Повелителката на метлата

14

Успявам да изкарам седмицата до петък без особени поражения. Поне семейство Гайгър не разбират за гафовете ми.

Във вторник се изложих със зеленчуковото ризото, но, слава богу, успях в последния момент да поръчам от фирмата с доставките. Има и една камизола в прасковен цвят, която изглежда е трябвало да изгладя на съвсем ниска температура. След това, докато се опитвах да обера праха с прахосмукачката, счупих вазата от „Дартингтън“. Май все още никой не е забелязал, че липсва. А новата ще ми я докарат утре.

Засега тази седмица ми струва само двеста лири, което е страхотно постижение в сравнение с миналата седмица. Много скоро може дори да изляза на печалба.

Закачвам влажното бельо на Еди в сушилнята и въртя очи настрани, за да не гледам, когато чувам, че Триш ме вика.

— Саманта? Къде си? — Май не е в най-добро разположение на духа и аз усещам как всичко в мен се свива. Коя ли нередност е открила? — Не мога да те оставя да ходиш напред-назад в този вид. — Триш се показва на вратата на сушилнята и клати глава.

— Моля? — зяпвам я недоумяващо.

— Говоря за косата ти. — Тя се мръщи.

— А, да. — Докосвам избелената ивица с гримаса. — Ще я оправя през уикенда.

— Ще я оправиш незабавно — прекъсва ме тя. — Изключителната ми фризьорка е тук.

— Сега ли? — зяпвам я аз. — Ама… трябва да мина с прахосмукачката.

— Не мога да ти позволя да ходиш като плашило. Ще наваксаш часовете по-късно. Освен това ще ти удържа парите от заплатата. Хайде, Анабел чака!

Май нямам избор. Зарязвам гащите на Еди и тръгвам след нея нагоре по стълбите.

— Освен това исках да ти кажа за кашмирената жилетка — Добавя строго тя, когато стигаме на първия етаж. — Говоря за кремавата.

По дяволите. Много пъти по дяволите! Разбрала е, че жилетката е нова. Естествено, че ще разбере. Не е възможно да е чак толкова задръстена.

— Не знам какво си й направила — Триш изпуска облак дим и отваря вратата на спалнята. — Изглежда великолепно. Дори петното от мастило на подгъва е изчезнало! Като нова е!

— Така е — усмихвам се облекчено. — Това влиза в задълженията ми.

Влизам след Триш в спалнята, където хърбава жена с огромна руса коса, бели дънки и златен колан се е настанила на един стол в средата на стаята.

— Здрасти! — Тя вдига поглед, стиснала цигара в ръка, и чак сега забелязвам, че е поне на шейсет. — Саманта. Вече знам всичко за теб.

Гласът й стърже като ренде, около устата й са се събрали бръчки от непрекъснатото смучене на цигарата, а гримът й е като татуиран. Тя е истинска Триш след двайсет години. Приближава се до мен, оглежда косата ми и се намръщва.

— Какво е това? Да не би да си решила, че кичурите ще те освежат? — Смехът й прозвучава като грак на собствената шега.

— Имах малко произшествие с белината.

— Произшествие ли? — Тя прокарва пръсти през косата ми и цъка с език. — Не може да остане в този цвят. Русото много ще ти отива. Нали нямаш нищо против да станеш блондинка, миличка?

Блондинка ли?

— Никога не съм била руса — заявявам уплашено аз. — Не съм сигурна…

— Тенът ти е много подходящ. — Тя продължава да прокарва пръсти през косата ми.

— Стига да не е прекалено русо — бързам да предупредя аз. — Да не е… нали се сещате, от онези избелените, изгорели, платиненоруси…

Млъквам, защото разбирам, че и двете жени са с избелени, изгорели, платиненоруси коси.

— Ами… ъъъ… — Преглъщам и вдигам поглед. — Както решите. Вие преценете.

Сядам на стола, намятам се с кърпа и се опитвам да не се мръщя, докато Анабел бързо смесва някакви смрадливи химикали и ги наплесква по главата ми, а след това увива косата ми с нещо, което шумоли като фолио.

Руса. Жълта коса. Кукла Барби.

Господи. Какви ги върша?

— Това май беше грешка — заявявам аз и се опитвам да се измъкна. — Аз не съм естествено руса…

— Спокойно! — Анабел натиска раменете ми и аз се отпускам отново на стола, а тя ми връчва някакво списание. Зад мен Триш отваря бутилка шампанско. — Ще заприличаш на кукла. Хубаво момиче като теб на всяка цена трябва да направи нещо за косата си. Хайде сега да прочетеш зодиака.

— Зодиака ли? — питам слисана аз.

