Под повърхността на звяра

Глава седемнадесета

— Ще приема, че си бременна — Рони се опитваше да запази гласа си спокоен, когато спря до малката стъклена маса, на която седеше Меринъс, на задната тераса на къщата. — Какво следва? Какво трябва да очаквам с нетърпение?

Рони се бе измъкнала от спалнята веднага щом Тайбър излезе навън след още един безумен, изпълнен със страст час в леглото му. Изкъпа се, преоблече се в дадените й назаем дънки и отново с една от ризите на Тайбър и тръгна да търси единствената друга известна Котешка половинка.

Меринъс наблюдаваше как строят висока ограда на около акър от покритата веранда. Изражението й беше замислено. Мъжете работеха над високата три метра и шейсет сантиметрова барикада, простираща се от стълб до стълб, с почти фанатична енергичност, сякаш нищо не бе по-важно от поставянето на стоманената преграда.

— Знаеш ли — каза Меринъс тихо, като въздъхна с болезнено съжаление, — това имение беше толкова красиво, когато го видях за първи път. Величествено, елегантно, въпреки ужасните експерименти, провеждани в сградите, които са се намирали там, където работят тези хора сега. Всичко беше спокойно, сякаш голямата му изисканост го дистанцираше от отвратителните неща, които са практикували собствениците му.

Меринъс потропваше неспокойно по стъкления плот с прекрасно оформения си маникюр.

— Погледни го сега. Огради навсякъде. Дивите животни се озоваха на свобода и всяка вечер се опитват да разбият защитата, която Калън се старае да създаде. Копелетата никога няма да спрат, докато не се унищожат едно с друго в своето безумно нещастие. Като бесни кучета са.

С всяка дума гневът пулсираше и туптеше в гласа й. Обърна глава и погледът й яростно срещна този на Рони.

— Да, бременна съм от човека, за когото охотно бих дала живота си, за да се спаси, Рони. Човек, който се е изправял пред повече ужас, отколкото ти можеш дори да си представиш през целия си живот. Денем той се изправя пред по-лош кошмар. Нощем се събужда облян в пот, след като е сънувал, че детето и аз сме били отвлечени. Кой страда повече? Аз, която Калън защитава? Или той, който се страхува от нещата, които ще се случат?

Осъзнаването пулсираше в гласа на Меринъс като скрита болка. Любовта й към Калън звучеше във всяка дума. Страхът й за него и нероденото им дете беше като жив огън в очите й.

— Според мен и двамата страдате. Ти не звучиш така, сякаш не знаеш за опасностите или последствията, Меринъс — Рони наклони глава на една страна, докато кафявите очи, които я гледаха, я стопляха само незначително.

— Аз не, но ти да — Меринъс махна с ръка към свободното място срещу себе си. — Изпий едно кафе с мен. Без кофеин, за съжаление — устните й се извиха с нотка на самоирония. — Толкова ми липсва кофеина — последните думи се откъснаха с почти възхитителна жажда за нещо, което дори нямаше вкус.

— Безкофеиновото кафе не те напряга — Рони сви рамене, заемайки мястото. — И каквото и да е това, което тези мъже причиняват на тялото ти, кофеинът само го влошава. Разбрах го, след като Тайбър реши да ми направи онова маркиране.

— Маркиране? — Меринъс се разсмя и част от напрежението изписано по лицето й изчезна. — Тази дума е доста подходяща. Но, по дяволите, нека поне да ни е забавно.

Рони зърна пламъка в очите на другата жена. Погледът й се бе смекчил от спомените, устните й се извиха, сякаш това й носеше утеха.

— Ти не… изгаряш ли вече? — попита Рони колебливо, чудейки се дали някога ще може да живее отново без присъствието на Тайбър и да не я боли за него.

— О, горя — Меринъс се облегна назад в стола си, а погледът й отново се насочи към мъжете, които работеха. — Но сега е естествено, Рони. Желаех Калън още, когато той беше само една снимка, история, човек, който е страдал. Исках го така, както нищо друго досега в живота си. Непреодолим импулс. Нужда, която не може да бъде отхвърлена. Хормонът само ме предпазва от отхвърлянето. Като се замисля, това стана, след като го приех и осъзнах, че наистина сме част един от друг. Не беше нещо, което да почувствам като принуда.

