Повелителката на метлата

3

Девет часа по-късно срещата все още не е приключила.

По огромната махагонова маса са пръснати фотокопия от проектодоговори, финансови отчети, бележници с нахвърляни по тях записки, пластмасови чашки кафе и какви ли не бележки. Кутиите, в които са ни доставили обяд, се търкалят по пода. Една от секретарките ни раздава нови фотокопия от предварителното споразумение. Двама от адвокатите на другата фирма са станали от масата и си шушукат напрегнато в стаята с кафе-машината. Всяка заседателна зала има подобна стая към нея: малко странично помещение, където могат да се провеждат кратки разговори насаме или просто да счупиш нещо, ако ти се прииска.

Следобедното напрежение се е разсеяло. И то е като приливите и отливите. Всички, насядали около масата, са поруменели, все още са готови да избухнат дори по най-незначителния проблем, но поне крясъците са утихнали. Клиентите са си заминали. Към четири следобед прочетоха споразумението, стиснаха си ръцете и се изнесоха в лъскавите си лимузини.

Сега всичко зависи от нас, адвокатите, за да предадем в писмен вид устните договорки (което, ако си въобразявате, че е лесно и безпроблемно, трябва още отсега да се откажете от правото) и да ги превърнем в проектодоговори, които да са готови за насрочената за утре сутринта среща.

Тогава ще има нови крясъци.

Потривам дехидратираната си кожа, отпивам глътка капучино и чак тогава разбирам, че съм посегнала към чашата на някой от колегите — течността в нея е студена, останала отпреди часове. Гадост. Боже, пълна гадост. Не мога да изплюя глътката на масата.

Преглъщам отвратителната на вкус течност с красноречива гримаса, флуоресцентните светлини сякаш прогарят очите ми и аз усещам, че съм напълно изтощена. Ролята ми в тези мегасделки е да не изпускам от поглед финансовата страна на споразумението — така че аз съм тази, която договаря заема между нашия клиент и PGNI Bank. Аз бях тази, която спаси положението, когато лъсна някакъв дълг като черна дупка в една от дъщерните фирми. Аз бях тази, която прекара около три часа днес следобед в обсъждане на една-единствена тъпа фраза в клауза 29(д).

Става въпрос за „полагам всички усилия“. Противниковата страна настояваше за „разумни усилия“. Вече не помня за какво се споразумяхме, а и, честно казано, не ми пука. Знам само, че е седем и деветнайсет, а след единайсет минути трябва да съм почти в другия край на града, за да вечерям с мама и брат ми Даниел.

Налага се да отложа вечерята. Вечерята по случай собствения ми рожден ден.

Щом си го помислям, веднага чувам възмутения глас на приятелката ми от училище Фрея.

Не могат да те накарат да стоиш на работа на рождения ти ден!

Миналата седмица отложих срещата си с нея. Трябваше да ходим в някакъв клуб. На следващата сутрин се подписваше сделка и аз нямах избор.

Тя просто не разбира, че сроковете са на първо място и това не подлежи на коментар. Всички останали ангажименти отпадат, а рождените дни просто не се броят. Всяка седмица отлагам почивката си. Срещу мен се е настанил Клайв Съдърланд от корпоративния отдел. Жена му е родила близнаци днес сутринта, а на обяд той беше заел мястото си на масата за преговори.

— И така, дами и господа — гласът на Кетърман привлича вниманието ни.

Кетърман е единственият, който нито е зачервен, нито уморен, нито притеснен. Както обикновено прилича на робот, да не говорим, че по дрехите му няма нито една гънка, все едно, че току-що се е облякъл. Дори когато се ядоса, по него не трепва нищо. Просто излъчва безмълвна ярост.

— Налага се да прекратим за днес.

Какво? Вдигам рязко глава.

И други са вдигнали глави. Усещам как надеждата избуява. Все едно, че сме ученици, усетили някакъв смут по време на теста по математика, и не смеем да гъкнем, да не би на главите ни да се стовари изневиделица нещо по-неприятно.

— Докато „Фалънс“ не ни предоставят пълната документация, не можем да продължим. Ще се видим утре точно в девет. — Той излиза от заседателната зала и в мига, в който вратата се затваря, аз въздъхвам. Чак сега забелязвам, че съм била притаила дъх.

