Повелителката на метлата

18

Не е задължително въпросната адвокатка да ме познава. Само че, за да съм сигурна, прибягвам до най-обикновена дегизировка. След като оправих свободната спалня, бързо се скрих в стаята си, вързах косата си на върха на главата и оставих кичурите да падат толкова артистично, че да ми скриват лицето. След това боднах на носа си стари очила, които открих в чекмедже на скрина. Сигурно са останали от 80-те и имат огромни зелени рамки, които успешно скриват лицето ми. Освен това с тях приличам на Елтън Джон. Нищо. Ще го преживея. Важното е, че изобщо не приличам на себе си.

Слизам долу и се натъквам на Натаниъл, който тъкмо излиза от кухнята и май е доста вкиснат. Поглежда ме и се заковава на място от изненада.

— Саманта… какво си направила?

— А, косата ли? — Докосвам я разсеяно. — Просто ми се прииска да си направя по-различна прическа.

— Тези очила твои ли са? — Той продължава да ме оглежда и май не вярва на очите си.

— Нещо ме боли глава. Кажи… какво става? — питам бързо аз с надеждата да му отвлека вниманието.

— Триш — мръщи се той. — Изнесе ми лекция за шума. Не можело да се коси ливадата между десет и два. Не мога да използвам резачката, за да подкастрям храстите, без предупреждение. Да бъда така любезен да ходя на пръсти по чакъла. Представяш ли си. На пръсти!

— Защо?

— Заради проклетата гостенка. Всички ще трябва да се въртим около нея. Проклетата адвокатка. — Той клати презрително глава. — Работата й била много важна. Моята работа е важна!

— Идва! — изписква Триш от кухнята и забързва навън. — Готови ли сме всички? — Отваря вратата и аз чувам, че се хлопва вратата на някаква кола.

Имам чувството, че сърцето ми ще се пръсне. Вече няма мърдане. Дръпвам още няколко кичура над лицето си и стискам юмруци. Ако се окаже, че я познавам, просто ще стоя с наведена глава, ще мрънкам и ще си играя ролята. Все пак аз съм икономка. Цял живот съм била икономка.

— Тук ще имаш пълно спокойствие, Мелиса — долита до мен гласът на Триш. — Инструктирах персонала да ти обръща специално внимание…

Двамата с Натаниъл се споглеждаме и той извива очи към тавана.

— Пристигнахме! Чакай да ти отворя вратата…

Притаявам дъх. След миг Триш връхлита вътре, последвана от момиче в дънки и тясно потниче, повлякло след себе си куфар на колелца.

Това ли била видната столична адвокатка? Зяпвам я и не мога да повярвам. Тя има дълга тъмна коса и дръзко, хубавко лице, но май е още тийнейджърка.

— Мелиса, това е прекрасната ни икономка, Саманта… — Триш млъква стреснато. — Саманта… какво, за бога, е това? Приличаш на Елтън Джон!

Супер. Ето че успешно привлякох вниманието към себе си.

— Здравейте — обаждам се аз, изпълнена с неловкост, и свалям очилата, но оставам с наведена глава. — Приятно ми е да се запознаем.

— Страшно се радвам, че дойдох. — Мелиса говори бавно и провлечено като истинска възпитаничка на някой скъп пансион. След това тръсва коса. — Лондон страшно ме потиска.

— Госпожа Гайгър каза, че сте адвокатка в някакво… във важна фирма в Лондон.

— Да. — Тя ми се усмихва самодоволно. — В правната школа в Челси съм.

Какво?

Тая дори не е квалифициран адвокат. Тя е още студентка. Предпазливо надигам глава и срещам погледа й, но е повече от очевидно, че не се познаваме, За бога. Няма защо да се притеснявам от това момиче. Идва ми да се изсмея на глас.

— А този кой е? — Мелиса започва да пърха примамливо към Натаниъл, а той се мръщи още по-страшно от преди.

— Това е Натаниъл, градинарят ни — обяснява Триш. — Не се притеснявай, строго му е наредено да не те безпокои. Вече му казах, че имаш нужда от пълна тишина, за да си свършиш работата.

— Да знаеш само колко имам да преговарям. — Мелиса въздъхва тежко и прокарва ръка през косата си. — Нямаш представа каква работа ме чака, леличко Триш. Тооолкова съм стресирана.

— Наистина не знам как успяваш да се справиш. — Триш я прегръща през раменете и я притиска до себе си. — Какво предпочиташ първо? Всички сме на твое разположение.

— Би ли ми подредила багажа? — обръща се към мен Мелиса. — Дрехите ми сигурно са се смачкали и трябва да се изгладят.

