рамиро преди повече от година? Светлините, корабите, плажът, белите къщи, спускащи се от зелената планина до морето. Сирените и мирисът на сол и смола. Побързах да насоча вниманието си към Розалинда и нейните пътешествия: моментът не беше подходящ да се отдавам на меланхолията.

— Представяш ли си, пътувах с Джони, сина ми, и кокер шпаньола Джокер, плюс колата и шестнайсет сандъка с вещи: дрехи, килими, порцелан, книгите на Киплинг и Ивлин Уо, фотоалбуми, стиковете за голф и моя „Ейч Ем Ви“, you know, портативен грамофон с всичките ми плочи: Пол Уайтман и оркестърът му, Бинг Кросби, Луис Армстронг… И разбира се, носех цял куп препоръчителни писма. Това беше едно от най-важните неща, на които ме научи моят баща, докато бях just a girl, още дете, както и да яздя и да играя бридж, of course62. Никога не пътувай без препоръчителни писма, казваше той, poor daddy63, почина преди няколко години от heart attack… как се казва на испански? — попита тя, като притисна с ръка гръдта си отляво.

— Сърдечен удар?

— That’s it64, сърдечен удар. Така че веднага се сприятелих с неколцина англичани благодарение на моите препоръки: пенсионирани чиновници от колонните, армейски офицери, представители на дипломатическия корпус, you know, обичайните хора. Повечето бяха доста скучни в интерес на истината, макар че благодарение на тях се запознах с други очарователни хора. Наех една прелестна къщичка до холандското посолство, намерих си прислужница и настаних там за няколко месеца.

Покрай пътя започнаха да се появяват тук-там малки бели сгради, които предизвестяваха скорошното ни пристигане в Танжер. Увеличи се също броят на хората, които вървяха край пътя — групичка мюсюлманки, натоварени с вързопи, припкащи деца, чиито голи крака се мятаха изпод късите джелаби, мъже с качулки и тюрбани, животни — магарета с ведра вода, стадо мършави овце, някоя подплашена кокошка. Градът постепенно се появи и Розалинда уверено се насочи към центъра, като вземаше завоите с пълна скорост, продължавайки да описва къщата в Танжер, която толкова харесваше и от която наскоро се беше изнесла. Очите ми вече съзираха познати места и аз се опитвах да пропъдя спомена за мъжа, с когото бях минавала от там във време, което някога смятах за щастливо. Най-после тя паркира на площад „Франция“, като така рязко спря колата, че десетки минувачи насочиха погледите си към нас. Без да им обръща внимание, тя свали шала от главата си и освежи червилото си пред огледалото за обратно виждане.

— Копнея да изпия един morning cocktail65 в бар „Ел Минзах“. Но преди това трябва да свърша една дреболия. Ще дойдеш ли с мен?

— Къде?

— В Лондонската и Южноамериканска банка. Да проверя дали противният ми съпруг ми е изпратил най-после издръжката.

Аз също си свалих шала, като се питах кога тази жена ще престане да опровергава предположенията ми. Оказа се любяща майка, докато я смятах за лекомислено момиче. Молеше ме да й заема дрехи, за да ходи на прием с нацисти преселници, докато си мислех, че разполага с луксозен гардероб, ушит от известни международни дизайнери. Любовникът й бе могъщ, двойно по-стар от нея военен, докато я смятах за влюбена в суетен млад чужденец. Всичко това съвсем не беше достатъчно, за да разбие на пух и прах догадките ми. Сега се оказваше, че в живота й има съпруг — отсъстващ, но жив, — който явно не беше особено щастлив да й плаща издръжката.

— Не мога да дойда с теб, и аз трябва да свърша някои неща — отвърнах й в отговор на поканата. — Но можем да се срещнем по-късно.

— All right66. Тя погледна часовника си. — В един?

Съгласих се. Още нямаше единайсет, щях да имам предостатъчно време за мисията си. Късмет — кой знае, но време поне имах.

23.

Барът на хотел „Ел Минзах“ беше същият, какъвто го помнех отпреди година. Оживени групи европейци, мъже и жени, облечени изискано, бяха заели масите и бара, пиеха уиски, херес и коктейли, сформираха компании, в които разговорът скачаше от един език на друг, все едно че сменяха носни кърпички. В средата на помещението един пианист разведряваше обстановката с приятна музика. Никой сякаш не бързаше, на пръв поглед всичко беше както през лятото на трийсет и шеста, с единственото изключение, че пред бар плота вече не ме чакаше мъж, който разговаряше с бармана на испански — сега ме чакаше една англичанка, която разговаряше с него на английски, с чаша в ръка.

— Сира, dear! — извика ме тя, когато ме забеляза. — Един розов джин? — попита, вдигайки чашата си.

Беше ми все едно дали ще пия джин с ангостура или терпентин, така че приех с престорена усмивка.

— Познаваш ли Дийн? Той е стар приятел. Дийн, това е Сира Кирога, my dressmaker, моята модистка.

Погледнах бармана и познах суховатото жълтеникаво лице и тъмните очи със загадъчен поглед. Спомних си как говореше ту с едни, ту с други по времето, когато с Рамиро посещавахме бара му, как сякаш всички се обръщаха към него, когато се нуждаеха от контакт, от препоръка или някаква информация. Забелязах как ме оглеждаше, как ме разпознаваше в миналото, като едновременно с това преценяваше промените в мен и ме свързваше с вече отсъстващия Рамиро. Заговори преди мен:

— Мисля, че бяхте тук преди известно време, нали?

— Преди време, да — отвърнах лаконично.

— Да, спомням си. Колко неща се случиха оттогава, нали? Сега тук има много повече испанци. Когато идвахте тук, не бяха толкова.

Да, бяха се случили много неща. В Танжер бяха пристигнали хиляди испанци, които бягаха от войната, а ние с Рамиро бяхме поели по различен път. Животът ми се беше променил, страната ми, тялото и чувствата ми се бяха променили. Всичко се беше променило толкова много, че предпочитах да не се замислям за това, ето защо се престорих, че търся нещо в чантата си, и не отговорих. Те продължиха разговора и размяната на клюки, като говореха на английски, ту на испански и се опитваха от време на време да ме приобщят към бъбренето си, което изобщо не ме интересуваше. Имах си достатъчно грижи, опитвах се да сложа в ред делата си. Някои клиенти излизаха, други влизаха — елегантни мъже и жени, които очевидно не бързаха, нито имаха някакви задължения. Розалинда поздрави мнозина от тях с грациозен жест или с две-три любезни думи, сякаш избягваше да удължи всяка среща повече от необходимото. Известно време успяваше да го постигне до идването на две познати, които, щом я видяха, решиха, че обичайното „здравей, скъпа, радвам се да те видя“ не е достатъчно. Бяха два великолепни екземпляра — руси, стройни и грациозни, от онези неясни чужденки, чиито жестове и пози толкова пъти упражнява пред напуканото огледало в стаята на Канделария. Поздравиха Розалинда с леки целувки, окръгляйки устни и почти без да докоснат напудрените й страни. Настаниха се безцеремонно и без покана между нас. Барманът приготви напитките им, извадиха табакери, цигарета от слонова кост и сребърни запалки. Споменаваха имена и постове, приеми, срещи и раздели на едни или други: „помниш ли онази вечер във «Вила Харис», дори не можеш да си представиш какво й се случи на Лусил Досън с последния й годеник; ах, между другото, знаеш ли, че Бърти Стюарт се разори?“. И така една през друга, докато накрая по-младата от двете, с многото бижута, заяви без заобикалки на Розалинда това, което двете вероятно са мислели от момента, в който я бяха видели:

— Е, скъпа, как вървят твоите неща в Тетуан? Много се изненадахме, когато научихме за неочакваното ти заминаване. Всичко стана толкова бързо, толкова невероятно бързо…

И се изсмя цинично, преди Розалинда да отговори.

— О, животът ми в Тетуан е чудесен. Имам приказка къща, фантастични приятели, като my dear Сира, която има най-хубавото ателие за висша мода в цяла Северна Африка.

Изгледаха ме любопитно и аз им отвърнах с тръсване на косата и лицемерна усмивка, достойна за Юда.

— Можем да дойдем някой ден да ви посетим. Обожаваме модата, а и модистките в Танжер вече са ни поомръзнали, нали, Милдред?

По-младата кимна енергично и се върна към главната причина за разговора.

— С удоволствие бихме дошли да те видим в Тетуан, скъпа Розалинда, но преминаването на границата стана толкова трудно от началото на войната в Испания…

— Макар че с твоите връзки ти би могла да ни издействаш пропуски; така ще посетим и двете ви. И може би ще ни се удаде възможност да се запознаем с някого от новите ти приятели…

Блондинките се редуваха ритмично в настъплението към главната си цел; барманът Дийн продължаваше да стои невъзмутимо зад тезгяха, нащрек да не изпусне нито секунда от разиграващата се сцена. Розалинда все така се усмихваше. Продължаваха да говорят, като се прекъсваха една друга:

— Би било страхотно. Всички в Танжер, скъпа, умират да се запознаят с новите ти приятели.

— Е, защо да не си го признаем, нали сме си близки? Всъщност умираме да се запознаем с един от твоите приятели. Казаха ни, че е много, много специален човек.

— Може би ще ни поканиш на някой от приемите, които дава, така ще му представиш старите си приятели от Танжер. Ще ни бъде много приятно да присъстваме, нали, Оливия?

— Би било чудесно. Толкова ни е омръзнало да гледаме все едни и същи физиономии, че е радост бихме пообщували с представителите на новия испански режим.

— Да, би било фантастично. Освен това компанията на мъжа ми разполага с нови продукти, които може да представляват интерес за армията на националистите. С малко помощ от твоя страна вероятно ще успее да ги пласира в Испанско Мароко.

— А моят Арнолд вече е доста отегчен от поста си в Банк ъф Бритиш Уест Африка. Може би в Тетуан, сред твоя кръг, ще намери нещо, което да му подобава…

Усмивката на Розалинда постепенно се стопи и тя дори не си направи труда да я надене отново. Когато сметна, че е чула достатъчно глупости, тя просто реши да пренебрегне блондинките и се обърна последователно към мен и към бармана:

— Сира, скъпа, ще отидем ли да обядваме в „Рома Парк“? Дийн, please, бъди така любезен да запишеш аперитивите ни на моята сметка.

Той поклати отрицателно глава.

— Заведението черпи.

— И нас ли? — попита веднага Оливия. Или може би беше Милдред.

Розалинда изпревари бармана и отговори вместо него:

— Вас не.

— Защо? — попита Милдред изненадано. Или може би беше Оливия.

— Защото сте bitches. Как се казва на испански, скъпа Сира?

— Две кучки — казах аз без никакво колебание.

— That’s it. Две кучки.

Напуснахме бар „Ел Минзах“, усещайки многобройните погледи втренчени в нас: дори за космополитното и толерантно общество в Танжер публичната любовна връзка на една омъжена млада жена с възрастен и могъщ офицер от бунтовническата армия беше пикантно мезе, което разнообразяваше часа за аперитив.

24.

— Предполагам, че връзката ми с Хуан Луис е изненадала много хора, но за мен тя сякаш е била предопределена от съдбата.

Сред тези, на които двойката изглеждаше твърде необичайна, бях и аз, разбира се. Беше ми извънредно трудно да си представя, че жената, която стоеше срещу мен, с нейната очарователна жизненост, със светските й маниери и безкрайно лекомислие, има любовна връзка със суров висш военен, който освен това беше двойно по-стар от нея. Хапвахме риба и пиехме бяло вино на терасата, а полъхващият откъм морето вятър къдреше тентите на сини и бели ивици над главите ни и носеше мирис на сол и тъжни спомени, които аз се мъчех да прогоня, съсредоточавайки се в разговора с Розалинда. Тя сякаш имаше огромно желание да говори за връзката си с висшия комисар, да сподели с някого собствената си пълна версия на събитията, далеч от изопачените слухове, които знаеше, че се носят от уста на уста в Танжер и Тетуан. Защо обаче с мен, с човек, когото почти не познаваше? Въпреки прикритието ми на модна шивачка, имахме напълно различен произход и минало. Както и настояще. Тя произхождаше от един охолен и безгрижен космополитен свят; аз бях обикновена работеща жена, дъщеря на скромна самотна майка, и бях израснала в работнически квартал в Мадрид. Тя изживяваше страстен роман с изтъкнат висш военен от армията, един от виновниците за войната, която опустошаваше родината ми; в същото това време аз работех денонощно, за да оцелея. Въпреки всичко обаче тя беше решила да ми се довери. Може би мислеше, че така ще ми се отплати за услугата, която й направих с роклята „Делфос“. Може би смяташе, че понеже съм независима и млада като нея, ще я разбера по-добре. А може би се чувстваше самотна и имаше потребност да излее душата си пред някого. И в този летен ден, в този град на африканския бряг, аз се бях оказала подръка.

— Преди да загине в онзи трагичен инцидент, Санхурхо настоя да посетя приятеля му Хуан Луис Бейгбедер в Тетуан, след като се установя в Танжер; постоянно говореше за срещата ни в хотел „Адлон“ в Берлин и за това колко много щял да се зарадва да ме види отново. Аз също, to tell you the truth, желаех отново да го срещна. Беше ми се сторил очарователен мъж, толкова интересен, толкова възпитан, толкова обаятелен кавалер. Така че няколко месеца след като се бях установила в Танжер, реших, че е настъпил моментът да отида в столицата на протектората и да го поздравя. По онова време положението се беше променило, разбира се — той вече не се занимаваше с проблемите на местното население, а заемаше най-високия пост във Висшия комисариат. И се отправих натам с моя „Остин-7“. My God! Няма да забравя този ден. Когато пристигнах в Тетуан, първо отидох при английския консул. Монк-Мейсън, познаваш го, нали? Аз го наричам old monkey, стара маймуна. Толкова е скучен, бедният.

Кимнах неопределено, докато вдигах чашата с вино към устата си. Не познавах въпросния Монк-Мейсън, само бях слушала клиентките ми да говорят за него, но не признах това пред Розалинда.

— Когато му казах, че смятам да посетя Бейгбедер, консулът се впечатли много. Както сигурно знаеш, нашето правителство практически не поддържа никакъв контакт с испанските власти от националистическия лагер, защото признава за легитимно единствено републиканското правителство. Затова Монк-Мейсън реши, че посещението ми при Хуан Луис може да се окаже ползотворно за британските интереси. И така, предобед се отправих към Висшия комисариат със собствената си кола в компанията на Джокер, кучето ми. На входа показах писмото, което Санхурхо ми бе дал, преди да умре, и един мъж ме заведе при личния секретар на Хуан Луис, като минахме по коридори, пълни с военни и с плювалници, how very disgusting, каква гадост! Хименес Моуро, секретарят му, веднага ме въведе в кабинета му. Представях си, че ще заваря новия Висш комисар с импозантна униформа, обкичена с медали и ордени, но не, не, тъкмо обратното: също както в онази вечер в Берлин, Хуан Луис носеше обикновен тъмен костюм, с който изглеждаше всичко друго, но не и офицер бунтовник. Зарадва се много, като ме видя. Беше очарователен, поговорихме си и той ме покани на обяд, но аз вече бях приела поканата на Монк-Мейсън, така че се уговорихме за следващия ден.

Масите около нас постепенно се напълниха. Розалинда поздравяваше този или онзи с обикновен жест или лека усмивка, като явно нямаше желание да прекъсва разказа за първите си срещи с Бейгбедер. Аз също разпознах няколко лица, хора, които бях срещала, когато бях с Рамиро, и които предпочетох да пренебрегна. Затова продължихме, съсредоточени една в друга: тя говореше, аз я слушах, двете ядяхме риба, пиехме изстудено вино и не обръщахме внимание на света около нас.

— На следващия ден отидох във Висшия комисариат, като очаквах протоколен обяд в унисон с обстановката — голяма маса, официалности, сервитьори наоколо… Хуан Луис обаче беше наредил да ни приготвят обикновена маса за двама до един отворен прозорец който гледаше към градината. Беше незабравим обяд, по време на който той говореше непрекъснато за Мароко, за своето щастливо Мароко, както той го нарича. За магията му, за тайните му, за възхитителната му култура. След обяда реши да ми покаже околностите на Тетуан, so beautiful. Излязохме със служебната му кола, следвани от колона мотористи и адютанти, so embarrasing!67. Накрая отидохме на плажа и седнахме на брега, докато останалите чакаха на шосето, can you believe it68?

Тя се засмя, аз също се усмихнах. Ситуацията наистина беше особена: най-важната личност в протектората и една новодошла чужденка, която би могла да му е дъщеря, флиртуват открито на брега на морето, а през това време моторизираната свита ги наблюдава от разстояние.

— Тогава той взе два камъка, бял и черен. Скри ръце зад гърба си, а после ги показа отново със стиснати юмруци. „Избирай“ — каза ми. „Какво да избера?“ — попитах аз. „Избери една ръка. Ако в нея е черният камък, днес ще напуснеш живота ми и повече няма да те видя. Ако се падне белият, тогава това означава, че съдбата желае да останеш с мен.“

— И се е паднал белият камък.

— Наистина се падна белият камък — потвърди тя с лъчезарна усмивка. — Няколко дни по-късно прати две коли в Танжер: „Крайслер Ройъл“, за да превози вещите ми, и открития „Додж“, с който днес дойдохме тук, подарък от директора на банка „Хасан“ в Тетуан, който Хуан Луис реши да ми предостави. Оттогава не сме се разделяли, освен когато му се налага да пътува по служба. Засега живея със сина си, Джони, на булевард „Лас Палмерас“, в огромна къща с баня, достойна за махараджа, и тоалетна, наподобяваща кралски трон, само че мазилката на стените й се рони и дори няма течаща вода. Хуан Луис продължава да живее във Висшия комисариат, защото постът му го изисква. Не възнамеряваме да живеем заедно, но той реши, че не е необходимо да крие връзката си с мен. Макар че понякога това го поставя в неудобно положение.

— Защото е женен… — подхвърлих аз.

Тя направи гримаса и отметна една къдрица от лицето си.

— Не, не. Това всъщност е без значение, аз също съм омъжена. Това засяга само нас, въпросът е напълно личен. Неудобството е по-скоро от публично естество. Някои хора например смятат, че една англичанка може да упражни върху него недотам положително влияние. При това го казват открито.

— Кой смята така?

Тя бе толкова откровена, че неусетно се почувствах в правото си да поискам обяснения, когато не успявах да разбера напълно онова, което ми говореше.

— Представителите на нацистката колония в протектората. Най-вече Лангенхайм и Бернхарт. Смятат, че висшият комисар трябва да бъде прогермански във всички страни на живота си — стопроцентово лоялен към немците, които подпомагат неговата кауза във войната. Те още от началото се съгласиха да ви предоставят самолети и оръжие. Всъщност Хуан Луис е знаел за пътуването до Германия в първите дни, когато представителите на националистите трябвало да се срещнат с Хитлер в Байройт по време на Вагнеровите празници. Anyway, Хитлер се посъветвал с адмирал Канарис, Канарис препоръчал да се предостави исканата помощ и от самия Байройт фюрерът дал заповед да изпратят в Испанско Мароко всичко необходимо. Ако не го беше направил, испанските части в Африка нямаше да могат да прекосят Гибралтарския проток, така че германската помощ е била от решаващо значение. Естествено, оттогава отношенията между двете армии са приятелски. Нацистите в Тетуан обаче смятат, че моята близост и привързаността на Хуан Луис към мен може да го подтикнат към едно пробританско и недотам лоялно към германците поведение.

Спомних си коментарите на Феликс за съпруга на фрау Лангенхайм и сънародника му Бернхарт, подмятанията му за военната помощ, която двамата са издействали в Германия и която не само не бе прекратена, но и ставаше все по-значителна на полуострова. Припомних си също желанието на Розалинда да направи безупречно впечатление на първата си официална среща с германската общност под ръка с любовника си и едва сега проумях какво се е опитвала да ми каже, но не му придадох особено значение и се опитах да я успокоя:

— Според мен не би трябвало да се тревожиш. Той може да е лоялен към германците, независимо че е с теб. Това са две различни неща: едното е служебно, другото — лично. Онези, които мислят така, не са прави.

— Прави са, естествено, че са прави.

— Не те разбирам.

Тя отмести поглед към полупразната тераса. Разговорът се бе проточил и масите около нас се бяха изпразнили. Вятърът бе стихнал, платното на тентите почти не помръдваше. Няколко сервитьори с бели сака и фесове — мюсюлманска мъжка шапка от червен филц — мълчаливо изтръскваха салфетки и покривки. Тогава Розалинда сниши гласа си до шепот. Едва доловим шепот, чийто тон беше твърд и категоричен.

