Повелителката на метлата

12

В събота се събуждам и сърцето ми блъска истерично, скачам от леглото и се опитвам да прехвърля наум всички задачи, които ме очакват.

И в следващия момент спирам, също като кола, набила рязко спирачки. В първия момент не мога да помръдна. След това колебливо се отпускам в леглото, обзета от най-странното, най-невероятно чувство, което някога съм изпитвала.

Нямам никакви задължения.

Не ме очакват договори, които да преглеждам, нито имейли, на които да отговоря, нито спешни съвещания в офиса. Абсолютно нищо.

Намръщвам чело и се опитвам да си спомня кога за последен път не съм имала какво да правя. Май няма да успея да си спомня. Не е имало такъв случай, откакто станах на седем. Ставам от леглото, приближавам до прозореца и поглеждам ранното утринно небе, като се опитвам да обмисля положението. Днес е свободният ми ден. Никой няма да ми стовари задължения на главата. Никой няма да настоява да върша нещо. Това време е само за мен. Единствено и само за мен.

Стоя край прозореца, обмислям този факт и усещам колко необичайно се чувствам. Леко ми е, сякаш се нося във въздуха като балон. Свободна съм. Възторжена усмивка се разлива по лицето ми и аз срещам погледа си в огледалото. За пръв път, откакто се помня, мога да правя каквото пожелая.

Проверявам колко е часът — едва 7.15. Целият ден е пред мен. Какво да правя? Откъде да започна? Нова радост напира в мен и ми идва да се изсмея на глас.

Вече съм започнала да си правя програмата за деня. Няма вече отрязъци от по шест минути. Няма да бързам. Ще започна да измервам времето в часове. Един час, за да се накисна във ваната и да се облека. Един час, за да закуся на спокойствие.

Един час, за да прочета вестника от първата до последната страница. Ще прекарам най-мързеливата, най-сънена и приятна сутрин през целия си живот.

Тръгвам към банята и усещам, че всяко мускулче от тялото ме боли. Та аз дори не съм подозирала, че имам такива мускули. Би трябвало да рекламират почистването на дома вместо тренировка във фитнес зала. Напълвам ваната с гореща вода, добавям от маслото за вана на Триш, а след това се отпускам доволно в ароматната вода.

Супер. Ще остана тук часове.

Затварям очи, отпускам се в топлата вода, която гали раменете ми, и оставям времето необезпокоявано да тече. Струва ми се, че дори заспах за малко. Никога не съм се наслаждавала на толкова дълга вана.

Накрая отварям очи, посягам към кърпата и излизам. Докато се бърша, поглеждам часовника от любопитство.

7.30.

Какво?

Била съм във ваната само петнайсет минути?

Не мога да повярвам. Как е възможно да съм стояла във водата само петнайсет минути? Изправям се, все още мокра, и в първия момент съм обхваната от недоумение. Питам се дали да не вляза отново и да се изкъпя още веднъж, този път по-бавно.

Не, няма. Ще бъде прекалено шантаво. Няма значение. Изкъпала съм се бързо и точка по въпроса. Тъкмо ще имам достатъчно време, за да се насладя на закуската. Ама истински ще се помотая.

Трябва и да се облека. Вчера вечерта Триш ме заведе до търговския център, за да си купя бельо, къси панталонки и летни рокли. Каза, че ще ме остави сама да избирам, след това започна да се разпорежда и избра всичко… сама не разбирам как стана така, че не успях да се сдобия с нито една черна дреха.

Неуверено облякох розова рокля и сандали и се огледах. Никога преди не бях носила розово. За мое най-голямо учудване се оказа, че не е чак толкова зле! Като изключим огромното петно, оставено от белина на косата ми. Ще трябва да се погрижа за него.

Докато вървя по коридора, от спалнята на семейство Гайгър долита някакъв звук. Прокрадвам се тихо покрай вратата и се чувствам неловко. Малко е необичайно да се мотая из къщата им през почивните дни, след като нямам какво да правя. Май е най-добре по-късно да изляза. Така няма да им се пречкам.

В кухнята е тихо, всичко блести, но истината е, че доста ме плаши. Вече мога да се оправя с чайника и тостера, нищо, че другите неща са ми напълно чужди, а в килера има огромно количество сладка. За закуска ще похапна препечена филийка с мармалад от портокал и джинджифил и ще си направя една голяма чаша кафе. Тъкмо ще изчета вестника. Така ще уплътня времето докъм единайсет и ще реша какво да правя.

Грабвам броя на „Таймс“, подхвърлен на изтривалката, и го внасям в кухнята точно когато филийката ми изскача от тостера.

Ето това е живот.

Настанявам се до прозореца, хрупам препечен хляб, пия кафе и разлиствам небрежно вестника. След като изядох три филии, изпих две чаши кафе и прегледах съботните репортажи, протягам доволно ръце с прозявка и поглеждам часовника.

Не мога да повярвам. Едва 7.56 ч. е.

Какво ми става? Нали трябваше да закусвам часове наред? Нали трябваше да си седя тук цялата сутрин. Как можах да приключа с всичко за двайсет минути? Няма значение. Не бива да се стресирам заради подобни неща. Ще измисля нещо друго.