Клайв Съдърланд вече е хукнал навън. Хората са наизвадили мобилните си телефони и обсъждат къде ще ходят на вечеря, кой филм ще гледат или потвърждават отново вече отложени ангажименти. Ето че всички живнаха. Обхваща ме неочаквано желание да се развикам от радост.

Само че това никак не приляга на един партньор във фирма.

Събирам си нещата, натъпквам ги в куфарчето и отмествам стола си назад.

— Саманта, за малко да забравя. — Гай се е насочил към мен. — Това е за теб.

Подава ми пакет в най-обикновена бяла хартия. Усещам смешен прилив на радост. Подарък за рождения ми ден ли е това? Грейвам, докато го отварям.

— Гай, не трябваше!

— Никак не ме затрудни — отвръща спокойно той.

— Въпреки това… — смея се аз. — Мислех, че ще…

Замълчавам в мига, в който пред погледа ми попада служебно дивиди в ламинирана обложка. Това е обобщение на презентацията на европейските партньори, която проведохме наскоро. Бях споменала, че искам записа.

Обръщам я и полагам огромни усилия да запазя усмивката си. Той, разбира се, не се е сетил за рождения ми ден. Защо да се сеща? Едва ли знае на коя дата е.

— Супер! — заявявам най-сетне аз. — Благодаря ти!

— Няма проблем. — Той грабва куфарчето си. — Приятна вечер. Имаш ли някакви планове?

Не мога да му кажа, че днес имам рожден ден. Ще си помисли… Ще разбере…

— Нещо… семейно — усмихвам се аз. — Чао, до утре.

Както и да е. Най-важното е, че успях да се измъкна. Значи ще стигна навреме за вечерята. Дори няма да закъснея прекалено много!

Докато таксито ми се промъква в натовареното движение по „Чийпсайд“, бързо преравям чантата си, за да измъкна новия несесер за грим. Онзи ден се отбих в „Селфриджес“ през обедната почивка, защото се усетих, че продължавам да използвам стария сив молив за очи и спиралата, която си бях купила ча дипломирането преди шест години. Нямах време за демонстрации и затова помолих момичето на щанда да ми направи комплект от всичко, което ми е необходимо.

Изобщо не я слушах, докато ми обясняваше кое какво е, защото в същото време говорех по телефона с Елдридж и обсъждахме украинската сделка. Спомням си обаче, че тя настояваше да използвам нещото, наречено „пудра бронзант“. Каза, че така кожата ми щяла да се сдобие с блясък и нямало да изглеждам толкова ужасно…

След това беше замълчала.

— Бледа — довърши накрая тя. — Просто сте малко… бледа…

Вадя пудрата и огромната четка за руж, с която започвам да нанасям пудра по бузите и челото. Щом се поглеждам в огледалото, едва потискам смеха си. Лицето ми пролъсква в златисти отблясъци. Изглеждам направо смешна.

Кого се опитвам да заблудя? Аз съм просто една адвокатка от Ситито, която през последните две години дори не е помисляла за почивка и е забравила какво е това тен. Или пък златист загар. Все едно да тръгна с мъниста в косата и да се престоря, че пристигам от Барбадос.

Продължавам да се взирам в огледалото още няколко секунди, след това вадя мокра салфетка и започвам да смъквам пудрата бронзант от лицето си, докато бялата ми кожа, на места изпъстрена със сиви петна, отново се показва. Ето че всичко е отново нормално. Продавачката говореше нещо за сенките под очите ми.

Работата е там, че ако нямам торбички и сенки под очите, сигурно ще ме уволнят.

Облечена съм в черен костюм, както обикновено. Майка ми подари пет черни костюма за двайсет и първия ми рожден ден и ми се струва, че просто стана навик да нося такива. Единственото цветно петно в тоалета ми е червената чанта. И тя ми е подарък от мама, отпреди две години.

Тя ми подари черна. Кой знае защо — може би под въздействието на слънцето или пък по това време съм сключила някоя умопомрачителна сделка, вече не си спомням — нещо ми прищрака и я смених за червена. Не съм сигурна дали ми прости.

Освобождавам косата си от ластика, сресвам я набързо и отново я прибирам. Косата ми никога не е била моята гордост. Цветът й е неубедителен, стига до раменете и е чуплива. Поне така изглеждаше последния път, когато й обърнах някакво внимание. През повечето време й се налага да живее вързана.

— Сигурно ви очаква нещо специално — подхвърля таксиметърджията, който досега ме наблюдаваше в огледалото.