— Прави са да мислят така, защото аз, my dear, възнамерявам да направя всичко, което е по силите ми, за да накарам Хуан Луис да установи приятелски отношения със сънародниците ми. Не искам да се примиря с мисълта, че вашата война може да завърши с победа на националистическата армия и Германия да се окаже съюзница на Испания, а Великобритания — неин враг. Имам две причина за това. Първата има чисто патриотичен характер: искам родината на мъжа, когото обичам, да е приятел на моята страна. Втората причина, however69, е много по-прагматична и обективна: ние, англичаните, не вярваме на нацистите, нещата започват да загрубяват. Може би е малко преждевременно да се говори за още една европейска война, но никога не се знае. И ако това се случи, бих искала Испания да е на наша страна.

Едва се сдържах да не възразя, че нещастната ми родина не е в състояние да крои планове за никаква бъдеща война, че си има достатъчно беди с войната, която преживяваме. Тази война, изглежда не я интересуваше, въпреки че беше любовница на толкова влиятелна особа. Реших все пак да не възразявам, а да поддържам разговора за бъдещето, което може би никога нямаше да настъпи и да не се задълбочавам в трагедията на настоящето. Денят ми беше достатъчно обременен с горчилка, за да прибавям нова доза тъга.

— И как смяташ да го направиш? — попитах аз.

— Well, не мисли, че имам кой знае какви лични контакти в Уайтхол, not at all70 — изсмя се тя. Мислено си отбелязах да попитам Феликс какво е Уайтхол, но прикрих невежеството си, като си дадох вид, че слушам съсредоточено. Тя продължи: — Знаеш обаче как стават тези неща — мрежи от познати, приятели на приятелите… Така че реших да опитам първо с едни мои приятели тук, в Тетуан, полковник Хал Дюранд, генерал Норман Бейкън и жена му Мери. Всички те имат отлични контакти във Форин Офис. В момента са в Лондон, но смятам по-нататък да се срещна с тях, да им представя Хуан Луис, за да поговорят и да се сближат.

— И мислиш, че той ще се съгласи, ще допусне да се намесваш в служебните му дела?

— But of course, dear. Разбира се — потвърди тя без капка съмнение, като отметна с изящен жест на главата още една къдрица от косата си. — Хуан Луис е изключително интелигентен. Познава отлично германците, живял е с тях дълги години и се опасява, че цената, която Испания ще трябва да плати впоследствие за помощта, която получава, ще се окаже много солена. Освен това има високо мнение за англичаните, защото ние никога не сме губили война. Той е военен и за него тези неща са много важни. Но най-важното, скъпа Сира, е, че Хуан Луис ме обожава. Както непрекъснато повтаря, за своята Розалинда е способен да слезе в самия ад.

Станахме, когато масите на терасата вече бяха подготвени за вечерята и следобедните сенки пълзяха по оградите. Розалинда настоя да плати обяда.

— Най-сетне накарах мъжа си да ми преведе издръжката. Нека да почерпя.

Тръгнахме бавно към колата и поехме по обратния път за Тетуан почти навреме, за да се вместя в дванайсетте часа, които ми бе отпуснал комисар Васкес. По време на това пътуване обаче обърнахме не само географската посока, но и посоката на общуването ни. Ако на отиване и през останалата част на деня Розалинда бе обсебила разговора, то на връщане бе настъпил моментът да разменим ролите си.

— Сигурно ме смяташ за ужасно досадна, защото през цялото време говорихме за мен. Сега е твой ред. Tell me now, разкажи ми как минаха сутрешните ти ангажименти?

— Зле — отвърнах лаконично.

— Зле?

— Да. Много зле.

— I’m sorry, really. Съжалявам. Нещо важно?

Можех да кажа „не“. В сравнение с нейните тревоги моите проблеми не притежаваха необходимите съставки, за да събудят интереса й: в тях не бяха замесени висши военни, консули и министри, нямаше политически интереси, нито държавни въпроси или предсказания за световни войни — нищо, което да е свързано с изтънчените и неспокойни среди, в които тя се движеше. В скромния обхват на моите тревоги имаше място само за шепа непосредствени беди, които можеха да се преброят на пръстите на ръката: една предана любов, един неизплатен дълг и един несговорчив управител на хотел, всекидневните усилия да разработя едно ателие, една родина, потънала в кръв, в която не можех да се върна, и тъгата по една отсъстваща майка. Можех да й кажа „не“, да отвърна, че моите малки трагедии са маловажни. Можех да премълча проблемите, които имах, да ги спотая и да ги споделям единствено в тъмнината на пустия си дом. Да, можех. Но не го направих.

— Всъщност става дума за нещо много важно за мен. Искам да изведа майка си от Мадрид и да я доведа в Мароко. За целта се нуждая от голяма сума пари, с които не разполагам, защото преди това трябва да изплатя друга спешна сметка със спестяванията си. Тази сутрин се опитах да отложа това плащане, но не успях, така че засега въпросът с майка ми не може да бъде решен. А най-лошото е, че както се говори, става все по-трудно да се премине от една зона в друга.

— Сама ли е в Мадрид? — попита тя, явно разтревожена.

— Да, сама. Напълно сама. Има само мен.

— А баща ти?

— Баща ми… е, това е дълга история. Въпросът е, че не са заедно.

— Много съжалявам, Сира. Сигурно никак не ти е лесно при мисълта, че е в червената зона, изложена на опасност сред тези хора…

Погледнах я с тъга. Как можех да накарам тази красива глава с руси къдрици да проумее трагичната действителност на всичко, което се случваше в родината ми?

— Тези хора са нейните хора, Розалинда. Майка ми е сред свои в своя дом, в своя квартал, сред своите съседи. Тя е част от този свят, от жителите на Мадрид. Искам да я доведа в Тетуан не защото се боя, че нещо може да й се случи там, а защото си имам само нея в този живот и с всеки изминал ден се измъчвам все повече и повече, че не знам нищо за нея. Не съм получавала новини от една година. Нямам никаква представа как е, не знам как се издържа, от какво живее, как понася войната.

Подобно на пробит балон, целият фарс около фантастичното ми минало се пръсна във въздуха за миг. И най-интересното беше, че на мен не ми пукаше.

— Но… Бяха ми казали, че… че семейството ти е…

Не я оставих да довърши. Тя се бе държала откровено с мен и ми бе разказала историята си, без да крие нищо. Бе дошъл моментът да сторя същото. Може би версията за живота ми, която щях да й разкажа, нямаше да й хареса; може би щеше да я сметне за твърде безлична в сравнение с авантюрите, на които тя беше свикнала. Може би щеше да реши отсега нататък никога да не пие с мен розов джин, нито да ми предлага да пътувам с нея до Танжер в открития „Додж“, но въпреки това, реших да й разкажа цялата истина.

— Семейството ми се състои от мен и майка ми. Двете сме шивачки, обикновени шивачки, и единственото ни богатство са ръцете ни. Баща ми никога не е поддържал връзки с нас, откакто съм се родила. Той принадлежи към друга класа, към друг свят: има пари, предприятия, контакти, жена, която не обича, и двама синове, с които не се разбира. Това има той. Или каквото имаше: когато го видях за пръв и последен път, войната още не бе започнала, но той предчувстваше, че ще го убият. А моят годеник, този привлекателен и предприемчив мъж, който ръководи предприятия и решава финансови въпроси в Аржентина, не съществува. Наистина имах връзка с един мъж, който в момента може наистина да е в Аржентина и да върти бизнес, но вече няма нищо общо с мен. Той е просто един негодник, който разби сърцето ми и ми открадна всичко, което имах. Предпочитам да не говоря за него. Това е моят живот, Розалинда, и както виждаш, той е много различен от твоя.

В отговор на изповедта ми тя изрече някаква дълга фраза на английски, от която схванах единствено думата Мароко.

— Нищо не разбрах — казах смутено.

Върна се към испанския.

— На кого му пука откъде идваш, след като си най-добрата модистка в цяло Мароко? А що се отнася до майка ти, както казвате вие, испанците, Бог забавя, но не забравя. Ще видиш, че накрая всичко ще се нареди.

25.

Рано сутринта на следващия ден отидох в полицейското управление да осведомя дон Клаудио за провала на преговорите ми. От четиримата полицаи само двама бяха на бюрата си възрастния и кльощавият.

— Шефът още не е дошъл — заявиха те в един глас.

— В колко часа идва обикновено? — попитах.

— В девет и половина — каза единият.

— Или в десет и половина — каза другият.

— Или утре.

— Или никога.

Двамата се изкискаха лигаво и аз осъзнах, че нямам сили да понеса тези двама глупаци нито минута повече.

— Кажете му, моля ви, че съм го търсила. Че съм ходила в Танжер не съм успяла да уредя нищо.

— Както кажеш, красавице — рече този, който не беше Канете.

Отправих се към вратата, без да се сбогувам. Тъкмо излизах, когато чух гласа на полицая, сега вече Канете:

— Ако поискаш, ще ти извадя друг пропуск, скъпа.

Не спрях. Само стиснах силно юмруци и почти без да го осъзная в ума ми изплува един цветист израз от миналото и аз обърна главата си няколко сантиметра, точно колкото бяха необходимо да чуе ясно отговора ми:

— Извади го на шибаната си майка.

За мой късмет срещнах комисаря на улицата, достатъчно далеч от управлението, за да не ме помоли да се върна с него. Не беше трудно да срещнеш някого в Тетуан — уличната мрежа в Испанския квартал бе ограничена и по нея минаваха всички по всяко време. Както обикновено, дон Клаудио носеше костюм от светъл лен и току-що обръснат, бе готов да започне деня.

— Не изглеждате особено весела — каза той, щом ме видя. — Предполагам, че нещата в „Континентал“ не са протекли добре. — Погледна часовника си. — Елате да изпием по едно кафе.

Заведе ме в казино „Еспаньол“, красива ъглова сграда с каменни балкони и големи прозорци с изглед към главната улица. Един сервитьор арабин спускаше тентите с помощта на скърцаща метална манивела, други двама поставяха маси и столове на тротоара под сянката. Започваше нов ден. В прохладното помещение беше пусто, виждах мраморна стълба насреща и две зали от двете страни. Комисарят ме покани да вляза в салона отляво.

— Добро утро, дон Клаудио.

— Добро утро, Абдул. Донеси две кафета с мляко, моля те — поръча той, докато с поглед търсеше съгласието ми. — Разкажете ми — подкани ме.

— Не успях. Управителят е нов, макар че беше добре осведомен по въпроса. Отказа всякакви договорки. Каза само, че споразумението било повече от великодушно и че ако не платя на уречената дата, ще ме даде под съд.

— Разбирам. И наистина съжалявам. Но се опасявам, че не бих могъл да ви помогна.

— Няма нищо, вече направихте достатъчно, като ми издействахте една година отсрочка.

— Какво смятате да правите?

— Ще платя незабавно.

— А майка ви?

Свих рамене.

— Нищо. Ще продължа да работя и да спестявам, макар че когато успея да събера достатъчно пари, може да е твърде късно и евакуациите да са прекратени. В момента, както ви казах, ще изплатя дълга си. Имам парите, така че няма проблем. Точно затова исках да ви видя. Трябва ми нов пропуск, за да премина границата, и разрешението ви да задържа паспорта си два дни.

— Задръжте го, няма нужда да ми го връщате повече. — Пъхна ръка във вътрешния джоб на сакото си и извади от там кожен портфейл и писалка. — Що се отнася до пропуска, това ще ви свърши работа — каза той, като извади една визитна картичка и махна капачката на писалката. Написа няколко думи на гърба й и се подписа. — Заповядайте.

Сложих я в чантата, без да я прочета.

— С „Ла Валенсиана“ ли смятате да пътувате?

— Да, такова е намерението ми.

— Както направихте вчера?

Издържах няколко секунди изпитателния му поглед, преди да отговоря:

— Вчера не пътувах с „Ла Валенсиана“.

— Как тогава успяхте да отидете в Танжер?

Знаех, че той знае. Знаех също, че иска сама да му го кажа. Преди това отпихме по глътка кафе.

— Една приятелка ме откара с колата си.

— Каква приятелка?

— Розалинда Фокс. Една англичанка, моя клиентка.

Нова глътка кафе.

— Знаете коя е, нали?

— Да, знам.

— Тогава внимавайте.

— Защо?

— Просто така. Внимавайте.

— Кажете ми защо — настоях аз.

— Защото има хора, на които не им харесва да е с мъжа, с когото е.

— Вече знам това.

— Какво знаете?

— Че някои хора не одобряват сантименталната им връзка.

— Кои хора?

Как само умееше да притиска, изстисква и измъква и последната троха информация. Вече се познавахме взаимно.

— Някои. Не искайте от мен да ви казвам това, което вече знаете, дон Клаудио. Не ме карайте да бъда нелоялна към една клиентка, само за да чуете от устата ми имена, които вече са ви известни.

— Съгласен съм. Бих искал само да потвърдите нещо.

— Какво?

— Фамилиите на тези хора испански ли са?

— Не.

— Отлично — кача той. Допи кафето си и отново погледна часовника. — Трябва да тръгвам, имам работа.

— Аз също.

— Вярно, забравих, че сте работеща жена. Знаете ли, че сте спечелили отлична репутация?

— Вие сте осведомен за всичко, така че трябва да ви вярвам.

Усмихна се за пръв път и усмивката го подмлади поне с четири години.

— Знам само това, което трябва да знам. Освен това съм сигурен, че вие също сте добре осведомена. Сред жени винаги се говори много, а в ателието си приемате дами, които може би разказват интересни истории.

Беше вярно, че клиентките ми говореха. Приказваха за мъжете си, за техния бизнес, за приятелите си. За хора, чиито домове посещаваха, за това, което правеха, мислеха или говореха едни на други. Не казах обаче нито „да“, нито „не“ на комисаря. Просто станах и оставих без коментар забележката му. Той извика сервитьора и направи жест във въздуха, все едно че се подписва. Абдул кимна: разбира се, кафетата щяха да бъдат записани в сметката на дон Клаудио.

Изплащането на дълга в Танжер беше освобождение за мен, сякаш бях свалила въже от шията си, което някой можеше да дръпне във всеки момент. Разбира се, оставаха обвиненията в Мадрид, но от африканския бряг те изглеждаха твърде далечни. Погасяването на дължимата сума в „Континентал“ ми помогна да се освободя от баласта на миналото ми с Рамиро в Мароко. Вече можех да дишам по-спокойно, по-свободно. Имах по-голяма власт над собствената си съдба.

Лятото напредваше, но клиентките ми явно още не мислеха за есените тоалети. Жамила все така беше при мен, грижеше се за домакинството и изпълняваше дребни задачи в ателието, Феликс ме посещаваше почти всяка вечер, от време на време отивах да видя Канделария на „Ла Лунета“. Всичко течеше спокойно, нормално, докато една ненадейна настинка не ме омаломощи дотолкова, че нямах сили да излизам, нито енергия да шия. Прекарах първия ден просната на дивана. Втория — на леглото. На третия щях да направя същото, ако не се бе появил неочакван гост. Неочаквано, както винаги.

— Госпожа Розалинда казва госпожица Сира стане от легло веднага.

Излязох да я посрещна по пеньоар; не си направих труда да облека вечния си костюм, нито да сложа на шията си сребърната ножичка, нито дори да си оправя косата. Дори неугледният ми вид да я беше учудил, тя не го показа: бе дошла да решава по-сериозни въпроси.

— Отиваме в Танжер.

— Кой? — попитах, докато бършех сополите си с кърпичката.

— Ти и аз.

— За какво?

— Да се опитаме да решим въпроса за майка ти.

Погледнах я едновременно с недоверие и радост и поисках да узная повече.

— Чрез твоя…

Кихнах и не успях да довърша фразата, но това бе добре дошло, тъй като още не ми беше ясно как да наричам висшия комисар, когото тя винаги споменаваше с двете му малки имена.

— Не, предпочитам да държа Хуан Луис настрана; той е много зает с хиляди други неща. Това е моя работа, така че неговите контакти остават аут, вън. Но имаме други възможности.

— Какви?

— Опитах чрез нашия консул в Тетуан да проверя дали правят такива постъпки, но нямах късмет; каза, че легацията ни в Мадрид винаги е отказвала да дава подслон на бежанци, освен това, откакто републиканското правителство се премести във Валенсия, там са се установили и дипломатическите служби. В столицата е останала само празната сграда и няколко нисши служители, за да я поддържат.

— Тогава?

— Опитах с англиканската църква „Сейнт Андрюс“ в Танжер и те не можаха да ми помогнат. После ми хрумна, че може някоя частна фирма биха могли да знаят нещо, затова поразпитах тук-там и събрах малко информация. Не е кой знае какво, но може да имаме късмет и да ни предложат нещо повече. Директорът на Лондонската и Южноамериканска банка в Танжер — Лео Мартин ми каза, че по време на последното си пътуване до Лондон чул да говорят в централния офис на банката, че някакъв служител на филиала в Мадрид имал контакт с човек, който помагал да извеждат хора от града. Не знам нищо повече, информацията, която ми даде, е много неясна, много неточна, просто някакъв коментар, който чул. Обеща ми обаче да провери.

— Кога?

— Right now. Веднага. Така че се облечи, отиваме в Танжер при него. Бях там преди два дни; каза да отида отново днес. Предполагам, че е имал време да научи нещо.

Опитах се да й благодаря за усилията сред кашляне и кихане, но тя омаловажи въпроса и ме подкани да се приготвя. Пътуването беше кратко. Шосе, пуста суха земя, иглолистни гори, кози. Натоварени жени с раирани поли и чехли, с големи сламени шапки. Овце, кактуси, още пуста суха земя, босоноги деца, които ни се усмихваха при преминаването ни и вдигаха ръка, като казваха „сбогом, приятелко, сбогом“. Прах и пак прах, жълто поле от едната страна, жълто поле от другата, контролно-пропускателният пункт — и отново шосе, кактуси, ниски палми и тръстики. След час бяхме пристигнали. Както преди, паркирахме на площад „Франция“, в модерната зона с широки булеварди и великолепни сгради. В една от тях се помещаваше Лондонската и Южноамериканска банка, любопитна на сплав от финансови интереси, странна почти колкото двойката, която представлявахме с Розалинда Фокс.

— Сира, запознай се с Лео Мартин. Това е приятелката ми мис Кирога.

Лео Мартин с успех би могъл да се нарича Леонсио Мартинес, ако се бе родил на няколко километра по-далече от мястото, където събитието се бе случило. Беше нисък и мургав и ако беше небръснат и без вратовръзка, би могъл да мине за трудолюбив испански селянин. На лицето му обаче нямаше и следа от брада, а върху изпъкналия корем лежеше строга раирана вратовръзка. И не беше испанец, нито селянин, беше истински поданик на Великобритания — гибралтарец, който говореше английски и испански еднакво свободно. Поздрави ни с косматата си ръка, покани ни да седнем. Една секретарка, която наподобяваше стара сврака, получи нареждане да не го безпокои. И сякаш бяхме най-богатите клиенти на банката, се зае да ни осведомява усърдно за това, което бе проучил. Никога не бях откривала банкова сметка през живота си, вероятно Розалинда също нямаше нито една спестена лира от издръжката, която — ако имаше късмет — й изпращаше мъжът й, но слуховете за любовните връзки на приятелката ми сигурно бяха стигнали до ушите на този нисичък мъж с впечатляващи лингвистични способности. А в тези смутни времена директорът на една международна банка не можеше да пропусне възможността да направи услуга на жена, която беше любовница на най-могъщия човек при съседите.

— Е, госпожи, мисля, че имам новини. Успях да говоря с Ерик Гордън, един стар познат, който напусна филиала ни в Мадрид малко след бунта. Сега се е преместил в Лондон. Каза, че познава лично един човек, който живее в Мадрид и се занимава с този род дейност, бил британски гражданин и работел за испанска фирма. Лошата новина е, че не знае как да се свърже с него, изгубил е следите му през последните месеци. Добрата новина е, че ми предостави данните на друго лице, което знае местонахождението му, защото е живял в столицата доскоро. Става дума за един журналист, който се е върнал в Англия, защото имал някакъв проблем, мисля, че е бил ранен — не ми съобщи подробности. Както и да е, чрез него е възможно да се намери решение: той би могъл да ви свърже с лицето, което евакуира бежанци. Но преди това иска нещо.

