Повелителката на метлата

7

На следващата сутрин се събуждам и над главата ми е надвиснал непознат бял таван. Гледам го учудена няколко минути, след това надигам глава. Чаршафите издават странен шумящ звук. Какво става? Моите чаршафи не издават подобни звуци.

Естествено. Това са чаршафите на семейство Гайгър.

Отпускам се на възглавниците. След това ме стряска нова мисъл.

Кои са семейство Гайгър?

Мръщя се и се опитвам да си спомня. Имам чувството, че хем имам махмурлук, хем съм все още пияна. През лепкавата мъгла, обвила мозъка ми, започват да изплуват отделни моменти от вчерашния ден. Качих се на влака… точно така… имах главоболие… гара Падингтън… излязох от офиса…

Господи. Моля те, Господи, недей…

Ето че ме връхлита целият кошмар. Сякаш някой ме удря в слънчевия сплит. Писмото. Трета обединена банка. Петдесет милиона лири. Питах Гай дали все още съм на работа…

Той мълчеше…

Отпускам се на възглавницата и истината си е все същата. С кариерата ми е свършено. Вече нямам шансове да стана партньор. Сигурно съм уволнена. С всичко, което ми е познато, е свършено.

Накрая отмятам завивките и ставам. Чувствам се слаба и много замаяна. Вчера не съм хапвала нищо освен няколко бисквити сутринта.

По това време вчера бях в кухнята си и се приготвях за работа, без да имам представа какво ще се случи. В някой друг свят — в паралелна вселена — днес щях да бъда партньор в „Картър Спинк“. Щяха непрекъснато да идват поздравления. Животът ми щеше да е завършен.

Стисвам очи и се опитвам да избягам от напиращите мисли. Те всички започват с „ако“. Ако бях видяла документа по-рано… Ако бюрото ми бе по-подредено… Ако Арнолд не ми беше поверил тази задача…

Няма смисъл. Без да обръщам внимание на пулсиращата глава, пристъпвам към прозореца. Случилото се не може да се промени. Сега мога единствено да се справя с него. Докато гледам към градината, имам чувството, че всичко това не е истина. Досега целият ми живот бе разпределен по минути. И изпитите, и стажът, и усилията да се изкача нагоре към върха… мислех, че знам накъде съм се отправила.

А ето че сега се намирам в непозната стая някъде в провинцията. Кариерата ми е съсипана.

Има и още нещо. Нещо, което ме тормози. Едно последно късче от пъзела, което не мога да наместя. След малко ще се сетя.

Допирам чело на хладния прозорец и се взирам към някакъв човек, излязъл да разходи кучето си. Може би все още имам шанс да оправя нещата. Може пък положението да не е толкова зле, колкото ми се струва. Гай каза ли, че съм загубила работата си? Трябва да му се обадя и да разбера колко зле е положението. Поемам си дълбоко дъх и прокарвам пръсти през косата. Господи, вчера съвсем превъртях. Като си помисля как се държах, как избягах от офиса, как се хвърлих във влака… Все едно, че бях на друга планета. Ако семейство Гайгър не бяха толкова състрадателни…

Мислите ми прекъсват.

Семейство Гайгър.

В главата ми се въртеше нещо във връзка със семейство Гайгър. Не успявам да си спомня какво точно… нещо, което кара паниката в мен да се надига…

Поглеждам синята рокля, закачена на вратата на гардероба. Не е ли това някаква униформа с тази кръгла якичка. Защо й е…

Паниката нахлува. В главата ми зазвучава предупредителен звън. И ето че истината изплува.

Аз наистина ли приех работата като икономка?

Няколко минути оставам неподвижна. Боже господи! Какво направих? Как можах?

Сърцето ми блъска отчаяно, докато премислям трезво положението. Настанила съм се в къщата на непознато семейство и съм ги излъгала. Спала съм в тяхното легло. Облякла съм една от старите тениски на Триш. Те дори ми дадоха четка за зъби, след като измислих, че на гарата са ми откраднали багажа. Последното, което си спомням, бе, че Триш обясняваше развълнувано по телефона: „Тя е англичанка. Говори чудесен английски! Това момиче е супер. Завършила е «Кордон Бльо!»“

Трябва да си призная, че съм ги излъгала.

На вратата на стаята ми се чука и аз трепвам.