Стряскам се. Значи тя няма сама да си оправи багажа, така ли? Да не се превърна сега в личната прислужница на тази хлапачка?

— Може да си изнеса учебниците в градината — добавя небрежно тя. — Дали градинарят не може да ми сложи една маса някъде на сянка?

Триш наблюдава възхитена как Мелиса рови из раницата, пълна с бумаги.

— Само погледни всички тези книги, Саманта! — възкликва тя, когато Мелиса изважда „Правен наръчник за начинаещи“. — Погледни само какви дълги думи!

— Ъъъ… олеле! — възкликвам любезно аз.

— Защо не ни направиш по едно кафе? — обръща се тя към мен. — Ще го изпием на терасата. Донеси и малко бисквити.

— Разбира се, госпожо Гайгър — отвръщам аз и автоматично правя реверанс.

— Може ли моето да е наполовина с кофеин, наполовина без — подхвърля през рамо Мелиса. — Не ми се иска да е прекалено силно.

Не, мама му стара, не мога, претенциозна тъпа краво!

— Разбира се — отвръщам с усмивка аз и стискам зъби. — С удоволствие.

Нещо ми подсказва, че с това девойче няма да се разберем.

Пет минути по-късно, когато изнасям кафето на терасата, Триш и Мелиса са се отпуснали на сянка под чадъра заедно с Еди.

— Нали се запозна с Мелиса? — пита той, когато оставям подноса на масата от ковано желязо. — Тя е нашата малка звезда. Нашият орел на правосъдието.

— Да, запознахме се. Кафето ви — добавям аз и подавам чашата на Мелиса. — Точно както го поръчахте.

— Мелиса е под голямо напрежение — обяснява Еди. — От нас зависи да й е удобно и приятно.

— Нямате представа на какво напрежение съм подложена — заявява сериозно малката. — Работя и вечер и изобщо… Личният ми живот никакъв го няма. — Тя отпива от кафето и се обръща към мен: — Между другото, исках да кажа, че… — Тя се намръщва. — Ти как се казваше?

— Саманта.

— А, да, Саманта. Много внимавай с пайетеното ми бюстие. — Тя отмята коса и отпива нова глътка кафе.

— Ще се постарая — отвръщам все така любезно аз. — Това ли е всичко, госпожо Гайгър?

— Чакай! — Еди оставя чашата си. — Имам нещо за теб. Не съм забравил разговора! — Той бръква под стола и вади кафяв плик. Виждам, че вътре има някакви книги с лъскави корици. — Няма да те оставя да се измъкнеш, Саманта. Това ще бъде нашата задача!

Усещам, че ме грози опасност. О, не. Дано да не е това, за което си мисля.

— Господин Гайгър — започвам бързо аз. — Много мило от ваша страна, но…

— Да не чувам повече приказки! — прекъсва ме той и вдига ръка. — Някой ден ще ми благодариш!

— За какво става въпрос? — Мелиса намръщва любопитно малкото си носле.

— Саманта трябва да учи! — Еди вади със замах книгите от плика. И двете са доста шаренки, с украсени букви и много илюстрации. Забелязвам, че е написано „Математика“, „Английски език“ и „Обучение за възрастни“.

Той отваря едната и ми показва някаква карикатура. От устата на човека излиза балонче с въпроса „Какво е съществително име?“.

Зяпвам онемяла.

— Видя ли? — пита гордо Еди. — Много ще ти бъде забавно. Има и златни звезди, които ти се дават, когато напреднеш!

— Мелиса с удоволствие ще ти помогне с тънкостите — чурулика Триш. — Нали, миличка?

— Разбира се — отвръща тя с високомерна усмивка. — Браво, Саманта! Никога не е прекалено късно. — Тя побутва недопитото кафе към мен. — Направи ми друго. Това е прекалено слабо.

Връщам се вътре и подхвърлям книгите на масата в кухнята. Пълня отново чайника, след това изхвърлям кафето в мивката със замах.

— Всичко наред ли е? — Натаниъл ме наблюдава развеселен от вратата на кухнята. — Какво представлява това момиче?

— Отвратителна е! — не се сдържам и избухвам аз. — Невъзпитана е и се отнася към мен като с нищожество. Трябва да й оправя багажа… да й правя кафето наполовина с кофеин, наполовина без…

— Можеш да направиш само едно — обяснява ми той. — Изплюй се в кафето.

— Гадост! — мръщя се аз. — Не мога. — Сипвам лъжичка обикновено кафе в кафеника и добавям половин лъжичка без кофеин. Не мога да повярвам, че се съобразявам с тъпите й прищевки.

