Преродена любов

52.

— Още една?

Тор отново насочи вниманието си към сребърния поднос с храна и на Ноуан й се щеше да отклони предложението му. Лежеше облегната върху възглавниците и се чувстваше преяла.

Но когато той приближи до устата й една зряла ягода, държейки я с пръстите си за рошавата зелена корона, тя не можа да устои на плода. Разтвори устни и зачака, както се бе научила да чака, той да й поднесе храната.

Няколко ягоди не бяха преминали строгата му проверка и лежаха отстранени на ръба на подноса. Същото важеше за няколко резена прясно опечена пуйка и за листа зелена салата. Ала оризът безусловно бе отговорил на стандарта, също както и разкошните солени кифлички.

— Ето — промърмори той, — тази е много хубава.

Ноуан го наблюдаваше, докато приемаше предложеното. Той бе изцяло съсредоточен върху нейното хранене — по начин едновременно трогателен и интригуващ. Чувала беше, че мъжете правят това. Дори бе зървала родителите си в подобен ритуал — майка й, седнала отляво на баща й на масата за хранене, а той проверяваше всяка чиния, купичка и чаша, преди да й бъде поднесена лично от него, а не от прислугата, за да се увери, че храната е с достатъчно високо качество. Бе решила, че това е странна останка от стари времена. Но не беше така. В уединението им с Тормент тази практика важеше с пълна сила.

Представяше си как в праисторически времена мъжът се е завръщал с прясно убит дивеч и е правел същото.

Караше я да се чувства... защитена. Ценена. Специална.

— Още една? — подкани я той отново.

— Ще ме направиш дебела.

— На жените им трябва малко месце по кокалите.

Тор се усмихна разсеяно, взе една сочна ягода и я огледа критично.

Тя не прие думите му като критика, отнасяща се за външността й. И как би могла, когато той й подбираше най-добрите хапки и отстраняваше всичко, което смяташе недостойно за нея?

— Добре, една последна — промълви нежно, — но после се налага да отклоня всичките ти предложения. Преядох до пръсване.

Той метна ягодата встрани до другите отхвърлени и грабна друга, а през това време стомахът му нададе жален вой.

— Ти също трябва да се нахраниш — изтъкна тя.

Последвалото ръмжене или беше знак за одобрение на втората ягода, или съгласие с думите й — по-скоро първото.

Тя я захапа и сдъвка, а той отпусна ръце в скута си и се втренчи в устата й, сякаш готов да й помогне с преглъщането, ако се наложеше.

В този момент на тишина тя си помисли колко много се бе променил той от лятото насам. Беше толкова наедрял — и преди голямо, сега тялото му се бе разраснало неимоверно. Ала не беше напълнял — по яките му мускули нямаше и грам тлъстина, фигурата му бе красиво пропорционална. Лицето му си бе останало слабо, но вече не изпито, а сивкавият оттенък на кожата бе заместен от наново появилия се цвят по страните му.

Белите кичури обаче си бяха останали в косата му като доказателство за всичко, което беше преживял.

Колко ли често мислеше за своята Уелесандра? Дали и сега не бе потънал в спомени за нея?

Естествено, че беше.

Усети болка в гърдите и й бе трудно да си поеме въздух. Винаги бе изпитвала съчувствие към него и рецепторите й за болка реагираха, когато той страдаше, сякаш загубата му бе нейна собствена.

Ала сега друга болка лумна в гърдите й.

Може би заради по-голямата им близост. Да, това беше. Съчувствието й бе станало още по-голямо.

— Приключи ли? — попита той, като наклони глава и светлината от лампата смекчи чертите му.

Не, не беше това, каза си тя и вдиша тежко. Това не беше просто съчувствие. Беше нещо съвсем различно от загриженост за чуждото страдание.

— Есен? — проговори той. — Добре ли си?

Тя го погледна и внезапен студ пролази по ръцете й и плъзна към голите й рамене. Под завивките тялото й се бунтуваше, като ту изстиваше, ту пламваше разгорещено.

Реши, че вероятно това се случва, когато светът ти внезапно се е преобърнал с главата надолу.

Най-скъпа Скрайб Върджин, тя беше влюбена в него. Беше се влюбила в този мъж. Кога се беше случило това?

— Есен? — гласът му се повиши. — Какво става?

Стигна до извода, че нямаше как да определи точния момент. Чувствата й бяха нараствали милиметър по милиметър, предизвикани от малки и големи промени у него и нея. Също както когато падаше прекрасната нощ и завладяваше земята — онова, което бе започнало като неуловимо, ставаше безспорно.

Той скочи на крака.

— Ще доведа доктор Джейн...

— Не — спря го тя и повдигна ръка. — Добре съм. Просто съм уморена и малко замаяна от храненето.

За миг той й отправи онзи преценяващ поглед, с който бе оглеждал ягодите. Очевидно тя премина през проверката му, защото той се отпусна отново на леглото.

Ноуан се насили да се усмихне и посочи към втория поднос, върху който все още бяха поставени сребърни похлупаци.

— Сега е твой ред да се храниш. Всъщност май е по-добре да отида да ти донеса прясна храна.

Тор сви рамене.

— Тази е добра.

Налапа ягодите, които бе отделил като недостойни за нейната уста, отхлупи ястията и изяде всичко от своя поднос, както и останалото върху нейния.

Хубаво беше, че вниманието му се отклони в друга посока.

Когато приключи с храната, взе подносите и ги изнесе в коридора.

— Ей сега се връщам.

С тези думи се скри в банята и скоро до слуха й достигна шумът от течаща вода.

Тя се сгуши на една страна и се загледа към спуснатите завеси.

Лампите изгаснаха и се чуха тихите му стъпки по килима. Тор се поколеба, преди да се отпусне върху леглото, и за момент тя се разтревожи, че е прочел мислите й. Ала после усети хлад по тялото си и осъзна, че той е вдигнал завивките. За пръв път искаше да легне до нея.

— Може ли да се присъединя към теб?

Тя рязко примигна, за да отпъди сълзите.

— Да, моля.

Матракът поддаде и голото му тяло се мушна до нея под завивката. Когато я взе в прегръдките си, тя откликна с готовност и изненада.

Странният хлад отново пробяга по тялото й и донесе със себе си усещане за предчувствие. Ала после й стана топло, дори горещо от неговата плът, притисната към нейната.

Той не биваше да узнае, помисли си тя, като затвори очи и отпусна глава на гърдите му. Той никога не биваше да разбере какво се таи в сърцето й.

Това щеше да развали всичко.