— Какво? — попитахме в един глас двете с Розалинда.

— Да говори лично с вас, госпожо Фокс — каза той, като се обърна към англичанката. — Колкото по-скоро, толкова по-добре. Надявам се да не го сметнете за недискретно от моя страна, но при дадените обстоятелства сметнах за уместно да го осведомя за лицето, заинтересувано да получи тази информация.

Розалинда не отговори; само го погледна внимателно с вдигнати вежди, очаквайки да продължи обясненията си. Той се прокашля неловко, явно бе очаквал извършените от него проучвания да бъдат посрещнати с по-голямо въодушевление.

— Знаете какви са журналистите, нали? Като лешояди, винаги искат да изкопчат нещо.

Розалинда мълча няколко секунди, след което отговори.

— Не са единствените, драги Лео, не са единствените — каза тя с леко раздразнен тон. — Както и да е, свържете ме с него, да видим какво иска.

Размърдах се в креслото, като се опитвах да прикрия нервността си, и отново си издухах носа. През това време британският директор с подобно на делва тяло и акцент на тореадор заповяда на телефонистката да поръча разговора. Чакахме дълго, донесоха ни кафе. Розалинда възвърна доброто си настроение, а Мартин въздъхна с облекчение. Най-после ни свързаха с журналиста. Разговорът продължи едва три минути и аз не разбрах нито дума от него, защото говореха на английски. Долових обаче сериозния и рязък тон на клиентката ми.

— Готово — каза тя, след като разговорът приключи. Сбогувахме се с директора, благодарихме му за вниманието и отново минахме през щателния оглед от страна на секретарката с лице на сврака.

— Какво искаше? — попитах аз нетърпеливо веднага щом излязохме от кабинета.

— A bit of blackmail. Не знам как се казва на испански. Когато някой обещава, че ще направи нещо за теб само ако ти направиш нещо в замяна.

— Шантаж — поясних аз.

— Шантаж — повтори тя с ужасно произношение. Твърде много режещи звуци в една дума.

— Какъв вид шантаж?

— Лична среща с Хуан Луис и привилегирован достъп до официалния живот в Тетуан за няколко седмици. В замяна се задължава да ни свърже с лицето, което търсим в Мадрид.

Преглътнах, преди да задам въпроса си. Боях се да не ми каже, че само през трупа й някой ще изнудва по този жалък начин най-висшия сановник на испанския протекторат в Мароко. При това някакъв безпринципен и непознат журналист, който в замяна ще направи услуга на една обикновена шивачка.

— А ти какво му каза? — осмелих се най-после да попитам.

Тя сви рамене с жест на примирение.

— Да ми прати телеграма с датата, на която пристига в Танжер.

26.

Маркъс Логан пристигна, влачейки единия си крак, почти оглушал с едното ухо и с ръка, провесена на кърпа през врата. Всичките му наранявания бяха от едната страна на тялото лявата, която била по-близо до избухналия снаряд, който го повалил и едва не го убил, докато отразявал за агенцията си атаките на артилерията на националистите в Мадрид. Розалинда беше уредила служебна кола да го вземе от пристанището в Танжер и да го откара директно в хотел „Насионал“ в Тетуан.

Чаках ги в едно от плетените кресла във вътрешния двор, сред саксии и изрисувани с плетеници плочки. По покритите с решетки стени пълзяха увивни растения, а от тавана висяха големи марокански фенери. До мен долиташе неясният говор от чуждите разговори и ромонът на малък фонтан.

Розалинда пристигна, когато последните лъчи на следобедното слънце проникваха през стъкления покрив; журналистът — десет минути по-късно. В дните преди това аз си бях изградила представа за импулсивен и рязък човек с неприятен нрав, достатъчно нагъл, за да се опита да сплаши всеки, който застане на пътя му към целта. Но бях сгрешила, както обикновено грешим, когато градим предварителни мнения върху крехката основа на една обикновена постъпка или няколко думи. Сгреших и разбрах това веднага щом журналистът изнудвач мина под входната арка на двора с разхлабен възел на вратовръзката и измачкан ленен костюм.

Позна ни веднага. Достатъчно беше да обходи с поглед помещението и да установи, че ние сме единствените млади жени без компания: една блондинка, очевидно чужденка, и една чистокръвна испанска брюнетка. Приготвихме се да го посрещнем, без да ставаме, със скрити зад гърбовете бойни томахавки, в случай че се наложи да се браним от един неудобен гост. Не се наложи обаче да ги вадим, защото Маркъс Логан, който се появи в тази африканска привечер, би могъл да събуди у нас всякакво друго чувство, но не и страх. Беше висок, около трийсет и пет годишен мъж. Кестенявата му коса бе леко разрошена и когато се приближи с куцукане, подпирайки се на бамбуков бастун, забелязахме, че лявата страна на лицето му е осеяна с рани и синини. Макар че по вида му не можеше да се съди какъв е бил преди инцидента, който едва не бе отнел живота му, в този момент той беше просто едно страдащо тяло, така че щом ни поздрави с любезността, която окаяното състояние му позволяваше да изрази, се стовари на едно кресло, опитвайки безуспешно да прикрие болките и умората, натрупана по време на дългото пътуване.

— Mrs Fox and Miss Quiroga, I suppose71 — бяха първите му думи.

— Yes, we are, indeed — отвърна Розалинда на английски. — Now meeting you, Mr Logan. And now, if you don’t mind, I think we should proceed in Spanish; I’m afraid my friend won’t be able to join us otherwise72.

— Разбира се, извинете — каза той, като се обърна към мен на чудесен испански.

Нямаше вид на безскрупулен изнудвач, а само на професионалист, които си изкарва прехраната както дойде и се възползва от всяка представила се възможност. Като Розалинда, като мен самата. Като всички в тези времена. Преди да пристъпи към въпроса, който го беше довел до Мароко, и да поиска Розалинда да потвърди това, което му бе обещала, той предпочете да ни се представи. Работел за британска информационна агенция и бил акредитиран да отразява войната в Испания. Макар че живеел в столицата, постоянно бил в движение. Докато се случило неочакваното. Откарали го в болница в Мадрид, оперирали го по спешност и при първа възможност го евакуирали в Лондон. Прекарал няколко седмици в Кралската болница в Лондон и търпеливо понасял болките и лечението, прикован към леглото, копнеещ да се върне към активния живот.

Когато научил, че човек, свързан с висшия комисар на Испания в Мароко, се нуждае от информация, която той можел да предостави, въздъхнал с облекчение. Съзнавал, че физическото състояние не ще му позволи да се върне към някогашните постоянни пътувания из полуострова, но едно посещение в протектората би му дало възможност да продължи възстановяването си, като поднови донякъде професионалния си живот. Преди да получи разрешение да пътува, трябвало да се пребори с лекарите, с шефовете си, както и с всеки, който се доближавал до леглото му с намерение да го убеди да не се движи, което, прибавено към състоянието му, го изкарвало извън кожата. После поиска извинение от Розалинда за рязкото си държане по време на телефонния разговор, сви и изпружи краката си няколко пъти с болезнена гримаса и накрая насочи вниманието си към по-належащи въпроси.

— Не съм ял от сутринта. Имате ли нещо против да ви поканя на вечеря и тогава да продължим разговора?

Приехме. Всъщност аз бях готова на всичко, за да говоря с него. Бях способна да ям от помийна яма или да ровя в калта на някой свинарник; бих дъвкала хлебарки и бих пила мишеморка, за да ги преглътна — бях готова на всичко, за да получа информацията, която от толкова дни чаках. Логан извика непринудено един от сервитьорите араби, които сновяха непрекъснато, като сервираха и раздигаха, и поръча да запазят маса в ресторанта на хотела.

„Един момент, господине, ако обичате.“ Сервитьорът излезе и седем секунди по-късно при нас долетя като стрела испанският управител, мазен и почтителен. „Веднага, веднага, ако обичате, нека госпожите ме придружат, нека господинът ме придружи. Нито минута чакане за госпожа Фокс и приятелите й, в никакъв случай.“

Логан ни направи път и влезе след нас в салона, докато управителят сочеше една разкошна кръгла маса в центъра, отлично място, за да могат всички да видят тази вечер отблизо английската любовница на Бейгбедер. Журналистът отказа любезно и посочи друга в дъното. Всички маси бяха приготвени с безупречни покривки, чаши завода и вино и бели салфетки, сгънати върху порцелановите чинии. Но все още беше твърде рано и в ресторанта имаше десетина-дванайсет души.

Уточнихме поръчката си и докато чакахме, ни поднесоха херес. Розалинда пое ролята на домакиня и подхвана разговора. Предварителната среща в двора беше чисто протоколна, но допринесе за разсейване на напрежението. Журналистът се беше представил и бе споделил с нас причините за физическото си състояние; ние, от своя страна, се успокоихме, когато видяхме, че не става дума за някакъв опасен тип, и обсъдихме с него банални неща от живота в Испанско Мароко. Тримата обаче знаехме, че това не е обикновена среща за завързване на нови приятелства, за обсъждане на болести или за обрисуване на живописни картини от Северна Африка. Причината, накарала ни да се срещнем тази вечер, беше чисто и просто една сделка, в която имаше две страни, заявили недвусмислено исканията и условията си. Беше настъпил часът, в който те трябваше да бъдат поставени на масата, за да се определи докъде може да стигне всяка от страните.

— Искам да знаете, че всичко, което поискахте от мен в телефония ни разговор, е уредено — каза Розалинда веднага щом сервитьорът се отдалечи с поръчката.

— Чудесно отвърна журналистът.

— Ще проведете интервюто си с висшия комисар насаме и толкова дълго, колкото сам прецените. Освен това ще ви бъде дадено разрешение за временно пребиваване в зоната на испанския протекторат — продължи Розалинда — и ще получите на свое име покани за всички официални събития през следващите седмици. И предварително ви уведомявам, че едно от тях ще бъде от изключителна важност.

Той повдигна въпросително веждата от здравата страна на лицето си.

— Очакваме в най-скоро време посещението на дон Рамон Серано Сунер, баджанак на Франко. Предполагам, че знаете за какво говоря.

— Да, разбира се — потвърди той.

— Идва в Мароко по случай годишнината от бунта и ще остане три дни. Организират се различни събития за посрещането. Вчера пристигна Дионисио Ридруехо, генералният директора пропагандата. Той ще координира подготовката със секретаря на Висшия комисариат. Надяваме се, че ще присъствате на всички официални събития, на които ще има цивилни представители.

— Много ви благодаря. И ви моля да предадете благодарности ми на висшия комисар.

— За нас е удоволствие да бъдете наш гост — отвърна Розалинда с изящен жест на безупречна домакиня, след което извади шпагата от ножницата. — Навярно разбирате, че и ние имаме известни условия.

— Естествено — каза Логан, след като отпи глътка херес.

— Преди да изпратите информацията в чужбина, тя трябва да бъде прегледана от прес канцеларията на Висшия комисариат.

— Разбира се.

В този момент сервитьорите донесоха ястията и аз изпитах огромно облекчение. Въпреки елегантността, с която двамата договаря сделката, по време на целия разговор между Розалинда и новодошлия аз се чувствах някак неловко, не на място, сякаш се бях помъкнала на празненство, на което не бях поканена. Говореха за неща, които ми бяха напълно чужди, които може би не съдържаха никакви сериозни държавни тайни, но които в края на краищата бяха твърде далеч от представата за това, което една обикновена шивачка би трябвало да чуе. Повторих си няколко пъти, че не съм излишна, че това е и моето място, защото причината за тази вечеря беше евакуацията на собствената ми майка. Въпреки това ми беше трудно да си повярвам.

Пристигането на храната прекъсна за известно време размяната на искания и отстъпки. Калкан за дамите, пиле с гарнитура за господина, обявиха сервитьорите. Обсъдихме набързо храната, прясната риба от Средиземноморието, превъзходните зеленчуци от долината на река Мартин. Веднага щом сервитьорите се оттеглиха, разговорът продължи от мястото, където бе прекъснат няколко минути по-рано.

— Някое друго условие? — попита журналистът, преди да поднесе вилицата към устата си.

— Да, макар че аз не бих го нарекла точно условие. Отнася се по-скоро за нещо, което е изгодно и за вас, и за нас.

— Тогава няма да е трудно да го приема — каза той, след като преглътна първата хапка.

— Надявам се — отвърна Розалинда. — Вижте, Логан, с вас се движим в два различни свята, но сме сънародници и двамата знаем, че в основни линии лагерът на националистите симпатизира на германците и италианците и не изпитва топли чувства към англичаните.

— Така е — потвърди той.

— Тъкмо поради тази причина ви предлагам да се представите за мой приятел. Без да губите самоличността си на журналист, разбира се, но журналист, който ми е близък, а следователно и на висшия комисар. Смятаме, че така ще бъдете приет с по-малко раздразнение.

— От кого?

— От всички: местните испански и мюсюлмански власти, чуждестранните консули, пресата… Честно казано, сред тези общности нямам особено пламенни почитатели, но поне формално проявяват известно уважение поради близостта ми с висшия комисар. Ако ви въведем като мой приятел, може би ще проявят същото уважение и към вас.

— Какво смята по въпроса полковник Бейгбедер?

— Той е напълно съгласен.

— В такъв случай нямам нищо против. Идеята ми се струва добра, а и както казвате, може да е изгодно за всички. Друго условие?

— Това е всичко от наша страна — каза Розалинда, като вдигна чаша в знак на наздравица.

— Отлично. Значи всичко е изяснено. Е, мисля, че сега е мой ред да ви поставя в течение на въпроса, за който ме повикахте.

Сърцето ми се преобърна — беше настъпил часът. Храната и виното явно бяха влели известна доза енергия в Маркъс Логан и той изглеждаше доста по-бодър. Макар че по време на разговор беше държал хладно и спокойно, в него се долавяше благосклонно отношение и явно желание да не досажда на Розалинда и Бейгбедер повече от необходимото. Предположих, че тази закалка има общо с професията му, но нямах основа за сравнение. В края на краищата това беше първият журналист, когото виждах през живота си.

— Първо искам да ви съобщя, че моята връзка е предупреден и майка ви ще бъде прехвърлена веднага щом се организира следващата операция за евакуиране на хора от Мадрид до крайбрежието. Сграбчих здраво ръба на масата. Изпитвах желание да скочат го прегърна, но се сдържах. Ресторантът на хотел „Насионал“ бе пълен с клиенти и благодарение на Розалинда нашата маса беше главният център на внимание. Само това оставаше, да се подам на импулсивната реакция и да прегърна този непознат — тогава всички погледи щяха да се насочат към нас. Ето защо овладях въодушевлението и изразих радостта си само с усмивка и тихо „благодаря“.

— Трябва да ми дадете някои данни. После ще ги изпратя с телеграма до агенцията ми в Лондон. От там ще се свържат с Кристофър Ланс, който ръководи цялата операция.

— Кой е той? — попита Розалинда.

— Английски инженер. Ветеран от Световната война, който от няколко години живее в Мадрид. Преди бунта работеше за испанска фирма с британско участие — строителната компания „Хинес Наваро и синове“, с централен офис на булевард „Прадо“ и филиали във Валенсия и Аликанте. Участвал е в строителството на пътища и мостове, на голям язовир в Сория, на водноелектрическа централа в Гранада и мачта за цепелини в Севиля. Когато войната избухна семейство Наваро изчезна, не се знае дали по тяхна воля или принудително. Работниците основаха комитет и поеха управлението на предприятието. Тогава Ланс можеше да си тръгне, но него направи.

— Защо? — попитахме двете в един глас.

Журналистът сви рамене, докато отпиваше дълга глътка вино.

— Помага срещу болката — оправда се той, докато вдигаше чашата, сякаш за да ни покаже лечебното й действие. — Всъщност — продължи — не знам защо Ланс не се върна в Англия, така и не изтъкна каквато и да е причина, която да обясни постъпката му. Преди началото на войната пребиваващите в Мадрид англичани, както и почти всички чужденци, не вземаха страна в испанската политика и наблюдаваха положението с безразличие, дори с известна ирония. Знаеха, разбира се, за напрежението между десницата и левите партии, но го възприемаха като поредната проява на своеобразието на страната, като част от националния фолклор. Биковете, сиестата, чесънът, зехтинът и враждата между братя — всичко толкова живописно, толкова испанско. До момента, в който конфликтът избухна, и тогава видяха, че нещата са сериозни, и побързаха да напуснат Мадрид възможно най-бързо. С няколко изключения, какъвто е случаят с Ланс, който реши да изпрати жена си у дома и да остане в Испания.

— Доста безразсъдно, нали? — подхвърлих аз.

— Може би е малко луд наистина — каза той полушеговито. — Но е свестен човек и знае какво прави. Не е някакъв неразумен авантюрист, нито опортюнист от онези, които никнат като гъби в днешно време.

— С какво точно се занимава? — попита Розалинда.

— Оказва помощ на онези, които се нуждаят от нея. Извежда от Мадрид когото може, откарва го до някое средиземноморско пристанище и там го качва на британски кораб — няма значение дали е военен, пътнически или товарен.

— Взема ли пари? — попитах аз.

— Не. Нищо. Той не печели нищо. Друг печели от тази работа, но не и той.

Щеше да ни обясни още нещо, но в този момент до масата ни се приближи млад офицер с бричове, лъснати до блясък ботуши и шапка под мишница. Поздрави по военному с вглъбено изражение и подаде на Розалинда един плик. Тя извади от него сгънат лист, прочете го и се усмихна.

— Много съжалявам, но трябва да ме извините — каза тя, като прибираше бързо вещите си в чантата. Табакерата, ръкавиците, бележката. — Изникна нещо нечакано. Извинете, неочаквано — поправи се тя. После прошепна развълнувано на ухото ми: — Хуан Луис сее върнал от Севиля по-рано от предвиденото.

Въпреки спуканото си тъпанче, журналистът вероятно също чу думите й.

— Вие си продължете разговора, после ще ми разкажете — добави тя високо. — Сира, darling, ще се видим скоро. А вие, Логан, бъдете готов за утре. Една кола ще ви вземе в един часа. Ще обядвате в дома ми с висшия комисар, а после ще имате на разположение целия следобед, за да проведете интервюто си.

Младият офицер придружи Розалинда до вратата под любопитните погледи на посетителите. Когато изчезнаха от полезрението ни, помолих Логан да продължи обясненията си от мястото, на което ги беше прекъснал:

— Щом Ланс не получава никаква печалба и не се ръководи политически подбуди, защо прави всичко това?

Той отново сви рамене, неспособен да изтъкне разумно обяснение.

— Има такива хора, наричат ги алени огнивчета73. Ланс е особен човек, нещо като кръстоносец на изгубени каузи. Твърди, че в действията му няма политически елемент, че подбудите му са чисто хуманни. Вероятно щеше да постъпи по същия начин с републиканците, ако бе попаднал в зоната на националистите. Може би, причината е, че е син на каноник в катедралата на Уелс, знам ли. Когато бунтът избухна, посланикът сър Хенри Чилтън и по-голямата част от персонала му се бяха преместили в Сан Себастиан, да прекарат лятото там и начело на посолството в Мадрид остана един служител, който не успя да бъде на висотата на събитията, така че Ланс, като ветеран на британската колония, пое съвсем естествено юздите на управлението. Както казвате вие, испанците, без да чака помощ нито от Бога, нито от дявола, отвори вратите на посолството, за да даде убежище на британските поданици — някъде около триста души според информацията, която имам. Никой от тях не беше пряко ангажиран с политика, но в голямата си част бяха консерватори, симпатизиращи на десницата, така че потърсили дипломатическа закрила веднага щом осъзнаха накъде вървят нещата. Събитията обаче надхвърлиха очакванията и стотици други хора потърсиха убежище в посолството. Твърдяха, че са родени в Гибралтар или на английски кораб по време на пътуване, че имат роднини във Великобритания, че са сключвали сделки с Британската търговска камара; какви ли не лъжи, за да си осигурят закрилата на нашето знаме.

— Защо точно във вашето посолство?

— Не беше само в нашето. Всъщност нашето най-трудно представяше убежище. През първите дни всички посолства практически направиха едно и също: приеха собствените си граждани и някои испанци, нуждаещи се от закрила.

— А после?