— Не й се оставяй. — Натаниъл се приближава, прегръща ме и ме целува. — Не си струва.

— Знам. — Оставям кафето и се сгушвам до него с усмивка. Веднага се отпускам. — Ммм. Липсваше ми.

Той прокарва ръка по гърба ми и аз усещам тръпка на удоволствие. Снощи бях с него в кръчмата и се прибрах тайничко в дома на семейство Гайгър чак в шест сутринта. Нещо ми подсказва, че това ще ми стане навик.

— И ти ми липсваше. — Той перва леко носа ми и ме поглежда любопитно. — Между другото, Саманта. Не си мисли, че не знам.

Застивам в прегръдката му.

— Какво? — питам небрежно аз.

— Знам, че си имаш тайни. — Той ме поглежда. — Само че една вече ти се изплъзна. Нищо не можеш да направиш по въпроса.

Изплъзнала ли се е? Какви ги говори?

— Какво искаш да кажеш, Натаниъл? — Старая се да говоря спокойно, но усещам, че всичко в мен тръпне от страх.

— Хайде, стига. — Той май се забавлява. — Знаеш за какво говоря. Можеш да се правиш на невежа, Саманта, но всичко е ясно. Ние знаем.

— Какво знаете? — питам удивена аз. Натаниъл клати глава и ми се струва, че всеки момент ще избухне в смях.

— Ще ти помогна малко. Утре. — Целува ме отново и се отправя към вратата.

Нямам представа за какво ми говори. Утре ли? Това пък какво трябва да означава?

По обяд на следващия ден така и не съм разбрала. Сигурно защото не ми остана нито една свободна секунда, за да седна и да помисля. Може би защото се наложи да търча след Мелиса през всичкото време.

Направих й поне петдесет чаши кафе, а повечето пъти тя дори не си направи труд да го изпие. Занесох й студена вода. Приготвях й сандвичи. Изпрах всички мръсни дрехи, натъпкани в куфара й. Изгладих една от белите й блузи, защото искала да я облече довечера. Всеки път, когато се опитвах да се захвана с обичайната си работа, Мелиса ме призоваваше с крясък.

Междувременно Триш стъпва на пръсти, все едно че самият Т. С. Елиът твори последния си грандиозен епос в градината. Докато бърша праха в хола, тя не откъсва очи от масата на поляната, където се е настанила Мелиса.

— Тя работи толкова упорито. — Триш поема дълбоко въздух и дръпва от цигарата си. — Невероятно интелигентно момиче е нашата Мелиса.

— Ммм — муча аз, защото нямам никакво желание за разговори.

— Да ти кажа, Саманта, не е никак лесно да влезеш да следваш право. Особено ако искаш да попаднеш в най-добрия университет! — Тя ме поглежда многозначително. — На Мелиса й се с наложило да се пребори със стотици други кандидати, за да влезе!

— Страхотно. — Забърсвам бързо телевизора. — Наистина е супер.

А тя дори не учи в най-добрия университет. Това между другото.

— Колко време ще остане? — питам аз и се надявам да не издам нетърпението си.

— Зависи. — Триш издухва облак дим. — Изпитите й са след няколко седмици, а аз й казах, че може да остане колкото пожелае!

Няколко седмици ли? Още не е минал и един ден, а тя вече ме побърква.

Прекарах следобеда в кухнята и се престорих, че започвам да оглушавам. Когато Мелиса ме вика, включвам или миксера, или радиото, или започвам да дрънча с тенджери и тигани. Ако иска нещо, да ме намери сама.

Най-сетне тя се появява на вратата на кухнята, цялата поруменяла от злоба.

— Саманта, виках те!

— Така ли? — вдигам невинно поглед от маслото, което топя, за да направя хляб. — Не съм чула.

— Трябва ми звънец или нещо такова. — Тя едва сдържа нетърпението си. — Така не може да продължава. Не мога да си прекъсвам работата.

— Какво ще желаете?

— Каната за вода е празна. Освен това искам да похапна нещо. Трябва да поддържам нивото на енергията си.

— Трябваше да донесете каната — подхвърлям спокойно аз. — Защо не си направите нещо за ядене?

— Нямам никакво време да се занимавам с такива неща, разбра ли? — сопва се Мелиса. — В момента съм подложена на огромно напрежение. Чака ме толкова работа. Изпитите наближават… ама ти нямаш никаква представа какъв е животът ми.

Поглеждам я, без да кажа и дума, поемам дълбоко дъх и се опитвам да се овладея.

— Ще ви донеса сандвич — примирявам се най-сетне аз.

