Нишките на съдбата

44.

Няколкостотин човека, добре нахранени и празнично облечени, посрещнаха новата 1941 г. в кралския салон на Мадридското казино под звуците на кубински оркестър. Сред тях бях и аз.

Първоначалното ми намерение беше да прекарам вечерта сама, може би щях да поканя доня Мануела и момичетата на печен петел и бутилка сайдер, но две мои клиентки — сестрите Алварес-Викуня, бяха толкова настойчиви, че промених плановете си. Макар и без особено въодушевление, аз се подготвих старателно за вечерта: косата ми беше прибрана в нисък кок, очите ми бяха гримирани с марокански кхол, за да придобия екзотичния вид на чуждоземка, каквато се предполагаше, че съм. Бях си ушила за вечерта подобие на туника от сребрист плат със свободни ръкави и широк колан, вталяващ силуета; дреха, която беше нещо средно между екзотичен арабски кафтан и елегантен вечерен европейски тоалет. Нежененият брат на двете сестри ме взе от къщи — някой си Ернесто, от когото си спомням единствено птичето лице и мазната почтителност, с която ме удостои. Изкачих се смело по голямата мраморна стълба и се престорих, че не забелязвам нито великолепието на салона, нито няколкото чифта очи, които се забиха безочливо в мен. Дори не обърнах внимание на огромните кристални полилеи от Ла Гранха, висящи от таваните, на изящните фризове и внушителните картини по стените. Увереност, самообладание — ето това излъчваше моят образ. Сякаш пищната обстановка беше естествената ми среда. Сякаш разкошът за мен бе същото, което бе водата за рибата.

Де да беше така. Въпреки че живеех сред коприна и дантели, като тези, които носеха дамите около мен, ритъмът на предходните месеци съвсем не се беше оказал безгрижен и спокоен — напротив, беше низ от дни и нощи, през които двете ми занимания изсмукваха като пиявици все по-оскъдното ми време.

Срещата с Хилгарт два месеца по-рано, непосредствено след посещенията на Бейгбедер и Игнасио, беше повратна точка в начина ми на действие. Дадох му подробна информация за първото, за второто обаче не споменах. Може би трябваше да го направя, но нещо ме възпря — свян, нерешителност, може би страх. Съзнавах, че появата на Игнасио бе последица от непредпазливостта ми: би трябвало да уведомя морския аташе още при първите си подозрения, че ме следят. Може би така щях да попреча на представителя на Министерството на вътрешните работи да проникне с лекота в жилището ми и да ме чака в салона. Тази среща обаче беше твърде лична, твърде емоционална и болезнена, за да я вместя в бездушните калъпи на тайните служби. Премълчавайки за срещата, аз престъпвах инструкциите, които ми бяха дали, и разбира се, пренебрегвах най-елементарните условия за изпълнението на задачата си. Въпреки това рискувах. А и не за първи път скривах нещо от Хилгарт: не му бях казала също, че доня Мануела е част от миналото към което той ми бе забранил да се връщам. За щастие нито наемането на бившата ми работодателка, нито посещението на Игнасио бяха имали непосредствени последици — в ателието не беше пристигнала заповед за депортиране, никой не ме беше извикал на разпит в зловещ кабинет, а призраците с шлифер най-после престанаха да ме преследват. Все още не беше ясно обаче дали това е окончателно, или е само затишие пред буря.

На срещата, която ми определи по спешност след отстраняването на Бейгбедер, Хилгарт се държа привидно равнодушно, както в деня, в който се запознах с него, но интересът му да чуе и най-малката подробност за посещението на полковника ми подсказа, че посолството му е разтревожено и смутено от новината за уволнението.

Намерих лесно адреса, който ми бе посочил, първия етаж на една старинна сграда — на пръв поглед нищо подозрително. Секунди след като натиснах звънеца, вратата се отвори и една възрастна медицинска сестра ме покани да вляза.

— Имам час при доктор Рико — обявих аз, следвайки указанията от панделката на бонбониерата.

— Последвайте ме, ако обичате.

Както и очаквах, когато ме въведе в широкото помещение, не заварих никакъв лекар — там беше само англичанинът с гъсти надвиснали вежди, зает със съвсем различна дейност. Няколко пъти преди това го бях виждала в „Ембаси“ със синята флотска униформа, но този ден беше облечен цивилно: светла риза, вратовръзка на точки и елегантен костюм от сив фланелен плат. Въпреки облеклото си, той изглеждаше съвсем не на място в този кабинет, оборудван за упражняването на професия, която нямаше нищо общо с неговата: метален параван с памучни завески, шкафове със стъклени витрини, пълни с бурканчета и апарати, една болнична кушетка встрани, свидетелства и дипломи по стените. Стисна енергично ръката ми, без да губи време за излишни поздрави и любезности.

Заговорих веднага щом седнахме. Възстанових секунда по секунда вечерта, когато Бейгбедер дойде, като се опитвах да не пропусна нито една подробност. Предадох всичко, което той каза, описах изчерпателно състоянието му, отговорих на десетки въпроси и му връчих недокоснати писмата за Розалинда. Говорих повече от час, през който той ме слушаше, седнал неподвижно, с напрегнато изражение, като методично, цигара след цигара, изпуши цяла кутия „Крейвън Ей“.

— Още не знаем до каква степен тази министерска смяна ще ни се отрази, но положението никак не е оптимистично — поясни той накрая, гасейки последния фас. — Информирахме Лондон, но до момента още нямаме отговор, така че засега изчакваме. Поради това ви моля да бъдете изключително предпазлива. Не бива да допускате най-незначителна грешка. Проявили сте смелост, като сте приели Бейгбедер в дома си. Разбирам, че не сте могли да му затворите вратата и добре сте сторили, че сте го успокоили и така сте предотвратили една още по-опасна развръзка, но сте се изложили на много голям риск. От сега нататък ви моля да бъдете по-внимателна. Постарайте се да избягвате подобни ситуации. И се оглеждайте за подозрителни лица около вас, особено близо до дома ви: възможно е да ви следят.

— Ще внимавам, не се безпокойте. — Предположих, че може би подозира нещо за Игнасио и следенето, но предпочетох да не питам.

— Всичко ще се обърка още повече, само това знаем засега — добави той, като ми протегна отново ръката си, този път на сбогуване. — След като се освободиха от неудобния министър, предполагаме, че натискът на Германия над Испания ще се засили. Затова бъдете внимателна и готова за всякакви непредвидени случаи.

През следващите месеци действах съобразно указанията: намалих минимум рисковете, гледах да се появявам на публични места колкото е възможно по-малко и се съсредоточих изцяло върху задачите си. Продължавахме да шием — все повече и повече. Относителното спокойствие, което настъпи с включването на доня Мануела в работата на ателието, продължи едва няколко седмици: нараслата клиентела и наближаващите коледни празници ме накараха да дам всичко от себе си. При все това обаче, от проба на проба, аз изпълнявах и другата си задача — тайната, паралелната. И така, докато нагласях талията на някой тоалет за коктейл, получавах информация за поканените на приема, който даваше германското посолство в чест на Химлер, началника на Гестапо, а докато вземах мерки за новия тайор на една баронеса, научавах за въодушевлението, с което германската колония в Мадрид очаква предстоящото откриване на ресторанта на Ото Хорхер, любимеца на висшите нацистки кръгове в собствената им столица. За всичко това и за много други неща осведомих най-стриктно Хилгарт: анализирах най-внимателно материала, подбирах най-точните думи, като кодирах съобщенията сред предполагаемите шевове, и ги предавах редовно, както винаги. Вслушах се в предупрежденията му и непрекъснато бях нащрек за всичко, което ставаше около мен. И благодарение на това през тези дни забелязах, че някои неща се промениха: дребни подробности, които може би бяха резултат от новите обстоятелства или може би бяха плод на обикновена случайност. Една събота не заварих в музея „Прадо“ мълчаливия плешив мъж, който обикновено вземаше папката ми с кодирани съобщения. Никога повече не го видях. Няколко седмици по-късно момичето от гардероба на фризьорския салон беше заместено от друга жена — възрастна и дебела, но почти толкова непроницаема. Забелязах засилено наблюдение по улиците и в заведенията, като постепенно се научих да различавам хората, които бяха натоварени с тази задача: едри като гардероби германци, мълчаливи и заплашителни, с дълги почти до земята палта; мършави испанци, които пушеха нервно пред някой вход, до някое заведение, зад някой афиш. Макар че не бях обект на вниманието им, гледах да ги заобиколя, като променях посоката или сменях тротоара веднага щом ги забележех. Понякога влизах в магазин или се спирах пред близката сергия или витрина, за да не се озова лице в лице с някого от тях. В други случаи обаче ми беше невъзможно да ги избегна, защото се натъквах на тях неочаквано и нямах възможност да маневрирам. Тогава се въоръжавах със смелост — казвах си „хайде“, ускорявах крачка и отправях дръзко поглед напред. Самоуверена, безразлична, почти надменна, сякаш това, което носех в ръце, беше някоя лекомислена покупка или козметичен несесер, а не кодирани данни за личния живот на най-изтъкнатите личности на Третия райх в Испания.

Следях също така политическите събития в страната. Всяка сутрин пращах Мартина — също както Жамила в Тетуан — да купи вестници: „АВС“, „Ариба“, „Ел Алкасар“. По време на закуската, докато отпивах от кафето с мляко, четях жадно статиите за това, което става в Испания и Европа. Така научих, че Серано Сунер е встъпил в длъжност като нов министър на външните работи, и проследих буква по буква новините за пътуването, по време на което той и Франко се бяха срещнали с Хитлер в Андай. Прочетох също за тристранния пакт между Германия, Италия и Япония, за нахлуването в Гърция и за хилядите събития, които се случваха с шеметна бързина в тези бурни времена.

Четях, шиех и информирах. Информирах, шиех и четях — това бе ежедневието ми в края на отиващата си година. Затова може би приех предложението да отпразнувам настъпването на Новата година в казиното — имах нужда от малко развлечение, за да се отърся от огромното напрежение.

Марита и Тете Алварес-Викуня се запътиха към брат си и мен веднага щом ни видяха да влизаме в салона. Направихме си взаимни комплименти за тоалетите и прическите, обсъдихме банални и незначителни неща и аз, както винаги, вмъкнах няколко думи на арабски и претенциозни изрази на френски. През това време огледах салона крадешком и забелязах няколко познати лица, доста униформи и тук-там по някой пречупен кръст. Запитах се колко ли от гората, които се разхождаха спокойно наоколо, са прикрити доносници и информатори като мен. Предположих, че вероятно не са малко, така че реших да не се доверявам на никого и да бъда нащрек. Може би щях да успея да получа някаква информация, която да представлява интерес за Хилгарт и хората му. Докато кроях такива планове и едновременно с това се преструвах, че внимавам в разговора, моята домакиня Марита се отлъчи от нас за кратко. Върна се, хванала под ръка един мъж, и аз веднага разбрах, че вечерта се е променила безвъзвратно.

45.

— Арис, скъпа, искам да ти представя бъдещия си свекър Гонсало Алварадо. Гори от желание да поговори с теб за пътуванията си в Танжер и за приятелите, които е оставил там, може би познаваш някои от тях.

Пред мен наистина стоеше Гонсало Алварадо, моят баща. Облечен с фрак и с чаша уиски в ръка. В първата минута, в която погледите ни се срещнаха, разбрах, че много добре знае коя съм. Във втората осъзнах, че идеята да бъда поканена на това празненство е била негова. Когато ме поздрави, като пое ръката ми и леко я докосна с устни, никой в салона не би могъл дори да предположи за миг, че петте пръста, които държи, принадлежат на собствената му дъщеря. Бяхме се видели само веднъж в живота в продължение два часа, но както казват, кръвта навярно бе проговорила в него. А може би проницателността и добрата памет бяха причината, а не толкова бащинският инстинкт.

Беше отслабнал, а косата му още по-бяла, но имаше все така внушителна осанка. Оркестърът засвири „Тези зелени очи“ и ме покани да танцуваме.

— Толкова се радвам да те видя отново — каза ми. Стори ми се, че тонът му бе искрен.

— Аз също — излъгах. В действителност не знаех дали се радвам — все още бях твърде объркана от неочакваната среща, за да мога да я преценя хладнокръвно.

— Значи сега имаш друго име, друга фамилия и се предполага, че си мароканка. Сигурно няма да ми кажеш на какво се дължат тези промени.

— Не, не смятам да го правя. Освен това не вярвам, че ви интересуват толкова, много са лични.

— Говори ми на „ти“, моля те.

— Както кажеш. Може би искаш да те наричам и татко? — попитах с лека ирония.

— Не, благодаря. Гонсало е достатъчно.

— Добре. Как си, Гонсало? Мислех, че са те убили по време на войната.

— Както виждаш, оцелях. Това е дълга, твърде зловеща история за една новогодишна нощ. Как е майка ти?

— Добре. Сега живее в Мароко, имаме ателие в Тетуан.

— Значи все пак сте ме послушали и сте напуснали Испания навреме?

— Нещо такова. Нашата история също е дълга.

— Може би ще ми я разкажеш някой ден. Нека се видим, за да си поговорим. Позволи ми да те поканя на обяд — предложи той.

— Едва ли ще мога. Излизам рядко, имам много работа. Тук съм по настояване на моите клиентки. Колко съм наивна — в началото помислих, че настойчивостта им е напълно безкористна. Сега виждам, че зад любезната и невинна покана към модистката на сезона, има нещо повече. Ти си подхвърлил тази идея, нали?

Не каза нито „да“, нито „не“, но утвърдителният отговор се полюшваше във въздуха между акордите на болерото.

— Марита, годеницата на сина ми, е добро момиче мила и възторжена, каквито са малко жени, макар и да не е много умна. Във всеки случай, я ценя много, защото само тя успя да вкара в правия път разхайтения ти брат Карлос и ще го отведе пред олтара след два месеца.

Двамата отправихме поглед към клиентката ми, която си шепнеше в момента със сестра си Тете. И двете, издокарани в тоалети, ушити „При Арис“, не откъсваха очи от нас. Аз разтегнах устните си в престорена усмивка и си дадох обещание да не вярвам повече на клиентки, които омайват с песните си на сирени самотните души в толкова тъжна нощ като края на една година.

Гонсало, баща ми, продължи:

— Видях те три пъти през есента. Първия път излезе от едно такси и влезе в „Ембаси“; аз разхождах кучето си на петдесет метра от входа, но ти не ме забеляза.

— Не, наистина не съм те забелязала. Обикновено бързам.

— Стори ми се, че си ти, но те видях само за секунди и помислих, че съм се припознал. Вторият път беше една съботна сутрин в музея „Прадо“, обичам да се разхождам там от време на време. Последвах те отдалече, докато ти обикаляше из залите; все още не бях сигурен, че си ти. После се отправи към гардероба, взе от там една папка и седна да рисуваш пред портрета на Изабел Португалска на Тициан. Аз застанах в другия край на същата зала и те наблюдавах, докато ти започна да прибираш нещата си. Тогава си тръгнах, убеден, че не съм сбъркал. Беше ти, но променена: по-зряла, по-решителна и елегантна, нямаше почти нищо общо с уплашеното зайче, каквото беше в навечерието на войната, когато те видях за пръв път. Но без съмнение бе собствената ми дъщеря.

Не исках да оставям никаква пролука за меланхолията, затова веднага попитах:

— А третия?

— Преди две седмици. Ти вървеше по „Веласкес“, ние с Марита пътувахме с кола; Карлос беше зает и я изпращах у дома й след един обяд в къщата на наши приятели. Двамата те видяхме едновременни тогава тя, за моя голяма изненада, те посочи и каза, че си новата й шивачка, че идваш от Мароко и се казваш Арис някоя си.

— Агорик. Всъщност си е моята фамилия, но отзад напред. Кирога, Агорик.

— Звучи приятно. Искате ли да пийнем нещо, госпожице Агорик? — попита той шеговито.

Проправихме си път, взехме две чаши с шампанско от сребърен поднос, който един сервитьор ни предложи, и се уединихме в единия край на салона, докато оркестърът подемаше румба и дансингът отново се пълнеше с двойки.

— Предполагам, че не искаш да разкрия на Марита истинското ти име и връзката ми с теб — продължи той, след като се отдалечихме от шума и глъчката. — Както ти казах, тя е добро момиче, но обожава клюките и дискретността не е силната й страна.

— Ще ти бъда благодарна, ако не казваш нищо на никого. Все пак искам да знаеш, че новото ми име е официално, а мароканският ми паспорт — истински.

— Навярно има сериозна причина, за да го промениш.

— Естествено. Така изглеждам екзотична в очите на клиентките си и в същото време избягвам риска да бъда преследвана от полицията заради жалбата, която синът ти е подал срещу мен.

— Карлос е подал жалба срещу теб? — Ръката с чашата застина, преди да я поднесе към устните си, изненадата му изглеждаше неподправена.

— Не Карлос, другият ти син — Енрике. В навечерието на войната. Обвинява ме, че съм откраднала парите и бижутата, които ти ми даде.

Усмихна се горчиво, със стиснати устни.

— Убиха Енрике три дни след началото на въстанието. Седмица преди това се бяхме скарали ужасно. Беше прекалено политизиран, предусещаше, че предстои да се случи нещо сериозно, и настоя да изнесем от Испания всички пари, които имахме в брой, бижутата и ценностите. Наложи се да му кажа, че съм ти дал твоята част от наследството; всъщност можех да премълча, но предпочетох да не го правя. Разказах му за връзката ми с Долорес и за теб.

— И го е приел зле — предположих аз.

— Изпадна в ярост и ми наговори какви ли не грубости. После извика Серванда, старата прислужница — предполагам, че си я спомняш. Разпита я за вас. Тя му каза, че си излязла тичешком, като си носела един пакет в ръката, и той навярно си е измислил тази глупава версия за обира. След скарването ни излезе, като затръшна с такава сила вратата, че стените на цялата сграда се разтресоха. Видях го единайсет дни по-късно в склада на Градския стадион. Прострелян в главата.

— Съжалявам.

Сви рамене с жест на примирение. В очите му тлееше огромна мъка.

— Беше буен и безразсъден, но ми беше син. Напоследък отношенията ни бяха обтегнати и бурни; той членуваше във Фалангата, аз не я харесвах. Но онази Фаланга е истинска благодат в сравнение с днешната. Поне имаха някакви романтични идеали и доста утопични, но донякъде разумни принципи. Членовете й бяха банда разглезени мечтатели, в по-голямата си част безделници, но за щастие нямаха почти нищо общо с днешните кариеристи, които крещят „С лице към слънцето“ с изпружена ръка и с изпъкнали шийни вени, призовавайки Отсъстващия89, сякаш е свещена фигура, макар че преди началото на войната дори не са чували за Хосе Антонио. Те са само една шайка арогантни и гротескни типове…

Внезапно се върна към реалността на искрящите полилеи, звука на маракасите и тромпетите и движението на телата в ритъма на „Продавачът на фъстъци“. Върна се към реалността и към мен, докосна ръката ми, помилва ме нежно.

— Извинявай, понякога се горещя прекалено. Отегчавам те, сега не е моментът да говорим за тези неща. Искаш ли да танцуваш?

— Не, не искам, благодаря. Предпочитам да говоря с теб.

Един сервитьор се приближи, оставихме празните чаши и взехме пълни.

— Говорехме за това, че Енрике е подал жалба срещу теб… — каза той.

Не го оставих да продължи; исках преди това да изясня нещо, което ми се въртеше в главата още от началото на срещата ни.

— Преди да ти разкажа, изясни ми нещо. Къде е жена ти?

— Овдовях. Преди войната, малко след като се видях с теб и майка ти, през пролетта на трийсет и шеста. Мария-Луиса беше в Южна Франция със сестрите си. Една от тях имаше „Испано Суиза“ и шофьор, който обичаше прекалено нощния живот. Една сутрин ги взел, за да ги закара до черквата. Вероятно не е спал цяла нощ, проявил е непростимо невнимание и е излязъл от пътя. Две от сестрите загинаха Мария-Луиса и Консепсион. Шофьорът изгуби единия си крак, а третата сестра — Соледад, се отърва невредима. Каква ирония на съдбата, тя беше най-възрастната от всички.

— Съжалявам много.

— Понякога си мисля, че може би е било за нейно добро. Беше много страхлива, имаше изключително боязлив характер. Най-малкият домашен инцидент я изваждаше от релси. Мисля, че нямаше да понесе войната — нито в Испания, нито в чужбина. И разбира се, никога нямаше да приеме смъртта на Енрике. Така че може би провидението й е направило услуга, като я прибра преждевременно. А сега разказвай; говорехме за обвинението срещу теб. Знаеш ли, нещо повече, имаш ли представа как стои въпросът днес?

— Не. През септември, преди да дойда в Мадрид, полицейският комисар в Тетуан се опита да провери.

— За да те обвини?

— Не, за да ми помогне. Комисар Васкес не ми е точно приятел, но винаги се е държал добре с мен. Имаш дъщеря, която се е замесила в неприятности, знаеш ли?

По тона на гласа ми явно разбра, че говоря сериозно.

— Ще ми разкажеш ли за тях? Ще се радвам, ако мога да ти помогна.

— В момента не се налага, засега нещата са горе-долу наред, но благодаря за предложението. Всъщност може би си прав — би трябвало да се видим друг ден и да поговорим на спокойствие. Проблемите ми донякъде засягат и теб.

— Кажи ми поне нещо.

— Бижутата на майка ти вече не са у мен.

— Наложило се е да ги продадеш?

— Откраднаха ми ги.

— А парите?

— Също.

— Всичко?

— До последната песета.

— Къде?

— В един хотел в Танжер.

— Кой?

— Един негодник.

— Познаваше ли го?

— Да. А сега, ако нямаш нищо против, да сменим темата. Друг ден ще ти разкажа подробностите на спокойствие.

Наближаваше полунощ и из салона се мяркаха все повече фракове, все повече парадни униформи, все повече вечерни рокли и обсипани с бижута деколтета. Испанците преобладаваха, но имаше и значителен брой чужденци. Германци, англичани, американци италианци, японци: букет от представители на воюващите страни, разпръснат сред уважавани и заможни местни граждани, откъснали се за няколко часа от безумното разпокъсване на Европа и от мизерията на един съсипан народ, който се готвеше да се раздели с една от най-кошмарните години в историята си. Навсякъде се носеха смехове, а двойките продължаваха да се движат в заразителния ритъм на конга и гуарача, които оркестърът от чернокожи музиканти изпълняваше неуморно. Облечените в ливреи лакеи, които ни бяха посрещнали в шпалир на стълбището, започнаха да раздават кошнички с гроздови зърна и приканиха гостите да се отправят към терасата, за да ги изядат едновременно с ударите на часовника на близкия площад „Пуерта дел Сол“. Баща ми предложи ръката си и аз я приех: макар че бяхме дошли поотделно, ние мълчаливо се бяхме споразумели да посрещнем Новата година заедно. На терасата се присъединихме към неколцина приятели, сина му и вероломните ми клиентки. Запозна ме с Карлос, моя полубрат, който приличаше на него и никак на мен. За нищо на света не би могъл да предположи, че пред него стои шивачката натрапница, която има същата кръв като неговата; шивачката, която брат му бе обвинил, че е отмъкнала доста голямо парче от наследството.

На терасата беше студено, но това, изглежда, не тревожеше никого. Бяха дошли още гости и сервитьорите едва смогваха да обслужат всички, докато разливаха шампанско от бутилки, увити в големи бели салфетки. Оживените разговори, смеховете и звънтенето на чашите сякаш застиваха във въздуха и почти докосваха черното като въглен зимно небе. От улицата, подобно на дрезгав вой, се надигаше глъчта на струпаната тълпа клетници — онези, чиято неблагодарна съдба ги бе обрекла да стоят на плочите и да празнуват с литър евтино вино или бутилка режеща гърлото мастика.

Разнесоха се ударите на часовника, първо прозвучаха четирите кратки90, а после дългите. Започнах съсредоточено да ям зърната: бам, едно, бам, второ, бам, трето, бам, четвърто. При петия удар усетих как Гонсало ме прегръща през рамо и ме привлича към себе си: при шестия, очите ми се напълниха със сълзи. Изгълтах седмото, осмото и деветото зърно със затворени очи, като се опитвах да сдържа сълзите си. На десетия успях, на единайсетия се съвзех и когато последният удар прозвуча, аз се обърнах и прегърнах баща си за втори път в моя живот.

46.

В средата на януари се срещнах с него, за да му разкажа подробностите около кражбата на наследството. Предположих, не повярва на историята, или поне така ми се стори. Обядвахме в „Ларди“ и той предложи да продължим да се виждаме. Отказах, без да имам основателна причина; може би смятах, че е твърде късно, за да наваксаме това, което бяхме пропуснали да изживеем заедно. Той настояваше, не възнамеряваше да приеме отказа ми толкова лесно. И отчасти успя — съпротивата ми постепенно се сломи. Обядвахме няколко пъти заедно, отидохме на театър и на концерт в „Реал“, дори една неделна сутрин се разходихме в Ретиро, както преди трийсет години се бе разхождал с майка ми. Разполагаше със свободно време, вече не работеше; в края на войната си възвърнал фабриката, но решил да не я отваря повече. После продал терените, на които се намирала, и заживял с парите, получени за тях. Защо не бе продължил, защо не бе възстановил дейността си след конфликта? Мисля, че от разочарование. Никога не ми разказа подробно за премеждията си през онези години, но коментарите, вмъкнати в различните разговори, които водехме по онова време, ми позволиха да възстановя донякъде мъчителната му история. Не изглеждаше обаче озлобен; беше твърде рационален, за да позволи омразата да направлява живота му. Въпреки че принадлежеше към класата на победителите, беше невероятно критичен към новия режим. Беше също така и ироничен, и чудесен събеседник, и между нас се установи особена връзка, с която нямахме за цел да запълним празнотата, оставена от отсъствието му през годините на детството и младостта ми, а по-скоро да започнем едно приятелство между възрастни хора. В неговия кръг се заговори за нас, понесоха се слухове за естеството на отношенията ни и до ушите му стигнаха десетки невероятни предположения, които той, развеселен, сподели с мен и не си направи труда да разясни пред когото и да било.

Срещите с баща ми ме накараха да видя една непозната за мен страна на действителността. Благодарение на него научих нещо, за което вестниците изобщо не пишеха, а именно, че страната живее в постоянна правителствена криза, в която слуховете за уволнения и оставки, смяната на министри, съперничествата и конспирациите бяха ежедневие. Отстраняването на Бейгбедер четиринайсет месеца след като се бе заклел като министър в Бургос, беше безсъмнено най-скандалното, но в никакъв случай не бе единственото уволнение.

Докато Испания бавно започваше да се възстановява, сред лагера на победителите във войната цареше разкол: вместо да съжителстват мирно и сговорно, те се хващаха за гушите като в някой водевил. Армията срещу Фалангата, Фалангата срещу монархистите, монархистите се гневяха, защото Франко не се ангажираше с реставрацията на монархията. Самотен и дистанциран, Франко стоеше в „Ел Пардо“ и подписваше с твърда ръка присъди, без да взема ничия страна. Серано Сунер воюваше срещу всички, всички — срещу Сунер; едни интригантстваха в полза на Оста, други — в полза на Съюзниците, всеки залагаше на сляпо, без да знае кой в крайна сметка „ще вкара добичетата в обора“, както би казала Канделария.

През това време германците и британците провеждаха неизменната си тактика както на световната сцена, така и по улиците на испанската столица. За съжаление, германците разполагаха с много по-мощна и ефикасна пропагандна машина в сравнение с тази на каузата, на чиято страна съдбата ме бе поставила. Както ми беше казал Хилгарт в Танжер, тя се управляваше от самото посолство, при това с щедри финансови средства и огромен екип, ръководен от прочутия Лацар, който, освен всичко, се ползваше с благосклонност на режима. Знаех от първа ръка, че води оживен светски живот: германките и някои испанки постоянно споменаваха в ателието за вечерите и празненствата, които организираха, из салоните на резиденцията му всяка вечер можеше да се види някой ушит от мен тоалет.

Все по-често в пресата се провеждаха кампании, които целяха да повишат авторитета на германците. За тази цел използваха привличащи погледа гръмки обяви, които с един и същ ентусиазъм рекламираха автомобилни мотори и текстилни бои. Пропагандата беше постоянна и смесваше идеи и продукти, прокарвайки убеждението, че германската идеология е способна да постигне успехи, недостижими за останалите страни в света. Привидно търговското предназначение на обявите не скриваше посланието: Германия беше готова да властва над планетата и искаше да набие това в главите на добрите си приятели, които имаше в Испания. И за да не остане никакво съмнение, в стратегиите си обикновено включваха рисунки с голямо визуално въздействие, с големи букви и живописни карти на Европа, на които Германия и Иберийският полуостров се свързваха с ясно очертани стрелки, докато Великобритания сякаш беше потънала вдън земя.

В аптеките, кафенетата и бръснарниците се раздаваха безплатно сатирични списания и книжки с кръстословици, подарени от германците; сред вицовете и анекдотите имаше кратки сведения за победоносни военни операции, а правилното решение на всички игри и ребуси винаги беше свързано с политиката, естествено в полза на германците. Същото се отнасяше за брошурите, предназначени за професионалисти, приключенските разкази за деца и юноши и дори енорийските листовки на стотици черкви. Говореше се също, че улиците са пълни с испански доносници, наети от германците, за да провеждат директна пропаганда по спирките на трамваите и по опашките в магазините и кината. Лозунгите понякога звучаха относително правдоподобно, а в много други случаи — нелепо. Тук-там се разнасяха слухове, които винаги бяха неблагоприятни за британците и съюзниците им: че крадели зехтина на испанците и го карали с дипломатически коли в Гибралтар; че брашното, дарено от Американския червен кръст, било толкова некачествено, че от него испанският народ се разболявал; че на пазарите нямало риба, защото риболовните кораби били задържани от британския флот; че качеството на хляба било отвратително, защото поданиците на Негово величество потапяли аржентинските кораби, натоварени с жито; че американците в съюз с руснаците готвели нашествие на полуострова.

Междувременно британците не стояха със скръстени ръце. Реакцията им се свеждаше предимно до това да приписват на испанския режим всичките беди, сполетели народа, като засягаха най-болното място; ужасния глад, който караше хората да се ровят по кофите и да ядат боклуци, от които се разболяваха, цели семейства да тичат отчаяно след камионите на Социалната помощ, а майките да се изхитрят — бог знае как — да правят запръжка без олио, омлет без яйца, сладкиши без захар и странна наденица без следа от свинско и с подозрителен вкус на риба треска. За да събудят симпатиите на испанците към каузата на Съюзниците, англичаните също проявяваха все по-голяма изобретателност. Пресслужбата на посолството в Мадрид изготвяше листовки, които самите служители, начело с младия пресаташе Том Бърнс, раздаваха по тротоарите в близост до легацията. Малко по-рано бе отворил врати Британският институт, ръководен от Уолтър Старки — ирландски католик, когото някои наричаха дон Хитано. Говореше се, че единственото разрешение за откриването била искрената, но вече невалидна дума на Бейгбедер в последните му решения като министър. Привидно ставаше дума за културен център, в който преподаваха английски и организираха конференции, вечеринки и други събития, имащи по-скоро светски, отколкото чисто интелектуален характер. По всяка вероятност обаче беше прикрит център на британската пропаганда, много по-ефикасна и рафинирана в сравнение с германската пропагандна машина.

Така премина зимата, трудна и напрегната почти за всички: и за страните, и за хората. И почти без да усетя, настъпи пролетта. А с нея пристигна нова покана от баща ми. Хиподрумът „Сарсуела“ отваря врати, защо не го придружа?

Когато бях само една начинаеща шивачка в дома на доня Мануела, слушахме постоянно отзиви за хиподрума, който клиентките ни посещаваха. Вероятно много малко дами се интересуваха от самите надбягвания, но подобно на конете, те също се състезаваха. Ако не по бързина, то по елегантност. По онова време старият хиподрум се намираше в края на „Кастеляна“ и беше място за светски срещи на най-заможната буржоазия, на аристокрацията и дори на градския двор — Алфонсо XIII често се появяваше в кралската ложа. Малко преди войната започна строителството на ново, по-модерно съоръжение; конфликтът обаче прекъсна изпълнението на проекта за новия хиподрум. Две години след войната той, все още полузавършен, отваряше врати на хълма Ел Пардо.

От седмици предстоящото откриване заемаше първите страници на вестниците и новината за него се носеше от уста на уста. Баща ми ме взе с автомобила си, обичаше да шофира. По пътя ми обясняваше процеса на строителството на хиподрума с оригиналния му вълнообразен покрив, споделяйки ентусиазма на хиляди мадридчани, които се връщаха към конните надбягвания. Аз, от своя страна, му разказах спомените си за хиподрума в Тетуан и внушителната фигура на халифа, който всеки път прекосяваше на кон площад „Еспаня“, за да отиде в джамията. И толкова, толкова говорихме, че дори не остана време да ме предупреди, че същия следобед е предвидил да се срещне и с други хора. Едва когато стигнахме до трибуните, аз осъзнах, че с присъствието си на това на пръв поглед невинно събитие току-що сама съм влязла в устата на лъва.

47.

Присъстваше огромно множество — тълпи пред гишетата, опашка от десетки метри за оформяне на талоните със залозите, пейките и зоната до пистата бяха препълнени с нетърпелива и шумна публика. Щастливците обаче, които заемаха запазените ложи, бяха в много по-изгодно положение — без притеснения и викове, седнали на истински столове, а не на циментовите стъпала, обслужвани от сервитьори с белоснежни сака, готови тутакси да изпълнят желанията им.

Веднага щом стигнахме до ложата, усетих свиване под лъжичката. Трябваха ми две секунди, за да осъзная мащабите на абсурдната ситуация, в която се бях озовала: там имаше малка група испанци, пръснати сред солидно множество англичани, мъже и жени, които с чаша в ръка и въоръжени с бинокли, пушеха, пиеха и разговаряха на родния си език в очакване началото на състезанията. И за да няма никакво съмнение относно каузата и произхода им, над главите им имаше навес от огромно британско знаме, завързано за перилата.

Искаше ми се да потъна вдън земя, но моментът още не беше настъпил — вцепених се от ужас, когато направих няколко крачи; и отправих поглед наляво. В съседната ложа, практически още празна, се вееха три знамена: върху червения фон на всяко от тях имаше бял кръг с черна свастика в центъра. Ложата на германците, разделена от нашата с еднометрова преграда, очакваше пристигането на гостите. В момента там имаше само двама войници, които охраняваха входа, и няколко сервитьори, подготвящи храната и напитките, но като се имаха предвид часът и бързината, с която работеха, нямаше никакво съмнение, че германците всеки момент ще пристигнат.

Преди да успея да се успокоя достатъчно, за да мога да реагирам и да реша как най-бързо да се измъкна от този кошмар, Гонсало тихичко ми обясни на ухото кои са поданиците на Негово величество.

— Забравих да ти кажа, че ще бъдем с едни стари приятели, които не съм виждал отдавна. Те са английски инженери в мините в Рио Тинто, дошли с техни сънародници от Гибралтар; предполагам, че ще дойдат и хора от посолството. Всички се радват много на откриването на хиподрума: както знаеш, те са страстни любители на конните спортове.