Прибирам чашата и чинийката в съдомиялната и забърсвам трохите. След това сядам отново на масата и се оглеждам. Какво да правя? Прекалено рано е, за да изляза.

В същия момент разбирам, че барабаня нервно по масата. Спирам и се заглеждам в ръцете си. Това е смешно. За пръв път от десет години насам имам свободен ден. Би трябвало да съм спокойна. Трябва да измисля нещо приятно, с което да се заема.

Какво правят хората, когато имат свободен ден? Започвам да си припомням какво съм гледала по телевизията. Ще си направя нова чаша кафе. Нали вече изпих две? Не ми се пие още едно. Дали да не прочета вестника втори път? Работата е там, че имам почти фотографска памет. Препрочитането е напълно безсмислено.

Погледът ми се насочва към градината, където една катерица, настанила се върху каменна колона, се оглежда с бляскавите си очи. Дали да не изляза? Ще се порадвам на градината, цветята и утринната роса. Чудесна идея.

Всичко е чудесно, като изключа росата, която ме намокри. Докато пристъпвам по мократа трева, си казвам, че не трябваше да обувам отворени сандали. Не, просто трябваше да изчакам малко, преди да изляза да се разхождам.

Градината се оказва доста по-голяма, отколкото предполагах. Пресичам поляната към грижливо подрязания жив плет, където ми се струва, че е краят, но се оказва, че назад има още, дори овощна градина, а от лявата ми страна е оградено с каменен зид.

Градината е удивителна. Дори аз мога да я оценя. Цветята са свежи и пищни, без да са натрапчиви, по стените са пуснати пълзящи лози и докато обикалям овощната градина, виждам по клоните дребни златни круши. Май никога не бях виждала круша да расте на дърво.

Минавам сред плодните дървета към петното, засадено със зеленчуци. Предполагам, че са зеленчуци. Внимателно разравям почвата около един зелениш. Или е зеле, или маруля. Или пък това са листата на нещо, което расте под земята.

Честно да ви кажа, дори да се окаже извънземно, няма да позная какво е.

Обикалям още малко, след това се настанявам на една дървена пейка и поглеждам храста до мен, обсипан с бели цветове. На това му се вика красота.

Ами сега какво? Какво правят хората, когато са в градините си?

Трябва ми нещо за четене. Дали да не се обадя на някого? Пръстите започват да ме сърбят. Поглеждам си часовника. Едва 8.16. Боже!

Хайде, не мога да се откажа. Ще поседя тук още малко и ще се насладя на тишината и спокойствието. Облягам се назад, настанявам се удобно на пейката и наблюдавам как едно дребно птиче кълве нещо на земята.

След това отново поглеждам часовника. 8.17.

Не мога така.

Не е възможно цял ден да не правя нищо. Направо ще полудея. Трябва да отида да си купя друг вестник от магазина в селото. Там може дори да продават „Война и мир“. И нея ще си я купя. Ставам и се каня да пресека поляната, когато пиукане от джоба ме кара да се закова на място.

Мобилният. Получила съм есемес. Някой току-що ми изпрати есемес, рано сутринта в събота. Вадя мобилния и го поглеждам, обзета от нервно напрежение. Повече от един ден не съм имала никаква връзка със света.

Знам, че имам и други съобщения, но не съм прочела нито едно. Те са оставени на гласовата ми поща, но аз така и не прослушах нито едно. Не искам да знам нищо. Сега не мога да мисля за нищо.

Докосвам мобилния и си казвам, че трябва да го оставя. Само че съм ужасно любопитна. Някой ми изпрати есемес преди секунди. Някой държи в ръка мобилен телефон, набрал е думите и ми е изпратил съобщение. Представям си Гай в спортен панталон и синя риза. Настанил се е зад бюрото си и се мръщи над съобщението.

Извинява ми се.

Съобщава ми новините. Има някакво развитие, за което вчера дори не съм предполагала…

Не успявам да се сдържа. Въпреки всичко в мен избуява надежда. Както стоя в градината, усещам, че се пренасям отново в Лондон, в офиса си. Колко много неща могат да се случат за двайсет и четири часа. Нещата се променят. Може пък да излезе нещо добро.

А може и да стане още по-лошо. Решили са да ме съдят. Ще ме предадат на прокурора.

В гърдите ми се натрупва напрежение. Стискам телефона все по-силно. Трябва да разбера, независимо дали е добро или лошо. Отварям капачето и откривам есемеса. Дори не познавам номера.

Кой го е изпратил? Кой, за бога, ми го е изпратил?

Леко отмаляла, натискам „ОК“, за да го прочета.

Натаниъл ли?

Натаниъл?

Облекчението ми е толкова голямо, че избухвам в звучен смях. Ама, разбира се! Нали вчера му дадох номера си, за да се уточним за майка му. Прочитам и останалата част от съобщението.

Уроци по готварство. Колко приятно. Точно така. Това е съвършеният начин, по който да прекарам деня. Натискам копчето за отговор и бързо пиша съобщение.

Изпращам есемеса, придружен от усмивка. Много забавно. След минута-две телефонът изпиуква отново.