— Имам рожден ден.

— Честит рожден ден! — Той ми намига в огледалото. — Значи ще има парти. Добре да се повеселите.

— Ами… сигурно.

Семейството ми и веселбата са пълни противоположности. Въпреки това истински се радвам, когато се виждаме, защото успяваме да разберем кой какво прави. А това не ни се случва често.

Не че нямаме желание да се виждаме. Просто всеки от нас е безкрайно натоварен в работата си. Майка ми е съдия. Доста известна е, между другото. Вече десет години я върши тази работа, а миналата година спечели наградата „Правист на годината“. Брат ми Даниел е на трийсет и шест, шеф на инвестиции в „Уитънс“. Миналата година бе номиниран за топдилър в Ситито.

Не съм забравила и брат си Питър, но, както вече ви казах, той преживя нервна криза. В момента живее във Франция, преподава английски в местното училище и няма дори телефонен секретар. Баща ми пък живее в Южна Африка заедно с третата си жена. Откакто навърших три, почти не се виждаме. Няма проблем. Майка ми притежава достатъчно енергия за двама родители.

Погледнах часовника си, докато минавахме по „Странд“. Седем и четирийсет и две. Започвам да се притеснявам. Откога не съм виждала мама? Сигурно от… ами от Коледа. Значи от шест месеца.

Шофьорът спира пред ресторанта, плащам и оставям щедър бакшиш.

— Да прекараш добре, миличка! — пожелава ми той. — И още веднъж честит рожден ден!

— Благодаря.

Докато влизам с бърза крачка в ресторанта, се оглеждам, за да мярна мама или Даниел, но не успявам да забележа нито единия, нито другия.

— Здравейте! — обръщам се към оберкелнера. — Имам среща с госпожа Тенисън.

Така се казва мама. Тя е против жените да приемат името на съпруга си. Освен това не одобрява жени, които си стоят у дома, за да готвят, чистят, да се учат да пишат на машина; според нея всички жени трябва да изкарват повече от съпрузите си, защото по природа са по-умни.

Оберкелнерът ме отвежда на празна маса в дъното на салона и аз се отпускам на велурения стол.

— Здравейте! — усмихвам се на сервитьора. — Един джин физ, една водка с лимонов сок и едно мартини, ако обичате. Донесете ги, когато пристигнат останалите.

Мама винаги пие водка с лимонов сок. Нямам представа с какво се налива напоследък Даниел, но знам, че няма да се откаже от едно мартини.

Сервитьорът кимва и ме оставя, а аз разтварям салфетката и оглеждам останалите клиенти. „Максимс“ е готин ресторант, с лъскав дървен под, железни маси и меко осветление. Много е популярен сред правистите, а мама дори има сметка тук. Двама от партньорите на „Линклатърс“ са на съседна маса, а на бара се е с настанил един от най-устатите адвокати в Лондон. Всички наоколо бъбрят, чува се пукотът от отварянето на бутилки, подрьнкват вилици на огромните чинии, а от време на време приижда смях също като морски вълни.

Докато оглеждам менюто, усещам, че умирам от глад. Поне една седмица не съм се хранила както трябва, а всичко ми се струва невероятно вкусно. Гъши дроб с медена глазура. Агнешко с пюре от грах и мента. На количката със сладкишите забелязвам шоколадово-ментово суфле и два вида домашно приготвено сорбе. Надявам се мама да остане за десерта. Тя има навика да се появи на вечеря и по средата да се изнесе нанякъде. Неведнъж е казвала, че половин вечеря е повече от достатъчна за всеки. Работата е там, че тя не се интересува от храната. Както и от хората, които са по-ниско интелигентни от нея. А това изключва повечето хора.

Даниел поне ще остане. Щом брат ми започне бутилка вино, той се чувства длъжен да я довърши.

— Госпожица Суитинг? — Вдигам поглед, когато оберкелнерът приближава, стиснал в ръка мобилен телефон. — Имам съобщение за вас. Майка ви е била задържана в службата.

— Така ли? — Опитвам се да прикрия разочарованието си. Нямам право да се оплаквам. Самата аз съм правила същото безброй пъти. — И по кое време… кога ще дойде?

Оберкелнерът ме гледа нетрепващо няколко секунди. Забелязвам как в очите му проблясва съжаление.