— Някои посолства продължиха активно да предоставят убежище и да участват пряко или косвено в прехвърлянето на бежанци. Чили най-вече, както и Франция, Аржентина и Норвегия. След първите дни на несигурност мнозина отказаха да се занимават с това. Ланс обаче не действа като представител на британското правителство. Той прави всичко от свое име. Нашето посолство, както вече ви казах, беше сред тези, които престанаха да предоставят убежище и да съдействат за евакуацията на бежанци. Освен това Ланс не помага на националистите като цяло. Той помага на отделни хора, които наистина трябва да напуснат Мадрид. По идеологически, по семейни или по други причини. Вярно е, че в началото се установи в посолството и го обявиха за почетен аташе, за да може да уреди евакуацията на британски граждани в първите дни на войната, но от тогава действа за своя сметка и на свой риск. Когато се налага, обикновено, за да впечатли милиционерите и часовите на пропускателните постове по пътищата, той използва всичките дипломатически атрибути, които са му подръка: лента с червена, синя и бяла ивица на ръкава, за да се идентифицира, знаменца на автомобила и огромен пропуск, пълен с печати и марки на посолството, на шест-седем работнически профсъюза и на Министерството на войната — всичко, с което разполага. Ланс е доста странен тип — симпатичен, словоохотлив, винаги облечен с крещящи дрехи, с биещи на очи сака и вратовръзки. Според мен понякога преиграва, за да не го вземат на сериозно и да не го подозират.

— Как осъществява прехвърлянето до крайбрежието?

— Не знам точно, той отказва да съобщи подробности. Мисля, че започна с коли на посолството и камиони на строителното предприятие, докато ги реквизираха. Напоследък използва линейка на шотландския корпус, предоставена на разположение на републиката. Освен това обикновено го придружава Марджъри Хил, медицинска сестра от Англо-американската болница, знаете ли я?

— Мисля, че не.

— Намира се на улица „Хуан Монталво“, до Университетския комплекс, практически на самия фронт. Когато ме раниха, първо ме заведоха там, после ме преместиха в болницата, която оборудваха в хотел „Палас“, за да ме оперират.

— Болница в „Палас“? — попитах недоверчиво.

— Да, полева болница, не знаехте ли?

— Нямах представа. Когато напуснах Мадрид, „Палас“ и „Риц“ бяха най-луксозните хотели.

— Е, както виждате, сега го използват за други цели. Много неща са се променили. Останах там няколко дни, докато накрая решиха да ме евакуират в Лондон. Преди да постъпя в Англо-американската болница, аз вече познавах Ланс — в момента британската колония в Мадрид е доста оредяла. После той ме посети в „Палас“. В рамките на хуманитарната си мисия той се старае да помага, доколкото е възможно — на всички свои сънародници в затруднение. Затова знам отчасти как протича процесът на евакуация, но са ми известни само подробностите, които той самият ми е предоставил. Бежанците обикновено идват за своя сметка в болницата. Понякога ги държат известно време, като ги представят за пациенти, докато подготвят следващия конвой. Ланс и медицинската сестра Ханс, пътуват заедно: тя, изглежда, е незаменима в разиграването на служители и милиционери на контролните постове, ако нещата станат напечени. Освен това почти винаги се врежда да занесе на връщане в Мадрид всичко, което може да измъкне от Кралската флота: лекарства, превръзки, сапун, консерви…

— Как осъществяват пътуването?

Исках да си представя прехвърлянето на майка ми, да знам как ще се извърши пътуването.

— Знам, че тръгват призори. Ланс вече познава всички контролни пунктове, а те са над трийсет. Понякога пътуват повече от дванайсет часа. Освен всичко, той познава отлично психологията на милиционерите: слиза от колата, разговаря с тях, нарича ги другари, показва им впечатляващия си пропуск, предлага им цигари, шегува се и се сбогува с тях с „Да живее Русия“ или „Смърт на фашистите“ и какво ли не, само да може да продължи пътя си. Но не им предлага подкуп: самият той си го е наложил като принцип и доколкото знам се придържа към него. Той е изключително педантичен спрямо законите на републиката, винаги ги спазва. И разбира се, избягва да предизвиква неприятности или инциденти, които биха могли да навредят на посолството ни. Макар че не е на служба и има само почетна титла, той се придържа строго към правилата на дипломатическата етика.

Докато приключи отговора си, аз бях готова да задам следващия въпрос. Доказвах, че съм отлична ученичка на комисар Васкес в усвояването на техниките на разпита.

— В кои пристанища отвежда бежанците?

— Зависи, може да е във Валенсия, в Аликанте, в Дения. Проучва положението, нахвърля план и накрая, по един или друг начин успява да ги натовари на кораб.

— Но тези хора имат ли необходимите документи и пропуски?

— За да пътуват из Испания — да. За да заминат за чужбина — вероятно не. Затова операцията по качването на кораба обикновено е най-трудна: Ланс трябва да заблуди контролните постове, да влезе в зоната на кейовете и да мине незабелязано сред часовите, да преговаря с екипажа на корабите, да вмъкне бежанците и да ги скрие. Освен това, всичко трябва да се осъществи внимателно, за да не буди подозрение. Засега обаче винаги е успявал.

Довършихме вечерята. Логан трудно боравеше с приборите; лявата му ръка бе напълно извън строя. Въпреки това се справи успешно с пилето, с две големи порции сметанов крем и няколко чаши вино. Аз обаче, погълната от разказа му, почти не докоснах калкана и не поръчах десерт.

— Искате ли кафе? — попита той.

— Да, благодаря.

Всъщност не пиех кафе след вечеря, с изключение на случаите, когато трябваше да работя до късно. Тази вечер обаче имах две основателни причини, за да приема предложението: исках да удължа колкото се може повече разговора и да бъда достатъчно бодра, за да не изпусна и най-малката подробност.

— Разкажете ми нещо за Мадрид — помолих го тогава. Гласът ми беше тих, може би вече предчувствах, че това, което ще чуя, няма да бъде приятно.

Той ме погледна втренчено, преди да отговори:

— Не знаете нищо, нали?

Забих поглед в покривката и поклатих отрицателно глава. След като чух подробностите за предстоящата евакуация на майка ми, бях се отпуснала; вече не бях нервна. Въпреки контузеното си тяло, Маркъс Логан бе успял да ме успокои със сериозното си и уверено държане. Вместо да се зарадвам обаче от това, което чух, изпитах силна тъга. За майка си, за Мадрид, за родината ми. Внезапно ме обхвана неимоверна слабост и усетих как очите ми се пълнят със сълзи.

— Градът е в плачевно състояние, не достигат основни продукти. Всеки се справя както може — обобщи той отговора си с няколко общи и очевидни истини. — Може ли да ви задам един въпрос? — добави.

— Питайте каквото искате — отговорих с все още забит в масата поглед. Не можех да му откажа, бъдещето на майка ми беше в неговите ръце.

— Вижте, изпълних задачата си и ви гарантирам, че ще постъпят с майка ви така, както са ми обещали, не се тревожете за това. — Говореше с по-тих, по-задушевен тон. — За да успея обаче, се наложи да измисля история, която не знам дали отговаря малко или много на действителната. Казах, че е изложена на голяма опасност и трябва да бъде евакуирана спешно, не беше необходимо да давам повече подробности. Но бих искал да знам до каква степен съм отгатнал или до каква степен съм излъгал. Отговорът изобщо няма да промени нещата, но аз бих искал да го чуя. Така че ако нямате нищо против, кажете ми в какво положение се намира майка ви и смятате ли, че наистина е изложена на опасност в Мадрид?

Един сервитьор донесе кафетата. Разбъркахме захарта, лъжичките ритмично потракваха в порцелана. След няколко секунди вдигнах глава и го погледнах право в очите.

— Искате да знаете истината? Истината е, че според мен животът й не е изложен на опасност, но майка ми има само мен на света, аз имам само нея. Винаги сме живели сами, заедно сме се борили, за да оцелеем — ние сме само две работещи жени. Един ден обаче аз сгреших и я предадох. И сега не искам нищо друго, освен да бъда отново с нея. Преди малко ми казахте, че приятелят ви Ланс действа единствено воден от хуманни, а не от политически подбуди. Сам преценете дали събирането на една майка без средства с единствената й дъщеря е хуманна причина или не. Аз не знам.

Не казах нищо повече, знаех, че сълзите ми ще бликнат всеки момент.

— Трябва да тръгвам. Утре ще ставам рано, имам много работа, благодаря за вечерята, благодаря за всичко…

Изрекох тези думи със сподавен глас, бързешком, като в същото време станах и грабнах чантата си. Не вдигнах глава, за да не забележи стичащите се по лицето ми сълзи.

— Ще ви изпратя — каза той и се надигна, като се опита да прикри болката си.

— Благодаря, няма нужда — живея наблизо, зад ъгъла. — Обърнах се и тръгнах към изхода. Едва бях направила няколко крачки, когато усетих ръката му да докосва лакътя ми.

— Имам късмет, че живеете наблизо. Така ще ходя по-малко. Да вървим.

Поръча с жест на салонния управител да включи вечерята в сметката на стаята му и излязохме. Не каза нищо, нито се опита да ме успокои; не изрече нито дума за това, което току-що бе чул. Просто вървеше до мен мълчаливо, като ме остави сама да възвърна спокойствието си. Когато излязохме на улицата, той внезапно спря. Опирайки се на бастуна си, погледна обсипаното със звезди небе и вдиша с копнеж въздуха.

— Мароко ухае прекрасно.

— Планината е близо, морето също — отвърнах аз, вече по-спокойна. — Сигурно е заради това.

Вървяхме бавно, той ме попита откога съм в протектората, какъв е животът тук.

— Ще се видим отново, ще ви се обадя веднага щом получа нова информация — каза той, когато стигнахме до дома ми. — И бъдете спокойна. Уверявам ви, че ще направят всичко възможно, за да ви помогнат.

— Много ви благодаря. Моля да ме извините за реакцията. Понякога ми е трудно да се сдържа. Времената никак не са леки — прошепнах аз с леко стеснение.

Той опита да се усмихне, но успя само наполовина.

— Няма нищо, разбирам ви напълно.

Този път не се разплаках, лошият момент беше отминал. Само се погледнахме, пожелахме си лека нощ и аз заизкачвах стълбите, като си мислех колко малко отговаряше този Маркъс Логан на опасния опортюнист, какъвто си бяхме представяли с Розалинда.

27.

Бейгбедер и Розалинда бяха очаровани от интервюто на следващия ден. По-късно научих от нея, че всичко протекло в непринудена обстановка: двамата мъже седели на една от терасите в старата къща на булевард „Лас Палмерас“, пиели бренди със сода и се наслаждавали на изгледа към долината на река Мартин и склоновете на внушителния Бени Хосмар — началото на Риф. Тримата най-напред обядвали — критичното око на англичанката искало да провери доколко може да се довери на сънародника си, преди да го остави насаме с нейния скъп Хуан Луис. Бедуи, готвачът арабин, им приготвил тажин74 с агнешко, което придружили с бургундско Гран Крю. След десертите и кафето Розалинда се оттеглила, а те се настанили в плетените кресла, за да изпушат по една пура и да се задълбочат в разговора.

Научих, че журналистът се върнал в хотела към осем вечерта след интервюто, че не вечерял, а само поръчал да му занесат плодове в стаята. Научих още, че на следващата сутрин — веднага след закуска се запътил към Висшия комисариат, узнах по кои улици е минал и в колко часа се е прибрал. Осведомена бях подробно за всички негови излизания и прибирания през същия ден, както през следващия; научих какво е ял, какво е пил, какви вестници е чел и какъв е бил цветът на вратовръзката му. Имах работа през целия ден, но бях информирана във всеки момент благодарение ефикасната работа на двама дискретни сътрудници. Жамила бе поела следенето през деня; срещу дребна монета едно младо пиколо в хотела ме осведомяваше със същото усърдие в колко часа Логан се е прибрал вечерта; срещу още една монета дори си спомняше какво е вечерял, дрехите, които е дал за пране, и момента, в които е угасил лампата.

Издържах така три дни, като получавах подробни сведения за всяко негово движение и чаках да ми изпрати новини относно напредъка на предприетите действия. На четвъртия ден липсата на вести ме накара да се усъмня. И толкова се усъмних, че в главата ми се оформи цялостен план, според който Маркъс Логан, който вече бе постигнал целта си да интервюира Бейгбедер и бе събрал нужната информация за протектората, смята да си замине, забавяйки за ангажимента си към мен. И за да попреча на тези ужасни предположения да се сбъднат, реших, че може би трябва да действам изпреварващо. Затова на следващата сутрин — още щом се развидели и мюезинът призова за първата молитва, аз излязох от къщи и се настаних в един ъгъл на двора на „Насионал“. С новия си костюм във винен цвят и с модно списание в ръка. За да стоя на пост с изправен гръб и кръстосани крака. За всеки случай.

Знаех, че това, което правя, е пълна глупост. Розалинда беше казала, че ще предостави на Логан разрешение за временно пребиваване в протектората; той ми бе дал дума, ангажирайки се да ми помогне; организирането на евакуацията изискваше време. Когато анализирах положението хладнокръвно, съзнавах, че няма от какво да се опасявам — всичките ми страхове бяха лишени от основание и това чакане в двора на хотела беше смешна проява на подозренията ми. Знаех това, но въпреки всичко, реших да не мърдам от мястото си.

Слезе в девет и четвърт, когато сутрешното слънце вече нахлуваше с пълна сила през стъкления покрив. Дворът се беше оживил от току-що раздвижилите се гости, от сновящи сервитьори и млади пикола мароканци, носещи вещи и куфари. Все още накуцваше леко и ръката му беше провесена на синя кърпа, но наранената половина на лицето му изглеждаше по-добре, а чистите дрехи, здравия сън и току-що сресаната влажна коса му придаваха многократно по-приятен вид, отколкото в деня на пристигането му. Когато го видях, усетих тръпка на безпокойство, но го прикрих, като отметнах косата си назад и отново кръстосах елегантно крака. Той също ме видя и се приближи, за да ме поздрави.

— Виж ти, не знаех, че жените в Африка са толкова ранобудни.

— Нали знаете поговорката: „Който рано става, нему и Бог помага“.

— А мога ли да попитам за какво ви е потребна Божията помощ? — каза той, като се настани на стола до мен.

— Да не напуснете Тетуан, без да ми кажете как вървят нещата, дали въпросът за майка ми вече е задвижен.

— Не съм ви казал нищо, защото още нищо не се знае — отвърна той. После се наклони към мен. — Още не ми вярвате напълно, нали?

Гласът му прозвуча уверено и дружелюбно. Почти съучастнически. Не му отговорих веднага, опитвах се да измисля някаква лъжа. Не ми хрумна нищо и реших да бъда искрена.

— Моля да ме извините, но напоследък не вярвам на никого.

— Не се тревожете, разбирам ви — каза той, като се усмихна с усилие. — Времената не са подходящи за проява на лоялност и доверие.

Свих рамене с красноречив жест.

— Закусили ли сте? — попита той.

— Да, благодаря — излъгах. Не бях закусила, нито имах желание за това. Исках единствено да потвърди, че няма да ме остави, без да изпълни обещанието си.

— Е, тогава бихме могли…

Една облечена в хиджаб вихрушка застана между нас и прекъсна разговора ни — беше останалата без дъх Жамила.

— Фрау Лангенхайм чака вкъщи. Отива в Танжер купи платове. Иска госпожица Сира каже колко метра купува.

— Кажи й да изчака две минути. Ей сега ще дойда. Нека седне и да разгледа новите списания, които Канделария донесе онзи ден.

Жамила се втурна обратно към къщи, а аз се извиних на Логан.

— Това е прислужницата ми. Една клиентка ме чака, трябва да тръгвам.

— В такъв случай няма да ви задържам повече. Не се тревожете, всичко вече е в ход и рано или късно ще получим потвърждение. Но имайте предвид, че може да е въпрос на дни или седмици, дори на месец; не е възможно да се ускорят нещата — каза той и се изправи. Изглеждаше по-пъргав, отколкото преди няколко дни, личеше че вече не го боли толкова.

— Наистина не знам как да ви се отблагодаря отвърнах аз. — А сега ме извинете, трябва да тръгвам. Чака ме много работа, нямам почти минута свободно време. След няколко дни предстоят светски събития и клиентките ми се нуждаят от нови тоалети.

— А вие?

— Аз какво? — попитах смутено, без да разбера въпроса.

— Ще присъствате ли на някое от тези събития? Например на приема на Серано Сунер?

— Аз? — отвърнах с лек смях, като отметнах косата от челото си. — Не, аз не ходя на такива събития.

— Защо?

Щях отново да се засмея, но се сдържах, когато си дадох сметка, че говори сериозно, че любопитството му е истинско. Вече бяхме прави, застанали един до друг. Видях отблизо светлия ленен плат на сакото му и райетата на вратовръзката му. Миришеше хубаво — на хубав сапун, на чисто. Аз държах списанието си в ръце, а той се опираше на бастуна. Погледнах го и понечих да му отговоря, разполагах с достатъчно отговори, за да оправдая отсъствието си от тези чужди на мен празненства: защото никой не ме е поканил, защото това не е моята среда, защото нямам нищо общо с тези хора… Накрая обаче реших да замълча. Само свих рамене и казах:

— Трябва да тръгвам.

— Почакайте — рече той, като ме хвана леко за ръката. — Елате с мен на приема на Серано Сунер, бъдете моя дама тази вечер.

Поканата прозвуча като гръм от ясно небе и така ме смая, че когато се опитах да намеря извинения, за да я отхвърля, не успях да изрека нито едно.

— Преди малко ми казахте, че не знаете как да ми се отблагодарите за това, което правя за вас. Е, добре, има начин да го сторите — придружете ме на този прием. Ще ми помогнете да разбера кой кой е в този град, ще бъде полезно за работата ми.

— Аз… аз също не познавам почти никого, отскоро съм тук.

— Вечерта ще бъде интересна, може да прекараме добре — настоя той.

Това беше лудост, истински абсурд. Какво щях да правя на някакъв си прием в чест на баджанака на Франко, сред висши военни и местния елит, сред хора с възможности и представители на чужди страни. Предложението беше направо смешно, но пред мен стоеше мъж, който чакаше отговор. Мъж, който уреждаше евакуирането на човека, който най-много ме интересуваше на този свят; един непознат чужденец, който ме бе помолил да му се доверя. През ума ми преминаха като светкавици противоречиви мисли. Едните ме подканяха да откажа, настояваха, че това е нелепа ексцентричност. Други обаче ми припомняха поговорката за доброто възпитание и благодарността, която толкова пъти бях чувала от майка си.

— Добре — казах аз, след като преглътнах мъчително. — Ще дойда.

Жамила отново се появи във фоайето и с бурни ръкомахания ме подканяше да побързам, за да не карам взискателната фрау Лангенхайм да чака.

— Чудесно. Ще ви съобщя деня и часа веднага щом получа поканата.

Стиснах ръката му, прекосих фоайето с бързи стъпки и едва когато стигнах до вратата, се обърнах. Маркъс Логан все така стоеше прав в дъното и ме гледаше, опрян на бастуна си. Не беше мръднал от мястото, където го бях оставила, и отдалече фигурата му се очертаваше като неясен силует срещу светлината. Гласът му обаче прозвуча ясно:

— Радвам се, че се съгласихте да ме придружите. И бъдете спокойна, не бързам да напусна Мароко.

28.

Съмненията ме връхлетяха веднага щом излязох на улицата. Дадох си сметка, че може би бях прибързала и бях приела предложението на журналиста, без преди това да се посъветвам с Розалинда — може би тя имаше други планове за натрапилия й се гост. Съмненията ми обаче скоро се разсеяха, когато тя дойде същия следобед, възбудена и забързана.

— Имам само половин час — каза ми, докато разкопчаваше с пъргави пръсти копринената си блуза. — Хуан Луис ме чака, трябва да подготвим още хиляди неща за посещението на Серано Сунер.

Мислех да поставя въпроса внимателно и деликатно, но реших да се възползвам от момента и да й кажа веднага.

— Маркъс Логан ме помоли да го придружа на приема.

Изрекох това, без да я гледам, като се преструвах, че съм заета да свалям тоалета й от манекена.

— But that’s wonderfull, darling!75

He разбрах какво каза, но по тона й заключих, че е приятно изненадана от новината.

— Нямаш нищо против да отида с него?

— Разбира се, че нямам! Ще бъде чудесно да си наблизо. Хуан Луис ще е твърде зает с официалната си роля, така че се надявам да прекарам известно време с вас. Какво ще облечеш?

— Още не знам. Трябва да го обмисля. Може би ще си ушия нещо от този плат — казах аз, сочейки един топ сурова коприна, подпрян на стената.

— Му God, ще бъдеш зашеметяваща.

— Ако доживея — прошепнах аз с уста, пълна с карфици.