— Хороскопът! — Анабел започва да цъка с език. — Не е от най-умните, горката, нали? — прошепва тя на Триш.

— Малко е задръстена — отвръща шепнешком Триш. — Но пък пере като богиня.

Значи така живеели богатите дами. Седят си с фолио, набодено в косата, пият коктейли с шампанско и четат лъскави списания. Не съм чела друго списание освен „Адвокат“, откакто бях на тринайсет. Докато съм на фризьор, обикновено пиша имейли или чета договори.

Не мога да се отпусна и да се наслаждавам. Става ми все по-нервно, докато чета „Десет начина да разбереш, че бикините ти са омалели“. Докато стигна до „Ваканционна романтика“, Анабел вече суши със сешоар косата ми, а цялото ми тяло е схванато от страх.

Не мога да ходя руса. Това не ми отива.

— Готово! — Анабел замахва с четката за последно и изключва сешоара. Настъпва мълчание. Не смея да отворя очи.

— Значително по-добре! — отсъжда Триш. Бавно отварям едното око, след това другото. Косата ми не е руса.

Карамелена е. Това е цветът на топъл карамел с медни кичури, а на места блестят златисти нюанси. Когато раздвижа глава, гривата ми искри.

Преглъщам няколко пъти и се опитвам да се овладея. Имам чувството, че ще заплача.

— Ти май ми нямаше доверие, нали? — Анабел извива вежди и ме поглежда е доволна усмивка в огледалото. — Да не би да реши, че не знам какво правя?

Значи умее да чете и мисли. Чувствам се много смутена.

— Чудесна е — признавам накрая аз. — Аз… Много ви благодаря.

Не мога да откъсна поглед от отражението си. Не мога да се наситя на новата карамелена прелест. Вече не изглеждам безлична.

Никога повече няма да ходя както преди. Никога.

Нищо не може да помрачи удоволствието ми. Дори след като приключвам на долния етаж и местя прахосмукачката в трапезарията, не спирам да мисля за новата си коса. Всеки път, когато минавам покрай някоя лъскава повърхност, разтръсквам коса, за да видя карамелените отблясъци.

Минавам с прахосмукачката по килима. Разтърсвам коса. Минавам с прахосмукачката под масичката за кафе. Разтърсвам коса, след това още веднъж.

Никога не ми е минавало през ум да си боядисам косата. Не съм имала представа какво пропускам.

— Саманта. — Вдигам поглед и забелязвам Еди да влиза в стаята със сако и вратовръзка. — Имам среща в трапезарията. Би ли ни направила кафе и да ни го поднесеш?

— Да, господине. — Правя реверанс. — Колко човека сте?

— Четирима. И някакви бисквити. Сандвичи. Каквото измислиш.

— Разбира се.

Той ми се струва притеснен и поруменял. Каква ли е тази среща? Докато отивам в кухнята, надничам любопитно през про зореца и виждам непознат Мерцедес, паркиран на алеята до бе емве кабриолет.

Хм. Това трябва да е местният свещеник.

Правя кафето, пресипвам го в чайника и го поставям на поднос, слагам чиния с бисквити и няколко кифлички за чай. След това се отправям към хола и почуквам на вратата.

— Влез!

Отварям и виждам Еди с трима костюмирани мъже, настанили се на голямата маса, пръснали документи пред всеки от тях.

— Кафето — измърморвам аз.

— Благодаря, Саманта. — Бузите на Еди са доста поруменели. — Би ли го сервирала?

Оставям подноса на странична масичка и слагам чаша пред всеки. Не успявам да се сдържа и надниквам към документите. Веднага разбирам, че това са договори.

— Ъъъ… обикновено или със сметана? — питам първия.

— Със сметана, ако обичате. — Дори не вдига поглед. Докато наливам, поглеждам отново. Това май е инвестиционна сделка. Да не би Еди да вложи пари в нещо и да се окаже, че ще потънат?

— Да ви предложа бисквити? — предлагам аз.

— Достатъчно сладък съм и без бисквити. — Мъжът оголва зъби в подобие на усмивка и в отговор аз любезно му се усмихвам. Какъв противар.

— Кажи, Еди. Разбираш ли сега? — Мъж с виненочервена вратовръзка заговаря спокойно и много мило: — Когато забраниш за жаргона, всичко е пределно ясно.

Щом заговаря, веднага ми става ясно. Не го познавам, но имам представа какво представляват хората като него. Работила съм с такива седем години. Инстинктивно знам, че на него не му пука дали Еди разбира или не.

— Да! — смее се весело Еди. — Знам, че си прав. — Той наднича неуверено в договора и го оставя.

— И ние сме не по-малко загрижени за гаранциите — обяснява с усмивка мъжът с винената вратовръзка.

