Преродена любов

10.

— Аз ще се погрижа за това.

Когато Ноуан проговори, групата догени, зад които се беше промъкнала, се обърнаха подобно на ято птици, всички едновременно. В скромното помещение за персонала имаше както мъже, така и жени, като всеки беше облечен подобаващо за длъжността си, била тя на готвач, чистач, пекар или иконом. Откри ги, когато излезе да се разхожда безцелно из къщата, и нямаше как да не се възползва от възможността.

Онзи, който отговаряше за останалите, Фриц Пърлмутър, изглеждаше, сякаш бе на път да припадне. Но пък преди толкова години той беше доген на баща й и му беше особено трудно да приеме, че тя се поставя в позицията на слугиня.

— Благородна господарке...

— Ноуан. Сега името ми е Ноуан. Моля, обръщайте се към мен единствено по този начин. И както вече казах, аз ще се погрижа за прането в тренировъчния център.

Където и да се намираше той.

Истината беше, че предишната нощ онази рокля беше истинска благословия за нея, задачата ангажираше ръцете й и й даваше нещо, върху което да се съсредоточи, а часовете се нижеха неусетно. Някога в Другата страна беше същото, единствено ръчният труд й носеше утеха и придаваше смисъл на съществуването й.

Как й липсваше да има цел.

Вярно, че пристигна тук, за да служи на Пейн, но тя не го желаеше. А също и за да се опита да установи някаква връзка с дъщеря си, но тя съвсем скоро се беше обвързала и в момента имаше други грижи. Освен това се надяваше тук да намери някакъв покой, но вместо това безделието беше на път да я доведе до лудост.

И това беше, преди тази сутрин за малко да се натъкне на Тормент.

Той поне беше прибрал роклята. Нямаше я на мястото, където я бе окачила, след като той бе отговорил така рязко на почукването й...

Изведнъж забеляза, че икономът я наблюдава очаквателно, като че бе казал нещо, изискващо отговор.

— Моля, заведете ме долу и ми обяснете какво трябва да се прави.

Ако се съдеше по начина, по който старото му и сбръчкано лице посърна още повече, явно не такъв отговор очакваше.

— Господарке.

— Ноуан. И ще бъде ли възможно вие или някой друг от персонала да ме заведете веднага?

Събралата се група придоби толкова разтревожен вид, все едно слуховете за пропадането на небето внезапно се бяха оказали истина.

— Благодаря — каза тя на иконома — за сътрудничеството ви.

Очевидно вече наясно, че няма да спечели спора, главният доген се поклони ниско.

— Но разбира се, че ще го направя, гос. Но.

Когато той не успя да произнесе правилно името й, като че подобаващото обръщение «господарке» напираше да изникне първо от устата му, на нея й дожаля.

— Изключително отзивчив сте — промърмори тя. — А сега да вървим.

След като отпрати останалите, той я изведе от помещението за персонала, минаха през кухнята към фоайето и се озоваха пред една врата, която досега не беше виждала. Докато вървяха, тя си припомни каква беше като млада — надменна дъщеря от знатен род, която отказваше да нареже месото в чинията си, да среши собствената си коса или да се облече сама. Какво прахосничество. Поне сега, когато вече не беше никоя и не притежаваше нищо, знаеше как да изживява смислено дните си — в труд. Трудът беше ключът.

— Ще минем от тук — обясни икономът, докато държеше широко отворена скритата под главното стълбище врата. — Позволете да ви кажа кода.

— Благодаря — тя го повтори, като се постара да го запомни.

Докато следваше догена в дългото и тясно пространство на подземния тунел, си мислеше, че ако ще живее тук, трябва да се занимава с домакинска работа, дори това да обиждаше догените, братята и техните жени. По-добре така, отколкото да обитава затвора на собствените си мисли.

Излязоха от тунела през задната стена на един килер и се озоваха в квадратна стая с бюро, метални шкафове и стъклена врата.

Догенът прочисти гърло.

— Тук се намират тренировъчният център и клиниката. Разполагаме с класни стаи, спортна зала, съблекални, фитнес салон, зона за физиотерапия и басейн, както и много други удобства. Има персонал, който се грижи за основното почистване на всеки сектор — той произнесе това строго, сякаш за да подчертае, че независимо дали тя е гост на краля, няма да й бъде позволено да му обърква графика. — Само че прислужницата, която се грижеше за прането, е на легло, тъй като е бременна и за нея вече не е безопасно да стои на крака. Моля, насам.