Наистина щеше да ми е трудно да се измъкна от тресавището, в което бях затънала. След дълги седмици на полубездействие грижите и задълженията се бяха увеличили неимоверно и заплашваха да ме затрупат всеки момент. Трябваше да довърша толкова поръчки, че всеки ден ставах с петлите и рядко можех да си легна преди три призори. На вратата постоянно се звънеше и клиентките влизаха и излизаха непрекъснато. Аз обаче бях почти благодарна, че имам толкова работа. Така нямах време да мисля какво, по дяволите, ще правя на този прием, до който оставаше малко повече от седмица.

След като преодолях препятствието с Розалинда, вторият човек, който научи за неочакваната покана, беше, естествено, Феликс.

— Виж ти, хитрушо, какъв късмет! Направо позеленях от завист!

— С удоволствие бих ти отстъпила мястото — казах му искрено. — Не си правя никакви илюзии за този прием. Знам, че ще се чувствам не на място, в компанията на мъж, когото почти не познавам, сред чужди хора, военни и политици, по чиято вина градът ми е обсаден и не мога да се върна у дома.

— Не ставай глупава, малката. Ще бъдеш част от бляскаво тържество, което ще влезе в хрониките на това кътче от африканската карта. И освен това ще отидеш с мъж, който никак, ама никак не изглежда зле.

— Откъде знаеш, нали не го познаваш?

— Не го познавам ли? Къде, мислиш, заведох вещицата днес следобед?

— В „Насионал“? — попитах недоверчиво.

— Именно. Излезе ми три пъти по-скъпо, отколкото кифлите в „Ла Кампана“, защото хитрушата се натъпка като прасе с чай и английски пасти, но си струваше.

— Значи си успял да го видиш?

— И да говоря с него. Даже ми даде огънче.

— Голям нахалник си — казах аз, като не успях да сдържа усмивката си. — И как ти се стори?

— Приятно изкусителен, когато му оправят повредите. Въпреки че куца и едната половина на лицето му е досущ като Христос на кръста, има страхотен чар и изглежда истински джентълмен.

— Мислиш ли, че е надежден, Феликс? — попитах го аз, леко разтревожена. Въпреки че Логан ме бе помолил да му имам доверие, още не бях сигурна, че мога да му вярвам. Съседът ми се изсмя.

— Предполагам, че не, но това не трябва да те безпокои особено. Новият ти приятел е обикновен журналист, с когото е уговорена сделка, и в нея участва жената, която е замаяла главата на висшия комисар. Така че в негов интерес е да се държи добре с теб, ако не иска да си тръгне от тук в по-лошо състояние от това, в което е дошъл.

Думите на Феликс ме накараха да погледна нещата от друг ъгъл. Злополучният край на връзката ми с Рамиро ме бе направил недоверчива и мнителна, но сделката с Маркъс Логан не беше въпрос на лична лоялност, а обикновена размяна от взаимен интерес. Ако ти ми дадеш, ще ти дам и аз. В противен случай няма сделка. Такива бяха правилата, нямаше защо да продължавам да се терзая с въпроса за надеждността. Той беше заинтересуван да бъде в добри отношения с висшия комисар, така че нямаше причина да ме мами.

Същата вечер Феликс ме осведоми кой е точно Серано Сунер. Често бях чувала да се говори за него по радиото и бях срещала името му във вестника, но не знаех почти нищо за човека, който се крие зад това име. Феликс — както толкова други пъти — ми даде най-пълната информация.

— Сигурно вече ти е известно, скъпа моя, че Серано е баджанак на Франко — женен е за Сита, по-малката сестра на Кармен Поло. Която, между другото, е не само по-млада, но и по-хубава, и не така префърцунена като съпругата на каудильо, както успях да установя от някои снимки. За Серано се говори, че е забележителна личност и по интелект превъзхожда стотици пъти генералисимуса — факт, който явно никак не се нрави на Франко. Преди войната е бил адютант и депутат от Сарагоса.

— От десницата.

— Очевидно. Бунтът обаче го заварил в Мадрид. Арестували го заради политическата му принадлежност и го тикнали в затвора „Модело“, но накрая го завели в болница, защото страдал от язва или нещо подобно. Говори се, че с помощта на доктор Мараньон успял да избяга, предрешен като жена, с перука, шапка и запретнати под палтото панталони. Изглеждал страхотно.

Разсмяхме се, представяйки си сцената.

— После избягал от Мадрид, отишъл в Аликанте и там, предрешен отново, този път като аржентински моряк, се качил на един миноносец.

— И напуснал Испания? — попитах аз.

— Не. Слязъл от кораба във Франция и отново влязъл в зоната на националистите по суша с жена си и дечурлигата, мисля, че има четири-пет. От Ирун успели да стигнат до Саламанка, където в началото беше генералният щаб на националистите.

— Сигурно е било лесно, нали е роднина на Франко.

Той се усмихна насмешливо.

— Така си мислиш, скъпа. Говори се, че каудильото не си е мръднал пръста за тях. Би могъл да предложи размяна за баджанака си — нещо обичайно между двата лагера, — но не го е направил. А когато пристигнали в Саламанка, приемът не бил особено радушен. Франко и семейството му се били настанили в епископския дворец и казват, че подслонили семейството на Серано в една мансарда с няколко разнебитени нара, докато дъщерята на Франко се разполагала в огромна спалня с отделна баня. Искрено казано, с изключение на тези злословия, които вървят от уста на уста, не успях да получа кой знае каква друга информация за личния живот на Серано Сунер, съжалявам, скъпа. Знам обаче, че в Мадрид убили двама от братята му, с които бил много близък и които нямали нищо общо с политиката. Изглежда, това го е травмирало и го е подтикнало да се включи активно в строителството на така наречената Нова Испания. Важното е, че е успял да се превърне в дясна ръка на генерала. Затова го наричат „баджанакисимус“, по аналогия с генералисимус. Говори се също, че до голяма степен заслугата за настоящата му власт се дължи на могъщата доня Кармен, на която явно й е дошло до гуша от малоумния й девер — Николас Франко, който твърде много влияе на мъжа й. Така че щом Серано пристигнал, тя отсякла: „От сега нататък, Пако, повече Рамон и по-малко Николас“.

Имитираше гласа на жената на Франко и двамата се разсмяхме отново.

— Казват, че Серано е много умен — продължи Феликс. — Много прозорлив, много по-подготвен от Франко в политически, интелектуален и личностен план. Освен това е страшно амбициозен и работохолик; твърди се, че по цял ден работи, опитва се да изгради юридическа основа, върху която да легитимира националистическия лагер и върховната власт в родината си. С една дума, работи за институционализирането на една чисто военна структура, схващаш ли?

— Ако спечелят войната — подхвърлих аз.

— Ако я спечелят, знае ли човек.

— А хората харесват ли Серано? Уважават ли го?

— Средна работа. „Нашивките“, тоест висшите офицери, никак не го харесват. Смятат го за неудобен натрапник. Говорят на различни езици, не се разбират. Те биха били доволни от една чисто казармена държава, но Серано, който е по-умен от всички тях, се опитва да ги накара да проумеят, че това би било глупост, че по този начин никога няма да получат легитимност и международно признание. А Франко, макар че няма никаква представа от политика, в това отношение му има доверие. Така че останалите, искат не искат, трябва да го преглътнат. Старите фалангисти също не му вярват. Бил е близък приятел на Хосе Антонио Примо де Ривера, защото са учили заедно в университета, но не е членувал във Фалангата преди войната. Сега вече е неин член: направи го по принуда и стана по-голям светец и от папата, но старите фалангисти, ветераните, го възприемат като кариерист и нагаждач.

— Тогава кой го подкрепя? Само Франко ли?

— И съпругата му, което не е малко. Макар че не се знае докога ще трае тази любов.

Феликс изигра ролята на спасителен пояс по време на подготовката за събитието. Откакто му съобщих новината и той с театрален жест се престори, че си хапе пръстите от завист, нямаше нощ, в която да не се отбие при мен, за да ми съобщи някой интересен факт за празненството; откъслечни сведения и клюки, които бе научил тук-там по време на усърдната си разузнавателна дейност. Не стояхме в салона, както преди: имах толкова натрупана работа, че вечерните ни срещи се прехвърлиха временно в ателието. Тази малка промяна обаче не го смути — обожаваше конците, платовете и скритите шевове и винаги даваше някаква идея за тоалета, който в момента работя. Понякога идеята беше удачна, в други случаи предлагаше щуротии.

— Значи това прекрасно кадифе е за тоалета на съпругата на председателя на съда? Направи една дупка на задника, та дано някой й обърне внимание. Какво пилеене на плат, толкова е грозна — каза той, като докосваше с пръсти парчетата плат, сглобени върху манекена.

— Не пипай — предупредих го строго, без дори да го погледна, вглъбена в работата си.

— Извинявай, скъпа, но платът е толкова лъскав…

— Затова внимавай да не оставиш следи от пръсти. Хайде, започвай, Феликс. Разкажи ми какво научи днес?

През тези дни посещението на Серано Сунер беше в устата на всички в Тетуан. В магазините, в тютюнопродавниците и фризьорските салони, в лекарските кабинети, в кафенетата и сред групичките по тротоарите, на сергиите на пазара и на излизане от черквата се говореше само за това. Аз обаче бях толкова заета, че почти не можех да си позволя да изляза. За сметка на това си имах добър съсед.

— Никой няма да пропусне това рандеву с баджанака. Ще присъства каймакът на града: халифът и многобройната му свита, великият везир и мюезинът, цялото правителство. Всички висши представители на испанската администрация, военни, накичени с ордени, адвокати и магистрати, представителите на мароканския политически партии и на еврейската общност, консулският корпус, директорите на банките, празноглавите чиновници, могъщите предприемачи, лекарите, всички високопоставени испанци, араби и евреи, и разбира се, някое и друго парвеню като теб, малка безсрамнице, което ще се промъкне през задната врата със своя хром хроникьор.

Розалинда обаче ме бе предупредила, че блясъкът на събитието ще бъде доста скромен: Бейгбедер възнамерявал да посрещне госта с всичките почести, но не забравял, че сме във война. Поради това нямало да има пищни прояви, нито танци, нито музика, освен тази на оркестъра на халифа. Въпреки умереността и сдържаността обаче това щеше да бъде най-бляскавият прием от всички, които Висшият комисариат беше организирал от много време насам, и поради тази причина столицата на протектората се подготвяше трескаво за него.

Феликс ми обясни и някои протоколни правила. Така и не разбрах къде ги беше научил, тъй като нямаше никакъв светски опит, а кръгът му от познанства беше ограничен почти колкото моя. Животът му се свеждаше до рутинната работа в продоволствения отдел, до майка му и униженията, на които го подлагаше, до спорадичните нощни похождения в долнопробни заведения и спомените от едно случайно пътуване до Танжер преди началото на войната — това беше всичко. Не беше стъпвал в Испания, откакто се бе родил. Но обожаваше киното и познаваше всичките американски филми кадър по кадър, беше ненаситен читател на чуждестранни списания, безскрупулен наблюдател и непоправим клюкар. Хитър като лисица, той черпеше от всевъзможни източници и с лекота се сдобиваше с необходимите познания, за да ме обучи и да ме превърне в елегантна гостенка без следа от нисшия й произход.

Някои от съветите му бяха излишни, тъй като бяха очевидни. По време на връзката ми с негодника Рамиро бях срещала и наблюдава хора с най-различно положение и произход. Заедно присъствахме на стотици празненства и обиколихме десетки заведения и луксозни ресторанти както в Мадрид, така и в Танжер; благодарение на това бях придобила достатъчно рутина, за да се размотавам непринудено на светски събития. Феликс обаче реши да започне обучението ми от най-ниското стъпало:

— Не говори с пълна уста, не дъвчи шумно и не се бърши с ръкав, не пъхай вилицата до небцето си, не пий виното на един дъх, не шъткай с вдигната чаша на сервитьора, за да ти я напълни отново. Използвай „моля“ и „много благодаря“, когато е необходимо, но тихичко, без прекалени излияния. И както вече знаеш, казвай просто „приятно ми е“, ако ти представят някого, никакво „удоволствието е мое“, нито подобни простотии. Ако ти говорят за нещо, което не знаеш или не разбираш, надени една от ослепителните си усмивки и не си отваряй устата, само кимай утвърдително от време на време. А ако се налага да говориш, сведи измислиците до минимум, защото, току-виж, те изобличили: едно е да подхвърлиш няколко дребни лъжи, за да се откроиш като висша модистка, и съвсем друго да скочиш сама в устата на вълка, като се перчиш пред проницателни или осведомени хора, които веднага ще усетят, че ги лъжеш. Ако нещо те учуди или много ти хареса, кажи само „възхитително“, „впечатляващо“ или друго подобно прилагателно. В никакъв случай не изразявай въодушевлението си с ръкомахания, нито с пляскане по бедрото или с фрази като „истинско чудо“, „майка му стара“ или „направо ме сащиса“. Ако някой коментар ти се стори остроумен, не бива да се кикотиш с отворена до сливиците уста, нито се превивай от смях, като се държиш за корема. Само се усмихни, премигни и не казвай нищо. И не изказвай мнение, когато не ти го искат, и не прави недискретни изказвания от типа: „Вие кой сте, човече?“ или „Не мога да повярвам, че онази дебеланка е съпругата ви“.

— Всичко това вече го знам, скъпи Феликс — казах аз през смях. — Може да съм обикновена шивачка, но не съм расла в гората. Кажи ми нещо по-интересно, ако обичаш.

— Добре, красавице, както кажеш; просто се опитвах да бъда полезен, ако случайно ти се изплъзне някоя подробност. Тогава да се захващаме със сериозните неща.

И така, в продължение на няколко вечери Феликс ми представяше най-изтъкнатите гости. Донесе вестници, списания, снимки, годишници, за да запомня имената, постовете и длъжностите им и в много случаи и лицата им. По този начин узнах къде живеят, с какво се занимават, какво е финансовото им състояние и какви са позициите им на местно равнище. Всъщност това не ме интересуваше особено, но Маркъс Логан разчиташе на мен да му помогна да разпознае по-известните личности, затова трябваше да бъда добре осведомена.

— Като се има предвид откъде е кавалерът ти, сигурно ще бъдете предимно с чужденците — каза Феликс. — Предполагам, че освен местния каймак, ще има и гости от Танжер. В турнето си баджанакът не е предвидил посещение там, така че, нали знаеш, когато Мохамед не отива при планината…

Думите му ме успокоиха: сред група чужденци, които никога не бях виждала, нито щях да видя отново, щях да се чувствам по-уверена, отколкото сред местни жители, с които щях да се разминавам ежедневно по улицата. Феликс ме осведоми също за реда, който протоколът следва, как ще бъдат поднесени поздравленията ни и как ще премине всичко стъпка по стъпка. Запаметявах подробностите, като същевременно шиех бързо, както никога досега.

И ето че паметната дата най-сетне настъпи. През цялата сутрин Жамила изнасяше от ателието последните поръчки; на обяд вече всичко беше предадено и най-после настъпи спокойствие. Предположих, че останалите гостенки вече са обядвали и се готвят да подремнат в полумрака на спалните си със затворени капаци или чакат реда си в салона за разкрасяване на Хусто и Мигел. Завидях им: без дори да имам време да хапна нещо, аз тепърва трябваше да ушия собствения си тоалет. Когато се захванах за работа, беше три без четвърт. Приемът започваше в осем, Маркъс Логан беше пратил съобщение, че ще ме вземе в седем и половина. Предстоеше ми сложна задача, с която трябваше да се справя за по-малко от пет часа.

29.

Когато приключих с гладенето, погледнах часовника. Шест и двайсет. Дрехата беше готова. Сега оставаше и аз да се приготвя.

Потопих се във ваната и изпразних съзнанието си. Достатъчно притеснена щях да бъда, когато часът наближи. Сега заслужавах почивка — почивка с топла вода и сапунена пяна. Усетих как умореното ми тяло се отпуска, как вцепенените от шиенето пръсти възвръщат гъвкавостта си, а напрежението напуска схванатите ми шийни прешлени. Започнах да се унасям в дрямка, светът сякаш се разтваряше в порцелановата вана. От месеци не си спомнях толкова сладостен момент, но приятното усещане не продължи дълго: някой най-безцеремонно отвори вратата на банята.

— Но къде ти е умът, момиче? — извика сприхаво Канделария. — Вече минава шест и половина, а ти продължаваш да киснеш като боб във вода. Няма да ти стигне времето, малката! В колко часа смяташ да започнеш да се приготвяш?

Контрабандистката водеше със себе си необходимия според нея спешен екип: приятелката си Ремедиос, фризьорката, и Анхелита, една съседка, която умееше да прави маникюр. Малко преди това бях изпратила Жамила да купи фиби от „Ла Лунета“. Канделария я срещнала по пътя и така научила, че съм се тревожила много повече за тоалетите на клиентките, отколкото за моя собствен, и почти не съм имала време да се приготвя.

— Хайде, момиче. Излизай от коритото, защото ни чака много работа, а времето ни пришпорва.

Послушах я — щеше да е невъзможно да се преборя с този циклон. И разбира се, мислено й благодарих за помощта: оставаха само четирийсет и пет минути до идването на журналиста, а аз все още бях, по думите на Контрабандистката, като проскубана четка. Приготовленията започнаха веднага щом увих хавлиената кърпа около тялото си.

Съседката Анхелита се съсредоточи върху ръцете ми — започна да ги разтрива със зехтин, да заглажда грапавините и да пили ноктите ми. През това време приятелката Ремедиос се захвана с косата ми. За да не губя време, бях я измила сутринта. Сега само трябваше да ми направи прилична прическа. Канделария асистираше и на двете: подаваше пинсети и ножици, ролки и памук, като в същото време не спираше да говори и ни осведомяваше за последните клюки за Серано Сунер, които се носеха из Тетуан. Беше пристигнал преди два дни и заедно с Бейгбедер бе обиколил всички забележителни места в Северна Африка: от Ксар ел Ксбир до Шауен и после до Дар Рифиен76, и всички забележителни личности от халифа до великия везир. Не бях виждала Розалинда от предната седмица, но новините се предаваха от уста на уста.

— Казват, че вчера са организирали арабски обяд сред боровете, седнали на килими върху земята. Твърдят, че баджанакът насмалко да получи удар, когато видял, че всички ядели с пръсти: човекът не знаел как да поднесе кускуса към устата си, без да изпусне половината преди това…

— А висшият комисар бил предоволен в ролята си на домакин и пушел пура след пура — добави един глас от вратата. Разбира се, беше Феликс.

— Какво правиш тук по това време? — попитах изненадано. Следобедната разходка с майка му беше свещена, особено в деня, когато целият град беше излязъл навън. Той направи красноречив жест, сочейки с палец устата си — доня Елвира си беше вкъщи, порядъчно пийнала, доста по-рано от обикновено.

— Тъй като ще ме изоставиш тази вечер заради един чуждестранен журналист, не исках да пропусна поне приготовленията. Може ли да помогна с нещо, госпожи?

— Вие не сте ли онзи, дето рисува хубаво? — попита внезапно Канделария. Двамата знаеха кой кой е, но никога досега не си бяха говорили.

— Като самия Мурильо.

— Ами да видим как ще изрисуваш очите на момичето — каза тя и му подаде един козметичен несесер, който така и не разбрах откъде измъкна.

Феликс досега не бе гримирал никого, но не се стресна. Напротив, прие заповедта на Контрабандистката с радост и след като разгледа снимките в два броя на „Венити Феър“, за да получи вдъхновение, той се обърна към лицето ми, сякаш беше платно за рисуване.

В седем и четвърт все още бях увита с хавлиената кърпа и с протегната ръце, докато Канделария и съседката духаха, за да изсушат лака. В седем и двайсет Феликс приключи с веждите ми и ги приглади с палци. В седем и двайсет и пет Ремедиос постави в косата ми последната фиба и няколко секунди след това Жамила се втурна като луда от балкона, като викаше, че кавалерът ми току-що се е появил на ъгъла.

— А сега остават само още две неща — заяви в този момент съдружничката ми.

— Всичко е идеално, Канделария. Няма време за повече — казах аз и тръгнах полугола, за да взема тоалета си.

— Дума да не става — предупреди тя зад гърба ми.

— Не мога да ти обърна внимание, Канделария, наистина… — настоях аз нервно.

— Млъкни и погледни — заповяда тя, като ме хвана за ръката насред коридора. След това ми подаде плосък пакет, увит в смачкана хартия.