Поглеждам часовника си. До единайсет има два часа и половина.

А през тези два часа и половина няма да има какво да правя, освен да чета вестника и да се чудя как да не се мяркам пред погледите на Триш и Еди. Отново натискам „Отговор“.

В десет без пет съм готова и застанала пред вратата в антрето. Очевидно къщата на майката на Натаниъл не е на лесно място, затова се разбрахме да се срещнем тук и той да ме заведе. Щом се поглеждам в огледалото, се намръщвам. Избелената ивица коса личи ужасно много. Отмятам косата си назад, после я зализвам напред, но така и не успявам да скрия поражението. Дали няма да е най-добре да вървя с ръка, заровена в косата, все едно че съм се замислила. Пробвам няколко подходящи пози пред огледалото.

— Да не те боли главата?

Завъртам се рязко и виждам застаналия пред отворената врата Натаниъл, облечен в карирана риза и дънки.

— А… добре съм — отвръщам аз, а ръката ми все още е залепена за главата. — Аз просто…

Няма смисъл. Той я е видял. Свалям ръка и Натаниъл остава загледан в ивицата.

— Много симпатично — отбелязва той. — Също като язовец.

— Язовец ли? — питам обидена аз. — Аз не приличам на язовец.

Поглеждам се в огледалото, за да се уверя. Не, не приличам на язовец.

— Язовците са красиви същества — свива рамене Натаниъл. — Предпочитам да изглеждам като язовец, вместо като белка.

Чакай малко. Как стана така, че трябва да избирам между язовец и белка? Нямам представа как разговорът тръгна в тази посока.

— Искаш ли да тръгваме? — предлагам аз с цялото си достойнство. Грабвам чантата, поглеждам се за последен път в огледалото и посягам към вратата.

Добре де. Може и да приличам малко на язовец.

Навън се затопля и докато вървим по чакълестата пътека, аз подушвам въздуха. Наоколо се носи приятен цветен мирис, който със сигурност ми е познат.

— Орлови нокти и жасмин! — възкликвам аз, когато се сещам. Имам масло за вана на „Джо Малоун“ вкъщи.

— Орловите нокти са на стената. — Нат посочва оплетените бели цветчета, плъзнали по старата златиста каменна стена. — Засадих ги преди около година.

Поглеждам любопитно нежните цветчета. Това ли са орлови нокти?

— Жасмин обаче няма наоколо — отбелязва с огромен интерес той. — Наистина ли го усети?

— Ами… — Разпервам неопределено ръце. — Може и да ме съм.

Май не бива да споменавам маслото за вана на „Джо Малоун“. Нито сега, нито друг път.

Щом излизаме от алеята, разбирам, че откакто пристигнах, за пръв път излизам от имението на семейство Гайгър, като изключим пазаруването с Триш, когато бях прекалено част да тършувам, за да й намеря сидито на Селин Дион, и така и не забелязах нищо наоколо. Натаниъл завива наляво и крачи ведро по пътя — само че аз не мога да помръдна. Впила съм поглед в гледката отпред и съм зяпнала. Селото е направо пленително.

Нямах представа.

Оглеждам се и се опитвам да запомня старите стени с цвят на мед. Къщите с островърхи покриви са прилепени една до друга. От двете страни на малката река се издигат върби. Малко по-нататък е кръчмата, която забелязах на идване, украсена е кошници каскадни цветя. Някъде в далечината се чува тропот на конски копита. Всичко е притихнало и спокойно, както и през изминалите сто години.

— Саманта?

Натаниъл е забелязал, че съм се заковала на място.

— Извинявай. — Бързам да го догоня. — Тук е толкова красиво! Не бях забелязала досега.

— Хубаво е. — Долавям гордостта в гласа му. — Идват прекалено много туристи, но… — Той свива рамене.

— Нямах представа! — Продължаваме по улицата, но аз не мога да спра да оглеждам. — Погледни реката! Виж малката църква!

Все едно съм дете, сдобило се с нова играчка. Май не ми се е случвало да ходя в провинцията, сещам се аз. Винаги сме били в Лондон или някъде в чужбина. В Тоскана съм ходила безброй пъти, дори прекарах шест месеца в Ню Йорк, докато мама беше там в командировка. Затова пък никога не бях стъпвала в Котсуолдс.

Пресичаме реката по стар арковиден каменен мост. По средата спирам и поглеждам патиците и лебедите.

— Просто… ами великолепно е — въздишам аз. — Невероятно красиво.

— Нищо ли не видя, когато пристигна? — Натаниъл ме гледа любопитно. — Не ми казвай, че си се появила просто така, обвита в черупка.

Спомням си паниката, която ме тласкаше напред, объркването, отчаянието по време на злощастното ми пътуване. Когато слязох от влака, главата ми заплашваше да се пръсне, пред очите ми се беше спуснала мъгла.

— Може и така да се каже — признах най-сетне аз. — Тогава дори не забелязах къде отивам.

И двамата наблюдаваме двойка лебеди, които се носят царствено към малкия мост. След това поглеждам часовника си. Станало е десет и пет.

