Преродена любов

58.

Докато Куин и Джон се взираха в нея със странно безизразни лица, Лейла се поизправи върху твърдия стол, на който седеше.

Озърна се из заведението и забеляза единствено хора, които кротко се наслаждаваха на десертите в чиниите си, сходни на нейните, така че й беше трудно да разбере какво нередно имаше.

— Отвън ли се случва нещо? — прошепна и се наведе по-близо до тях. Най-общо казано, на нея й се струваше, че хората до голяма степен наподобяваха вампирите — опитваха се да живеят живота си без конфликти. Но тези двама мъже щяха да забележат, ако ставаше нещо нередно.

Куин я погледна и се усмихна, но усмивката не достигна очите му.

— След като нахрани мъжа, какво стори? Ами те?

Лейла се намръщи, като й се прииска да й обяснят какво не беше наред.

— О... Ами аз се опитах да ги убедя да го закарат в тренировъчния център. Реших, че след като неговият другар е бил лекуван там, същото може да се случи и с него.

— Мислиш ли, че нараняванията му може да са били фатални?

— Ако не бях отишла навреме, биха били точно такива. Но когато си тръгнах, изглеждаше в много по-добро състояние. Дишането му се беше подобрило значително.

— Ти храни ли се от него?

Тонът на Куин стана злокобен. До такава степен, че ако границите на отношенията им не бяха така ясно очертани, тя би си помислила, че ревнува.

— Не, не се храних. Храня се само от теб.

Последвалата тишина й обясни повече, отколкото го бяха направили въпросите им. Проблемът не се криеше в хората около тях или на улицата.

— Не разбирам — произнесе разгневено. — Той беше в беда и аз се погрижих за него. Вие най-малко от всички други би трябвало да го дискриминирате само защото е войник, а не някой с аристократична кръв.

— Сподели ли с някого къде си била онази нощ и какво си правила там?

— Примейлът ни е предоставил пълна свобода. Грижа се за войници и ги храня от дълго време. Такова е предназначението ми. Не разбирам.

— Влизала ли си в контакт с тях след това?

— Надявах се. Истината е, че имах надежда някой от тях или двамата да се появят в имението по някакъв официален повод, та да мога да видя ранения войник отново. Но не, не сме общували — тя бутна чиниите си настрана. — Какво толкова лошо се е случило?

Куин се изправи и извади пачка пари. Измъкна две двайсет-доларови банкноти и ги хвърли на масата.

— Трябва да се върнем в имението.

— Защо се... — тя снижи глас, тъй като няколко души обърнаха глави. — Защо се държиш така?

— Хайде.

Джон Матю също стана, изражението на лицето му беше гневно, ръцете му бяха стиснати в юмруци, а челюстта му беше напрегната.

— Лейла, прибираме се. Веднага.

За да избегне сцена, тя се изправи и ги последва навън в студената нощ. Но нямаше никакво намерение да приема нареждания и да се дематериализира като послушно малко момиче. Ако двамата възнамеряваха да се държат така, трябваше да й обяснят защо.

Закова крака в снега и ги изгледа разгневено.

— Какво ви става на вас двамата?

Тонът й беше такъв, че само преди година би се изненадала да чуе нещо подобно да излиза от устата й. Но вече не беше същата жена.

След като никой не отговори, тя поклати глава.

— Няма да помръдна от мястото си, ако не разговаряте с мен.

— Няма да го направим, Лейла — отвърна Куин. — Трябва да.

— Ако не ми кажете какво става тук, следващия път щом някой от тези войници се свърже с мен, можете да сте сигурни, че ще се отзова.

— Тогава и ти ще се превърнеш в предател.

Лейла примигна.

— Моля? Предател?

Куин хвърли поглед към Джон. Когато той сви рамене и вдигна ръце, последваха множество ругатни.

И после сякаш земята се разтвори под краката й.

— Името на мъжа, когото си хранила, е Кор. Ръководи свирепа група войници, бандата на копелетата. През есента, горе-долу по времето, когато си му предоставила кръвта си, направи опит да отнеме живота на Рот.

— Аз. Моля? За какво говориш? — тя се олюля на омекналите си крака, а Джон пристъпи и я подхвана. — Как можеш да си сигурен?

— Аз бях онзи, който го подреди така, Лейла. Пребих го, та Рот безпроблемно да може да се прибере у дома и да се погрижат за огнестрелната му рана. Той е наш враг, Лейла. Не е по-добър от Обществото на лесърите.

— Другият. — наложи й се да прочисти гърло. — Но другият войник, онзи, който ме отведе при него, беше в тренировъчния център. Фюри ми поръча да го нахраня. И Вишъс беше там. Казаха ми, че е войник на честта.

— Наистина ли ти го казаха? Или те оставиха да си мислиш така?

— Но. Ако наистина той е враг, защо ще го приютяват?

— Става дума за Троу, вторият в командването. Шефът му го беше захвърлил да умре, а ние нямахме никакво намерение да му позволим да го стори при нас.

Джон извади мобилния си телефон със свободната си ръка и бързо написа съобщение, но Лейла не следеше нищо от случващото се. Дробовете й горяха, главата й се въртеше, а стомахът й се беше свил на топка.

— Лейла?

Някой я викаше, но завладялата я паника беше единственото, с което успяваше да поддържа връзка. Сърцето й блъскаше бясно и тя отвори уста за глътка въздух, а после потъна в мрак.

— По дяволите, Лейла!