Отворих го припряно. Знаех, че не мога да й откажа, защото щях да изгубя битката.

— Господи, Канделария! Не мога да повярвам! — възкликнах, докато разгъвах копринените чорапи. — Откъде ги купи, нали ми беше казала, че от месеци не може да се намери нито един чифт?

— Млъкни веднага и отвори сега този — прекъсна тя благодарностите ми и ми подаде друг пакет.

Под грубата опаковъчна хартия намерих красив блестящ предмет от черупка на костенурка със златен кант.

— Това е пудриера — поясни гордо тя. — За да си пудриш носа, та да видят важните госпожи, които ще срещнеш, че не си по-долу от тях.

— Прекрасна е — казах аз, като погалих кутийката. После я отворих: вътре имаше компактна пудра, малко огледало и бяло пухче от памук. — Благодаря ти, Канделария. Нямаше нужда, вече направи толкова много за мен…

Не можех повече да говоря по две причини: защото бях готова да се разплача и защото в същия момент се позвъни на вратата. Иззвъняването ме накара да се опомня, нямаше време за сантименталности.

— Жамила, отиди да отвориш — заповядах аз. — Феликс, донеси ми комбинезона, който е на леглото. Канделария, помогни ми за чорапите, може в бързината да ги скъсам. Ремедиос, вземете обувките. Анхелита, пуснете завесата в коридора. Хайде, всички в ателието, за да не ни чуе.

От суровата коприна си бях ушила тоалет от две част с големи ревери, тясна талия и пола във формата на камбана. Поради липса на бижута единственото допълнение беше едно цвете до рамото от плат в тютюнев цвят, в съчетание с обувките с токчета тип „игла“, които един обущар от Арабския квартал беше обшил със същия плат. Ремедиос бе успяла да превърне косата ми в елегантен свободен кок, който подчертаваше изящното дебютно творение на Феликс като гримьор. Въпреки липсата на опит, резултатът беше великолепен: изпълни с радост очите ми и с плътност устните ми, изтръгвайки на светлина от умореното ми лице.

Всички заедно ме облякоха, обуха ме, оправиха ми отново прическата и ружа. Нямах време дори да се погледна в огледалото. Веднага щом бях готова, излязох и бързо тръгнах по коридора, като се опитвах да балансирам върху високите обувки. Когато стигнах до вратата, спрях и с престорено спокойни крачки влязох в салона. Маркъс Логан стоеше с гръб до един от балконите и гледаше към улицата. Обърна се, когато чу стъпките ми по плочките.

Бяха минали девет дни от последната ни среща. Следите от раните, с които журналистът пристигна, бяха осезателно намалели. Бе пъхнал лявата си ръка в джоба, вече не носеше превръзка. На лицето му бяха останали само няколко белега, под мароканското слънце кожата му бе придобила приятен загар, който контрастираше с безупречната белота на ризата. Стоеше на крака без видимо усилие, с твърда стойка, с изправен гръб. Щом ме видя, той се усмихна и този път не му костваше никакво усилие да го направи.

— Баджанакът няма да иска да се върне в Бургос, след като ви види тази вечер — каза той вместо поздрав.

Опитах се да отговоря със също толкова остроумна фраза, но един глас зад гърба ми ме разсея.

— Страхотен бонбон, малката — подхвърли Феликс с дрога шепот от скривалището си зад вратата.

Сдържах смеха си и само попитах:

— Тръгваме ли?

Той също не успя да отговори: точно когато се канеше да го направи, едно внушително присъствие изпълни помещението.

— Един момент, дон Маркъс — заповяда Контрабандистката, като вдигна ръка, сякаш искаше думата. — Ако ми позволите, искам да ви дам малък съвет, преди да тръгнете.

Логан ме погледна, леко объркан.

— Това е една приятелка — поясних аз.

— В такъв случай кажете.

Тогава Канделария се приближи до него и му заговори, като се преструваше, че маха несъществуващо петънце от предницата на сакото му.

— Опичай си ума, драскачо, защото том момиче вече доста е патило и препатило. Внимавай да не ми я подлъжеш с фасона си на чуждестранен баровец и после да я накараш да страда. Защото, ако вземеш да я задиряш и ти хрумне да й досаждаш дори ей толкова, с оня бандит братовчед ми ще броим на когото трябва и може в тъмното да те причакат в някоя уличка на Арабския квартал и да ти накълцат здравата страна на физиономията като кожата на свинче, стана ли ти ясно, душко?

Журналистът нямаше как да й отговори: въпреки безукорния си испански, за щастие не бе успял да схване почти нищо от заплашителната реч на съдружничката ми.

— Какво каза? — обърна се той към мен със смутен вид.

— Нищо важно. Да тръгваме, ще закъснеем.

Едва успях да скрия колко бях горда, докато излизахме. Не заради вида ми, нито заради привлекателния мъж, който вървеше до мен, нито заради забележителното събитие, което ни очакваше тази вечер, а заради обичта на приятелите, които оставихме зад нас.

Улиците бяха украсени със знамена в червено и жълто. Имаше гирлянди, плакати, които приветстваха знатния гост и величаеха неговия прославен роднина. Стотици араби и испанци шестваха бавно и тържествено. Украсените с националните цветове балкони бяха изпълнени с хора, терасите на покривите — също. Младежите се бяха струпали на най-невероятни места: уличните стълбове, оградите, фенерите, търсейки най-добрата позиция, за да наблюдават предстоящото зрелище. Момичетата вървяха, хванати за ръце, с току-що начервени устни. Дечурлигата тичаха на тълпи и сновяха на зигзаг във всички посоки. Испанчетата бяха със сресани коси и миришеха на одеколон, момченцата — с вратовръзки, момиченцата с панделки, завързани в края на плитките. Мароканчетата носеха джелаби и фесове, много от тях бяха боси, други носеха обуща в чест на празника.

Колкото повече се приближавахме към площад „Еспаня“, толкова по-гъста ставаше тълпата, а глъчката — все по-оживена. Беше горещо, светлината все още бе ярка. Дочуваха се звуците на оркестър, който настройваше инструментите. Бяха поставили пейки; пространството вече беше изпълнено до последния милиметър. Наложи се Маркъс Логан да покаже няколко пъти поканата си, за да ни пропуснат през охранителните прегради, които отделяха множеството от зоните, през които щяха да минат височайшите гости. Почти не разменихме дума, докато се придвижвахме — поради глъчката и постоянните препятствия, които трябваше да преодолеем, беше невъзможно да разговаряме. От време на време го сграбчвах за ръката, защото имаше опасност тълпата да ни раздели. Друг път той ме придържаше през раменете, за да не ме погълне ненаситното множество. Придвижихме се бавно, но успяхме. Стомахът ми се сви, когато прекосихме портата от ковано желязо, която водеше към Висшия комисариат, но предпочетох да не мисля.

Няколко арабски войници охраняваха входа, внушителни с парадните си униформи, с големи тюрбани и развети от вятъра наметала. Прекосихме градината, украсена със знамена и флагчета, един адютант ни упъти към голямата група гости, които чакаха началото на събитието под бели тенти, поставени за случая. Под тяхната сянка се движеха като в калейдоскоп фуражки, ръкавици и перли, вратовръзки, ветрила, сини ризи под бели сака с герба на Фалангата, извезан на предницата, както и доста тоалети, ушити бод след бод от собствените ми ръце. Поздравих дискретно няколко клиентки, престорих се, че не забелязвам погледите и прикритите шушукания от няколко страни: коя е тя, кой е той, прочетох по движението на някои устни. Разпознах още лица — много от тях бях видяла само на снимките, които Феликс ми бе покачал предните дни, с други ме свързваше директен контакт. Например комисар Васкес, който умело прикри учудването си, когато ме видя в тази обстановка.

— Виж ти, каква изненада — каза той, като се отдели от една група и се приближи до нас.

— Добър ден, дон Клаудио. — Постарах се гласът ми да прозвучи естествено, но не знам дали успях. — Радвам се да ви видя.

— Наистина ли? — попита той с иронично изражение.

Не смогнах да му отговоря, защото, за мое изумление, той веднага след това поздрави кавалера ми:

— Добър ден, господин Логан. Както виждам, вече сте се приспособили към местния живот.

— Комисарят ме извика в управлението веднага щом пристигнах в Тетуан — обясни ми журналистът, докато двамата си стискаха ръцете. — Формалности за чуждестранни граждани.

— Засега не е заподозрян в нищо, но ме уведомете, ако забележите в него нещо странно — пошегува се комисарят. — А вие, Логан се погрижете добре за госпожица Кирога, цяла година е работа без почивка.

Разделихме се с комисаря и продължихме пътя си. Журналистът беше спокоен и любезен, а аз се стараех да не показвам колко не на място се чувствам. Той също не познаваше никого, но това, изглежда не го притесняваше ни най-малко — държеше се свободно, със завидна самоувереност, която вероятно се дължеше на професията му. Припомних си уроците на Феликс и дискретно му посочих кои са някои от гостите: господинът с тъмния костюм е Хосе Игнасио Толедано, богат евреин, директор на банка „Хасан“; елегантната дама с шапката с пера и цигарето е херцогиня Дьо Гиз, френска аристократка, която живее в Лараш; едрият мъж, на когото му пълнят чашата, е художникът Мариано Бертучи. Всичко протече според предписанията на протокола. Пристигнаха още гости, после цивилните испански власти, след тях военните. Последваха ги мароканските владетели с техните екзотични одежди. От прохладната градина чухме възгласите на улицата, овациите и ръкоплясканията. „Вече пристигна, вече е тук“ — разнесоха се гласове. Почетният гост обаче не се появи веднага; преди това отдели време на тълпата, която го приветстваше, сякаш беше тореадор или някоя от американските актриси, които моят съсед толкова харесваше.

И най-после се появи очакваният, желаният гост, баджанакът на каудильо, да живее Испания! Облечен в черен костюм, сериозен, изпънат, много слаб и ужасно красив с почти бялата си, сресана назад коса; несмутим, както се пееше в химна на Фалангата, с очи на хитър котарак и леко състарен за трийсет и седемте си години, на които беше по това време.

Аз навярно бях от малцината, които не изпитваха ни най-малко любопитство да го видят отблизо или да му стиснат ръката, но въпреки това гледах към него. Интересуваше ме обаче не той, а човекът до него: Хуан Луис Бейгбедер. Любовникът на моята клиентка и приятелка се оказа висок и слаб мъж около петдесетте. Носеше парадна униформа с широк колан на кръста, фуражка и лек, подобен на камшик бастун. Имаше тънък, издаден напред нос, под него — тъмни мустаци; над него — очила с кръгли рамки, две идеални окръжности, зад които чифт интелигентни очи следяха всичко случващо се наоколо. Стори ми се особен човек, дори леко чудноват. Въпреки униформата, той не притежаваше типичната военна осанка; в държането му се долавяше нещо театрално, което обаче не изглеждаше престорено: жестовете му бяха изискани и същевременно разточителни, смехът му — буен, гласът — жив и звучен. Непрекъснато се движеше от място на място, поздравяваше сърдечно. Раздаваше прегръдки, потупвания по гърба и продължителни ръкостискания; усмихваше се и разговаряше с едни или други, с араби, християни, евреи, после отново в същия ред. Може би в свободното си време се проявяваше като романтичен интелектуалец, какъвто според Розалинда в действителност беше, но в този момент той разгърна пред присъстващите единствено неимоверния си талант за общуване.

Сякаш беше привързал Серано Супер към себе си с невидимо въже; понякога му позволяваше да се отдалечи малко, даваше му известна свобода на движение, за да поздрави и да разговаря в негово отсъствие, да се остави да го ласкаят. След минутка обаче навиваше макарата и го придърпваше отново към себе си: обясняваше му нещо, представяше му някого, прегръщаше го през рамо, прошепваше му някоя фраза на ухото, изсмиваше се и отново го пускаше да се отдалечи.

Потърсих няколко пъти Розалинда, но не я открих. Нито до любимия й Хуан Луис, нито далече от него.

— Видяхте ли някъде госпожа Фокс? — попитах Логан, след като приключи краткия си разговор на английски е една особа от Танжер, която той ми представи и чието име и длъжност тутакси забравих.

— Не — отвърна лаконично той, като насочи вниманието си към групата, която в момента се оформяше около Серано. — Знаете ли кои са? — попита ме, сочейки ги с дискретно движение на брадичката.

— Германците — отвърнах аз.

Там бяха взискателната фрау Лангенхайм, пристегната в прекрасния костюм от лилав шантунг, който й бях ушила; фрау Хайнц, моята първа клиентка, облечена в бяло и черно като някой арлекин; госпожа Бернхарт, която говореше с аржентински акцент и тази вечер не беше с нов тоалет; имаше и още една жена, която не познавах. Всички бяха придружени от съпрузите си и всички приветстваха госта, докато той се разтапяше в усмивки сред компактната група германци. Този път обаче Бейгбедер не прекъсна разговора и го остави да се задържи на сцената без чужда помощ по-продължително време.

30.

Свечери се, блеснаха празнични светлини. Атмосферата беше оживена, но не така шумна, чуваше се тиха музика. Розалинда не се виждаше никъде. Германците продължаваха да обграждат плътно почетния гост, но в един момент дамите се отделиха и оставиха сами петимата чужденци и испанския сановник. Изглеждаха погълнати от разговора и си предаваха нещо от ръка на ръка, като свеждаха един към друг глави, сочеха с пръст, коментираха. Забелязах, че кавалерът ми постоянно ги държи под око.

— Явно германците ви интересуват.

— Изпълват ме с въодушевление — каза иронично той. — Но съм с вързани ръце.

В отговор аз вдигнах въпросително вежди — не разбирах какво иска да каже. Не ми обясни и побърза да отклони разговора в друга посока.

— Ще бъде ли много нахално от моя страна да ви помоля за една услуга?

Подхвърли въпроса сякаш случайно, както преди няколко минути ме бе попитал дали искам цигара или чаша плодов сок.

— Зависи — отвърнах с привидно безгрижие, каквото не изпитвах. Въпреки че вечерта протичаше относително спокойно, аз все така не се чувствах на място, не можех да се насладя на това чуждо за мен празненство. Тревожеше ме също отсъствието на Розалинда. Беше много странно, че не се бе появила досега. Само това липсваше, журналистът да ме помоли за нова неуместна услуга: бях направила достатъчно, като се съгласих да присъствам на това събитие.

— Отнася се за нещо много просто — поясни той. — Любопитно ми е какво показват германците на Серано, какво разглеждат с такъв интерес.

— Любопитството ви от какво естество е — лично или професионално?

— И едното, и другото. Но не бива да се приближавам; както знаете, ние, англичаните, не сме им по вкуса.

— Предлагате аз да се приближа и да погледна? — попитах недоверчиво.

— Ако е възможно, без да привличате вниманието.

Насмалко щях да се изсмея.

— Нали не говорите сериозно?

— Напротив. Работата ми се състои в това. Търся информация и средства, чрез които да я получа.

— И понеже сега не можете да я получите сам, искате това средство да съм аз.

— Не желая да злоупотребявам с търпението ви, уверявам ви. Това е само предложение, не сте длъжна да го приемете. Просто го обмислете.

Погледнах го, без да кажа нищо. Изглеждаше искрен и чистосърдечен, но както беше предположил Феликс, вероятно не бе такъв. В крайна сметка всичко беше въпрос на интереси.

— Добре, ще го направя.

Понечи да каже нещо, може би да благодари предварително. Не му дадох възможност да го направи.

— Искам нещо в замяна — добавих аз.

— Какво? — попита той учудено. Не очакваше, че съгласието има цена.

— Опитайте се да разберете къде е госпожа Фокс.

— Как?

— Сигурно знаете как, нали сте журналист.

Не дочаках отговора му — веднага се обърнах и се отдалечих, като се питах как по дяволите, мога да се приближа до германците, без да изглеждам твърде нахална.

Намерих решението в пудриерата, която Канделария ми беше подарила малко преди да изляза от къщи. Извадих я от чантата и я отворих. Докато вървях, престорих се, че оглеждам лицето си на път към тоалетната. Но бях толкова съсредоточена в огледалото, че сгреших леко посоката и вместо да мина през празните места, аз се блъснах, какъв лош късмет, в гърба на германския консул.

При сблъсъка разговорът внезапно прекъсна, а пудриерата ми падна на земята.

— Съжалявам много, наистина съжалявам, толкова съм разсеяна… — казах аз с престорено смущение.

Четирима от присъстващите понечиха да се наведат и да я вземат, но един беше по-бърз от останалите. Най-слабият от всички, мъжът с вчесаната назад бяла коса. Единственият испанец. Онзи, който имаше очи на котарак.

— Мисля, че огледалото се е счупило — обяви той, като се изправи. — Погледнете.

Погледнах. Но преди да се взра в счупеното огледало, аз се опитах да отгатна какво друго има в ръцете му, освен моята пудриера.

— Да, изглежда, се е счупило — прошепнах, като прокарах леко показалец по напуканата повърхност на пудриерата, която той продължаваше да държи. Прясно лакираният ми нокът се отрази безброй пъти в нея.

Стояхме рамо до рамо, доближили глави, втренчени и двамата в малкия предмет. Забелязах светлата кожа на лицето му само на няколко сантиметра от мен, фините му черти и побелелите слепоочия, по-тъмните вежди, тънките мустаци.

— Внимавайте, ще се порежете — каза той тихо.

Забавих се още няколко секунди, установих, че колелцето с пудра е непокътнато, че пухчето е на мястото си. И крадешком отново погледнах това, което той все така държеше между пръстите си и само няколко минути по-рано те си бяха предавани от ръка на ръка. Снимки. Бяха гледали снимки. Успях да видя само първата от тях: хора, които не разпознах, компактна група от анонимни лица и фигури.

— Да, по-добре да я затворя — казах най-после.

— Заповядайте, вземете я.

Затворих двете части с отчетливо „клик“.

— Жалко. Пудриерата е много хубава. Почти колкото собственичката й — добави той.

Приех комплимента с кокетна гримаса и с най-ослепителната си усмивка.

— Моля ви, не се безпокойте.

— Беше ми приятно, госпожице — каза той, като ми протегна ръка. Усетих колко е лека.

— И на мен, господин Серано — отвърнах, като премигнах кокетно. — Отново се извинявам, че ви прекъснах. Лека нощ, господа — добавих аз, като обходих с поглед останалите от групата. Всички носеха пречупен кръст на ревера.

— Довиждане — отвърнаха германците в хор.

Отдалечих се, стараейки се да вървя с възможно най-грациозна походка. Когато реших, че вече не могат да ме видят, грабнах чаша вино от подноса на един сервитьор, изпих я на един дъх и после я хвърлих сред храстите с рози.

Изругах Маркъс Логан, задето ме бе забъркал в тази глупава история, наругах и себе си, задето бях приела. Бях стояла до Серано Сунер по-близо от когото и да било друг от гостите — лицето му беше почти до моето, пръстите ни се бяха докосвали, гласът му отекваше в ухото ми с близост, която граничеше с интимност. Бях се представила пред него като празноглава жена, която прелива от щастие, че за момент е станала обект на внимание на височайшата чу персона, докато в действителност той изобщо не ме интересуваше. И за какво? Само за да установя, че това, което групата бе разглеждала с очевиден интерес, бяха няколко снимки, на които не успях да различа нито едно познато лице.

Раздразнена, аз прекосих градината и стигнах до входа на главната сграда на Висшия комисариат. Трябваше да намеря тоалетна, да си измия ръцете, да се отдалеча за момент от всичко и да се успокоя, преди да се върна отново при журналиста. Следвах указанията, които някой ми даде: прекосих вестибюла, украсен с релефен дървен фриз и портрети на военни в униформи, завих надясно и тръгнах по един широк коридор. Третата врата вляво — така ми бяха казали. Преди да стигна до нея, някакви гласове предизвестиха бедствието в помещението; няколко секунди по-късно установих със собствените си очи какво се е случило. Подът беше залят с вода, която излизаше с шуртене отвътре, вероятно от спукана тръба. Две жени се възмущаваха заради намокрените си обувки, а няколко войници, опрели колене на пода, се мъчеха с парцали и хавлии кърпи да попият водата, която продължаваше да блика и вече заливаше плочките в коридора. Застинах на място пред тази гледка. Пристигнаха подкрепления с купища парцали, дори ми се стори, че носеха и чаршафи. Гостенките се отдалечиха с оплаквания и мърморене и тогава някой ми предложи да ме заведе до друга тоалетна.