— Трябва да вървим — трепвам аз. — Майка ти ни чака.

— Няма защо да бързаме — подвиква Натаниъл, когато аз бързо се отправям към другия бряг. — Целият ден е пред нас. — Той подтичва надолу по моста и закрачва до мен. — Всичко е наред. Спокойно.

Докато вървим по улицата, се опитвам да вървя бавно и спокойно като него. Само че не съм свикнала с подобно спокойствие. За мен са обичайни пренаселените тротоари, блъсканицата, трескавият ритъм.

— Ти открай време ли живееш тук? — питам аз и се насилвам да вървя бавно.

— Почти — кима той. — Израсъл съм тук. — Той завива по тясна калдъръмена алея от лявата ни страна. — Баща ми почина миналата година. Върнах се, за да оправя нещата. Да се погрижа за мама. На нея й беше много трудно. Всички сметки бяха в пълен хаос… всичко беше в хаос.

— Съжалявам… — казах с неудобство аз. — Имаш ли братя или сестри?

— Брат. Джейк. Той се върна за една седмица. — Натаниъл се колебае. — Той си има собствен бизнес. Много успешен.

Както обикновено, обяснява мило и спокойно, ала в гласа му забелязвам следа от… нещо. Май не трябва да разпитвам повече за семейството му.

— Аз с удоволствие бих живяла тук — признавам искрено аз.

Натаниъл ме поглежда с огромен интерес.

— Но ти живееш тук — напомня ми той.

Думите му ме изненадаха. Май е прав. Технически погледнато е така.

Продължавам няколко крачки и се опитвам да осмисля тази нова мисъл. Досега съм живяла само в Лондон, като изключим годините в Кеймбридж. Пощенският ми код винаги е бил от столицата, а телефонът ми започва с 0207. Това е истината. Аз съм си гражданче.

Само че старата аз започва да изостава. Когато се замисля за себе си, дори за събитията от миналата седмица, имам чувството, че виждам себе си смътно и неясно.

Всичко, което ценях и за което се борех, е унищожено. Да не говорим, че продължавам да се чувствам наранена и нещастна. В същото време… съм много по-жизнена, очакват ме много повече възможности, отколкото съм предполагала, че е възможно. Дробовете ми поемат жадно провинциалния въздух и аз усещам как в гърдите ми нахлува оптимизъм, почти еуфория. Импулсивно спирам край огромно дърво и се взирам нагоре към отрупаните със зеленина клони.

— Има едно великолепно стихотворение на Уолт Уитмън за един дъб. — Вдигам пръсти и нежно галя хладната груба кора. — „В Луизиана дъб надигнал бе глава. Протегнал се нагоре, а от клоните му мъх виси.“

Поглеждам Натаниъл и очаквам да видя колко е впечатлен.

— Това е бук — отвръща той и кима към дървото.

Добре. Щом казва.

Не знам стихотворения за букове.

— Пристигнахме. — Натаниъл отваря стара желязна врата и ме въвежда по тясна каменна пътека, която води към малка къща, а прозорците й са украсени със сини пердета на цветя. — Ела да те запозная с учителката ти по готварство.

Майката на Натаниъл е съвсем различна от това, което очаквах. Представях си някоя съсухрена домакиня със сива коса, прибрана на кок, с половинки очила. Вместо това се изправих пред стройна жена с красиво лице. Очите й са светлосини и около тях вече са започнали да се появяват бръчки. Косата й е започнала да посивява. Сплетена е на две плитки. Над дънките, тениската и еспадрилите е сложила престилка и в момента меси хляб.

— Мамо! — Натаниъл се ухилва и ме побутва към кухнята. — Това е тя. Това е Саманта. Саманта… майка ми. Айрис.

— Добре дошла, Саманта. — Айрис вдига поглед и аз забелязвам, че ме оглежда от главата до краката, без да престава да меси. — Само да довърша.

Натаниъл ми дава знак да седна й аз предпазливо се настанявам на един от дървените столове. Кухнята е в задната част на къщата, слънчева и много светла. Навсякъде има цветя в глинени саксии. Виждам стара готварска печка и дървена маса. Вратата към градината е отворена. Тъкмо се питам дали да подема разговор, когато някакво пиле влиза вътре и започва рови пода.

— Я, пиле! — възкликвам аз, преди да успея да се спра.

— Да, пиле. — Забелязвам, че Айрис ме наблюдава развеселена. — Никога ли не си виждала пиле преди?

Само в замразен вид. Пилето кълве нещо пред голите ми пръсти и аз веднага си дръпвам крака под стола, все едно, че съм имала намерение да направя точно това.

— Готово. — Айрис хваща тестото, оформя го на топка, поставя го в тава, отваря тежката врата на печката и го пъхва вътре. Измива брашнените си ръце на мивката и се обръща към мен.

— И така. Искаш да се научиш да готвиш. — Говори приятелски, но стегнато като бизнес дама. Усещам, че това не е жена, която реди думите напразно.

— Да — усмихвам се аз. — Много ще ти бъда благодарна.

— Не може да се кара само на фантасмагориите на „Кордон Бльо“ — намесва се Натаниъл, облегнал се на вратата.

