Повелителката на метлата

23

До обяд всичко е спокойно.

Както обикновено, приготвям закуска за Триш и Еди. След това пускам прахосмукачката. Накрая си слагам престилката на Айрис, вадя дъската за рязане и се захващам да изстискам портокали. Ще направя крем от натурален шоколад и портокалов сок за благотворителния обяд утре. Ще го сервирам върху карамелизирани парчета портокал и всяка порция ще бъде украсена със сребърен ангел, поръчан от каталога за коледна украса.

Идеята беше на Триш. Сега ангелчетата висят от тавана.

— Как е? — Триш влиза притеснена в кухнята. — Направи ли вече кремовете?

— Още не съм — отвръщам аз и бързо изцеждам един от портокалите. — Не се тревожете, госпожо Гайгър. Всичко е под контрол.

— Нямаш представа какво ми беше през последните дни. — Тя се хваща за главата. — Все повече хора приеха да дойдат… Налага се да променя местата…

— Всичко ще се нареди — опитвам се да я успокоя аз. — Бъдете спокойна.

— Добре. — Тя въздъхва и притиска глава с пръсти. — Права си. Ще отида да проверя пликовете с подаръците…

Не мога да повярвам колко пари пръсна Триш за обяда. Всеки път, когато я попитам дали трябва да постави бял копринен балдахин в трапезарията или да даде на всеки гост орхидея за бутониерата, тя писва:

— Всичко е за добра кауза!

Това ми напомня за нещо, което искам да я попитам от известно време.

— Ъъъ… госпожо Гайгър — започвам небрежно аз. — Ще вземете ли входна такса на гостите?

— О, не! — отвръща тя. — Това е доста дребнаво, не мислиш ли?

— А ще има ли томбола?

— Не, разбира се. — Тя сбръчква нос. — Хората ненавиждат томболите.

Не смея да й задам следващия въпрос.

— Значи… ъъъ… как ще изкарате средства за благотворителност?

В кухнята настъпва тишина. Триш замръзва на място и се ококорва.

— Леле — възкликва накрая тя.

Знаех си аз. Дори не е помислила за това. Успявам, макар и трудно, да запазя изражението на покорна икономка.

— Можем да поискаме дарения — предлагам аз. — Можем да предаваме малка торбичка, когато поднасяме кафето и бонбоните.

— Точно така, правилно. — Триш ме поглежда така, сякаш съм гений. — Това е начинът. — Въздъхва дълбоко. — Това е невероятен стрес, Саманта. Не разбирам как успяваш да запазиш спокойствие.

— Ами… не знам. — Усмихвам се, защото в този момент усещам обич към нея. Снощи, когато се върнах в къщата, имах чувството, че се прибирам у дома. Нищо, че Триш беше оставила цяла камара мръсни съдове на плота, за да се оправям с тях, когато се върна, и бележка „Саманта, моля те, лъсни сребърните прибори за утре“.

Триш излиза от кухнята и аз започвам да разбивам белтъците за крема. В този момент забелязвам някакъв непознат мъж на алеята отвън. Облечен е в дънки и блуза с три копчета, прех върлил фотоапарат на рамо. Той се скрива и аз се мръщя учудено. Може да е доставчик. Премервам кафявата захар и очаквам всеки момент да се звънне. След това продължавам да разбивам белтъците точно както Айрис ме е научила. В следващия момент забелязвам непознатия на вратата на кухнята.

Няма да си съсипя крема заради някакъв амбулантен търговец. Нека почака. Когато приключвам с разбиването на захарта и белтъците, отивам да отворя вратата.

— Какво обичате? — питам любезно аз.

Мъжът ме гледа, без да каже и дума, след това свежда поглед към сгънатия клюкарски вестник.

— Вие ли сте Саманта Суитинг? — пита най-сетне той. Поглеждам го предпазливо.

— Защо?