Той задържа отворена стъклената врата и двамата излязоха в коридора, откъдето се запътиха към двойни врати, водещи в помещение, оборудвано точно като пералнята в главната сграда. През следващите двайсет минути й беше напомнено как да използва машините, а после догенът я запозна с плана на цялото съоръжение, за да е наясно откъде да взема кошовете с пране и къде да връща изпраното.

А после, след напрегнато мълчание и още по-сковано сбогуване, най-накрая беше дарена с блажена самота.

Застанала насред помещението, заобиколена от перални и сушилни машини и от маси за сгъване и гладене, тя затвори очи и пое дълбоко въздух.

О, това прекрасно уединение и безценният товар на задълженията, легнал на плещите й. През следващите шест часа нямаше за какво друго да мисли освен за кърпи и чаршафи — издирването им, поставянето им в пералнята, сгъването им, връщането им по нужните места.

Нямаше място за миналото, нямаше място за скръб. Само работа.

Хвана един кош на колелца, избута го в коридора и започна обиколката си, като първо мина през клиниката, и се върна обратно в пералното помещение чак когато в количката й не беше останало повече място. След като зареди първата партида в голямата пералня, тя пое на нова обиколка, като този път се насочи към съблекалнята, където откри цяла планина от неща за пране. Бяха нужни два курса, за да откара всички тези кърпи, и тя ги струпа на огромна купчина в центъра на помещението до сифона на сивия бетонен под.

Последната й спирка беше в далечния край на коридора вляво, където се намираше басейнът. Колелата на количката издаваха тих свистящ звук при движението си, а краката й се тътреха неравномерно. Това, че се бе хванала за дръжката на количката, й даваше допълнителна опора и й позволяваше да върви по-бързо.

Когато чу откъм басейна да се носи музика, тя забави крачка. После спря.

Звучащата мелодия я обърка, защото всички членове на Братството и техните жени бяха излезли. Освен ако някой не бе забравил музиката пусната след престоя си в басейна.

Тя влезе в преддверието, облицовано с мозайка, изобразяваща фигурите на атлетични мъже, и я посрещна плътна преграда от топлина и влага, като че върху нея се спусна дебела кадифена завеса. Въздухът беше изпълнен със странен аромат на химикали и тя се почуди какво ли добавяха към водата. В Другата страна всичко оставаше чисто и свежо за постоянно, но знаеше, че тук не е така.

Остави контейнера в преддверието и се насочи към голямото, пусто помещение. Протегна се и докосна топлите плочки, покриващи стените, плъзна пръсти по синьото небе и ширналите се зелени полета, но пропусна телата на мъжете, носещи препаски, с техните лъкове и рапири.

Обожаваше водата. Нейната ефирна лекота, облекчението, което даваше на болния й крак, усещането за краткотрайна свобода.

— О... Боже. — ахна тя, щом зави зад ъгъла.

Басейнът имаше четири пъти по-големи размери от най-голямата баня в Другата страна и водата беше с искрящо син цвят — вероятно заради плочките, покриващи вътрешността му. По цялата му дължина имаше черни линии, които очертаваха коридорите, а по периферията му бяха изписани цифри, очевидно обозначаващи дълбочината. Таванът имаше формата на купол и също беше облицован с мозайка, а покрай стените бяха наредени пейки, осигуряващи места за сядане. Музиката тук беше по-силна заради ехото, но не прекалено, и нежната мелодия приятно отекваше.

Тъй като беше сама, не можа да се въздържи да не пробва температурата на водата с голото си стъпало.

Изкушаваща. Така изкушаваща.

Но вместо да се поддаде, тя се съсредоточи върху задълженията си да се върне обратно при количката си, да я избута до големия плетен кош и да прехвърли в нея влажните хавлиени кърпи, тежащи колкото собственото й тяло.

Когато се обърна да си върви, тя спря и отново отправи поглед към водата.

Нямаше как пералната машина да е приключила с първото пране. Според индикацията оставаха поне още четирийсет и пет минути.

Погледна към окачения на стената часовник.

Може би само няколко минути в басейна, реши тя. Щеше да облекчи болките в долната част на тялото й, а и още известно време не се налагаше да върши нещо.

Взе една суха кърпа и отново погледна в преддверието. После надникна и в коридора. Наоколо нямаше никого. Тъкмо сега беше моментът. Целият персонал беше зает да почиства втория етаж на имението, тъй като това трябваше да се свърши между Първото и Последното хранене. А поне за момента в клиниката нямаше пациенти.