Придвижвайки се по покривите на Колдуел, Хекс спазваше дистанция от Кор, като го проследяваше пряка след пряка и квартал след квартал, докато той се сражаваше с изпречилите се на пътя му убийци. От малкото, на което беше свидетел, й стана ясно, че мъжът е изключително продуктивен боец, косата му вършеше сериозна работа.

Колко жалко, че беше мегаломан с фикс идея да превземе трона.

През цялото време Хекс се държеше поне на една пряка разстояние. Нямаше причина да изпробва късмета си и да рискува да му подскаже по някакъв начин, че е следен. Имаше чувството обаче, че той знае. Съдейки по това, как се справяше с врага, той изобщо не беше глупав. Следователно трябваше да е наясно, че Рот и Братството са пратили някого по петите му, а той ни най-малко не даваше вид, че се крие. Той беше вампир с характерни отличителни белези в пределите на ограничена територия — биеше се в Колдуел. Всяка нощ.

Във въздуха започнаха да прехвърчат снежинки, а Кор смени позицията си и се затича редом с дясната си ръка Троу. Следвайки ги, тя се дематериализира на покрива на друга сграда. После на трета. Къде ли отиваха, запита се тя, когато напуснаха бойния район.

Близо километър по-нататък, Кор се спря на улицата, като очевидно се чудеше дали да поеме надясно, или наляво. Троу го настигна и двамата си размениха гневни думи. Може би Троу бе осъзнал, че се движат в погрешна посока?

Докато се караха, тя хвърли поглед към небето. Погледна часовника си. По дяволите. В края на нощта Кор щеше да се дематериализира и именно така тя щеше да го изгуби. При положение че инстинктите й се простираха само до определени граници, той щеше да излезе от обхвата й, когато изчезнеше в нищото.

Но сега поне разпознаваше решетката му. И рано или късно, той или някой от войниците му щяха да пострадат и да се наложи да бъдат откарани с автомобил. Това беше нещо неизбежно и именно така Хекс щеше да се добере до тях. Не можеше да проследи разбърканите им молекули, но кола, миниван или джип — това беше по силите й. И нямаше спор, че от месеци им беше време за сериозно нараняване.

Изведнъж Кор се затича отново, като заобиколи сградата, на чийто покрив се намираше тя, с което я принуди да се размърда. С мрачна целеустременост тя закрачи по скърцащия сняг върху покрива, следвайки го, като се провираше между вентилационни системи и други технически съоръжения. Когато достигна от другата страна, тя...

Джон Матю.

Мамка му, нейният Джон беше наблизо. Какво ставаше, по дяволите? Беше й казал, че ще си остане вкъщи, защото тази нощ не е дежурен. С кого беше излязъл? Куин се бе отказал от хойкането си. А и бездруго тук не беше мястото за подобни подвизи. Това беше районът на театрите.

Дематериализира се на корниза на сградата и погледна надолу. Джон стоеше от отсрещната страна, в сенките в началото на пряката, с Куин и. Лейла. Която бе отпусната в ръцете на Куин, явно припаднала.

По дяволите. Очевидно долу се случваха драматични събития. Много драматични, заплашващи да унищожат изцяло емоционалната решетка на Избраницата.

Хекс разбърка молекулите си и прие форма пред Джон, с което го стресна до крайност.

— Тя добре ли е?

— Чакаме Бъч — изписа Джон.

— Той на път ли е вече?

— Трябва да разчисти в другия край на града. Но ни е нужен възможно най-скоро.

Нямаше спор за това. Каквото и да се беше случило, явно беше нещо сериозно.

— Вече можеш да ме пуснеш на земята — обади се Лейла с дрезгав глас.

Куин поклати глава и продължи да я държи високо над снега.

— Чуйте, Ай Ем не е далече — Хекс извади мобилния си телефон и го размаха. — Ще ми позволите ли да му се обадя?

— Да, би било идеално — отговори Куин.

Хекс набра номера на сянката и докато телефонът звънеше, тя се взираше в Джон.

— Здравей, Ай Ем, как си? Да. Аха. Откъде знаеш? Да, нужно ми е превозно средство в района на театрите. Върхът си, Ай Ем — разговорът приключи. — Готово. Ще е тук до не повече от пет минути.

— Благодаря — изписа Джон.

— Какво има? — попита Куин, тъй като Лейла изведнъж се напрегна.

Хекс присви очи срещу Избраницата, тъй като решетката й изведнъж се освети. От напрежение. И срам. И болка.

— Той е тук — прошепна Избраницата. — Съвсем наблизо е

Джон и Куин мигом посегнаха към оръжията си, което изискваше върховна сръчност от страна на Куин, като се имаше предвид, че още държеше Лейла на ръце. За кого говореше тя, по дяволите?

— Кор — прошепна Хекс, когато проследи погледа на Избраницата. И после навърза нещата. — Мили боже... Кор?

Ай Ем избра точно този момент да се появи със своето ВМИ Х5 и миг по-късно вече държеше вратата отворена. Куин се втурна към джипа, а Лейла не се възпротиви, когато я натовари вътре, подобно на някой чувал.

— Вземете автомобила — обърна се към мъжете Ай Ем. — Ползвайте го като свой собствен.

Куин благодари, а Джон и Хекс се спогледаха за миг, като че си казаха «А сега какво?».

Тя се подготви за мъжко перчене и й се прищя да изругае.

— Ние ще я откараме — изписа Джон. — Ти остани и свърши каквото се налага.

Сетне те просто скочиха в джипа на Ай Ем и отпътуваха.

— Нужна ли ти е помощ? — попита Ай Ем.

— Благодаря ти, но не — промърмори тя, докато наблюдаваше как стоповете се отдалечаваха и после изчезнаха зад ъгъла. — Ще се справя.