— Аз съм от „Челтънъм газет“. — След тези думи вади журналистическа карта. — Искам ексклузивно интервю с вас. Заглавието ще бъде „Защо избрах Котсуолдс за скривалище“. Нещо такова.

Поглеждам го глупаво.

— Ъъъ… за какво точно става въпрос?

— Не знаете ли? — Струва ми се изненадан. — Това не сте ли вие? — Обръща вестника към мен и аз усещам как стомахът ми се свива от ужас.

На снимката съм аз. Има моя снимка във вестника. Моя снимка.

Това е официалната ми снимка от „Картър Спинк“. В черен костюм съм, с прибрана коса. Над нея се мъдри заглавие: „Предпочитам да чистя тоалетни, вместо да стана партньор в «Картър Спинк».“

Какво, по дяволите, става?

С треперещи ръце дръпвам вестника от човека и преглеждам написаното.

Не мога да откъсна очи. Какъв репортаж? Още ли има? С треперещи ръце обръщам на страница 34.

Не мога да откъсна очи от страницата. Не мога да повярвам. Как е възможно… Откъде… Как са разбрали?

Някакъв блясък ме стряска и аз забелязвам, че непознатият е насочил фотоапарата си към мен.

— Престанете! — изкрещявам ужасена аз и скривам лицето си в длани.

— Може ли да те снимам с четката за тоалетна, сладурче — пита той и нагласява апарата. — В пъба ми казаха, че си ти. Супер ще се получи. — Светкавицата блясва отново и аз затварям намръщена очи.

— Не! Вие… вие грешите. — Подавам му вестника, без дори да го сгъна. — Това… т’ва не мен. Име мое Мартин. Аз не адвокат.

Журналистът ме поглежда подозрително и свежда поглед към снимката. Забелязвам, че се колебае. Доста по-различна съм сега с русата коса от едно време.

— Това не е френски акцент — решава накрая той. Прав е. Очевидно акцентите не са силната ми страна.

— Аз… наполовина белгийка. — Не смея да вдигна очи от пода. — Моля, сега чака вън. Иначе вика полиция.

— Хайде, сладурче. Изобщо не си белгийка.

— Ти върви! Ти на частна собственост. Аз съди!

Блъскам го към вратата, затварям и врътвам ключа. След това дръпвам пердето и се облягам на вратата, а сърцето ми заплашва да се пръсне. Мама му стара. Какво да правя?

Добре. Важното е да не изпадам в паника. Важното е да мисля разумно и да преценя положението.

Само че миналото ми е изтъпанчено в национален вестник. Добре, че Триш и Еди не четат този вестник. Нито пък „Челтънъм газет“. Това е просто една тъпа статия в някакъв тъп вестник и до утре всички ще са я забравили. Няма защо да им казвам. Не е нужно да си създавам неприятности. Просто ще довърша шоколадовия крем, все едно, че нищо не се е случило. Точно така. Ще отричам всичко.

Чувствам се малко по-добре, когато посягам към шоколада и започвам да го чупя на парченца.

— Саманта? Кой беше този? — Триш наднича при мен.

— Никой — отвръщам аз с усмивка. — Няма нищо. Искате ли да ви направя чаша кафе и да го донеса в градината?

Стой спокойно. Отричай всичко. Няма страшно.

Добре. Няма да стане, като отричам, защото на алеята се появяват още трима журналисти.

Минали са двайсет минути от появата на първия. Зарязвам шоколадовия крем и надничам през прозореца, обзета от ужас.

Двама мъже и едно момиче току-що се появиха. Всичките стискат фотоапарати и си приказват с първия, който сочи към кухнята. От време на време някой снима къщата. Всеки момент ще звъннат.

Това не може да продължава. Трябва ми нов план. Трябва…

Ще им отклоня вниманието. Точно така. Поне ще спечеля малко време.

Тръгвам към вратата и грабвам една от сламените шапки на Триш. След това предпазливо се измъквам и тръгвам по чакълестата пътека, а четиримата натрапници се скупчват около мен.