— Много ти благодаря — отвръща саркастично тя, след това застава със скръстени ръце, все едно, че чака нещо.

— Какво има? — питам аз.

— Хайде. — Тя вирва брадичка. — Направи реверанс.

Какво? Тая шегува ли се?

— Няма да правя реверанс пред вас! — За малко да се изсмея.

— Правиш реверанс пред леля. И пред чичо.

— Те са ми работодатели — отвръщам през зъби аз. — Различно е. — Ако искате ми вярвайте, но ако можех да върна часовника назад, нямаше да има никакви реверанси.

— Аз живея в тази къща. — Тя отмята коса назад. — Значи и аз съм ти работодател. Длъжна си да проявяваш уважение и към мен.

Имам желание да й шибна един шамар. Ако ми беше подчинена в „Картър Спинк“, щях да я… размажа.

— Добре. — Оставям ножа. — Ще отида да попитам госпожа Гайгър. — Преди да успее да ми отговори, аз изфучавам от кухнята. Това няма да го бъде. Ако Триш застане на нейна страна, край. Напускам.

Триш не се мярка никъде, затова се отправям на втория етаж. Сърцето ми ще се пръсне. Заставам пред вратата на спалнята и чукам.

— Госпожо Гайгър? Искам да поговоря с вас.

След малко Триш отваря вратата едва-едва и наднича леко разрошена.

— Какво има, Саманта?

— Положението в момента не ми харесва — заявявам аз като се старая да говоря спокойно и любезно. — Бих искала да го обсъдим.

— Какво положение? — мръщи се тя.

— С Мелиса. И… и непрекъснатите й изисквания. Тя не ме оставя да си свърша задълженията. Поддръжката на дома ще бъде напълно изоставена, ако трябва да се занимавам с нея.

Триш май не е чула и дума от казаното.

— Виж, Саманта… не сега. — Тя ми махва разсеяно с ръка. — Ще поговорим по-късно.

Чувам Еди да ломоти нещо. Браво. Сигурно двамата правеха секс. Предполагам, че предпочита да се върне към позата си.

— Добре. — Опитвам се да прикрия разочарованието си. — Значи да продължавам както досега, така ли?

— Чакай. — Триш неочаквано ме забелязва. — Саманта, след половин час съм поканила едни приятелки да пият шампанско на терасата. Моля те, облечи си нещо друго, да не е униформата. — Тя поглежда синята престилка с нескрито неудоволствие. — Това не е най-хубавата ти дреха.

„Мама ти стара, нали ти си я избрала!“ — иска ми се да й напомня. Вместо това правя реверанс, обръщам се и побесняла влизам в стаята си.

Проклетата Триш. Проклетата Мелиса. Ако още чака сандвича си, има дълго да чака.

Затварям вратата, тръшвам се на леглото и поглеждам ръцете си, почервенели от деликатните дрехи на Мелиса.

Какво правя тук?

Усещам как ме завладява разочарование. Може би просто съм наивна, но искрено си мислех, че Триш и Еди ме уважават. Не просто като тяхна икономка, а и като човек. Само че съдейки по начина, по който Триш се държа току-що… очевидно е, че за тях не съм нищо повече от „персонал“. Трябва да се примиря, че съм една полезна придобивка, много малко повече от прахосмукачката. Идва ми да си събера багажа и да си замина.

И ето че си представям как слизам по стълбите, как отварям вратата и крясвам към Мелиса: „И между другото, аз също имам диплома по право, да не говорим, че моята е от по-престижен университет.“

Не, това е дребнаво. Още по-зле. Жалка работа.

Тръшвам се на леглото и разтривам слепоочията си. Сърцето ми започва да се успокоява и аз се овладявам.

Сама си избрах тази работа. Никой не ме е принуждавал. Може и да не беше най-разумната ми постъпка, може би дори да не остана тук завинаги. От мен зависи да се възползвам максимално от положението, докато съм тук. И отново от мен зависи да се държа като професионалистка.

Или поне… трябва да се държа професионално, доколкото ми е възможно, тъй като все още нямам представа каква е онази тава за саварини. Най-сетне призовавам силите си и се надигам от леглото. Свалям униформата, обличам рокля и се сресвам. Дори си слагам червило, за да добия по-приличен вид. След това посягам към мобилния и пускам есемес на Натаниъл.

Здрасти! Къде си? Сам.

Чакам, но отговор така и не идва. И ето че се сещам, че не съм го виждала целия следобед. Все още нямам представа за какво намекваше вчера. Една от тайните ми била излязла наяве! Каква ли е тази тайна? Срещам погледа си в огледалото и усещам как старото безпокойство започва да се връща. Не е възможно…

Искам да кажа, че той не може…

Не. Няма начин. Невъзможно. Трябва да има някакво обяснение. Винаги има обяснение.