— Какво знаеш да готвиш? — Айрис изсушава ръцете си червена карирана кърпа. — Натаниъл каза, че не можеш. Предполагам, че не е разбрал. — Тя сгъва кърпата и ми се усмихва за пръв път. — Какво знаеш да правиш? Какво си готвила досега?

Наситеносините й очи ме карат да се чувствам нервна. Започвам да се чудя какво да измисля.

— Ами… мога… мога… ами… препечен хляб — отвръщам аз. — Правила съм препечен хляб.

— Препечен хляб ли? — Тя ми се струва уплашена. — Само препечен хляб ли?

— И бисквити — добавям бързо. — Маслени бисквити… полуфабрикат, от онези, които се приготвят в тостера…

— А какво можеш да готвиш? — Тя оставя кърпата и ме поглежда поглежда внимателно. — Ами… омлет? Нали можеш да правиш омлет?

Преглъщам.

— Не бих казала.

Айрис не може да повярва. Усещам как бузите ми пламват.

— В училище не съм учила „Управление на дома“ — обяснявам аз. — Не знам как се приготвя храна.

— Ами майка ти… тя не… или пък баба ти… — Тя млъква и клати глава. — Никой ли не те е научил?

Прехапвам устни. Айрис въздиша тежко и едва сега проумява какво я чака.

— Значи никога не си готвила? И какво си обещала да приготвиш на семейство Гайгър?

Господи!

— Триш искаше меню за една седмица напред. Затова й дадох… ами… дадох й… ето това. — Чувствам се безкрайно глупаво, когато вадя менюто на „Максимс“ от чантата си и го подавам на Айрис.

— Асамбле от задушено агнешко, дребен лук и картофи с коричка от козе сирене и гарнитура от пюре спанак и кардамон — чете тя и не може да скрие учудването си.

Чувам някакво сумтене и когато се обръщам, виждам Натаниъл безуспешно да се опитва да прикрие смеха си.

— Нямах нищо друго подръка! — възкликвам аз. — Какво можех да им кажа? Пържена риба с пържени картофи ли?

— Асамблето представлява най-обикновени печени картофи с цвекло. — Айрис продължава да разглежда менюто. — А юва тук е най-обикновена каша. Ще те науча как се прави. Лакираната пъстърва с бадеми е проста работа… — Тя прокарва пръста си все по-надолу, докато накрая вдига поглед с намръщено чело. — Ще ти покажа как се правят тези ястия, Саманта. Няма да е никак лесно. Ти никога преди не си готвила. — Тя поглежда Натаниъл. — Не съм сигурна…

Щом забелязвам изражението й, ме обхваща паника. Моля те, не казвай, че не можеш да се занимаваш с мен.

— Аз уча бързо. — Правя крачка напред. — Ще работя много усилено. Няма да се предам. Много искам да успея.

Поглеждам я с искрена молба и се опитвам да й внуша решителността си. Моля те. Имам нужда от помощта ти.

— Добре — казва най-сетне. Айрис. — Да започваме.

Тя посяга към шкафа, за да извади кантарче, а аз бръквам в чантата за бележник и химикалка. Айрис се обръща и ме вижда. Жената наистина е слисана.

— Това защо ти е? — Тя кимва към бележника.

— Ще си записвам — обяснявам аз. Отбелязвам датата и надрасквам: „Урок по готварство № 1“, подчертавам заглавието и вдигам поглед. Айрис клати глава.

— Саманта, няма да си водиш записки — казва тя. — Готвенето не се учи с писане. Трябва да вкусиш, да усетиш, да докоснеш, да помиришеш.

— Добре — кимам интелигентно аз.

Това трябва да го запомня. Бързо махам капачето на химикалката и надрасквам: „Готвенето = вкуси, помириши, докосни и т.н.“ Затварям химикалката и вдигам поглед. Айрис не може да повярва на очите си.

— Става въпрос да вкусиш — обяснява тя и измъква химикалката и бележника от ръцете ми. — Не да пишеш. Използвай сетивата си. Разчитай на инстинктите си.

Тя вдига капака на една тенджера, която кротко къкри на печката, и бръква вътре с лъжица.

— Опитай.

С удоволствие лапвам лъжицата.

— Сос — заявявам веднага. — Страшно е вкусен! — добавям нарочно аз. Айрис клати глава.

— Не ми казвай онова, което мислиш, че може да е. Кажи ми какво усети на вкус.

Гледам я и не разбирам. Това е някакъв подвеждащ въпрос.

— Има вкус на… сос.

Изражението й не се променя. Тя чака друг отговор.

— Ами… на месо? — опитвам се да налучкам аз.

— Какво друго?

Не мога да измисля нищо. Главата ми е празна. Че това е просто сос. Какво друго се слага в соса?

— Опитай отново. — Айрис е непреклонна. — Опитай отново.

Лицето ми пламва, докато се опитвам да открия думите. Все едно, че съм някое глуповато дете, което изостава във всяко отношение.

— Месо… вода… — Отчаяно се опитвам да измисля какво друго се слага в соса. — Брашно! — заявявам в момент на просветление.