— Вие ли сте Саманта Суитинг? — пита един и навира касетофон пред лицето ми.

— Съжалявате ли, че се отказахте от партньорството? — пита друг.

— Казвам се Мартин — отвръщам аз, навела ниско глава. — Вие сте в грешна къща. Познавам Саманта Суитинт… тя живее… там. — Посочвам към другия край на селото.

Очаквам да хукнат, но нито един от тях не помръдва.

— Грешна къща! — повтарям отново аз. — Моля напуснете.

— Този акцент какъв е? — пита мъж с черни очила.

— Белгийски — отвръщам след секунда аз.

— Белгийски лм? — Той наднича под периферията на шапката. — Тя е — заявява убедено той. — Нед, тя е! Ела веднага.

— Тук е! Тя излезе!

— Тя е!

Чувам гласове от другата страна на улицата и за мой ужас цяла тълпа журналисти се показва, затичват се към вратата, стиснали фотоапарати и диктофони.

По дяволите. Откъде се взеха?

— Госпожице Суитинг, Ангъс Уотс. „Дейли експрес“. — Мъжът с черните очила вдига микрофон. — Какво ще посъветвате младите жени?

— Наистина ли ви е приятно да чистите тоалетни? — пита друг и навира фотоапарата си в лицето. — Какъв препарат за тоалетни ползвате?

— Престанете! — настоявам притеснена аз. — Оставете ме на мира! — Дръпвам дървената порта, за да я затворя, след това се обръщам и се затичвам по алеята към къщата. Накрая се скривам в кухнята.

Какво ще правя? Какво?

Зървам образа си в лъскавия хладилник. Поруменяла съм и имам доста налудничав вид. Да не говорим, че съм нахлупила сламената шапка на Триш.

Смъквам я от главата си и я зарязвам на масата тъкмо когато Триш нахлува в кухнята. Понесла е книгата „Елегантното парти“ и празна чаша кафе.

— Какво става, Саманта? — пита тя. — Навън става нещо.

— Така ли? — питам аз. — Май не съм забелязала.

— Прилича ми на протестно шествие. — Тя смръщва чело. — Надявам се да не са тук и утре. Протестите са много егоистична работа… — Погледът й попада на плота. — Още ли не си готова с крема? Ама, Саманта! Какво прави досега?

— Ъъъ… нищо! — преглъщам аз. — Веднага ще се заема, госпожо Гайгър. — Посягам към купата и започвам да смесвам шоколада и белтъците.

Имам чувството, че се намирам в паралелна реалност. Всичко ще излезе наяве. При това съвсем скоро. Какво да правя?

— Ти видя ли шествието? — обръща се Триш към Еди, когато той влиза в кухнята. — Точно пред портата са! Трябва да им кажем да се преместят!

— Това не е шествие — обяснява той, отваря хладилника и наднича вътре. — Журналисти са.

— Журналисти! — Триш поглежда към тях. — Какво, за бога, търсят тук?

— Може да си имаме нов съсед, някоя видна личност — предполага Еди и си сипва чаша бира. В същия момент Триш покрива устата си с ръка.

— Джоана Лъмли! Чух, че щяла да си купува имот в селото! Саманта, ти чула ли си нещо?

— Аз… ъъъ… не. — Заеквам и усещам, че лицето ми пари. Трябва да кажа нещо. Хайде! Кажи нещо! Какво да кажа?

Откъде да започна?

— Саманта, ще ми изгладиш ли тази блуза за довечера? — Мелиса се вмъква в кухнята, понесла пепитена блуза без ръкави. — И да внимаваш с яката, нали? — добавя намръщено тя. — Последната, която глади, имаше гънки.

— Ами добре. Много съжалявам — отвръщам аз. — Ако я оставите в мокрото…

— И да минеш стаята ми с прахосмукачка — продължава да нарежда тя. — Разсипах малко пудра на пода.

— Не съм сигурна дали ще ми остане време… — започвам аз.