— Тя е на телефона. Секретарката й ще ви свърже… Ало? — заговаря той в мобилния. — До мен е дъщерята на госпожа Тенисън.

— Саманта? — стърже острият глас до ухото ми. — Извинявай, миличка, няма да успея да дойда тази вечер.

— Изобщо ли няма да дойдеш? — Усмивката ми започва да се стопява. — Дори за да… за да пийнем по едно ли?

Кабинетът й е на пет минути, на площад „Линкълн Ин Филдс“.

— Прекалено много задачи са ми се натрупали. Чака ме важно дело и утре цял ден ще бъда в съда… Не, подай ми другата папка — обръща се тя към някого в офиса й. — Случва се — обяснява ми тя. — Ще прекараш приятно с Даниел. А, да, честит рожден ден. Преведох ти триста лири на банковата сметка.

— Ясно — отвръщам аз след кратко мълчание. — Благодаря.

— Разбра ли вече дали ще те направят партньор?

— Още не съм. — Чувам я как барабани с химикалката си по слушалката.

— Колко часа си работила този месец?

— Ами… сигурно са към двеста…

— Това достатъчно ли е? Саманта, нали не искаш да те прескочат? Във врата ти дишат новоизлюпени прависти. Човек в твоето положение лесно може да се окаже излишен.

— Двеста часа е много… — опитвам се да обясня аз. — В сравнение с останалите…

— Ти трябва да си по-добра от останалите! — прекъсва ме остро тя, все едно, че е в съдебната зала. — Не можеш да си позволиш да се отпускаш и да не си най-добрата. Сега е най-важният момент… Казах ти вече, че не искам тази папка! — добавя нетърпеливо тя на който и да се намира до нея. — Изчакай за момент, Саманта…

— Саманта?

Вдигам объркана поглед от телефона към момиче в бебешко син костюм. Тя държи кошница с някакъв подарък, украсена с панделка, и се усмихва лъчезарно.

— Аз съм Лорейн, личната асистентка на Даниел — припява тя и в този момент разбирам защо гласът й ми е толкова познат. — Искрено съжалявам, но той няма да успее да дойде тази вечер. Нося ти нещо дребно… а той чака на телефона, за да те поздрави…

Тя ми подава мобилен телефон. Напълно объркана, поемам апарата и го притискам към другото си ухо.

— Здрасти, Саманта — долита деловият глас на Даниел. — Виж, сладурче. В момента сме се захванали с една сделка убиец. Не мога да дойда.

Усещам как ме сграбчва пълен ужас. Няма да дойде нито единият, нито другият.

— Много съжалявам, малката — продължава Даниел. — Нали знаеш как е понякога. Вие двете с мама да прекарате много хубаво.

Преглъщам няколко пъти. Не мога да призная, че обаждането му направо ме съсипа. Не мога да призная, че седя съвсем сама в очакване на някой от тях двамата да се появи.

— Добре! — Незнайно как успявам да призова най-приятния си глас. — Няма проблем.

— Прехвърлих малко пари на твойта сметка. Купи си нещо. А по Лорейн ти изпращам шоколадови бонбони — добавя гордо той. — Сам съм ги избирал.

Поглеждам кошницата, която Лорейн продължава да държи протегната. Това не са бонбони, а сапун.

— Чудесни са, Даниел — успявам да го похваля аз. — Много ти благодаря.

— Честит рожден ден…

Зад мен някой неочаквано запява. Обръщам се към сервитьора, понесъл чаша с коктейл. В него е боднато пъстро знаменце, а на таблата се вижда надпис, направен с карамел „Честит рожден ден, Саманта“, и миниатюрно меню сувенир, подписано от главния готвач. Сервитьорът е придружен от други двама свои колеги, които му пригласят.

След малко Лорейн също се включва, макар доста неубедително и притеснено.

— Честит рожден ден…

Сервитьорът оставя подноса пред мен, ала ръцете ми са заети от телефоните.

— Аз ще взема този — посяга Лорейн и ме освобождава от мобилния на Даниел. Вдига го до ухото си и ми се усмихва широко. — И той пее! — Тя посочва доволно слушалката.

— Саманта? — настоява майка до ухото ми. — Там ли си?

— Просто… пеят ми „Честит рожден ден“…

Оставям телефона на масата. След малко Лорейн оставя телефона от другата ми страна.

Това е милото ми семейно тържество.

Два мобилни телефона.