Не знаех, нито ме интересуваше. В този момент ме занимаваха други грижи, които нямаха нищо общо с пристрастията на тези хора. Трябваше да бягам от тях като от чума. Думите на Хилгарт в Американската легация в Танжер още отекваха в ушите ми: никакви контакти с англичаните. И още по-малко под носа на германците. Когато приятелите на баща ми ни забелязаха, сърдечно поздравиха Гонсало old boy и младата му и неочаквана спътница. Отвърнах на поздравите им с няколко думи, като се опитвах да прикрия нервността си с лека престорена усмивка и в същото време преценявах степента на риска, на който се излагах. Докато стисках ръцете, които непознатите хора ми подаваха, аз се оглеждах наоколо, за да открия някаква пролука, през която да изчезна, без да излагам баща си. Само че не беше лесно. Съвсем не бе лесно. Вляво беше трибуната на германците с веещите се знамена; в тази отдясно имаше неколцина мъже с шкембета и огромни златни пръстени, които пушеха големи като торпеда пури в компанията на жени с изрусени коси и червени като макове устни, на които не бих ушила дори кърпичка в ателието си. Отвърнах поглед от тях — спекулантите и техните натруфени любовници изобщо не ме интересуваха.

Бях блокирана отляво и отдясно, а пред мен имаше парапет, надвесен над празното пространство, така че единственият път за бягство беше този, по който бяхме дошли, макар да знаех, че това е истинско безразсъдство. Съществуваше само един вход за тези ложи: бях установила това на идване. Беше нещо като настлан с плочи коридор, широк около три метра. Ако се опитах да се измъкна през него, щях да се изложа на твърде вероятния риск да се сблъскам с германците лице в лице. А най-много се страхувах, че сред тях ще срещна мои клиентки, от чиито непредпазливи уста често се изплъзваха ценни сведения, които събирах с фалшива усмивка и после предавах на тайните служби на вражеската страна; щях да бъда принудена да спра и да поздравя тези жени, които със сигурност щяха да се питат с подозрение защо тяхната мароканска шивачка бяга като дявол от тамян от ложа, препълнена с англичани.

Оставих Гонсало да раздава поздрави и седнах в най-закритата част на трибуната със свити рамене, вдигнати ревери на сакото и полу сведена глава. Опитвах се да остана незабелязана в открито пространство, където знаех, че е невъзможно да се скрия.

— Добре ли се чувстваш? Пребледняла си — попита баща ми, докато ми поднасяше чаша с плодов коктейл.

— Имам лек световъртеж, но ще ми мине — излъгах аз.

Ако в гамата на цветовете съществуваше цвят, по-тъмен от черното, то душевното ми състояние щеше да се обагри в него веднага щом в германската ложа настъпи оживление. Видях с крайчеца на окото как влизат още войници; след тях пристигна началникът им — едър германец, който започна да раздава заповеди, като сочеше тук и там и хвърляше изпълнени с презрение погледи към ложата на англичаните. Последваха го няколко офицери с лъснати до блясък ботуши, сребристи фуражки и неизменния пречупен кръст на ръкава. Не благоволиха дори да погледнат към нас — просто стояха надменно и равнодушно, показвайки с високомерно си държание явно презрение към хората от съседната трибуна. След малко дойдоха няколко цивилни мъже и аз с ужас установих, че сред тях има лица, които са ми познати. Вероятно и военни, и цивилни от някое предишно събитие, защото се появиха на групи и точно навреме, за да видят първата гонка. За момента имаше само мъже — не се съмнявах, че съпругите им скоро ще ги последват.

Атмосферата ставаше все по-оживена и безпокойството ми се засилваше: британската група се бе увеличила, биноклите минаваха от ръка на ръка, а разговорите за хиподрума, конюшните и жокеите се водеха със същата непринуденост, с която англичаните коментираха нахлуването в Югославия, жестоките бомбардировки над Лондон и последната реч на Чърчил по радиото. И точно тогава го видях. Видях го и той ме видя. Внезапно усетих, че дъхът ми секва. Капитан Алън Хилгарт току-що бе влязъл в ложата с елегантна руса жена под ръка — вероятно съпругата му. Очите му се задържаха върху мен за една десета част от секундата, а после, сдържайки почти незабележимия жест на тревога и недоумение, който само аз долових, отправи бърз поглед към германската ложа, в която непрекъснато прииждаха хора.

Изправих се, за да избегна погледа му, убедена, че това е краят, че вече не съществува начин да се измъкна от този капан. Не бих могла да предвидя по-жалка развръзка на кратката ми кариера на сътрудник на британските тайни служби: бях на крачка от възможността да бъда публично разкрита пред клиентките ми, пред началника ми и пред собствения ми баща. Хванах се с всички сили за парапета и пожелах горещо този ден никога да не бе настъпвал — никога да не бях напускала Мароко, никога да не бях приемала това безумно предложение, което ме бе превърнало в непредпазлива и неумела конспираторка. Прозвуча изстрелът за първата гонка, конете се впуснаха в бесен галоп и въодушевените гласове на публиката пронизаха въздуха. Погледът ми бе насочен към пистата, но мислите ми препускаха далеч от конските копита. Предположих, че германките сигурно вече пълнят ложата, и си представих как Хилгарт с тревога се опитва да намери начин да се справи с неизбежния провал, пред които бяхме изправени. И тогава като в някакво просветление решението изникна пред мен, когато забеляза двама санитари от Червения кръст облегнати нехайно на стената в очакване на евентуален инцидент. Щом не можех да изляза сама от тази пагубна ложа, някои трябваше да ме измъкне от нея.

Обяснението би могло да бъде силното вълнение или умората, натрупана през месеците, може би нервите или напрежението. Нито едно от тях не бе истинската причина; направих го от инстинкт за самосъхранение. Избрах подходящото място — дясната страна на трибуната, която беше най-далече от германците. И прецених точния момент — няколко секунди след като завърши първата гонка, когато глъчката беше неимоверна и въодушевените викове се смесва с възгласи на разочарование. Точно в този момент се свлякох на земята. Нарочно извърнах глава, за да може косата да покрие лицето ми, в случай че нечий любопитен поглед от съседната ложа успее да открие пролука между краката, които веднага ме наобиколиха. Лежах неподвижно, със затворени очи и отпуснато тяло; слухът ми обаче беше нащрек, улавяйки гласовете, които прозвучаха около мен. „Припадък, въздух, Гонсало, бързо, пулсът, вода, още въздух, бързо, бързо, вече идват, аптечка“ и още думи на английски, които не разбрах. Санитарите дойдоха след две минути. Прехвърлиха ме от земята на носилката и ме покриха с одеяло до шията. Едно, две, нагоре — усетих как ме вдигат.

— Ще дойда с вас. — Това бе гласът на Хилгарт. — Ако е необходимо, може да извикаме лекаря на посолството.

— Благодаря, Алън — отвърна баща ми. — Едва ли е нещо сериозно, обикновен припадък е. Ще отидем в здравния пункт. После ще видим.

Санитарите пристъпваха бързо с носилката в тунела към изхода; зад тях вървяха баща ми, Алън Хилгарт и двама англичани, които не успях да разпозная, колеги или заместници на морския аташе. Погрижих се косата отново да покрие лицето ми поне отчасти, но когато ме вдигнаха на носилката, преди да ме изведат от ложата, познах твърдата ръка на Хилгарт, който вдигна одеялото до челото ми. Не можах да видя нищо повече, но чух ясно всичко, което се случи след това.

В началото на коридора към изхода не срещнахме никого, но към средата на пътя положението се промени. А с това се потвърдиха и най-мрачните ми предчувствия. Първо чух стъпки и мъжки гласове, които говореха бързо на немски. Schnell, schnell die haben en begonnen91. Вървяха в обратна на нашата посока, почти тичаха. По твърдата им стъпка реших, че са военни; увереността и категоричността, с която говореха, ме накараха да предположа, че са офицери. Помислих, че носилката с покрито с одеяло тяло, придружавана от английския морски аташе, може би ще ги заинтригува, но те не спряха; просто размениха недружелюбни поздрави и продължиха енергично по пътя си към ложата на германците. Само няколко секунди по-късно чух потропване на токчета и женски гласове. Приближаваха се с твърди стъпки, решително и самоуверено. Санитарите, стреснати от целеустремеността им, се отдръпнаха встрани, за да ги пропуснат да минат; почти ни докоснаха. Затаих дъх и усетих как сърцето ми бие до пръсване; после чух как се отдалечават. Не разпознах конкретен глас, нито успях да преценя с точност колко са, но пресметнах, че са поне шест. Шест германки, може би седем, може би повече; вероятно някои от тях бяха мои клиентки от онези, които избираха най-скъпите платове и ми плащаха както с банкноти, така и с пресни новини.

Престорих се, че идвам в съзнание няколко минути по-късно, когато шумовете и гласовете затихнаха и предположих, че вече съм в безопасност. Казах няколко думи, успокоих ги. Пристигнахме до здравния пункт; Хилгарт и баща ми освободиха англичаните и носачите: първите ги отпрати морският аташе с кратки заповедни на техния език; вторите — Гонсало с щедър бакшиш и пакет цигари.

— Аз ще се погрижа по-нататък, Алън, благодаря — каза накрая баща ми, когато тримата останахме насаме. Премери пулса ми и установи, че вече съм добре. — Мисля, че няма нужда да викаме лекар. Ще се опитам да докарам автомобила тук и ще я заведа до дома й.

Забелязах, че за секунди Хилгарт се подвоуми.

— Добре — кимна най-после. — Ще стоя при нея, докато се върнете.

Раздвижих се едва когато прецених, че баща ми е достатъчно далече, за да не ме види. Чак тогава се въоръжих със смелост, станах и се изправих лице в лице с него.

— Добре сте, нали? — попита той, като ме гледаше строго.

Бих могла да му кажа, че не, още съм слаба и объркана, бих могла да се престоря, че още не съм се съвзела от предполагаемия припадък. Но знаех, че няма да ми повярва. И с право.

— Напълно — отвърнах.

— Той знае ли нещо? — попита тогава, имайки предвид дали баща ми е запознат с работата ми за англичаните.

— Абсолютно нищо.

— Нека си остане така. И в никакъв случай не показвайте лицето си на излизане — нареди ми. — Легнете на задната седалка и се покрийте. Когато стигнете до дома си, проверете дали не ви следят.

— Разбира се. Нещо друго?

— Елате утре при мен. На същото място и в същия час.

48.

— Изнесохте страхотно представление на хиподрума — каза той вместо поздрав. Въпреки предполагаемия комплимент, лицето му не изразяваше ни най-малко задоволство. Чакаше ме отново в кабинета на доктор Рико, на същото място, където преди няколко месеца се бяхме видели, за да разговаряме за срещата ми с Бейгбедер след отстраняването му.

— Нямах друг избор, наистина съжалявам — отвърнах, докато сядах. — Не знаех, че ще гледаме надбягванията от ложата на англичаните. Нито че германците ще бъдат точно до нас.

— Разбирам. И реагирахте добре, хладнокръвно и бързо. Но се изложихте на голям риск и насмалко да предизвикате напълно ненужна криза. Трябва да избягваме всяка непредпазливост, като се има предвид колко сложно е положението в момента.

— Говорите за положението изобщо или за моето в частност? — попитах аз с неволно дързък тон.

— И за двете — отсече той. — Вижте, нямаме намерение да се месим в личния ви живот, но след случилото се трябва да ви обърнем внимание върху нещо.

— Гонсало Алварадо — предположих аз.

Не отговори веднага; преди това запали цигара.

— Да, Гонсало Алварадо — каза той, след като изпусна дима от първото всмукване. — Вчерашното не беше изолиран случай знаем, че доста често се появявате на публични места заедно.

— Преди всичко и в случай че ви интересува, нека ви изясня, че не поддържам никаква връзка с него. И както ви казах вчера, той не е запознат с дейността ми.

— Конкретното естество на връзката между двама ви е личен въпрос и не влиза в нашите задължения — поясни той.

— Тогава?

— Моля ви да не го приемате като груба намеса в личния ви живот, но трябва да разберете, че положението в момента е изключително напрегнато и ние сме принудени да ви обърнем внимание. — Стана и направи няколко крачки с ръце в джобовете и с вперен в плочките на пода поглед, като продължаваше да говори: — Миналата седмица узнахме, че група информатори испанци сътрудничат на германците за изготвянето на списъци на местни германофили и на привърженици на Съюзниците. В тях включват данни за всички испанци, познати с връзките си с единия или другия лагер, както и степента на обвързаност с тях.

— И предполагате, че аз съм в някой от тези списъци…

— Не предполагаме, знаем го с абсолютна сигурност — каза той, като впери очи в мен. — Имаме внедрени сътрудници, които ни информираха, че вие фигурирате в списъка на германофилите. В момента положението е такова, каквото се очакваше: имате многобройна клиентела, свързана с висшите нацистки кадри, приемате тези жени в ателието, шиете им красиви тоалети, а те в замяна не само ви плащат, а и имат доверие във вас — до такава степен, че говорят в дома ви свободно за много неща, за които не би трябвало да говорят и които вие ни предавате точно.

— И какво общо има всичко това с Гонсало Алварадо?

— Той също фигурира в списъците. Само че на противната страна, в картотеката на близките до англичаните лица. А до нас стигна информация, че германците са издали заповед за стриктно наблюдение на испанци от някои сектори, свързани с нас: банкери, индустриалци, хора със свободни професии… Образовани и влиятелни граждани, готови да подкрепят каузата ни.

— Сигурно знаете, че той вече не е активна фигура, не е отворил предприятието си след войната — уточних аз.

— Няма значение. Поддържа отлични връзки и често се среща с представители на посолството и на британската колония в Мадрид. Понякога дори с мен, както сама се уверихте вчера. Той познава отлично състоянието на испанската промишленост и затова ни помага безкористно по някои важни въпроси. Но за разлика от вас, не е агент под прикритие, а е просто добър приятел на английски народ и не крие симпатията си към нас. Затова честата ви публична поява с него може да събуди подозрения, особено сега, когато имената ви фигурират в напълно противоположни списъци. Всъщност вече имаше слух по този повод.

— По повод на какво? — попитах аз с леко дързък тон.

— По повод на това защо, по дяволите, едно лице, което е толкова близко до съпругите на висшите германски служители, се появява на публични места с верен сътрудник на британците — отвърна той като удари с юмрук по масата. После видимо съжали за реакцията си и тонът му омекна: — Моля да ме извините, напоследък всички сме много изнервени, а и освен това съзнаваме, че не сте били в течение и не сте могли предварително да предвидите риска. Но имайте предвид, че германците планират мащабна кампания за отпор на британската пропаганда в Испания. Тази страна е ключова за Европа и може да влезе във войната всеки момент. Фактически правителството все така открито подкрепя Оста: позволява им да използват испанските пристанища за свои цели, разрешава им да експлоатират мините там, където решат, и дори ползват затворници републиканци за строителството на военни съоръжения, които да улеснят една предполагаема атака срещу Гибралтар.

Той замълча, докато съсредоточено гасеше цигарата си. После продължи бавно:

— Намираме се в определено неизгодна позиция и в никакъв случай не бива да я влошаваме още повече. В последните месеци Гестапо предприе редица акции, които вече дадоха резултат: например приятелката ви, госпожа Фокс, бе принудена да напусне Испания заради тях. За съжаление, има и други случаи. Най-пресният е бившият лекар на посолството, който освен това е и мой близък приятел. Отсега нататък нещата ще се влошават. Ще стават по-директни и по-агресивни. По-опасни.

Не отвърнах нищо, само го гледах и чаках да свърши обясненията си.

— Не знам дали съзнавате напълно до каква степен сте изложена на риск — добави той по-тихо. — Арис Агорик се превърна в добре познато лице сред германките в Мадрид, но ако забележат и най-малкото отклонение от обичайното ви поведение, както едва не се случи вчера, може да попаднете в твърде неприятна ситуация. А това не е в наш интерес. Не е добре нито за вас, нито за нас.

Станах и се отправих към един от прозорците, но не посмях да се приближа много близо до него. Стоях с гръб към Хилгарт и се загледах навън. Клоните на дърветата, обсипани с листа, стигаха до височината на първия етаж. Все още беше светло, следобедите бяха дълги. Опитах се да осмисля сериозността на току-що чутото. Въпреки мрачната картина, пред която се изправях, не бях уплашена.

— Смятам, че най-добре е да не ви сътруднича повече — казах накрая, без да го погледна. — Ще си спестим неприятности и ще живеем по-спокойно. Вие, аз, всички.

— В никакъв случай — възрази рязко той зад гърба ми. — Всичко което ви казах, са само предпазни мерки и предупреждения за в бъдеще. Сигурни сме, че ще се приспособите към тях, когато настъпи моментът. Но не желаем да ви изгубим, още по-малко сега, когато се нуждаем от вас за една нова задача.

— Моля? — попитах смаяно аз, извръщайки се към него.

— Имаме нова мисия. Обърнаха се към нас за съдействие директно от Лондон. В началото обмисляхме други възможности, но след случилото се в почивните дни решихме да я възложим на вас. Смятате ли, че помощничката ви може да поеме ателието за една седмица?

— Ами… не знам… може би — отвърнах със запъване аз.

— Вероятно да. Уведомете клиентките си, че ще отсъствате няколко дни.

— Къде да им кажа, че отивам?

— Не е необходимо да лъжете, просто им кажете истината — трябва да уредите някои неща в Лисабон.

49.

Слязох от „Лузитания Експрес“ на гара Санта Аполония една сутрин в средата на май. Носех два огромни куфара с най-хубавите си тоалети, няколко точни указания и невидим багаж, демонстрирана самоувереност; надявах се, че това е достатъчно, за да се измъкна невредима от всяко затруднение.

Дълго се колебах, преди да убедя себе си, че трябва да приема тази задача. Мислих, претеглях възможности и алтернативи. Знаех, че решението зависи от мен: само аз можех да избера дали да продължа с този неспокоен живот, или да оставя всичко и да се върна към нормалното ежедневие.

Вероятно второто щеше да бъде най-разумното. Беше ми дошло до гуша да лъжа всички, да не мога да бъда откровена с никого, да изпълнявам неприятни заповеди и да живея в постоянно напрежение. Наближавах навършването на тридесет години, а бях безскрупулна измамница и биографията ми беше само поредица от превъплъщения и маскировки, празнота и лъжи. И въпреки предполагаемата изтънченост, която обгръщаше живота ми, в края на деня — както беше отгатнал Игнасио няколко месеца по-рано — от мен оставаше само един самотен призрак, който обитаваше изпълнена със сенки къща. След като излязох от срещата с Хилгарт, изпитах лека неприязън към него и хората му. Бяха ме замесили в опасна и чужда на натурата ми авантюра, която — предполагаше се — би трябвало да е благотворна за страната ми, но месеците минаваха и страхът, че Испания ще влезе във войната, все така витаеше във въздуха. Въпреки това, аз стриктно спазих условията му: принудиха ме да стана себична и безчувствена, да живея в един нереален Мадрид и да изневеря на моята среда и на миналото си. Заради тях бях преживяла мигове на страх и объркване, безсънни нощи, безкрайни, изпълнени с тревога часове. А сега искаха да ме отделят и от баща ми, единствения човек, който внасяше малко светлина в мрачното ми ежедневие.

Все още имах време да кажа „не“, да се опълча и да извикам: бяхме дотук. По дяволите британските тайни служби и глупавите им изисквания. По дяволите подслушванията в пробните, смехотворният живот на жените на нацистите и кодираните в кройките съобщения. Не ме интересуваше кой кого ще победи в тази война; не ме беше грижа дали германците ще нахлуят във Великобритания и ще избиват мирните жители, или англичаните ще бомбардират Берлин и ще го изравнят като маса за гладене. Това не беше моят свят — да вървят по дяволите всички.

Да изоставя всичко и да се върна към нормалния живот — да, това без съмнение бе най-добрият избор. Но къде можех да открия този нормален живот? Дали беше на улица „Редондиля“ от моята младост, сред момичетата, с които израснах и които се бореха за оцеляването си, след като бяха изгубили войната? Дали Игнасио Монтес го беше отнесъл в деня, в който си тръгна от площада с пишещата машина в ръка и с разбито сърце, или ми го открадна Рамиро Арибас, когато ме изостави сама, бременна и без пукната пара в стаята в „Континентал“? Дали нормалният живот беше в Тетуан от първите месеци, сред тъжните обитатели на пансиона на Канделария, или се бе изгубил в тъмните сделки, с които двете успяхме да се измъкнем от калта? Дали го оставих в дома на „Сиди Мандри“, окачен на конците в ателието, което с толкова усилия разработих? Може би си го присвои Феликс Аранда в някоя дъждовна нощ или го отнесе Розалинда Фокс, когато напусна склада на „Дийнс Бар“ и се изгуби като прокрадваща се сянка из улиците на Танжер? Дали нормалният живот беше до майка ми, докато се трудехме мълчаливо през африканските следобеди? Може би го беше отнел един уволнен и арестуван министър или го беше взел със себе си един журналист, когото не посмях да обикна от най-обикновен страх? Къде беше, кога го изгубих, какво стана с него? Търсих го навсякъде: в джобовете, из шкафовете и чекмеджетата, сред плисетата и шевовете. Тази нощ си легнах, без да го открия.

На следващия ден се събудих в друго разположение на духа, веднага щом отворих очи, го забелязах: близо до мен, прилепнал към кожата ми. Нормалният живот не беше в отминалите дни — той беше единствено в това, което съдбата ни поднасяше всяка сутрин. В Мароко, в Испания или Португалия, в шивашкото ателие или в служба на британското разузнаване — на мястото, където аз бих искала да положа устоите на съществуването си, там щеше да бъде той, нормалният ми живот. Сред сенките, под палмите на ухаещ на мента площад, сред блясъка на осветените от полилеи салони или в бурните води на войната. Нормалният живот беше това, което собствената ми воля, дългът и думата ми решаваха да бъде, и затова винаги щеше да бъде с мен. Беше безсмислено да го търся на друго място или да се опитвам да си го възвърна от миналото.

Същия ден отидох в „Ембаси“ с ясни мисли и бистър ум. Уверих се, че Хилгарт е там — подпрял лакът на барплота, пиеше аперитива си и разговаряше с двама военни в униформи. Тогава изпуснах чантата си с безцеремонна нехайност. Четири часа по-късно получих първите заповеди за новата мисия — имах час за козметична процедура на лицето в салона за красота, в който ходех всяка седмица. Пет дни по-късно пристигнах в Лисабон.

Слязох на перона, облечена с рокля от шифон, с бели пролетни ръкавици и огромна широкопола сламена шапка — бляскаво и ефирно петно сред саждите на локомотива и сивотата на забързаните пътници. Чакаше ме анонимен автомобил, който щеше да ме откара до местоназначението ми — Ещорил.

Минахме по улиците на Лисабон — ветровит и облян в светлина, без купони и прекъсвания на електричеството, изпъстрен с цветя, азулежу и сергии със зеленчуци и пресни плодове. Нямаше руини от разрушени сгради, дрипави просяци, следи от снаряди, нямаше вдигнати високо ръце, нито ярем и стрели92, изрисувани с четка по стените. Минахме през аристократични и елегантни райони с широки каменни тротоари и внушителни сгради, охранявани от статуи на крале и мореплаватели; прекосихме също простолюдни квартали с лъкатушещи улички, изпълнени с глъч, здравец и мирис на сардини. Всичко ме изпълваше с удивление: величието на река Тежу, воят на сирените в пристанището и скърцането на трамваите. Бях пленена от Лисабон, град, който не беше нито в мир, нито във война — неспокоен, оживен, пулсиращ.

Зад нас останаха Алкантара, Белем и неговите паметници. Морето ставаше все по-бурно, докато пътувахме по крайбрежната магистрала. Вдясно се нижеха старинни къщи с огради от ковано желязо, по които се виеха пълзящи растения, отрупани с цветове. Всичко изглеждаше своеобразно и колоритно, но може би под това своеобразие и колорит се криеше нещо друго. Бяха ме предупредили за това: живописният Лисабон, който току-що бях съзерцавала през прозореца на автомобила, и Ещорил, в който щях да пристигна след няколко минути, бяха пълни с шпиони. И най-незначителният слух си имаше цена, затова всеки, който имаше две уши, беше потенциален доносник — от най-високите длъжности на всяко посолство до сервитьорите, продавачите, камериерките и таксиметровите шофьори. Лайтмотивът отново беше: „Бъдете крайно предпазлива“.

Имах резервирана стая в хотел „Ду Парке“, прекрасно място за една интернационална клиентела, където традиционно отсядаха повече германци, отколкото англичани. Наблизо, съвсем наблизо — в хотел „Паласио“, се наблюдаваше обратното. А после вечерта всички се събираха под един покрив в казиното: в тази теоретично неутрална страна игрите и хазартът нехаеха за войната. Веднага щом колата спря, едно пиколо в униформа ми отвори вратата, а друго се погрижи за багажа ми. Влязох във фоайето с походка, внушаваща самоувереност и безгрижие, и свалих тъмните очила, които носех от мига, в който стъпих на гарата. После обходих огромното помещение със заучено надменен поглед. Останах равнодушна пред блясъка на мрамора, пред килимите и тапицерията от кадифе, пред колоните, издигащи се до високия като в катедрала таван. Не се впечатлих и от елегантните гости, които поотделно или на групи четяха пресата, пиеха коктейли или просто бездействаха. Способността ми да оставам невъзмутима пред този лукс и блясък беше повече от тренирана — не ги удостоих с никакво внимание и с решителна крачка се отправих към рецепцията, за да се регистрирам.

Обядвах сама в ресторанта, а следващите два часа прекарах, изтегнала се на леглото, с поглед, вперен в тавана. В шест без петнадесет телефонът ме изтръгна от унеса. Изчаках да иззвъни три пъти, събрах смелост, вдигнах слушалката и отговорих. И тогава събитията се отприщиха като лавина.

50.

Бях получила инструкциите няколко дни по-рано в Мадрид по един необичаен канал. За пръв път ми ги предаде не Хилгарт, а негов подчинен. Служителката в салона за красота, където ходех всяка седмица, любезно ме заведе в едно от помещенията, в които се извършваха козметичните манипулации. Единият от трите регулируеми стола, поставен в почти хоризонтално положение, вече бе зает от клиентка, чиито черти не успях да различа. Хавлиена кърпа бе увита като тюрбан на главата й, друга обгръщаше тялото й от деколтето до коленете. На лицето си имаше плътна бяла маска, която откриваше единствено устата и очите. Затворени.

Преоблякох се зад един параван и седнах на съседния стол, пременена по същия начин. След като спусна облегалката с педала и нанесе на лицето ми същата маска, служителката тихо излезе, като затвори вратата зад себе си. Едва тогава чух гласа до себе си.

— Радваме се, че решихте да приемете мисията. Имаме доверие във вас, смятаме, че ще свършите добра работа.

Каза това, без да променя позата си, с тих глас и силен английски акцент. И тя, както Хилгарт, използваше първо лице множествено число. Не се представи.

Чух щракването на запалка и позната миризма изпълни помещението.

— Поискаха ни съдействие директно от Лондон — продължи тя. — Съществуват подозрения, че един наш португалски сътрудник може би играе двойна игра. Не е агент, но поддържа чудесни отношения с дипломатическия ни персонал в Лисабон и участва в различни сделки с британски компании. Има обаче признаци, че е започнал да установява паралелни отношения с германците.

— Какъв вид отношения?

— Търговски. Много сериозни търговски контакти, които не само ще облагодетелстват германците, но и ще бойкотират нас. Не се знае точно. Храни, руда, може би оръжия — продукти, които са от решаващо значение за войната. Както ви казах, всичко все още е в сферата на подозренията.

— И какво трябва да направя аз?

— Нужна ни е чужденка, която да не буди подозрения, че поддържа каквито и да било връзки с британците, да идва от относително неутрална зона и да се занимава с дейност, коренно различна от търговските операции, в които сътрудникът ни участва. В същото време дейността трябва да предполага пътуване до Лисабон, например за снабдяване с нещо. И вие отговаряте на профила.

— Значи се предполага, че ще отида в Лисабон, за да купя платове или нещо подобно? — предположих аз, като и отправих поглед, който тя не ми върна.

— Точно така. Платове и стоки, свързани с работата ви — потвърди, без изобщо да помръдне. Стоеше в същата поза, в която я заварих, със затворени очи и почти в хоризонтално положение. — Ще отидете под прикритието на модистка, която иска да купи платове, каквито не може да намери във все още опустошената Испания.

— Бих могла да поръчам от Танжер… — прекъснах я аз.

— Дори и да е така — каза тя, след като издиша дима от едно ново всмукване. — Но това не значи, че трябва да се подценяват други възможности. Например коприните от Макао португалската колония в Азия. Един от браншовете, в които нашият заподозрян има процъфтяващ бизнес, е вносът и износът на текстил. Обикновено работи с размах само с дистрибутори на едро, а не с частни купувачи, но успяхме да издействаме да ви приеме лично.

— Как?

— Благодарение на верига от тайни връзки, която включва различни разклонения — нещо обичайно в нашата дейност, но сега не е моментът да навлизаме в подробности. По този начин ще пристигнете в Лисабон не само вън от всякакви подозрения за връзки с британците, но и с препоръката на някои личности, които са пряко свързани с германците.

Тази загадъчна мрежа от връзки не ми стана ясна, но реших да питам възможно най-малко и да чакам непознатата да ми даде информация и указания.

— Заподозреният се казва Мануел да Силва. Той е ловък предприемач с чудесни връзки, който, изглежда, възнамерява да умножи богатството си през тази война — дори и ако за целта се налага да предаде досегашните си приятели. Ще влезе във връзка с вас и ще ви предостави най-качествените платове, които има в момента в Португалия.

— Говори ли испански?

— Перфектно. И английски. А може би и немски. Говори всички езици, които са му необходими за бизнеса.

— И какво трябва да направя?

— Влезте в живота му. Бъдете очарователна, спечелете симпатиите му, накарайте го да ви помоли да излезете с него и най-вече да ви покани на някоя среща с германци. Ако успеете да се сближите с тях, от вас искаме да бъдете нащрек за всяка значима информация, която видите и чуете. Постарайте се да бъде възможно най-пълна: имена, сделки, предприятия и продукти: планове, действия и всички други допълнителни сведения, които сметнете, че представляват интерес.

— Искате да кажете, че ме изпращате, за да прелъстя елин заподозрян? — попитах недоверчиво аз, като се понадигнах от стола.

— Използвайте средствата, които сметнете за най-подходящи — отвърна тя, потвърждавайки предположението ми. — Да Силва изглежда, е заклет ерген, които обича да флиртува с красиви жени, без да установява стабилна връзка. Обича да се показва публично с привлекателни и елегантни дами, още повече, ако са чужденки. Според информацията, която имаме, с жените се държи като достопочтен португалски джентълмен, така че не се безпокойте: няма да отиде по-далеч от това, което вие му разрешите.

Не знаех дали да се обидя, или да се изсмея. Пращаха ме да прелъстя един прелъстител — това беше моята вълнуваща португалска мисия. За пръв път обаче през целия ни разговор непознатата съседка сякаш прочете мислите ми.

— Моля ви, не приемайте задачата си като нещо лековато, което всяка хубава жена би могла да направи в замяна на няколко банкноти. Операцията е деликатна и тъкмо затова я възлагаме на вас. Ние вярваме в способностите ви. Естествено, вашата външност, предполагаемият ви произход и положението ви на необвързана жена могат да помогнат, но задачата ви е много повече от обикновен флирт. Трябва да спечелите доверието на Да Силва, като преценявате внимателно всяка стъпка, обмисляте действията си и ги балансирате точно. Вие сама ще оценявате ситуациите, ще определяте темпото, ще претегляте рисковете и ще решавате как да действате според момента. Ценим много високо способността ви да събирате систематична информация и да импровизирате, когато обстоятелствата го наложат — избрана сте неслучайно за тази мисия, защото доказахте, че можете да се справите успешно в трудни ситуации. Що се отнася до личния аспект, както ви казах, не е необходимо да отивате по-далеч от границите, които сама бихте си поставили. Но поддържайте напрежението възможно най-дълго, докато получите необходимата информация. В общи линии, не е много по-различно от работата ви в Мадрид.

— Само че там не се налага да флиртувам с никого, нито да се промъквам на чужди среши — поясних аз.

— Разбира се, скъпа. Но ще бъде само за няколко дни, при това с мъж, който явно не е лишен от обаяние. — Изненада ме тонът на гласа й: не искаше да смекчи казаното от нея, а само да констатира безпристрастно един обективен факт. — И още нещо — добави тя. — Ще действате напълно самостоятелно, защото Лондон не желае в Лисабон да възникне и най-малкото подозрение относно задачата ви. Помнете, няма никакви доказателства за връзките на Да Силва с германците. Предполагаемата му нелоялност към англичаните трябва да бъде потвърдена. До момента всичко е в сферата на предположенията и правим всичко възможно да не заподозре за сънародниците ни, законспирирани в Португалия. Ето защо нито един ислямски агент там няма да знае коя сте, нито за връзката ви с нас. Ще бъде кратка, бърза и експедитивна мисия, в края на която ще информираме директно Лондон от Мадрид. Внедрете се, съберете необходимите данни и се върнете. Тогава ще видим как ще се развият нещата от тук. Нищо повече.

Беше ми трудно да отговоря, защото маската на лицето ми се бе втвърдила. Накрая успях — почти без да си отварям устните:

— И нищо по-малко.

В този момент вратата се отвори. Козметичката влезе отново и се съсредоточи върху лицето на англичанката. Изминаха повече от двайсет минути, през които не разменихме нито дума. Когато момичето свърши, излезе отново и моята непозната инструкторка започнала се облича зад паравана.

— Знаем, че имате добра приятелка в Лисабон, но според нас не е разумно да се виждате — каза тя иззад паравана. — Госпожа Фокс ще бъде своевременно уведомена, за да се държи така, сякаш не ви познава, ако се срещнете случайно. Молим ви да направите същото.

— Добре — прошепнах аз с втвърдени от маската устни. Никак не ми се нравеше тази заповед, щях да се радвам много да видя Розалинда. В същото време съзнавах риска и се примирих: нямаше друг изход.

— Утре ще получите подробности относно пътуването, може да включим някоя допълнителна информация. Срокът, който сме предвидили за изпълнение на мисията ви, е максимум две седмици. Ако по някаква извънредно важна причина се наложи да останете още, изпратете телеграма до цветарския магазин „Бургиньон“ и поръчайте да доставят букет на някоя несъществуваща приятелка по случай рождения й ден. Измислете името и адреса; цветята няма да напуснат магазина, но ако се получи поръчка от Лисабон, ще ни уведомят. Тогава ще се свържем по някакъв начин с вас, така че бъдете нащрек.

Вратата отново се отвори и козметичката влезе, носейки хавлиени кърпи. Обектът на работата й сега щях да бъда аз. Отпуснах се покорно в ръцете й, като в същото време се опитвах да видя жената, която всеки момент щеше да се покаже иззад паравана, вече облечена. Не се забави, но когато излезе, внимаваше да не обръща лицето си към мен. Забелязах, че има светла накъдрена коса и бе облечена с костюм от туид — типично английски тоалет. Тя протегна ръка, за да вземе от пейката до стената кожената си чанта, която ми се стори смътно позната — бях виждала някой да я носи, а не беше аксесоар, който по онова време можеше да се открие в испанските магазини. После протегна ръка и взе червената кутия цигари оставена небрежно върху табуретката. И тогава се сетих — тази жена, която пушеше „Крейвън Ей“ и която в момента излизаше от помещението след лаконичното „довиждане“, беше съпругата на капитан Алън Хилгарт. Бях я видяла преди няколко дни, хванала под ръка съпруга си, когато той, твърдият като стомана шеф на британската Секретна разузнавателна служба в Испания, преживя на хиподрума един от най-напрегнатите моменти в своята кариера.

51.