— Не можеш да усетиш брашно. Вътре няма брашно. Саманта, според мен не можеш да познаеш вкуса. Кажи ми какво усещаш. — Айрис ми подава лъжицата за трети път. — Пробвай отново. Този път затвори очи.

Да затворя очи ли?

— Добре. — Лапвам и послушно затварям очи.

— Кажи ми сега какво усещаш. — Гласът на Айрис е до ухото ми. — Съсредоточи се над аромата. Нищо друго.

Със стиснати очи изключвам всичко друго и насочвам вниманието си към устата. Усещам топлата солена течност. Сол. Това е един от вкусовете. Има и някаква сладост… и… има и друг вкус, който усещам, докато преглъщам.

Все едно, че виждам цветове. Първо ярките, очевидни цветове, а след това по-меките, които за малко да пропусна…

— Солено е, има вкус на месо и… и някакви плодове. Напомня ми за череши.

Отварям очи и имам чувството, че не успявам да се ориентирам. Айрис ме наблюдава внимателно. Зад нея забелязвам Натаниъл, който също ме наблюдава. Щом го виждам, започвам да се притеснявам. Оказва се, че да вкусваш сос със затворени очи е едно от най-интимните преживявания. Не съм сигурна, че ми е приятно някой да ме наблюдава. Айрис, изглежда, разбра какво изпитвам.

— Натаниъл — разпореди се бързо тя. — Ще ни трябват продукти за тези ястия. — Тя написва дълъг списък и му го подава. — Тичай да ги купиш, миличък.

Когато той излиза, Айрис ме поглежда и по устните й заиграва усмивка.

— Този път беше по-добре.

— Не може да бъде, тя се усети — подхвърлям с надежда аз, а Айрис отмята назад глава и избухва в смях.

— Още си много далече от истината, миличка. Сложи си сега престилка. — Тя ми подава престилка на червено и бяло райе, аз си я връзвам и започвам да се притеснявам.

— Много ти благодаря, че се съгласи да ми помогнеш — казвам колебливо аз, докато тя вади лук и някакъв зеленчук, подобен на портокал, който не ми е познат. — Много съм ти задължена.

— Обичам предизвикателствата. Очите й блестят. — Отегчавам се. Натаниъл върши всичко, което ми е необходимо. Дори понякога повече, отколкото трябва.

— Въпреки това. Та ние с теб дори не се познавахме…

— Харесах те по онова, което чух. — Айрис дръпва дебела дървена дъска. — Натаниъл ми каза как си се забъркала в тази каша. За да се впуснеш в подобно нещо, трябва да имаш много сила.

— Трябваше да направя нещо. — Усмихвам й се мрачно.

— Освен това са ти предложили по-висока заплата. Браво! — Тя се усмихва и около очите й се събират ситни бръчици също като следи от комети. — Триш Гайгър е доста глуповата жена.

— Триш ми харесва — отвръщам аз, обзета от желание да я защитя.

— И на мен — кима Айрис. — Тя много помогна на Натаниъл. Сигурно си забелязала, че няма много мозък в главата. — Казва го толкова убедено, че ми се иска да се изкискам. Наблюдавам я как поставя огромен лъскав чайник на печката, след това се обръща и ме поглежда. Скръстила е ръце. — Значи си ги заблудила.

— Да — усмихвам се аз. — Нямат представа коя съм.

— А ти коя си?

Въпросът й ме сварва напълно неподготвена. Отварям уста, но глас така и не излиза.

— Наистина ли се казваш Саманта?

— Да! — отвръщам шокирана аз.

— Беше грубо от моя страна. — Айрис вдига ръка. — Помисли сама, обаче. Непознато момиче се появява в дълбоката провинция, никой не я е виждал досега и приема работа, която не може да върши… — Тя замълчава в опит да намери подходящите думи. — Натаниъл ми каза, че си приключила неприятна връзка.

— Да — мрънкам аз с наведена глава. Усещам умния, преценяващ поглед на Айрис.

— Не искаш да говориш за това, нали?

— Не искам. Не, наистина не искам.

Когато вдигам поглед, забелязвам разбиране в очите й.

— Няма проблем. — Тя грабва ножа. — Да започваме. Навивай ръкави, вържи си косата и си измий ръцете. Ще ти покажа как се реже лук.

Целия уикенд прекарваме в кухнята. Научавам се как да режа лук на ситно, на филийки. Научавам се как да режа подправките. След това се научавам как да овалвам месото в брашно и да го пусна в горещата мазнина. Научавам, че сладкишите се правят бързо, със студени ръце, на отворен прозорец. Научавам се как да бланширам зелен боб, преди да го задуша в масло.

Преди една седмица нямах представа какво означава „задушавам“.

Докато чакаме нещо да стане, двете с Айрис седим на задните стъпала и наблюдаваме как пилетата ровят из прашния двор, пием прясно сварено кафе, похапваме тиквеник и сандвичи със солено ронливо сирене и листа от маруля с домашно изпечен хляб.

— Хапвай с удоволствие — казва всеки път Айрис, когато ми подава нещо, а след това клати ужасено глава. — Не толкова бързо. Спокойно. Усети вкуса на храната!