Виждам как хората се обръщат към мен, когато чуват песента, а усмивките им започват да се стопяват, когато забелязват, че седя сама. Виждам и съжалението по лицата на сервитьорите. Опитвам се да вирна брадичка, но бузите ми горят от смущение.

Неочаквано сервитьорът, на когото поръчах преди малко, се появява до масата. Носи три коктейла и оглежда объркан празната маса.

— За кого е мартинито?

— Сигурно за брат ми…

— Значи „Нокиата“ — опитва се да помогне Лорейн и посочва мобилния телефон.

Следва кратко мълчание — след това с безизразното лице на истински професионалист сервитьорът оставя напитката върху салфетка пред телефона.

Иска ми се да се засмея — само че очите ми започват да парят и аз не съм сигурна дали ще успея. Сервитьорът оставя и другите коктейли на масата, кимва и се оттегля. Настъпва неловко мълчание.

— И така… — Лорейн се пресята, грабва мобилния на Даниел и го пъхва в чантата си. — Честит рожден ден… пожелавам ти много приятна вечер!

Докато излиза от ресторанта, съпроводена от потракването на токчета, аз вдигам другия мобилен, за да кажа довиждане. Оказва се, че мама вече е затворила. Келнерите песнопойци са се изпарили. Останала съм сама с кошницата сапун.

— Искате ли да поръчате? — Оберкелнерът отново се е появил до стола ми. — Препоръчвам ви ризото — обяснява любезно той. — Да ви предложа някаква салата? Чаша вино?

— Всъщност… — Насилвам се да се усмихна. — Бихте ли ми донесли сметката?

Няма значение.

Истината е, че никога нямаше да успеем да се съберем на вечеря. Това бе по-скоро някаква фантазия. Не трябваше дори да опитваме. Всички сме заети, потънали сме в работа и нищо не е в състояние да промени семейството ми.

Докато стоя пред ресторанта, до мен спира такси и аз веднага се хвърлям към него. Задната врата се отваря, показва се дамски чехъл, обсипан с мъниста, последван от три четвърти разръфани дънки, бродирана туника и чак сега забелязвам познатата руса коса…

— Изчакайте ме тук — нарежда тя на таксиметровия шофьор. — Няма да се бавя повече от пет минути…

— Фрея? — възкликвам аз, неспособна да повярвам. Тя се завьрта към мен и се ококорва.

— Саманта! Какво правиш на улицата?

— Ти кажи какво правиш тук! — настоявам аз. — Мислех, че заминаваш за Индия.

— Натам съм тръгнала! С Лорд имам среща на летището след около… — тя поглежда часовника си. — След десет минути.

По лицето й веднага се изписва виновно изражение и аз избухвам в смях. С Фрея се познаваме от седемгодишни, когато заедно ни записаха на пансион. Първата вечер тя ми разказа, че семейството й са циркови артисти, че знае как се язди слон и може да върви по опънато въже. До края на срока й вярвах и се наслушах на какви ли не разкази за екзотичния й живот на манежа. Докато един ден родителите й пристигнаха да я вземат и се оказаха най-обикновени счетоводители от „Стейнс“. Макар да бе разкрита, тя продължи да твърди, че са били циркови артисти.

Имаше ясни сини очи, кожата й бе обсипана с лунички, вечно загоряла от непрекъснатите пътувания. В момента носът й се белеше и имаше нова обица на върха на ухото. Имаше най-белите, най-криви зъби, които някога съм виждала, а когато се смееше, едното ъгълче на устата й се вирваше по-високо.

— Пристигнах неканена на вечерята по случай рождения ти ден. — Тя извръща подозрително поглед към ресторанта. — Страхувах се, че съм закъсняла. Какво става?

— Ами… — Поколебавам се. — Работата е там, че… мама и Даниел…

— По-рано ли си тръгнаха? — Докато ме наблюдава, тя се усеща и по лицето й се изписва ужас. — Не са дошли! Мили боже, какви мръсници. Не могат ли поне веднъж да те поставят на първо място, вместо да се интересуват единствено от проклетата… — Тя млъква задъхана. — Извинявай. Знам какво ти е. Те са твоето семейство. Забрави.

Фрея и майка ми не се разбират.

— Няма значение — отвръщам аз и свивам рамене. — И без това ме чака огромен куп работа.