— Намери време — сопва се тя и грабва една ябълка. — Какво става навън?

— Никой не знае — отвръща Триш силно объркана. — Решихме, че е заради Джоана Лъмли.

В същия момент на вратата се звънва. Стомахът ми се преобръща. В първия момент ми идва да изскоча през задната врата.

— Дали не са те? — възкликва Триш. — Еди, върви да видиш. Саманта, свари кафе. — Поглежда ме нетърпеливо. — Хайде, де!

Аз съм като парализирана. Трябва да кажа нещо. Трябва да им обясня. Само че устата ми не желае да се отвори.

— Саманта? — Тя ме поглежда. — Добре ли си?

Вдигам поглед с огромно усилие.

— Ъъъ… госпожо Гайгър… — Гласът ми е станал дрезгав от вълнение. — Има… има нещо… трябва…

— Мелиса! — прекъсва ме гласът на Еди. Бърза в кухнята, ухилен до уши. — Мелиса, миличка! За теб са дошли.

— За мен ли? — Мелиса вдига учудено поглед. — Как така, чичо Еди?

— От „Дейли мейл“ са. Искат да те интервюират! — Еди се обръща към Триш, грейнал от гордост. — Ти знаеше ли, че нашата Мелиса е една от най-обещаващите адвокатки в страната?

О, не, не може да бъде.

— Какво? — Триш за малко да изпусне книгата.

— Така казаха! — кима Еди. — Казаха, че може и да се изненадам, че в дома ми живее такава звезда. Аз им казах, че няма такова нещо. — Той прегръща Мелиса. — Открай време знаем, че си звезда!

— Госпожо Гайгър… — настоявам аз. Никой не ме забелязва.

— Сигурно е заради наградата, която спечелих в университета! Сигурно някой им е казал! — ахва Мелиса. — Господи! „Дейли мейл“.

— Искат да те снимат! — добавя Еди. — Искат ексклузивно интервю.

— Трябва да си сложа грим! — Мелиса е напълно объркана. — Как изглеждам?

— Веднага! — Триш отваря ръчната си чаната. — Ето ти аркансил. И червило…

На това трябва да се сложи край.

— Господин Гайтър… — прочиствам гърлото си аз. — Сигурен ли сте… искам да кажа, те за Мелиса ли попитаха…

— Нямаше нужда! — грейва Еди. — В тази къща има само един адвокат.

— Направи кафе, Саманта — нарежда остро Триш. — Използвай розовите чаши. Бързо! Измий ги!

— Работата е там, че… имам… трябва да ви кажа нещо…

— Не точно сега, Саманта! Измий чашите по-бързо! — Триш ми подава гумените ръкавици. — Ама на теб какво ти става днес?

— Те не са дошли заради Мелиса — отвръщам отчаяно аз. — Има нещо… което не съм ви казала…

Никой не ми обръща внимание. Всички се въртят около Мелиса.

— Как изглеждам? — Мелиса приглажда коса.

— Чудесно, миличка! — Триш се привежда напред. — Още малко червило… така… ще ти придаде повече цвят…

— Готова ли е за интервюто? — Непознат женски глас се разнася пред вратата и всички застиват.

— Тук сме! — Еди отваря вратата и на прага застава тъмнокоса жена на средна възраст в костюм с панталони. Веднага оглежда преценяващо кухнята.

— Ето я нашата звезда! — Еди посочва Мелиса с нескрита гордост.

— Здравейте. — Мелиса отмята коса и протяга ръка. — Аз съм Мелиса Хърст.

Жената поглежда намръщено Мелиса.

— Не е тя. За нея става въпрос. — Насочва пръст към мен.

Всички мълчаливо се обръщат към мен. Мелиса е присвила подозрително очи. Виждам, че семейство Гайгър се споглеждат.

— Това е Саманта — обяснява объркана Триш. — Тя е икономката ни.

— Вие значи сте Саманта Суитинг, нали? — жената вади бележник. — Може ли да ви задам няколко въпроса?

