Първата дама

13.

Една безкрайна секунда Нийли стоеше срещу него с идиотска усмивка в очакване да разбере какво иска. А после, когато осъзна какво беше казала, изпита чувството, че земята се срутва под краката й.

Хиляди мисли една след друга нахлуха в главата й и видения — надеждите й… мечтите й… лъжите й…

Твърде късно, каза си тя.

— Ти… ама ти наистина… прекалено се впечатляваш от приликата ми с Корнелия Кейс, а?

Той не й отговори. Дори не помръдна.

Тя реши да отрича докрай.

— Какво ти става?

Само устните му помръднаха.

— Това… това е лудост.

Тя опита да напъха ръце в джобовете си, но изпита чувството като че изведнъж й бяха прикачили ръцете на Тенекиения човек59 и не може да ги помръдне.

— Сложи ли Бътън да легне?

— Недей. — Изрече думата меко, но много емоционално.

Тя призова на помощ въображението си, за да й подскаже какво би могла да изрече в такъв момент и да поправи нещата, но нищо не можа да измисли. И просто се извърна настрани и скръсти ръце на гърдите си, сякаш това би могло да предпази тайните й да излязат наяве.

— Вярно е. — В гласа му нямаше и сянка от съмнение.

— Не. Не разбирам за какво говориш.

— Съобщиха го по новините снощи.

— Какво?

— Че госпожа Кейс… че вие сте изчезнала от Белия дом.

Тя не си беше купила вестник сутринта — дори не беше погледнала към щанда с вестниците в колониала. Не искаше нищо да знае. Сега си припомни как беше намалявал звука на радиото и търсел станция след станция, докато беше шофирал.

Мантията на първа дама започна да се спуска върху раменете на Нел. Нийли обаче не искаше Нел да изчезне като с магическа пръчица. Нел беше новата личност, родена у нея самата, личността, която тя би могла да стане, ако не беше позволила да се превърне в инструмент на бащината си амбиция. Нел притежаваше силата на Корнелия Кейс, но не и нейното чувство за несигурност.

— Сигурно си давате сметка, че всички ви търсят.

Тя усети веднага промяната в тона му — беше станал официален. Такава непоносима официалност придобиваше тонът на всички, когато се обръщаха към първата дама. Той никога не се беше обръщал с подобен тон към Нел и това означаваше само едно — че Мат беше изгубен за нея. Преди още да бяха имали шанс да разберат дали биха могли да се открият един за друг.

Скрити доскоро в подсъзнанието й фантазии, за които тя не си беше давала сметка, че съществуват, напуснаха убежището си. Мечти за Нел и Мат, пътуващи в едно потрошено уинибаго заедно с две деца. Ловящи риба в Големите езера, посещаващи увеселителния парк „Дисни уърлд“, наблюдаващи залязването на слънцето зад Роки Маунтинс, любещи се насред пустинята в Аризона. Едно безкрайно пътуване.

— Надига се вятър — изрече тя с глас, който сякаш принадлежеше на старица.

— Мисля, че трябва да се обадиш на някого.

— Дано Луси не е престояла цяла вечност под душа и е останала поне малко топла вода.

— Трябва да поговорим как най-добре да се справим със ситуацията.

— Добре че използвахме хартиени чинии, няма да хабим вода и за миене на съдове.

— Нел… госпожа Кейс, трябва да обсъдим положението.

Тя се извърна към него.

— Не! Няма нужда да обсъждаме нищо. Отивам да видя Бътън.

Той застана пред нея, препречвайки й пътя, без обаче да я докосва. На лунната светлина чертите на лицето му й изглеждаха като издялани от камък.

— Съжалявам, но ми се налага да настоя.

Тя се вгледа в устата, която беше целувала предната нощ. Сега изглеждаше непреклонна и отблъскваща. Бяха решили, като стигнат в Айова, да се любят, но сега това вече нямаше да се случи. Дори самоуверени мъже като Мат Джорик щяха да се откажат да правят любов с една икона.

Тя опита да надмогне ужасното чувство на загуба.

— Да настоиш? За какво?