— Работа ли? — Тя ме зяпва. — Сега ли? Ти сериозно ли говориш? Няма ли край тази работа?

— В момента сме доста заети — опитвам се да се защитя аз. — Просто моментът е такъв…

— Моментът вечно е такъв! Вечно е изникнала някоя криза! Всяка година отлагаш удоволствията…

— Не е вярно…

— Всяка година ми повтаряш, че скоро няма да е така. Винаги е едно и също! — Очите й горят загрижени. — Саманта… какво стана с живота ти?

Оставам загледана в нея, докато колите профучават покрай нас. Не знам какво да отговоря. Дали да бъда честна с нея? Не си спомням какъв бе животът ми преди.

— Искам да стана партньор в „Картър Спинк“ — заявявам най-сетне аз. — Това е, което искам. Налага се да правя жертви.

— И какво ще стане с теб, когато станеш партньор? — продължава да пита тя. — По-лесно ли ще бъде?

Свивам уклончиво рамене. Истината е, че не съм мислила какво ще стане, след като ме изберат за партньор. Това е като сън. Също като лъскава топка в небето.

— За бога, та ти си на двайсет и девет години! — Фрея размахва кокалестата си ръка, обсипана със сребърни пръстени. — Поне от време на време върши нещо спонтанно. Трябва да обиколиш света! — Тя ме сграбчва за ръката. — Саманта, ела в Индия. Тръгни с мен веднага!

— Какво? — Избухвам в смях. — Не мога да дойда в Индия!

— Вземи си един месец отпуск. Защо не? Няма да те уволнят. Ела на летището, ще ти купим билет…

— Фрея, ти си луда. Сериозно. — Стискам ръката й. — Обичам те… само че си напълно луда.

Фрея бавно отпуска ръката ми.

— И ти си луда — заявява тя. — Знам, че си луда, въпреки това те обичам.

Мобилният й телефон започва да звъни, ала тя не му обръща никакво внимание. Вместо това рови трескаво из бродираната чанта. Най-сетне вади малко сребърно шишенце за парфюм, набързо опаковано в алена коприна.

— Заповядай — подава ми го тя.

— Фрея! — Оглеждам го внимателно. — Невероятно е.

— Знаех си, че ще ти хареса. — Тя вади мобилния от чантата си. — Здрасти! — започва нетърпеливо тя. — Виж, Лорд, ще дойда, идвам!

Съпругът на Фрея се казва лорд Андрю Еджърли. Фрея го наричаше с титлата на шега, докато всички възприеха новото име и така и остана. Двамата се запознали преди пет години в един кибуц и се оженили в Лас Вегас. Това означава, че тя е лейди Еджърли, но едва ли има човек, който да се сеща. Поне от страна на семейство Еджърли.

— Благодаря ти, че дойде. Благодаря и за подаръка. — Прегръщам я. — Да прекарате добре в Индия.

— Благодаря. — Фрея се качва на задната седалка на таксито. — Ако решиш да дойдеш, веднага ми кажи. Измисли някакъв спешен случай в семейството… ами… нали се сещаш. Дай им моя номер. Аз ще те покривам. Каквото и да измислиш.

— Върви — подканвам я аз през смях и я побутвам. — Заминавай за Индия.

Тя трясва вратата и надниква през прозореца.

— Сам… стискам ти палци за утре. — Грабва ръката ми, среща очите ми и неочаквано става много сериозна. — Щом толкова много го искаш… дано да те назначат.

— Няма друго, което да желая повече. — Докато наблюдавам най-старата си приятелка, престорено небрежното ми поведение изчезва. — Фрея… не мога да ти кажа колко много го искам.

— Ще получиш назначението, сигурна съм. — Тя целува ръката ми и ми маха за довиждане. — И да не си посмяла да се върнеш в офиса! Обещай ми! — крещи тя, докато таксито се отдалечава, а аз протягам ръка, за да спра друго такси.

— „Картър Спинк“, ако обичате — нареждам аз. Разбира се, че ще се върна в офиса.

Прибирам се в единайсет, изтощена, неспособна дори да мисля, след като съм прегледала едва половината от папката, която ми даде Кетърман. Проклетият Кетърман, казвам си аз, докато отключвам входната врата на кооперацията, строена през 1930 г., където живея. Проклетият Кетърман. Проклет да… проклет…

— Добър вечер, Саманта.

