Под повърхността на звяра

Глава шестнадесета

— Колко точно игли притежавате? — попита остро Рони, когато Док Мартин вмъкна още една във вената й и започна да изтегля кръв.

Кожата й тръпнеше, докосването беше толкова противно, че й се искаше да повърне направо върху чистия под под малката кушетка, на която бе седнала.

— Няколко кутии всъщност — каза той сухо, като изтегли иглата, след това погледна надолу към нея с доброта, която предизвика сълзи в очите й. — Знам колко е трудно това за вас, госпожице Андрюс. Обещавам, че ще се опитам да побързам.

Рони погледна към Тайбър, който стоеше подпрян на стената до вратата. Беше напрегнат, изражението му бе диво, когато се взря в нея с гладна ярост.

— Не бързайте. Имам много кръв — младата жена пое дълбоко дъх, решена да премине през това. — Е, кажете ми, разполагате ли вече с лекарство?

Тайбър изръмжа. Докторът го погледна малко тревожно, макар че Рони долови потиснатия му кикот.

— Няма такова, за което да знаем — той най-накрая се отмести, давайки й възможност да си поеме въздух, който не мирише на мъж. — Провеждал съм всяко проклето изследване, което мога да се сетя. Сега върху това работят повече от дузина учени. Единственото решение е зачатие.

— Как ли пък не! — Рони позволи на целия насъбран гняв и страх да прозвучат в краткото възклицание. — Трябват ми моите противозачатъчни таблетки. Вече пропуснах една — това бе единственото решение. Беше ги вземала преди, за да поддържа месечния си цикъл редовен, но сега се нуждаеше отчаяно от тях. — Вие сте лекар, доставете ми ги.

— Не вършат работа — Док поклати глава, когато Тайбър изръмжа, един нисък, опасен звук, който разтърси тялото й не от страх, както би трябвало, а от възбуда.

— Моля? — Рони повдигна вежди, борейки се с шока. — Какво, по дяволите, искате да кажете с това? Добре, дайте ми Депо-провера или спирала. Не ми пука, но направете нещо.

Беше изключено да има дете. Тя нямаше намерение да забременява, нито от Тайбър, нито от когото и да е, особено на фона на опасността, която Рони започваше да осъзнава, че се крие извън имението. Тайбър и семейството му бяха работили усилено, за да се защитят.

— Депо не действа — докторът напъха един тампон в устната й кухина и го завъртя бързо, почти запушвайки устата й.

Рони прокара пръсти през косата си, когато той се отмести, борейки се с надигащата се паника и с болката, разяждаща тялото й. Чувстваше се така, сякаш всяка кост и мускул в тялото й изгаряха и изпълваха вътрешностите й с топлина.

Пот ороси тялото й и без значение колко се бореше, Рони не можеше да сдържи леките унищожителни тръпки, които я атакуваха.

— Трябва ми вагинална проба — гласът на доктора беше нисък и изпълнен с разкаяние. — Съжалявам. Знам, че не е лесно.

Тайбър се приближи.

— Отдръпни се, Тайбър — Рони беше изумена от яростта, която отекна в заповедта й. — Ако се приближиш до мен, ще забия някоя от тези проклети игли в черното ти сърце.

— По дяволите, Рони, не можеш да го направиш сама — възрази мъжът. — Само се опитвам да ти помогна.

— Помогна ми достатъчно — подигра се тя. Пое няколко пъти дълбоко и успокояващо дъх, преди да се обърне отново към доктора. — Защо е толкова трудно? — попита го момичето. — Кажете ми какво по дяволите, става с мен, преди да направите нещо. Чувствам се така, сякаш огнени мравки разяждат вътрешностите ми и ми писна от това.

Можеше да се справи, уверяваше се тя, докато гледаше Док, запазила яростното си изражение. Нито той, нито Тайбър щяха да се откажат, освен ако не им се противопоставеше решително или не ги заплашеше с физическо насилие.

Док Мартин въздъхна нетърпеливо.

— Млада госпожице, нека първо приключат тези изследвания.

