Перверзни игри

Вътрешна криза

Видимото често прикрива реалността.

Отвън сияех, но отвътре царяха тъма и болка, често причинени от книгите, които четях. Както е казал Толстой, приличаме си, когато сме щастливи, различаваме се, когато тъжим. Емпатията ми беше много силна – страдах заради личните си проблеми, но можех да страдам и заради убито куче, изсечени гори, пресъхнала река, страдащо дете или измъчвана жена в мюсюлманския свят. Всичко провокираше съчувствието ми, сякаш личната ми роля на жертва ме правеше уязвима и състрадателна към чуждото нещастие.

Влизането ми в университета беше триумф за мен – бях щастлива и дори безразличието на баща ми не успя да помрачи радостта. Изпитвах преклонение и страхопочитание към тази институция, самата сграда ме караше да притихвам, като че беше свят манастир. Представете си колко горда бях да се разхождам вътре като редовна студентка, да ходя на лекции и упражнения, да чета в библиотеката.

Животът ми навлезе в период, в който предимно четях и се чуках.

Нямах връзки, търсех просто секс, имаше дори ситуации, в които не различавах мъжете, бърках подробности за тях, не помнех имената им и прочие. Не можех да задържа вниманието си върху никого, доста бързо първоначалните ми страст и желание се превръщаха в пренебрежение и отегчение.

Бях непостоянна – губех себе си, разпилявах се, не можех да се концентрирам върху един мъж. Не бях способна на привързаност.

Започнах да се терзая, че нямам и не мога да създам връзка. Усещах, че искам повече, но не можех да разбера приятелките си с многогодишни връзки – та как може да правиш секс само с един човек?! Това за мен беше нещо невероятно, глупаво и излишно, не се връзваше с представите ми за истинско удоволствие.

Натрупаха се и семейни проблеми, заради които често плачех.

Отношенията с баща ми бяха ад, дори нормален разговор беше невъзможен. Постоянно ме обиждаше, тъпчеше самочувствието ми, даваше ми да разбера, че за него съм нескопосана тъпанарка, която за нищо не я бива.

Съзнавах, че точно това провокира и проблемите ми с връзките, неумението да се съсредоточа върху един човек, да проявя търпение и нерви да го опозная, да направя нужните компромиси.

Започна да ме мъчи безсъние.

Единственото спасение за мен беше да се появи точният мъж – да ме накара да повярвам, че си струва да обичаш. След около година терзания се случи нещо неочаквано – нещо, което отричах и твърдях, че никога няма да ми се случи.