Преродена любов

20.

От привилегированата позиция зад бинокъла имението от другата страна на река Хъдсън изглеждаше огромно — масивна сграда, която се издигаше гордо на стръмните скали. През големите стъклени прозорци на всеки етаж струеше ярка светлина, като че липсваха масивни стени.

— Истински палат — отбеляза Зайфър, а думите му бяха поети от мекия, наситен с мирис вятър.

— Да — дойде отговор отляво. Кор свали бинокъла от очите си.

— Прекалено много е изложен на слънчева светлина. Предполага сигурно изпържване.

— Може би е оборудвал сутерена — предположи Зайфър. — С още от онези мраморни вани...

Ако се съдеше по тона му, войникът си представяше всевъзможни жени, покрити с пяна, и Кор го стрелна с поглед, преди да възобнови наблюдението.

Какво прахосничество. Асейл — син на един от най-великите братя, раждали се някога — би могъл да бъде боец, воин, може би дори брат, но тази провалила се Избраница, майка му, предпочете да му наложи друг път.

Въпреки че ако кучият син беше истински мъж, можеше да изкове съдбата си в преследвания, твърде различни от тези из мраморни вани. Както стояха нещата обаче, той представляваше просто още едно безполезно бреме за расата им, конте, лишено от достойни цели, с които да запълва времето си.

Макар че тази нощ всичко това можеше да се промени.

Под това облачно небе, озарявано от светкавици, въпросният вампир беше от голямо значение, поне за известно време. Безспорно участието му би могло да му струва живота, но в историческите книги би могъл да бъде запомнен с малката си роля в един сериозен повратен момент за расата им. Не че той го знаеше, разбира се.

Но пък кой очаква стръвта да е наясно, че привлича акули?

Като огледа ширналите се земи още веднъж, Кор реши, че липсата на дървета и храсти е резултат от разчистване преди строителството. Без съмнение, един аристократ би желал поддържани градини; фактът, че това затрудняваше доближаването до къщата, не представляваше нещо, което Асейл би взел предвид.

Добрите новини бяха, че макар да имаше голяма вероятност за наличие на стомана в цялостната конструкция на къщата — като част от носещите греди, крепежните елементи в пода и покрива — поне през прозорците беше достъпна.

— О, да, ето го и гордия собственик на дома — изръмжа Кор по повод мъжката фигура, преминаваща през главната гостна.

Дори нямаше спуснати завеси, с които да прикрива действията си. Също като хамстер в клетка.

Вампирът заслужаваше да умре заради глупавото си поведение и косата, преметната на гърба на Кор, започна да напява погребални мотиви.

Кор повиши увеличителната сила на бинокъла. Асейл вадеше нещо от горния си джоб — пура. И естествено, запалката беше златна. Вероятно живееше с убеждението, че огънят, също като готовите пакетирани ястия, може единствено да бъде закупен.

Щеше да е истинско удоволствие да го умъртви.

Наред с другите, които скоро щяха да се появят.

Съветът на глимерата напълно беше отсвирил Кор и бандата му от копелета. Нямаше покана за среща. Нито поздрави от лийдайъра Ривендж. Дори не бяха отговорили официално на писмото, което им изпрати през пролетта.

В началото това го вбеси до крайност. Но после една малка птичка изчурулика в ухото му и пред него се разкри друг път.

Често най-доброто оръжие във войната не беше кинжалът, пистолетът или дори оръдието. Беше нещо невидимо и смъртоносно, но не отровен газ. Нещо изключително леко и въпреки това с тежест отвъд границите на измеримото.

Информацията, сериозната и потвърдена информация, от източник в лагера на врага би могла да има силата на атомна бомба.

Посланието му до Съвета всъщност беше получено и по-важното — беше прието сериозно. Макар да не казваше нищо, великият Сляп крал мигом беше организирал лични срещи с всички оцелели глави на родове, при това на тяхна територия.

Смел ход по време на война, доказващ, че предизвикателството на Кор представляваше нещо реално. Един крал не рискува живота си просто така, освен ако не е изгубил връзка с поданиците си и не се чувства принуден да я възстанови.