Мануел да Силва ме чакаше в бара на хотела. Заведението беше пълно — компании, двойки, самотни мъже. Разпознах го веднага щом преминах през двукрилата врата. А той разпозна мен.

Слаб и строен, мургав, с леко посребрени слепоочия и смокинг със светло сако. Поддържани ръце, тъмни очи, елегантни движения. Наистина имаше държане и маниери на завоевател. В него обаче имаше и нещо друго, което предусетих още щом разменихме първия поздрав и се отправихме към терасата с изглед към градината. Нещо, което ме накара веднага да застана нащрек. Интелигентност. Проницателност. Решителност. Светски опит. За да измамя този мъж, нямаше да са достатъчни само няколко очарователни усмивки и арсенал от гримаси и пърхане с мигли.

— Много съжалявам, че няма да мога да вечерям с вас, защото както ви казах по телефона, имам ангажимент, уговорен отпреди няколко седмици — каза той, докато ми придържаше кавалерски облегалката на стола.

— Не се безпокойте — отвърнах аз, като седнах престорено бавно. Краят на шафраненожълтата ми рокля почти докосна пода; със заучен жест отметнах косата си назад, над разголените рамене, и кръстосах крака, като оставих да се виждат един глезен, началото на прасеца и острият връх на обувката. Забелязах, че Да Силва не откъсва нито за миг очи от мен. — Освен това — добавих — съм малко уморена от пътуването. Ще ми се отрази добре, ако си легна рано.

Сервитьорът постави шампаниера и две чаши на масата. Терасата гледаше към прекрасна градина с дървета и цветя. Смрачаваше се, но все още се долавяха последните отблясъци на слънцето. Лек бриз напомняше, че морето е наблизо. Ухаеше на цветя, на френски парфюм, на сол и зеленина. От вътре долитаха звуци на пиано, а от близките маси до нас достигаха спокойни разговори на различни езици. Сухият и прашен Мадрид, който бях напуснала преди по-малко от денонощие, внезапно ми се стори като ужасен кошмар от друго време.

— Трябва да ви призная нещо — каза домакинът ми, след като чашите бяха напълнени.

— Слушам ви — отвърнах и поднесох чашата към устните си.

— Вие сте първата мароканка, която срещам в живота си. Сега тук е пълно с чужденци от различни националности, но всички идват от Европа.

— Никога ли не сте били в Мароко?

— Не. И съжалявам много, особено ако всички мароканки са като вас.

— Това е прекрасна страна с чудесни хора, но едва ли ще срещнете много жени като мен. Аз не съм типична мароканка, защото майка ми е испанка. Но обожавам Мароко: там живее семейството ми, там е домът ми, там са приятелите ми. Макар че сега живея в Мадрид.

Отново отпих от чашата — бях доволна, че се налагаше да скрия истината само за най-необходимото. Лъжите се бяха превърнали в неотменна част от живота ми, но се чувствах по-сигурна, ако не беше нужно да прибягвам често към тях.

— Вие също говорите отлично испански — отбелязах аз.

— Работил съм с испанци. Баща ми в продължение на години имаше съдружник в Мадрид. Преди войната, искам да кажа — войната в Испания, ходех често в Мадрид по работа. Напоследък се занимавам с друг бизнес и пътувам по-рядко до Испания.

— Вероятно моментът не е подходящ.

— Зависи — каза той с лека ирония. — Изглежда, при вас нещата вървят добре.

Усмихнах се отново, като се питах какво, по дяволите, му бяха разказали за мен.

— Виждам, че сте добре осведомен.

— Поне се опитвам.

— Да, трябва да призная, че скромната ми дейност не върви зле. Всъщност, както знаете, затова съм тук.

— За да отнесете в Испания най-хубавите платове за новия сезон.

— Наистина това е намерението ми. Казаха ми, че имате прекрасни китайски коприни.

— Искате ли да знаете истината? — попита той, като ми намигна престорено съучастнически.

— Да, моля ви — казах аз тихо, като влязох в тона му.

— Истината е, че не знам — поясни той със смях. — Нямам никаква представа какви са коприните, които внасяме от Макао. Не се занимавам пряко с това. Текстилният бранш…

Един слаб млад мъж с тънки мустаци, може би секретарят му, се приближи учтиво, извини се на португалски и прошепна в лявото му ухо нещо, което не успях да чуя. Престорих се, че съзерцавам тъмнеещия хоризонт отвъд градината. Белите електрически глобуси току-що бяха запалени, оживените разговори и акордите на пианото продължаваха да се носят във въздуха. Вместо да се отпусна обаче в този истински рай, аз бях изцяло погълната от случващото се между двамата мъже. Предположих, че това ненадейно прекъсване беше съгласувано предварително: ако срещата с мен не му беше по вкуса, Да Силва можеше да се сдобие с оправдание и си тръгне веднага, изтъквайки като причина някой неочаквано възникнал въпрос. Ако обаче решеше, че си струва да остане с мен би могъл да изслуша съобщението и просто да отпрати новодошлия.

За щастие избра второто.

— Както ви казвах — продължи той, след като сътрудникът му си отиде, — аз не се занимавам пряко с вноса на платове. Искам да кажа, че съм наясно с данните и цифрите, но не знам какви са естетическите им качества, които, предполагам, ви интересуват.

— Вероятно някой ваш служител може да ми помогне — подхвърлих аз.

— Разбира се, имам много добре обучен персонал. Но бих желал да се заема лично.

— Не искам да ви причинявам…

Не ме остави да довърша.

— За мен ще бъде удоволствие да ви помогна — каза той и направи жест на сервитьора да напълни отново чашите. — Колко време смятате да останете сред нас?

— Около две седмици. Но бих искала да се възползвам от престоя, за да посетя и други доставчици, например ателиета и магазини за обувки, шапки, бельо, галантерия… Както вероятно знаете, сега в Испания не може да се намери почти нищо прилично.

— Не се безпокойте, ще ви предоставя всички необходими контакти. Нека си помисля — утре сутринта заминавам за кратко, надявам се да се върна до два дни. Желаете ли да се видим в четвъртък сутринта?

— Разбира се, но не искам да ви притеснявам…

Той се приведе напред и впери поглед в мен.

— Вие никога не бихте могли да ме притесните.

„Така си мислиш“, мина ми като светкавица през ума. На устата ми обаче се появи поредната усмивка.

Продължихме да бъбрим за дреболии. Десет, може би петнайсет минути. Когато пресметнах, че е настъпил моментът да сложа край на срещата, престорих се, че се прозявам, и веднага след това прошепнах смутено:

— Съжалявам. Нощта във влака беше изтощителна.

— Тогава ви оставям да си починете — каза той и се изправи.

— Освен това имате уговорена вечеря.

— А, да, вярно, вечерята. — Дори не си направи труда да погледне часовника. — Навярно ме чакат — добави неохотно.

Предположих, че лъже. А може би не лъжеше.

Тръгнахме към фоайето и по пътя той поздравяваше ту едни, ту други, като сменяше езиците с удивителна лекота. Тук ръкостискане, там потупване по гърба; сърдечна целувка по бузата на една крехка като мумия старица и дяволито намигване към две натруфени дами, обсипани с бижута от главата до петите.

— В Ещорил е пълно със застарели дами, които някога са били богати, но вече не са — прошепна ми той на ухото. — Вкопчили са се обаче в миналото със зъби и нокти и предпочитат да ядат хляб и маслини, но да не продават на безценица малкото, което е останало от повехналото им величие. Ходят, отрупани с перли и брилянти, загръщат се във визон и хермелин дори посред лято, но в ръката си носят само чанта, пълна с паяжини, в която от месеци не е имало дори едно ескудо.

Безупречната елегантност на роклята ми беше напълно в тон с обстановката и той се погрижи това да бъде забелязано от всички наоколо. Не ме представи на никого, нито ми каза кой кой е — само вървеше до мен, в крачка с мен, сякаш ме ескортираше, все така любезен, показвайки ме като трофей.

Докато се отправяхме към изхода, аз направех бърза равносметка на срещата. Мануел да Силва беше дошъл, за да ме поздрави, да ме покани на чаша шампанско и най-вече да ме прецени със собствените си очи дали си струва да се заеме лично с поръчението, което бе получил от Мадрид. Някой чрез някого и чрез посредничеството на още някой му бе поискал като услуга да бъде внимателен към мен, но това можеше да се свърши по два начина. Единият беше да прехвърли отговорността, да накара някой компетентен служител да ме обгрижва, като самият се освободи от това задължение. Вторият начин беше да се обвърже лично. Времето му беше безценно и ангажиментите му бяха без съмнение многобройни. Обстоятелството, че бе предложил да се заеме лично с незначителните ми поръчки, означаваше, че задачата ми се развиваше в положителна посока.

— Ще се свържа с вас веднага щом мога.

Той протегна ръка, за да се сбогува.

— Много благодаря, господин Да Силва — казах аз, като протегнах и двете си ръце.

— Моля ви, наричайте ме Мануел — предложи той. Забелязах, че задържа ръцете ми няколко секунди повече от необходимото.

— Тогава аз съм Арис за вас.

— Лека нощ, Арис. За мен беше истинско удоволствие да се запозная с вас. Починете си и се наслаждавайте на страната ни до следващата ни среща.

Влязох в асансьора и издържах погледа му, докато двете позлатени врати започнаха да се затварят, стеснявайки постепенно гледката към фоайето. Мануел да Силва остана пред тях, докато фигурата му също изчезна — първо раменете, после ушите и вратът и накрая носът.

Когато най-после бях извън полезрението му и се понесохме нагоре, аз издъхнах толкова силно, че младият мъж, който обслужваше асансьора, едва се сдържа да не попита как се чувствам. Първата стъпка от мисията ми беше направена: изпитанието бе преодоляно.

52.

Слязох да закуся рано. Портокалов сок, птича песен, бял хляб с масло, прохладната сянка под тентата, бишкоти и превъзходно кафе. Удължих колкото се може повече престоя си в градината: в сравнение с напрежението, с което започваха дните в Мадрид, това ми се стори самият рай. Когато се върнах в стаята, намерих букет екзотични цветя на писалището. По навик побързах да развържа панделката, която го украсяваше, за да потърся кодирано съобщение. Не намерих нито точки, нито тирета, които да предават инструкции — в замяна на това имаше картичка, написана на ръка.

Имаше елегантен и решителен почерк. Въпреки доброто впечатление, което предполагах, че съм оставила миналата нощ, посланието не беше ласкателно, нито дори галантно. Любезно, но сдържано и лаконично. По-добре така. За момента.

Жуау се оказа мъж с посивяла коса, сива униформа и буйни мустаци, прехвърлил шейсетте поне десетилетие по-рано. Чакаше ме на входа на хотела, като разговаряше с други доста по-млади свои колеги и пушеше цигара след цигара в очакване на някаква работа.

— Господин Да Силва ме изпраща, за да закарам госпожицата, където пожелае — заяви той, като ме огледа невъзмутимо от главата до петите. Предположих, че не за първи път изпълнява подобно поръчение.

— На пазар в Лисабон, ако обичате. — Всъщност целта ми не бяха магазините, просто трябваше да убия времето, докато чакам Мануел да Силва да се появи отново.

Много скоро си дадох сметка, че Жуау няма почти нищо общо с традиционния дискретен и съсредоточен в работата си шофьор. Веднага след като подкара черното „Бентли“, той спомена нещо за времето, две минути по-късно се оплака от състоянието на пътя; по-късно, доколкото успях да разбера, подхвърли нещо за цените. Това явно желание за разговор ме заставяше да приема едната от две съвършено различни роли: тази на надменна дама, която служителите за по-нисши същества, незаслужаващи и поглед, или ролята на благосклонна и симпатична чужденка, която, макар и да се държи дистанцирано, няма нищо против да бъде очарователна дори с прислугата. Щеше да ми е по-лесно да приема първата роля и да прекарам деня, потънала в собствения си свят, без натрапчивото вмешателство на този стар бъбривец, но се отказах веднага щом спомена, че е работил петдесет и три години за семейство Да Силва. Разбира се, ролята на надменна дама бе по-комфортна, но другата възможност щеше да ми донесе много по-голяма полза. В мой интерес беше да оставя Жуау да говори, колкото и изтощително да се окажеше това: след като познаваше миналото на Да Силва, може би щях да науча нещичко и за настоящето му.

Движехме се по крайбрежната магистрала, покрай морето, което бучеше вдясно от нас, а когато се появиха доковете на Лисабон, аз вече имах ясна представа за търговската дейност на рода. Мануел да Силва беше син на Мануел да Силва и внук на Мануел да Силва — трима мъже от три различни поколения, чието богатство започнало от обикновена пристанищна кръчма. В началото дядото наливал вино зад тезгяха, след това започнал да го продава на едро в бъчви; тогава търговията се прехвърлила и един схлупен и вече изоставен склад, който Жуау ми покача в движение. Синът поел щафетата и разширил предприятието: към виното добавил и други стоки, с които търгувал на едро, скоро започнали първите опити за търговия с колониите. Когато управлението минало в третата брънка от рода, бизнесът вече процъфтявал, но окончателното му утвърждаване настъпило при последния Мануел, с когото се бях запознала. Памук от Кабо Верде, дървесина от Мозамбик, китайска коприна от Макао. Напоследък отново се обърнал към разработването на национални ресурси — пътувал в провинцията, макар че Жуау не успя да ми каже с какво точно търгува там.

Старият Жуау беше всъщност пенсионер — един племенник го бе заместил преди няколко години като личен шофьор на третия Да Силва. Той обаче все още вършеше някои дребни задачи, които шефът му възлагаше от време на време: кратки пътувания, дребни доставки и поръчки. Например да разхожда из Лисабон една модистка в майското утро.

От един магазин в Шиалу купих няколко чифта ръкавици, които беше толкова трудно да се намерят в Мадрид. От друг — дузини копринени чорапи, недостижим блян за испанките в следвоенното време. Малко по-нататък пролетна шапка, ароматизирани сапуни и два чифта сандали; после американска козметика: туш за мигли, червило и нощни кремове, които ухаеха възхитително. Какъв рай в сравнение с оскъдицата в моята нещастна Испания. Всичко беше достъпно, красиво и разнообразно, на една ръка разстояние, стига да извадиш портмонето от чантата. Жуау ме водеше усърдно от място на място, натовари покупките ми, отвори и затвори безброй пъти задната врата, за да се качвам и слизам удобно от колата, препоръча ми да обядвам в един очарователен ресторант и ми показа улици, площади и паметници. И мимоходом ми поднесе това, което най-много желаех: непрекъснато нахвърляше щрихи за Да Силва и семейството му. Някои бяха безинтересни: че бабата била истинския двигател на първоначалния бизнес, че майката умряла млада, че по-голямата сестра била омъжена за очен лекар, а най-малката влязла в манастир на босите кармелитки. Други сведения обаче ми се сториха по насърчителни. Ветеранът шофьор ги изреждаше с наивна непринуденост; само трябваше да го притисна тук-там при всеки невинен коментар: дон Мануел имал много приятели португалци и чужденци, англичани — да, разбира се, също и германци напоследък; да, приемал често познати в дома си, всъщност искал всичко да е готово, ако реши да се появи с гости на обяд или вечеря, понякога в лисабонската си къща в Лапа, понякога в Кинта де Фонте — вилата извън града.

През този ден имах възможност да се запозная и с обитателите на Лисабон: хора с всякакво положение, мъже с тъмни костюми и елегантни дами, новобогаташи, току-що пристигнали от провинцията, за да си купят златни часовници и да си поставят зъбни протези, жени, облечени в черно от главата до петите, германци със заплашителен вид, евреи бежанци, които вървяха с наведена глава или се редяха на опашка, за да си купят билет, който щеше да ги отведе към спасението, чужденци с различни акценти, избягали от войната и опустошителните й последици. Предположих, че сред тях се намира и Розалинда. По моя молба, все едно че ставаше дума за обикновен каприз Жуау ми показа красивия булевард „Либертаде“ с настилката му от бели и черни павета и дървета, високи колкото сградите, покрай които се издигаха. Там живееше тя, на номер сто и четиринайсет — този беше адресът, написан на писмата, които Бейгбедер донесе в дома ми в онази може би най-горчива нощ в живота му. Потърсих номера и го открих върху голяма врата от масивно дърво, разположена в центъра на внушителна, облицована с плочки фасада. „Колко жалко“, казах си аз, изпълнена с тъга.

Следобед продължихме да обикаляме из града, но към пет часа имах чувството, че ще припадна. Денят беше горещ и изтощителен, а главата ми направо бе гръмнала от неизчерпаемата словоохотливост на Жуау.

— Последна спирка, ето тук — предложи той, когато му казах, че е време да се връщаме. Спря колата пред едно кафене с модернистичен вход на улица „Гарет“. „А Бразилейра“. — Никой не може си тръгне от Лисабон, преди да е изпил чаша хубаво кафе — добави той.

— Но, Жуау, много е късно… — възразих аз с плачлив глас.

— Само пет минути. Влезте и си поръчайте едно, ще видите, че няма да съжалявате.

Съгласих се неохотно: не исках да обиждам този неочакван информатор, който в някой момент би могъл отново да ми е полезен. Въпреки претрупаната украса и многобройните посетители, заведението беше прохладно и приятно. Барплотът вдясно, масите вляво; отсреща часовник, позлатени гипсови орнаменти на тавана и големи картини на стените. Поднесоха ми малка бяла порцеланова чаша. Опитах предпазливо кафето. Черно, силно, превъзходно кафе. Жуау беше прав: можеше да съживи и мъртвец. Докато чаках, да изстине, направих преглед на деня. Отделих няколко сведения за Да Силва, прецених ги и мислено ги класифицирах. Когато в чашата остана само утайката, оставих до нея една банкнота и станах.

Срещата беше толкова неочаквана, толкова внезапна и шокираща, че не успях да реагирам. В момента, в който се готвех да изляза, влязоха трима мъже, които разговаряха помежду си: три шапки, три вратовръзки, три лица, които говореха на английски. Две от тях непознати, третото — не. Бяха минали повече от три години, откакто се разделихме. През това време Маркъс Логан почти не се бе променил.

Видях го, преди той да ме види. Когато ме забеляза, аз вече панически гледах към вратата.

— Сира… — прошепна той.

Отдавна никой не ме бе наричал така. Стомахът ми се сви и за малко да повърна кафето върху мраморния под. Пред мен, на по-малко от два метра, току-що произнесъл последния звук на името ми, със застинала изненада на лицето, стоеше мъжът, с когото споделих страхове и радости, мъжът, с когото се смях, разговарях, изличах, танцувах и плаках, който ми бе върнал майка ми и в когото не си позволих да се влюбя, въпреки че в продължение на няколко напрегнати седмици ни свързваше нещо много по-силно от обикновеното приятелство. Внезапно миналото се спусна като завеса между нас — Тетуан, Розалинда, Бейгбедер, хотел „Насионал“, старото ми ателие, бурните дни и безкрайните нощи; това, което е могло да бъде във време, вече безвъзвратно отминало. Искаше ми се да го прегърна, да кажа: да, Маркъс, аз съм. Искаше ми се да го помоля отново: изведи ме от тук; да се затичаме двамата, хванати за ръце, както направихме някога сред сенките на една градина в Африка, да се върна в Мароко, да забравя, че съществува нещо, наречено Секретна разузнавателна служба, че ми предстои опасна задача и че трябва да се върна в тъжния и сив Мадрид. Не направих нито от това, защото разумът ми нададе тревожен сигнал, по-могъщ от волята ми, който ме предупреди, че единственият изход е да се престоря, че не го познавам. И аз му се подчиних.

Не реагирах при произнасянето на името ми, нито благоволих да го погледна. Сякаш бях глуха и сляпа, сякаш този мъж не бе означавал нищо в живота ми, сякаш сълзите ми не бяха намокрили реверите му, докато го молех да не си тръгва. Сякаш дълбокото чувство, което се бе появило между нас, се беше разтворило в паметта ми. Просто го отминах, вперила поглед в изхода, и се устремих хладнокръвно и решително натам.

Жуау беше отворил задната врата на колата и ме чакаше. За щастие вниманието му бе насочено към някаква улична свада на отсрещния тротоар, която включваше едно куче, един велосипед и неколцина продавачи, които ядосано спореха. Забеляза присъствието ми едва когато го извиках.

— Да тръгваме бързо, Жуау, капнала съм — прошепнах аз, докато се настанявах в колата.

Затвори вратата веднага щом се качих. Миг след това седна зад волана и запали мотора. Попита ме дали съм харесала последната му препоръка. Не отговорих. Цялото ми внимание беше съсредоточено в това да гледам напред и да не се обръщам. Когато обаче „Бентли“-то потегли по павираната улица, някаква ирационална сила надви съпротивата ми и ме накара да направя това, което не трябваше: да се обърна и да го погледна.

Маркъс беше излязъл и стоеше неподвижно на входа, все още с шапка на главата, като наблюдаваше съсредоточено как си тръгвам, пъхнал ръце в джобовете на панталона. Може би се питаше дали жената, която току-що бе видял, е същата жена, която един ден можеше да обикне, или беше нейният призрак.

53.

Щом стигнахме до хотела, казах на шофьора да не ме чака на следващия ден, макар Лисабон да беше относително голям град, не исках да рискувам да срещна отново Маркъс Логан. Оправдах се с умората си и се оплаках от главоболие, каквото нямах: предполагах, че Да Силва скоро щеше да научи за отказа ми да изляза отново, не исках да си помисли, че отхвърлям любезното му предложение, без основателна причина. Прекарах остатъка от следобеда във ваната, а голяма част от нощта — седнала на терасата, загледана разсеяно в светлините над морето. През тези дълги часове не престанах да мисля за Маркъс нито за миг, за него като мъж, за времето, през което бяхме заедно, и за последиците, които можеха да възникнат, ако отново го срещнех в някой неподходящ момент. Легнах си едва на разсъмване. Стомахът ми беше празен, устата — пресъхнала, а душата — свита.

Градината и закуската бяха прекрасни като миналия ден, но въпреки опитите да се отпусна, не успях да им се насладя както преди. Насилих се да закуся добре, въпреки че не бях гладна, дълго време прелиствах различни вестници, напечатани на езици, които не разбирах, и напуснах терасата едва когато тук-там по масите бяха останали шепа посетители. Все още нямаше единайсет. Имах цял ден на разположение и нищо, с което да го запълня, освен със собствените си мисли.

Когато се върнах в стаята, тя вече бе оправена. Отпуснах се на леглото и затворих очи. Десет минути. Двайсет. Трийсет. Не стигнах до четирийсетте — не можех да издържа нито секунда повече да предъвквам едно и също. Преоблякох се: сложих си лека пола, бяла памучна блуза и ниски сандали. Завързах на главата си щампована кърпа, скрих се зад големи слънчеви очила и излязох от стаята, като не се погледнах в огледалото — не исках да видя мрачното изражение на лицето си.

Плажът беше пуст. Вълните — широки и гладки — следваха монотонно една след друга. Недалеч се виждаше нещо като замък и врязано в морето възвишение с разкошни вили: отсреща — един голям почти колкото тревогата ми океан. Седнах на пясъка и се загледах в прииждащата пяна, докато изгубих представа за времето и се унесох. Всяка вълна донасяше със себе си един спомен, една картина от миналото: за момичето, което бях някога, за успехите и страховете ми, за приятелите, които оставих в някое кътче на времето; образи от други земи, звучене на други гласове. Тази сутрин обаче морето ми напомни най-вече за забравени в кътчетата на паметта усещания — милувката на една любима ръка, твърдостта на едно приятелско рамо, радостта от споделеното и копнежа по желаното.

Беше почти три следобед, когато изтърсих пясъка от полата си. Часът беше толкова подходящ за връщане, колкото и всеки друг. И също толкова неподходящ. Прекосих шосето към хотела, по което не се движеха почти никакви коли. Една се отдалечаваше, друга бавно се приближаваше. Стори ми се смътно позната. Обхваната от любопитство, забавих крачка и я изчаках да мине покрай мен. Тогава разбрах коя е колата и кой шофираше „Бентли“-то на Да Силва с Жуау на волана. Каква случайност, каква неочаквана среща. Или не, помислих си внезапно и изтръпнах. Вероятно имаше куп причини старият шофьор да обикаля бавно из улиците на Ещорил, но интуицията ми подсказваше, че всъщност е търсел мен. „Вземи се в ръце, момиче, вземи се в ръце!“ щяха да ми кажат Канделария и майка ми. И понеже тях ги нямаше, казах си го аз. Да, трябваше да се взема в ръце: бдителността ми беше отслабнала. Срещата с Маркъс ме беше разтърсила до дъното на душата и бе извадила на повърхността безброй спомени и усещания, но сега не беше моментът да се отдавам на носталгията. Имах задача, ангажимент, роля, която трябваше да изиграя, образ, който да представя, и мисия, която трябваше да изпълня. Със съзерцание на вълните нямаше да постигна нищо друго, освен да си загубя времето и да изпадна в меланхолия. Време беше да се върна към реалността.

Ускорих крачка и си придадох енергичен и жизнерадостен вид. Макар че Жуау си бе отишъл, други очи може би ме наблюдаваха от някой ъгъл по заповед на Да Силва. Беше невъзможно да ме подозира, но вероятно властната му и свикнала да контролира личност искаше да знае какво точно прави мароканската гостенка, вместо да се възползва от колата му. И аз трябваше да се погрижа да му го покажа.

Качих се в стаята си по една странична стълба; издокарах се и се появих отново. Леката пола и памучната блуза отпреди половин час бяха заменени от елегантен оранжев костюм, вместо ниските сандали носех обувки от змийска кожа с остри като игли токчета. Свалих очилата и се гримирах с козметичните продукти, които купих миналия ден. Косата ми, вече без шал, падаше свободна върху раменете. Слязох по централното стълбище с полюляваща се походка и се разходих бавно по балкона на горния етаж, гледащ към широкото фоайе. Слязох още един етаж до партера, като се усмихвах на всички, които срещах по пътя. Поздравих с елегантно накланяне на главата дамите — не ме интересуваше възрастта им езикът им и дали благоволяваха да отвърнат на поздрава ми. Засилих пърхането с мигли към господата, повечето от които бяха чужденци; на някакъв грохнал индивид дори подарих кокетна усмивка. Поръчах на един от рецепционистите телеграма до доня Мануела и поисках да я изпратят на моя адрес.

После седнах на едно от креслата, разположени в групи по четири из обширното фоайе, като се постарах да застана на оживено и видно място. Тогава кръстосах крака, поисках два аспирина и чаша чай и през остатъка от следобеда всеки, който минеше от там, можеше да ме види.

В продължение на три часа прикривах отегчението си, докато накрая стомахът ми се присви от глад. Край на представлението: вече с чиста съвест можех да се върна в стаята и да поръчам да ми донесат вечеря там. Тъкмо се канех да стана, когато едно пиколо се приближи с малък сребърен поднос в ръка. На подноса — плик. А в него — картичка.

Наистина новините имаха криле. Понечих да се обърна и да потърся с поглед шофьора на Да Силва или самия него, но се сдържах. Макар че някой от двамата вероятно все още бе наблизо, аз запалих с хладно безразличие и отново се престорих, че съм погълната от едно от американските списания, с които бях запълнила част от следобеда. След половин час, когато фоайето вече бе полупразно и по-голямата част от гостите се бяха пръснали из бара, терасата и трапезарията, аз се върнах в стаята си, решена да избия напълно от главата си Маркъс и да се подготвя за трудния ден, който ме очакваше след края на нощта.

54.

Жуау хвърли угарката на земята, каза „добро утро“, докато я размазваше с подметката на обувката си, и отвори вратата на колата. Отново ме изгледа от горе до долу. Този път обаче не се налагаше да съобщава нещо на шефа си за мен, защото аз самата щях да се видя с него след половин час.

Офисът на Да Силва се намираше на централната улика „Оро“, улицата на златото, която свързваше площад „Росио“ с площад „Комерсио“ в Байша. Сградата беше елегантна, но без всякаква показност, макар че всичко наоколо излъчвате мирис на пари, сделки и доходни дейности. Банки, заложни къщи, офиси, облечени с костюми господа, забързани служители и тичащи пикола съставяха панорамата отвън.

Слязох от колата и бях посрещната от същия слаб мъж, който прекъсна разговора ни вечерта, когато се запознахме с Да Силва. Внимателен и любезен, този път той ми стисна ръката и се представи лаконично като Жоаким Гамбоа; веднага след това ме поведе почтително към асансьора. В началото помислих, че офисът се намира на някой от етажите, но скоро разбрах, че всъщност цялата сграда е седалище на компанията.

— Дон Мануел ще ви приеме веднага — обяви той, след което изчезна.

Стените на приемната, където ме настани, бяха облицовани с ламперия, която изглеждаше прясно лакирана. Шест кожени кресла оформяха чакалнята; малко по-навътре, близо до двукрилата врата, водеща към кабинета на Да Силва, имаше две бюра, едното от които беше заето. На първото работеше около петдесетгодишна секретарка, която, ако се съди по сериозността, с която ме поздрави, и по възхитителното старание, с което записа нещо в една дебела тетрадка, сигурно беше дискретна и делова служителка, мечтата на всеки началник. Колежката й, доста по-млада, се появи след две минути от кабинета на Да Силва, придружавайки мъж с невзрачен вид. Вероятно бе клиент или търговски партньор.

— Господин Да Силва ви очаква, госпожице — каза тя с неприветливо изражение. Престорих се, че не й обръщам особено внимание, но един поглед ми беше достатъчен, за да я преценя. Приблизително на моята възраст. С очила за късогледство, със светла коса и кожа, добре облечена, макар че качеството на дрехите й беше по-скоро скромно. Не успях да я огледам повече, защото в този момент самият Мануел да Силва излезе да ме посрещне.

— За мен е удоволствие да ви посрещна тук, Арис — каза той на перфектния си испански.

Благодарих му, като умишлено бавно протегнах ръка, за да му дам време да ме види и да реши дали все още съм достойна за вниманието му. Ако съдех по реакцията му, явно беше така. Бях се постарала — за тази делова среща бях облякла сребристосив тоалет от две части с тясна пола, вталено сако и бяло цвете на ревера, което освежаваше дрехата. Резултатът беше оценен с одобрителен поглед и галантна усмивка.

— Моля, заповядайте. Тази сутрин ми донесоха всичко, което искам да ви покажа.

В единия ъгъл на просторния кабинет, под голяма карта на света имаше няколко топа плат. Коприни. Естествени коприни, лъскави и гладки, прекрасни коприни в искрящи цветове. Достатъчно бе да ги докосна, за да си представя колко красиво ще падат в тоалетите, които можех да ушия от тях.

— Отговарят ли на очакванията ви?

Гласът на Мануел да Силва прозвуча зад гърба ми. За няколко секунди, може би минута, бях забравила за него и за неговия свят. Удоволствието, което изпитах, когато се уверих в красотата на платовете, когато усетих тяхната мекота и си представих готовите дрехи, ме беше откъснало за миг от реалността. За щастие не се наложи да хваля престорено стоката, която ми предлагаше.

— Надхвърлят ги. Прекрасни са.

— Тогава ви съветвам да вземете колкото се може повече метра, защото се опасявам, че скоро ще ги изкупят.

— Толкова голямо ли е търсенето?

— Така предполагаме. Макар и не точно за дрехи.

— А за какво друго? — попитах изненадано.

— За много по-належащи нужди в тези времена — за войната.

— За войната? — запитах аз, като се престорих на учудена. Знаех, че в други страни е така, Хилгарт ме беше предупредил в Танжер.

— Използват коприната за изработка на парашути, за предпазване на барута и дори за велосипедни гуми.

Изсмях се престорено.

— Какво безразсъдно разхищение! От коприната, необходима за един парашут, могат да се ушият поне десет вечерни тоалета.

— Да, но времената са трудни. А воюващите страни скоро ще са готови да платят добра цена за тях.

— А вие, Мануел, на кого ще продадете тази красота на германците или на англичаните? — попитах шеговито, сякаш не приемах сериозно думите му. Самата аз се учудих от наглостта си, но той прие шегата.

— Ние, португалците, поддържаме традиционни търговски връзки с англичаните, макар че в тези смутни времена никога не се знае… — Довърши обезпокоителния си отговор със смях, но преди да разтълкувам думите му, той отклони разговора към по-практични и близки теми. — Тук има папка с подробни данни за платовете: справки, качество, цени — с една дума, обичайното — каза, като се приближи до писалището си. — Вземете я в хотела, разгледайте я и когато направите избора си, попълнете формуляр за поръчка и аз ще се погрижа да ви доставят всичко директно в Мадрид; ще го получите за по-малко от седмица. Можете да извършите плащането от там при получаването на стоката, за това не се безпокойте. И не забравяйте да свалите двайсет процента отстъпка от цената на всеки артикул — жест от страна на компанията.

— Но…

— А тук — добави той, като не ме остави да се доизкажа — имате друга папка със списък на местните доставчици на артикули и стоки, които може да ви заинтересуват. Конци, галантерия, копчета, кожи… Позволих си от ваше име да ви уредя срещи с всички тях; ето това е графикът ви, в това каре: този следобед ще ви чакат братята Соареш, имат най-добрите конци в Португалия; утре, петък сутрин, ще ви приемат в „Каза Барбоза“, където изработват копчета от африканска слонова кост. В събота сутринта имате посещение при кожаря Алмейда и това е всичко до следващия понеделник. Но се пригответе, защото седмицата ще започне отново с много срещи.

Разгледах изпълнения с квадратчета лист и скрих изненадата си от отлично свършената работа.

— Виждам, че освен неделята, вие сте оставили свободен и утрешния следобед — казах, без да вдигам поглед от листа.

— Грешите.

— Едва ли. В графика мястото е празно, вижте.

— Наистина е празно, защото помолих секретарката си да го остави така, но съм предвидил нещо, с което да го запълним. Бихте ли вечеряли утре с мен?

Взех от него втората папка, която той продължаваше да държи в ръце, и не отговорих. Първо разгледах съдържанието й: няколко страници с имена, данни и цифри, които се престорих, че изучавам с интерес, макар че в действителност само прокарах поглед по тях, без да се спирам на никое от тях.

— Добре, приемам — потвърдих, след като изчаках да минат няколко дълги секунди. — Но само ако ми обещаете нещо.

— Разбира се, стига да е във възможностите ми.

— Условието ми е следното: ще вечерям с вас, ако ми обещаете че нито един войник няма да скочи във въздуха с тези прекрасни коприни, вързани на гърба му.

Той се разсмя весело и установих за пореден път, че се смее прекрасно. Мъжествено, силно и едновременно с това елегантно. Спомних си думите на съпругата на Хилгарт: Мануел да Силва наистина беше привлекателен мъж. И тогава сянката на Маркъс Логан премина пред очите ми с бързината на комета.

— Ще направя каквото мога, обещавам, но знаете как е в бизнеса… — каза той, като сви рамене, а в ъгълчето на устата му се появи лека иронична усмивка.

Неочаквано звънене прекъсна думите му. Звукът излизаше от бюрото му, от един сив апарат, на който мигаше зелена светлинна.

— Извинете ме за момент, моля. — Внезапно бе възвърнал сериозността си. Натисна един бутон и гласът на младата секретарка се разнесе, деформиран от апарата:

— Чака ви хер Вайс. Казва, че е спешно.

— Въведете го в заседателната зала — нареди той. Държането му коренно се бе променило — хладнокръвният предприемач бе изместил очарователния мъж. Или беше обратното. Още не го познавах добре, за да разбера кой от двамата е истинският Мануел да Силва.

Обърна се към мен и се опита да си възвърне предишната любезност, но не успя да го постигне напълно.