Трябваше да действа бързо.

Изкуцука обратно до плитката част, свали качулката, развърза робата си и я съблече, като остана по долната си риза. След кратко колебание свали и нея — трябваше да си носи резервна, ако възнамеряваше да прави това отново. По-добре беше да запази целомъдрие.

Докато сгъваше дрехите си, целенасочено се взираше в усукания си пищял, като проследяваше с поглед дебелите белези, които оформяха върху плътта й карта, състояща се от планини и низини. Някога кракът й функционираше прекрасно и беше красив, сякаш нарисуван от художник. Сега служеше като символ на това, коя и какво бе тя, знак за падението, което я бе направило низка. и с течение на времето по-добра.

За щастие, стълбите имаха метални перила и тя се улови с едната си ръка за тях, за да запази равновесие, докато бавно пристъпваше в топлата вода. С другата си ръка хвана тежката си плитка, нави я на върха на главата си и подпъхна свободния й край така, че кокът да остане на мястото си.

И после... се плъзна във водата.

Затвори блажено очи и се отдаде на безтегловността, водата галеше нежно кожата й, тялото й се носеше кротко в прегръдката на басейна. Когато доплува до центъра, тя се отказа от решението си да не мокри косите си и се обърна по гръб, движейки ръцете си в кръг, за да продължи да се носи по повърхността.

За кратък миг допусна да почувства удоволствие, отвори портите на сетивата си.

И беше. хубаво.

След като бе оставен в имението за през нощта и не беше включен в бойния график, Тор стоеше затворен вътре и страдаше от махмурлук — трите възможно най-подходящи предпоставки за лошо настроение.

Добрата новина беше, че тъй като повечето обитатели на къщата бяха или излезли, или се канеха да излязат по собствените си дела, поне нямаше да разлива отровата си върху останалите.

Запъти се към тренировъчния център, облечен единствено в банския си костюм. Беше чувал, че в повечето случаи махмурлукът се причинява от дехидратация, и затова реши не само да се гмурне в басейна, но и да отнесе там малко напитки. Ето на, грижеше се за здравето си.

Какво беше грабнал? О, добре, водка — изборът мигом му допадна, а и изглеждаше като вода.

Поспря в тунела, отпи от любимата на Ви водка «Грей Гус» и преглътна.

По дяволите. Звукът от удара на ботушите на Джон в пода беше нещо, което нямаше да забрави никога, подобно на някакъв прокълнат злокобен гонг. Също както и сочещия към него пръст.

Време беше за нова глътка. Хей, защо не и още една?

Поднови пътешествието си към нещо, което вероятно щеше да прерасне в парти с удавяне, и осъзна, че представляваше движещо се клише. Беше виждал братята си в подобна форма от време на време, с вкиснато настроение, замъглено съзнание, стиснали бутилка в ръка. Но преди да му бяха отнели Уелси, никога не проумяваше причината за това. Сега я разбираше, и още как.

Правиш каквото е по силите ти, за да накараш часовете да изтекат. А нощите, в които не можеш да излезеш и да се биеш, са най-тежки, ако не се брои времето, когато ти предстои цял ден, изпълнен със светлина, правещ напускането на къщата немислимо. Такава перспектива беше дори по-злочеста.

Когато излезе от офиса и се насочи към басейна, почувства облекчение, че няма да се налага да следи за изражението на лицето си, да подбира думите си или да прикрива лошото си настроение.

Бутна вратата към преддверието и кръвното му налягане мигом се понижи, когато го обгърна гостоприемният топъл въздух, идващ отвътре. Музиката също помогна: от колоните звучеше добрият стар албум «The Joshua Tree» на U2.

Първият знак за нещо нередно беше купчината парцали откъм плитката страна на басейна. И ако не наблягаше така усърдно на алкохола, сигурно би събрал две и две, преди да...

По гръб, в центъра на басейна, лежеше жена, голите й гърди лъщяха от водата, а зърната стърчаха в топлия въздух, главата й беше отпусната назад.

По дяволите!

Трудно беше да се каже какво произведе повече шум: бутилката водка ударила пода. или разплискването на водата, когато Ноуан подскочи и направи опит да се прикрие, като същевременно се мъчеше да задържи глава над повърхността.

Тор се обърна и затули очи с длани.