— Саманта? — Това е гласът на Триш. — Може ли да вляза?

— Ами… ъъъ… да.

Вратата се отваря и Триш се появява, облечена в бледорозов анцуг, поляла се с такова количества парфюм, че се задушавам.

— Направих ти чай — казва тя и ми подава дебела чаша. Усмихва се малко сковано. — С господин Гайгър смятаме, че трябва да се чувстваш като у дома си.

— Ами… — преглъщам нервно. — Благодаря.

Госпожо Гайгър, трябва да ви кажа нещо. Аз не съм икономка.

Кой знае защо, думите не искат да излязат от устата ми.

Триш е присвила очи, сякаш вече съжалява за любезния жест.

— Не си мисли, че ще ти нося чай всеки ден! Тъй като снощи не се чувстваше добре… — Тя посочва часовника. — Крайно време е да се обличаш. Чакаме те долу след десет минути. Обикновено закусваме нещо леко. Препечена филийка, кафе и нещо дребно. На закуска обсъждаме менюто за през деня.

— Ами… добре — отвръщам нещастно аз.

Тя затваря вратата и аз оставям чашата чай. По дяволите. Какво да правя? Какво? Какво наистина?

Добре. Успокой се. Набележи най-важните неща. Първо трябва да позвъня в офиса. Налага се да разбера колко зле е положението. Обзета от лоши предчувствия, бъркам в чантата си и вадя мобилния.

Екранът е угаснал.

Поглеждам го нещастно. Вчера бях толкова объркана, че сигурно съм забравила да го заредя. Бъркам в чантата, за да извадя зареждачката, и веднага я бодвам в контакта. Телефонът започва да се зарежда.

Чакам да се появи сигнал… само че сигнал няма. Проклетият сигнал го няма никакъв.

Започва да ме обзема паника. Как сега ще се обадя в офиса? Как ще си свърша работата? Не мога да преживея и ден без мобилния си телефон.

В този момент си спомням, че на масичка до прозореца имаше телефон. Дали да не го използвам? Отварям вратата на спалнята и надничам в коридора. Няма никой. Предпазливо се прокрадвам към масичката и грабвам слушалката. Веднага чувам сигнал свободно. Поемам си дълбоко дъх и набирам директния телефон на Арнолд. Още няма девет, но знам, че той вече е на работа.

— Кабинетът на Арнолд Савил — чувам веселия глас на секретарката му Лара.

— Лара — започвам нервно аз. — Обажда се Саманта. Саманта Суитинг.

— Саманта? — Лара е напълно слисана, а аз се свивам притеснена. — Господи! Какво става? Къде си? Всички са… — Тя се стяга.

— В момента… точно сега не съм в Лондон. Би ли ме свързала с Арнолд?

— Разбира се. Той е тук… — Зазвучава музиката на Вивалди, преди Арнолд да се обади.

— Саманта. — Прогърмява приятелският му самоуверен глас. — Мило мое момиче. Голяма каша си сътворила.

Единствено Арнолд може да нарече загуба от петдесет милиона лири „каша“. Въпреки всичко по устните ми заиграва усмивка. Представям си как е смръщил рошавите си вежди.

— Знам — отвръщам аз и се старая да вляза в тон. — Нещата не са… върхът.

— Трябва да ти кажа, че прибързаното ти изчезване вчера никак не помогна.

— Знам. Съжалявам. Просто… паникьосах се.

— Разбирам те. Остави голям хаос след себе си.

Зад веселия му глас се прокрадва нещо като стрес. Арнолд никога не се поддава на стреса. Иска ми се да се срина на пода и да се свия на топка, да заплача и да повтарям „Съжалявам!“. Само че по този начин няма да помогна. И без това се държах безкрайно непрофесионално.

— Как… как вървят нещата? — Опитвам се да се овладея. — Може ли да се направи нещо за банката?

— Малко вероятно. Те казват, че ръцете им са вързани.

— Да. — Все едно, че някакъв чук се стоварва в стомаха ми. Това е положението. Петдесетте милиона са изгубени. — Ами… застрахователите?

— Това, разбира се, е следващата стъпка. Сигурен съм, че парите ще бъдат възстановени. Само че ще има усложнения. Знаеш как е.

— Знам — прошепвам аз.