— Докоснете ме и няма да можете да ходите в продължение на дни — Рони изви крака си назад, докато той го гледаше предпазливо. — Искам отговори, преди да напъхате в мен още една игла, тампон или какъвто и да е следващият инструмент за мъчение в този момент — със сигурност не й харесваше външният вид на този проклет метален предмет, който той държеше в ръката си.

— Рони, казах ти какво става — Тайбър пристъпи напред.

Младата жена обърна бавно глава и го погледна с цялата насъбрала се ярост, бушуваща в тялото й. Тайбър отново спря, този път само на крачка от кушетката.

— Чифтосването направи връзка — каза му тя с фалшива сладост, преди да се обърне отново към доктора. — Отговорете ми. И на английски, ако обичате — подигра се Рони, защото не желаеше да се мъчи да разбере какъвто и да било медицински жаргон, който той използваше.

— Накратко — въздъхна възрастният мъж. — Засега тялото ти е пристрастено към хормона, съдържащ се в слюнката, както и в спермата на Тайбър. Ефектите са интензивни, водят до много силно страдание и болка, които си отиват само след… ъъъ… след като връзките са постигнати — той се изчерви пред шокирания й поглед. — Най-доброто, което бяхме в състояние да разберем, бе, че това е естественият начин за осигуряване размножаването на видовете. Обикновено, незначителното количество нормална сперма, което мъжете Породи притежават, ги прави почти импотентни. Но хормонът те инфектира и принуждава тялото ти да овулира на всеки три дни. За да гарантира осигуряването на потомство, той подсилва нормалната възбуда до такова ниво, че да не може да бъде пренебрегната.

Рони прокле собствената си упоритост. Можеше да усети как кръвта се оттича от лицето й, докато стомахът й се преобръща, а умът й се бори да отхвърли диагнозата.

— И завършва с бременност? — гласът й беше едва доловим, когато се опита да проговори.

— Симптомите напуснаха Меринъс при зачеването — съгласи се Док, а гласът му бе изпълнен със съчувствие. — Това нещо, досега като че ли се е проявило само при една жена — естествена половинка, в случая с Калън и Меринъс. Никога не се е случвало преди.

Рони притисна с ръце корема си, преглъщайки тежко, отказвайки да си позволи да повърне.

— Направете така, че да не се забременея — изрече тя с треперещ глас.

— Рони… — протестът на Тайбър беше игнориран.

Тя погледна към доктора, борейки се с яростта, надигнала се рязко в нея. Не би позволила това. Не можеше.

— Не ме интересува какво трябва да направите или как, но го спрете.

Тайбър стоеше неподвижен, отказвайки да говори, въпреки болката, заседнала в гърдите му. Можеше да усети ужаса, потрепващ в гласа й, болката, която я разтърсваше, и би дал собствения си живот там и сега, ако можеше да я предпази от това. Не можеше да понесе силната агония, вибрираща в гласа й. Бог да му е на помощ, би дал всичко, за да върне времето назад, да премахне белега и по някакъв начин да направи всичко това по-лесно за нея.

— Съжалявам, Рони — гласът на Мартин отекваше от собственото му съжаление. — Ако можех да направя нещо за теб, бих го сторил. Спиралата няма да свърши работа. Тялото ти ще я отхвърли. Хормонът влияе на всеки орган, за да осигури зачеване. Същото е и при Депо и противозачатъчните хапчета. Не сме открили начин за предотвратяване на това. Не още.

След това Рони се обърна към Тайбър. Душата на младия мъж се разкъса от болка, когато я погледна в очите. Те бяха дълбоки, тъмни езера от нещастие. Всеки животински инстинкт вътре в него настояваше, че трябва да я защити. Рони беше ужасена, а Тайбър нямаше представа как да й помогне.

Той пристъпи към нея, преди тя да успее да проговори, едната му ръка се заплете в разбърканите кичури на косата й, а другата я придърпа по-близо. В този миг Тайбър прокле собствената си душа. Устните му превзеха нейните, езикът му проникна в устата й, принуждавайки я да го приеме, въпреки инстинктивния й импулс да го отхвърли.