— Извинете ме, но понякога ми се струпва много работа.

— Моля ви, вие ме извинете, че ви отнемам от времето…

Не ме остави да довърша — въпреки че се опитваше да го прикрие, излъчваше известно нетърпение. Протегна ми ръка.

— Ще ви взема утре в осем, съгласна ли сте?

— Напълно.

Сбогувахме се набързо, моментът не беше подходящ за кокетничене. Назад останаха шегите и лековатите приказки, щяхме да ги подновим друг път. Изпрати ме до вратата. Когато излязох в приемната, потърсих с поглед въпросния хер Вайс, но заварих само двете секретарки: едната съвестно тракаше на пишещата машина, а другата поставяше в пликове купчина писма. Те се сбогуваха с мен демонстрирайки любезност в доста различна степен, но аз не им обърнах внимание: много по-важни въпроси занимаваха ума ми.

55.

Бях донесла от Мадрид една тетрадка с намерението да записвам в нея всичко, което ми се стори интересно, и същата вечер започнах да прехвърлям на хартията това, което бях видяла и чула до момента. Подредих данните, доколкото бе възможно, и после ги синтезирах максимално.

После скицирах няколко кройки, които никога нямаше да станат реалност, и с молив ги обградих с предполагаеми шевове. Постарах се разликата между дългите и късите тирета да е минимална, така че само аз да мога да ги различа; постигнах го с лекота, вече бях повече от тренирана. Разпределих в тях информацията и когато приключих, изгорих написаните на ръка листове в банята, хвърлих пепелта в клозетната чиния и дръпнах верижката. Оставих тетрадката в гардероба — нито нарочно скрита, нито изложена на показ.

Ако някой решеше да се рови във вещите ми, никога нямаше да заподозре, че съм я скрила нарочно.

Сега, когато имах ангажименти, времето сякаш летеше. Изминах неколкократно разстоянието между Ещорил и Лисабон по крайбрежната магистрала с Жуау на волана, избрах дузини макари с най-качествените конци и прекрасни копчета с безброй форми и големини. Държаха се с мен като с особено важна клиентка. Благодарение на Да Силва бях посрещната с внимание, улеснения при плащане, отстъпки и подаръци. И без да усетя, настъпи моментът и вечерям с него.

Срещата беше подобна на предишните: продължителни погледи, смущаващи усмивки и открито флиртуване. Макар че владеех ролята си и се бях превърнала в истинска артистка, трябваше да призная, че самият Мануел да Силва ме улесняваше с държането си. Отново ме накара да се почувствам като единствената жена на света, която бе способни да привлече интереса му, а аз отново се държах така, сякаш обстоятелството, че съм обект на внимание на един богат и привлекателен мъж, е нещо най-обикновено за мен. Не беше така обаче и затова трябваше да удвоя бдителността си. По никакъв начин не трябваше да се поддавам на емоциите — всичко беше работа, задължение. Би било много лесно да се отпусна, да се насладя на мъжа и на момента, но знаех, че трябва да остана с бистър ум и да се дистанцирам от чувствата.

— Резервирал съм маса в „Уондърбар“, клуба на казиното. Имат фантастичен оркестър, а игралната зала е наблизо.

Вървяхме сред палмите и пушехме; още не се беше смрачило напълно и светлините на фенерите блестяха като сребристи петънца на фона на виолетовото небе. Да Силва пак беше в предишното добро настроение — забавен и очарователен, без следа от напрегнатостта, която предизвика у него новината за присъствието на германеца в офиса му.

Всички в клуба го познаваха — от сервитьорите и служителите, които паркираха колите, до най-уважаваните клиенти. Отново се посипаха поздрави както първата вечер: сърдечни потупвания по рамото, ръкостискания и бегли прегръдки за господата; целувания на ръка, усмивки и щедри комплименти за дамите. Представи ме на някои от тях и аз мислено си отбелязах имената, за да ги прехвърля по-късно в скиците на кройките си.

Обстановката в „Уондърбар“ беше подобна на тази в хотел „Ду Парке“ — пъстра и космополитна. С една-единствена разлика, която предизвика у мен леко безпокойство: германците вече не бяха мнозинство, тук също се чуваше навсякъде английска реч. Опитах да се откъсна от тревогите си и да се съсредоточа в ролята си. Ясен ум и отворени очи и уши — ето за какво би трябвало да се погрижа. И разбира се, да пусна в ход целия си чар.

Управителят на салона ни заведе до малка маса в най-хубавия край на залата — стратегическо място, от което човек можеше да гледа и да бъде гледан. Оркестърът свиреше „In the mood“93 и много двойки вече пълнеха дансинга, докато други вечеряха; чуваха се разговори, поздрави и смехове, атмосферата беше непринудени бляскава. Мануел отказа менюто и без колебание поръча и за двамата. А после, сякаш през целия ден бе чакал този момент, се настани удобно, готов да посвети изцяло вниманието си на мен.

— Е, Арис, разкажете ми как се държаха с вас приятелите ми?

Разказах му за извършеното от мен, като го подправих обилно. Преувеличих ситуациите, коментирах с хумор някои подробности, имитирах гласове на португалски, разсмях го и отново отбелязах точка в моя полза.

— А как свърши вашата седмица? — попитах накрая аз. Най-сетне бе дошъл моят ред да слушам и да запомням. И ако съдбата беше на моя страна, може би щях да успея да измъкна нещо от него.

— Ще ти кажа само ако ми говориш на „ти“.

— Добре, Мануел. Кажи ми как мина времето ти, след като се видяхме вчера сутринта?

Не успя да ми каже веднага — някой ни прекъсна. Пак поздрави, пак сърдечни излияния. Дори да не бяха истински, изглеждаха такива.

— Барон Фон Кемпел, една изключителна личност — отбеляза той, когато възрастният благородник с коса като лъвска грива си тръгна от масата ни с несигурна походка. — Е, говорехме за това как са минали последните ми дни. Мога да ги определя само с две думи: ужасно скучно.

Знаех, че лъже, но се престорих, че му съчувствам.

— Поне имаш приятен офис, в който скуката е поносима, и компетентни секретарки, които ти помагат.

— Права си, не мога да се оплача. Щеше да бъде много по-тежко, ако работех като хамалин на пристанището или бях принуден да се справям с всичко сам.

— Отдавна ли работят за теб?

— Секретарките ли? Елиза Сомоза, по-възрастната, повече от трийсет години. Постъпи в компанията още по времето на баща ми, дори преди аз да започна работа в нея. Беатриш Оливейра, по-младата, постъпи преди три години, когато бизнесът се разрасна и Елиза не можеше да се справи с цялата работа. Не е особено дружелюбна, но е организирана, отговорна и знае чужди езици. Предполагам, че представителите на новата работническа класа не държат на сърдечните отношения с шефа — добави той, като вдигна чашата си в знак на наздравица.

Не харесах шегата му, но изпих глътка вино в отговор на наздравицата. В същия момент една двойка се приближи до масата: ослепителна зряла дама в дълъг до земята тоалет от виолетов шантунг, придружена от мъж, който й стигаше до рамото. За пореден път прекъснахме разговора и той премина на френски, представи ме и аз ги поздравих с изящен жест и едно кратко enchantée94.

— Семейство Манхайм, унгарци — поясни той, след като си тръгнаха.

— Всички ли са евреи? — попитах.

— Богати евреи, които чакат войната да свърши или да получат виза за Америка. Ще танцуваме ли?

Да Силва се оказа фантастичен танцьор. Румба, хабанера, джаз и пасо добле — танцуваше всичко. Оставих се да ме води: изминалият ден беше тежък, а двете чати вино от долината на Дуро, с които полях лангустата, явно ме бяха замаяли. Двойките на дансинга се умножаваха многократно в огледалата по колоните и стените, беше горещо. Затворих за миг очи, минаха две секунди, три, може би четири. Когато ги отворих, най-големите ми страхове бяха приели човешки образ.

Облечен в безупречен смокинг, с коса, сресана назад, застанал с леко раздалечени крака, ръце в джобовете и току-що запалена цигара между устните, Маркъс Логан стоеше там и ни наблюдаваше, докато танцуваме.

Първата мисъл, която ме връхлетя, беше да се отдалеча, да се махна от там.

— Може ли да седнем? Чувствам се малко уморена.

Макар че се постарах да напуснем дансинга откъм срещуположния на Маркъс край, с крайчеца на окото видях, че върви в същата посока. Ние заобикаляхме танцуващи двойки, а той — маси с вечерящи хора, но се движехме успоредно в една и съща посока. Усетих, че краката ми треперят, горещината в майската вечер внезапно ми се стори непоносима. Когато беше само на няколко метра от нас, се спря да поздрави някого и помислих, че се е бил запътил натам, но той се сбогува и продължи да се приближава все така решително и уверено. Тримата стигнахме едновременно до нашата маса, ние с Мануел отдясно, а той — отляво. И тогава помислих, че е дошъл краят.

— Логан, стара лисицо, къде ходиш? Не сме се виждали от цял век! — възкликна Да Силва, когато го забеляза. Двамата се потупаха сърдечно по гърба пред изумените ми очи.

— Звъних ти стотици пъти, но теб все те нямаше — каза Маркъс.

— Запознай се с Арис Агорик, една мароканска приятелка, която пристигна преди няколко дни от Мадрид.

Протегнах ръка, като се опитвах да не трепери, без да посмея да го погледна в очите. Той я стисна силно, сякаш казваше това съм аз, тук съм, реагирай.

— Приятно ми е — промълвих с дрезгав, тих, почти недоловим глас.

— Седни, изпий една чаша с нас — покани го Мануел.

— Не, благодаря. С приятели съм, дойдох само да те поздравя и да ти напомня, че трябва да се видим.

— В най-скоро време, обещавам.

— Не отлагай, трябва да поговорим за някои неща. — И тогава се обърна към мен. — Беше ми приятно да се запознаем, госпожице… — каза той, като се наведе леко. Този път бях принудена да го погледна в лицето. По него вече нямаше и следа от раните, с които го видях за пръв път, но чертите бяха все така изострени, а очите му съучастнически ме питаха какво, по дяволите, правя тук с този мъж.

— Агорик — едва успях да промълвя, все едно че на гърлото ми бе заседнал камък.

— Точно така, госпожица Агорик, извинете. Беше ми приятно да се запознаем. Надявам се да се видим отново.

Гледахме как се отдалечава.

— Свестен тип е този Маркъс Логан.

Отпих дълга глътка вода. Трябваше да си прочистя гърлото, усещах го грапаво като ренде.

— Англичанин ли е? — попитах.

— Да, англичанин. Имахме известни търговски контакти.

Отново отпих вода, за да осмисля чутото. Значи вече не се занимаваше с журналистика.

Гласът на Мануел ме изтръгна от мислите:

— Тук е прекалено горещо. Да си опитаме ли късмета на рулетката?

Отново се престорих, че съм в свои води, когато влязохме в разкошната зала. Великолепните полилеи, окачени на позлатени вериги се спускаха над масите, около които се трупаха стотици играчи, говорещи на толкова езици, колкото са народите, населяващи стара Европа. Килимите на пода заглушаваха звука от стъпките и усилваха присъщите шумове на този рай на хазарта: потракването на жетоните, бръмченето на рулетките, потрепването на топките от слонова кост в лудешкия им танц и виковете на крупиетата, които слагаха край на залаганията с Rien ne va plus!95 Около масите бяха насядали много клиенти, които поставяха жетоните си върху зеленото сукно, но много повече стояха прави зад тях и наблюдаваха внимателно залаганията. Заклети играчи аристократи, печелещи и губещи безгрижно в казината в Баден-Баден, Моите Карло и Довил, обясни ми Да Силва. Обеднели буржоа, забогатели мерзавци, почтени хора, превърнали се в негодници, и истински мерзавци превърнали се в господа. Някои от тях, тържествуващи и самоуверени, бяха облечени като за бал: мъжете с твърда яка и колосан нагръдник, жените надменно окичени с бляскавите си бижута. Имаше и хора с по-занемарен вид, боязливи и потайни, които търсеха някой познат, за да измъкнат пари от него — може би с надеждата за някоя малко вероятна нощ на слава; същества, готови да проиграят на масата за бакара последния фамилен накит или закуската за следващата сутрин. Онова, което движеше първите бе удоволствието от играта, желанието да се забавляват, шеметното напрежение или алчността; другите бяха тласкани от мрачно отчаяние.

Няколко минути се разхождахме и наблюдавахме различните маси: той все така отправяше поздрави и разменяше сърдечни фрази. Аз почти не говорех: единствено исках да се махна от тук, да се затворя в стаята си и да забравя за света; нищо друго не исках, освен този проклет ден най-после да свърши.

— Явно нямаш желание да станеш милионерка днес.

Усмихнах се вяло.

— Капнала съм — отвърнах. Постарах се гласът ми да прозвучи нежно; не исках да долови тревогата, която ме беше обзела.

— Искаш ли да те заведа в хотела?

— Ще ти бъда благодарна.

— Дай ми само минута. — Веднага след това той се отдалечи и махна с ръка на някакъв познат, когото току-що беше видял.

Стоях неподвижно, безучастно, без дори да опитам да се поразсея с ослепителния блясък и оживлението в залата. И тогава забелязах, че се приближава като сянка. Мина зад мен крадешком, почти ме докосна. Незабелязано, мимоходом, хвана дясната ми ръка, разтвори ловко пръстите ми и постави нещо в тях. Аз не се възпротивих. После, без да каже нищо, се отдалечи. Докато се преструвах, че наблюдавам съсредоточено една от масите, опипах нетърпеливо това, което ми беше дал — листче хартия, сгънато няколко пъти. Скрих го под широкия колан на роклята си точно в момента, в който Мануел се сбогува с познатите си и се отправи към мен.

— Тръгваме ли?

— Първо искам да отида до тоалетната.

— Добре, ще те чакам тук.

Потърсих го с поглед, докато вървях, но не открих и следа от него. В тоалетната нямаше никого, само една възрастна негърка дремеше до вратата. Извадих листчето от скривалището му разгънах нетърпеливо.

С. беше Сира, а Т. — Тетуан. Къде бях аз от времето в Африка, питаше Маркъс. Отворих чантата, за да потърся кърпичка и отговор, докато очите ми се пълнеха със сълзи. Намерих първото, но не и второто.

56.

В понеделник продължих обиколките си в търсене на стоки за ателието. Бяха ми уговорили среща с един шапкар на улица „Прага“, на крачка от офисите на Да Силва отличен претекст, за да прескоча дотам с единственото намерение да го поздравя. И между другото, да видя кой какво върши на негова територия.

Заварих единствено младата и антипатична секретарка; спомних си, че се нарича Беатриш Оливейра.

— Господин Да Силва е извън града. По работа — каза тя, без да дава повече обяснения.

Както и при предишното ми посещение, тя не прояви и най-малкото намерение да любезничи с мен. Но аз си помислих, че това е може би единственият шанс да бъда насаме с нея, и реших да се възползвам. Ако се съдеше по неприветливото и държане и лаконичните отговори, щеше да е изключително трудно да измъкна от нея нещо, което да си струва труда, но нямах кой знае какъв избор, затова реших да опитам.

— Колко жалко. Исках да се консултирам с него за платовете, които ми показа в четвъртък. Още ли са в кабинета му? — попитах. Сърцето ми заби учестено при мисълта, че бих могла да се вмъкна там в отсъствието на Мануел, но тя уби надеждата ми още преди да бе покълнала.

— Не. Отнесоха ги отново в склада.

Умът ми заработи бързо. Първият опит бе пропаднал; е, добре, трябваше да продължа да опитвам.

— Имате ли нещо против да седна за минутка? Цяла сутрин съм на крак, оглеждах шапки, тюрбани и канели; имам нужда да си отдъхна малко.

Не й дадох възможност да ми отговори — преди още да си отвори устата, аз се отпуснах в едно от кожените кресла, сякаш бях грохнала от умора. Запазихме мълчание, по време на което тя продължи да преглежда документ от няколко страници, като от време на време отбелязваше нещо с молив.

— Цигара? — попитах аз след две-три минути. Не бях заклета пушачка, но обикновено носех табакера с цигари в чантата. За да я извадя в моменти като този например.

— Не, благодаря — каза тя, без да ме погледне. Продължи да работи, докато аз палех цигарата си. Оставих я да чете още две минути.

— Предполагам, че вие сте намерили доставчиците, уредили сте срещите и сте приготвили папката с данните, нали?

Най-после вдигна глава за секунда.

— Да, аз.

— Отлична работа. Нямате представа колко ми бе полезна.

Промърмори едно кратко „благодаря“ и отново заби поглед в документа.

— Господин Да Силва явно има много контакти — продължих аз. — Сигурно е чудесно да поддържаш търговски връзки с толкова различни фирми. И най-вече с толкова чужденци. В Испания всичко е много по-скучно.

— Не съм изненадана — измърмори тя.

— Моля?

— Казвам, че не съм изненадана, като се има предвид кой управлява — процеди тя през зъби, привидно все още съсредоточена в работата си.

Радостна тръпка премина през мен — прилежната секретарка се интересуваше от политика. Добре, трябваше да опитам с това.

— Да, разбира се — отвърнах аз, докато гасях бавно цигарата си. — Какво може да се очаква от човек, който смята, че жените трябва да си стоят вкъщи, да готвят и да раждат деца.

— И който пълни затворите и не проявява никакво съчувствие към победените — добави рязко тя.

— Да, нещата май стоят така. — Разговорът напредваше в неочаквана посока, трябваше да действам изключително внимателно, за да спечеля доверието й и да я привлека на моя страна. — Познавате ли Испания, Беатриш?

Явно се изненада, че знам името й. Най-сетне благоволи да остави молива и ме погледна.

— Никога не съм била там, но знам какво става. Имам приятели, които ме държат в течение. Макар че вие едва ли знаете за какво говоря; вие принадлежите към друг свят.

Станах, приближих се и най-безцеремонно седнах накрая на бюрото й. Погледнах я отблизо, за да прозра в същността на жената, облечена в костюм от евтин плат, който сигурно й беше ушит преди години от някоя съседка срещу няколко ескудо. Зад очилата открих умни очи, а в яростната отдаденост, с която вършеше работата си — борчески дух, който ми се стори смътно познат. С Беатриш Оливейра не бяхме толкова различни. Две работещи момичета със сходен произход — бедни и отрудени. Две житейски съдби, които са тръгнали от близки точки, но в определен момент са се раздалечили. Времето бе превърнало нея в старателна служителка; мен — в илюзорна личност. Въпреки това, общото между нас беше може би много по-реално от различията. Аз бях отседнала в луксозен хотел, а тя сигурно живееше в къща с течащ покрив в някой беден квартал, но двете знаехме какво е да се бориш, за да не позволиш бедността да те следва по петите цял живот.

— Познавам много хора, Беатриш, много различни хора — казах тихо аз. — Сега общувам с богатите, защото работата ми го налага и защото някои неочаквани обстоятелства ме поставиха на тяхна страна, но знам какво е да студуваш през зимата, да ядеш фасул ден след ден и да излизаш от къщи преди изгрев, за да спечелиш мизерна надница. И ако случайно те интересува, аз също не харесвам тази Испания, която в момента градят. Сега ще приемеш ли една цигара?

Протегна ръка и мълчаливо взе цигарата. Поднесох й огън със запалката, после и аз запалих.

— Какво е положението в Португалия? — попитах я.

— Лошо — каза тя, след като изпусна дима. — Новата държава на Салазар може да не е толкова репресивна като Испания на Франко, но по отношение на авторитаризма и липсата на свободи не е кой знае колко по-различна.

— Тук поне ще запазите неутралитет във войната — казах аз, като се опитвах да я спечеля. — В Испания нещата не са толкова ясни.

— Салазар поддържа доста странен баланс, сключил е споразумения и с англичаните, и с германците. Британците винаги са били приятели на португалския народ, затова е учудващо, че проявява такава щедрост към германците, като им предоставя разрешения за износ и други привилегии.

— Е, това не е толкова странно, нали? В тези смутни времена нещата са много деликатни. Да си призная, не разбирам много от международна политика, но предполагам, че всичко е въпрос на интереси. — Подхвърлих това между другото, сякаш малко ме интересуваше: беше настъпил моментът да прекрача границата между общото и частното и трябваше да бъда предпазлива. — Същото става и в света на бизнеса, предполагам — добавих. Например онзи ден, докато бях в кабинета на господин Да Силва, вие самата съобщихте за посещението на един германец.

— Да, но това е друг въпрос. — Лицето и изразяваше неодобрение, но явно нямаше намерение да каже нищо повече.

— Онази вечер господин Да Силва ме покани на вечеря в казаното на Ещорил и се учудих колко много хора познава. Поздравяваше както англичани и американци, така и германци, и доста европейци от други страни. Досега не съм виждала човек, който с такава лекота да се разбира с всички.

Тя отново се намръщи недоволно. Въпреки това не каза нищо и аз нямах друг избор, освен да продължа да бъбря, за да поддържам разговора.

— Стана ми жал за евреите, които са били принудени да изоставят бизнеса и домовете си, за да избягат от войната.

— Дожаляло ви е за евреите от казиното в Ещорил? — попита тя с цинична усмивка. — Мен изобщо не ми е жал: живеят така, сякаш са в някаква безкрайна ваканция. На мен ми е жал за нещастниците, които са пристигнали с един жалък картонен куфар и по цял ден се редят на опашка пред консулствата и офисите на корабните компании за виза или за билет до Америка, каквито може би ниша няма да получат. Жал ми е за семействата, които спят скупчени в мръсните пансиони и се хранят в кухните за бедни, за нещастните момичета, които се предлагат по улиците в замяна на шепа ескудо, и за старците, които стоят с часове в кафенетата пред отдавна изпитото кафе, докато някой сервитьор не ги изгони — за всички тях ми е жал. А за онези, които всяка вечер пилеят богатството си в казиното, изобщо не ми е мъчно.

Това, което ми разказваше, беше наистина покъртително, но не можех да си позволя да се разсейвам: бяхме се насочили в правилната посока и аз трябваше да я следвам на всяка цена. Независимо от леките убождания на съвестта.

— Права сте, положението е много по-тежко за тези нещастни хора. Освен това за тях навярно е много болезнено да гледат как германците навсякъде се държат като у дома си.

— Сигурно…

— И най-вече е било ужасно да разберат, че страната, в която са дошли, е толкова благосклонна към Третия райх.

— Да, предполагам…

— И че дори някои португалски предприемачи разширяват бизнеса си чрез изгодни договори с нацистите…

Произнесох последната фраза с глух и дълбок глас, като се приближих към нея и сниших тон. Гледахме се втренчено, без никоя от нас да отклони погледа си.

— Коя сте вие? — попита тя накрая. Беше се дръпнала назад и се бе облегнала на стола, сякаш искаше да се отдалечи от мен. В несигурния й глас се долавяше страх. Очите й обаче не се отделиха от моите нито за секунда.

— Аз съм само една шивачка — прошепнах. — Една обикновена работеща жена като вас, която също не харесва това, което става наоколо.

Забелязах по движението на шията й, че преглъща, и тогава й зададох два въпроса. Бавно. Много бавно.

— Какво прави Да Силва с германците, Беатриш? В какво се е намесил?

Шията й отново се раздвижи, сякаш се опитваше да преглътне топка.

— Не знам нищо — успя да прошепне накрая.

В този миг откъм вратата се разнесе сприхав глас:

— Напомни ми да не стъпвам повече в гостилницата на улица „Сао Жулиао“. Забавиха се цял час, докато ни сервират, а трябва да свърша толкова неща, преди да се върне дон Мануел! А! Извинете, госпожице Агорик, не знаех, че сте тук…

— Вече си тръгвах — казах аз с престорена непринуденост, като взех чантата си. — Дойдох без предупреждение при господин Да Силва, но госпожица Оливейра ме уведоми, че е заминал. Както и да е, ще дойда друг ден.

— Забравихте цигарите си — каза зад мен Беатриш Оливейра.

Гласът й бе все така глух. Когато ми подаде табакерата, аз хванах ръката й и я стиснах силно.

— Помислете си.

Отминах асансьора и слязох по стълбите, като мислено възстановявах сцената. Може би беше безразсъдно от моя страна да се разкривам толкова прибързано, но държането на секретарката ми подсказа, че знае нещо; нещо, което не ми съобщи — по-скоро от недоверие към мен, отколкото от лоялност към шефа си. Профилите на Да Силва и секретарката му не си пасваха и аз бях сигурна, че никога няма да му разкаже за случилото се по време на това странно посещение. Докато той играеше двойната си игра, една агентка с маската на екзотична мароканка душеше около сделките му, а в персонала му се бе промъкнала бунтарка с леви убеждения.

Трябваше на всяка цена да я видя отново насаме. Нямах представа как, къде и кога.

57.

Сутринта във вторник валеше дъжд и аз продължих рутинните си занимания от последните дни — вживях се в ролята на купувач и Жуау ме закара този път до една тъкачница в околностите. Три часа по-късно отново бях в колата.

— Жуау, ако обичате, закарайте ме в Байша.

— Ако искате да видите дон Мануел, още не се е върнал.

Чудесно, казах си аз. Не възнамерявах да се видя с Да Силва, а да намеря начин да срещна отново Беатриш Оливейра.

— Няма значение. Секретарките ще ми свършат работа. Трябва ми само една справка за поръчката ми.

Надявах се, че възрастната секретарка отново е отишла да обядва, а пестеливата й колежка е на поста си, но съдбата явно бе решила да провали надеждите ми, защото заварих тъкмо обратното. Ветеранката беше на мястото си и сравняваше документи с кацнали на върха на носа й очила. От младата нямаше и следа.

— Добър ден, госпожо Сомоза. Виждам, че са ви оставили сама.

— Дон Мануел още не се е върнал, а госпожица Оливейра днес не дойде на работа. С какво мога да ви услужа, госпожице Агорик?

В устата си усетих привкуса на разочарованието, примесено с лека тревога, но го преглътнах.

— Надявам се, че е добре — казах аз, без да отговоря на въпроса й.

— Да, сигурно не е нищо сериозно. Сутринта брат й ми каза, че е неразположена и има температура, но се надявам утре сутринта да дойде на работа.

Поколебах се няколко секунди. „Бързо, Сира, мисли бързо, действай, попитай къде живее, опитай се да я намериш“, заповядах си аз.

— Ако ми дадете адреса й, бих могла да й изпратя цветя. Тя уреди всичките ми срещи с доставчици и беше много мила с мен.

Въпреки вродената си дискретност, секретарката се усмихна снизходително:

— Не се безпокойте, госпожице. Едва ли е необходимо, уверявам ви. Тук обикновено не получаваме цветя, когато отсъстваме от работа. Сигурно е простуда или някакво незначително неразположение. Ако мога да ви помогна с нещо…

— Изгубих чифт ръкавици — импровизирах аз. — Помислих, че може да съм ги забравила тук вчера.

— Не ги видях никъде сутринта, но може да са ги прибрали чистките, които идват рано. Не се безпокойте, ще попитам.

Отсъствието на Беатриш Оливейра ме потопи в настроение, което беше в унисон с времето, посрещнало ме отвън — облачно, ветровито и мрачно. Освен това прогони апетита ми, така че изпих само чаша чай, изядох една паста в близкото кафене „Никола“ и продължих с обиколките. За този следобед деловата секретарка ми беше уговорила среща с вносители на екзотични продукти от Бразилия: бе преценила, че перата на някои тропически птици биха могли да ми послужат за моите модели. И действително се оказа права. Надявах се да ми помогне със същото усърдие и за други неща.

Времето не се промени, настроението ми — също. По пътя на връщане към Ещорил направих равносметка на успехите, постигнати от момента на пристигането ми, и крайният резултат беше катастрофален. Първоначалните коментари на Жуау впоследствие се оказаха почти безполезни, бяха несъществени, повтаряни непрекъснато щрихи с уморителната словоохотливост на един отегчен старик, който отдавна беше извън истинското ежедневие на шефа си. Не беше чул и дума за частни среши с германци, за които съпругата на Хилгарт бе споменала. А единственият човек, който би могъл да ми даде информация, се изплъзваше, като се преструваше на болен. Ако към това се прибавеше мъчителната среща с Маркъс, резултатът от пътуването се очертаваше като пълен провал по всички фронтове. Не и за клиентките ми обаче, които след завръщането ми щяха да разполагат с фантастичен арсенал от тъкани и аксесоари, невъзможни да се намерят с купоните в сивата Испания. Потисната от тези мрачни перспективи, аз си поръчах лека вечеря в ресторанта на хотела и реших да се прибера в стаята си.

Както всяка вечер, дежурната камериерка беше приготвила старателно стаята за сън: пердетата бяха спуснати, лампата на нощното шкафче бе запалена, покривката — вдигната, горният чаршаф подгънат с точност до милиметри. Може би тези току-що изгладени швейцарски чаршафи от батиста бяха единственото положително нещо през деня: щяха да ми помогнат да забравя поне за няколко часа чувството за разочарование. Край на деня. Резултат — нулев.

Канех се да си лягам, когато усетих полъх на студен въздух. Приближих се боса до балкона, дръпнах пердето и видях, че е отворен. „Някой от обслужващия персонал го е забравил“, помислих си аз и го затворих. Седнах на леглото и угасих лампата нежелание да прочета дори един ред. И тогава, докато се пъхах между чаршафите, левият ми крак се докосна до нещо странно и меко. Едва се сдържах да не извикам, опитах се да достигна ключа на лампата, но неволно я блъснах на пода. Вдигнах я с несръчни ръце и отново опитах да я запаля, както беше с изкривен абажур, и когато най-после успях, отметнах рязко завивките на леглото. Какъв, по дяволите, беше този пакет, увит в черен плат, който бях докоснала с крак? Не посмях да го пипна, преди да го огледам внимателно. Приличаше на воал — черен воал, воал за църковна служба. Хванах го с два пръста и го вдигнах — платът се разгъна и отвътре падна нещо, което приличаше на щампована картичка. Вдигнах я внимателно за единия край, сякаш се боях, че ще се разпадне, ако я стисна по-силно. Доближих я до лампата и видях на нея фасадата на един храм: „Църква «Сао Домингуш», деветдневни молитви в чест на Богородицата от Фатима“. На гърба имаше бележка, написана с молив с непознат почерк: „Сряда, шест следобед. Вляво, десети ред от края“. Липсваше подпис, ала той не ми беше нужен.

На следващия ден не се доближих до офисите на Да Силва, въпреки че всичките ми срещи бяха в центъра.

— Днес ще ме вземеш по-късно, Жуау. В седем и половина срещу гара Росио. Преди това ще посетя една черква; навършва се годишнина от смъртта на баща ми.

Шофьорът прие нарежданията ми, като сведе очи със скръбно изражение, и аз изпитах смътно угризение, че с толкова лека ръка пратих Гонсало Алварадо на оня свят. Нямаше обаче време за разкаяние, помислих си, докато покривах главата си с черния воал беше шест без петнайсет и службата щеше скоро да започне. Църквата „Сао Домингуш“ беше до площад „Росио“, в самия център. Когато стигнах до широката каменна фасада, мисълта за майка ми изпълни съзнанието ми. За последен път бях ходила на църковна служба в Тетуан, когато я придружавах до малката черква на площада. В сравнение с нея „Сао Домингуш“ беше внушителна с огромните си колони от сив камък, издигащи се до тавана, боядисани в тъмнокафяво. И пълна с хора, с много хора — малко мъже и много жени, предани енориаши, дошли да почетат Дева Мария и да отправят молитви към нея.

Тръгнах бавно по левия страничен коридор със събрани длани и сведена глава, като с крайчеца на окото броях редовете. Когато стигнах до десетия, през воала, покриващ лицето ми, съзрях в края една фигура, облечена в траур. С черна пола, с черен шарф и груби вълнени чорапи облеклото на безброй бедни жени в Лисабон. Не носеше воал, бе покрила главата си с кърпа, завързана под брадичката, която падаше толкова ниско над челото, че беше невъзможно да се види лицето й. Мястото до нея бе свободно, но няколко секунди се колебах какво да правя. Накрая една бяла и поддържана ръка се подаде из гънките на полата. Притежателката й я постави на свободното място до себе си. Седнете тук, сякаш ми казваше. Незабавно се подчиних.

Запазихме мълчание, докато енориашите заемаха свободните места, помощниците се суетяха из олтара, а в църквата се носеше глух шепот на много гласове. Макар че я погледнах няколко пъти крадешком, кърпата ми пречеше да видя чертите на жената в черно. Във всеки случай не ми беше необходимо — нямах никакво съмнение коя е. Реших да разчупя леда и прошепнах:

— Благодаря, че ме извикахте, Беатриш. Моля ви, не се бойте. Никой в Лисабон няма да узнае за този разговор.

Помълча още няколко секунди. После заговори с поглед, вперен в скута й, и с едва доловим глас:

— Работите за англичаните, нали?

Кимнах леко в знак на потвърждение.

— Не съм сигурна дали това ще ви послужи, много е малко. Само знам, че Да Силва води преговори с германците за нещо, свързано с някакви мини в Бейра, един район във вътрешността на страната. Никога преди това не е имал сделки в тази зона. Всичко е отскоро, от няколко месеца. Сега пътува почти всяка седмица дотам.

— За какво се отнася?

— За нещо, което наричат „вълча пяна“96. Германците настояват за изключителни права — искат да преустанови всякакви връзки с англичаните. И освен това да застави собствениците на съседните мини да престанат да продават на англичаните.

Свещеникът влезе в олтара през една странична врата — изглеждаше като далечна точка. Всички в църквата станаха на крака, ние също.

— Кои са тези германци? — прошепнах аз изпод булото.

— В офиса е идвал само Вайс — три пъти. Никога не говори по телефона с тях, смята, че може да го подслушват. Знам, че извън офиса се е виждал и с друг — Волтерс. Тази седмица очакват още един да дойде от Германия. Ще вечерят в извънградската му къща утре, в четвъртък — дон Мануел, германците и португалците от Бейра, собственици на съседните мини. Очаква се да сключат споразумение: от седмици увещава съседите да продават само на германците. Всички ще присъстват със съпругите си и той има интерес да ги посрещне добре — знам това, защото ми възложи да поръчам цветя и шоколадови бонбони за пристигането им.

Свещеникът свърши словото си и всички в църквата отново седнаха сред шумолене на дрехи, въздишки и проскърцвания на старо дърво.

— Предупредил ни е — каза тя с отново сведена глава — да не му прехвърляме обажданията на неколцината англичани, с които поддържаше добри отношения преди. А тази сутрин се срещна в склада с двама мъже, двама бивши затворници, които понякога използва за охрана; в един момент се беше замесил в някаква тъмна история. Чух само края на разговора. Заповяда им да държат под око тези англичани и ако се наложи, да ги неутрализират.

— Какво е искал да каже с „неутрализират“?

— Предполагам, да ги отстранят.

— Как?

— Досетете се.

Богомолците отново се изправиха на крака, ние също. Влях несигурния си глас в общия хор, усещайки как вените на слепоочията ми пулсират.

— Знаете ли имената на тези англичани?

— Записах ги.

Подаде ми крадешком сгънат лист, който стиснах здраво в ръка.

— Не знам нищо повече, уверявам ви.

— Изпратете човек, ако научите нещо — рекох аз, като си спомних отворената балконска врата.

— Добре. Моля ви, не казвайте на никого за мен. И не идвайте повече в службата.

Не можах да й обещая, че ще го направя, защото тя, подобно на черен гарван, отлетя внезапно. Аз останах още дълго, спотаена сред каменните колони, нестройните песни и шепота на молитвите. Когато най-сетне превъзмогнах шока си от чутото, разгънах листчето и установих, че страховете ми са били основателни. Беатриш Оливейра ми беше дала списък с пет имена. Четвъртото беше на Маркъс Логан.