В ретроспекция така се беше получило дори по-добре, отколкото да бъде проведена среща със Съвета. Ограничен брой от неговите членове бяха останали живи и местожителството на всеки един беше известно. Рот вече бе провел среща с мнозинството от тях и благодарение на своята малка птичка Кор беше напълно наясно кои бяха останали.

Насочи вниманието си към покрива. Огледа портиците. Също и близкия комин.

Според източника на Кор Асейл се беше върнал обратно през пролетта, влязъл бе във владение на този имот и... това беше всичко известно на аристокрацията. Е, освен интересната подробност, че вампирът не беше довел никого със себе си — нито семейство, нито прислуга, нито шелан — и че живееше в уединение. И двете бяха нещо необичайно за член на глимерата, но пък може би чакаше да види как ще се развият нещата в тази нова обстановка, преди да призове семейството си или да кани гости.

Имаше и по-малък брат, нали така? Също превърнат в лигльо от онази провалила се Избраница, майка им. Вероятно и полусестра с лоша репутация?

Кор чу как войниците му се размърдват зад гърба му, кожените им дрехи проскърцваха, а оръжията им потракваха. Сред струпалите се над главите им буреносни облаци продължаваха да проблясват светкавици, придружавани от глух тътен.

Трябваше от самото начало да му е ясно, че ще се стигне дотук: ако искаше Рот да бъде свален от трона, щеше да се наложи да го направи сам. Да разчита на глимерата за нещо повече от неоправдано чувство за величие, би било грешка.

Поне думата му се чуваше в Съвета. Впоследствие, когато нещата загрубееха, щеше да има нужда от подкрепа. За щастие, имаше повече съгласни с него, отколкото несъгласни. Рот не представляваше нищо повече от фигурант и ако това можеше да се изтърпи в мирни времена, в тази епоха на войни и конфликти беше напълно неприемливо.

Старите закони не можеха вечно да задържат този вампир там, където не му беше мястото. Междувременно Кор щеше да чака подходящия момент и да удари решително.

Време беше властта да бъде отнета от Рот и той да се превърне в забравена бележка под линия.

— Мразя да чакам — изсумтя Зайфър.

— Това е най-ценното възможно качество — отвърна Кор.

Във фоайето на имението на Братството всички се събираха, за да излязат за през нощта. Мъжете се въртяха в основата на главното стълбище, оръжията им проблясваха на гърдите или бедрата, веждите им бяха надвиснали над очите със студен поглед, а телата им потръпваха като на жребци, които не могат да задържат копитата си мирно.

В сенките пред килера Ноуан чакаше Тормент да слезе и да се присъедини към останалите. Обикновено беше сред първите, но напоследък се бавеше все повече и повече...

Ето го и него, облечен в черна кожа, стоеше на площадката на втория етаж. От време на време се подпираше на парапета, докато слизаше надолу.

Не можеше да я заблуди. През последните няколко месеца губеше сили и тялото му се топеше, а единственото, което го оживяваше, беше жаждата му за мъст. Изнемогваше за кръв и въпреки това очевидно отказваше да задоволи потребностите на организма си.

По тази причина тя чакаше и наблюдаваше притеснено в началото и в края на всяка нощ. При всеки залез се надяваше, че той ще слезе най-накрая подсилен. А преди всеки изгрев се молеше да се прибере жив у дома.

Най-скъпа Скрайб Върджин, той.

— Изглеждаш ужасно — отбеляза един от братята му.

Тормент пренебрегна коментара и отмина, за да застане до огромния млад мъж, обвързал се с Хексания. Доколкото й беше ясно, двамата се биеха в екип, и тя бе благодарна за това. Младият трябва да беше с добро потекло въпреки името си и тя беше чувала много отзиви за мъжеството му на бойното поле.

Нещо повече, този конкретен боец никога не беше сам: по петите, верен като сянка, винаги го следваше един свиреп на вид воин, чиито ириси имаха различни цветове, а пресметливостта в погледа му издаваше, че е и умен, не само силен.