В неделя следобед, с помощта на Айрис успявам да направя печено пиле с плънка от лук, градински чай, броколи, моркови с канела и печени картофи. Когато изваждам тавата от фурната, спирам за момент, за да усетя аромата на пилето. Никога не съм усещала по-приятен аромат на домашно приготвена храна. Пилето е златисто; хрупкавата кожа е поръсена с черен пипер, който смлях преди малко. Сокът на месото все още цвърчи.

— Време е за соса — провиква се Айрис от другата част на кухнята. — Извади пилето и го прехвърли в чиния… След това го покрий. Трябва да остане топло… Сега наклони тавата. Виждаш ли мазнината, събери я с лъжица.

Докато говори, довършва сладкиш със сливи. Поръсва го с масло и го слага във фурната, след това посяга за кърпа и забърсва плота. Наблюдавах я през целия ден как се движи с отмерени, сигурни движения в кухнята, опитва вкуса на всичко, знае какво я очаква и как да се справи. Няма и следа от паника. Всичко е внимателно преценено.

— Така. — Застава до мен и ме наблюдава, докато бъркам соса. — Продължавай… след малко ще се сгъсти…

Не мога да повярвам, че правя сос. Аз правя сос.

И както всичко останало тук, той се получава. Съставките послушно изпълняват ролите си. Миш-машът от пилешки бульон, месо и брашно се превръща в гладка ароматна течност.

— Браво! — хвали ме Айрис. — Сега го изсипи в топъл съд… извади бучиците… видя ли колко е лесно.

— Ти си вълшебница — заявявам направо аз. — Сигурно затова всичко тук се получава. Ти си вълшебница в кухнята.

— Вълшебница в кухнята! — Виждам я как потиска смеха си. — Това ми хареса. Ела сега. Пробвай. Време е да се насладиш на направеното. — Тя сваля престилката и протяга ръка, за да вземе моята. — Натаниъл, ти приключи ли с масата?

През целия уикенд Натаниъл влизаше и излизаше от кухнята и аз свикнах с присъствието му. Накрая така се увлякох в готвенето, че дори престанах да го забелязвам. Сега той слага масата, постила покривка, подрежда приборите с костени дръжки и меки карирани салфетки.

— Вино за готвачите? — предлага Айрис и вади бутилка от хладилника, за да я отвори. Сипва ми една чаша, след това ме кани на масата. — Сядай, Саманта. Свърши повече от достатъчно за един уикенд. Сигурно си напълно скапана.

— Добре съм! — отвръщам веднага аз. Щом се отпускам на най-близкия стол, разбирам, че цял ден не съм си почивала нито за миг. И ръцете, и гърбът ме болят от рязане, кълцане и бъркане. Сетивата ми бяха бомбардирани от какви ли не миризми, вкусове и нови усещания.

— Не заспивай! — предупреждава гласът на Айрис и ме връща в настоящето. — Това ти е наградата! Натаниъл, миличък, сложи печеното пиле на Саманта тук. Можеш да го нарежеш.

Отварям очи и виждам Натаниъл да пренася пилето. Щом го поглеждам отново — с хрупкава коричка, златно и сочно, усещам как в гърдите ми нахлува гордост. Това е първото печено пиле, което съм приготвила сама. Идва ми да го снимам.

— Нали не се опитваш да ми кажеш, че ти си го приготвила? — пита Натаниъл, без да вярва.

Какъв кеф! Много добре знае, че аз съм го направила. Не се въздържам и се усмихвам.

— Приготвих го набързо… — Свивам небрежно рамене. — Така сме ние, готвачите от „Кордон Бльо“.

Натаниъл нарязва пилето с опитна ръка и Айрис вади зеленчуците. След като сипва на всички, тя сяда и вдига чашата.

— За теб, Саманта. Справи се великолепно.

— Благодаря. — Усмихвам се и се каня да отпия, когато забелязвам, че те двамата не помръдват.

— И за Бен — добавя тихо Айрис.

— В неделите винаги споменаваме татко — обяснява Натаниъл.

— Ясно. — Поколебавам се, след това вдигам чашата.

— Така. — Очите на Айрис блестят. Тя оставя чашата. — Настъпи моментът на истината. — Лапва хапка пиле, аз я наблюдавам как дъвче и имам чувството, че нервите ще ми изневерят.

— Браво. — Накрая тя кимва. — Браво, много добре.

Не мога да се въздържа и по лицето ми се разлива усмивка.

— Наистина ли… хубаво ли е?

Айрис вдига чашата си.

— Господи. Тя успя да направи страхотно печено пиле.

Седя кротко и слушам как двамата си приказват. Разказват ми за Еди и Триш, за времето, когато се опитали да купят местната църква и да я превърнат в гостилница, а аз не успявам да се стърпя и избухвам в смях. Към края на вечерята прочиствам гърлото си.

— Айрис, искам отново да ти благодаря.

— Беше ми много приятно. — Айрис бодва парче броколи. — Открай време обичам да командвам хората.

— Честно. Много съм ти благодарна. Не знам какво щях да правя без теб.

— Следващия път ще направим лазаня. И ниоки. — Айрис отпива от виното и попива уста със салфетката. — Ще си направим италиански уикенд.