Рони погледна настрани. Не желаеше ли и тя Тайбър по същия начин? Още откакто бе на единадесет до мига, в който душата й се разкъса с онова писмо, което той й бе изпратил, не беше ли мечтала за него, желала, обичала?

— Бях на погребението на Дейън — прошепна тя, спомняйки си колко отчаяно бе искала да отиде при Тайбър тогава, да облекчи мъката, която се четеше по лицето му. — Беше след като Тайбър ме маркира. Но си спомням колко ужасно страдах за него, не сексуално, а защото можех да видя неговата болка.

— Смъртта на Дейън промени всички тях — каза тихо Меринъс. — Не знаеш какво се случи с него, нали?

Рони кимна колебливо.

— Бил е убит, докато те е спасявал…

— О, не — поклати глава Меринъс, а тонът й бе суров. — Това казахме на медиите, Рони. Дейън умря от ръката на Калън, когато се опита да ме убие. Той уби Мария преди години, защото тя почти е била убедила Калън да се свърже с пресата, и бе решил да убие и мен поради същата причина.

Рони бе склонна да й повярва, дори чутото не я шокира особено. Дейън не беше съвсем нормален. В деня, в който й бе донесъл писмото от Тайбър, той я бе притиснал към стената на спалнята над гаража. Дъхът му бе учестен, очите му горяха от похот, докато й предлагаше да я обучи така, че да отговаря на изискванията на Тайбър.

— Когато ми донесе бележката от Тайбър, убеждавайки ме, че не ме иска, Дейън се опита да ме нападне — прошепна момичето. — Почувствах се така сякаш ножове се забиват в кожата ми, когато ме хвана. Никога не ме е боляло толкова много.

— Бележка от Тайбър? — Меринъс се наведе напред, клатейки глава объркано. — Знам, че двамата сте имали история, но не бях наясно каква е.

Рони стисна плътно устни, преди да ги оближе нервно. Никога не беше казвала на друг човек какво се бе случило. Накратко и с горчивина, тя разказа на Меринъс цялата история, включително и участието на Дейън в нея.

Беше обидно, да си спомня колко много е зависила от Тайбър през годините, знаейки, че той ще я спаси, ще се погрижи за нея, вместо да я накара да се справя сама. Обаче беше научила, че може и сама. Беше живяла и работила, и лека-полека бе взела живота си в собствените си ръце. В момента, този малък мехлем за самочувствието й, беше много желан.

— Не съм виждала Тайбър след това — завърши тя, въздъхвайки дълбоко. — Не и преди да скочи от онзи проклет хеликоптер и да направи ситуацията още по-лоша. Сега трябва да премина през това и най-малкото трябва да разбера какво, по дяволите, става, Меринъс. Ужасена съм, защото тялото ми ме обвързва с човек, който може да ме унищожи. Човек, който ме унищожи.

— Уау — Меринъс въздъхна тежко, прокарвайки уморено пръсти през косата си. — Какво ще правиш? — попита я. — Това не звучи като Тайбър, Рони. Познавам го. Той никога нямаше да те докосне — тя направи кратка пауза, — ако не умираше за теб. Но желанието му да те защитава щеше да е по-силно от глада, който го движи. Който би могъл да го накара да реагира по-болезнено.

— Това извинение не помага много — Рони поклати глава, знаейки, че Тайбър наистина е способен да я защити.

Беше го показал в лабораторията на доктора. Гласът му бе дрезгав, тялото му толкова стегнато, толкова изпълнено с ярост, че трепереше заедно с нея. Тонът му беше с един тътнещ, примитивен звук, думите едва се разпознаваха, когато й обеща всичко, което можеше да се сети, в замяна на това, което й бе сторил.

— Искам да му вярвам, Меринъс — прошепна тя огорчено. — Имам нужда от повече от проклетата пристрастеност към спермата или целувката му. Искам любовта му…

Меринъс бавно се отпусна назад в стола си.

— Със сигурност ти го е казал — тя поклати глава. — Рони, той трябва да те обича, в противен случай този хормон нямаше да действа така, както сега.

Рони я дари с подигравателен и малко гневен поглед.

— Щях ли да се притеснявам, ако ми беше казал, че ме обича?