Няколко секунди и двамата мълчим. Значи новините са лоши. Усещам как ме бодва страх. Няма мърдане. Прецакала съм всичко, това е истината.

— Арнолд… — започвам аз с треперещ глас. — Нямам представа как съм могла да допусна такава… глупава грешка. Не разбирам как е възможно да се случи. Дори не си спомням да съм виждала документа на бюрото…

— Ти къде си? — прекъсва ме Арнолд.

— Аз… — Поглеждам безпомощно през прозореца. — Честно казано, не знам къде точно се намирам. Ще се върна. Връщам се веднага. — Думите започват сами да се редят. — Ще се кача на първия влак… Само след няколко часа…

— Не е много разумно. — В гласа на Арнолд се прокрадва острота, която ме стряска.

— Уволнена ли съм?

— Този въпрос все още не е обсъждан. — Струва ми се раздразнен. — Има по-важни проблеми за разрешаване.

— Разбира се. — Усещам как кръвта се качва в главата ми. — Много съжалявам. Просто… — Гърлото ми се стяга. Затварям очи и се опитвам да се овладея. — Откакто съм завършила, работя за „Картър Спинк“. Единственото ми желание…

Дори не мога да го изрека.

— Саманта. Знам, че си много талантлив правист. — Арнолд въздиша. — Никой не се съмнява в това.

— Само че допуснах грешка.

Чувам някакво бумтене по линията. Оказва се собственият ми пулс, който отеква в ушите ми.

— Саманта, ще направя всичко по силите си. Отсега мога да ти кажа, че днес ще има съвещание, за да решим съдбата ти.

— И според теб не бива да идвам. — Прехапвам устни.

— В момента ще стане още по-зле. Стой където си. Остави останалото на мен. — Арнолд се колебае, а след това гласът му става по-груб. — Ще направя всичко по силите си, Саманта. Обещавам.

— Ще чакам — отвръщам тихо аз. — Много ти благодаря… — Само че той вече е затворил. Оставям бавно слушалката.

Никога досега не съм се чувствала толкова безпомощна. Представям си ги насядали около масата в конферентната зала. Арнолд. Кетърман. Може би дори Гай. Обмислят дали да ми дадат втори шанс.

Трябва да мисля положително. Все още има шанс. Ако Арнолд е на моя страна, останалите…

— Супермомиче.

Стряскам се, когато чувам гласа на Триш.

— Аз, разбира се, ще проверя препоръките й. Джилиан, знаеш, че преценката ми за хората е безпогрешна. Мен не можеш лесно да ме излъжеш…

Триш се появява в коридора, стиснала мобилен до ухото си и аз бързо отстъпвам от другия телефон.

— Саманта! — възкликва изненадано тя. — Какво правиш? Още ли не си облечена? Хайде, бързо! — Тя се отдалечава и аз припвам към стаята. Затварям вратата и се поглеждам в огледалото.

Усещам, че ми е зле.

Даже много ми е зле. Как ли ще реагират семейство Гайгър, когато разберат, че съм измамница? Какво ще стане, когато научат, че не съм завършила „Кордон Бльо“, че не съм работила като икономка, че просто е трябвало да пренощувам някъде.

Представям си как ме прогонват от къщата. Ще се почувстват използвани. Може дори да се обадят в полицията. Ще ме арестуват. Господи! Това ще бъде ужасно неприятно.

Но аз нямах друга възможност. Можех ли…

Можех ли…

Грабвам синята униформа, докато умът ми се стрелка объркано.

Те бяха толкова мили, приютиха ме, настаниха ме. А и в момента нямам друга работа. Така поне ще има нещо друго, за което да мисля, ще се занимавам с домакинска работа…

Бързо вземам решение.

За един ден ще се справя. Не може да е чак толкова сложно. Ще им препека по една филийка, ще избърша прахта и каквото още трябва да се свърши. Това ще бъде благодарността ми. Щом се чуя отново с Арнолд, ще измисля някакво извинение, за да се измъкна. Така семейство Гайгър дори няма да разберат, че не съм истинска икономка.

Навличам бързо униформата и се сресвам. След това се изправям пред огледалото.

— Добро утро, госпожо Гайгър — поздравявам аз отражението си. — Ами… ъъъ… как искате да избърша прахта в хола?