Къщата е притихнала, докато слизам по стълбите. Нямам представа по кое време ще пристигнат приятелките на Триш, но засега от тях няма и следа. Поне ще ми остане време да сготвя. Може дори да успея да обеля зеленчуците.

Забързала съм се към кухнята, когато Натаниъл се показва на вратата. Той пък какво прави тук?

— Ето те и теб. — Прегръща ме, целува ме и ме дръпва към стълбите, а аз за пръв път откривам, че отдолу има достатъчно място, където да се скрием. — Ммм, колко ми липсваше.

— Натаниъл… — опитвам се да го отблъсна аз, но той ме притиска още по-силно. След няколко опита успявам да се измъкна от ръцете му.

— Натаниъл, трябва да сготвя. И без това съм изостанала с времето, а и трябва да сервирам напитките на някакви гости…

— Чакай. — Натаниъл ме дръпва и поглежда часовника си. — Още една минута. След това отиваме.

Вглеждам се неуверено в него и усещам несигурност.

— Натаниъл… за какво говориш?

— Докога ще се преструваш? — Той клати развеселен глава. — Наистина ли си въобразяваше, че ще скриеш от нас? Любима, ние не сме чак толкова глупави! Нали ти казах, че знаем.

Ужас! Те знаят. Какво знаят? Какво, по дяволите, са разбрали?

Преглъщам, а устата ми е пресъхнала изведнъж.

— Какво точно…

— А, не. — Натаниъл поставя пръст на устните ми. — Прекалено късно е. Има изненада за теб, независимо дали искаш или не.

— Изненада ли? — заеквам аз.

— Хайде, ела. Чакат те. Затвори очи… — Прегръща ме през кръста с едната ръка, а другата поставя над очите ми. — Ела насам… Аз ще те водя…

Докато ме води в пълния мрак, усещам, че ми прилошава от страх. Умът ми трескаво работи и се опитвам да разбера какво ли става зад гърба ми. Кой ме чака?

Моля те, Господи, нека не са се опитали да ми оправят живота. Моля те, Господи, нека да не са организирали някое мило семейно или служебно тържество. Представям си застаналия на поляната пред къщата Кетърман с проблясващите на слънцето метални рамки на очилата. Или пък Арнолд. Или дори майка ми.

— Ето я и нея! — Натаниъл ме извежда през френските прозорци и ме отвежда по стъпалата към градината. Усещам как слънцето гали лицето ми, чувам нещо като пляскане и… музика ли е това? — Така! Можеш да отвориш очи!

Не мога да отворя очи. Каквото и да става, не искам да разбирам.

— Всичко е наред! — смее се Натаниъл. — Никой няма да те ухапе! Отвори очи!

Сърцето ми блъска диво, докато отварям очи. Мигвам няколко пъти и се чудя дали не сънувам.

Какво… ама както става тук?

На огромен плакат, опънат между две дървета, е написано „Честит рожден ден, Саманта!“. Значи от него е идвал пляскащият звук. На масата в градината е постлана бяла покривка, има букет цветя и няколко бутилки шампанско. За един стол са вързани балони с надпис „Саманта“ на всеки от тях. От касетофона се носи джаз. Еди и Триш са на тревата заедно с Айрис, Еймън и Мелиса. Всички ми се усмихват, с изключение на нацупената Мелиса.

Имам чувството, че съм се озовала в някаква паралелна вселена.

— Изненада! — провикват се в един глас те. — Честит рожден ден!

Отварям уста, но не успявам да издам никакъв звук. Прекалено слисана съм, за да проговоря. Защо са решили, че имам рожден ден?

— Погледнете я само — подвиква Триш. — Тя онемя! Нали, Саманта?

— Ами… да — продължавам да заеквам аз.

— Тя нямаше представа — признава с усмивка Натаниъл.

— Честит рожден ден, миличка. — Айрис се приближава, прегръща ме силно и ме целува.

— Еди, отвори шампанското! — нарежда нетърпеливо Триш. — Хайде!

Не мога да повярвам. Какво да правя? Какво да кажа? Как да кажеш на хората, организирали парти изненада за рождения ти ден, че всъщност… нямаш?

Защо са решили, че имам рожден ден? Да не би да съм ги излъгала и да съм им дала измислена дата на раждане, докато провеждаха интервюто? Само че не си спомням да сме говорили по този въпрос…

— Шампанско за рожденичката! — Еди отваря бутилката и налива пенливото шампанско в чашите.