Последвах войника по коридора в обратна посока. Отново прекосихме вестибюла и тръгнахме по друг коридор, който тънеше в тишина и бе слабо осветен. Завихме няколко пъти, първо наляво, после надясно, отново наляво. Горе-долу запомних.

— Желаете ли да ви изчакам? — попита войникът, когато пристигнахме.

— Благодаря, няма нужда. Сама ще намеря пътя.

Не бях много сигурна в това, но ми се стори твърде неловко някой да стои на пост и да ме чака, така че отпратих ескорта, свърших каквото трябваше, огледах тоалета си, оправих косата и се приготвих да изляза. В този момент обаче ме обхвана малодушие, нежелание да се изправя отново пред реалността. Реших да си подаря няколко минути, няколко мига уединение. Отворих прозореца и през него нахлу африканската вечер с мирис на жасмин. Седнах на перваза и се загледах в сянката на палмите, до слуха ми достигна далечният шум от разговорите в градината. Стоях, без да правя нищо, като се наслаждавах на покоя, и постепенно забравих за грижите си. След малко обаче в едно кътче на съзнанието си усетих подканяне. Чук-чук, време е да се връщаш. Въздъхнах, станах и затворих прозореца. Трябваше да се върна в света. Да се смеся с хората, с които нямах почти нищо общо, да се върна при журналиста, който ме беше довел на това нелепо празненство и ме бе помолил за екстравагантната услуга. Погледнах се за последен път в огледалото, угасих светлината и излязох.

Тръгнах по тъмния коридор, завих, после пак; сметнах, че вървя в правилната посока. Внезапно пред мен се появи двукрила врата, която не си спомнях да съм виждала преди. Отворих я и се озовах в тъмна и пуста зала. Явно се бях объркала, затова реших да сменя посоката. Нов коридор, сега наляво, спомних си аз. Сгреших отново и навлязох в не толкова представителна част на сградата, без фризове от лакирано дърво и без маслени портрети на генерали по стените; вероятно вървях по посока на сервизните помещения. Спокойно, казах си аз неособено убедително. Внезапно ме връхлети споменът за нощта с пистолетите, когато, увита в хиджаба, се лутах из уличките на медината. Прогоних го от съзнанието си, съсредоточих се върху настоящето и промених още веднъж посоката. И внезапно се озовах в изходната точка, до тоалетната. Фалшива тревога — вече не бях изгубена. Припомних си пътя, по който бях дошла в компанията на войника, и се ориентирах. „Всичко е ясно, проблемът е решен“, помислих си аз, като се запътих към изхода. Наистина всичко отново ми изглеждаше познато. Витрина със старинни оръжия, снимки в рамки, окачени знамена. Всичко това го бях забелязала няколко минути по-рано, всичко вече бе разпознаваемо. Дори гласовете, които долетяха иззад ъгъла, където смятах да завия, бяха същите гласове, които бях чула в градината по време на смешната сцена с пудриерата.

— Тук ще ни бъде по-удобно, приятелю Серано; тук ще можем да разговаряме по-спокойно. В тази зала обикновено ни приема полковник Бейгбедер — каза някой със силен немски акцент.

— Отлично — отвърна събеседникът му.

Застинах на място, изгубила ума и дума. Серано Сунер и поне един германец бяха на няколко метра от мен и се приближаваха по коридора, който пресичаше под прав ъгъл този, по който вървях аз. Веднага щом те или аз завиехме зад ъгъла, щяхме да се озовем лице в лице. Краката ми се подкосиха само при мисълта за това. Всъщност нямаше какво да крия; нямаше причина, поради която да се боя от срещата. Само че сега нямах сили да се преструвам отново на прехласната глупачка и да давам жалки обяснения за спукани тръби и локви вода, за да оправдая самотната си разходка посред нощ из коридорите на Висшия комисариат. Прецених възможностите за по-малко от секунда. Нямаше време да се върна обратно, а трябваше на всяка цена да избегна срещата лице в лице; не можех да се върна назад, нито да продължа напред. При тези обстоятелства единственото решение беше встрани, където се виждаше затворена врата. Без да мисля повече, аз я отворих и влязох вътре.

Помещението беше тъмно, но през прозорците влизаха отблясъци от вечерното осветление в градината. Опрях гръб във вратата, в очакване Серано и спътникът му да я отминат и да се отдалечат, да мога да изляза и да продължа пътя си. Градината с празничните си светлини, глъчката от разговорите и непоклатимото спокойствие на Маркъс Логан внезапно ми се стори непостижимо далечна като рая. Поемах дълбоко въздух и издишвах, опитвайки се да прогоня заливащата ме тревога. Огледах скривалището си и сред сенките различих столове, кресла и остъклена библиотека до стената. Имаше и други мебели, но нямах време да ги разпозная, защото в този момент друго привлече вниманието ми. Близо до мен, зад вратата.

— Пристигнахме — обяви гласът с немски акцент и в същия миг някой натисна дръжката на вратата.

Отдръпнах се рязко и се залепих за стената в момента, в който вратата вече се отваряше.

— Къде е ключът? — попита гласът, докато аз се промъквах към един диван. В мига, в който лампата светна, вече бях легнала на пода. — Е, пристигнахме. Заповядайте, седнете, приятелю.

Лежах с опряно на студените плочки лице, със затаен дъх и с разширени от ужас очи. Не смеех да дишам, да преглъщам и дори да мигам. Като мраморна статуя, като осъден на смърт, оцеляла след разстрел.

Германецът явно играеше ролята на домакин и имаше само един събеседник; разбрах това, защото различих гласовете на двама души, защото от моето неочаквано скривалище в пролуката под дивана виждах само два чифта крака.

— Висшият комисар знае ли, че сме тук? — попита Серано.

— В момента е зает с гостите си. Ще говорим с него по-късно, ако желаете — отвърна неопределено германецът.

Чух ги да сядат; пружините изскърцаха под тежестта на телата. Испанецът се настани на едно кресло. Видях края на тъмния му панталон с идеално изгладен ръб, черните чорапи около тънките глезени и чифт безупречно лъснати обувки. Германецът се настани срещу него, в дясната половина на дивана, зад който се криех. Краката му бяха по-масивни, а обувките по-грубовати. Ако протегнех ръка, можех дори да го погъделичкам.

Говориха дълго. Не успях да пресметна точно колко време, но беше достатъчно, за да ме заболи неистово вратът, да ме обхване неустоимо желание да се почеша; едва сдържах желанието да изкрещя, да се разплача, да скоча и да хукна навън. Разнесе се щракване на запалки и стаята се изпълни с цигарен дим. От пода видях краката на Серано да се кръстосват и разкръстосват безброй пъти, в замяна на това германецът почти не помръдна. Опитах да обуздая страха си и да открия по-удобна поза; молех се да не се наложи да раздвижа неочаквано някой крайник.

Полезрението ми беше минимално, а възможността да се движа нулева. Имах достъп единствено до това, което се носеше във въздуха и стигаше до ушите ми — до разговора. Тогава се заслушах: не бях успяла да се сдобия с никаква интересна информация в случая с пудриерата и си помислих, че чутото сега може би ще представлява интерес за журналиста. Поне щях да имам занимание и съзнанието ми нямаше да се замъгли дотолкова, че да изгубя представа за реалността.

Чух ги да говорят за съоръжения, за кораби и самолети, количества злато, германски марки, песети, банкови сметки. Подписи и срокове, доставки, изпълнение; противодействие от страна на властта, имена на предприятия, пристанища и съмишленици. Узнах, че германецът е Йоханес Бернхарт, че Серано използва Франко като щит, за да упражни по-силен натиск или да откаже да приеме някои условия. И въпреки че ми липсваше информация, за да проумея напълно значението на срещата, установих, че двамата мъже имат еднакъв интерес да постигнат съгласие за онова, което обсъждаха.

Накрая сключиха споразумение; станаха и скрепиха договора с ръкостискане, което си представих, но не успях да видя. Забелязах само как краката им се придвижват към изхода; германецът отново играеше ролята на домакин и даваше път на госта. Преди да излязат, Бернхарт зададе един въпрос:

— Ще говорите ли за това с полковник Бейгбедер, или предпочитате аз да го уведомя?

Серано не отговори веднага — преди това чух, че запалва цигара. Поредната.

— Смятате ли, че е наложително да го направя? — попита той, след като издиша дима.

— Съоръженията ще бъдат разположени в испанския протекторат. Предполагам, че той трябва да има известна информация по въпроса.

— Тогава аз ще се погрижа за това. Каудильо ще го осведоми лично. Що се отнася до клаузите на договора, по-добре не съобщавайте никакви подробности. Нека си остане между нас — добави той и в същото време светлината угасна.

Изчаках няколко минути, след което прецених, че вече трябва да са извън сградата. Изправих се внимателно. В стаята беше останал само тежкият мирис на тютюн и пълният с угарки пепелник. Продължавах да бъда нащрек. Оправих полата и сакото си и предпазливо се приближих до вратата, като стъпвах на пръсти. Боях се да изляза в коридора и внимателно протегнах ръка към дръжката сякаш при допира можеше да ме удари ток. Не успях да я докосна, в мига, в които понечих да я хвана, видях, че някой натиска дръжката отвън. Машинално се дръпнах назад и се залепих за стената. Вратата се отвори рязко и едва не ме удари по лицето, лампата се запали секунда по-късно. Не видях човека, който влезе, но го чух да ругае през зъби:

— Къде ли този глупак е оставил скапаната табакера?

Не го виждах, но предположих, че е обикновен войник, който изпълнява неохотно заповедта да вземе предмет, забравен от Серано или Бернхарт — не разбрах към кого момчето отправи епитета. След няколко секунди отново стана тъмно и тихо, но не събрах достатъчно смелост, за да изляза в коридора. За втори път в живота си намерих спасение, като прескочих през прозореца.

Върнах се в градината и за моя изненада, заварих Маркъс Логан да разговаря оживено с Бейгбедер. Опитах се да отстъпя, но беше твърде късно: той вече ме бе видял и ме викаше при тях. Приближи се, като се опитвах да прикрия нервността си — след това, което току-що се бе случило, срещата отблизо с висшия комисар щеше да ми дойде в повече.

— Значи вие сте красивата приятелка модистка на моята Розалинда — каза той и ми се усмихна.

В едната си ръка държеше пура, а с другата фамилиарно обгърна раменете ми.

— Радвам се да се запозная най-после с вас, скъпа. Жалко, че Розалинда се чувства неразположена и не можа да се присъедини към нас.

— Какво й е?

С ръката, с която държеше пурата, той описа кръг пред корема си.

— Проблеми със стомаха. Появяват се, когато е напрегната, а тези дни бяхме толкова заета с нашия гост, че тя горката, нямаше почти минута спокойствие.

С жест подкани Маркъс и мен да доближим главите си до неговата и каза с тих съзаклятнически тон:

— Слава богу, баджанакът утре си заминава. Мисля, че съм неспособен да го изтърпя още един ден.

Довърши признанието си със звучен смях и ние също се разсмяхме престорено.

— Е, драги мои, трябва да ви оставя — каза той, като погледна часовника си. — Много ми е приятно с вас, но дългът ме зове; сега следват химните, речите и всички останали церемонии, несъмнено най-скучната част. Когато можете, отидете да видите Розалинда, ще се радва да я посетите. Вие също я навестете, Логан! Компанията на един съотечественик сигурно ще й се отрази добре. Може да вечеряме някой път четиримата, когато всички се поотпуснем малко. Бог да пази краля! — добави той на сбогуване, като вдигна ръка с театрален жест. И веднага след това, без да каже дума повече, се обърна и си тръгна.

Няколко секунди наблюдавахме мълчаливо как се отдалечава — затруднявахме се да намерим подходящи думи, с които да охарактеризираме странния мъж, който току-що ни беше напуснал.

— Търся ви от един час, къде се изгубихте? — попита най-после журналистът, като все още следеше с поглед висшия комисар.

— Решавах проблемите ви, нали ме помолихте за нещо?

— Това означава ли, че сте видели какво си предаваха от ръка на ръка?

— Нищо особено. Семейни снимки.

— Виж ти какъв лош късмет.

Говорехме, без да се гледаме — и двамата се бяхме вторачили в гърба на Бейгбедер.

— Но научих други неща, които може би ви интересуват — казах аз.

— Например?

— Споразумения. Размени. Сделки.

— За какво?

— Антени — поясних аз. — Големи антени. Три. Сто метра високи, марка „Електро-Зоне“. Германците възнамеряват да ги инсталират, за да наблюдават въздушния и морския трафик в протока и да неутрализират присъствието на англичаните в Гибралтар. Преговарят за монтирането им до развалините на Тамуда, на няколко километра от тук. Срещу изричното разрешение на Франко армията на националистите ще получи значителен кредит от германското правителство. Цялата сделка ще се извърши чрез компанията HISMA77; главен съдружник в нея е Йоханес Бернхарт, с когото Серано сключи споразумението. Опитват се да държат Бейгбедер настрана, искат да скрият от него сделката.

— My goodness78 — прошепна той на родния си език. — Как успяхте да научите всичко това?

Все още не се поглеждахме вниманието на двамата беше привидно погълнато от висшия комисар, който вървеше сред поздравяващите го хора към тържествено украсената трибуна, където някой инсталираше микрофон.

— Случайно се оказах в същата стая, където сключиха сделката.

— Сключили са сделката пред вас? — попита той недоверчиво.

— Не, не се тревожете. Не ме видяха. Това е дълга история, ви я разкажа друг път.

— Добре. Кажете ми още нещо, споменаха ли дати?

От микрофона се разнесе стържещ звук. „Проба, проба“, каза един глас.

— Частите вече се намират в пристанището на Хамбург. Щом германците получат подписа на каудильо, ще ги откарат в Сеута и ще започнат монтирането им.

В далечината видяхме как полковникът се качи енергично на подиума и с красноречив жест подкани Серано да отиде при него. Продължаваше да се усмихва и да поздравява самоуверено. Тогава зададох на Логан два въпроса:

— Според вас Бейгбедер трябва ли да научи, че го държат настрана? Смятате ли, че трябва да уведомя за това Розалинда?

Направи пауза, преди да отговори. Вниманието му привидно бе насочено към двамата мъже, които в същия момент заедно приемаха горещите овации на множеството.

— Предполагам, че да, за него би било полезно да го узнае. Не смятам, че е по-добре информацията да не стига до него чрез вас и госпожа Фокс, защото би могла да ви компрометира. Оставете това на мен, ще открия начин да му я предам. Не казвайте нищо на приятелката си, аз ще намеря удобен случай.

Замълча отново, сякаш още осмисляше чутото.

— Знаете ли, Сира? — попита той, като най-сетне се обърна към мен. — Още не знам как сте го направили, но сте се сдобили със страхотна информация, много по-интересна, отколкото мислех, че може да се получи на такъв прием. Не знам как да ви се отблагодаря…

— По един съвсем прост начин — прекъснах го аз.

— Какъв?

В този момент оркестърът на халифа поде тържествено химна „С лице към слънцето“ и десетки ръце се вдигнаха веднага като задвижени от пружина. Повдигнах се на пръсти и доближих устни до ухото му:

— Отведете ме от тук.

Нито дума повече, единствено протегнатата му ръка. Сграбчих я здраво и тръгнахме предпазливо към дъното на градината. Веднага щом установихме, че никой не може да ни види, двамата се затичахме сред сенките.

31.

На следващата сутрин животът придоби различен ритъм. За пръв път от няколко седмици не станах призори, не пих набързо кафе и не отидох веднага в ателието, притисната от неотложна работа. Вместо да се върна към трескавата дейност от предишните дни, започнах деня с продължителен престой във ваната, прекъснат миналия следобед. А после се разходих до дома на Розалинда.

От думите на Бейгбедер бях заключила, че страда от леко неразположение, от някакво временно смущение, нищо повече. Затова очаквах да заваря приятелката си, както винаги — нетърпелива да й разкажа всички подробности за събитието, което бе пропуснала, жадна да чуе коментарите за тоалетите на дамите, коя е била най-елегантна, коя е била най-зле облечена.

Една прислужница ме заведе в стаята, където лежеше, обградена от възглавници, със затворени капаци на прозорците, сред задушлива миризма на тютюн, лекарства и застоял въздух. Къщата беше просторна и красива — архитектура в мавритански стил, английски мебели и екзотичен хаос, в който върху килимите и тапицерията на диваните бяха натрупани извадени от обложките им грамофонни плочи, пликове с надпис air mail, захвърлени копринени шалове и чаши от стафордширски порцелан с недопит и вече изстинал чай.

Тази сутрин обаче Розалинда излъчваше всичко друго, но не и жизнерадост.

— Как си? — Опитах се да прикрия тревогата в гласа си. Но очевидно имах причини да се тревожа, ако се съди по вида й. Лежеше, отпусната безжизнено върху разхвърляното легло, с мръсна коса и дълбоки сенки под очите.

— Ужасно — отвърна тя с мрачен тон. — Много съм зле, но седни тук, близо до мен — заповяда, като потупа с ръка леглото. — Не е заразно.

— Снощи Хуан Луис ми каза, че имаш проблеми със стомаха — рекох аз, като седнах на леглото. Преди това се наложи да махна няколко смачкани кърпички, пълен с недоизпушени цигари пепелник, остатъците от пакет с маслени бисквити и доста трохи.

— That ’s right, но това не е най-лошото. Хуан Луис не знае всичко. Ще му го кажа днес следобед, не исках да го притеснявам последния ден от посещението на Серано.

Какво е най-лошото?

— Това — каза тя ядосано, като хвана с пръсти като куки една телеграма. — Ето от това се разболях, а не от приготовленията посещението. Това е най-лошото от всичко.

Погледнах я слисано и тогава тя ми съобщи лаконично съдържанието:

— Получих я вчера. Питър пристига след шест седмици.

— Кой е Питър? — Не си спомнях за човек с това име сред почитателите й.

Погледна ме, сякаш току-що бе чула най-абсурдния въпрос.

— Как кой е, Сира, за бога! Питър е мъжът ми.

По думите на Розалинда, Питър Фокс възнамерявал да пристигне в Танжер с кораб на компанията Р&О79 и да прекара известно време с жена си и сина си, след като пет години почти не се бе интересувал от тях. Още живеел в Калкута, но решил да навести Запада и да проучи възможностите да напусне окончателно имперска Индия, която ставала все по-несигурна заради движението за независимост на местните жители. И какъв по-добър шанс да прецени възможностите за евентуално преместване от събирането на семейството в новия свят на жена му.

— И ще остане тук, в дома ти? — попитах аз недоверчиво.

Тя запали цигара и докато вдишваше жадно дима, кимна енергично.

— Разбира се. Той ми е мъж, има пълното право.

— Но аз мислех, че сте разделени…

— Фактически — да. По закон — не.

— Никога ли не си мислила да се разведеш?

— Милион пъти. Но той отказва.

Тогава тя ми разказа историята на тази странна връзка и аз открих една далеч по-уязвима и крехка Розалинда. По-реална и по-близка до земните тегоби на обикновените хора.

— Омъжих се на шестнайсет години. Тогава той беше на трийсет и четири. Бях прекарала пет години в пансион в Англия. Когато напусках Индия, бях още дете, а се върнах вече девойка, почти на възраст за женене; бях жадна за живот и решена да не пропусна нищо от безкрайните празненства в колониална Калкута. Още на първото се запознах с Питър, който беше приятел на баща ми. Стори ми се най-привлекателният мъж, когото някога съм познавала. Разбира се, познавах малко, да не кажа нито един мъж дотогава. Беше забавен, готов на най-невъобразими авантюри и способен да съживи всяка компания, но в същото време бе зрял и опитен мъж.

Произхождаше от аристократично английско семейство, установило се в Индия от три поколения насам. Влюбих се като глупачка, или поне така мислех. Пет месеца по-късно бяхме женени. Настанихме се във великолепна къща с конюшни, тенис кортове и четиринайсет стаи за прислугата; имахме дори четири момчета индийчета, облечени с униформи, за да събират топките, ако ни хрумне да изиграем една игра, представяш ли си? Бяхме непрекъснато в движение: обожавах да танцувам и да яздя и бях толкова сръчна с пушката, колкото със стиковете за голф. Живеехме в непрестанна въртележка от празненства и приеми. Освен това се роди Джони. Създадохме си един идиличен свят в друг също така красив свят. Доста по-късно осъзнах колко крехка е основата, върху която се крепи всичко.