— С всички ни е така, когато става въпрос за пари — обажда се първият.

Виж ти! Какво става тук?

Когато се премествам до следващия, за да му сипя кафе, виждам ясно договора и очите ми пробягват бързо по написаното. Това е партньорство в някакъв строеж. И двете страни влагат пари… строеж на квартал… дотук всичко е наред…

След това виждам нещо, което ме кара на настръхна от ужас. Написано е доста прикрито, една почти незабележима клауза на дъното на страницата. Този един ред задължава Еди да покрие всички неустойки. Без възвръщаемост, очевидно.

Ако нещо се обърка… Еди ще плаща до дупка! Той наясно ли е?

Не може да бъде. Желанието ми да грабна договора и да го накъсам на парчета е ужасно силно. Ако бяхме в „Картър Спинк“, тези типове нямаше да просъществуват и пет минути. Не само че договорът им нямаше да мине, но щях да препоръчам на клиента си да…

— Саманта? — Дръпвам се стреснато и забелязвам, че Еди ми се мръщи и сочи чинията с бисквитите.

Не съм в „Картър Спинк“. В момента съм облечена в униформа на прислужница и работата ми е да сервирам кафе.

— Шоколадова бисквита? — Незнайно как успявам да заговоря любезно и подавам чинийката на мъжа с черната коса. — Ако предпочитате кифла.

Той грабва първото, което му попада, без дори да ме погледне, а аз приближавам до Еди и мисля бързо. Трябва да намеря начин да го предупредя.

— И така. Стига приказки. Приключението започва. — Винената вратовръзка развива капачето на елегантната си писалка. — Първо ти. — Подава я на Еди.

Той ще подпише! Сега ли?

Не, не може. Не мога да го оставя да подпише този договор.

— Не бързай — обажда се мъжът и съвършените му зъби лъсват. — Ако предпочиташ първо го прочети…

Обзема ме ярост към тези типове, които се разкарват с лъскави коли, слагат си винени вратовръзки и говорят със спокойна компетентност. Няма да им позволя да измамят шефа ми. Не мога да ги оставя. Когато писалката на Еди докосва страницата, аз се привеждам.

— Господин Гайгър — започвам настоятелно аз. — Мога ли да говоря с вас за момент. Насаме.

Еди вдига раздразнено поглед.

— Саманта — започва иронично той. — В момента се опитваме да работим. За мен е много важно! — Оглежда седналите на масата и тримата мъже се разхилват като някакви изроди.

— Много е важно — казвам аз. — Няма да ви отнема много време.

— Саманта…

— Моля ви, господин Гайгър. Трябва да говоря с вас.

Накрая Еди въздиша отчаяно и оставя писалката.

— Добре. — Става и ме повежда навън, а след това пита: — Какво има?

Гледам го като глупачка. След като го изкарах от трапезарията, нямам представа как да повдигна въпроса. Какво да му кажа?

Господин Гайгър, препоръчвам ви да помислите над клауза 14.

Господин Гайгър, рискувате да загубите много пари.

Не мога да го направя. Не мога да му кажа нищо. Кой ще послуша икономката, ако тя тръгне да дава юридически съвети?

Ръката му е на бравата. Това е последният ми шанс.

— Вие със захар ли пиете кафето? — питам аз.

— Какво? — Еди ме зяпва.

— Не можах да си спомня — мрънкам аз. — Не исках да привличам вниманието на останалите към факта, че консумирате прекалено много захар.

— Да, с една бучка — заявява сърдито Еди. — Това ли е всичко?

— Ами… да, но има и още нещо. Доколкото разбирам, ще подписвате някакви документи.

— Точно така. — Той се намръщва. — Това е лично.

— Разбира се! — преглъщам с усилие. — Просто се чудех дали имате адвокат. Просто… ъъъ… мина ми през ума. Спомням си, че ме предупредихте много да внимавам, когато подписвам документи.

Поглеждам го в очите и ми се иска да му предам предупреждението по телепатичен път. Потърси адвокат, задръстен глупако.

Еди избухва във весел смях.

— Много мило от твоя страна, Саманта. Няма защо да се притесняваш. Не съм глупак. — Той отваря вратата и се връща при останалите. — Докъде бяхме стигнали, господа?

Наблюдавам с ужас как грабва отново химикалката. Не мога да го спра. Ще му смъкнат кожата на този глупак. Не и ако мога да помогна.

— Кафето ви, господин Гайгър… — започвам аз и влизам в стаята с бърза крачка. Грабвам кафеника и започвам да наливам, а след това уж случайно, но съвсем нарочно го изпускам на масата.

— Ааа!

— Господи!

Настава страхотен хаос, когато кафето се разлива на кафява локвичка по цялата маса, а документите започват да попиват, докато то се стича по пода.