— Искате да интервюирате икономката? — пита Мелиса и избухва в саркастичен смях. Журналистката не й обръща никакво внимание.

— Нали вие сте Саманта Суитинг? — настоява тя.

— Аз… да — признавам най-сетне и усещам, че цялото ми лице пламти. — Само че не искам да давам интервю. Без коментар.

— Коментар ли? — Триш не разбира какво става. — За какъв коментар става дума?

— Саманта, миличка, какво става? — Еди е очевидно притеснен. — Да не си в беда?

— Те не знаят ли? — Журналистката вдига поглед от бележника. — Те нищо не знаят.

— Какво да знаем? — пита уплашено Триш. — Кажете?

— Тя пребивава нелегално в страната! — писва доволно Мелиса. — Знаех си аз! Знаех, че има нещо…

— Вашата „икономка“ е една от най-известните и скъпо платени адвокатки в Ситито. — Жената подхвърля „Дейли мейл“ на масата. — Отказала е партньорство и шестцифрена заплата, за да работи за вас.

Все едно, че някой хварля граната в кухнята. Еди се олюлява. Триш залита на високите си токчета и се подпира на облегалката на един стол. Лицето на Мелиса е като спукан балон.

— Исках да ви кажа… — Прехапвам устни и ги поглежзам. — Тъкмо щях…

Триш се кокори, докато чете заглавието във „Дейли мейл“. Отваря и затваря уста, но така и не издава звук.

— Ти си… адвокатка? — заеква най-сетне тя.

— Станала е някаква грешка! — Бузите на Мелиса са яркорозиви. — Аз съм адвокат. Аз взех награда в правния факултет. Тя е чистачка.

— Тя е получила три награди в правния факултет — посочва ме с брадичка жената. — Завършила е първа по успех във випуска.

— Ама… — Лицето на Мелиса става още по-румено. — Не е възможно.

— Тя е най-младият адвокат, на когото са предлагали да стане равноправен партньор в „Картър Спинк“… — Журналистката поглежда бележките си. — Нали така, госпожице Суитинг?

— Не! — отвръщам аз. — Искам да кажа… ами… да, нещо такова… Да ви направя ли чай? — предлагам отчаяно аз.

Никой не се интересува от чай. Струва ми се, че Мелиса ще повърне.

— Имахте ли представа, че коефициентът на интелигентност на икономката ви е 158? — Журналистката определено се наслаждава на всеки момент. — Че тя е почти гений.

— Знаех си аз, че е умна! — опитва да се защити Еди. — Веднага забелязахме! Дори й помогнахме с… — Той млъква, защото се чувства глупаво… — малко с английската граматика.

— Много съм ви задължена! — прекъсвам го бързо аз. — Наистина.

Еди дръпва кърпата за чинии и попива чело. Триш продължава да стиска стола и имам чувството, че всеки момент ще се строполи на земята.

— Нищо не разбирам. — Еди оставя кърпата със замах и се обръща към мен: — Как успя да съчетаеш правото с работата на икономка?

— Именно! — възкликва Триш и се отърсва от унеса. — Кажи! Как, за бога, успяваш да работиш като адвокат в Сити… и да минеш обучение при Мишел дьо ла Ру дьо ла Блан.

Господи! Те още ли не могат да загреят?

— Не съм истинска икономка — отвръщам отчаяно аз. — Не съм учила в „Кордон Бльо“. Мишел дьо ла Ру дьо ла Блан не съществува. Нямам представа как се нарича това нещо. — Грабвам разбивачката за трюфели, оставена настрани. — Аз… аз ви излъгах.

Нямам сили да ги погледна. Чувствам се ужасно.

— Ще ви разбера, ако поискате да напусна — мрънкам аз. — Когато поех работата, ви излъгах.

— Да напуснеш ли? — Триш е истински ужасена. — Не иска ме да напуснеш! Нали, Еди?

