Под повърхността на звяра

Глава тридесет и пета

Арън Лоурънс стоеше неподвижен, замръзнал, очите му не се откъсваха от телевизионния екран. Миналото го заливаше със силата на приливна вълна. Думите, проникващи във вцепененото му съзнание, съдържаха малко смисъл. Всичко, което виждаше, бе лицето й. Едно лице, което мислеше, че никога няма да зърне.

Вероника Андрюс. Дъщеря на Реджиналд и Маргарет Андрюс. Душата му изкрещя в знак на протест. Тя не беше нищо за копелето, което го бе предало. Тя беше негова. Негово дете. Последната му връзка с жената, допълваща душата му. Жената, която бе избягала ужасена от престъпленията, които смяташе, че той е извършил.

Неговата дъщеря. Той се бореше да сдържи сълзите и мъката си. Тя приличаше толкова много на майка си. Същата нежна извивка на челото, тъмносини очи, извивката на бузата. Страхът, който правеше лицето й бледо.

Репортерите бяха като глутница животни, докато я преследваха. Разкъсваха дрехите й. Крещяха към нея. Той гледаше записания репортаж и в гърдите му кипеше ярост.

— Разбери имената им — Арън дори не погледна сина си. Сет щеше да се погрижи за всичко. Той щеше да знае какво да прави сега.

Челюстта му се стегна, докато се бореше с гнева, надигащ се вътре в него. Белегът на шията й беше нещо отвратително. Чудовищно. В продължение на месеци, въпреки неутралната позиция на Сет по отношение на Породите, Арън беше изразходвал много пари, в опит да унищожи животните.

Докато следеше внимателно новините, видя краткото интервю, което дойде по-късно и след малката сватбена церемония на дъщеря му и нейния домашен любимец той уморено си призна, че финансирането ще трябва да спре. Но само при положение, че тя е щастлива.

Арън се намръщи. Какво щеше да стане, ако не беше? Ако по някакъв начин е била принудена да участва в това? Тогава, той щеше да я отведе у дома. Щеше да се погрижи за нея. Да й даде всичко, което не бе могъл да й даде през целия й живот. Можеше да бъде неин баща.

Това е, помисли си той. Надеждата се надигна у него. Сет би могъл да направи това. Разбира се.

Арън знаеше, че ще трябва да убеди сина си да го направи по неговия начин. Сет беше прекалено прям, прекалено дяволски честен. Имаше дни, в които би заподозрял, че бащата на момчето е друг, ако не беше фактът, че приличаше дяволски много на Арън.

Същата тъмно кестенява коса и стоманеносиви очи. Същите аристократични черти на лицето. Сякаш се взираше в огледалото на миналото, когато погледнеше към сина си. Но той беше добро момче, напомни си Арън. Силен. Жилав. Достатъчно едър и достатъчно умен, за да получи онова, което искаше, когато го поискаше. Той не трябваше да бъде мамен. Не както баща му.

— Не можеш да й кажеш — Арън се обърна към Сет, виждайки твърдата решителност, която се четеше по лицето му. — Обещай ми, Сет. Кълна се, ако не й кажеш истината, аз никога повече няма да те лъжа.

Една цинична усмивка премина по лицето на Сет, въпреки че не гледаше към баща си. Взираше се в телевизора. Още едно от редките интервюта с целия Прайд.

— Ти винаги ще ме лъжеш, Арън — Сет сви широките си рамене примирено.

Арън трепна. Той не го беше наричал „татко“ от толкова дълго време, че Арън беше забравил как звучи.

— Не можеш да й кажеш, Сет — мъката се заби в сърцето му. Ако Сет й кажеше истината, тя никога нямаше да му прости. Никога нямаше да го нарече татко.

Сет въздъхна дълбоко.

— Няма да й кажа.

— Трябва да бъдем предпазливи — предупреди го Арън. — Трябва първо да проследим нещата. Нека момчетата ти проверят хубаво. Наистина хубаво. Увери се, че тя е щастлива.

Тогава Сет го погледна, очите му се стесниха замислено.

— Можем да останем в този град — Арън направи жест към телевизионния репортаж. — Нека момчетата ти проверят…

— Аз мога да получа отговорите…

— Моля те, Сет — Арън вложи всичко от себе си в тази молба. — Кълна се, няма да направя нищо. Просто за да съм сигурен. Само този път. Позволи ми да се уверя по моя начин.

Сет го наблюдаваше внимателно. Арън беше повече от наясно с това, което виждаше сина му. Един грохнал старец на инвалиден стол, бавно умиращ. И той умираше. Плащаше греховете си по най-лошия възможен начин. Една бавна, болезнена смърт. Арън го знаеше и нямаше да се поколебае да използва като коз този факт, ако му се наложеше. Питаше се откъде Сет бе намерил това огромно благородство, заради което Арън го проклинаше.

Сет уморено изтри лицето си с ръка.

— Ще видим, Арън. Ще видим.

Той щеше да се разколебае. Арън се облегна назад в инвалидния си стол, обръщайки се отново към телевизора. Сърцето му се свиваше. Красивата Вероника. Неговата дъщеря. Неговото прекрасно, съвършено малко момиченце. Тя щеше да се прибере у дома скоро, обеща си той. Много, много скоро.