— Най-добри пожелание! — Еймън се приближава широко усмихнат. — Де да можеше да си видиш изражението!

— Направо невероятно! — съгласява се Триш. — А сега да вдигнем тост!

Това не може да продължава.

— Ъъъ… Господин Гайгър, госпожо Гайгър… партито е чудесно, наистина съм трогната. — Преглъщам с усилие и се насилвам да кажа: — Само че… днес нямам рожден ден.

За моя огромна изненада всички избухват в смях.

— Нали ви казах! — възкликва доволно Триш. — Тя каза, че ще отрече.

— Не е чак толкова страшно, че остаряваш с една година — успокоява ме Натаниъл с шеговита усмивка. — Трябва да приемеш фактите. Пийни си шампанско и се забавлявай.

Много съм объркана.

— Кой е казал, че ще отрека?

— Лейди Еджърли, разбира се! — грейва Триш. — Тя ни издаде малката ти тайна!

Фрея ли? Фрея ли стои зад тази работа?

— Тя… какво точно ви каза тя? — Старая се да говоря естествено. — За лейди Еджърли питам.

— Каза ми, че рожденият ти ден наближава — отвръща доволно Триш. — Предупреди ме да запазя всичко в тайна. Каква си потайна!

Не мога да повярвам, че Фрея е направила подобно нещо. Не е възможно.

— Освен това ми каза… — Триш снишава съчувствено глас, — че последният ти рожден ден бил голямо разочарование. Каза, че на този трябвало да оправим нещата. Тя беше тази, която предложи да организираме изненадата! — Триш вдига чаша. — И така, да пием за Саманта! Честит рожден ден!

— Честит рожден ден! — пригласят останалите и вдигат чаши. Не знам дали да плача, или да се смея. Може би и двете.

Поглеждам плаката и сребърните балони, които се развяват при всеки порив на вятъра, след това бутилките шампанско и усмихнатите лица около мен. Не знам какво да кажа. Просто се налага да преглътна.

— Ами… благодаря ви — отвръщам аз и се оглеждам. — Наистина е… прекрасно е.

— Съжалявам, че бях толкова рязка днес следобед — заявява весело Триш и отпива нова глътка. — В момента се борехме с балоните. Днес следобед изгубихме половината. — Тя се обръща към Еди и го дарява с изпепеляващ поглед.

— Ти някога опитвала ли си се да натъпчеш балони, пълни с хелий, в багажника на кола? — сопва й се разпалено Еди. — Да те видя как ще се справиш! Да не би да имам три ръце?

Представям си как Еди се бори с лъскавите балони, докато се опитва да ги побере в багажника на поршето, и прехапвам устни.

— Не записахме възрастта ти на балоните, Саманта — добавя тихо Триш. — Предполагам, че като жена ще оцениш жеста. — Тя вдига чашата си и ми намига съзаклятнически.

Поглеждам от наплесканото й с грим лице към месестите румени бузи на Еди и усещам, че съм искрено трогната. Значи са планирали изненадата. Писали са, плакат. Поръчвали са балони.

— Господин Гайгър… госпожо Гайгър… просто нямам думи…

— Това не е всичко! — казва Триш и кимва над рамото ми.

— Честит рожден ден… — Някакъв глас пее зад мен и след миг само се включват и останалите. Врътвам се и виждам Айрис да се приближава откъм къщата, понесла най-голямата двуетажна торта. Глазирана е в бледорозово, има захарни рози и малини, а отстрани е бодната елегантна картичка със сребърен надпис: „Скъпа Саманта, всички ти пожелаваме честит рожден ден.“

Не бях виждала такава красота. Гледам я и усещам как гърлото ми се стяга и не мога да проговоря. През целия ми живот никой не ми е правил торта за рождения ден.

— Духни свещичката — провиква се Еймън, когато песента свършва. Духвам немощно пламъка и всички започват да ръкопляскат.

— Харесва ли ти? — усмихва се Айрис.

— Прекрасна е… — преглъщам аз. — Никога не съм виждала по-красива.

— Честит рожден ден, пиленце. — Тя ме гали по ръката. — Заслужаваш я.

Айрис оставя тортата и започва да я реже, а Еди почуква по чашата си с една химикалка.

— Моля за внимание… — Качва се на терасата и си прочиства гърлото. — Саманта, всички ние много се радваме, че дойде в семейството ни. Справяш се прекрасно и ние много ценим работата ти. — Еди вдига чашата си към мен. — Ъъъ… браво, Саманта!