При завъртането едно парче счупено стъкло се заби в голото му стъпало, а болката го накара да изгуби равновесие — не, че му беше нужна кой знае каква помощ за това след изгълтаното количество алкохол. Протегна ръка, за да се опре в покрития с плочки под, и в крайна сметка поряза и дясната си длан.

— По дяволите! — изрева той и я тръсна, за да се отърве от стъклата.

Претърколи се по гръб, а Ноуан се запрепъва навън от водата и загърна робата около голата си плът. Дългата плитка увисна на гърба й, докато наместваше качулката на мястото й.

Тор изруга още веднъж и вдигна ръка към лицето си, за да огледа порязването. Страхотно. Точно в центъра на дланта, с която държеше кинжала, раната бе с дължина пет сантиметра и поне два милиметра дълбочина.

Само бог знаеше какво бе причинил на стъпалото си.

— Не знаех, че си тук — промърмори, без да вдига очи и да поглежда към нея. — Съжалявам.

С крайчеца на окото си забеляза, че Ноуан се приближава, а под робата й се подаваха босите й стъпала.

— Недей да идваш по-близо — кресна й той. — Навсякъде има стъкла.

— Веднага се връщам.

— Страхотно — изръмжа Тор и вдигна стъпалото си да го огледа.

Фантастично. По-голяма рана. По-дълбока. Кървяща по-обилно. И от нея все още стърчеше парче от бутилката.

Изпъшка, хвана малкото триъгълно стъкло и го измъкна навън. Кръвта му върху него беше яркочервена и той го завъртя в различни посоки, наблюдавайки как пречупва светлината.

— Да не би да обмисляш възможността да станеш хирург?

Тор вдигна поглед към Мани Манело, човешки хирург и хелрен на близначката на Ви. Беше дошъл с комплект за първа помощ, както и с типичното си поведение «Аз ръководя света».

Какво им ставаше на хирурзите? Бяха почти толкова лоши като воините. Или кралете.

Човекът приклекна до него.

— Кървиш.

— Без майтап.

Точно се чудеше къде е отишла Ноуан, когато жената се появи с метла, кофа за боклук и лопата. Без да поглежда към него или човека, тя започна да мете старателно.

Поне си беше обула обувки.

Исусе Христе... Наистина беше чисто гола.

Докато Манело преглеждаше ранената му ръка, а после му постави местна упойка и започна да прави шевове, Тор следеше жената с ъгълчето на окото си — нямаше как да я зяпа директно. Особено след.

Исусе. ама наистина чисто гола.

Добре, беше време да спре да мисли за това.

Съсредоточи се върху накуцването й и му направи впечатление, че е особено изявено. Почуди се дали не се беше наранила, докато бе бързала да излезе от басейна и да се облече.

Беше я виждал обхваната от паника и преди. Но само веднъж.

Случи се в нощта, когато я измъкнаха от онзи симпат.

Той уби мръсника. Застреля похитителя й право в главата и го повали на земята като чувал с картофи. После двамата с Дариъс я натовариха в каретата и поеха към семейния й дом. Планът беше да я върнат на семейството й. Да я отведат при близките й. Да я предадат на онези, които бяха длъжни да й помогнат да се възстанови.

Само че когато приближиха до имението, тя изскочи от каретата, въпреки че конете препускаха. И той никога не успя да забрави как се носеше през полето в онази бяла нощница, бягаше, сякаш я преследваха, макар с похитителя й да беше свършено.

Беше наясно, че е бременна. Затова бе побягнала.

Още тогава накуцваше.

Това беше единственият й опит да избяга. Е, до случая след раждането, когато успя.

Боже. Ужасно се притесняваше за нея през онези няколко месеца, които прекараха заедно в дома на Дариъс. Опитът му с жени от каквато и да било класа беше буквално нулев. Да, беше израснал около тях, докато беше с майка си, но само като дете и претранс. В мига щом премина преобразяването, го изтръгнаха от дома му и го захвърлиха в лагера на Блъдлетър, където действаше законът «Плувай или потъни», а там беше твърде ангажиран да се опитва да оцелее, че да го е грижа за фусти.

В онзи момент все още дори не се беше срещал лично с Уелси. Думата му към нея се дължеше на ангажимент, поет от майка му, когато той беше едва двайсет и пет годишен и преди тя дори да е била родена.

Той потръпна и изсъска, а Манело вдигна поглед от иглата си.

— Съжалявам. Нужен ли ти е още лидокаин?

— Добре съм.