— В никакъв случай. — Той се зачервява още повече. — Справяш се чудесно, Саманта. Какво като си адвокат.

— „Излъгах ви“ — повтаря след мен журналистката и записва грижливо в бележника си. — Чувствате ли се виновна заради лъжата, госпожице Суитинг?

— Престанете! — настоявам аз. — Няма да има интервю.

— Госпожица Суитинг казва, че предпочита да чисти тоалетни, вместо да стане партньор в „Картър Спинк“ — продължава журналистката и се обръща към Триш: — Може ли да ми покажете въпросните тоалетни?

— Нашите тоалетни ли? — По бузите на Триш избиват червени петна и тя ме поглежда неуверено. — Ами… Наскоро не сме ремонтирали баните, но те са обзаведени от „Роял Долтън“…

— Колко са? — Журналистката вдига поглед от бележника.

— Престанете! — Стисвам отчаяно главата си. — Вижте, ще… ще направя изявление за пресата. След това искам да оставите работодателите ми на мира.

Излизам бързо от кухнята, отварям входната врата, а жената от „Дейли мейл“ ме следва. Тълпата журналисти са все още отвън. Аз ли си въобразявам или са станали повече?

— Това е Мартин — обяснява подигравателно мъжът с очилата, когато се приближавам до вратата. Не му обръщам никакво внимание.

— Дами и господа — започвам аз. — Много ще ви бъда благодарна, ако ме оставите на мира. Тук няма нищо интересно.

— Ще останете ли на работа като икономка? — провиква се дебел господин в дънки.

— Да, ще остана. — Вирвам брадичка. — Направила съм избора си, причините са лични и съм много щастлива тук.

— Ами феминизмът? — пита младо момиче. — Жените са се борили години наред, за да си извоюват равни права. Сега вие им казвате, че трябва да се върнат обратно в кухнята.

— Нямам намерение да казвам каквото и да е на жените! — отвръщам стреснато аз. — Това е моят живот.

— Но според вас няма нищо лошо в това жените да са вързани за мивката — блещи се сивокоса жена с очила.

— Не! — отвръщам стреснато аз. — Искам да кажа, напротив! Според мен… — Отговорът ми е заглушен от множество въпроси и блясък на фотоапарати.

— „Картър Спинк“ сексистки ад ли е?

— Това някаква игра ли е?

— Трябва ли жените да се отдават на кариерата си?

— Искаме да ви предложим да списвате колона за тайните на домакинската работа! — припява русо момиче в син шлифер. — Ще я наречем „Съветите на Саманта“.

— Какво? — зяпвам я аз. — Нямам никакви съвети.

— Дайте ни някоя рецепта тогава. — Тя грейва. — Кое е любимото ви ястие?

— Може ли една снимка само по престилка? — провиква се някакъв дебелак и ми намига.

— Не! — отвръщам ужасена аз. — Нямам какво повече да ви кажа! Без коментар! Вървете си!

Без да обръщам внимание на виковете „Саманта!“, аз се обръщам и побягвам с разтреперани крака по алеята.

Светът е полудял.

Втурвам се в кухнята и откривам Триш, Еди и Мелиса да четат внимателно статията в „Дейли мейл“.

— Недейте! — провиквам се аз и сърцето ми се свива. — Не го четете. Честно. Това е просто… един… глупав жълт вестник…

И тримата вдигат глави и ме поглеждат така, все едно, че съм извънземно.

— Плащали са ти по 500 лири на час? — Триш не може да овладее гласа си.

— Предложили са ти пълноправно партньорство? — Мелиса буквално е позеленяла. — И ти си отказала? Да не си полудяла?

— Недейте да четете тези глупости! — Опитвам се да грабна вестника. — Госпожо Гайгър, нека продължим както досега. Аз все още съм ви икономка…

— Ти си една от най-изтъкнатите талантливи адвокатки в страната! — Триш сочи вестника в истеричен възторг. — Така пише тук!