Налагаше си да вярва, че те двамата биха се намесили, ако Тормент се озовеше в опасност.

— Наслаждаваш се на гледката ли? Аз пък не.

Тя ахна тихичко и се обърна, а ръбът на робата й се разлюля. Ласитър се беше появил от килера, без да го е усетила, и запълваше целия отвор на вратата, а русо-черната му коса и златните пиърсинги улавяха светлината от аплика над него.

Винаги й се искаше да избяга от виждащите му всичко очи, но поне в този момент белите му очи не бяха насочени към нея.

Тя скръсти ръце пред гърдите си, като пъхна длани в ръкавите, и насочи вниманието си обратно към Тормент.

— Наистина, не знам как продължава да се бие.

— Ами тогава престани вече да му се киприш отдалече.

Тя не беше напълно сигурна какво означава това, но отговори според предположението си.

— Тук има Избраници, които са готови да бъдат на разположение за хранене. Със сигурност би могъл да използва някоя от тях.

— Напълно логично.

Застанали редом, вниманието им беше отвлечено за кратко, когато Рот, Слепия крал, се появи на върха на стълбището и пое надолу към групата. Беше облечен за бой, а любимото му куче този път не го придружаваше. Беше воден от своята кралица. Двамата бяха в такъв синхрон, че се движеха с еднаква походка, поза и темпо.

Някога Тормент също се е радвал на такова нещо, каза си тя.

— Ще ми се да имаше начин да му помогна — промълви. — Бих сторила всичко, за да го видя как получава опора, вместо да страда в самота.

— Сериозно ли го мислиш? — прозвуча мрачният въпрос на ангела.

— Разбира се.

Ласитър тикна лицето си пред погледа й.

— Наистина ли го мислиш сериозно?

Тя понечи да отстъпи назад, но се озова блокирана от касата на вратата.

— Да...

Ангелът протегна длан към нея в очакване тя да я стисне.

— Закълни се.

Ноуан се намръщи.

— Не разбирам.

— Твърдиш, че би сторила всичко. Аз искам да се закълнеш в това — белите му очи пламтяха. — Мотаем се още от пролетта, а дори тогава времето ни не беше безкрайно. Казваш, че желаеш да го спасиш, и аз искам да се ангажираш истински, без значение какво ще ти струва.

Внезапно, като че споменът беше натрапен в главата й — по-вероятно от ангела, отколкото от собственото й съзнание — тя си припомни онези мигове след раждането на Хексания, когато физическата й болка и душевните мъки се бяха слели в едно, балансът най-сетне беше постигнат, след като болката в сърцето й по всичко изгубено премина във всяка нейна клетка...

Неспособна да понесе такова бреме, бе измъкнала кинжала на Тормент от ножницата на гърдите му и го използва по начин, който го накара да изкрещи. Дрезгавият му вопъл беше последното, което чу.

Впери поглед в ангела; не беше глупава, а и вече се беше освободила от наивността си.

— Предлагаш да се храни от мен?

— Да. Точно така. Време е за придвижване към следващото ниво.

На Ноуан й се наложи да събере сили, преди да погледне обратно към Тормент. Но когато зърна мършавото му тяло, стигна до решение: на него му се бе наложило да я погребе. така че тя със сигурност би могла да се насили и да му предложи вената си, за да му дари живот.

При положение че той изобщо би се отзовал на предложението.

И при положение че тя щеше да успее да се насили.

Дори при хипотетичната възможност за това тялото й се разтреперваше, но съзнанието й отхвърляше реакцията на плътта. Този мъж не проявяваше интерес към нея. Всъщност това беше единственият мъж, когото можеше да храни в безопасност.

— Кръвта на Избраница би била по-чиста — чу се да произнася.

— И това няма да ни помогне с нищо.

Ноуан поклати глава, като отказваше да приеме намека в думите му. След което даде съгласието си.

— Бих служила на потребността му за кръв, ако опре до мен.

Ласитър се поклони едва забележимо.

— Аз ще се погрижа за тази част. И ще те принудя да си спазиш обещанието.

— Няма да се наложи. Държа на думата си.