— Договорите! — крясва вбесен онзи с винената вратовръзка. — Несръчна глупачка!

— Много съжалявам — започвам аз с най-объркания си глас. — Наистина много съжалявам. Кафеникът просто ми се… изплъзна. — Започвам да попивам кафето така, че да се доразлее и по чистите документи.

— Имаме ли копия? — пита един от мъжете и аз застивам.

— Всичко беше на проклетата маса — отвръща отчаян тъмнокосият. — Ще трябва да пуснем нови копия.

— Знаете ли, след като ще пускате нови копия… защо не ми дадете един допълнителен? — Еди прочиства гърлото си. — Май е най-добре първо да го дам на адвоката да го погледне. За всеки случай.

Мъжете започват да се споглеждат. Усещам как и тримата настръхват.

— Разбира се — съгласява се типът с винената вратовръзка след малко. — Няма проблем.

Ура! Нещо ми подсказва, че тази сделка няма да се осеществи.

— Сакото ви, господине — казвам аз с усмивка. — Още веднъж много се извинявам.

Най-хубавото на адвокатската работа е, че се научаваш да лъжеш.

Освен това се научаваш да търпиш, когато шефът ти крещи. Което е чудесно, защото щом Триш разбира какво съм направила, ме затваря в кухнята и двайсет минути трябва да търпя конското й.

— Господин Гайгър щеше да сключи много важна сделка! — Тя дърпа ожесточено от цигарата, а прясно боядисаната й коса подскача истерично по раменете. — Тази среща беше особено важна.

— Много съжалявам, госпожо — отвръщам аз и свеждам очи.

— Знам, че не разбираш от тези неща, Саманта. — Тя ме пронизва с поглед. — Само че тук става въпрос за много пари! Толкова много, че дори не можеш да си представиш.

Спокойно. Не се обаждай.

— Много пари — повтаря Триш, очевидно за да ме впечатли. Виждам, че няма търпение да ми каже още нещо. Разбирам, че се опитва да се изфука, но се колебае дали все пак да не бъде дискретна.

— Става въпрос за седемцифрена сума — казва най-сетне тя.

— Леле… боже. — Полагам огромно старание да й покажа, че съм силно впечатлена.

— Бяхме много добри с теб, Саманта. Положихме огромни усилия. — В гласът й се прокрадва възмущение. — Очакваме и ти да положиш известни усилия.

— Много съжалявам — повтарям аз поне за милионен път. Триш ме поглежда недоволно.

— Довечера очаквам да си по-внимателна.

— Довечера ли? — питам учудено аз.

— На вечеря. — Триш извива вежди до небето.

— Ама… нали довечера съм свободна — напомням й уплашено аз. — Вие казахте, че няма проблем, че мога да ви приготвя студена вечеря…

Триш съвсем е забравила за разговора.

— А, да — започва разпенена тя. — Това беше, преди да залееш гостите ни с кафе. Беше, преди да пропилееш цялата сутрин, за да си гласиш косата.

Какво? Това е толкова нечестно, че онемявам.

— Честна дума, Саманта, очаквах нещо повече от теб. Довечера ще останеш за наказание тук и ще сервираш вечеря. — Тя ме поглежда строго, грабва си списанието и излиза от кухнята.

Зяпвам след нея и познатата тежест се стоварва на плещите ми. Случвало се е толкова много пъти, че съм свикнала. Налага се да се обадя на Натаниъл и да отложа срещата. Поредната отложена среща…

И в този момент осъзнавам друго. Вече не работя в „Картър Спинк“. Не съм длъжна да се съобразявам.

Изфучавам от кухнята и откривам Триш в хола.

— Госпожо Гайгър — започвам настойчиво аз. — Много съжалявам за кафето. Ще положа всички усилия да се представя по-добре. Само че тази вечер ми се налага да изляза. Вече имам уговорка… и смятам да я спазя. Ще изляза в седем, както се разбрахме.

Сърцето ми заплашва да се пръсне. Никога досега не съм отстоявала нещо. Ако си бях позволила да говоря по този начин в „Картър Спинк“, досега да са ме изхвърлили.

В първия момент ми се струва, че Триш ще избухне. След това, за мое изумление, тя започва да цъка подразнена с език и обръща една страница.

— Ами добре. Щом е толкова важно…

— Да — преглъщам аз. — За мен е важно. Личният ми живот е важен.

В момента, в който изричам тези думи, усещам тръпка. Иска ми се да кажа още нещо на Триш. Нещо за важните неща в този живот, нещо за хармонията…

Само че Триш вече се е зачела в някаква диета с червено вино и как действа. Не съм сигурна, че има смисъл да й говоря.