Добре. Всичко ще бъде наред.

Докато слизам по стълбите, господин и госпожа Гайгър са застанали долу и ме наблюдават. Никога досега не съм се чувствала по-притеснена.

Аз съм икономка. Трябва да се държа като икономка.

— Добре дошла, Саманта! — поздравява ме Еди, когато слизам. — Наспа ли се?

— Да, господин Гайгър, благодаря ви — отвръщам скромно аз.

— Чудесно. — Еди се залюлява на пети. Струва ми се малко притеснен. Доколкото забелязвам, те и двамата са притеснени. И гримът, и скъпите дрехи крият някакво чувство на неловкост.

Приближавам се до канапето и оправям смачкана възглавница, все едно, че знам отлично какво правя.

— Сигурно ще искаш да огледаш кухнята — предлага весело Триш.

— Разбира се! — заявявам аз със самоуверена усмивка. — Нямам търпение.

Това е просто една кухня. Става въпрос за един-единствен ден. Трябва да се справя.

Триш ме повежда към просторната кухня от кленово дърво и този път аз се оглеждам по-внимателно, за да обърна внимание на всичко. Някакъв огромен уред е поставен в лявата част на плота от гранит. Вградени са няколко фурни. Накъдето и да се завъртя, виждам хромирани джаджи. Тенджери и тигани с най-различни размери висят над печката.

Нямам никаква представа кое за какво се използва.

— Предполагам, че ще искаш да подредиш всичко както ще ти бъде удобно — замахва с ръка Триш. — Променяй както прецениш. Вкарай всичко вред. Ти си професионалистка.

И двамата ме наблюдават, изпълнени с очакване.

— Разбира се — отвръщам делово аз. — Очевидно всеки си има… система. Това, например, не трябва да бъде тук. — Посочвам първата джаджа, попаднала пред погледа ми. — Ще трябва да я преместя.

— Наистина ли? — Триш ме гледа като хипнотизирана. — Защо?

Настъпва мълчание. Дори Еди ми се струва любопитен.

— Теория за… ергономията в кухнята — импровизирам аз. — Значи искате препечена филийка за закуска — променям бързо темата.

— И за двамата — уточнява Триш. — И кафе с обезмаслено мляко.

— Веднага — усмихвам се аз и усещам как ме залива облекчение.

Мога да препека филийки. Веднъж използвах нещото, наречено тостер.

— Ще ги донеса след малко — добавям аз в опит да ги накарам да излязат. — Да ви сервирам ли в трапезарията?

В антрето се разнася трясък.

— Това е вестникът — обяснява Триш. — Да, Саманта, сервирай в трапезарията. Използвай синия порцелан. — Тя излиза забързано, обаче Еди се застоява.

— Знаеш ли, реших нещо друго. — Той ми се усмихва доволно. — Забрави препечените филийки, Саманта. Ще похапна от прословутите ти яйца по бенедиктински. Да знаеш, че още от снощи нямам търпение да ги пробвам.

Снощи ли? Какво съм казала снощи… Господи! Яйца по бенедиктински. Специалитетът, който приготвям за лорд Еджърли. Къде ми е бил умът? Дори не знам какво означават яйца по бенедиктински.

— Вие… сигурен ли сте? — успявам да попитам сковано аз.

— Как мога да пропусна специалитета ти? А и това е любимата ми закуска. — Еди потрива доволно корема си. — Най-вкусните яйца по бенедиктински, които съм пробвал, ми сервираха в „Карлайл“ в Ню Йорк, но съм готов да се обзаложа, че твоите ще са дори по-вкусни!

— Не съм сигурна! — Призовавам цялата си воля, за да се усмихна.

Защо, по дяволите, казах, че мога да правя яйца по бенедиктински?

Добре… запази спокойствие. Не може да е чак толкова сложно. Яйца и… още нещо.

Еди се е облегнал на гранитния плот и чака нетърпеливо. Обзема ме неприятното подозрение, че чака да започна да готвя. Неуверено дръпвам лъскав тиган и в този момент Триш влетява, стиснала вестника. Поглежда ме с огромен интерес.

— Защо ти е уредът за варене на аспержи на пара, Саманта?

По дяволите.

— Просто исках да… да го огледам. Точно така. — Кимам отривисто, все едно, че тиганът е потвърдил подозренията ми, а сетне го връщам на мястото му.