Едва се сдържах да не подскоча. Та това е проклетият Кетърман. Застанал е пред асансьора, стиснал натъпканата си до пръсване чанта. В първия момент ме залива вълна от страх. Какво търси той тук?

Да не би да съм се побъркала и вече да имам халюцинации за старшите партньори?

— Някой ми каза, че живееш тук. — Очите му проблясват под очилата. — Купих трийсет и втори апартамент. Вече ще сме съседи.

Не може да бъде, просто не е възможно. Той живее тук?

— Ами… добре дошли в сградата! — казвам аз и се опитвам думите ми да прозвучат искрено. Вратата на асансьора се отваря и двамата влизаме.

Трийсет и втори номер. Това означава, че е само два етажа над мене.

Все едно, че училищният ми директор се е нанесъл тук. Вече няма да имам нито миг спокойствие. Как е могъл да избере точно тази сграда?

Пътуваме мълчаливо и аз се чувствам все по-неловко. Дали да се опитам да кажа нещо приятно? Да заговоря ли за неангажиращи неща?

— Прегледах част от папката, която ми дадохте — казвам най-сетне аз.

— Добре — кима той.

Край с приятния неангажиращ разговор. Защо направо не премина към важните неща?

Утре ще ме правите ли партньор или не?

— Ами… лека нощ — казвам неловко аз и слизам от асансьора.

— Лека нощ, Саманта.

Вратата се затваря и аз изпищявам безмълвно. Не мога да живея в една сграда с Кетърман. Налага се да се преместя.

Тъкмо пъхвам ключа, когато вратата на отсрещния апартамент се открехва.

— Саманта?

Сърцето ми се свива. Като че ли тази вечер не ми се струпа достатъчно на главата. Това е госпожа Фарли, съседката. Косата й е сребърна, разхожда три малки кученца и проявява неутолим интерес към живота ми. В същото време е много мила и приема различни пратки от мое име, затова я оставям да ме подпитва и любопитства на воля.

— Пристигна нова доставка за теб, миличка — казва тя. — Този път е от химическото чистене. Ей сега ще ти я донеса.

— Благодаря — отвръщам искрено аз и отварям вратата. На изтривалката е оставена купчинка рекламни материали, аз ги подритвам и те се пръсват към вече натрупалия се в коридора куп. Ще ги занеса за рециклиране веднага щом ми остане някакво време. И тази задача е включена в задължителния ми списък.

— Пак закъсняваш. — Госпожа Фарли е застанала до мен, стиснала в ръка опакованите в найлон блузи. — Вие, младите, сте толкова заети! — Тя цъка с език. — Тази седмица не се прибра нито веднъж преди единайсет!

На това му се казва неутолим интерес. Сигурно си записва кога се прибирам.

— Много ви благодаря. — Посягам към дрехите от химическото, но за мой ужас госпожа Фарли минава покрай мен и нахлува в апартамента.

— Аз ще ги внеса.

— Извинявайте, доста е разхвърляно — казвам аз, когато тя се промъква покрай изправени до стената картини. Все се каня да ги закача… да се отърва от кашоните…

Побутвам я към кухнята, за да не види натрупаните опаковки от храна, която са ми доставяли по телефона. След това съжалявам. На плота в кухнята е оставена купчина стари опаковки и пакети, а на тях е бодната бележка от новата ми чистачка. Всичко е написано с главни букви.

Виждам, че госпожа Фарли също чете бележката, Представям си как цъка на ум. Миналия месец ми изнесе лекция за ползата от бавно загряващите котлони, че трябвало само да сложа пиле и зеленчуци сутринта, едва ли съм щяла да загубя повече от пет минути, за да нарежа един морков.

Може и да беше права. Откъде да знам. По готварство ми писаха тройка в гимназията.

— Много благодаря. — Бързо грабвам дрехите от химическото чистене, оставям ги върху печката и я повеждам към вратата. Усещам я как върти очи, за да види всичко. — Много сте мила.

— Пак заповядай. — Тя ме поглежда с дребните си очички. — Не ми се иска да се меся, миличка, но защо сама не си переш памучните блузи. Така ще спестиш куп пари.

Гледам я глупаво. Нали ако ги пера, ще се наложи да ги суша. А после трябва и да ги гладя.

— Освен това забелязах, че на едната й липсва копче — добавя тя. — На розовата с бялото райе.