— Искам да знам какво става. И какво би искала ти.

Пак тази непоносима официалност!

— Много просто. Искам да забравиш за всичко това.

И тя мина покрай него, а той дори не се опита да я спре. Не би изпитал угризения да се отнесе грубо с Нел, но никога не би пипнал и с пръст една първа дама.

Мат остана загледан в гърба на Нел, докато тя не изчезна във вътрешността на караваната. Нищо в досегашния му житейски опит не го беше подготвило за подобно изживяване. Тя не беше потвърдила, че е госпожа Кейс, и за миг той дори започна да се самоубеждава, че всичко това не е вярно. Нямаше начин обаче да се прескочи истината. Независимо от розата, затъкната зад ухото, жената, която той познаваше като Нел Кели, беше Корнелия Кейс, вдовицата на президента на Съединените щати и първа дама на Америка.

Имаше чувството, че му бяха забили ляв прав право в корема, когато се затътри без посока към грохналата фермерска къща и се строполи на стъпалата пред входната врата. Сега трябваше да си даде сметка какво точно се беше случило. В течение на три дни бяха пътували заедно. Бяха се смели, спорили, бяха се грижили за децата на Санди. Бяха станали приятели. За малко да станат и любовници.

Той си припомни целувките, от които му кипваше кръвта, ласките. Усети по кожата си да плъзва горещина както от възбуда, така и от внезапно изпитан срам. Нещата, които беше направил… предложенията, които беше изказал… На първата дама.

Изведнъж се изпълни с гняв към нея. Тя от самото начало го беше лъгала. Беше си играла с него — като една Мария-Антоанета60, която прелъстява някой селянин, забавлява се известно време и след това го захвърля. А той беше налапал въдицата. И тя сигурно се беше скъсала от смях. Изруга и понечи да стане, но се почувства сякаш го бяха повалили с удар. Отново седна на стъпалата. И с мъка си пое въздух.

Животът му беше сервирал най-голямата си сензация. Неговата журналистическа находка. Историята с главна буква.

Първата дама беше избягала и той беше единственият репортер, който знаеше къде се намира.

Замаян от това, което току-що беше осъзнал, той все пак успя да си даде сметка, че животът му беше дал и шанс да си възвърне репутацията на изключителен професионалист.

Скочи и закрачи, опитвайки се да осмисли новата ситуация, в която се беше озовал, но гневът беше твърде силен, за да му позволи да се отдаде на трезви мисли. Тя беше сложила край на доверието — на неговото доверие — и той никога нямаше да й го прости.

Историята, напомни си. Мисли за историята, която да разкажеш. Нямаше да й разкрие, че е репортер, в това беше дяволски сигурен. Тя го беше лъгала от самото начало и той не й дължеше нищо.

Наложи си да сложи в ред обърканите си мисли. Защо беше избягала и как го беше направила? Опита се да прецени колко време беше изминало от напускането й на Белия дом и момента, в който той я беше видял за пръв път на онзи паркинг на стоянката за тежкотоварни камиони. Но сметката така и не му излезе. Защото осъзна, че мисли как бяха планирали да превърнат Айова в място, където да се любят. Отново предателство. Тя знаеше, че това никога нямаше да се случи.

Припомни си глупавата й измишльотина, че мъжът й бил гей. Беше смехотворно дори това, че й беше повярвал. Но лъжите й бяха така убедителни, начинът, по който уж се беше колебала дали да продължи да му разказва, а после беше продължавала, и така го беше накарала сам да направи идиотския извод за гей съпруга. Беше го водила за носа като истински майстор.

В главата му започна да се очертава план. Рано или късно щеше да й се наложи да му каже поне част от истината — защо го беше направила, как беше успяла да излезе, без да я усетят. Всички откачалници на тема конспирация сигурно се бяха задействали да я търсят, обаче…

Мускулите му се стегнаха и за трети път тази вечер изпита усещането като че го бяха ударили. Гей съпругът… Ами ако не беше излъгала? Ами ако беше казала истината?