— Благодаря ви, господин Гайгър — отвръщам колебливо аз. Оглеждам засмените лица на фона на синьото небе и черешовите цветове. — Аз… много се радвам, че съм сред вас. Всички вие ме посрещнахте толкова топло и бяхте много мили с мен. — Господи, всеки момент ще ревна. — Не бих могла да мечтая за по-добри работодатели…

— Я престани! — размахва ръце Триш и попива очи с някаква салфетка.

— „Тя е изключителен човек“ — запява с продран глас Еди. — „Тя е изключителен човек…“

— Еди! Саманта няма да слуша тъпите ти песни! — прекъсва го Триш с пискливия си глас и продължава да попива сълзите си. — Отвори нова бутилка шампанско, за бога!

Днес е една от най-топлите вечери тази година. Докато слънцето бавно се спуска към хоризонта, ние сме приседнали на тревата, пием шампанско и си говорим. Еймън ми разказва за приятелката си, Ана, която работи в хотел в Глостър. Айрис е донесла тарталети, пълни с пилешко и подправки. Натаниъл нагласява разноцветни светлини на едно от дърветата. Мелиса заявява няколко пъти, че не може да седне с нас, защото трябва да се залавя за работа, но накрая приема още една чаша шампанско.

Небето е бездънно, леко потъмняло на свечеряване, и се усеща ароматът на орлови нокти. Музиката звучи лека и приятна, а ръката на Натаниъл е отпусната небрежно на бедрото ми. През целия си живот не съм се чувствала по-щастлива и доволна.

— Подаръците! — надига неочаквано глас Триш. — Още не сме раздали подаръците!

Тя май е изпила повече шампанско от останалите. Заклаща се неуверено към масата, започва да рови в чантата си и вади някакъв плик.

— Това е малък бонус, Саманта — казва тя, когато ми го подава. — Похарчи го за себе си.

— Благодаря ви! — отвръщам изумена аз. — Това е… невероятно мило е!

— Не ти увеличаваме заплатата — уточнява тя и ме поглежда подозрително. — Нали разбираш, че това не е увеличение на заплатата. Само за празника е.

— Разбирам — отвръщам аз и се опитвам да не се усмихна. — Много щедро, госпожо Гайгър.

— И аз имам нещо за теб. — Айрис бръква в кошницата и вади пакет, увит в кафява хартия. В него има нов комплект тави за хляб и престилка на розички. Поглеждам Айрис, не мога да се сдържа и избухвам в смях.

— Благодаря ти. Ще ми свършат добра работа.

Триш оглежда тавите неодобрително.

— Ама… Саманта вече има цял куп тави — обяснява тя и грабва едната. — Има и престилки.

— Реших да рискувам — отвръща Айрис, а в очите й танцуват искрици.

— Заповядай, Саманта. — Мелиса ми подава подаръчен комплект от „Боди шоп“, който си спомням, че съм виждала в банята на Триш.

— Благодаря — отвръщам любезно аз. — Не трябваше.

— А, Мелиса — намесва се Триш и веднага забравя за тавата за хляб. — Престани да създаваш допълнителна работа на Саманта! Не може непрекъснато да тича след теб! Не можем да си позволим да я загубим.

Забелязвам шока по лицето на Мелиса. Тя е така побесняла, сякаш Триш й е ударила шамар.

— А това е от мен — бърза да се намеси Натаниъл. Подава ми малък подарък, увит в бяла хартия, и всички се обръщат, за да видят какво е.

Разопаковам пакетчето и от него изпада красива сребърна гривна. На нея има висулка: малка дървена лъжица. Отново избухвам в смях. Първо престилка с къдрички, а сега дървена лъжица.

— Напомня ми за първия път, когато те видях — обяснява Натаниъл и се усмихва.

— Фантастична е. — Прегръщам го и го целувам. — Много ти благодаря — прошепвам на ухото му аз.

Триш ни наблюдава зорко, докато се отдръпваме един от друг.

— Ясно с какво те е привлякла Саманта — казва тя на Натаниъл. — Умението й да готви, нали?

Еймън е на терасата. Слиза при нас на тревата и ми подава бутилка вино.

— Това е от мен — обяснява той. — Не е много…

— Чудесно! — възкликвам трогната аз. — Благодаря ти, Еймън.

— И исках да ти предложа, ако някога решиш да станеш сервитьорка…

— В пъба ли? — питам учудена аз, но той клати глава.

— На частни партита. В селото си имаме организация. Не може да се нарече истински бизнес, по-скоро от време на време изниква по някоя поръчка и предлагаме на приятелите си. Така изкарваме по малко допълнителни пари, нали знаеш как е.