Става ми все по-топло. Нямам представа откъде да започна. Дали първо да счупя яйцата? Дали да ги сваря? Може би трябва да ги хвърля в стената.

— Ето ги яйцата. — Еди оставя огромна кутия на плота и вдига капака. — Предполагам, че са достатъчно.

Поглеждам редиците кафяви яйца и отново започва да ми се вие свят. Къде ми е умът? Не мога да направя проклетите яйца по бенедиктински. Не мога да направя закуска на тези хора. Налага се да разясня какво е положението.

Обръщам се и си поемам дълбоко дъх.

— Господин Гайгър… госпожо Гайгър…

— Яйца ли? — прекъсва ме гласът на Триш. — Еди, не можеш да ядеш яйца! Не помниш ли какво ти каза лекарят? — Тя ме поглежда с присвити очи. — Какво те накара да направиш, Саманта? Да ги свариш ли?

— Ами… господин Гайгър помоли за яйца по бенедиктински. Само че работата е там, че…

— Ще ям каквото ми се яде! — опитва се да протестира Еди.

— Лекарят му е дал схема, по която да се храни. — Триш дърпа ожесточено от цигарата си. — Тази сутрин вече изяде купичка корн флейкс!

— Бях гладен! — оплаква се Еди. — Ти пък изяде кроасан с шоколад!

Триш ахва, все едно, че я е ударил. По бузите й избиват червени петна. Известно време не може да каже и дума.

— И двамата ще пием по чаша кафе, Саманта — заявява тя накрая. — Сервирай го в хола. Използвай розовия сервиз. Тръгвай, Еди. — Тя излиза, без да даде възможност на друг да каже и дума.

Оглеждам празната кухня и не знам дали да плача, или да се смея. Това е пълен абсурд. Не мога да продължавам с този панаир. Трябва да престана веднага. Тръгвам решително към хола. В този момент спирам. Иззад затворената врата долита иронизителен писък, защото Триш е погнала Еди, а той мърмори нещо неразбираемо.

Бързо се скривам в кухнята и пускам чайника. Май е по-лесно да направя кафе.

След десет минути съм подредила на сребърен поднос розов порцеланов чайник, розови чашки, сметана, захар и дискретно букетче розови цветя, които набрах от саксията на кухненския прозорец. Гордея се с постижението си.

Пристъпвам към вратата на хола, оставям подноса на масата в антрето и чукам предпазливо.

— Влез! — провиква се Триш.

Когато влизам, тя се е настанила на стол до прозореца, разлиства някакво списание, поставено под доста изкривен ъгъл. Еди е в другия край на стаята и разглежда дървената резба.

— Благодаря ти, Саманта. — Триш кима мило с глава, докато наливам кафето. — Засега няма друго.

Имам чувството, че съм част от някаква черна комедия, в която героите са облечени в розови одежди за йога и пуловери за голф.

— Ъъъ… много добре, госпожо — опитвам се да вляза в ролята си аз. След това, без да мисля, правя реверанс.

Възцарява се мълчание. И двамата от семейство Гайгър ме зяпват удивени.

— Саманта… ти реверанс ли направи току-що? — пита най-сетне Триш.

Аз я зяпам като закована.

Ама къде ми е умът? Защо ми беше да правя реверанс? Тя ще реши, че ми се пишка. Икономките не правят реверанси. А и това да не е кралската резиденция!

Те продължават да се пулят. Трябва да измисля нещо.

— Семейство Еджърли настояваха… да правя реверанс. — Цялата се напрягам. — Просто съм свикнала. Моля да ме извините, госпожо. Няма да се повтори.

Триш продължава да се кокори и имам чувството, че очите й ще изхвръкнат. След това присвива очи, сякаш се опитва да разбере какво става.

Ето, тя разбра, че съм мошеничка, и сигурно…

— Харесва ми — решава накрая тя и кима доволно. — Да, харесва ми. И тук можеш да правиш реверанс.

Какво?

Какво трябва да правя?

Та ние живеем в двайсет и първи век. Да не би току-що да ме накараха да правя реверанси пред жена на име Триш?

Поемам си дъх, готова да протестирам, след това стискам устни. Няма значение. Това просто не е истина. За един ден ще трябва да се примиря с реверансите.