Качулката на Ноуан се размести, когато тя рязко го стрелна с очи. След миг поднови метенето.

Може би алкохолът си казваше думата, но внезапно престана да си прави труда да се прикрива. Позволи си да наблюдава жената съвсем открито, докато добрият лекар се трудеше върху дланта му.

— Знаеш ли какво, ще се наложи да ти дам патерица — промърмори Манело.

— Ако ми кажете от какво се нуждаете — обади се тихо Ноуан, — ще ви го донеса.

— Идеално. Иди в стаята с оборудването в другия край на спортната зала. В кабинета по физиотерапия ще намериш...

Докато хирургът и даваше инструкции, Ноуан кимаше, а качулката й се движеше нагоре-надолу. По някаква причина Тор се опита да си представи лицето й, но образът беше неясен. Не я беше виждал както трябва от векове. Зърването преди малко не се броеше, защото се случи от голямо разстояние. А когато се разкри пред него и Хекс точно преди церемонията по обвързването, той беше твърде разтърсен, че да й обърне достатъчно внимание.

Но имаше руса коса, това го знаеше. И винаги беше предпочитала да се крие в сенките — или поне така правеше в хижата на Дариъс. Тогава също не желаеше да бъде гледана.

— Добре, няма страшно — отсъди Манело, докато проверяваше шевовете. — Да сложим превръзка и да се захващаме със следващата рана.

Ноуан се върна точно когато хирургът залепваше края на бинта.

— Можеш да гледаш, ако желаеш.

Тор се намръщи озадачено, преди да осъзнае, че Манело се е обърнал към Ноуан. Тя стоеше неуверено на мястото си и сякаш качулката й предаваше изражението й, защото сега личеше, че е разтревожена.

— Трябва да те предупредя обаче — Манело насочи вниманието си към стъпалото. — Раната тук е по-лоша от тази на ръката, но дланта е по-важна, защото му е нужна за битките.

Ноуан се поколеба, а Тор вдигна рамене.

— Можеш да гледаш колкото си искаш, стига стомахът ти да е способен да го понесе.

Тя заобиколи и застана зад лекаря, като скръсти ръце и ги пъхна в ръкавите на робата си, така че заприлича на религиозна статуя. Само дето беше съвсем жива — когато той потръпна, щом иглата на спринцовката с упойката потъна в плътта му, тя като че ли също трепна.

Сякаш това, че той изпитва болка, я вълнуваше.

Тор отмести поглед, докато траеше процедурата.

— Добре, готов си — обяви Манело след известно време. — И преди да си попитал, ще ти кажа: «Да, най-вероятно». Като се има предвид колко бързо зарастват раните ви, би трябвало да си във форма до утре вечер. За бога, та вие сте като автомобили — смачкват ви, отивате в сервиза и в следващия момент сте обратно на пътя. На хората им отнема толкова дълго да се възстановят.

Аха, да бе. Тор не се чувстваше съвсем като Додж Рам*. Изтощението, което изпитваше, означаваше, че трябва да се храни, а от това следваше, че на такива относително малки наранявания им трябваше повече време, за да заздравеят.

[* Мощен пикап, производство на компанията «Крайслер». — Бел.ред.]

Като се изключеше онзи единствен път със Селена, не се беше докосвал до вена от...

И после двамата с Ноуан останаха сами.

Не. Без такива. Нямаше нужда да отваря тази врата.

— Не стъпвай на този крак — нареди му хирургът, докато сваляше ръкавиците. — Поне до сутринта. И никакво плуване.

— Няма проблем — особено след случилото се. След онова, което видя да се носи насред проклетия басейн, може би никога вече нямаше да влезе в него. В който и да е басейн впрочем.

Единственото, заради което ситуацията не се превърна в пълна трагедия, беше фактът, че от негова страна нямаше нищо сексуално. Да, шокира се, но това не значеше. че иска да я оправи или нещо такова.

— Един въпрос — заговори лекарят, като се изправи и протегна ръка.

— Какъв?

— Как се случи?

Тор хвърли поглед към Ноуан. която погледна встрани така бързо, че завъртя цялото си тяло в другата посока.

— Бутилката се изплъзна от ръката ми — смотолеви Тор.

— О, добре. Стават злополуки — тонът му подсказа, че не е повярвал на дрънканиците на Тор и за секунда. — Обади ми се, ако имаш нужда от нещо. Ще бъда в клиниката през остатъка от нощта.

— Благодаря, човече.

— Моля.