— Следващия уикенд ли? — Зяпвам я. — Ама…

— Да не би да си въобразяваш, че си готова? — Тя се залива от смях. — Едва сега започваме!

— Ама… не мога да ти отнема всичките уикенди…

— Още не си готова за дипломиране — заявява тя весело. — Нямаш друг избор. С какво друго мога да ти помогна? С чистенето? С прането?

Отново започвам да се притеснявам. Сигурна съм, че тя знае каква каша съм забъркала вчера.

— Не знам как да използвам пералнята — признавам накрая аз.

— Ще ти кажа. — Тя кимва. — Ще намина, когато те излязат, и ще я погледна…

— И не мога да шия копчета…

— Копчета… — Тя посяга към един лист, грабва химикалка и записва, докато дъвче. — Можеш ли да шиеш?

— Ами…

— Шиене… — Тя надрасква и това. — Ами гладене? — Вдига поглед и ме поглежда малко стресната. — Не може да не ти се е налагало да гладиш. Как успя да се справиш?

— Изпращам дрехите на Стейси Никълсън — признавам аз. — От селото. Тя иска по три лири на риза.

— Стейси Никълсън ли? — Айрис оставя химикалката. — Тази мошеничка!

— В обявата си казва, че е опитна гладачка.

— Тя е на петнайсет години! — Айрис бутва стола назад и поглежда строго. — Саманта, няма да ти позволя да плащаш на Стейси Никълсън, за да ти глади дрехите. Ще се научиш как става.

— Ама аз никога…

— Ще те науча. Всеки може да глади. — Тя влиза в една стая, вади стара дъска за гладене, покрита с пъстър плат, нагласява я, след това ме повиква: — Какво ти се налага да гладиш?

— Главно ризите на господин Гайгър — отвръщам аз и нервно пристъпвам до дъската за гладене.

— Добре. — Тя включва ютията и завърта копчето. — Трябва да е гореща за памучни дрехи. Не бива да започваш, преди да си нагласила температурата. Сега ще ти покажа как да се справяш с ризите… — Тя се завърта и намръщено оглежда чистото пране в килера. — Ризи… ризи… Натаниъл, свали си ризата за малко.

Застивам на място. Забелязвам, че и Натаниъл е стреснат.

— Мамо! — Той се засмива притеснен.

— Не ставай смешен, миличък — настоява нетърпеливо Айрис. — Можеш да си свалиш ризата за малко. Нали не се притесняваш, Саманта?

— Ами… — Гласът ми се опитва да се скрие някъде. — Ами… не, разбира се, че не…

— Това е парата. — Тя натиска копче и от ютията се издига облак пара. — Винаги проверявай дали в резервоара има вода… Натаниъл! Чакам!

През парата виждам как Натаниъл бавно си разкопчава ризата. Веднага виждам гладката загоряла кожа и бързо извръщам поглед.

Трябва да се държа като възрастен човек. Той просто си сваля ризата. Какво толкова?

Подхвърля ризата на майка си, а тя сръчно я поема. Забола съм поглед в земята. Няма да го поглеждам.

Изобщо няма да го поглеждам.

— Започваме с яката… — Айрис приглажда яката върху дъската за гладене. — Не е нужно да натискаш силно. — Насочва ръката ми, докато ютията се плъзга по плата. — Не оставяй гънки.

Това е смешно. Аз съм зряла жена. В състояние съм да погледна един мъж без риза, без да се превърна в развалина. Просто ще… ами ще го зърна само за миг. Точно така. Така няма да мисля повече за него.

— Сега подгъвите… — Айрис обръща ризата и аз започвам отново. — Много добре… върни се сега на маншетите…

Повдигам ризата, за да я обърна, и в този момент съвсем случайно, всъщност си е нарочно, вдигам очи.

Леле боже.

Не съм сигурна дали ще успея да престана да мисля за него след този поглед.

— Саманта? — Айрис грабва ютията от ръката ми. — Ще изгориш ризата!

— Ау! — Идвам на себе си. — Извинявай. Аз… просто се разсеях.

— Бузите ти поруменяха. — Айрис слага длан на бузата ми. — Добре ли си, миличка?

— Сигурно е от… парата. — Започвам да гладя отново, а лицето ми е като току-що излязло от фурната.

Айрис отново започва да ме инструктира, ала аз не чувам и дума. Докато движа ютията напред-назад като слепец, не спирам да си мисля за: а) Натаниъл, б) Натаниъл без риза и в) дали Натаниъл си има гадже.

Накрая разтърсвам изгладената риза с ръбове точно където трябва.

— Браво! — хвали ме Айрис и ръкопляска. — С малко практика ще се научиш да свършваш една риза за четири минути.

— Изглежда страхотно — усмихва се Натаниъл и протяга ръка. — Благодаря.

— Няма защо! — Усещам, че се изкисквам с дрезгав глас и бързо извръщам поглед, а сърцето ми е готово да изскочи.

Браво, супер. Само един поглед към голите му гърди и аз загубих ума и дума.

Честно казано, не съм и предполагала, че съм такава плиткоумна патка.