За миг направо му се зави свят. Денис Кейс, младият президент на Америка с репутация като сълза, беше се превърнал в чудесна противоотрова за Клинтън с неговите постоянни сексуални забежки. Ами ако причината, поради която Кейс не беше поглеждал към други жени, беше наистина много по-различна от това, че е притежавал висок морал?

Като че от всички кътчета на мозъка му заваляха протести — като бомби, и главата го заболя. Трябваха му факти, а не предположения. Това беше твърде голяма история, за да я провали заради една погрешна стъпка. Истина. Точност. Безпристрастност. Това, което напишеше, щеше да влезе в книгите по история ведно с името му, затова нямаше да позволи непроверен факт да провали всичко.

Поне един час беше изминал, преди Мат да влезе отново в уинибагото. Вратата към задната част беше заключена, макар да беше твърде рано за Нел да си ляга. Не би могла да му даде по-ясен знак, че не иска да разговаря с него.

Той изу обувки, взе си кутия безалкохолна бира от хладилника и започна да съставя план. Но дори и сега усещаше как гневът като че разяжда костите му. Най-много от всичко мразеше да го вземат за глупак.

Нийли се събуди на зазоряване. Няколко секунди просто остана да лежи, чувствайки се щастлива от върха на косата си до пръстите на краката си, после реалността я връхлетя. Мат знаеше коя е тя.

Искаше да се сгуши до Луси и да остане така навеки, но си наложи да стане от леглото. Бътън спеше кротко на пода. Тя мина внимателно покрай нея и влезе в банята, за да си вземе душ и да се облече. Значи засега той беше запазил информацията за себе си. Ако не беше, агенти на Тайните служби щяха да потропат на вратата рано сутринта. Опита да даде преднина на чувството на благодарност за изминалите четири дни свобода за сметка на горчивината, че всъщност това беше открадната свобода, но не успя да си го наложи.

Когато излезе от банята, Луси още спеше, а Мат беше взел Бътън на ръце и й приготвяше зърнената каша за закуска. Макар бебето да беше облечено още в пижамката си, той му беше сложил розовата шапка. Тази сутрин козирката сочеше настрани и Бътън имаше вид на малък пакостник. За човек с такава силна воля като Мат той притежаваше меко сърце. Но не и по отношение на нея. Всичко беше приключило снощи.

На гърлото й като че застана буца. Всички се бяха отнасяли така мило с нея. Как щеше да ги напусне?

— Га!

Бебето подскочи, щом я улови в полезрението си и в очите му проблеснаха радостни пламъчета.

Нийли му се усмихна в отговор.

— Ти си га. — Тя взе кутията с бебешката храна. — Аз ще й приготвя кашата.

— Аз ще се погрижа.

Отношението му към нея продължаваше да бъде официално. Не беше така явно, но все пак си личеше под повърхността на уж обичайната сутрешна суетня. Сега към официалната се беше прибавила и гневна нотка. Мат беше горд и своенравен. Тя го беше накарала да изглежда глупак в собствените му очи.

Нийли погледна към несресаната му коса и измачканата му фланелка и шорти, които беше навлякъл. Беше небръснат, бос. Имаше небрежен вид и в същото време беше красив, изглеждаше съвсем на мястото си и с този свой огромен ръст, и както се беше заел да приготвя закуска за бебето, това беше толкова мъжествено, колкото и наболата му брада.

— Направил съм кафе, ако искаш…

Винаги правеше кафе, но за пръв път сега почувства нужда да го обяви. Вече я чувстваше като гостенка.

— Благодаря ти.

— Няма голям избор за закуска.

— Зная. Вчера пазарувахме заедно, не помниш ли?

— Ако имаш нужда от нещо…

— Добре съм.

— Има малко мюсли, малко мляко, но не мисля, че е останало…

— Престани! Моля те!

Изражението на лицето му замръзна.

— Моля?

— Аз съм същата като вчера и няма нужда да ходиш на пръсти около мен.

— Нямах намерение да те наранявам — произнесе той резервирано.

Тя му обърна гръб и излезе навън.