58.

Както всяка вечер в този час, фоайето на хотела беше оживено и пълно с хора. Имаше чужденци, дами с перли и мъже с ленени костюми и в униформи, които разговаряха, обгърнати от аромат на качествен тютюн. Сред тях имаше и негодници. И един от тях чакаше мен. Изтръпнах от ужас, като го видях, въпреки че се престорих на радостно изненадана. Външно Мануел да Силва бе същият като в предишните дни — самоуверен с прекрасния си костюм и първите бели коси, предвещаващи зрелостта му, любезен и усмихнат. Изглеждаше същият мъж, да, но дори видът му ми вдъхна такова отвращение, че едва сдържах желанието си да се обърна и да изляза тичешком. На улицата, на плажа, на края на света. Където и да е, но далеч от него. Преди хранех единствено подозрения и все още съществуваше пролука за надеждата, че под тази привлекателна външност се крие почтен човек. Сега знаех, че за жалост, най-лошите предчувствия са се оказали верни. Предположенията на Хилгарт бяха получили потвърждение на пейката в църквата — порядъчността и лоялността не се съчетаваха с бизнеса по време на война и Да Силва се беше продал на германците. И сякаш това само по себе си не бе достатъчно, към уговорката се бе добавила една зловеща клауза: ако бившите приятели досаждаха, трябваше да бъдат отстранени. Маркъс беше сред тях и при тази мисъл сърцето ми се сви.

Исках инстинктивно да избягам, но не можах да го направя: не само защото една количка, натоварена със сандъци и куфари, беше препречила временно голямата въртяща се врата на хотела, но и поради други, много по-сериозни причини. Току-що бях научила, че след двайсет и четири часа Да Силва ще посрещне своите германски партньори. Вероятно за тази среща ме бе предупредила съпругата на Хилгарт и навярно именно на нея щяха да бъдат обсъдени всички детайли, които англичаните желаеха да узнаят. Следващата ми цел беше да го накарам да ме покани да присъствам на нея, но времето работеше против мен. Нямах друг избор, освен да се опитам да го изпреваря.

— Моите съболезнования, скъпа Арис.

В първия момент не разбрах какво има предвид. Вероятно реши, че съм твърде развълнувана, за да говоря.

— Благодаря — прошепнах веднага щом схванах за какво става дума. — Баща ми не беше християнин, но обичам да почитам паметта му с няколко минути религиозно уединение.

— В настроение ли си да изпиеш едно питие? Може би моментът не е подходящ, но ми казаха, че два пъти си идвала в кабинета ми и реших да се реванширам. Извини ме, моля те, за честите отсъствия — напоследък пътувам повече, отколкото ми се иска.

— Благодаря, едно питие ще ми се отрази добре, денят беше доста тежък. И да, минах през кабинета ти, но само за да те поздравя, всичко останало мина чудесно. — Насилих се да довърша фразата с усмивка.

Отправихме се към терасата, където бяхме първата вечер, и всичко беше както преди. Или почти. Обстановката беше същата: палмите, които се полюшваха от вятъра, океанът в далечината, сребристата луна и изстуденото до идеалната температура шампанско. Нещо обаче не беше в хармония с картината. Нещо, което не беше нито в мен, нито в обстановката. Погледнах Мануел, докато поздравяваше клиентите наоколо, и тогава осъзнах, че всъщност той не се вмества в цялата тази хармония. Не се държеше естествено. Полагаше усилия да бъде очарователен и както винаги, използваше богат запас от приятелски фрази и сърдечни жестове. Но в мига, в който човекът, към когото бяха отправени, се отдалечеше на достатъчно разстояние, лицето му придобиваше сериозно и съсредоточено изражение, което изчезваше само когато се обръщаше отново към мен.

— Значи си купила още платове…

— Както и конци, аксесоари, украшения и безброй галантерни изделия.

— Клиентките ти ще бъдат очаровани.

— Особено германките.

Жребият вече беше хвърлен. Трябваше да го накарам да реагира: това бе последен шанс да ме покани в дома си; евентуален неуспех би означавал край на мисията. Той повдигна въпросително вежда.

— Германките са по-взискателни клиентки, те ценят най-много качеството — поясних аз. — Испанките се интересуват от общия резултат, от вида на дрехата като цяло, но германките се вглеждат във всеки детайл, по-педантични са. За щастие успях да се приспособя към тях и се разбираме чудесно. Дори мисля, че притежавам специален талант, благодарение на който винаги остават доволни — казах аз, като довърших фразата със закачливо намигане.

Поднесох чашата към устните си и едва се сдържах да не я изпия на един дъх. „Хайде, Мануел, хайде — помислих си аз. — Реагирай, покани ме — мога да ти бъда полезна, мога да забавлявам дамите на гостите ти, докато вие се договаряте за вълчата пяна и търсите начин да се отървете от англичаните.“

— В Мадрид също има много германци, нали? — попита той.

Това не беше невинен въпрос за светската обстановка в съседната страна — това беше реален интерес към моите познати и връзките, които поддържах с тях. Вече бях близо до целта. Знаех какво трябва да кажа: ключови имена, важни постове, запазвайки привидно безучастния си вид.

— Много — отвърнах с нехаен тон. Облегнах се назад, отпуснах флегматично ръка, отново кръстосах крака, отпих от чашата. — Точно баронеса Щорер, съпругата на посланика, по време на последното си посещение в ателието коментираше, че Мадрид се е превърнал в идеална колония за германците. За някои наистина работим много; Елза Брукман например, за която твърдят, че е лична приятелка на Хитлер, идва два-три пъти в седмицата. А на последния прием в резиденцията на Ханс Лацар, прессекретаря…

Разказах две-три маловажни случки и споменах още няколко имена. С привидно нехайство, сякаш не им придавах особено значение. И докато говорех с престорено равнодушие, забелязах, че Да Силва попива думите ми съсредоточено, сякаш светът около него бе загубил значението си. Едва обръщаше внимание на поздравите, отправени към него от една или друга страна, чашата си стоеше на масата, а цигарата между пръстите му изгоря и заприлича на копринена буба. Докато най-после реших да отпусна хватката.

— Извинявай, Мануел. Сигурно съм ти досадила с всички тези приеми, тоалети и капризи на безгрижни жени. Разкажи ми как мина пътуването ти.

Продължихме да разговаряме още половин час, през който нито той, нито аз споменахме отново за германците. Мисълта за тях обаче сякаш остана да се носи във въздуха.

— Мисля, че е време за вечеря — каза той, като погледна часовника си. — Какво ще кажеш?

— Много съм уморена. Имаш ли нещо против да я отложим за утре?

— Утре няма да мога. — Забелязах как се поколеба няколко секунди и затаих дъх. После продължи: — Имам ангажимент.

Хайде, хайде, хайде. Трябваше съвсем леко да го побутна.

— Колко жалко, щеше да е последната ни вечер. — Разочарованието ми изглеждаше истинско, колкото бе и желанието да чуя от него това, което очаквах толкова дни. — Връщам се в Мадрид в петък, идущата седмица ще бъде много натоварена. Баронеса Петрино, съпругата на Лацар, дава прием следващия четвъртък и половин дузина мои клиентки германки искат да…

— Може би ще ти е приятно да присъстваш.

Стори ми се, че сърцето ми ще спре да бие.

— Ще бъде скромна среща на приятели. Германци и португалци. В дома ми.

59.

— Колко искате, за да ме закарате до Лисабон?

Мъжът се огледа, за да се увери, че никой не ни наблюдава. После си свали каскета и се почеса настървено по главата.

— Десет ескудо — каза той, без да маха угарката от устата си.

Подадох му банкнота от двайсет.

— Да потегляме.

Бях се опитала безуспешно да поспя — чувствата и усещанията ми се блъскаха и отскачаха безредно в ума ми. Задоволство, защото най-после задачата ми отбелязваше някакъв напредък, тревога пред това, което ме очакваше, униние от тъжната истина, която бях разкрила. И освен това, и над всичко това — страхът, че Маркъс Логан фигурира в един зловещ списък, предположението, че той самият не знае нищо, и отчаянието, че съм безсилна да го уведомя. Нямах представа къде мога да го намеря, бях го срещала само два пъти, и то на различни и отдалечени едно от друго места. Може би единствено в офиса на Да Силва можеха да ми дадат някаква информация, но не трябваше да се приближавам отново до Беатриш Оливейра, още по-малко сега, когато шефът й се бе върнал.

Един след полунощ, един и половина, два без петнайсет. Ту ми ставаше горещо, ту студено. Два, два и десет. Станах няколко пъти, отворих и затворих балконската врата, изпих чаша вода, запалих лампата, угасих я. Три без двайсет, три, три и петнайсет. И тогава внезапно ми хрумна едно решение. Или поне нещо подобно на решение.

Облякох се с най-тъмните дрехи, които намерих в гардероба: рокля от черен мохер, дълго сако в оловносив цвят и широкопола шапка, нахлупена до веждите. Накрая взех ключовете от стаята и пачка банкноти. Не се нуждаех от нищо друго, освен от късмет.

Слязох на пръсти по сервизното стълбите, всичко тънеше в тишина и мрак. Вървях, без да имам ясна представа накъде се движа, като следвах инстинкта си. Кухните, килерите, пералните, котелните помещения. Излязох на улицата през задната врата на мазето.

Не беше най-приятният избор, разбира се — току-що бях разбрала, че от тук изнасят боклука. Поне беше боклук на богаташи.

Наоколо цареше мрак, светлините на казиното блестяха на няколкостотин метра и от време на време до мен достигаха звуци, съпровождащи последните окъснели клиенти: сбогуване, приглушен смях, шум на кола. А после тишина. Седнах да чакам, с вдигнати ревери и ръце в джобовете, на бордюра на тротоара, свита до купчина каси от сода. Бях израснала в работнически квартал, знаех, че скоро ще настъпи раздвижване: мнозина ставаха призори, за да улеснят живота на тези, които можеха да си позволят лукса да спят до късно сутринта. Преди четири се появиха първите светлини в приземието на хотела, след малко излязоха двама служители. Спряха на вратата, за да запалят по цигара, като прикриваха пламъчето с шепите си, после бавно се отдалечиха. Първата кола беше някаква камионетка. Спря и от нея слязоха десетина млади жени; веднага след това потегли. Жените, все още сънени, влязоха — предположих, че са камериерките от новата смяна. Второто возило беше триколка. От нея излезе слаб и зле обръснат мъж, който започна да търси в задната част някаква стока. После го видях да влиза в кухните, носейки голям плетен кош, съдържащ нещо немного тежко, което не успях да различа заради тъмнината и разстоянието. Когато приключи, се отправи към малкото си возило и тогава го заговорих.

Опитах да изчистя с кърпичка сламките по седалката, но не успях. Миришеше на кокошки и навсякъде имаше пера, счупени черупки и курешки. Яйцата за закуска се поднасяха на гостите пържени или на очи в красиви чинии с позлатен кант. Колата, с която ги превозваха от носачките до кухните на хотела, беше доста по-неугледна. Опитах се да не мисля за меките кожени седалки на „Бентли“-то на Жуау, докато се придвижвахме с клатушкане в гракащия автомобил. Седях отдясно на разносвача на яйца, свита на тясната седалка отпред. Въпреки близкия физически контакт, не разменихме нито дума по пътя, след като му дадох адреса, на който трябваше да ме откара.

— Тук е — каза той, когато пристигнахме.

Разпознах фасадата.

— Още петдесет ескудо, ако ме вземете след два часа.

Без да каже нищо, той само докосна с ръка козирката на каскета си, за да потвърди уговорката.

Вратата беше затворена и седнах на една каменна пейка, за да изчакам нощния пазач. С ниско нахлупена шапка и вдигнати ревери на сакото, аз се заех да почистя полепналите по дрехите ми сламки и пера едно по едно, за да убия времето. За щастие не се наложи да стоя дълго: човекът, когото чаках, дойде след четвърт час, полюшвайки в ръка връзка с ключове. Повярва на историята за забравената чанта, която му разказах със заекване, и ме пусна да вляза. Потърсих номера на пощенските кутии, изкачих тичешком два етажа и почуках на вратата с бронзовото чукче, по-голямо от собствената ми ръка.

Скоро се събудиха. Първо чух уморени стъпки на човек, който влачи чифт стари чехли. Някой погледна през шпионката и аз видях едно сънено око, изпълнено с удивление. После до слуха ми достигнаха по-енергични стъпки. И гласове, ниски и развълнувани гласове. Разпознах единия от тях въпреки солидната дървена врата, която го заглушаваше. Уверих се в това, когато едно ново, будно и синьо око погледна през малкия отвор.

— Розалинда, Сира е. Моля те, отвори.

Шум от ключалка. После от втора.

Срещата ни беше изпълнена с вълнение, със сдържана радост и възбудено шепнене.

— Каква чудесна изненада! Но какво правиш тук посред нощ, скъпа? Казаха ми, че ще дойдеш в Лисабон, но че няма да мога да те видя. Как е положението в Мадрид?

И аз се радвах много, но страхът ме караше да бъда предпазлива.

— Шшшт… — изшътках, като се опитвах да я успокоя. Не ми обърна внимание и продължи въодушевено да ме приветства. Дори разбудена посред нощ, тя изглеждаше все така неустоима с копринения си халат в цвят слонова кост, обвил деликатното тяло и прозрачната кожа. Къдравата коса бе може би малко по-късо подстригана, но от устата й продължаваше да се лее познатият водопад от английски, испански и португалски думи и фрази.

Близостта й отприщи милион незададени досега въпроси. Какво бе преживяла през месеците след бягството от Испания, какви хитрини бе използвала, за да се справи, как бе приела отстраняването на Бейгбедер. В дома й цареше атмосфера на разкош и благополучие, но аз знаех, че финансовите й средства не позволяват да поддържа такова жилище. Предпочетох да не питам. Колкото и големи да са били предизвикателствата, колкото и да са били подозрителни обстоятелствата, Розалинда Фокс излъчваше същата позитивна жизненост, същото въодушевление, способно да помете всякакви прегради, да премахне всички пречки, да съживи дори мъртвец, ако тя пожелае.

Тръгнахме по дългия коридор, хванати под ръка, като шепнехме в полумрака. Стигнахме до стаята й, тя затвори след себе си и споменът за Тетуан ме връхлетя внезапно като порив на африкански вятър. Берберският килим, мавританският фенер, картините. Разпознах един акварел на Бертучи: варосаните стени на Арабския квартал, жените от Риф, продаващи портокали, натоварено със стока муле, хиджаби и джелаби, а в дъното — минарето на джамия, открояващо се на мароканското небе. Отвърнах поглед — не беше време за носталгия.

— Трябва да открия Маркъс Логан.

— Виж ти какво съвпадение. Преди няколко дни ме посети, разпитваше за теб.

— Ти какво му каза? — попитах разтревожено.

— Само истината — каза тя, като вдигна дясната си ръка, сякаш полагаше клетва, — че за последен път съм те видяла миналата година в Танжер.

— Знаеш ли къде мога да го намеря?

— Не. Каза, че отново ще мине през „Ел Галго“, нищо повече.

— Какво е „Ел Галго“?

— Моят клуб — рече тя с намигване, докато се наместваше в леглото. — Фантастичен бизнес, който започнахме с един приятел. Парите направо текат — добави със смях. — Но ще ти разкажа за това друг път, сега да обсъдим по-спешни въпроси. Не знам къде можеш да намериш Маркъс, скъпа. Не знам къде живее, нито имам номера на телефона му. Но ела, седни до мен и ми разкажи всичко, може да измислим нещо.

Какво облекчение бе да открия отново предишната Розалинда. Екстравагантна и непредвидима, но също така делова, бърза и решителна дори посред нощ. След като се съвзе от първоначалното учудване и след като разбра, че посещението ми има конкретна цел, не губи време да ме разпитва за дреболии, не поиска да й разкажа за живота си в Мадрид, нито за работата към Секретната разузнавателна служба, към която тя сама ме тласна. Веднага си даде сметка, че нещо трябва да се реши спешно, и беше готова да ми помогне.

Разказах й накратко историята за Да Силва и ролята на Маркъс в нея. Двете се бяхме разположили в голямото й легло, осветени единствено от слабата светлина на една лампа с копринен абажур. Макар да съзнавах, че нарушавам изричните заповеди на Хилгарт да не влизам във връзка с Розалинда в никакъв случай, аз я запознах с подробностите на мисията ми: вярвах й сляпо, а и можех да се обърна единствено към нея. Освен това в известен смисъл ме бяха предизвикали да я потърся — бяха ме изпратили в Португалия без никаква защита, без никаква опора, така че нямах друг избор.

— Виждам Маркъс много рядко. Понякога минава през клуба, веднъж се срещнахме в ресторанта на хотел „Авиш“, а две вечери също като теб, го видях в казиното на Ещорил. Все така очарователен е, но има нещо неясно около работата му — така и не ми каза с какво се занимава, но се съмнявам, че е журналистика. Всеки път, когато се срещнем, си говорим около две минути и се разделяме сърдечно с обещанието да се виждаме по-често, но не го правим. Нямам представа в какво се е замесил, скъпа. Не знам дали дейността му е истинска, или прикрива нещо. Дори не знам дали живее постоянно в Лисабон, или идва и се връща в Лондон или другаде. Дай ми два дни и ще се опитам да проверя.

— Мисля, че няма време. Да Силва вече даде указания да го отстранят, за да разчисти пътя на германците. Трябва да го предупредя колкото е възможно по-скоро.

— Внимавай, Сира. Може би той самият е замесен в нещо съмнително, за което не знаеш. Не са ти казали какъв бизнес го свързва с Да Силва. Освен това мина много време, откакто беше в Мароко. Не знаем нищо за живота му, след като си замина. А дори и тогава не узнахме кой знае колко.

— Но успя да доведе майка ми…

— Беше обикновен посредник, освен това не го направи даром. Спомни си, че не беше безкористна услуга.

— Но знаехме, че е журналист…

— Така предполагахме, но всъщност никога не видяхме публикувано прословутото му интервю с Хуан Луис, което уж беше поводът да дойде в Тетуан.

— Може би…

— Нито репортажа за Испанско Мароко, заради който остана там толкова седмици.

Можех да открия хиляди причини, които да обяснят всичко, но нямах време за това. Африка беше минало, Португалия — настояще. А опасността — тук и сега.

— Трябва да ми помогнеш да го намеря — настоях аз, пренебрегвайки опасенията й. — Да Силва вече предупреди хората си, трябва поне да уведомим Маркъс. После той сам ще реши какво да предприеме.

— Разбира се, че ще се опитам да го намеря, скъпа, бъди спокойна. Само че искам да действаш предпазливо и да имаш предвид, че всички сме се променили. Никой не е такъв, какъвто някога е бил. В Тетуан преди няколко години ти беше млада шивачка, а аз — щастлива любовница на един мъж с власт: виж сега в какво сме се превърнали, виж докъде сме стигнали и при какви обстоятелства се виждаме. Маркъс сигурно също се е променил — такива са законите на живота, още повече във времена като днешните. И преди не знаехме кой знае какво за Маркъс, днес ще знаем още по-малко.

— Сега се занимава с бизнес. Каза ми го самият Да Силва.

— Не бъди наивна, Сира. Думата „бизнес“ в наши дни е като голям черен чадър, под който може да се крие какво ли не.

— Значи ми казваш, че не трябва да му помогна? — попитах, като се опитвах да скрия объркването си.

— Не. Просто те съветвам да внимаваш много и да не рискуваш повече от необходимото, защото дори не знаеш със сигурност кой е и в какво е замесен мъжът, когото се опитваш да предпазиш. Животът е изпълнен с превратности, нали? — продължи тя с усмивка, докато отмяташе от лицето си вечната руса къдрица. — Той беше луд по теб в Тетуан, а ти не посмя да направиш решителната крачка, въпреки че двамата се привличахте много. А сега, след толкова време, рискуваш да те разкрият, да провалиш мисията си и кой знае още колко неща, за да го предпазиш, при това в страна, в която си сама и не познаваш почти никого. Още не разбирам защо се отказа да започнеш нещо сериозно с Маркъс, но сигурно е оставил дълбока следа в теб, щом се излагаш на такава опасност заради него.

— Сто пъти съм ти обяснявала. Не желаех нова връзка, защото историята с Рамиро още не беше отшумяла, защото раните още бяха пресни.

— Но беше минало време…

— Не и достатъчно. Боях се, че отново ще страдам, Розалинда, толкова ме беше страх… Това, което ми се случи с Рамиро, беше толкова болезнено, толкова нараняващо, толкова, толкова ужасно… Знаех, че рано или късно Маркъс също ще си тръгне, не исках да преживявам това отново.

— Но той никога нямаше да те изостави по този начин. Все някога щеше да се върне, може би щеше да заминеш с него…

— Не. Тетуан не беше за него онова, което беше за мен: майка ми скоро щеше да пристигне, имаше две обвинения срещу мен, Испания беше във война. Още бях объркана, наранена и разстроена от предишната си връзка, притеснявах се за майка си и си изграждах фалшива самоличност, за да спечеля клиентки в една чужда страна. Вярно е, издигнах стена, за да не се влюбя до полуда в Маркъс. И въпреки това, той успя да премине през нея. Промъкна се между процепите и ме достигна. Не съм обичала никого оттогава, нито съм се чувствала привлечена от някой мъж. Споменът за него ми помогна да стана силна и да се справя със самотата, а повярвай ми, Розалинда, наистина бях много самотна през всичкото това време. И когато мислех, че повече няма да го видя, съдбата го постави на пътя ми в най-неподходящия момент. Нямам намерение да се връщам при него, нито да хвърлям мост към миналото, за да си върна изгубеното, знам, че това е невъзможно в този безумен свят, в който живеем. Но ако мога да спася живота му, трябва да го направя.

Сигурно забеляза, че гласът ми трепери, защото хвана ръката ми и я стисна силно.

— Добре, нека се съсредоточим върху настоящето — каза решително тя. — На сутринта ще задвижа контактите си. Ако още е в Лисабон, ще успея да го открия.

— Аз не мога да се видя с него, не искам и ти да го правиш. Използвай посредник, някой, който да му предаде информацията, без той да разбере, че идва от теб. Единствено трябва да знае, че Да Силва не само че не иска да го вижда, но освен това е дал заповед да го отстранят, ако започне да досажда. Ще информирам Хилгарт за останалите имена веднага щом пристигна в Мадрид. Или не — поправих се аз. — По-добре да дадат на Маркъс всички имена, запиши ги, знам ги наизуст. Нека той им съобщи, вероятно познава всички.

Внезапно усетих огромна умора, почти толкова огромна, колкото тревогата, която не ме бе напуснала, откакто Беатриш Оливейра ми бе връчила зловещия списък в църквата „Сао Домингуш“. Денят беше ужасен: службата в църквата и случилото се там, после срещата с Да Силва и изтощителното усилие, което положих, за да ме покани в дома си; будуването в продължение на часове, чакането в тъмнината до боклуците на хотела, неудобното пътуване до Лисабон, притисната до тялото на смрадливия разносвач на яйца. Погледнах часовника. Оставаше половин час, докато ме вземе с колата си. Да затворя очи и да се сгуша в разхвърляното легло на Розалинда — това бе огромно изкушение, но сега не можех да мисля за спане. Преди това трябваше да се осведомя за живота на приятелката си, макар и накратко — кой знае дали това нямаше да е последната ни среща.

— Сега ти ми разкажи набързо какво се случи, след като напусна Испания, как потръгна животът ти? Не искам да си отида, без да узная нищо за теб.

— В началото ми беше трудно: бях сама, без пари и се тревожех за несигурното положение на Хуан Луис в Мадрид. Но не можех да седна и да оплаквам изгубеното — трябваше да си изкарвам прехраната. Понякога беше дори забавно, преживях някои епизоди, достойни за комедия: имаше двама грохнали милионери, които ми предложиха брак, омаях дори един висш нацистки офицер, който ме увери, че е готов да дезертира, ако се съглася да избягам с него в Рио де Жанейро. Понякога беше забавно; друг път не толкова. Срещнах бивши ухажори, които се престориха, че не ме познават, и стари приятели, които ми обърнаха гръб. Хора, на които някога съм помагала, внезапно бяха сполетени от амнезия, други се престориха, че са в окаяно положение, за да не им поискам заем. Но най-лошото не беше това — най-непоносимо за мен бе прекъсването на всякаква връзка с Хуан Луис. Първо прекратихме телефонните обаждания, след като той откри, че ни подслушват, после се отказахме от писмата. А след това го уволниха и арестуваха. Последните писма от него са отдавна — същите, които той ти е връчил, а ти си дала на Хилгарт. А после — край.

— Как е той сега?

— Относително добре. Изпратиха го в Ронда и слава богу, защото в началото помисли, че ще се отърват от него, като го обвинят в държавна измяна. Но в крайна сметка не го предадоха на военния трибунал — по-скоро от интерес, отколкото от съжаление: ликвидирането на министър, назначен година по-рано, би се приело крайно негативно от испанския народ и от международната общност.

— Още ли е в Ронда?

— Да, но сега е само под домашен арест. Живее в хотел и изглежда, вече разполага с известна свобода на движение. Отново го въодушевяват разни проекти, знаеш колко е енергичен и деен, винаги трябва да върши нещо интересно, да измисля и да крои планове. Надявам се да дойде скоро в Лисабон, а после we’ll see. Ще видим — завърши тя с меланхолична усмивка.

Не посмях да попитам какви са тези нови проекти след изпадането му в немилост. Бившият министър, приятел на англичаните, вече не играеше почти никаква роля в тази толкова благосклонна към Оста Нова Испания; нещата би трябвало коренно да се променят, за да може пак да се изкачи на върха.

Погледнах отново часовника, оставаха ми само десет минути.

— Разкажи ми още за себе си, как се справяш?

— Запознах се с Димитри, руснак белогвардеец, избягал в Париж след болшевишката революция. Сприятелихме се и го убедих да ме направи съдружник в клуба, който смяташе да открие. Той трябваше да осигури парите, аз — декорацията и контактите. „Ел Галго“ започна да жъне успехи още от самото начало, така че скоро след като открихме клуба, започнах да търся жилище, за да се изместя от стаичката, в която ме бяха приютили едни приятели поляци. Тогава намерих този апартамент — ако жилище с двайсет и четири стаи може да се нарече апартамент.

— Двайсет и четири стаи? Страхотно!

— Не чак толкова, всъщност го направих с намерение да извлека полза от него. В Лисабон е пълно с бежанци с ограничени средства, които не могат да си позволят дълъг престой в някой голям хотел.

— Само не казвай, че си открила тук пансион.

— Нещо такова. Изискани наематели, светски хора, чиято рафинираност не им пречи да са на ръба на пропастта. Споделям с тях дома си, а те с мен — парите си, според своите възможности. Няма цена: някои са заемали стая в продължение на два месеца, без да ми платят нито едно ескудо, а други за една седмица престой са ми подарявали гривна rivière с диаманти или брошка от Лапик. Не искам нищо от никого — всеки дава каквото може. Времената са трудни, скъпа. Трябва да се оцелява.

Наистина трябваше да се оцелява. А за мен оцеляването в момента изискваше да се кача отново в една воняща на кокошки триколка и да се върна в стаята си в хотел „Ду Парке“ преди съмване. С удоволствие бих продължила да си говоря с Розалинда още дълго, изтегната безгрижно в голямото й легло; после щяхме да натиснем звънеца и да ни донесат закуската. Беше време обаче да си тръгна, да се върна към реалността, колкото и мрачна да беше тя. Розалинда ме изпрати до вратата; преди да я отвори, ме притисна до крехкото си тяло и прошепна един съвет в ухото ми:

— Почти не познавам Мануел да Силва, но славата му се носи в Лисабон. Той е едър предприемач — очарователен и прелъстителен, но твърд като камък, безмилостен с противниците си и способен да продаде душата си за изгодна сделка. Внимавай много, защото си играеш с огъня. Той е изключително опасен човек.

60.

Чисти кърпи обяви един глас от другата страна на вратата на банята.

— Благодаря, оставете ги на леглото — извиках аз.

Не бях поръчвала хавлиени кърпи и бе необичайно, че ги сменят в този час на деня, но предположих, че става дума за несъгласуваност в действията на персонала.

Нанесох туша върху миглите си пред огледалото. С това приключих с гримирането — оставаше само да се облека, а разполагах с почти цял час, докато Жуау дойде да ме вземе. Бях по хавлия. Започнах да се приготвям отрано, за да запълня времето и да спра да си представям ужасяващи финали на кратката си кариера, но въпреки това имах предостатъчно време. Излязох от банята и докато завързвах колана, се поколебах какво да правя. Да изчакам още малко, преди да се облека. А може би трябваше поне да си обуя чорапите. Или не, вероятно по-добре щеше да бъде… Тогава го видях и забравих за чорапите, както и за всичко на света.

— Какво правиш тук, Маркъс? — прошепнах аз, невярваща на очите си. Някой го беше пуснал, явно той бе донесъл кърпите. А може би не — огледах стаята и не видях никакви кърпи.

Не отговори на въпроса ми. Не ме поздрави, нито си направи труда да се извини, че е нахълтал в стаята ми по този начин.

— Престани да се виждаш с Мануел да Силва, Сира. Стой далеч от него. Дойдох да ти кажа само това.

Изрече го с тон, нетърпящ възражение. Стоеше прав, опрял лявата си ръка върху облегалката на креслото в ъгъла. С бяла риза и сив костюм, нито напрегнат, нито отпуснат — просто сдържан. Сякаш беше поел някакво задължение и бе твърдо решен да го изпълни.

Не успях да му отговоря — стоях като онемяла.

— Не знам каква е връзката ти с него — продължи той, — но още имаш време да се отдръпнеш. Махни се от тук, върни се в Мароко…

— Сега живея в Мадрид — успях най-сетне да проговоря. Стоях върху килима, неподвижна, боса, без да знам какво да правя. Припомних си какво ми каза Розалинда същата сутрин: трябваше да внимавам с Маркъс, не знаех в какви среди се движи, нито в какви сделки е замесен. Побиха ме тръпки. Не знаех това, а може би и никога не съм го знаела. Изчаках да продължи да говори, за да преценя доколко мога да бъда откровена и доколко се налага да съм предпазлива; до каква степен би трябвало да се държа като онази Сира, която той познава, и докога да играя ролята на сдържаната Арис Агорик.

Той се отдели от креслото и пристъпи към мен. Лицето му не се беше променило, очите също. Гъвкавото тяло, косата, цветът на кожата, линията на челюстта. Раменете, ръцете, на които се бях опирала толкова пъти, дланите, които бяха държали пръстите ми, гласът. Всичко изведнъж ми се стори толкова познато, толкова близко. И същевременно толкова далечно.

— Тогава замини колкото се може по-скоро, не се виждай отново с него — настоя той. — Този човек не те заслужава. Нямам представа защо си променила името си, нито защо си дошла в Лисабон, нито какво точно те е сближило с него. Не знам дали връзката ви е възникнала естествено, или някой те е забъркал в тази история, но те уверявам…

— Между нас няма нищо сериозно. Дойдох в Португалия да купя стоки за ателието си. Един познат в Мадрид ме свърза с него и се видяхме няколко пъти. Той е просто приятел.

— Не, Сира, не се заблуждавай — прекъсна ме рязко той. — Мануел да Силва няма приятели, има познати и ласкатели, както и професионални контакти, това е всичко. А напоследък тези контакти не са особено препоръчителни. Забърква се в съмнителни сделки: с всеки изминал ден се чуват нови неща и ти би трябвало да стоиш настрана от това. Този мъж не е за теб.

— Тогава не е и за теб. Но вие се държахте като добри приятели онази вечер в казиното…

— Поддържаме чисто делови връзки. Или по-скоро поддържахме. Според последните сведения, той вече не иска и да чуе за мен. Нито за мен, нито за който и да било друг англичанин.

Въздъхнах с облекчение: от думите му заключих, че Розалинда бе успяла да го открие и да предаде чрез посредник съобщението ми. Стояхме все така прави, лице в лице, но бяхме скъсили неусетно разстоянието помежду ни. Той направи една крачка напред, аз направих следващата. Още една той, още една аз. В началото на разговора двамата стояхме в различни краища на стаята, подозрителни и настръхнали като борци, дебнещи реакцията на противника. В последните минути се бяхме приближили един към друг, може би несъзнателно, докато се озовахме в средата на стаята, между краката на леглото и писалището. Само още една крачка и можехме да докоснем ръце.

— Бъди спокоен, умея да се пазя. В бележката, която ми даде в казиното, ме питаше какво е станало със Сира от Тетуан. Вече виждаш — станала е по-силна. Както и по-недоверчива и подозрителна. Сега нека те попитам същото, Маркъс Логан: какво стана с журналиста, който пристигна целият изранен, в Африка, за да вземе от висшия комисар интервю, което никога…

Не успях да довърша изречението, прекъсна ме някакво потропване по вратата. Някой чукаше отвън. Неочаквано и настойчиво. Хванах го инстинктивно за ръката.

— Попитай кой е — прошепна той.

— Гамбоа е, помощникът на господин Да Силва. Нося ви нещо от него — обяви гласът от коридора.

С три предпазливи крачки Маркъс се скри в банята. Аз се приближих бавно до вратата, хванах дръжката и си поех въздух няколко пъти. После отворих, като си придадох естествен вид, и пред себе си видях Гамбоа да държи нещо леко и красиво, увито в няколко слоя копринена хартия. Протегнах ръце, за да взема това, което още не знаех какво е, но той не ми го даде.

— По-добре аз да ги оставя на някоя равна повърхност, много са нежни. Орхидеи са — обясни ми.

Поколебах се няколко секунди. Макар че Маркъс се бе скрил в банята, беше истинско безразсъдство да позволя на този мъж да влезе в стаята, но от друга страна, ако откажех да го пусна, щеше да изглежда така, сякаш криех нещо. А в този момент най-малко исках да събуждам подозрения.

— Заповядайте — съгласих се накрая. — Оставете ги върху писалището, ако обичате.

И тогава я видях. И пожелах земята да се отвори под краката ми и да пропадна в нея. Да ме погълне и да изчезна завинаги. Така нямаше да се налага да се изправя лице в лице с последствията от това, което току-що бях видяла. В средата на тясната маса, между телефона и лампата със златист абажур, имаше нещо неуместно. Нещо крайно неуместно, което никой не биваше да вижда там. Още по-малко довереният служител на Да Силва.

Поправих се веднага щом го забелязах.

— Или не, по-добре ги поставете тук, върху пейката до леглото.

Той се подчини безмълвно, но разбрах, че също я бе забелязал. А и как иначе. Върху полираното дърво на писалището имаше нещо толкова несвойствено за стая, заета от сама жена, че нямаше как да не привлече вниманието му — шапката на Маркъс.

Той излезе от скривалището си веднага щом чу, че вратата се затваря.

— Върви си, Маркъс. Върви си, моля те — настоях аз, докато се опитвах да пресметна колко време ще е нужно на Гамбоа да съобщи на шефа си за това, което току-що бе видял. Дори да си беше дал сметка за бедствието, което шапката му можеше да причини, Маркъс не каза нищо. — Престани да се тревожиш за мен, утре вечер се връщам в Мадрид. Днес ми е последният ден, така че…

— Наистина ли си заминаваш утре? — попита той, като ме хвана за раменете. Въпреки тревогата и страха, по тялото ми премина тръпка, която отдавна не бях усещала.

— Да, утре вечер с „Лузитания Експрес“.

— И няма да се връщаш в Португалия?