Прекъсна монолога си и се загледа пред себе си, сякаш размишляваше. После угаси цигарата си в пепелника и продължи:

— Няколко месеца след като родих, започнах да усещам болки в стомаха. Прегледаха ме и в началото ми казаха, че няма причина за безпокойство, че неразположението ми е част от естествените здравословни проблеми, свойствени за чужденците в тропическия климат. Състоянието ми обаче се влошаваше. Болките се засилиха, вдигах температура всеки ден. Решиха да ме оперират. Не откриха нищо нередно, но състоянието ми не се подобри. Чувствах се все по-зле, поради което четири месеца по-късно отново ме подложиха на обстойни изследвания и най-сетне ми поставиха диагноза: говежда туберкулоза в една от най-агресивните й форми. Бях се заразила от млякото на кравата, която купихме, след като се роди Джони, за да има прясно мляко за възстановяването ми. Животното се бе разболяло и умряло преди време, но ветеринарят не намери нищо обезпокоително, когато го прегледа тогава, както и лекарите не успяха да открият нищо в мен, защото говеждата туберкулоза много трудно се диагностицира. Но се образуват туберкули, нещо като възли, подутини в червото, които го притискат.

— И?

— И се превръщаш в хронично болен.

— И?

— И всяка сутрин, когато отвориш очи, благодариш на Бога, че те е дарил с още един ден живот.

Опитах да скрия недоумението си зад още един въпрос:

— Как реагира мъжът ти?

— О, страхотно! — каза тя саркастично. — Лекарите, които ме прегледаха, ме посъветваха да се върна в Англия. Смятаха, макар и без особен оптимизъм, че може би в някоя болница биха могли да ми помогнат. И Питър беше напълно съгласен с тях.

— Вероятно е мислел за теб…

Ироничен смях прекъсна думите ми.

— Питър, скъпа, винаги мисли единствено за собственото си благополучие. Да ме изпрати далеч беше най-доброто решение не толкова за здравето ми, колкото за собственото му спокойствие. Той просто се отърва от мен, Сира. Престанах да му бъда забавна, вече не бях скъпоценен трофей, който да показва по клубовете, празненствата и ловните излети. Красивата, млада и забавна съпруга се беше превърнала в тежко бреме, от което трябваше да се отърве колкото се може по-скоро. Ето защо веднага щом бях в състояние да се държа на краката си, той купи билети за Англия за мен и Джони. Дори не благоволи да ни придружи. Под предлог, че желае съпругата му да получи възможно най-доброто лечение, той натовари на кораба една тежко болна жена, която още не беше навършила двайсет години, и едно дете, което току-що бе проходило. Сякаш бяхме само два вързопа багаж._ Bye-bye_, сбогом, скъпа моя.

Две едри сълзи потекоха по бузите й. Избърса ги с опакото на ръката.

— Прогони ни, Сира. Изпъди ме. Изпрати ме в Англия просто, за да се отърве от мен.

Настъпи мъчителна тишина. После тя събра сили и продължи:

— По време на пътуването Джони вдигна висока температури получи конвулсии; оказа се остра форма на малария. В последствие се наложи да прекара два месеца в болница, за да се възстанови. Междувременно отседнах при родителите си. Те също бяха живели дълго време в Индия, но се бяха върнали предната година. Прекарах първите месеци относително спокойно, промяната на климата изглежда, ми подейства добре. После обаче състоянието ми отново се влоши — медицинските изследвания показаха, че сраствания са намалили чревната проходимост до критичната граница. Отхвърлиха оперативната намеса и решиха, че само пълният покой може би ще донесе известно облекчение. Предполагаше се, че по тоя начин бактериите, които бяха нахлули в мен, няма да се разпространят из другите части на тялото ми. Знаеш ли какво представлява този пълен покой?

Не знаех, нито можех да си представя.

— Шест месеца привързана неподвижно с кожени ремъци през раменете и бедрата към една дъска. Цели шест месеца, денем и нощем.

— И подобри ли се?

— Много малко. Тогава лекарите решиха да ме изпратят в Швейцария, в санаториум за туберкулозно болни в Лезени. Като Ханс Касторп във „Вълшебната планина“ на Томас Ман.

Досетих се, че става дума за книга, и преди да ме попита дали съм я чела, аз я изпреварих, като я подканих да продължи разказа си:

— А Питър какво направи?

— Плати сметките за болницата и започна да ни праща месечна издръжка от трийсет лири. Нищо повече. Абсолютно нищо. Нито писмо, нито телеграма, нито вест чрез познати, да не говорим за посещение. Нищо, Сира, нищо. Никога повече не получих новини лично от него. Довчера.

— А как се справи с Джони? Сигурно му е било трудно.

— Беше с мен в санаториума през цялото време. Родителите ми настояха да остане при тях, но аз не приех. Наех една бавачка германка, за да го занимава и извежда на разходка, но се хранеше и спеше в моята стая. Беше доста тъжно изпитание за толкова малко дете, но не исках за нищо на света да се разделяме. Вече беше изгубил баща си в известен смисъл; щеше да бъде твърде жестоко да го оставя и без майка.

— А лечението беше ли успешно?

Лек смях озари за миг лицето й.

— Посъветваха ме да прекарам там осем години, но успях да издържа само осем месеца. После поисках да ме изпишат по мое желание. Казаха ми, че постъпвам безразсъдно, че това ще ме убие; наложи се да подпиша купища документи, с които освобождавах санаториума от всякаква отговорност. Майка ми предложи да ме вземе от Париж и заедно да се върнем у дома. И тогава, по време на това пътуване, взех две решения. Първото: никога повече да не говоря за болестта си. Всъщност през последните години съм казала за нея само на Хуан Луис и сега на теб. Реших, че туберкулозата може да унищожи тялото ми, но не и духа ми, затова избрах да не мисля за себе си като за болна.

— А второто?

— Да започна нов живот, все едно съм напълно здрава. Живот извън Англия, далече от семейството ми, далече от приятелите и познатите, които несъзнателно ме свързват с Питър и състоянието ми на хронично болна. Един различен живот, който да включва единствено мен и сина ми.

— И тогава си избрала Португалия…

— Лекарите ми препоръчаха да се установя на място с умерен климат: Южна Франция, Испания, Португалия, може би Северно Мароко; нещо средно между тропическата жега на Индия и ужасния английски климат. Предписаха ми диета, препоръчаха ми да ям много риба и малко месо, да почивам на слънце колкото се може повече, да избягвам физическите усилия и душевните вълнения. Някой тогава ми спомена за британската колония в Ещорил и реших, че мястото може да се окаже подходящо. И отидох там.

Всичко вече бе заело мястото си във въображаемата карта, която си бях съставила, за да разбера Розалинда. Частите започваха да прилягат една с друга, вече не бяха изолирани фрагменти от живота й. Всичко започваше да придобива смисъл. Тогава пожелах с цялото си сърце проблемите й да се разрешат: сега, когато най-после знаех, че животът й не е бил постлан с рози, смятах, че заслужава по-щастлива съдба.

32.

На следващия ден придружих Маркъс Логан до дома на Розалинда. Както във вечерта на приема в чест на Серано, той пак ме взе от къщи и отново вървяхме заедно по улиците. Нещо обаче се бе променило между нас. Стремителното напускане на приема във Висшия комисариат, спонтанното ни бягство през градините и спокойната разходка сред сенките на града призори бяха успели да разклатят в известен смисъл предубежденията ми към него. Може би заслужаваше да му се вярва, а може би не; навярно никога нямаше да узная това. В някакъв смисъл вече ми беше все едно. Знаех, че прави всичко възможно за евакуирането на майка ми; знаех също, че е внимателен и сърдечен към мен, че се чувства добре в Тетуан. А това беше повече от достатъчно — нямах нужда да знам повече за него, нито да навлизам в друга посока, защото денят на заминаване го му скоро щеше да настъпи.

Заварихме я все още в леглото, но с по-бодър вид. Беше наредила подредят стаята, беше се изкъпала, капаците на прозорците вече бяха отворени и откъм градината струеше светлина. На третия ден се премести от леглото на дивана, на четвъртия, смени копринената нощница с рокля на цветя, отиде на фризьор и отново пое юздите на живота си.

Макар че здравето й все още не бе укрепнало, реши да се възползва докрай от времето, което оставаше до пристигането на мъжа й, сякаш тези седмици бяха последните в живота й. Отново пое полята на безукорна домакиня, създаваща идеалната атмосфера, в която Бейгбедер би могъл да се посвети на връзките с обществото, в една спокойна и дискретна обстановка, вярвайки сляпо в безпогрешния избор на любимата си. Така и не разбрах обаче как помощниците му приемат факта, че тези срещи се осъществяват в къщата на младата му английска любовница и че висшият комисар от прогерманския лагер се чувства на тях като у дома си. Розалинда обаче твърдо държеше на намерението си да сближи Бейгбедер с британците и много от тези недотам протоколни приеми бяха посветени на тази цел.

През този месец тя — вярна на традицията си, която смяташе да поддържа и в бъдеще — организира няколко срещи със своите прицели и сънародници от Танжер, членове на дипломатическия корпус, чужди на италиано-германската орбита военни аташета и представители на известни и богати мултинационални институции. Организира също така празненство за гибралтарските власти и за офицерите на един британски военен кораб, акостирал на Скалата, както тя наричаше Гибралтар. И сред всички тези гости Хуан Луис Бейгбедер и Розалинда сновяха с коктейл в едната ръка и цигара в другата, непринудени, спокойни, гостоприемни и любезни. Сякаш нищо не се случваше, сякаш в Испания хората не се избиваха помежду си и Европа не се готвеше да преживее най-ужасния си кошмар.

Имах възможността да бъда няколко пъти близо до Бейгбедер и отново станах свидетелка на екстравагантността му. Често се обличаше с арабски дрехи, понякога носеше чехли, понякога джелаба. Беше симпатичен, непринуден и леко ексцентричен, обожаваше Розалинда и повтаряше това пред всички без сянка от стеснение. С Маркъс Логан се виждахме редовно и между нас възникна взаимна симпатия и сърдечна близост, която аз се опитвах да възпра. Ако него бях сторила, вероятно това начеващо приятелство скоро щеше да се превърне в нещо много по-лично и дълбоко. Но аз се борих това да не се случи и твърдо отстоявах намерението си връзката ни да не прекрачи тачи граница. Раните, които Рамиро ми бе нанесъл още не бяха зараснали напълно; знаех, че Маркъс скоро ще си замине, и не исках отново да страдам. Така или иначе, двамата се превърнахме в неизменни гости на приемите в къщата на булевард „Лас Палмерас“, понякога към нас се присъединяваше и Феликс, въодушевен и щастлив да бъде част от този толкова възхитителен и за него чужд свят. Веднъж всички заминахме за Танжер; Бейгбедер ни покани там на откриването на всекидневника „Еспаня“, създаден по негова инициатива, за да имат съмишлениците му трибуна за идеите си. Понякога четиримата Маркъс, Феликс, Розалинда и аз — излизахме с доджа на приятелката ми единствено за удоволствие. Пазарувахме ирландско говеждо, бекон и джин в „Саконс и Спийд“, танцувахме във „Вила Харис“, гледахме американски филми в „Капитол“ и поръчвахме най-удивителните шапки в ателието на шапкарката Марикита.

Разхождахме се из бялата медина на Тетуан, ядяхме кускус, харира80 и шебакия81, качвахме се на Дерса и Бени Хосмар, ходехме на плажа Рио Мартин и в луксозния хотел в Кетама, сред боровете, по които още нямаше сняг. Докато накрая времето изтече и нежеланото стана настояще. И едва тогава установихме, че действителността може да надхвърли и най-мрачните предположения. Така ми съобщи самата Розалинда едва седмица след пристигането на мъжа й.

— Много по-зле е, отколкото си представях — каза тя, щом влезе в ателието и се отпусна на едно кресло.

Този път обаче не изглеждаше разстроена. Не беше гневна, както в деня когато получи новината. Сега излъчваше тъга, изтощени и разочарование — едно дълбоко и мрачно разочарование. Заради Питър, заради положението, в което бяха попаднали, заради нея самата. След като шест години бе обикаляла сама света, тя вярваше, че е подготвена за всичко; мислеше, че житейският опит, който бе натрупала с годините, ще й помогне да се справи с всякакви превратности. Питър обаче се оказа много по-костелив орех, отколкото се предполагаше. Все още играеше пред нея ролята на властен баща и съпруг едновременно, сякаш през всичките тези години не бяха живели разделени; сякаш нищо не се бе случило в живота на Розалинда, откакто се бе омъжила за него съвсем млада, почти дете.

Укоряваше я за свободния начин, по който възпитаваше Джони: не му се нравеше фактът, че не учи в добър колеж, че излиза да играе със съседските деца без надзора на бавачка и че спортуването му се свежда до това да хвърля камъни ловко като всяко мароканче в Тетуан. Оплакваше се също, че няма радиопредавания по вкуса му, че липсва клуб, в който да се среща със свои сънародници, че никой около него не говори английски и колко трудно било да се намери британски вестник в този затънтен град.

Не всичко обаче дразнеше взискателния Питър. Джинът „Танкъра“ и „Джони Уокър Блек Лейбъл“, които все още се продаваха на смешна цена в Танжер, спечелиха пълното му одобрение. Обикновено изпиваше по една бутилка уиски на ден, подправена съответно с два коктейла с джин преди всяко ядене. Способността му да издържа на алкохол беше удивителна, съизмерима единствено с жестокостта, с която се отнасяше към прислугата. Говореше им грубо на английски, без изобщо да се замисля, че те не разбират и дума от езика му, а когато накрая ставаше очевидно, че не го разбират, започваше да крещи на хинди, езика на предишните му слуги в Калкута, сякаш това бе някакъв универсален език, разбираем за всички, които прислужват на господаря. За негова голяма изненада, хората от прислугата един по един напуснаха къщата. Всички — от приятелите на жена му до най-нисшия прислужник бързо разбрахме към коя порода хора принадлежи Питър Фокс. Егоист, ирационален, капризен, алкохолик, арогантен и деспотичен — беше невъзможно да се намерят по-малко положителни качества в един човек.

Естествено, Бейгбедер престана да прекарва по-голямата част от времето си в дома на Розалинда, макар че двамата продължаваха да се виждат всеки ден на други места: във Висшия комисариат и на кратки разходки из околностите. За изненада на мнозина — включително и за мен самата — Бейгбедер прояви към мъжа на любовницата си възхитително внимание. Организира му риболов в устието на река Смир и лов на глигани в Хемис де Аниера. Предостави му транспорт до Гибралтар, за да може да пие английска бира и да разговаря за поло и крикет със сънародниците си. С една дума, всичко възможно да се държи подобаващо, както изискваше постът му, към един толкова специален чуждестранен гост. Като личности обаче те нямаха нищо общо помежду си — бях поразена от откритието колко различни са тези двама мъже, които имаха такова значение в живота на една и съща жена. Може би тъкмо затова те никога не стигнаха до сблъсък.

— Питър смята Хуан Луис за назадничав и горделив испанец старомоден испански благородник, който сякаш е излязъл от картина, изобразяваща Златния век — обясни ми Розалинда. — А според Хуан Луис, Питър е сноб, неразбираем и абсурден сноб. Те са две успоредни линии: никога не могат да влязат в конфликт, защото никога няма да се срещнат. С единствената разлика, че като мъж Питър не струва колкото малкия пръст на Хуан Луис.

— Никой не е казал на съпруга ти за вас, нали?

— За нашата връзка? — попита тя, докато палеше цигара и отмяташе косата от челото си. — Предполагам, че нечий змийски език се е доближил до ухото му, за да му пусне отрова, но на него му е все едно.

— Не разбирам.

Тя сви рамене.

— И аз не разбирам, но докато не се налага да плаща наем и около него има слуги, алкохол в изобилие, топла храна и кръвожадни спортове, мисля, че всичко останало му е безразлично. Нямаше да е същото, ако живеехме в Калкута; там щеше да се помъчи да спазва поне минимално благоприличие. Тук обаче никой не го познава. Това не е неговият свят, така че му е все едно какво говорят за мен.

— Продължавам да не разбирам.

— Истината е една, скъпа, просто не го интересувам — каза тя със смесица от сарказъм и тъга. — Всичко друго е по-важно от мен: сутрешният риболов, бутилката джин или играта на карти. Никога не е държал на мен. Ще бъде чудо, ако се заинтересува от мен сега.

И докато Розалинда се бореше с това чудовище, затворена в своя ад, в моя живот настъпи промяна. Беше вторник, духаше вятър. Маркъс Логан дойде в дома ми предобед.

Приятелството ни беше укрепнало — бяхме добри приятели, нищо повече. И двамата съзнавахме, че някой ден той ще си замине, че присъствието му в моя свят е нещо временно. Въпреки че се опитвах да забравя за раните, които Рамиро ми бе нанесъл, още носех белезите от тях; не бях готова да изпитам отново разкъсващата болка от едно отсъствие. С Маркъс се привличахме, и то много: не липсваха случаи, в които това можеше да се превърне в нещо повече. Имаше взаимност, докосвания и погледи, стаени думи и желание. Имаше близост, имаше нежност. Аз обаче обуздах чувствата си, отказах да продължа и той прие това. Успях да се възпра, но това ми струваше огромни усилия, колебания, несигурност, безсънни нощи. Пред болката от раздялата обаче предпочетох да запазя спомените за прекрасните моменти, които двамата преживяхме през онези бурни дни. Вечери със смях и питиета, с лули хашиш и шумни партии континентал82. Пътувания до Танжер, разходки и разговори: мигове, които отлетяха завинаги и които аз запазих като скъпи спомени от края на един етап и началото на нови пътища.

С неочакваното позвъняване на Маркъс в дома ми на „Сиди Мандри“ тази сутрин един период от живота ми приключи, за да даде път на друг. Една врата се затваряше, друга се отваряше. А аз стоях между тях — неспособна да задържа това, което си отива, копнееща да прегърна това, което идва.

— Майка ти е на път. Снощи е тръгнала от Аликанте за Оран с британски търговски кораб. След три дни ще пристигне в Гибралтар. Розалинда ще се погрижи да премине безпрепятствено през протока, тя сама ще ти каже как ще бъде извършено прехвърлянето.

Исках да му благодаря с цялата си душа, но звуците на думите, които трябваше да изрека, се сблъскаха по пътя си с порой от сълзи, който ги повлече със себе си и ги погълна. Затова само успях да го прегърна с все сила и да намокря реверите на сакото му.

— Аз също трябва да потегля на път — добави той след секунди. Погледнах го, като подсмърчах. Извади бяла кърпичка и ми я подаде.

— Извикаха ме от агенцията. Задачата ми в Мароко приключи, трябва да се връщам.

— А Мадрид?

Той сви рамене.

— Засега отивам в Лондон. После — където ме изпратят.

Отново го прегърнах, отново плаках. И когато накрая успях да възпра този изблик на емоции и да овладея хаоса, в който радостта се смесваше с огромна тъга, сподавеният ми глас най-сетне си проби път:

— Не заминавай, Маркъс.

— Ако зависеше от мен… Но не мога да остана, Сира, викат ме на друго място.

Отново погледнах тъй скъпото за мен лице. На него все още имаше белези от раните, но от обезобразения мъж, който бе пристигнал една лятна вечер в „Насионал“, не беше останало почти нищо. Бях срещнала един непознат, изпълнена с тревога и опасения; сега бях изправена пред почти непосилната задача да се сбогувам с един много близък за мен човек, може би по-близък, отколкото се осмелявах да призная.

Подсмръкнах отново.

— Когато решиш да подариш тоалет на някоя от приятелките си знаеш къде съм.

— Когато реша да имам приятелка, ще дойда при теб — каза той като протегна ръка към лицето ми. Опита да избърше сълзите ми с пръсти, а аз потръпнах от допира му и пожелах този ден никога да не бе настъпвал.

— Лъжец — прошепнах.

— Толкова си красива.

Пръстите му се плъзнаха по лицето ми към челото, заровиха се в косата ми и се насочиха към тила. Лицата ни се доближиха бавно, сякаш се бояха да направят най-после това, което от толкова време витаеше във въздуха.

Неочакваното изщракване на бравата ни накара да се отдръпнем един от друг. Жамила влезе запъхтяна със съобщение, което ми предаде на смешния си испански:

— Госпожа Фокс казва госпожица Сира иде веднага на „Лас Палмерас“.

Машината беше набрала скорост, краят настъпваше. Маркъс взе шапката си, а аз не успях да се въздържа и го прегърнах още веднъж. Мълчахме, нямаше какво повече да си кажем. Секунди по-късно от осезаемото му присъствие останаха само следа от лека целувка по косата, споменът за един отдалечаващ се силует и болезненият шум от затворената врата.