Мат се наруга, че беше позволил на гнева си да излезе на повърхността. Историята, която възнамеряваше да напише — само това имаше значение сега и той трябваше да престане да обръща внимание на чувствата си, за да успее да си свърши работата. Грабна гумата за бебета, на които никнат зъби, пъхна я в ръката на Бътън и излезе навън.

Денят беше мрачен, влажен и облачен. Под босите му крака зашумолиха листа, напоени от утринната роса и влагата, но той не спря да крачи към ябълковата градина, където я беше видял — застанала с ръце, скръстени отпред. За миг усети как сърцето му се свива. Изглеждаше така уязвима. Но болката премина.

— Госпожо Кейс.

— Аз съм Нел! — Светлокестенявата й коса леко подхвръкна нагоре, щом тя се завъртя на пети към него. — Само Нел!

— Казано с подобаващо уважение, не си. И точно там е проблемът.

Тя удари с ръце хълбоците си.

— Ще ти кажа къде да си завреш това твое подобаващо уважение!

— Искам да знам какво става.

— Не, няма. — После ръцете й паднаха като отсечени надолу. — Извинявай. Не исках да прозвучи заповеднически.

— Дължиш ми истината — изрече студено той.

Беше прав, но тя беше изгубила навика си да се доверява на когото и да било. Първите дами не можеха да си позволят да доверяват своите тайни. И все пак тя му дължеше поне част от истината.

— Трябваше да се измъкна оттам. Просто… искаше ми се да се почувствам поне за малко обикновен човек.

— Това не е ли малко прекалено.

— На теб сигурно ти изглежда така, но…

— Ей, къде отидохте всички?

И двамата се извърнаха едновременно, за да видят Луси в рамката на вратата. Фланелката, с която беше спала, й стигаше до коленете, и тъй като най-вероятно си беше легнала с мокра коса, сега изглеждаше сякаш кокошки бяха ровили в нея. Само при вида й Нел усети, че настроението й се подобрява. Поне един човек на този свят я възприемаше само и единствено като Нел.

— Тук сме — отвърна й тя с известна нотка на несигурност в гласа.

— Да не се карате?

— Н-не.

Мат изглеждаше също толкова доволен като нея от това прекъсване.

— Откъде взе тази фланелка?

Луси изкриви устни.

— Ами открих я някъде.

— Аха, при моите дрехи.

Нийли нямаше желание да продължава разговора си с Мат и се запъти към караваната. Чувстваше се като човек, който изживява последните си подарени часове и смяташе да се наслади на всяка оставаща й минута.

Луси отстъпи настрани, за да я пропусне.

— Имаме ли нещо за закуска, от което да не ми се додрайфа.

Нийли едва се удържа да не я прегърне.

— Следващия път ти предлагам да кажеш нещо, което да харесвам, искаш ли?

Луси я изгледа намръщено.

— Повдига ми се от мюсли.

— Направи си сандвичи.

— И от сандвичите ми се повдига.

— Луси, не говори на… Нел по този начин — обади се Мат, застанал в рамката на вратата.

Нийли се извърна към него.

— Ние с Луси ще се разберем двете.

— Хайде, Джорик, да те няма.

— Луси, престани — сгълча я Нийли. — Аз… наказвам те с петнайсет минути таймаут61 за неуважение.

— Таймаут? — повтори Луси и я изгледа недоумяващо.

Нийли беше научила за тези своеобразни таймаути, когато беше ходила на детска градина, и сега посочи задната част на караваната.

— Петнайсет минути. И затвори вратата. Така ще можеш на спокойствие да си помислиш как да разговаряш с възрастните.

— Ти какво ме юркаш?

— Прибавям още петнайсет минути за неблагопристоен език. Смяташ ли да продължаваш?

Луси погледна към Мат, сякаш се надяваше, че той ще я спаси от последната прищявка на Нийли, но той само посочи с глава към задната част.

— Сама си го изпроси.

— Ама че сте мошеници! Аз още не съм закусила!

Тя нарочно замарширува с все сила към отреденото й място, после затръшна с все сила вратата.

Мат сложи Бътън да седне.

— Съжалявам. Не трябваше ги да се занимаваш с това.

— И защо не? Занимавам се с това от сряда насам.