— Не, засега нямам такова намерение.

— А в Мароко?

— Също. Ще остана в Мадрид, там са ателието и животът ми.

Замълчахме за няколко секунди. Вероятно двамата мислехме за едно и също: колко жалко, че съдбите ни се срещнаха отново в толкова смутно време, колко тъжно, че трябва да се лъжем така.

— Пази се много.

Кимнах. Тогава той вдигна ръка и погали бавно с пръст бузата ми.

— Жалко, че не се сближихме повече в Тетуан, нали?

Надигнах се на пръсти и го целунах за сбогом. Когато усетих мириса му, а той усети моя, когато кожата ми докосна неговата кожа, аз доближих устни до ухото му и прошепнах:

— Много жалко.

Излезе безшумно, а аз останах в компанията на най-красивите орхидеи, каквито някога бях виждала и каквито никога повече нямаше да видя, едва сдържайки желанието си да изтичам след него и да го прегърна, докато се опитвах да преценя последиците от подобно безразсъдство.

61.

Когато наближихме, установих, че отстрани вече има няколко коли, паркирани една до друга. Големи, лъскави, тъмни. Внушителни.

Вилата на Да Силва се намираше извън града, сравнително близо до Ещорил, но бе достатъчно отдалечена, за да не мога да се върна сама. Запомних някои табели: Гиншу, Малвейра, Колареш, Сингра. Въпреки това, нямах никаква представа къде сме.

Жуау спря бавно колата и колелата изскърцаха върху чакъла. Изчаках да ми отворят вратата. Спуснах бавно единия крак, после другия. Чак тогава видях протегнатата към мен ръка.

— Добре дошла в Кинта да Фонте, Арис.

Излязох бавно. Златистото ламе очертаваше извивките на тялото ми, в косата си бях закичила една от трите орхидеи, които той ми беше изпратил по Гамбоа. Потърсих бързо с очи Гамбоа, докато слизах, но не беше там.

Нощният въздух ухаеше на портокали и кипариси, светлините от фенерите на фасадата обливаха каменните стени на огромната къща. Докато изкачвах стълбите към верандата под ръка с Мануел, забелязах монументален герб над входната врата.

— Емблемата на семейство Да Коща, предполагам.

Много добре знаех, че дядото кръчмар не би могъл и да сънува за родов герб, но той едва ли долови иронията.

Гостите чакаха в просторен салон с тежки мебели и голяма незапалена камина в единия край. Цветята, разпръснати из помещението, не успяваха да смекчат неуютната обстановка. Неловкото мълчание, което обгръщаше присъстващите, също не допринасяше за затопляне на атмосферата. Преброих ги бързо. Двама, четирима, шестима, десет. Десет души, пет двойки. И Да Силва. И аз. Общо дванайсет. Сякаш прочел мислите ми, Мануел съобщи:

— Липсва още един гост, германец, който скоро ще дойде. Ела да те представя, Арис.

За момента съотношението беше почти равностойно: три двойки португалци и две двойки германци, плюе този, когото очакваха. Симетрията обаче свършваше дотук, защото всичко останало беше в странно несъответствие. Германците бяха облечени с тъмни дрехи — строги, дискретни, в тон с мястото и събитието. Съпругите им не бяха ослепително елегантни, но носеха тоалетите си със самочувствие и излъчваха самоувереност. Португалците бяха от друго тесто — и мъжете, и жените. Мъжете бяха облечени в костюми от хубави платове, но качеството се губеше върху тромавите им тела; всички имаха телосложението на селски мъже с къси крака, дебели вратове и широки длани с изпочупени нокти и мазоли. Тримата се фукаха с нови-новенички автоматични писалки в горния джоб на сакото си, а когато се усмихнеха, в устите им проблясваха златни коронки. Жените им, непохватни като тях, се опитваха да пазят равновесие върху лъскавите обувки с високи токчета, в които бяха напъхали отеклите си крака; едната носеше зле поставена шапка; другата беше загърнала раменете си с дълга кожена наметка, която постоянно се свличаше на земята. Третата бършеше устата си с опакото на ръката всеки път, когато си вземаше мезе.

Преди да пристигна, смятах, че Мануел ме е поканил на приема си, за да блесне пред гостите си, да се поперчи с мен като с екзотична вещ, която засилва реномето му на страхотен мачо. Вероятно се очакваше да забавлявам гостенките му с разговори за мода и историйки за висшите германски служители в Испания, както и с други подобни баналности. Но когато видях обстановката, разбрах, че съм се заблуждавала. Макар че ме бе приел като гостенка, Да Силва ме беше завел там не като фигурантка; всъщност той очакваше да споделя ролята му на церемониалмайстор и да му помогна да се справи с тази странна фауна. Аз щях да служа за връзка между германките и португалките; щях да прехвърля моста, без който дамите от двете групи щяха да си разменят единствено погледи през цялата вечер. И ако смяташе да обсъжда важни въпроси, последното, от което се нуждаеше в момента, бяха няколко отегчени и намръщени жени, чакащи с нетърпение мъжете им да ги отведат от там. Ето за това бях тук — да му помогна. Аз го бях предизвикала миналия ден и той бе приел предизвикателството — и двамата печелехме по нещо.

„Добре. Мануел, ще ти дам каквото искаш — казах си аз. Надявам се и ти да направиш същото за мен след това.“ И за да може всичко да протече според очакванията му, потиснах страховете си и надянах на лицето си най-очарователната маска на фалшивата ми самоличност. Прикрих се зад нея, пуснах в ход предполагаемия си чар и преливах от любезност, като я разпределях равномерно между двете националности. Похвалих шапката и кожената наметка на жените от Бейра, пуснах две шеги, които разсмяха всички, позволих на един португалец да докосне задника ми и похвалих добродетелите на германския народ. Най-безсрамно.

Докато на вратата не се появи един черен облак.

— Извинете, приятели — каза Да Силва. — Искам да ви представя Йоханес Бернхарт.

Беше остарял, надебелял и оплешивял, но без съмнение беше същият Бернхарт, когото познавах от Тетуан. Същият Бернхарт, който се разхождаше често по улица „Генералисимус“ под ръка с една жена, която в момента не беше с него. Същият, който договори инсталирането на германски антени на мароканска територия със Серано Сунер и се споразумя с него да държат Бейгбедер настрана от преговорите. Същият, който никога не разбра, че ги бях подслушала, легнала на пода, скрита зад един диван.

— Извинявам се за закъснението. Автомобилът се развали и се наложи да направим дълъг престой в Елваш.

Опитах се да прикрия смущението си, като взех чашата, която един сервитьор ми предложи, и в същото време мислех трескаво: кога за последен път се бяхме срещали, колко пъти се бях разминавала с него по улицата, за колко време се видяхме онази нощ във Висшия комисариат. Когато Хилгарт ме уведоми, че Бернхарт се намира на полуострова и ръководи корпорацията, управляваща икономическите интереси на нацистите в Испания, аз му казах, че няма вероятност да ме разпознае, ако някога се срещнем. Сега обаче не бях толкова сигурна.

Започнаха представянията. Докато мъжете разговаряха, аз останах с гръб към тях, като привидно се стараех да развличам дамите. Новата тема на разговора ни беше орхидеята в косата ми и докато накланях и въртях глава, за да могат всички да й се възхитят, наострих слух, за да доловя откъслеци от някаква информация. Отбелязах си отново имената, за да ги запомня по-добре: Вайс и Волтерс бяха германците, които наскоро пристигналият от Испания Бернхарт не познаваше. Алмейда, Родригеш и Рибейро португалците. Португалци от Бейра, планинци. Собственици на мини или по-скоро дребни собственици на неплодородни земи, в които Божието провидение беше поставило мини. Какви мини? Още не знаех дори сега нямах представа каква е тази прословута вълчи пяна, която Беатриш Оливейра беше споменала в църквата. И тогава най-после чух думата — волфрам.

Бързо изрових от паметта си сведенията, които Хилгарт ми бе предоставил в Танжер — това беше минерал, употребяван за производството на снаряди. Редом с този спомен се появи и друг: Бернхарт участваше в закупуването му в големи количества. Хилгарт ми беше споменал за интереса му към находища в Галисия и Естремадура; вероятно по онова време още не е могъл да предвиди, че той ще пусне пипала чак до Португалия и ще преговаря с един предприемач изменник, решил да прекрати доставките си за англичаните в полза на враговете им. Краката ми се разтрепериха и аз потърсих спасение в глътка шампанско. Мануел да Силва не се занимаваше с покупко-продажба на коприна, дървесина или друг безобиден колониален продукт, а с нещо много по-опасно: предметът на новия му бизнес беше един метал, с който германците щяха да усъвършенстват оръжията си и да ги направят много по-ефикасни.

Гостенките ме изтръгнаха от мислите, молеха ме да им обърна внимание. Искаха да знаят откъде е прекрасното цвете, закичено зад лявото ми ухо, да потвърдя, че наистина е естествено, да разберат как се отглежда — безброй въпроси, които изобщо не ме интересуваха, но не можех да не отговоря. Беше тропическо цвете; разбира се, наистина е естествено; не, нямах представа дали Бейра е подходящо място за отглеждането на орхидеи.

— Дами, позволете да ви представя последния ни гост — прекъсна ни отново Мануел.

Затаих дъх, докато дойде и моят ред. Последната.

— А това е моята скъпа приятелка госпожица Арис Агорик.

Вгледа се в мен, без да мигне. Една секунда. Две. Три.

— Познаваме ли се?

„Усмихни се, Сира, усмихни се“, казах си аз.

— Не, мисля, че не — отвърнах и му протегнах морно ръка.

— Освен ако не сте се срещали някъде в Мадрид — подхвърли Мануел. За щастие явно не познаваше достатъчно добре Бернхарт, иначе щеше да знае, че в миналото си е живял в Мароко.

— Може би в „Ембаси“? — предположих аз.

— Не, не. Напоследък ходя рядко в Мадрид. Пътувам много, а жена ми обича морето, затова живеем в Дения, близо до Валенсия. Лицето ви обаче наистина ми се струва познато отнякъде, но…

Спаси ме икономът. „Дами, господа, вечерята е сервирана.“ Тъй като липсваше домакиня, Да Силва пренебрегна протокола и ме настани в единия край на масата. Той седна на другия. Опитах се да скрия тревогата си, като насочих вниманието си към гостите, но бях толкова неспокойна, че не хапнах почти нищо. Тревогата, която предизвика у мен посещението на Гамбоа в стаята ми, се усили от неочакваната поява на Бернхарт и от потвърждението за мръсните сделки, в които Да Силва се бе забъркал. И за капак на всичко, трябваше да се преструвам и да играя ролята на домакиня.

Супата бе поднесена в сребърен супник, виното в кристални гарафи, а морските дарове — в огромни, препълнени подноси. Положих свръхусилия, за да бъда внимателна с всички. Посочих скришом на португалците какви прибори да използват за всяко ястие и размених няколко фрази с германките: да, разбира се, че познавах баронеса Щорер; да, Глория фон Фюрстенберг също; разбира се, разбира се, знаех, че Хорхер скоро ще открие заведението си в Мадрид. Вечерята премина без инциденти и за щастие Бернхарт не ми обърна повече внимание.

— Е, дами, а сега, ако нямате нищо против, ние с господата ще се оттеглим да поговорим — обяви Мануел след десерта.

Сдържах яда си, като замачках покривката с ръце. Не може да бъде, не можеше да ми причини това. Вече бях изпълнила моята част; сега беше мой ред да получавам. Бях обсипала с внимание всички, бях се държала като образцова домакиня и трябваше да бъда възнаградена. Не можех да позволя да ми се изплъзнат точно в момента, когато щяха да обсъждат това, което най-много ме интересуваше. За щастие виното, поднасяно в обилни количества заедно с ястията, беше помогнало на гостите да се отпуснат. Особено на португалците.

— Не, човече, не. Да Силва, за бога! — извика единият от тях, като го потупа здравата по гърба. — Не бъдете толкова старомоден, приятелю! В съвременния свят мъжете и жените ходят заедно навсякъде!

Мануел се поколеба за миг; явно предпочиташе да проведе останалата част от разговора насаме, но хората от Бейра не му дадоха възможност: станаха шумно от масата и се отправиха отново към салона в повишено настроение. Един от тях прегърна Да Силва през раменете, друг ми предложи ръката си. Бяха превъзмогнали първоначалното смущение от факта, че са приети в дома на един богаташ, и сега изглеждаха превъзбудени и доволни. Тази вечер щяха да сключат сделка, която щеше да отърве от бедността и тях, и децата им, и децата на децата им; нямаше причина да го правят зад гърба на жените си.

Поднесоха кафе, напитки, цигари и бонбони; спомних си, че Беатриш Оливейра се бе погрижила да ги достави. Както и елегантните и дискретни букети цветя. Предположих, че тя е избрала орхидеите, които получих същия следобед, и отново изтръпнах при спомена за неочакваното посещение на Маркъс. Изтръпнах по две причини. От чувство на нежност и благодарност към него за загрижеността му към мен и от страх при спомена за случката с шапката, изпречила се пред очите на помощника. Гамбоа още не се бе появил. Ако имах малко повече късмет, може би вечеряше домашна гозба със семейството си, слушаше как жена му се оплаква от цените на месото и беше напълно забравил за присъствието на друг мъж в стаята на жената, която шефът му ухажваше.

Макар че не успя да ни раздели в различни помещения, Мануел все пак ни настани на различни места. Мъжете — в края на просторния салон, в кожените кресла срещу незапалената камина. Жените — до един голям прозорец с изглед към градината.

Те започнаха да разговарят, а през това време ние хвалехме качеството на шоколада. Германците започнаха първи, като изложиха предложенията си със сдържан тон; през това време аз наострих слух и отбелязвах мислено всичко, което достигате до мен. Кладенци, концесии, разрешителни, тонаж. Португалците не се съгласяваха и възразяваха, повишаваха тон, говореха бързо. Вероятно първите искаха да ги притиснат, а мъжете от Бейра, груби планинци, свикнали да не вярват дори на баща си, не бяха съгласни да се продадат на каквато и да е цена. За мой късмет атмосферата постепенно се нажежи. Сега гласовете се чуваха отчетливо, понякога дори отекваха. А мозъкът ми, подобно на машинка, непрестанно записваше онова, което казваха. Макар че не разбирах напълно за какво точно се договаряха, успях да запомня множество откъслечни данни. Галерии, кошове и камиони, сондажи и вагонетки. Качествен волфрам, без кварц и пирит. Мито върху износа. Шестстотин хиляди ескудо за тон, три хиляди тона на година. Менителници, златни кюлчета и сметки в Цюрих. Освен това успях да дочуя някои интересни факти, завършени късчета информация. Например, че Да Силва от седмици е дърпал ловко конците, за да събере основните собственици на находища и да ги убеди да търгуват изключително с германците. Така че ако всичко се развиваше според плановете, за по-малко от две седмици щяха да блокират внезапно и вкупом всички продажби за англичаните.

След като чух сумите, за които говореха, разбрах защо продавачите на волфрам и жените им бяха придобили вид на новобогаташи. Скромните селяни се превръщаха в процъфтяващи собственици, без да работят: автоматичните писалки, златните коронки и кожените наметки бяха дреболии в сравнение с милионите ескудо, които щяха да получат, ако позволяха на германците безпрепятствено да дупчат земите им.

Колкото по-дълбоко осъзнавах истинския мащаб на сделката, толкова повече се засилваха страховете ми. Това, което чувах, беше толкова поверително, толкова ужасяващо и компрометиращо, че предпочетох да не си представям последствията, които щяха да настъпят за мен, ако Мануел да Силва узнаеше коя съм и за кого работя. Разговорът между мъжете продължи почти два часа, но женската компания започна да унива. Всеки път, когато забележех, че преговорите тъпчат на едно място, аз подновявах разговора с жените, но португалките отдавна не обръщаха внимание на опитите ми да ги забавлявам и клюмаха глави. Вероятно в отруденото си ежедневие те си лягаха при залез-слънце и ставаха с изгрева, за да нахранят животните и да се заловят с полската и домакинската работа; това гостуване до късно с изобилие от вино и бонбони беше свръх силите им. Насочих вниманието си към германките, но те също не изглеждаха особено общителни: бяхме изчерпали запасите си от банални фрази; езиковите ограничения и липсата на общи интереси ни пречеха да поддържаме разговора.

Оставах без публика и без възможности да маневрирам — ролята ми на помощник-домакиня се изчерпваше, трябваше да измисля нещо, за да оживя атмосферата и в същото време да бъда нащрек за евентуална информация. И тогава в дъното, където бяха мъжете, избухна общ смях. Последваха ръкостискания, прегръдки и поздравления. Сделката беше сключена.

62.

— Спален вагон първа класа, купе номер осем.

— Сигурна ли си?

Показах му билета.

— Чудесно. Ще те изпратя.

— Моля те, няма нужда.

Не ми обърна внимание.

Багажът, с който бях пристигнала в Лисабон, се бе увеличил с няколко кутии за шапки и две големи пътнически чанти, пълни с глезотии. Всичко беше отнесено на гарата още следобед. Покупките за ателието щяха да бъдат изпратени през следващите дни от доставчиците. Носех със себе си само едно малко куфарче с най-необходимото, за да прекарам нощта. И още нещо — тетрадката с кодираната в нея информация.

Когато слязохме от колата, Мануел настоя да носи куфарчето.

— Почти не тежи, няма нужда — казах аз. Нямах никакво желание да се разделям с багажа си.

Изгубих битката още преди да е започнала. Знаех, че не бива да настоявам. Влязохме в салона на гарата като най-елегантната двойка на вечерта: аз, в целия си изискан блясък, и Мануел в ролята на безупречния кавалер, който, без да подозира, носеше доказателствата за предателството си. Гара Санта Аполония, подобна на хамбар, постепенно се изпълваше с пътници за нощния влак за Мадрид. Двойки, семейства, приятели, самотни мъже. Едни от тях имаха студен и равнодушен вид, сякаш Лисабон не бе оставил следа в тях; други плачеха, прегръщаха се, въздишаха и даваха обещания, които може би никога нямаше да изпълнят. Аз не се вмествах в нито една от тези категории — нито на равнодушните, нито на сантименталните. Бях от тези, които бягат; които искат да се отдалечат, да изтърсят праха от обувките си и да забравят завинаги какво са оставили след себе си.

Бях прекарала по-голямата част от деня в стаята си, подготвяйки се за път. Поне така се предполагаше. Да, свалих дрехите от закачалките, опразних чекмеджетата и прибрах всичко в куфарите. Това обаче свърших бързо. През останалата част от времето направих нещо по-важно: прехвърлих с молив информацията, която събрах във вилата на Да Силва, в хиляди малки чертички. Тази задача ми отне дълги часове. Започнах я веднага щом се върнах в хотела призори, когато чутото все още беше прясно в паметта ми. Имаше толкова подробности, че можех да забравя голяма част от тях, ако не ги запишех веднага. Спах само три-четири часа. Щом се събудих, се залових да довърша работата. Цялата сутрин и в ранния следобед записвах в тетрадката дума след дума, факт след факт — всичко, което бях запомнила, докато те се превърнаха в поредица от кратки и стегнати съобщения. В крайна сметка на страниците на моята тетрадка се появиха повече от четирийсет предполагаеми кройки, съдържащи имена, цифри, дати, места и операции. Кройки на ръкави, на маншети и гърбове, колани, талии и предници; скици на части от дрехи, които никога нямаше да ушия и в чиито контури се криеха тайните на една зловеща търговска сделка, предназначена да улесни унищожителния поход на германските войски.

Късно сутринта телефонът иззвъня. Звънът така ме стресна, че една от чертичките, които в момента маркирах, се превърна в разкривена линия, която после трябваше да изтрия.

— Арис? Добро утро, обажда се Мануел. Надявам се, че не съм те събудил.

Бях напълно будна — изкъпана, мобилизирана и нащрек. Работех от часове, но си преправих гласа, за да звучи като сънен. В никакъв случай не трябваше да заподозре, че видяното и чутото предната вечер ме бе накарало да се посветя на трескава дейност.

— Няма нищо, сигурно вече е късно… — излъгах аз.

— Почти обяд е. Обаждам ти се само за да ти благодаря, че присъства на снощната среща и беше толкова мила със съпругите на приятелите ми.

— Няма защо да ми благодариш. Прекарах чудесна вечер.

— Наистина ли? Не ти ли беше скучно? Сега съжалявам, че не ти обърнах повече внимание.

„Внимавай, Сира, внимавай. Проверява те“, помислих си. Гамбоа, Маркъс, забравената шапка, Бернхарт, волфрамът, Бейра — всичко се трупаше в съзнанието ми с кристална яснота, докато продължава говоря с безгрижен и все още сънлив глас:

— Няма нищо, Мануел, не се безпокой. Беше ми забавно да разтварям с жените на приятелите ти.

— Какво смяташ да правиш през последния си ден в Португалия?

— Абсолютно нищо. Ще си взема една дълга вана и ще си приготвя багажа. Не възнамерявам да излизам от хотела през целия ден.

Надявах се този отговор да му хареса. Ако Гамбоа го беше осведомил и той предполагаше, че се виждам с някой мъж зад гърба му, може би решението да остана в хотела щеше да разпръсне подозренията му. Разбира се, думата ми нямаше да му е достатъчна — щеше да се погрижи някой да наблюдава стаята ми и може би също да подслушва телефонните ми разговори, но с изключение на него самия, нямах намерение да говоря с когото и да било. Щях да бъда добро момиче: нямаше да мърдам от хотела, нямаше да се обаждам по телефона и нямаше да приемам никакви гости. Щях да се отегчавам сама в ресторанта, на рецепцията и в салоните и когато настъпи часът да си тръгна, щях да го направя пред очите на всички клиенти и служители, придружавана единствено от багажа си. Това си мислех да направя, но той предложи друго:

— Наистина заслужаваш почивка. Но не искам да си заминеш, без да се сбогувам с теб. Нека те придружа до гарата. В колко тръгва влакът ти?

— В десет — отвърнах. По дяволите това желание да го видя отново.

— В девет ще дойда да те взема от хотела. Бих искал да дойда по-рано, но ще бъда зает през целия ден…

— Не се безпокой, Мануел, на мен също ще ми трябва време да се приготвя. Ще изпратя багажа на гарата късно следобед и ще те чакам.

— Тогава до девет.

— Ще те чакам в девет.

Вместо „Бентли“-то на Жуау, видях нов спортен „Астън Мартин“. Изпитах тревога, когато установих, че стария шофьор го няма: мисълта, че ще бъдем сами, ме безпокоеше и отблъскваше. Доколкото виждах, той не изпитваше същото.

Не забелязах никаква промяна в държането му към мен, нямаше и най-малък знак, че ме подозира. Беше все така внимателен, забавен и очарователен, сякаш целият му свят се въртеше около красивите коприни, които ми показа в кабинета си, и той нямаше нищо общо с циничната афера с мините за волфрам. За последен път минахме по крайбрежната магистрала и профучахме по улиците на Лисабон, като карахме минувачите да се обръщат след нас. Озовахме се на перона двайсет минути преди заминаването, той настоя да се качи с мен във влака и да ме изпрати до купето. Тръгнахме по коридора: аз отпред, той на крачка зад мен, стиснал дръжката на куфарчето ми, в което сред безобидни козметични продукти и бельо се криеха доказателства за безчестието му.

— Номер осем, пристигнахме — казах аз.

През отворената врата се виждаше елегантно и безупречно чисто купе. Облицовани с ламперия стени, дръпнати пердета, седалка и легло, което още не беше приготвено.

— Е, скъпа Арис, време е да се сбогуваме — каза той, като остави куфарчето на пода. — За мен беше истинско удоволствие да се запозная с теб. Ще ми е трудно да свикна с отсъствието ти.

Съжалението му изглеждаше истинско, може би предположението, че Гамбоа ме е обвинил, в крайна сметка бе неоснователно. Може би излишно се бях тревожила. Може би никога не е имал намерение да каже нещо на шефа си и доверието му в мен не се бе пропукало.

— Гостуването ми тук беше чудесно, Мануел — казах аз и протегнах ръце към него. — Аз съм изключително доволна, клиентките ми ще бъдат впечатлени. А ти направи всичко толкова лесно и приятно, че не знам как да ти се отблагодаря.

Той хвана ръцете ми и ги задържа в своите. В замяна получи най-сияйната ми усмивка, зад която се криеше огромно желание този фарс най-сетне да приключи. След няколко минути началникът на гарата щеше да даде сигнал със свирката си, да свали флагчето и „Лузитания Експрес“ щеше да потегли по релсите и да се отдалечи от Атлантика към центъра на полуострова. Зад мен завинаги щяха да останат Мануел да Силва и зловещите му сделки, шумният Лисабон и целият този свят, обитаван от чужденци. Последните пътници се качваха забързано във влака и ние постоянно трябваше да се притискаме до стената, за да им дадем път.

— По-добре тръгвай, Мануел.

— Да, мисля, че вече е време.

Беше настъпил моментът да сложим край на това подобно на пантомима сбогуване, да вляза в купето и да се уединя. Оставаше само да си тръгне, всичко друго вече бе наред. И тогава неочаквано усетих как лявата му ръка обгръща тила ми, а дясната — раменете, странния вкус на топлите му устни върху моите и една тръпка, която ме прониза от главата до петите. Беше разтърсваща целувка. Крепка и дълга, и аз се почувствах объркана, обезоръжена и неспособна да реагирам.

— Приятно пътуване, Арис.

Не ми даде възможност да му отговоря. Преди да го сторя, той си беше отишъл.

63.

Отпуснах се на седалката, а в съзнанието ми като на екран преминаха събитията от последните дни. Припомних си епизодите и декорите и се запитах кои от действащите лица в този странен филм ще срещна отново и кои няма да видя повече. Върнах се в края на всеки епизод: щастливите бяха малко, недовършените — много. И когато филмът свършваше, екранът се изпълваше с последната сцена: целувката на Мануел да Силва. Все още усещах вкуса й на устните си, но не можех да намеря подходящото прилагателно за нея. Спонтанна, страстна, цинична, чувствена. Може би всяко от тях. Може би никое.

Надигнах се от мястото си и погледнах през прозореца, полюшвана от лекото потракване на влака. Пред очите ми се изнизваха бързо последните светлини на Лисабон, които постепенно избледняха и се размиха, стопиха се в далечината и пейзажът потъна в мрак. Станах, имах нужда да се разсея. Беше време за вечеря.

Вагон-ресторантът вече бе почти пълен. От него се носеха апетитни миризми, шум от прибори и разговори. След няколко минути ме настаниха. Избрах ястие и поръчах вино, за да отпразнувам свободата си. Докато чаках да ми сервират, си представях своето завръщане в Мадрид и реакцията на Хилгарт, когато узнаеше резултатите от мисията ми. Вероятно никога не бе предполагал, че ще завърши толкова успешно.

Виното и храната пристигнаха бързо, но аз вече бях сигурна, че вечерята няма да е приятна. Бяха ме настанили до двама нахалници, които не преставаха да ме зяпат най-безочливо още от момента, в който седнах. Двама типове с просташки маниери, които изобщо не бяха на мястото си в изисканата обстановка наоколо. На масата им имаше две бутилки вино и сума ти ястия, които те настървено поглъщаха, сякаш тази вечер щеше да настъпи краят на света. Не успях да се насладя на бакаляу абраш97; ленената покривка, кристалната чаша и церемониалната любезност на сервитьорите скоро минаха на заден план. Сега целта ми беше да се нахраня колкото може по-бързо, за да се върна в купето и да се отърва от неприятната компания.

Когато се озовах в него, всичко беше приготвено за предстоящата нощ: пердетата бяха спуснати, леглото — оправено. Шумовете във влака скоро щяха да утихнат; неусетно щяхме да преминем границата и да напуснем Португалия. Тогава осъзнах колко малко бях спала. Миналата нощ будувах, докато транскрибирах информацията, а по-миналата бях при Розалинда. Измъченото ми тяло се нуждаеше от почивка, затова реших да си легна веднага.

Отворих ръчния си багаж, но не успях да извадя нищо от него, защото на вратата се почука.

— Проверка на билетите — чух един глас. Отворих предпазливо и установих, че действително е кондукторът. Установих обаче още нещо, което той вероятно не знаеше: че не е сам в коридора. Зад съвестния железничар, само на няколко метра от нас, видях две сенки, които се поклащаха в ритъма на движещия се влак. Две сенки, които разпознах веднага — бяха мъжете, които бяха смутили вечерята ми.

Заключих вратата веднага щом кондукторът си тръгна, твърдо решена да я отворя отново чак когато пристигнем в Мадрид. След перипетиите в Лисабон нямах никакво намерение да позволя на двама нахални типове да ме безпокоят през нощта. Приготвих се най-после да си лягам, бях изтощена физически и психически, имах нужда да забравя всичко, макар и за няколко часа.

Заизваждах от несесера необходимото: четката за зъби, сапунерката, нощния крем. След няколко минути усетих, че влакът забавя ход; наближавахме някоя гара, първата от пътуването. Дръпнах пердето и прочетох: Ентронкаменто.

Само след няколко секунди отново се почука на вратата. Силно, настойчиво. Кондукторът не чукаше така. Застанах неподвижно, опряла гръб във вратата, без никакво намерение да отговарям. Предположих, че са мъжете от вагон-ресторанта, и в никакъв случай не смятах да отварям.

Почукаха отново. Още по-силно. И тогава чух името си от другата страна. И познах гласа.

Отворих вратата.

— Трябва да слезеш от влака. Двама души на Да Силва са вътре, дошли са за теб.

— Шапката?

— Шапката.

64.

Обхвана ме паника и едновременно с това желание да се разсмея. Да се разсмея с горчив саркастичен смях. Колко странни са чувствата, как само ни подвеждат. Една целувка на Мануел да Силва бе разколебала увереността във вероломството му, а само час по-късно установявах, че е дал заповед да ме убият и да хвърлят тялото ми в нощта през прозореца на влака. Целувката на Юда.

— Не вземай нищо, само документите си — предупреди Маркъс. — Ще прибереш всичко в Мадрид.

— Има нещо, което не мога да оставя.

— Не можеш да носиш нищо, Сира. Няма време, влакът всеки миг ще потегли отново; ако не побързаме, ще се наложи да скочим в движение.

— Само една секунда… — Приближих се до куфарчето и извадих с шепи съдържанието му. Копринената нощница, пантофи, четката за коса, шише одеколон — всичко това се разпръсна на леглото и на пода като запратено там от някой луд или разпиляно от торнадо. Докато накрая открих в дъното това, което търсех: тетрадката с фалшивите кройки, педантично записаните с чертички доказателства за измяната на Мануел да Силва към британците. Притиснах я към гърдите си. — Да вървим — казах, като грабнах чантата си с другата ръка. Не можех да я оставя, паспортът ми беше вътре.

Излязохме бързо в коридора в момента, в който се чу изсвирване: когато стигнахме до вратата, локомотивът също бе изсвирил в отговор и влакът потегли. Маркъс слезе пръв, докато аз хвърлих на перона тетрадката, чантата и обувките си — щях да си счупя някой глезен, ако се опитах да скоча с тях. После той ми протегна ръка, аз я хванах и скочих.

Почти веднага след това се разнесоха гневните викове на началника на гарата, видяхме го да тича към нас, като ръкомахаше бурно. Разтревожени от виковете му, отвътре излязоха двама железничари; през това време влакът невъзмутимо набираше скорост.

— Да вървим, Сира, трябва да се махнем от тук — подкани ме Маркъс.

Вдигна едната обувка и ми я подаде, после другата. Държах ги и ръце, но не ги обух вниманието ми беше насочено другаде. През това време тримата служители ни бяха наобиколили и ни упрекваха съвсем закономерно за инцидента, докато началникът на гарата ни се караше за постъпката с викове и сърдити жестове. Двама просяци се приближиха любопитно, след няколко секунди лавкаджийката и един млад сервитьор се присъединиха към групата, за да разберат какво се е случило.

И тогава сред този хаос от укори, развълнувани възгласи и глъч чухме острото изсвирване на влака, който внезапно спря.

Целият перон замря и потъна в тишина, сякаш покрит от някаква пелена на спокойствие, докато колелата свистяха по релсите с продължителен режещ звук.

Маркъс пръв се окопити.

— Задействали са аварийната спирачка. — Гласът му звучеше глухо и властно. — Разбрали са, че сме скочили. Да вървим, Сира, трябва да се махнем от тук веднага.

Като по даден знак групата отново се раздвижи. Разнесоха се викове, заповеди, тропот и гневни жестове.

— Не можем да си тръгнем — отвърнах, като се въртях и оглеждал земята. — Не мога да намеря тетрадката си.

— Забрави за проклетата тетрадка, за бога! — извика гневно той. — Идват за теб, Сира, имат заповед да те убият!

Той ме хвана за ръката и ме задърпа, готов да ме отведе от там дори и насила.

— Ти не разбираш, Маркъс, трябва да я намеря на всяка цена, не мога да я оставя — казах аз, докато продължавах да се оглеждам. Накрая съзрях нещо. — Там е! Там! — извиках, като опитвах да се отскубна и сочех нещо в тъмнината. — Там, на релсите!

Скърцащият звук на спирачките заглъхна и влакът най-после спря, през прозорците му занадничаха глави. Гласовете и виковете на пътниците се присъединиха към безспирните обвинения на железничарите. И тогава ги видяхме. Две сенки изскочиха от един вагон и се затичаха към нас.

Прецених разстоянието и времето. Все още можех да сляза и да взема тетрадката, но щеше да ми е трудно да се изкача отново на перона: беше доста високо и вероятно нямаше да достигна ръба. Все пак трябваше да опитам, трябваше да взема кройките на всяка цена, не можех да се върна в Мадрид без това, което бях записала в тях. Тогава усетих как Маркъс ме сграбчва отзад. Отдръпна ме от ръба, като почти ме вдигна във въздуха, и скочи на релсите.

Веднага щом взех тетрадката, всичко останало беше лудешки бяг. Лудешки бяг през перона по диагонал, лудешки бяг по кънтящите плочки на празната чакалня, лудешки бяг през тъмния площад пред гарата. Докато стигнахме до колата. Хванати за ръка в тъмната нощ, както във времето, което бе останало зад нас.

— Какво, по дяволите, има в тази тетрадка, за да рискуваш живота ни заради нея? — попита той, запъхтян, докато потегляше бързо.

Дишайки все още на пресекулки, аз коленичих на седалката и погледнах назад. Сред праха, вдигнат от задните колела, зърнах двамата мъже от влака да тичат с все сила към нас. В началото ни разделяха едва няколко метра, но разстоянието постепенно се увеличи. После видях как се предават. Първо единият забави постепенно стъпките си и накрая спря зашеметен, с раздалечени крака и ръце на главата, сякаш не вярваше на случилото се. Другият издържа още няколко метра, но и той скоро се отказа. Последното, което видях, бе как мъжът се наведе напред, хвана се за корема и повърна всичко, което малко преди това бе изял с такъв апетит.

Щом се уверих, че вече не ни преследват, отново седнах, като дишах все още запъхтяно, и отговорих на въпроса на Маркъс:

— Най-хубавите кройки, които съм правила в живота си.

65.

— Гамбоа наистина е заподозрял нещо, когато ти е донесъл орхидеите, скрил се и изчакал да види кой е притежателят на шапката върху писалището. И тогава ме видял да излизам от стаята ти. Познава ме много добре, бил съм в офиса на компанията много пъти. После отишъл да уведоми Да Силва, но шефът му не го приел; казал му, че е зает с важна работа, че ще поговорят на следващия ден. И така и направил днес. Когато Да Силва разбрал за какво става дума, изпаднал в ярост, уволнил го и започнал да действа.

