Под повърхността на звяра

Глава тридесет и трета

— Мислиш ли, че би могла да се криеш от мен вечно, момиченце? — гласът на Реджиналд проникна в спокойната атмосфера на всекидневната на имението.

Рони знаеше, че трябва да очаква Реджиналд да направи нещо глупаво. Никога не бе бил най-умният човек, когото познаваше, но не очакваше от него да бъде и един от най-тъпите. Всъщност, тя не смяташе, че е достатъчно изобретателен, за да се промъкне край Котешките породи, които охраняваха, както и докато Тайбър бе в къщата, но той го направи.

От една минута Рони беше сама във всекидневната и следеше пристигането на няколко ранени мъжки Породи отвън. В следващия миг бе завъртяна грубо и изправена пред бащата, когото винаги бе ненавиждала.

— Какво правиш тук? — младата жена се измъкна от него, а очите й се насочиха към отворената врата на стаята. — Смяташ ли, че никой няма да разбере, че си тук, Реджиналд? — погледът в очите му накара стомаха й да се преобърне в нервно осъзнаване на опасността, която би могъл да представлява.

— Няма значение, ако разберат — изсмя се той гневно. — Просто навестявам малкото си момиченце. Или си забравила, че имаш баща?

— При всяка възможност — отсече тя в отговор. — Какво, по дяволите, правиш тук? Нямаш ли достатъчно здрав разум, че да вбесяваш тези мъже, Реджи?

Усмивката му беше ужасяваща. Самонадеяна, безочлива, разтягаща неприлично лицето му, а очите му блестяха от злоба.

— Какво си направил, Реджи? — Рони почувства как последната нишка на надеждата, която бе имала, че баща й е загрижен, се скъса.

— Чуй ме, Рони, те не са истински. Не са хора — изсъска мъжът с фанатичен плам, който я ужаси. — Знам, че той ти остави този белег. Всичко, което искам от теб, е да тръгнеш с мен. Само за малко, момиче, и да позволиш на приятелите ми да направят няколко кръвни изследвания. Само няколко малки теста, това е всичко.

— Не може да си сериозен — Рони бавно поклати глава, отдръпвайки се по-далеч, внезапно почувства ужас от него, по-голям отколкото към всичко друго, с което се беше сблъсквала през живота си. — Няма да ходя никъде с теб. Ако това е, за което си дошъл, тогава можеш да се откажеш веднага.

Той се намръщи, а мрачното застрашително навъсване на челото му ускори нервно сърдечния й ритъм. Реджиналд никога не я беше гледал по този начин. Рони никога не беше виждала такава омраза, толкова ясно изразено презрение в очите на друго човешко същество. И никога не беше предполагала, че ще бъдат насочени към нея.

— Ще дойдеш с мен, Рони — отсече той, наблюдавайки я с диво напрежение, граничещо с лудост. — Кой знае какво е посадил в корема ти, докато си била в леглото му. Смяташ ли, че ще позволя на света да узнае, че детето ми е мръсна животинска курва?

Момичето трепна от отвращението и огромната ярост в гласа му.

— Ти си луд — прошепна тя. — Те имат също толкова право да живеят, колкото всеки друг, Реджиналд. Дори повече.

— О, спести ми малките си хвалебствени речи — сряза я той презрително. — Кажи ми, момиче, от колко време чукаш копелето? Затова ли заплашваше да ме убие, ако допусна някой от приятелите си около теб? Иска котенцето ти само за себе си, така ли?

Рони отстъпи назад, когато той тръгна към нея. Усещаше омразата му, мрачна и противна, която сякаш извираше от тялото му.

— Няма да отговоря на това — отсече тя, отказвайки да му позволи да види страха й.

— На каква възраст беше, когато той те откри за първи път, спотайваща се като сополива пикла на онези хълмове? Десет? Единадесет? Чука ли те тогава, Рони? Затова ли вървеше след него при всяка възможност, която получаваше?

Младата жена поклати отчаяно глава, чудейки се къде, по дяволите, са хората, които се предполагаше, че трябва да бъдат в къщата?

— Няма да удостоя и това с отговор — тя се опитваше да увеличи пространството помежду им възможно най-много. — Не всеки е извратен като твоите приятели, Реджи.

— Ако знаех за твоя интерес към секса, щях сам да ти го осигуря — подигра се мъжът. — Бих могъл да получа малко удоволствие в леглото си, след като тази глупава кучка майка ти умря…

— Престани — Рони поклати отчаяно глава. — Не намесвай мама в това, Реджи.

Нейната крехка, уморена майка. Рони потрепери при спомена за нея. Рядко си го позволяваше. Спомените бяха тъжни и болезнени. Марджи Андрюс беше твърде деликатна, твърде нежна за живота, който я бе принудил да живее Реджиналд.

— Не намесвай мама в това — подигра се той жестоко. — Добре, ще оставим скъпата ти майка на спокойствие. Изкарай задника си през вратата и влизай в колата ми, за да можем да предприемем малкото си пътуване.