— Да, но…

— Престани да се отнасяш с мен като с гостенка — произнесе тя през зъби. — Отивам да приготвя храната на Бътън. Ако искаш да ми кажеш нещо интелигентно, кажи го. Ако не, дръж си устата затворена.

И докато крачеше гордо към мивката, тя реши, че след всичко случило се Нел Кели все пак беше жива.

Мат едва се сдържаше от гняв. Него бяха направили на глупак, но тя се държеше така, сякаш и вината беше негова.

Фактът, че емоциите му така и не даваха път на журналистическата му безпристрастност, го накара да се почувства още по-зле. Най-голямата история в неговата кариера му се изплъзваше пред очите, а единственото, което му се искаше да направи, беше да сграбчи субекта на разказа си и да я разтърсва дотогава, докато всичките й аристократични зъбки не затракат.

Самоконтролът му сдаде фронта няколко часа по-късно, докато плащаше на касата продуктите, които беше купил от колониала в провинциален южен Илинойс, в момента, когато си беше дал сметка, че Нел — госпожа Кейс — е изчезнала. Като че го поляха със студен душ. За пръв път си даде сметка, че една първа дама би трябвало да има залепени за гърба си агенти от Тайните служби, а тя имаше само него в момента.

Грабна торбата с продуктите и се изстреля навън. Не беше се върнала в караваната. Беше паркирал точно до входа на колониала и щеше да я види. Огледа се наоколо и регистрира наличието на няколко прашни коли, бензиностанция и една добронамерена на вид немска овчарка. Къде, по дяволите, беше отишла?

Споменът за всички ужасяващи предположения на онези откачалки на тема конспирация, които беше чул по радиото, го връхлетя. Той изтича до другия край на сградата и видя буренясало поле и грамада от натрупани стари гуми, но никъде не откри избягалата първа дама. Втурна се към другия край и я откри да стои до един телефон, монтиран до уреда за проверка на гумите.

— Дявол да го вземе!

Тя вдигна глава и го видя в мига, когато пусна торбата с продуктите на земята и се запъти към нея. Избъбри нещо в слушалката и затвори.

— Повече не ми погаждай такива номера!

Съзнаваше, че й крещи, но не успя да се въздържи.

— Надявам се, че не си купил яйца. Какво толкова съм направила?

— Изчезна! Помислих, че си… по дяволите, Нел, когато не си в караваната, искам да не се отделяш от мен, чу ли?

— Няма ли малко да ни бъде неудобно така?

Първа дама или не, налагаше да си кажат някои неща право в очите. Той понижи глас до съскащ шепот:

— Можеш да го смяташ за кой знае колко забавно — да си играеш на избягала принцеса, да флиртуваш с масите — но това изобщо не е игра. Имаш ли представа какво би могло да се случи, ако някаква екстремистка група се добере до теб?

— Имам по-добра идея от твоята — отвърна му тя също със съскащ шепот. — А ти си единственият човек, който знае къде съм. Съгласна съм така да си остане, макар че понякога поведението ти преминава някои граници, но…

— Как смееш сега да си правиш такива шеги!

Тя му се усмихна и прошепна:

— Точно това поведение имах предвид.

Кръвта му кипна.

— Много ти е забавно, нали?

— Не ми е забавно. Просто се чувствам по-добре с предишното ти обичайно арогантно поведение. — Усмивката й се стопи. — И не флиртувам с масите.

— А как по друг начин би го нарекла?

— Свобода! — Очите й заблестяха. — Това е основно право на всеки американски гражданин или гражданка, освен ако не се е случило да стане първа дама. Чуй ме какво ще ти кажа сега, Мат Джорик… — Това, че удари с юмрук в гърдите му, за миг го зашемети. — През миналата година погребах съпруг и после бях принудена да приема роля, която съвсем не желаех. Живея в светлината на прожекторите откакто се помня и винаги постъпвам правилно, като слагам интересите на останалите на първо място пред моите собствени. Ако сега се държа като егоистка, може да е много лошо… Но съм го заслужила и възнамерявам да се насладя на всяка минута свобода.