— А ти как научи всичко това?

— Самият Гамбоа дойде при мен днес следобед. Не е на себе си, ужасно е уплашен и търси отчаяно някой, който да го вземе под своя закрила. Затова е сметнал, че може би ще бъде в по-голяма безопасност, ако се сближи с англичаните, с които преди са имали отлични отношения. Той също не знае какво точно прави шефът му, защото Да Силва го крие дори от доверените си хора, но по държането му преценил, че животът ти е в опасност. Веднага след разговора ни с Гамбоа те потърсих в хотела, но ти вече беше излязла. Дойдох на гарата в момента, в който влакът потегляше, и когато зърнах отдалече Да Силва сам на перона, помислих, че всичко е наред. Докато в последната секунда не забелязах, че дава знак на двама души, които се бяха показали на един прозорец на влака.

— Какъв знак?

— Осем. С петте пръста на едната ръка и три на другата.

— Номерът на купето ми…

— Само това е оставало да уточнят. Всичко друго вече е било уговорено.

Връхлетя ме странно чувство. На страх, примесен с облекчение, на слабост и гняв едновременно. Може би такъв бе вкусът на предателството. Знаех обаче, че нямам причини да се чувствам предадена. Вече бях измамила Мануел, прикрита зад една банална и прелъстителна фасада, а той се бе опитал да ми отмъсти, без да си изцапа ръцете и без да изгуби и частица от елегантността си. Измяна за измяна, така се вършеха нещата.

Продължихме да пътуваме по прашни пътища, заобикаляйки дупки и ями, прекосявайки потънали в сън градчета, мизерни селца и пусти терени. В продължение на десетки километри единствената светлина, която виждахме, беше от фаровете на колата ни, пробиваща си път в гъстия мрак — нямаше дори луна. Маркъс предполагаше, че хората на Да Силва няма да останат на гарата, че може би ще намерят начин да тръгнат след нас. Затова продължи да кара с висока скорост, сякаш двамата типове все още ни следваха по петите.

— Почти съм сигурен, че няма да посмеят да влязат в Испания. Ще се окажат на непознат терен, в който не контролират правилата на играта. Но не бива да се успокояваме, докато не пресечем границата.

Щеше да бъде съвсем логично Маркъс да ме разпита за причините, поради които Да Силва се опитваше да ме елиминира по този коварен начин, след като се бе държал толкова любезно с мен преди няколко дни. Самият той ни беше видял да вечеряме и да танцуваме в казиното, знаеше, че всеки ден се возя с колата му и че получавам подаръци от него в хотела. Може би очакваше някакъв коментар относно естеството на предполагаемата ми връзка с Да Силва, може би някакво обяснение за това, което се е случило между нас, нещо, което да хвърли светлина върху причината за зловещата му поръчка в момент, когато бях на път да напусна страната и живота му. Аз обаче упорито мълчах.

Той продължи да говори, все така съсредоточен в пътя, като подхвърляше забележки и мнения с надеждата, че най-сетне ще се реша да добавя нещо.

— Да Силва — продължи той — те е приел в дома си и е допуснал да бъдеш свидетел на нещо, което се е случило там снощи, на нещо, за което не знам.

Не отвърнах нищо.

— И което ти явно нямаш намерение да споделиш.

Наистина нямах.

— Сега е убеден, че си се свързала с него по нечия поръчка, и подозира, че не си обикновена чуждестранна модистка, която случайно се е появила в живота му. Смята, че си се сближила с него с цел да го шпионираш, но се заблуждава в предположенията си за кого работиш. От това, което му е казал доносникът Гамбоа, той грешно е заключил, че го правиш за мен. Във всеки случай, в негов интерес е да си държиш устата затворена. Ако е възможно, завинаги.

Все така не казвах нищо. Предпочетох да крия мислите си, като се преструвам, че не разбирам за какво говори. Накрая моето мълчание стана непоносимо и за двамата.

— Благодаря, че ми помогна, Маркъс — прошепнах аз.

Не го излъгах. Нито го излъгах, нито го разнежих, нито го трогнах с фалшивата си искреност.

— За кого работиш, Сира? — попита той бавно, без да откъсва очи от пътя.

Извърнах глава и погледнах профила му в полумрака. Изострения нос, силната челюст; същата решителност, същата увереност. Изглеждаше съвсем като мъжа, когото познавах от Тетуан.

— Ти за кого работиш, Маркъс?

На задната седалка се настани една невидима, но осезаема спътница: подозрителността.

Преминахме границата след полунощ. Маркъс показа британския си паспорт, а аз — мароканския. Забелязах, че се вглежда в него, но не попита нищо. Не съзряхме и следа от хората на Да Силва, имаше само двама сънливи полицаи, които нямаха никакво желание да си губят времето с нас.

— Може би е по-добре да преспим някъде. Вече сме в Испания и знаем, че не са ни проследили, нито са ни изпреварили. Утре ще хвана влака, а ти ще се върнеш в Лисабон — предложих аз.

— Предпочитам да продължим за Мадрид — отсече той.

Продължихме пътя си, без да срещнем нито една кола. И двамата бяхме потънали в мислите си. Подозрителността беше събудила мнителността ни, а мнителността мълчание, тежко и неловко мълчание, изпълнено с недоверие. Неоправдано с нищо мълчание. Маркъс току-що ме бе измъкнал от най-опасната ситуация в живота ми и щеше да шофира цялата нощ само за да ме закара жива и здрава до дома ми, а аз му се отплащах, криейки главата си като щраус в пясъка, и отказвах да му подхвърля каквато и да е следа, която да му помогне да се ориентира. Но не можех да говоря. Не би трябвало да му се доверявам, преди да проверя нещо, което подозирах и за което Розалинда бе намекнала по време на разговора ни в нощта, когато отидох при нея. А може би все пак трябваше да му кажа, да му подхвърля нещо? Фрагмент от предната нощ, нещо откъслечно, някоя ключова дума. Нещо, което да послужи и на двамата: на него — за да задоволи поне отчасти любопитството си, а на мен — за да подготвя почвата, преди да получа потвърждение на предчувствията си.

Бяхме отминали Бадахос и Мерида. Мълчахме още от границата, измъчвани от взаимно недоверие. Не се мяркаха коли, докато се носехме с пределна скорост из разбитите пътища и римските мостове.

— Помниш ли Бернхарт, Маркъс?

Стори ми се, че мускулите на ръцете му се напрегнаха, а кръстите му стиснаха по-здраво волана.

— Да, разбира се, че го помня.

Внезапно полумракът в колата се изпълни с картини и образи от онзи ден, след който нищо между нас вече не беше същото. Една лятна мароканска привечер, домът ми на „Сиди Мандри“, един журналист, който ме чакаше до балкона. Изпълнените с хора улици на Тетуан, градините на Висшия комисариат, оркестърът на халифа, свирещ тържествено химни, жасмин и портокалови дръвчета, нашивки и униформи. Отсъстващата Розалинда и възторженият Бейгбедер, играещ ролята на отличен домакин, без дори да подозира, че след време същият човек, когото тогава посрещаше тържествено, накрая ще му отреже главата. Група германци бяха наобиколили един гост с очи на котарак и спътникът ми ме помоли да му помогна да събере тайна информация. Друго време, друга страна, но всичко всъщност беше почти същото. Почти.

— Вчера вечерях с него във вилата на Да Силва. После разговаряха до късно след полунощ.

Знаех, че едва се сдържа, че иска да узнае повече неща: нуждаеше се от сведения и подробности, но не смееше да попита, защото не ми се доверяваше напълно. Кротката някога Сира също се бе променила.

Накрая не устоя:

— Чу ли нещо от разговора им?

— Абсолютно нищо. Имаш ли представа какво общо могат да имат двамата?

— Никаква.

Лъжех и той го знаеше. Той лъжеше и аз го знаех. Никой от нас не беше готов да сложи картите си на масата, но тази кратка среща с миналото смекчи напрежението помежду ни. Може би защото ни припомни едно минало, в което още не бяхме изгубили напълно невинността си. Може би защото този спомен ни помогна да си възвърнем частица от близостта и ни накара да осъзнаем, че има нещо, което все още ни свързва, независимо от лъжите и чувството на обида.

Опитах се да внимавам в пътя и да не се отпускам, но напрежението от последните дни, натрупаното безсъние и преживяната през тази нощ тревога ме бяха изтощили до такава степен, че постепенно ме обзе изнурителна слабост. Твърде дълго бях балансирала върху въжето.

— Спи ли ти се? — попита Маркъс. — Ела, облегни се на рамото ми.

Сгуших се до него, за да почувствам топлината му.

— Заспивай. Остава още малко — прошепна той.

Започнах да пропадам в някакъв клокочещ черен кладенец, в който преживях отново кошмарните сцени, деформирани от съня. Мъже, които ме преследваха, размахвайки нож; дългата влажна целувка на една змия; жените на португалските собственици на волфрамови находища, танцуващи върху една маса; Да Силва, броящ с пръсти; Гамбоа, който ридаеше; Маркъс и аз, тичащи в тъмнината по уличките на Тетуан.

Нямах представа колко време беше минало, когато се разсъних.

— Събуди се, Сира. Влизаме в Мадрид. Трябва да ми кажеш къде живееш.

Гласът на Маркъс, толкова близо до мен, ме разбуди и лека-полека започнах да идвам на себе си. Тогава си дадох сметка, че съм се облегнала на него и стискам здраво ръката му. С огромно усилие изправих вцепененото си тяло и се отдръпнах от него. Направих го бавно: вратът ми се беше схванал и всичките ми стави се бяха сковали. Навярно и него го болеше рамото, но не се издаде. Мълчаливо погледнах през прозореца, докато се опитвах да се среша с пръсти. Над Мадрид се развиделяваше. Все още имаше запалени светлини. Тук-там, разпръснати, тъжни. Спомних си Лисабон и за облените в светлина нощни улици. В Испания, където властваха ограниченията и бедността, все още се живееше практически на тъмно.

— Колко е часът? — попитах най-сетне.

— Почти седем. Спа доста дълго.

— И ти сигурно си капнал от умора — отвърнах аз, все още сънена.

Казах му адреса и го помолих да паркира на отсрещната страна, на няколко метра разстояние от входа. Денят бе започнал и по улицата вече се мяркаха първите минувачи. Разносвачите, две прислужници, някой продавач, сервитьор.

— Какво смяташ да правиш? — попитах аз, докато наблюдавах през прозореца движението навън.

— Засега — да си взема стая в „Палас“. А когато се събудя, първото, което ще направя, е да дам този костюм за почистване и да си купя риза. Саждите по релсите я съсипаха.

— Но взе тетрадката ми…

— Не знам дали си е струвало, още не си ми казала какво има в нея.

Направих се, че не съм чула думите му.

— А след като си облечеш чисти дрехи, какво ще правиш?

Говорех, без да го поглеждам, все още съсредоточена в гледката навън, чакайки подходящия момент, за да предприема следващата стъпка.

— Ще отида в седалището на компанията ми — отвърна той. — Имаме офис в Мадрид.

— И възнамеряваш отново да избягаш, както замина от Мароко? — попитах, като отново се вглеждах в сутрешното оживление по улицата.

Отвърна с полуусмивка:

— Още не знам.

В този момент видях, че портиерът на сградата излиза по посока на млекарницата. Пътят беше свободен.

— В случай че отново се каниш да бягаш, каня те преди това на закуска — казах аз, като отворих бързо вратата.

Той ме сграбчи за ръката, опитвайки се да ме задържи.

— Само ако ми кажеш в какво си замесена.

— Само ако науча кой си.

Качихме се по стълбите, хванати за ръка, решени да си дадем почивка. Мръсни и изтощени, но живи.

66.

Още преди да отворя очи, разбрах, че Маркъс не е до мен. От престоя му в дома ми и в леглото ми не бе останала никаква видима следа. Нито една забравена дреха, нито една бележка за сбогом — единствено мирисът му, попил в кожата ми. Знаех обаче, че ще се върне. Рано или късно, в най-неочаквания момент, щеше да се появи отново.

Щеше ми се да полежа още малко. Само още един час, дори половин щеше да е достатъчен, за да си припомня на спокойствие случилото се през последните дни и най-вече през последната нощ — това, което преживях, усетих, почувствах. Исках да остана в леглото и да възкреся всяка секунда от изминалите часове, но не беше възможно. Трябваше отново да се залавям за работа: чакаха ме хиляди задължения, налагаше се да действам. Така че взех един хубав душ и започнах. Беше събота, ден, в който доня Мануела и момичетата не идваха в ателието, но всичко беше приготвено и изложено на видно място, за да ми представят извършеното по време на отсъствието ми. Работата, изглежда, беше вървяла задоволително: имаше дрехи на манекените, мерки, записани в тетрадките, парчета плат и кройки, които не бяха оставени от мен, и написани с ъгловат почерк бележки, които обясняваха кой е идвал, кой се е обадил и какви въпроси трябва да решим. Нямах време да отхвърля всичко: на обяд бяха останали още много нерешени задачи, но бях принудена да ги отложа.

„Ембаси“ беше препълнен, но сметнах, че Хилгарт все пак ще види как изпускам чантата си на влизане. Направих го бавно, почти безцеремонно. Трима мъже кавалерски се наведоха веднага, за да я вдигнат. Само един успя: беше висш германски офицер в униформа, който в същия момент се готвеше да излезе. Благодарих му за жеста с най-хубавата си усмивка, докато с крайчеца на окото се опитвах да видя дали Хилгарт ме е забелязал. Беше на една маса в дъното, както винаги с компания. Реших, че ме е зърнал и че е разбрал посланието. „Трябва да ви видя веднага“ гласеше то. После погледнах часовника си и се престорих на изненадана, сякаш току-що си бях спомнила, че в същия момент имам важна среща на друго място. Прибрах се вкъщи преди два. В три и петнайсет пристигнаха бонбоните. Хилгарт наистина ме бе забелязал. Определяше ми среща в четири и половина, отново в кабинета на доктор Рико.

Ритуалът беше същият. Пристигнах сама и посрещнах никого по стълбите. Същата медицинска сестра ми отвори вратата и ме въведе в кабинета.

— Добър ден, Сиди. Радвам се отново да ви видя. Добре ли пътувахте? Разказват чудесни неща за „Лузитания Експрес“.

Стоеше прав до прозореца, безупречно облечен, както винаги. Приближи се и стисна ръката ми.

— Добър ден, капитане. Пътувах чудесно, благодаря. Купетата на спалния вагон са истинско вълшебство. Исках да ви видя възможно най-скоро, за да ви информирам за престоя си.

— Благодаря ви. Моля, седнете. Цигара?

Държеше се спокойно и сякаш не бързаше да узнае резултатите от работата ми. Припряността, която бе проявил преди две седмици, се бе изпарила като по чудо.

— Всичко мина добре и мисля, че събрах много интересна информация. Вашите предположения се оказаха верни. Да Силва преговаря с германците за доставки на волфрам. Окончателната сделка бе сключена в четвъртък вечерта в дома му, в присъствието на Йоханес Бернхарт.

— Добра работа, Сиди. Тази информация ще ни бъде много полезна.

Не изглеждаше учуден. Нито впечатлен. Нито благодарен. Безпристрастен и равнодушен. Сякаш това изобщо не бе ново за него.

— Изглежда, новината не ви учудва — казах аз. — Знаехте ли вече нещо за това?

Запали една „Крейвън Ей“ и след като всмукна и изпусна дима, отговори:

— Днес сутринта ни информираха за срещата на Да Силва с Бернхарт. А щом е замесен Бернхарт, в момента могат да обсъждат единствено доставките на волфрам, което потвърждава подозренията за нелоялност на Да Силва към нас. Вече изпратихме доклад в Лондон с информация по въпроса.

Изтръпнах леко, но се опитах гласът ми да прозвучи естествено:

— Какво съвпадение, че точно днес някой ви е уведомил за това. Мислех, че само аз съм натоварена с тази мисия.

— Сутринта изненадващо ни посети наш агент, който действа в Португалия. Беше съвсем неочаквано. Тръгнал е снощи от Лисабон с кола.

— А видял ли е този агент Бернхарт и Да Силва заедно?

— Той лично не, но негов напълно доверен човек ги е видял.

Насмалко щях да се разсмея. Значи неговият агент бил информиран за Бернхарт от напълно доверен човек. Е, това беше ласкателно все пак.

— Бернхарт много ни интересува — продължи Хилгарт, нищо неподозиращ за мислите, които ме вълнуваха. — Както ви казах в Танжер, той е мозъкът на „Софиндус“, корпорацията, под чието прикритие Третият райх осъществява сделките си в Испания. Информацията, че води преговори с Да Силва в Португалия, е от огромно значение за нас, защото…

— Извинете, капитане — прекъснах го аз. — Позволете да ви задам един въпрос. Агентът, който ви е информирал, че Бернхарт е преговарял с Да Силва, също ли е агент на УСО, някой от наскоро вербуваните като мен?

Той бавно угаси цигарата си, преди да ми отговори. После вдигна очи.

— Защо питате?

Отправих му най-невинната усмивка, на която бях способна.

— Нищо конкретно — казах, като свих рамене. — Това, че двамата сме се появили с една и съща информация в един и същи ден, е такова неочаквано съвпадение, че дори изглежда забавно.

— Съжалявам, че ще ви разочаровам, но не, не става дума за наскоро вербуван агент. Получихме информацията чрез един от нашите хора в СИС, с други думи, от разузнаването. И не се съмняваме ни най-малко в истинността й: става дума за напълно сигурен агент с доста години опит. Чистокръвен, както бихте казали вие, испанците.

По гърба ми премина тръпка. Всички детайли вече се бяха наместили. Чутото отговаряше напълно на предположенията ми и въпреки това, усетих студен полъх в душата си. Но нямах време да изпадам в сантименталности, трябваше да продължа напред. Да докажа на Хилгарт, че начинаещите агенти също са способни да рискуват живота си в мисиите, които им възлагат.

— А вашият човек от СИС информира ли ви за нещо друго? — попитах аз, като вперих поглед в него.

— За съжаление не, не можа да ни съобщи нищо по-подробно.

Не го оставих да продължи.

— Каза ли ви къде и как са били проведени преговорите, даде ли ви имената и фамилиите на всички присъстващи? Информира ли ви за уговорените условия, за количествата волфрам, които са предвидили да извличат, цената на тон, начина на плащане и начина за избягване на митата? Уведоми ли ви, че ще прекратят напълно доставките за англичаните след по-малко от две седмици? Осведоми ли ви, че Да Силва не само ви е предал, но е успял да привлече на своя страна най-едрите собственици на мини в Бейра, за да може да договори по-изгодни условия с германците?

Очите под гъстите вежди на морския аташе бяха придобили цвета на стомана. Гласът му прозвуча глухо:

— Как научихте всичко това, Сиди?

Издържах дръзко погледа му. Бяха ме заставили да вървя по ръба на пропаст в продължение на десет дни и бях успяла да стигна до финала, без да полетя надолу — време беше да му кажа какво бях открила в края.

— Една добра шивачка винаги довежда работата си докрай.

По време на целия разговор държах дискретно тетрадката с кройките в скута си. Корицата и беше изпокъсана, някои страници — прегънати, и цялата беше в петна и следи от мръсотия, които свидетелстваха за бурните премеждия, през които бе минала, откакто бе напуснала стаята ми в хотела в Ещорил. Оставих я на масата и опрях длани върху нея.

— Тук са всички подробности — до последната сричка за всичко, което бе договорено в онази нощ. Агентът от СИС не ви ли спомена и за една тетрадка?

Мъжът, който отново стремително бе нахлул в живота ми, беше несъмнено опитен агент от британското разузнаване, но в тази тъмна сделка с волфрама аз току-що бях успяла да го изпреваря.

67.

Напуснах мястото на тайната среща с различно усещане. Беше нещо, което не можех да назова, нещо ново. Вървях бавно по улиците и се опитвах да определя това чувство, без да се тревожа дали някои ме следи и дали зад следващия ъгъл няма да се сблъскам с някой стар познат. Външно по нищо не се различавах от жената, която няколко часа по-рано бе минала по същите тези тротоари в обратна посока, облечена в същия костюм, обута в същите обувки. Ако някой ме беше наблюдавал на идване и на връщане, нямаше да може да забележи в мен каквато и да е промяна, освен че вече не носех тетрадката. Аз обаче си давах ясна сметка за това, което се бе случило. Хилгарт също. Двамата знаехме, че в този следобед в края на май нещата съществено се бяха променили.

Макар че не бе особено словоохотлив, държането му показваше, че тетрадката, която му бях връчила, съдържа богата и изключително ценна информация, която трябваше да бъде внимателно анализирана от хората му в Лондон, при това незабавно. Тези сведения щяха да вдигнат тревога, да нарушат договори и да променят посоката на стотици операции. А с това и отношението на морския аташе също се бе променило. Видях как изведнъж израснах в очите му: неговият най-нестабилен агент, неопитната шивачка с обещаващ, но съмнителен потенциал, за един ден се бе превърнала в човек, способен да решава сложни въпроси с безстрашието и ефективността на професионалист. Навярно ми липсваха методичност и технически познания; дори не бях от неговите хора по произход, родина и език. Но се бях справила много по-успешно от очакваното и това ме поставяше в нова позиция в оценъчната му скала.

Чувството, което изпитвах, докато вървях по обратния път към дома в късния следобед, не беше точно радост. Нито ентусиазъм, нито вълнение. Може би думата, която най-точно съответстваше на това чувство, беше гордост. За пръв път от много време, а може би за пръв път в живота си, аз се гордеех със себе си. Гордеех се с качествата и издръжливостта си, с това, че бях надхвърлила многократно изискванията, отправени към мен. Гордеех се, че бях дала своя малък принос, за да направим от този безумен свят едно по-добро място. Гордеех се с жената, в която се бях превърнала.

Вярно бе, че Хилгарт ме бе подтикнал към това и ме бе поставил на ръба на главозамайваща бездна. Вярно бе и това, че Маркъс ми спаси живота, като ме измъкна в движение от влака, и че без навременната му помощ може би нямаше да съм жива, за да си го спомням. Да, всичко това беше вярно. Но не по-малко вярно бе това, че аз самата бях допринесла със смелостта и упоритостта си мисията да завърши успешно. Всичките ми страхове, всичките ми безсънни нощи и рискове бяха послужили за нещо: не само бях събрала ценна информация за мръсното изкуство на войната, но и доказах — на себе си и на хората около мен — какво съм способна да постигна.

И тогава, когато осъзнах значимостта си, разбрах, че е време да престана да вървя слепешката по пътища, които други предначертаваха за мен. На Хилгарт му хрумна да ме изпрати в Лисабон, Мануел да Силва реши да ме убие, Маркъс Логан избра да ме спаси. Минавах от ръка на ръка като обикновена марионетка: за добро или за зло, за да ме издигнат до върха или да ме тласнат в пропастта, но така или иначе всички те бяха решавали вместо мен и ме бяха движили като пешка по шахматна дъска. Никой не бе говорил открито с мен, нито ми бе разкрил намеренията си. Беше време да поискам обяснения; сама да направлявам живота си, да избера свой път и да реша как и с кого искам да го извървя. Щеше да има заблуди, трудности и грешки; по пътя щях да се натъквам на препятствия, строшени стъкла, кални локви. Беше настъпил обаче часът да престана да живея така, без да познавам предварително терена, по които стъпвам, и рисковете, които ще трябва да поемам всяка сутрин; с една дума, без да определям сама посоката на живота си.

Всеки от тези трима мъже — Маркъс Логан, Мануел да Силва и Алън Хилгарт — посвоему и вероятно без да го съзнава, ми бе помогнал да израсна само за няколко дни. А може би бях пораснала бавно и незабележимо, без да осъзнавам новия си ръст. Вероятно никога повече нямаше да видя Да Силва; бях сигурна обаче, че Хилгарт и Маркъс дълго време щяха да са близо до мен. И особено единият от тях, с когото копнеех да запазя близостта от ранните часове на утрото — близостта на чувства и тела, — споменът за която все още ме караше да тръпна. Преди това обаче трябваше да определя границите. Ясно. Недвусмислено. Все едно че прокарвам бразда или чертая с тебешир по земята.

Когато се прибрах, намерих плик, който някой беше пъхнал под вратата. Беше със знака на хотел „Палас“; в него имаше написана на ръка картичка.

Разбира се, че щях да го чакам. Уредих мястото в рамките на два часа.

Същата вечер отново наруших правилата без ни най-малко угризение. По време на срещата ми с Хилгарт, след като приключих подробния тричасов доклад за случилото се във вилата, аз го попитах дали са настъпили някакви промени в списъците, за които ми бе споменал след случката на хиподрума.

— Засега са същите, доколкото знаем, няма нищо ново.

Това означаваше, че баща ми продължава да е в списъка на приятелите на англичаните, а аз — на германците. Наистина жалко, защото бе настъпил моментът пътищата ни отново да се пресекат.

Пристигнах без предупреждение. Призраците от миналото се разбушуваха яростно, когато ме видяха да влизам във входа, припомняйки ми деня, в който с майка ми изкачихме със свито сърце същите тези стълби. За щастие бързо се разпръснаха и отнесоха със себе си горчивите спомени, които не желаех да възкресявам.

Отвори ми прислужница, която по нищо не приличаше на Серванда.

— Трябва веднага да видя господин Алварадо. Спешно е. Вкъщи ли си е?

Тя кимна, объркана от моята припряност.

— В библиотеката?

— Да, но…

Преди да довърши фразата, аз вече бях влязла.

— Няма нужда да му съобщавате, благодаря.

Зарадва се, като ме видя, при това много повече, отколкото предполагах. Преди да замина за Португалия, му бях пратила кратка бележка, в която го уведомявах за пътуването, но нещо в нея явно го бе смутило. Навярно си бе помислил, че това пътуване е твърде ненадейно. Твърде сходно с интригуващата сцена с припадъка на хиподрума. Успокои се, като ме видя.

Библиотеката беше същата, каквато я помнех. Може би с повече книги и документи: вестници, писма, купчини списания. Всичко останало беше така, както по време на срещата с мен и майка ми — първия и последен път, когато тримата бяхме заедно. В онзи далечен есенен следобед бях наивна девойка, неспокойна и уплашена, стеснителна и потисната от непознатото. Почти шест години по-късно самочувствието ми беше друго. Бях го постигнала с цената на изпитания, с труд, грешки и упоритост, но то бе станало част от кожата ми, както остават старите белези от рани, и нищо не можеше да ми го отнеме. Каквито и ветрове да вееха, колкото и трудно да се окажеше бъдещето, знаех, че ще имам сили да ги посрещна смело и да им устоя.

— Искам да те помоля за една услуга, Гонсало.

— Каквато поискаш.

— Среща за петима души. Малко частно празненство. Тук, в дома ти, във вторник вечерта. Ти, аз и още трима гости. Трябва да поканиш лично двама от тях, без да ги уведомяваш, че аз имам пръст в това. Няма да ти е трудно, защото вече се познавате.

— А третият?

— За третия ще се погрижа аз.

Съгласи се, без да задава въпроси и без да се колебае. Въпреки странното поведение, неочакваните изчезвания и фалшивата ми самоличност, той сякаш сляпо вярваше в мен.

— Час? — попита само той.

— Аз ще дойда следобед. А гостът, когото още не познаваш, ще пристигне в шест. Трябва да говоря с него, преди да се появят останалите. Може ли да разговарям с него тук, в библиотеката?

— На твое разположение е.

— Чудесно. Моля те, покани другите двама в осем. И още нещо: имаш ли нещо против да научат, че съм твоя дъщеря? Ще си остане между нас петимата.

Отговори след няколко секунди, през които ми се стори, че долавям непознат блясък в очите му:

— За мен ще бъде чест. Гордея се с теб.

Поговорихме още малко за Лисабон и Мадрид; за това, за онова, като винаги подхващахме безопасни теми. Когато си тръгвах, обичайната му дискретност го подведе.

— Знам, че нямам право да се бъркам в живота ти след толкова време, Сира, но…

Обърках се и го прегърнах.

— Благодаря за всичко. Във вторник ще научиш.

68.

Маркъс дойде в уговорения час. Бях му оставила съобщение в хотела и както предположих, то бе стигнало до него. Нямаше представа кой живее на този адрес — знаеше само, че аз ще го чакам там. И наистина бях там, облечена в рокля от червен копринен креп, ослепителна от главата до петите. Идеално гримирана, с открита шия и коса, прибрана във висок кок. Чаках.

Пристигна, в безупречен смокинг и колосана риза, скриващи тялото му, закалено в хиляди незнайни и опасни авантюри. Поне така беше до момента. Веднага щом чух звънеца, сама отидох да му отворя. Поздравихме се, сдържайки с мъка нежността и копнежа да се докоснем. Най-сетне бяхме близо един до друг, почти интимно близо, след последното му внезапно заминаване.

— Искам да те запозная с един човек.

Хванах го под ръка и го заведох в салона.

— Маркъс, това е Гонсало Алварадо. Поканих те в дома му, защото искам да знаеш кой е той. Искам той също да знае кой си ти. Да бъде наясно кои сме двамата с теб.

Поздравиха се любезно, Гонсало ни поднесе питиета и няколко минути тримата разговаряхме за банални неща, докато в един момент прислужницата извести домакина, че го търсят по телефона.

Останахме сами. На пръв поглед бяхме идеалната двойка. Но ако някой можеше да чуе дрезгавия шепот на Маркъс до ухото ми, произнесен почти без да си отваря устата, навярно щеше да долови нещо друго.

— Може ли да поговорим насаме за минутка?

— Разбира се. Ела с мен.

Заведох го в библиотеката. Величественият портрет на доня Карлота все така властваше от стената зад писалището с тиарата си от брилянти, която за кратко беше моя, преди да изчезне без следа.

— Кой е мъжът, с когото ме запозна? Защо искаш да знае за мен? Какъв капан е това, Сира? — попита той раздразнено, когато се уединихме.

— Капан, който заложих специално за теб — казах аз, като седнах в едно кресло. Кръстосах крака и поставих дясната си ръка върху облегалката. Самоуверена и владееща положението, сякаш цял живот бях устройвала засади като тази. — Искам да знам дали ще останеш в живота ми, или е по-добре да не се виждаме повече.

Думите изобщо не му се сториха забавни.

— Това е безсмислено, смятам, че е по-добре да си вървя…

— Толкова бързо ли се предаваш? Само преди три дни беше готов да се бориш за мен. Обеща ми, че ще го направиш — каквото и да ти струва. Каза, че вече си ме изгубил веднъж и няма да позволиш това да се повтори. Толкова скоро ли изстинаха чувствата ти? Или може би си ме лъгал?

Погледна ме, без да ми отговори, като стоеше все така прав, напрегнат и студен, отчужден.

— Какво искаш от мен, Сира? — попита най-после той.

— Да ми изясниш нещо за твоето минало. В замяна на това ще узнаеш всичко, което трябва да знаеш за настоящето ми. И освен това ще получиш награда.

— Какво точно искаш да знаеш за миналото ми?

— Да ми кажеш защо дойде в Мароко. А ти не искаш ли да знаеш каква ще е наградата ти?

Не ми отговори.

— Наградата съм аз. Ако отговорът ти ме удовлетвори, оставам с теб. Ако не е убедителен, губиш ме завинаги. Ти избираш.

Замълча отново. После бавно се приближи до мен.

— Какво значение има за теб защо съм дошъл в Мароко?

— Веднъж, преди години, се влюбих в мъж, който не разкри истинското си лице, и ми струваше огромно усилие да излекувам раните, които ми нанесе. Не искам с теб да се случи същото. Не искам повече тайни и лъжи. Не искам повече мъжете да разполагат с мен, както решат, да заминават и да се връщат без предупреждение, пък било то и за да ми спасят живота. Затова трябва да видя всичките ти карти, Маркъс. Вече обърнах някои от тях: знам за кого работиш; знам, че не се занимаваш с бизнес; знам, че преди също не си се занимавал с журналистика. Но трябва да запълня други празноти в историята ти.

Най-сетне приседна на страничната облегалка на дивана. Опря единия крак на земята и прехвърли другия върху него. С изправен гръб, все още с чаша в ръка, с намръщено изражение.

— Добре — каза той след няколко секунди. — Готов съм да говоря. При условие че ти също ще бъдеш откровена с мен. Напълно.

— След това, обещавам.

— Сега ми кажи какво знаеш вече за мен.

— Че работиш за британското разузнаване. СИС, МИ-6, или както предпочиташ да го наричаш.

На лицето му не се появи учудено изражение: вероятно го бяха тренирали добре, умееше да прикрива чувствата си. За разлика от мен. Мен не ме бяха обучавали, не ми бяха осигурили никаква защита — просто ме хвърлиха, невъоръжена и беззащитна, в един свят на изгладнели вълци. Аз обаче се учех. Сама, с опити и грешки: препъвах се и падах, после се изправях и тръгвах отново. С всяка измината крачка стъпвах все по-твърдо. Главата ми бе вдигната високо и погледът ми бе вперен напред.

— Не знам как си получила тази информация — отвърна той. — Във всеки случай, няма значение — предполагам, че източниците ти са достоверни, и е безсмислено да отричам очевидното.

— Липсват обаче още някои неща.

— Откъде искаш да започна?

— Например от момента, в който се запознахме. От истинските причини, които те доведоха в Мароко.

— Добре. Основната причина беше, че в Лондон знаехме твърде малко за случващото се в протектората, а от различни източници бяхме научили, че германците започват да проникват там свободно със съгласието на испанските власти. Разузнаването ни нямаше почти никаква информация за висшия комисар Бейгбедер: не знаехме нищо за живота му, за плановете му за бъдещето и перспективите пред протектората, и най-вече не познавахме отношението му към германците, които действаха свободно на територията, която той управляваше.

— И какво откри?

— Както и предполагахме, германците се чувстваха като у дома си и действаха свободно, понякога със съгласието му, понякога — не. Самата ти ми помогна да получа тази информация.

Отминах с мълчание уточнението.

— А относно Бейгбедер? — попитах аз.

— Научих същото, което и ги знаеш. Че е много интелигентен и различен.

— А защо те изпратиха в Мароко, след като беше в такова ужасно състояние?

— Имахме информация за Розалинда Фокс, наша сънародничка, която поддържаше любовна връзка с висшия комисар истинско съкровище за нас, най-добрата възможност. Беше рисковано да се свържем директно с нея: тя беше изключително ценна и не можехме да си позволим да я изгубим в някоя зле подготвена операция. Трябваше да изчакаме подходящия момент. И когато узнахме, че търси човек, който да изведе от страната майката на нейна приятелка, машината се задейства. Решиха, че аз съм най-подходящият агент за тази мисия, защото в Мадрид бях поддържал връзка с човек, който извеждаше хора от страната към Средиземно море. Самият аз бях информирал подробно Лондон за дейността на Ланс, затова прецениха, че това е идеалното алиби, с което да се появя в Тетуан и да се сближа с Бейгбедер под претекста, че правя услуга на любовницата му. Съществуваше само един малък проблем: по същото време аз лежах полумъртъв в Кралската лондонска болница с изпотрошено тяло, в полусъзнание и натъпкан с морфин.

— Ти обаче рискува, измами всички нас и постигна целта си…

— Много повече от предвиденото — каза той. На устните му се появи лека усмивка, първата, откакто се бяхме уединили в библиотеката. Сърцето ми се разтуптя: най-после онзи Маркъс, за когото толкова копнеех, когото исках да задържа до себе си, се беше завърнал. — Бяха прекрасни дни — продължи той. — След като бях живял повече от година в разтърсваната от война Испания, Мароко беше най-хубавото, което можеше да ми се случи. Възстанових се и изпълних задачата си повече от успешно. И се запознах с теб. Какво повече можех да искам?