Предлагаме на приятелите си. Усещам как в гърдите ми се разлива приятна топлина.

— С удоволствие — усмихвам му се аз. — Благодаря ти, че си се сетил за мен.

Еймън се усмихва.

— А като минеш в пъба, с удоволствие ще те почерпя.

— Ами… ъъъ… — Поглеждам към Триш. — Може би по-късно.

— Върви! — подканва ме тя и махва с ръка. — Забавлявай се! Изобщо не мисли за работата! Ще сложа чашите в кухнята — уточнява тя. — Ти ще ги оправиш утре.

— Благодаря, госпожо Гайгър. — Насилвам се да остана сериозна. — Много сте… мила.

— И аз трябва да вървя. — Айрис става. — Лека нощ и благодаря.

— Има ли начин да те изкушим да дойдеш в кръчмата, Айрис? — пита Еймън.

— Няма да е тази вечер — усмихва се тя и лицето й заблестява от мигащите светлини на дървото. — Лека нощ, Саманта. Лека нощ, Натаниъл.

— Лека нощ, мамо.

— Лека нощ, Еймън.

— Лека нощ, Айрис.

— Лека нощ, дядо — казвам аз.

Думите излизат от устата ми, преди да успея да се спра. Стоя като замръзнала, цялата изчервена от притеснение, с надеждата никой да не забележи. Ето че Натаниъл бавно се завърта към мен. Личи, че се забавлява. Тоя, разбира се, е чул.

— Лека нощ, Мери Елън — извива вежди той.

— Лека нощ, Джон Бой — отвръщам небрежно аз.

— Аз приличам повече на Джон Бой.

— Хм. — Оглеждам го внимателно. — Добре, ти ще бъдеш Джон Бой.

Като малка много си падах по Джон Бой. Не че ще му кажа на Натаниъл.

— Хайде. — Натаниъл ми подава ръка. — Да вървим в кръчмата на Айк.

— Айк имаше магазин — извивам очи аз. — Какво знаеш ти!

Когато тръгваме към къщата, минаваме покрай Мелиса и Еди, седнали на терасата, отрупана с документи и брошури.

— Толкова е трудно — жалва се Мелиса. — Та това е решение, което ще окаже влияние върху целия ми живот. Как да разбера кое е правилното?

— Господин Гайгър — прекъсвам я аз, изпълнена с неудобство. — Исках само да ви благодаря за тази вечер. Беше наистина невероятно.

— Беше весело! — отвръща Еди.

— Приятно прекарване — намесва се Мелиса и въздиша дълбоко. — Мен ме чака работа.

— Струва си да се потрудиш, мила. — Еди я гали по ръката, за да й даде кураж. — Когато те приемат в… — Той посяга към една от брошурите и се взира в името. — „Картър Спинк“…

В първия момент не мога да помръдна.

Значи Мелиса кандидатства за работа в „Картър Спинк“?

— Това… — Старая се гласът ми да звучи естествено. — Това ли е името на фирмата, за която кандидатстваш?

— Още не знам — поглежда ме нацупена Мелиса. — Те са най-добрите. Само че конкуренцията е убийствена. Почти не приемат нови хора.

— Звучи добре — отвръща Еди и прелиства лъскавите страници и снимките по тях. — Я погледни какъв офис имат.

Докато той разглежда, аз стоя като хипнотизирана. Има снимка на фоайето. Има и снимка на етажа, на който работех. Не мога да откъсна очи, въпреки че не искам да гледам. Това е старият ми живот. Вече нямам място там. И ето на следващата страница, която Еди разгръща, трепвам изненадана.

Има моя снимка. Моя.

Снимана съм в черния костюм, седнала съм на заседателната маса задно с Кетърман, Дейвид Елдридж и някакъв гост от Щатите. Спомням си кога направиха снимката. Кетърман беше побеснял, че го прекъсват.

Толкова съм бледа. Толкова съм сериозна.

— Освен това… не знам дали искам да им посветя всичкото си време. — Мелиса дръпва страницата. — Та тези хора работят и нощем! Ами личният ми живот?

Лицето ми се вижда ясно. Очаквам всеки момент някой да се усети и да каже: „Я чакай малко…“

Никой не забелязва. Мелиса продължава да мрънка, сочи брошурата, а Еди кима. Натаниъл зяпа към небето, очевидно отегчен.

— Въпреки че плащат страшно добре… — Мелиса въздиша и отваря на нова страница.

Снимката вече не се вижда. Мен ме няма.

— Хайде да тръгваме. — Топлата ръка на Натаниъл ме подръпва.

— Добре — усмихвам му се аз. — Да вървим.