Очите на другата жена се присвиха.

— Задници. Кълна се в Бога, че всички мъже са твърдоглави, упорити, изключително тъпи задници. Кълна се, че всичко, от което се нуждаят, е да бъдат… — Меринъс подскочи, когато дървото избухна на няколко сантиметра от лицето й, а парчетата засегнаха бузата и слепоочието й.

— Стрелба! — изкрещя Рони, скочи на крака, отстрани масата от пътя си и бутна Меринъс на пода на верандата, а изстрелът изгори рамото й. — Тайбър! — изкрещя името му толкова силно, че звукът извибрира около тях. — Стрелба!

Мъжете закрещяха, ревът на лъв отекна в главата й. Лъв? Господи, дали беше един от Котешките породи или истински лъв? Със сигурност звучеше като истински. На сантиметри от нея се пръсна цимент, образува се дупка в пода. Рони изтласка Меринъс дълбоко в сенките на верандата зад съмнителната защита на купчина дърва, наредени отстрани. Нямаше шанс да стигнат до вратата, а ъгълът на стрелбата не позволяваше да се доберат до другата страна на къщата.

— Тайбър! — крясъците на Рони се присъединиха към неистовите викове от двора.

— Имаме повален! Един повален!

Рони се обърна да погледне към двора, видя разпръсването на работниците, един от тях носеше раненият на гърба си, докато тичаха към навеса. Бяха много малко.

Тогава ги разтърси стрелбата. Тракането на автоматичните оръжия, единичните резки изстрели на револверите. Дървесина и цимент се разхвърчаха отново около тях, докато Рони защитаваше отпуснатото в безсъзнание тяло на Меринъс.

Можеше да помирише собствената си кръв, усещаше разкъсващата болка в рамото от куршума, пробождащ плътта й, докато лежеше върху Меринъс в опит да предпази жената от смъртоносните малки оловни късчета, които можеха да навредят на нея или на детето, за което тя говореше с такава нежност.

Мъжете бяха навсякъде, но никой не беше достатъчно близо, за да стигне до тях и да издърпа изпадналата в безсъзнание жена на безопасно място. Рони преглътна риданието си и изкрещя отново името на Тайбър, когато друг залп от изстрели попадна прекалено близо. Тя усети как дървото отстрани на верандата се разкъсва точно над главата й и се посипва върху косата й. Изви гърба си защитнически над другата жена.

— Рони! — нищо не звучеше по-приятно от гласа на Тайбър в този момент. Тя вдигна глава, наблюдавайки го изумено как прескача ниската каменна стена, разделяща двора, където до преди малко се трудеха работниците. В ръцете си носеше смъртоносен мощен автомат М-16 и стреляше над главите на бягащите работници в посоката, от която идваше вражеският огън.

В същото време, ужасяващият рев, който бе чула по-рано, се разнесе отново. Калън прескочи оградата зад Тайбър, но беше невъоръжен, изражението му беше диво, яростта отекна в животинския рев, когато погледът му попадна върху припадналата жена.

Едновременно с това задната веранда се превърна от убежище, в капан. Котешките породи, мъжки и женски, застанаха между верандата и опасността, оръжията гърмяха, а Тайбър и Калън се хвърлиха към тях.

Тайбър грабна Рони й с прилив на сила, която я изуми, я изправи на крака и двамата се хвърлиха към отворената врата на кухнята. Калън беше на не повече от секунда зад тях.

— Док! — разяреният, отчаян вик на Калън отекна през къщата, той сякаш прелетя покрай тях, носейки изпадналата в безсъзнание жена в ръцете си.

— Ранена ли си? — Тайбър тичаше зад него, почти носейки Рони, докато я завлече по-навътре в къщата.

— Не…

— Мамка му, лъжеш ме! — той сигурно бе видял кръвта. — Хайде. Долу. Там ще бъдем в безопасност.

Безопасност. Главата й бе замаяна, рамото й пулсираше ужасно, а всичко, което искаше да направи, бе Тайбър да я хвърли на пода и да я чука, докато започнеше да крещи. Рони простена примирено. С това темпо, щеше да бъде бременна, преди да изтекат три дни. И нямаше да има повече възбуда, нито обвързване, а Тайбър щеше да изчезне отново. Както преди.