— Саманта? — На вратата се чука и Натаниъл влиза в кухнята, понесъл пресни картофи. — Тези ще стигнат ли за обяд?

Поглеждам го глупаво и сърцето ми се свива. Той няма представа. Той не знае нищо. Господи!

Трябваше да му кажа. Защо не му казах? Как можах да не му кажа!

— Ами ти какъв си? — пита Трит и се обръща рязко към него. — Да не би да си ядрен физик? Или таен правителствен агент?

— Моля? — Натаниъл ме поглежда любопитно, но аз нямам сили да се усмихна.

— Натаниъл…

Замълчавам, защото не мога да продължа. Натаниъл оглежда всички един по един и смръщва чело.

— Какво става тук? — пита накрая той. — Станало ли е нещо?

Никога не съм обърквала нещата така, както когато се наложи да кажа на Натаниъл. Заеквам, мълча, повтарям се и се въртя в кръг.

Натаниъл ме изслушва мълчаливо. Облегнал се е на каменна колона пред пейката, на която седя. Виждам само профила му, очертан на следобедното слънце, и не мога да разбера какво му се върти в главата.

Когато най-сетне завършвам признанието си, той бавно вдига глава. Може и да се бях надявала да се усмихне, но той остава сериозен. Никога не съм го виждала толкова строг.

— Ти си адвокат? — пита най-сетне той.

— Да — кимам засрамено аз.

— А пък аз си мислех, че си имала неприятна връзка. — Той прокарва пръсти през косата си. — Мислех, че затова не искаш да говориш за миналото. Накара ме да повярвам, че е така. Когато замина за Лондон, се притеснявах за теб. Господи!

— Съжалявам. — Мръщя се виновно. — Много съжалявам. Просто… не исках да знаеш истината.

— Защо не? — пита остро той и аз долавям болката в гласа му. — Нямаше ли ми доверие?

— Не е това! — отвръщам ужасена аз. — Разбира се, че ти имах доверие! Ако беше нещо друго… — Спирам. — Натаниъл, опитай се да ме разбереш. Когато се запознахме, просто не можех да ти кажа. Всички знаят, че ненавиждаш адвокатите. Дори имаш табела в пъба. „Забранено за адвокати!“

— Това е просто шега… — Той замахва нетърпеливо с ръка.

— Не е шега. Не съвсем. — Срещам погледа му. — Стига, Натаниъл. Ако ти бях казала, че съм адвокат от Ситито още когато се запознахме, щеше ли да се отнасяш с мен по същия начин?

Натаниъл не отговаря. Знам, че е прекалено откровен, за да отговори каквото и да е. Знае не по-зле от мен, че отговорът е „не“.

— Аз съм същият човек. — Навеждам се напред и стискам ръката му. — Дори да съм била адвокат… аз съм си все същата!

Известно време Натаниъл не ми отговаря и остава загледан в земята. Аз сдържам дъха си и отчаяно се надявам да не се отдръпне. Накрая той вдига глава с някакво подобие на усмивка.

— И колко ще ми вземеш за този разговор?

Въздъхвам облекчено. Всичко е наред. Той приема нещата.

— Ами… около хиляда лири — отвръщам небрежно аз. — Ще ти изпратя сметката.

— Саманта Суитинг, корпоративен правист. — Поглежда ме. — Не мога да си го представя.

— И аз не мога! Приключих с тази част от живота си. — Стискам силно ръката му. — Натаниъл… много съжалявам. Не исках да стане така.

— Знам. — Той също стиска ръката ми и постепенно започвам да се отпускам. Лист от лавровишнята пада в скута ми и аз автоматично го стисвам, за да усетя наситената миризма.

— И сега какво? — пита той.

— Нищо. Интересът на журналистите ще се изпари. Ще се отегчат.

Отпускам глава на рамото му и усещам как той ме прегръща и ме притиска до себе си.

— Работата ми харесва, щастлива съм в това село. Щастлива съм с теб. Искам нещата да си останат същите.