— Това ли е всичко?

— Разбира се, мой човек!

Той беше този, който трябваше да крещи, а сега стоеше срещу нея и се чудеше как беше успял да изгуби позицията на атакуваща страна.

— На кого звъня? — изстреля към нея.

— На Барбара Буш.

— Измисли нещо друго…

Изведнъж го осени прозрението, че беше напълно възможно да се е обаждала на Барбара Буш.

Изражението на лицето й се смени от неприязън до усмивка.

— И знаеш ли какво ми каза, преди да прекъснем?

Той поклати глава.

— Каза ми: Дерзай, момичето ми!

— А… така ли каза?

— И Хилари Клинтън ми каза нещо в този смисъл, когато й се обадих вчера от бензиностанцията.

— Обадила си се на Хилари…

— Ти може и да не разбираш защо го правя, обаче те със сигурност разбират.

— Обаждаш им се нарочно?

— Аз не съм безотговорен човек — независимо какво си мислиш за мен. Обаждах се на различни хора почти всеки ден, така че в Белия дом да знаят, че съм жива. Сега ако смяташ, че разполагаш с повече и по-добра информация за това как работят Тайните служби, по-добре да ми я кажеш още сега.

Имаше цял списък от въпроси, които се бе приготвил да й зададе, като първият беше как е успяла да се измъкне от Белия дом, но трябваше да изчака подходящ момент, когато биха могли да си поговорят откровено за всичко.

— Не казвам, че си безотговорна. Просто казах, че не бих искал да ходиш никъде без мен. Предлагам ти сделка. Или я приемаш, или си тръгваш веднага.

— Може би е по-добре да си тръгна. Не забравяй, че имам пари и мога да си тръгна, когато поискам.

Той скръцна със зъби.

— Няма да ходиш никъде на майната си сама!

Тя отново се усмихна, което почти го изкара от равновесие. Той пресекливо си пое дъх и за пореден път се запита как може тази енергична дама в шорти с цвят каки и жълта фланелка да е изтънчената и сдържана първа дама.

Опита да си върне инициативата.

— Кой ти изпрати парите?

Отначало тя не искаше да признае, но после сви рамене и съобщи:

— Тери Акерман.

Акерман беше шеф-съветник и най-старият приятел на Денис Кейс. Нямаше време да си изяснява какви точно бяха отношенията помежду им сега, така че остави този въпрос на изчакване и зададе следващия:

— Откъде знаеш, че не е казал на Белия дом къде си?

— Защото аз го помолих да не им казва.

— И му вярваш?

— Както вярвам на всеки друг.

Той усети, че тя искаше думите й да прозвучат лекомислено, но в тях имаше тъга. Можеше да се бори с нея, когато се държеше надуто и безотговорно, но му беше трудно да й се противопоставя, когато е тъжна. Чувството на безсилие и обида изби на повърхността.

— Дори не знам как да те наричам…

— Най-добре ще е да продължиш да ме наричаш Нел. Или искаш да се обръщаш към мен с госпожо Кейс и така да ме издадеш на всички онези екстремисти, залегнали в това поле?

— Тук изобщо няма място за шеги.

— Задръж си притесненията. А за себе си ще се грижа аз самата.

Щом тя се наведе, за да вземе торбата с продуктите, Мат усети изскърцване на спирачки и припукване на радио, наподобяващо експлозия.

Той дори не се замисли, а просто се хвърли към нея.

И двамата полетяха извън паркинга, към буренясалото поле. Той чу лекичко уф, тъй като мощният тласък, с който я беше увлякъл, буквално беше изкарал въздуха от дробовете й.

— Не мърдай!

Искаше пистолет. Трябваше му пистолет.

Настъпи тишина, последвана от нейното задъхано дишане в опит да си поеме въздух.

— Мат?

Сърцето му биеше така силно — беше сигурен, че тя го чува.

После усети, че по гърба му полазват тръпки. Експлозията, която беше чул… сега, като си възвърна способността да мисли, си даде сметка, че не приличаше толкова на гърмеж от пистолет.

А на гърмеж заради пробито гърне на ауспух.