— Как го правеше?

— Всяка нощ предавах от стаята си в хотел „Насионал“. Носех малък радиопредавател, скрит в дъното на куфара. И всеки ден пишех кодиран отчет за всичко, което виждах, чувах и вършех. После, когато беше възможно, го предавах на свръзката в Танжер, продавач в „Саконе и Спийд“.

— Никой ли не те заподозря?

— Напротив. Знаеш много добре, че Бейгбедер не беше никак глупав. Претърсиха стаята ми няколко пъти, но вероятно бяха пратили неопитен човек: така и не откриха нищо. Германците също ме подозираха, макар че и те не се добраха до никаква информация. Аз, от своя страна, внимавах много да не направя погрешна стъпка. Общувах само с хора от официалните кръгове и се въздържах да навлизам в опасни води. Напротив, държах се безупречно, виждаха ме с подходящите хора и винаги на открито. Привидно всичко беше прозрачно. Още въпроси?

Изглеждаше много по-отпуснат, по-близък. Отново приличаше на предишния Маркъс.

— Защо си тръгна така внезапно? Не ме предупреди, появи се една сутрин в дома ми, съобщи ми, че майка ми е на път, и повече не те видях.

— Заповядаха ми да напусна протектората незабавно. Постоянно пристигаха нови германци, получи се сведение, че някой ме подозира. Въпреки това, успях да забавя отпътуването си с няколко дни, с риск да бъда разкрит.

— Защо?

— Не исках да си тръгна, преди да се уверя, че евакуирането на майка ти е преминало успешно. Бях ти го обещал. И щях да бъда безкрайно щастлив, ако можех да остана с теб, но уви, моят свят беше друг. Трябваше да замина. Освен това моментът не беше подходящ и за теб. Все още не бе превъзмогнала една измяна и не беше готова да се довериш изцяло на друг мъж, още по-малко на човек, който неизбежно трябваше да те напусне, без да бъде ясен и откровен докрай. Това е всичко, скъпа моя Сира. Край. Тази история ли искаше да чуеш? Устройва ли те тази версия?

— Устройва ме — казах аз, като станах и тръгнах към него.

— Е, спечелих ли си наградата?

Не отвърнах нищо. Просто се приближих до него и доближих устни към ухото му. Забелязах как се напрегна, когато ме почувства близо до себе си.

— Да, спечели наградата си. Но може би съм един отровен подарък.

— Може би. За да го установя обаче, трябва да чуя твоя разказ. Оставих в Тетуан една млада, нежна и наивна шивачка, а в Лисабон срещнах зряла жена, под ръка с ужасно неподходящ тип. Искам да знам какво се е случило междувременно.

— Веднага ще узнаеш. И за да не остане никакво съмнение, ще го чуеш от друг човек, когото мисля, че вече познаваш. Ела с мен.

Тръгнахме прегърнати по коридора към салона. Отдалече чух силния глас на баща си и отново си спомних деня, в който се запознах с него. Колко превратности се бяха случили в живота ми оттогава. Колко пъти бях потъвала до дъното и бях оставала без дъх, колко пъти бях изплувала отново… Това обаче беше минало; време бе да престанем да се обръщаме назад. Сега трябваше да се съсредоточим единствено в настоящето. Да се изправим лице в лице с него, за да очертаем посоките на бъдещето.

Предположих, че останалите двама гости вече са тук и че всичко се развива според плана. Когато влязохме, се отдръпнахме един от друг, но пръстите ни останаха сплетени. Бяха дошли и двамата. Аз се усмихнах, но не и Маркъс.

— Добър вечер, госпожо Хилгарт. Добър вечер, капитане. Радвам се да ви видя — казах аз, прекъсвайки разговора, който водеха.

В стаята надвисна гробна тишина. Тежка и напрегната, наелектризирана.

— Добър вечер, госпожице — отвърна Хилгарт след няколко секунди, които ни се сториха безкрайни. Гласът му звучеше глухо, като че ли излизаше от пещера. От една тъмна и студена пещера, в която началникът на британските тайни служби в Испания, човекът, който знаеше всичко или би трябвало да знае, вървеше пипнешком. — Добър вечер, Логан — добави след това. Жена му, този път без маската за лице от козметичния салон, беше толкова шокирана, когато ни видя заедно, че дори не успя да ни поздрави. — Мислех, че сте се върнали в Лисабон — продължи морският аташе, обръщайки се към Маркъс. Отново настъпи дълго мълчание, след което той добави: — Всъщност нямах представа, че се познавате.

Усетих, че Маркъс се готви да каже нещо, но не му позволих. Стиснах силно ръката му, която все още държах, и той ме разбра. Не го погледнах: не исках да видя дали споделя изумлението със семейство Хилгарт, не поисках да узная реакцията му, когато ги видя седнали в този чужд салон. Щяхме да говорим по-късно, когато духовете се успокоят. Вярвах, че ще имаме достатъчно време за това.

В големите светли очи на съпругата долових огромен смут. Тя ми беше дала указания за мисията в Португалия, беше напълно запозната с работата на мъжа си. Вероятно двамата трескаво стигаха до същите заключения, до които и аз бях стигнала при последната ми среща с капитана. Да Коща и Лисабон, внезапното пристигане на Маркъс в Мадрид, еднаквата информация, която двамата бяхме донесли с разлика от няколко часа. Очевидно това не бе плод на случайността. Как са могли да го пропуснат?…

— С агент Логан се познаваме от години, капитане, но отдавна не се бяхме виждали. Тъкмо се осведомявахме взаимно за своята дейност — поясних аз. — Вече имам известна представа за неговото положение и работата му. Вие самият ми помогнахте изключително много в тази насока. Затова си помислих, че може би ще бъдете така любезен да го информирате за моето положение и работата ми. Тъкмо и баща ми ще научи за това. О, извинете! Забравих да ви кажа: Гонсало Алварало ми е баща. Не се тревожете, ще внимаваме да не се показваме заедно на обществени места, но трябва да разберете, че ми е невъзможно да прекратя връзките си с него.

Хилгарт не отговори веднага — отново ни оглеждаше двамата изпод вежди с твърд като гранит поглед.

Представих си как се чувства Гонсало — вероятно беше шокиран като Маркъс, но никой от двамата не изрече и звук. Просто стояха и също като мен чакаха Хилгарт да възприеме и осмисли дързостта ми. Объркана, жена му намери спасение в цигарата, която извади с нервни пръсти от табакерата си. Изминаха няколко изпълнени с неловко мълчание секунди, през които се чу само неколкократното щракане на запалката. Накрая морският аташе проговори:

— Ако аз не го изясня, предполагам, че вие така или иначе ще го направите…

— Опасявам се, че няма да ми оставите друг избор — казах аз, като го дарих с най-хубавата си усмивка.

В тишината се чу как потраква ледът в чашата с уиски, която той поднесе към устните си. Съпругата му прикри объркването си, като всмукна дълбоко от своята „Крейвън Ей“.

— Предполагам, че това е цената, която трябва да платим за всичко, което ни донесохте от Лисабон — рече той накрая.

— За това и за всички бъдещи мисии, в които отново ще рискувам живота си, имате думата ми. Думата ми на шивачка, думата ми на шпионка.

69.

Този път не получих стилен букет от рози, завързан с панделка с кодирани чертички, какъвто обикновено ми пращаше Хилгарт, когато искаше да ми предаде някое съобщение. Не бяха и екзотични цветя, каквито получих от Мануел да Силва, преди да реши, че най-добре за него ще е да ме убие. Тази вечер Маркъс ми донесе само едно малко, невзрачно цвете, почти пъпка, откъсната от розов храст, поникнал като по чудо до някоя ограда през настъпилата след суровата зима пролет. Малко, крехко цвете. Непретенциозно, но изпълнено с достойнство в простотата си.

Не го очаквах и едновременно с това го очаквах. Беше си тръгнал от дома на баща ми заедно с Хилгарт няколко часа по-рано — морският аташе го покани да го придружи, вероятно искаше да разговаря с него в мое отсъствие. Върнах се сама, без да знам кога ще се появи отново. Ако изобщо се появи.

— За теб е — каза той вместо поздрав.

Взех малката роза и го поканих да влезе. Възелът на вратовръзката му беше разхлабен, сякаш нарочно бе решил да се отпусне. Отправи се бавно към средата на салона. Като че ли с всяка крачка добавяше нова мисъл и преценяваше думите, които трябваше да изрече. Най-после се обърна и изчака да се приближа до него.

— Знаеш какво ни очаква, нали?

Знаех. Разбира се, че знаех. Движехме се в бурни води, в джунгла от лъжи, из които дебнеха невидими механизми със зловещи остриета. Тайна любов във време на омраза, недоимък и предателства — ето това ни предстоеше.

— Да, знам какво ни очаква.

— Няма да ни е лесно — добави той.

— Вече нищо не е лесно — прибавих аз.

— Може би ще е опасно.

— Може би.

Щяхме да заобикаляме клопки, да избягваме опасности. Без планове, извън времето, сред сенките — така трябваше да живеем. Сливайки в едно желания и дързост. С твърдост, смелост и със силата, която ни вдъхваше мисълта, че сме заедно в една обща кауза.

Погледнахме се втренчено и аз си спомних африканската земя, където започна всичко. Неговият свят и моят свят — толкова отдалечени преди, толкова близки сега — накрая се бяха срещнали. Тогава той ме прегърна и в топлата и нежна близост аз изпитах твърдата увереност, че и в тази мисия няма да се провалим.

Епилог

Това е моята история или поне такава си я спомням, покрита може би от патината, оставена от десетилетията и носталгията. Да, такава беше моята история. Работих за британското разузнаване и в продължение на четири години събирах и предавах стриктно и точно информация за германците на Иберийския полуостров. Никой не ме е обучавал на военна тактика, топография или боравене с експлозиви. Просто дрехите, които шиех, стояха прекрасно и славата на ателието ми ме предпази от всякакво подозрение. Работих в него до четирийсет и пета и се превърнах във виртуоз на двойната игра.

Информация за събитията в Испания след Втората световна война и за съдбата на много от хората, които преминаха през страниците на моя разказ, посветен на онези години, можете да откриете в историческите книги, в архивите и в отделите за периодични издания в библиотеките. Въпреки това, ще я синтезирам тук, в случай че някой се интересува какво е станало с всички тях. Ще се опитам да го направя точно и ясно; в крайна сметка тъкмо това е работата ми: да сглобявам части и да съчетавам хармонично отделни детайли.

Ще започна с Бейгбедер, може би най-злощастния от всички герои на тази книга. Научих, че след като периодът на затворничеството му в Ронда приключил, той посетил няколко пъти Мадрид, дори се установил там за период от няколко месеца. През цялото време поддържал постоянен контакт с английското и американското посолство и им предложил десетки планове, някои от които били разумни, други — прекалено ексцентрични. Самият той разказал, че на два пъти се опитали да го убият, макар че в същото време доста парадоксално твърдял, че все още поддържа близки контакти с хора от властта. Старите приятели го посрещнали любезно, някои с искрена сърдечност. Не липсвали и такива, които гледали набързо да се отърват от него, без дори да го изслушат — вече нямали никаква полза от този паднал ангел.

Малко по-късно в този клюкарски двор, какъвто беше тогавашни Испания, където всичко се предаваше от уста на уста, се разнесе слухът, че скитническата му съдба най-после има някаква цел. Макар всички да мислеха, че кариерата му е погребана, през 1943 г., когато започна да става ясно, че германската победа не е сигурна, Франко — противно на всички прогнози — отново прибегна до услугите му. Не му даде официален пост, но за един ден го направи генерал и го изпрати с доста неясна мисия като пълномощен министър във Вашингтон. Месеци изминаха от момента, в който каудильото му възложи задачата, докато Бейгбедер напусне Испания. Някой ми каза, че той самият, незнайно защо, помолил хората от американското посолство да забавят възможно най-дълго получаването на визата: подозирал, че Франко иска да го пропъди завинаги от Испания.

Така и не стана ясно какво е правил Бейгбедер в Америка, но плъзнаха най-различни слухове. Според едни, генералисимусът го изпратил да възстанови връзки, да прокара мостове и да убеди американците в абсолютния неутралитет на Испания във войната, сякаш той самият никога не бе държал снимката на фюрера на видно място върху писалището си. Други, също така достоверни слухове твърдяха обаче, че работата му е била по-скоро от военно, отколкото от дипломатическо естество — обсъждал бъдещето на Северна Африка в качеството си на бивш висш комисар и виден познавач на Мароко. Някои смятаха, че бившият министър е отишъл във Вашингтон, за да договори с правителството на Съединените щати създаването на „Свободна Испания“, паралелна на „Свободна Франция“, в случай че германците нахлуят на полуострова. Чу се и версията, че веднага щом пристигнал, обявил на всеослушание, че е прекъснал връзките си с Испания на Франко и търси поддръжка за монархическата кауза. Имаше и цинични предположения, че целта на това пътуване е да задоволи личното си желание да се впусне в разгулен и греховен живот, изпълнен с разюздана порочност. Каквото и да е било естеството на мисията, факт е, че каудильото не остана доволен от начина, по който бе изпълнена: години по-късно заяви публично, че Бейгбедер е един нещастен дегенерат, готов да проси пари от всеки, когото успее да докопа.

С една дума, никога не стана ясно с какво точно се е занимавал във Вашингтон; единственото сигурно нещо е, че остана там до края на Втората световна война.

На път за Съединените щати минал през Лисабон, каза ми по-късно Розалинда. Не се били виждали от две години и половина. Прекарали заедно една седмица, в която той я увещавал да замине с него за Америка. Не успял, а аз така и не разбрах причината. Тя оправда отказа си с аргумента, че не били женени, а това според нея щяло да навреди на авторитета на Хуан Луис сред дипломатическия елит в Америка. Не й повярвах, а предполагам, че и той не е приел това обяснение: щом бе успял да запази авторитета си и покорна Испания от времето след победата, защо да не може да го постигне и от другата страна на Атлантика? Но тя никога не разясни истинската причина за това решение.

След като се завърна в Испания през 1945 г., Бейгбедер стана активен член на обединение на генерали, които години наред крояха планове как да свалят Франко: Аранда, Кинделан, Давила, Оргас, Варела. Имаше контакти с дон Хуан де Бурбон и участва в много заговори, до един неуспешни, а някои дори жалки като ръководения от генерал Аранда. Според плана съзаклятниците трябвало да поискат убежище в американското посолство и да сформират там монархическо правителство в изгнание. Някои от съмишлениците на Бейгбедер дори го нарекоха предател, обвиниха го, че е отишъл в „Ел Пардо“ и е издал конспирацията. Нито един от тези планове за сваляне на режима не успя и по-голямата част от участниците заплатиха за непокорството си с арести, изгнаничество и отстраняване от длъжност. След време ми казаха, че същите генерали по време на Втората световна война получавали милиони песети от английското правителство чрез финансиста Хуан Марч и Хилгарт, за да убедят каудильо да не въвлича Испания във войната на страната на Оста. Не знам дали това е вярно или не; може би някои са приели парите, а е възможно и неколцина да са ги разпределили помежду си. Бейгбедер обаче не получи нищо и умря „образцово беден“, както каза за него Дионисио Ридруехо. Чуха се слухове и за любовни авантюри, за предполагаемите му връзки с френска журналистка, с фалангистка, с американска шпионка, с писателка от Мадрид и с дъщерята на един генерал. Не беше тайна, че жените са неговата страст — поддаваше се на женското обаяние и се влюбваше с пламенността на кадет. Видях това със собствените си очи в случая с Розалинда и предполагам, че в живота си е имал и други такива връзки. Според мен обаче е повърхностно и несправедливо да се твърди, че е бил развратник и че слабостта към жените е провалила кариерата му.

От момента, в който стъпи отново в Испания, животът му тръгна надолу. Преди да замине за Вашингтон, живееше в апартамент под наем на улица „Клаудио Коельо“. Когато се завърна, отседна в хотел „Париж“ на улица „Алкала“. После живя известно време при сестра си и накрая в един пансион, където остана до края на дните си. Влизаше и излизаше от правителството без нит едно дуро и когато умря, в гардероба му имаше само два износени костюма, три стари униформи от престоя му в Африка и една джелаба. И няколкостотин листа, изписани със ситен почерк, които съдържаха мемоарите му. Бе останал в периода на Баранко дел Лобо98, дори не бе успял да стигне до началото на гражданската война.

В продължение на години чакаше съдбата да застане на негова страна. Надяваше се наивно, че отново ще го извикат за някой пост — за каквато и да е задача, с която да запълни бездейните си дни. Така и не го извикаха и в служебното му досие след завръщането му от Съединените щати фигурираше само фразата: „На заповедите на многоуважаемия министър на войната“, което на военен жаргон означаваше да стоиш със скръстени ръце. Никой повече не го потърси, а той не успя да намери сили, за да поеме в свои ръце съдбата си и блестящият му ум накрая помръкна. Мина в запаса през април 1950-а; един стар приятел мароканец — Булайкс Баеза му предложи работа, която запълни донякъде времето му през последните му години — скромен административен пост в агенция за недвижими имоти в Мадрид. Почина на шейсет и девет години през юни 1957-а; погребан е в гробището „Сан Хусто“. Документите му останаха в пансиона „Томаса“ в Мадрид. Няколко месеца по-късно един стар познат от Тетуан ги прибра, като в замяна изплати няколкото хиляди песети, с които Бейгбедер бе задлъжнял. И до днес там се съхранява личният му архив, ревниво пазен от един човек, който го бе познавал и уважавал в щастливите му години в Мароко.

Сега ще разкажа накратко какво стана с Розалинда и ще свържа този разказ с моменти от живота на Бейгбедер, което може би ще допълни картината за последните години на бившия министър. В края на войната приятелката ми реши да напусне Португалия и да се установи в Англия. Искаше синът й да учи там, затова със съдружника й Димитри се споразумяха да продадат „Ел Галго“. Международният еврейски комитет удостои двамата с Лотарингския кръст на Френската съпротива в знак на признателност за заслугите им към евреите бежанци. Американското списание „Тайм“ публикува статия, в която Марта Гелхорн, съпругата на Ърнест Хемингуей, описва „Ел Галго“ и мисис Фокс като двете най-интересни атракции в Лисабон. Въпреки това тя замина.

С парите, получени от продажбата, тя се установи във Великобритания. През първите месеци всичко вървеше добре, здравето й се възстанови, имаше достатъчно лири, възвърна си старите приятели и дори мебелите й пристигнаха от Лисабон в отлично състояние — сред тях шестнайсет дивана и три рояла. И тогава, когато всичко се успокои и животът й вървеше мирно и щастливо, Питър Фокс отново й напомни от Калкута, че има съпруг. И я помоли да опитат отново. И противно на всякакви очаквания, тя се съгласи.

Намери къща в Съри и се приготви за трети път в живота си да приеме ролята на съпруга. Самата тя обобщи с една дума авантюрата: невъзможна. Питър си оставаше все същият — държеше се с Розалинда така, сякаш беше шестнайсетгодишното девойче, за което някога се бе оженил, отнасяше се с прислугата грубо, беше невъзпитан, егоцентричен и антипатичен. Три месеца след събирането им тя постъпи в болница. Оперираха я и минаха седмици, докато се възстанови; тогава тя разбра едно: трябваше на всяка цена да се раздели с мъжа си. Върна се в Лондон, нае къща в Челси и отвори за кратко време клуб с живописното име „Патио“. През това време Питър остана в Съри, като отказваше да й върне лисабонските мебели и да й даде най-накрая развод. Веднага щом се възстанови, тя започна да се бори, за да извоюва свободата си.

Никога не прекъсна връзките си е Бейгбедер. В края на 1946-а, преди Питър да се върне в Англия, двамата прекараха няколко седмици в Мадрид. През 1950-а отново дойде за известно време. Аз не бях там, но в писмото си тя ми разказа каква огромна мъка е изпитала, когато е заварила сломения Хуан Луис. Омаловажи положението с обичайния си оптимизъм: пишеше за могъщите корпорации, които ръководел, каква известна личност бил в предприемаческите среди. Между редовете обаче прозираше, че лъже.

Същата година сякаш се появи една нова Розалинда, която беше обсебена от две неща: да се разведе с Питър и да бъде до Хуан Луис през последните години на живота му, като прекарва повече време в Мадрид. Според нея той старееше с гигантски стъпки, все повече се отчайваше, все повече отпадаше духом. Енергичността му, бързият ум, възторжеността и стремителността от времето във Висшия комисариат гаснеха с часове. Обичаше да го вози с колата си, да обядват в някое планинско селце, в далечна крайпътна кръчма. Когато не можеха да пътуват, се разхождаха. Понякога се срещаха със стари негови познайници, с които бе делил казарми и кабинети. Представяше я като „моята Розалинда, най-святото в света след Дева Мария“. А тя само се засмиваше в отговор.

Трудно й беше да разбере защо е унил духом. Не беше толкова възрастен — беше на шейсет и няколко по онова време, но по дух беше истински старец. Беше уморен, тъжен, разочарован. От всичко, от всички. И тогава му хрумна последната от неговите гениални идеи: да прекара последните си години, гледайки Мароко. Не в страната, а съзерцавайки я от разстояние. Не искаше да се връща там: не беше останал почти никой от познатите, които бяха до него в дните на слава. Предишната година протекторатът бе отменен и Мароко върна свободата си. Испанците си бяха отишли, а от старите му марокански приятели малцина бяха останали живи. Не поиска да се върне в Тетуан, но пожела да прекара последните си дни, съзерцавайки Мароко на хоризонта. И тогава я помоли: „Отиди на юг, Розалинда, намери някое място за нас двамата на брега на морето“.

И тя го намери. Гуадаранке. В най-южната точка на Юга. В залива на Алхесирас, срещу протока, откъдето се виждат Африка и Гибралтар. Купи къща и земя, върна се в Англия, за да уреди някои въпроси, да види сина си и да смени колата си. Възнамеряваше да се върне в Испания след две седмици, да вземе Хуан Луис и да поемат по пътя към новия си живот. На десетия ден от престоя си в Англия получи телеграма от Испания, с която й съобщаваха, че е починал. Тя бе дълбоко съкрушена. За да опази жив спомена за него, реши да се настани сама в дома, който бяха мечтали да споделят. И там живя до деветдесет и три годишна възраст, без да изгуби онази своя способност да се изправя отново след всеки удар и да поема напред с решителна крачка, сякаш нищо не се е случило. Колкото и трудни да бяха времената, никога не изгуби оптимизма, с който посрещаше всички беди и в който се приютяваше, за да вижда света винаги откъм слънчевата му страна.

Навярно се питате какво стана със Серано Сунер. Ще ви разкажа. Германците нападнаха Русия през юни четирийсет и първа и той, изпълнен с пламенна готовност да подкрепи своите добри приятели от Третия райх, излезе на балкона на централата на Фалангата на улица „Алкала“, облечен със снежнобялото си сафари като киноартист, и извика яростно: „Русия е виновна!“. После сформира кервана от злощастни доброволци, наречен Синята дивизия, украси Северната гара с нацистки знамена и изпрати хиляди испанци да рискуват живота си на страната на Оста в една война, която не беше тяхна и за която никой не бе поискал помощ.

Не оцеля като политик, за да види как Германия изгуби войната. На 3 септември 1942 г., двайсет и два месеца и седемнайсет дни след Бейгбедер и точно със същите думи, Държавният вестник обяви отстраняването му от постовете, които заемаше.

Причината за сгромолясването на Сунер привидно беше един сериозен инцидент, в който бяха замесени карлисти99, армията и представители на Фалангата. Имаше избухнала бомба, десетки ранени и две жертви: фалангистът, който я беше хвърлил, бе екзекутиран, а Серано — отстранен поради факта, че беше председател на Политическия съвет на Фалангата. Под сурдинка обаче се разказваха други истории.

Поддържането на Серано на власт, изглежда, струваше скъпо на Франко. Наистина роднината — блестящ политик — се беше нагърбил с изграждането на гражданските структури на режима; вярно беше също, че той свърши голяма част от мръсната работа. Организира администрацията на новата държава и пресече недоволството и нападките на фалангистите срещу Франко, когото те, между другото, ценяха твърде малко. Обмисляше, организираше, разпореждаше се и действаше на всички фронтове на вътрешната и външната политика, трудеше се с такова усърдие навсякъде, че накрая омръзна и на сянката си. Военните го мразеха, народът го ненавиждаше до такава степен, че го обвиняваше за всички злини, сполетели Испания: от поскъпването на билетите за кината и театрите до сушата, която опустоши реколтата през тези години. Да, Серано беше твърде полезен на Франко, но накрая обсеби прекалено много власт и натрупа прекалено много омраза. Присъствието му тежеше на всички, а освен това митът за германската мощ, който той толкова въодушевено поддържаше, започна да се пропуква. Затова се говореше, че каудильото се е възползвал от инцидента с развилнелите се фалангисти, за да се отърве от него, както и да го посочи като единствения виновник за подкрепата на Испания за Оста.

Такава бе неофициалната интерпретация на официалната версия. И хората повярваха. Аз обаче научих, че е имало и друга причина, която може би е изиграла по-значителна роля, отколкото политическите конфликти, недоволството на Франко и войната в Европа. Научих това, без да мърдам от дома си, чрез моите клиентки знатните испанки, чийто брой в пробните на ателието нарастваше. Според тях истинската причина за отстраняването на Серано беше Кармен Поло. Разказваха, че към това я подтикнало възмущението, когато научила, че на 29 август красивата и нагла маркиза Лянсол родила четвъртата си дъщеря. За разлика от предишните отрочета, бащата на това момиченце с котешки очи не бил съпругът й, а нейният любовник Рамон Серано Сунер. Скандалът бил неимоверно унизителен не само за съпругата на Серано — Сита Поло, сестрата на доня Кармен, но и за семейство Франко Поло, и надхвърлил всичко, което съпругата на каудильото била готова да понесе. Така че тя настъпила мъжа си по болното място, като го убедила да отстрани Сунер. Уволнението било неминуемо. След три дни Франко му съобщил новината насаме, а на следващия я оповести публично. Розалинда би казала, че оттогава Серано е totally out100. Канделария Контрабандистката щеше да го изрази по-решително: изритан на улицата.

Разнесе се слух, че скоро щял да бъде изпратен като посланик в Рим, че може би след време отново щял да се върне във властта. Това никога не се случи. Франко никога повече не прояви интерес към неговата особа. Трябва обаче да кажем в негова защита, че през дългия си живот той се държа достойно и дискретно, като упражняваше адвокатската си професия, участваше в частни предприятия, пишеше материали за вестниците и книги с леко ретуширани спомени. От позицията си на дисидент, използвайки публични трибуни, той дори си позволи да намекне на своя роднина, че е целесъобразно да проведе дълбоки политически реформи. Никога не изгуби чувството си за превъзходство, но и не се поддаде на изкушението — както толкова други — да се обяви за демократ по рождение, когато нещата се обърнаха. С течение на времето личността му спечели известно уважение сред испанското общество. Почина дни преди да навърши сто и две години.

Трийсет години след като бе отнел с такава отмъстителност поста от Бейгбедер, Серано му отреди в мемоарите си няколко изпълнени с уважение редове. „Беше странен и особен човек, с необикновена култура, способен на безразсъдство“, пише той. Честен човек — това бе окончателното му заключение. Само че дойде твърде късно.

Германия капитулира на 8 май 1945 година. Няколко часа по-късно посолството в Мадрид и останалите служби бяха официално запечатани и предадени на Вътрешното и Външното министерство. Съюзниците обаче нямаха достъп до сградите преди подписването на Декларацията за поражението на Германия и за съвместното управление на нейната територия на 5 юни същата година. Когато британските и американските служители най-после успяха да влязат в помещенията, от които нацистите бяха действали в Испания, откриха само следите от усърден грабеж: стените бяха голи, кабинетите без мебели, архивите — изгорени, а касите отворени и празни. В старанието си да не оставят и помен от онова, което е било, бяха отнесли дори лампите. И всичко това под благосклонните погледи на служителите на испанското Министерство на вътрешните работи, отговарящи за охраната. След време някои вещи бяха открити и иззети: килими, картини, старинни скулптури, порцелан и сребърни предмети. Много други обаче така и не бяха намерени. А от компрометиращите документи, които свидетелстваха за тясното сътрудничество между Испания и Германия, остана само пепелта. В замяна на това Съюзниците успяха да възстановят най-ценната плячка на нацистите в Испания: два тона злато във формата на стотици кюлчета, без щемпел и опис, които дълго време стояха, покрити с одеяла, в кабинета на началника на отдел „Икономическа политика“ на правителството. Част от влиятелните германци, чиито съпруги се перчеха с ушитите от мен тоалети на бляскави празненства и приеми, бяха депортирани, други избегнаха репатрирането, като се съгласиха да сътрудничат, а мнозина успяха да се скрият, да избягат, да приемат испанско гражданство, да се изплъзнат като змиорки или да се преобразят мистериозно в порядъчни граждани с чисто като сняг минало. Въпреки настояването на Съюзниците и оказания върху Испания натиск да се присъедини към решенията на международната общност, режимът прояви слаб интерес да участва активно и продължи да закриля доста сътрудници, които фигурираха в черните списъци.

Мнозина мислеха, че каудильото ще падне с капитулацията на Германия. Други вярваха наивно, че скоро монархията ще бъде възстановена или че ще бъде установен един по-либерален режим. Нищо подобно. Франко поизчисти фасадата на правителството, като смени някои министри, отстрани неколцина във Фалангата, укрепи съюза си с Ватикана и продължи напред. А новите господари на света — демократичните държави, които с толкова героизъм и усилия бяха разгромили нацизма и фашизма — го оставиха на спокойствие. Европа, заета със собственото си възстановяване, не се интересуваше от тази размирна и опустошена страна; никой не се интересуваше от мините, пристанищата на Атлантическия океан и твърдия юмрук на нисичкия генерал, който ги управляваше. Отказаха да ни приемат в Обединените нации, изтеглиха посланиците и разбира се, не ни дадоха нито долар от плана „Маршал“. Но и не се намесиха повече. Тяхна си работа. Hands off101, казаха Съюзниците след победата. Нямаме работа повече тук, момчета, тръгваме си. Дипломатическият персонал и тайните служби опаковаха багажа си, отърсиха мръсотията от себе си и се отправиха към дома. Години по-късно някои решиха да се върнат и да установят по-близки контакти, но това вече е друга история.

Алън Хилгарт не беше в Испания по това време. През 1944-а той беше преместен като шеф на морското разузнаване към Далекоизточния военноморски флот. Раздели се със съпругата си Мери след войната и се ожени повторно за някакво момиче, с което не успях да се запозная. Пенсионира се и оттогава живее в Ирландия, далеч от тайните операции, които бе ръководил в продължение на години.

Колкото до грандиозната имперска мечта, върху която се градеше Нова Испания, от нея остана само вечният протекторат. С настъпването на мира испанските войски бяха принудени да напуснат Танжер, който бяха окупирали самоволно преди пет години като прелюдия към един пищен колониален рай, който така и не настъпи. Висшите комисари се смениха, Тетуан се разрасна и мароканци и испанци продължиха да съжителстват в хармония под бащинската опека на Испания. В началото на петдесетте години обаче антиколониалните движения във френската зона се засилиха. Въоръжените сблъсъци станаха толкова ожесточени, че Франция бе принудена да започне преговори за отмяна на протектората. На 2 март 1956 г. Франция предостави на Мароко независимост. Испания реши, че това няма да се случи с нея. В испанската зона никога не бе имало напрежение: испанците бяха подкрепили Мохамед V, бяха се опълчили на французите и бяха подслонили националистите. Каква наивност. След като се освободиха от французите, мароканците веднага поискаха независимостта на испанската зона. На 7 април 1956 г. протекторатът бързо бе отменен поради нарастващото напрежение. И докато властта минаваше в ръцете на мароканците и те възвръщаха земята си, за хиляди испанци започна драмата на репатрирането. Цели семейства чиновници и военни, специалисти, служители и собственици на магазини опразниха домовете си и се отправиха към Испания, която мнозина от тях почти не познаваха. Зад тях останаха улиците, на които бяха живели, домовете, попили техните миризми, скъпите им покойници. Прекосиха протока с опакована покъщнина и съкрушена душа, а после, измъчвани от неизвестността за това, което ги очаква в новия им живот, се пръснаха из полуострова с носталгията по Африка, която никога нямаше да ги напусне.

Такава беше съдбата на хората, свързани с историята на тези смутни времена. Техните премеждия, техните възходи и падения са реални факти, които някога занимаваха вестниците, вечеринките и компаниите, а днес се съхраняват в библиотеките и в спомените на старите хора. Малко по-неясна е историята на хората, които бяха до тях през тези години.

За родителите ми биха могли да се напишат различни развръзки на този разказ. В една от тях Гонсало Алварадо е отишъл в Тетуан, за да потърси Долорес, и й е предложил да се върне с него в Мадрид, където са наваксали изгубеното време и повече не са се разделили. В един съвсем друг финал баща ми е останал в столицата, а майка ми се е запознала в Тетуан с един военен — улегнал вдовец, който се е влюбил в нея като ученик, пишел й е нежни писма, канел я е да хапнат пасти в „Ла Кампана“ и да се разхождат в парка при залез-слънце. Благодарение на търпението и упоритостта си, той е успял да я склони да се омъжи за него в едно юнско утро със скромна церемония в тесен кръг в присъствието на децата им.

Би могло да се разкаже нещо и за живота на старите ми приятели в Тетуан. Канделария би могла накрая да се настани в обширния апартамент на „Сиди Мандри“, след като майка ми е затворила ателието. В него може би е устроила най-хубавия пансион в Тетуан. Толкова добре са се развивали нещата, че накрая е купила и съседното жилище, което Феликс Аранда е напуснал, когато в една бурна нощ нервите му не издържали и най-сетне доубил майка си с три кутийки „Опталидон“, разтворени в половин бутилка анасонов ликьор. Може би тогава е полетял като волна птица: може би е избрал да се премести в Казабланка, да отвори антикварен магазин, да има безброй любовници с различен цвят на кожата и все така да се забавлява с дебнене и клюки.

Колкото до Маркъс и мен, може би нашите пътища са се разделили след края на войната. Може би след неспокойна любов, преживяна в продължение на четири години, той се е върнал в родината си, а аз съм останала в Мадрид и съм се превърнала в надменна модистка, ръководеща митично ателие, достъпно само за клиентки, подбрани според настроението ми за деня. Или пък ми е писнало да работя и съм приела предложението за брак на един хирург, готов да ме издържа и да ме глези до края на дните ми. Възможно е също с Маркъс да сме избрали да изминем заедно остатъка от пътя и сме решили да се върнем в Мароко, да си купим в Танжер красива къща в Монте Виехо, да създадем семейство и да започнем истински бизнес, от който да се издържаме, а след предоставянето на независимост на Мароко да се установим в Лондон. Или някъде по крайбрежието на Средиземно море. Или в Южна Португалия. Или, ако предпочитате, може би така и не сме пускали никъде корени и в продължение на десетки години сме пътували от една страна в друга, изпълнявайки разпорежданията на британските тайни служби, предрешени като обаятелен търговски аташе и елегантната му съпруга испанка.

Съдбите ни биха могли да бъдат такива или съвсем други, защото това, което е станало с нас, никъде не е отразено. Може би дори не сме съществували. Или сме съществували, но битието ни е било незабележимо. В края на краищата винаги сме били на обратната страна на историята, невидими във времето, изтъкано от нишките на съдбата.