— Добре — съгласявам се аз. — Вижте… това не е проблем. Просто ще я върна в химическото. Те не таксуват подобни услуги.

— Можеш и сама да си зашиеш копчето, миличка! — заявява шокираната госпожа Фарли. — Няма да ти отнеме повече от две минути. Сигурно имаш резервно копче при иглите и конците.

— При кое?

— Нямам игли и конци — обяснявам аз възможно най-любезно. — Не мога да шия.

— Поне едно копче можеш да зашиеш! — възкликва тя.

— Не, не мога — отвръщам аз, стресната от изражението й. — Това не е проблем. Ще върна блузата в химическото.

Госпожа Фарли не крие, че е ужасена.

— Наистина ли не можеш да зашиеш копче? Майка ти никога ли не те е учила?

Потискам смеха си, когато си представям как мама шие копче.

— Ами… не. Не ме е научила.

— По мое време — клати глава госпожа Фарли — всички образовани момичета ги учеха как да шият копчета, да замрежват чорапи и да обръщат яки.

Всички тези неща не ми говорят абсолютно нищо. Да обръщат яки. Такива приказки не означават нищо за мен.

— По мое време… вече не ни учеха на такива неща — отвръщам любезно аз. — Учеха ни как да се подготвяме за изпитите и да си изберем добра кариера. Учеха ни да имаме мнение. Учеха ни как да използваме мозъците си — не се сдържах да добавя аз.

Госпожа Фарли ме поглежда.

— Жалко — заявява накрая тя и ме потупва съчувствено по ръката.

Опитвам се да запазя спокойствие, но напрежението, трупало се в мен целия ден, заплашва да избухне. Работила съм часове наред, рожденият ми ден така и не беше отпразнуван, чувствам се уморена до смърт, гладна съм… а тази бабка ми разправя как се шиело копче.

— Не е никак жалко — отвръщам напрегнато аз.

— Както кажеш, миличка — съгласява се миролюбиво госпожа Фарли и се отправя към апартамента си.

Това ме подпалва още повече.

— И защо да е жалко? — питам аз и излизам след нея. — Защо? Може и да не съм в състояние да зашия копче, но мога да направя корпоративен финансов договор и да спестя на клиента си трийсет милиона лири. Това мога да го направя.

Госпожа Фарли ме наблюдава от вратата. В погледа й се чете още повече съжаление от преди.

— Жалко — повтаря тя, сякаш не е чула и дума от казаното. — Лека нощ, миличка. — Тя затваря вратата и аз въздъхвам тежко и отчаяно.

— Вие чували ли сте някога за феминизъм? — крясвам пред вратата й аз.

Отговор няма.

Връщам се ядосана в своя апартамент, затварям вратата и грабвам телефона. Набирам номера на местната пицерия и поръчвам обичайните неща: пица „Капричоза“ и порция пържени картофки. Сипвам си чаша вино, настанявам се в хола и пускам телевизора.

Игли и конци. Интересно какво ли още трябва да имам според нея? Може би чифт игли за плетене? Или пък тъкачен стан?

Отпускам се на канапето, стиснала в ръка дистанционното, и започвам да прищраквам по каналите, като поглеждам разсеяно какво дават. Новини… френски филм… документален филм за животните…

Я чакай малко. Преставам да прищраквам, оставям дистанционното на канапето и се отпускам на възглавниците.

„Семейство Уолтън.“

Тишина и спокойствие. Точно от това имам нужда.

Това май е една от последните сцени. Цялото семейство са се събрали на масата и дядото казва молитвата.

Отпивам вино и усещам как започвам да се отпускам. Открай време харесвам „Семейство Уолтън“, макар и тайно, още от дете. Тогава, щом ме оставеха сама, седях в тъмното и си представях, че живея в планината със семейство Уолтън.

Ето я и последната сцена, винаги я чакам с огромно нетърпение: къщата на семейство Уолтън в мрака. Светлините трепкат, щурците свирукат. Джон Бой е спрял да разказва. Къщата е пълна с хора. Прегръщам си коленете и гледам замечтано към екрана, докато познатата музика ни отвежда към края.

— Лека нощ, Елизабет!

— Лека нощ, бабо — отвръщам аз на висок глас. Няма кой да ме чуе.

— Лека нощ, Мери Елън!

— Лека нощ, Джон Бой — казвам аз едновременно с Мери Елън.

— Лека нощ.

— Лека нощ.

— Лека.