Рони никога нямаше да го направи, докато всичко вътре в нея настояваше за него, хормонът атакуваше не само съзнанието й, но и тялото. Ръцете й уловиха раменете му, а от гърлото й се откъсна тих скимтящ звук. Но езикът й погали неговия, устните й се впиха в неговите, въздишката й се превърна в ридание.

Тайбър я държеше здраво, успокояваше я, укротяваше инстинктивното отхвърляне на тестовете, които докторът трябваше да направи. Когато той се отдръпна назад, очите й бяха станали почти черни от емоциите, пълни със сълзи и замъглени от възбуда.

— С живота си, Рони — обеща й той. — С всичко, което съм, кълна ти се, ще защитавам теб и всяко дете, което произлезе от това. Каквото пожелаеш, ще ти го дам, бейби, Бог ми е свидетел. Всичко, за да компенсирам това, което ти причиних.

Тайбър едва успяваше да сдържа собствените си сълзи. Той, който никога не плачеше, който се бореше с чувството, откакто за първи път бе разбрал за ефекта му върху него. Щеше да й даде всичко, което поискаше, само да може да облекчи болката, която знаеше, че разкъсва душата й.

Ръцете на Рони се стегнаха около него, лицето й се притисна към гърдите му. Раменете й потръпваха, докато се бореше с риданията си. Тайбър затегна хватката си, сведе се защитнически над нея и я залюля. Мразеше се с всяка клетка на тялото си.

Най-накрая Рони пое дъх дълбоко и силно. Ноктите й се бяха впили в гърба му и той можеше да усети влагата от сълзите й по тениската си.

— Без повече тестове — прошепна тя.

— Тайбър, трябват ми тези изследвания. Всичко, което направихме с пробите на Меринъс…

Тайбър изръмжа от ярост. Главата му се обърна и погледът му се впи в доктора, докато се опитваше да я предпази от още болка.

— Само един тампон — настоя Мартин. — За Бога, това не е само за нея, Тайбър. Това е бъдещето.

Младият мъж се напрегна, възнамерявайки да я издърпа от масата и да избяга от стаята.

— Не. Той е прав — ръцете й се стегнаха около него, когато раменете му потръпнаха под нея. — Прав е. Мога да го направя. Мога — каза тя, но не отслаби хватката си.

— Ще те държа, бейби — Тайбър я свали бавно върху кушетката и това напомни на Шера, как Калън бе правил същото за Меринъс. — Просто се дръж за мен, Рони. Аз няма да те пускам.

Беше истински ад. Рони опитваше да сдържи виковете си, докато всичко в нея протестираше срещу докосването на доктора, срещу тестовете му, срещу успокояващия му глас. Тя знаеше, че оставя дълбоки белези по гърба на Тайбър с хватката на пръстите си, но не я интересуваше. Или това, или да крещи. Това или да се бори да се освободи.

Младата жена дишаше тежко и дълбоко. Можеше да го направи. Не беше човек, който се предава лесно. Можеше да се бори. Беше забравила, че е изминала една година от бягството на Тайбър. Знаеше как да се сдържа, когато страхът забие нокти в стомаха й като звяр.

Една секунда в даден момент. Една минута. Един час. Това я беше спасило преди. Щеше да разсъждава по-късно, когато болката утихнеше, когато ужасът намалееше и съзнанието й възприемеше бързата промяна, която бе настъпила в живота й. След това щеше да намери безопасно място. Тогава би могла да мисли.

— Остави ме отново и ще те убия — Рони трепна силно, когато докторът използва дяволските си инструменти, за да я прегледа. — Кълна се в Бога, Тайбър. Може да не съм достатъчно жена за теб, но ако ме изоставиш след това, ще те накарам да си платиш. Ще изтръгна черното ти сърце от гърдите ти с голи ръце, а после ще нарежа пениса ти на толкова много малки парченца, че никога да не можеш да ги намериш всичките.

И щеше да го направи, обеща си тя, докато потискаше писъка, който напираше да се освободи от гърлото й. Рони можеше да усети напрежението на Тайбър, гневното ръмжене, излизащо от гърдите му, покровителствената, здрава хватка около тялото си. Засега той беше неин. Щеше да мисли за бъдещето, когато му дойдеше времето.