— Защо? — диванът стоеше между тях, но пътят й към отворената врата все още беше блокиран. — Наистина ли мислиш, че съм толкова глупава, че да тръгна с теб? Да позволя на теб или на някого, когото познаваш, да ме докосне? Това няма да стане.

— Какво ще кажеш за една сделка тогава? — Реджиналд замълча, наблюдавайки я внимателно, а изражението му бе триумфиращо.

— Какво? — той беше луд. Рони можеше само да примигва към него, удивена от това, че той може дори да си помисли, че тя ще продаде собствената си душа за нещо, което той притежава.

— Сделка — повтори мъжът спокойно. — Идваш с мен и позволяваш на момчетата да направят тестовете си, а аз ще ти кажа защо майка ти се бори толкова усърдно да остане скрита в онази планина. Ще ти кажа защо тя ми позволи да я използвам както си искам и както приятелите ми искаха. Ще ти кажа, момиче, кой е истинският ти баща.

За Рони времето сякаш спря. Взираше се в Реджиналд с хипнотизиращ ужас, но и със зрънце благодарност. Благодарност, която стигна толкова далеч, че почти накара коленете й да омекнат.

— Ти не си истинският ми баща.

— Виждам, че това направо разбива сърцето ти — отсече той заплашително. — Какво, смяташ, че си прекалено добра да бъдеш моя дъщеря?

— Мисля, че една змия би била прекалено добра за твое дете, но това е само мое мнение — Рони искаше да го разсее, да го накара да се премести на позиция, достатъчна за нея да прибяга около дивана и да изтича към вратата. Докато той стоеше срещу нея от другата страна обаче, тя беше в капан. — Е, кажи ми, Реджи, защо да ме интересува кой е баща ми? Той не може да е толкова важен или вече си продал информацията.

— Бих ли го направил? — изхили се мъжът. Боже, всъщност се кискаше като стара вещица. Вещиците не бяха ли жени?

— Разбира се, че би, Реджи — Рони запази гласа си спокоен, надявайки се той да не стане прекалено настоятелен да я хване. Виждаше как намерението се промъква в изражението му, а тялото му се стяга в подготовка.

— Не-е, няма да ти кажа, Рони. Не и за всичката земя в Тексас, момиченце. Не без причина. Защото това би коствало собствения ми живот. Но ще ти кажа веднага, ако дойдеш с мен мирно и тихо. — Погледът му, хитър и налудничав, й напомняше за едно бясно куче, което бе видяла веднъж.

Не можеше да му позволи да я изведе от къщата. Ако го направеше, предимството му щеше да бъде още по-голямо.

— Няма да тръгна с теб — каза тя предпазливо, придвижвайки се още малко назад, докато го наблюдаваше, убедена, че е луд. — Тайбър няма да ти позволи да ме вземеш, Реджиналд. Няма да можеш да напуснеш имението заедно с мен. Трябва да тръгваш, докато можеш.

Очите му се присвиха.

— Твоят смрадлив малък котарак е твърде зает, за да се притеснява за теб, момиченце. Няма да приема „не“ за отговор.

Тогава той скочи към нея. Рони знаеше, че има само секунда, за да го заобиколи, само минимален шанс да се стрелне покрай него към вратата. Когато ръката му се пресегна за косата й, тя се раздвижи. Всеки път, когато й се ядосаше, първо сграбчваше косата й. Задържаше я неподвижна за наказанието, което считаше за необходимо.

Рони усети как пръстите му докосват главата й, когато се втурна покрай дивана, крещейки името на Тайбър. Къде, по дяволите бяха всички?

— Кучка — тя почти успя. Беше преминала покрай дивана, когато той я улови за глезена и я издърпа обратно с достатъчно сила да й отнеме дъха, докато тя се бореше да завърти тялото си, да защити корема си и крехкия живот, който растеше там.

Рони скочи върху възглавничките и го изрита с другия си крак, докато той се опитваше да задържи хватката си около нея. Нямаше въздух да изкрещи за помощ. Нуждаеше се от силата си, от съобразителността си, за да се опита да избяга. Ако никой не беше чул виковете й, значи никой не беше достатъчно близо, за да й помогне.

Рони ритна към слабините му и пропусна, но силата, с която уцели бедрото му го накара да политне назад. Тя скочи и се превъртя върху дивана, глезенът й пулсираше от агонизираща болка от грубото извиване на Реджиналд. Накуцвайки, тя се втурна към вратата, крещейки отново името на Тайбър и чувайки как Реджиналд проклина злобно зад нея.

— Казах, идваш с мен — той отново я хвана за косата, този път я удари силно отстрани по главата и я остави замаяна и свита на пода от болка.

— Тайбър — Рони се опита да извика отново името му, да го предупреди, да предупреди някого. Но мракът се затвори около нея, помете съзнанието й и тя знаеше, че само си е въобразила кръвожадния, животински рев, който отекна в главата й.