Първата дама

15.

Мат успя да се задави, макар устата му да беше пресъхнала от вълнение. После изви очи към Луси и повтори като ехо:

— Дядо?

Тя скръсти ръце пред себе си и прехапа устни — изглеждаше сякаш всеки момент ще се разплаче. Мат отново погледна към безделника, който се почесваше по гърдите и ги гледаше объркано.

— Не разбирам за кого ме… — Той млъкна и се загледа в Луси. — Ей, ти да не си… Лори?

— Луси.

— А, да. — Той й се усмихна извинително. — Не приличаш много на снимките си. Как си, какво правиш?

— Не съм много добре. Майка ми умря.

— Ах, че лошо, мой човек. — Той погледна към Мат и си даде сметка, че това не е просто посещение на добра воля. — Искате ли да влезете?

— О, да — процеди Мат през зъби. — Категорично искаме да влезем.

Той улови Луси за лакътя и я тласна напред. С крайчеца на окото си забеляза, че Нел изглежда толкова разтревожена, колкото и той. Само Демончето изглеждаше безметежно. Бебето потупваше с ръчичка бузата на Нел в опит да привлече вниманието й.

Последваха мъжа в хола, обзаведен с разнородни, но удобни мебели за сядане, тапицирани в тъмнозелено и кафяво кадифе, и няколко масички, представляващи произведения както на изкуството, така и на занаятчийското майсторство. От двете страни на камината имаше етажерки с книги, явно четени и препрочитани. Мат забеляза и няколко грубо издялани от дърво фигурки, малко керамика и два офорта. Уредбата, от която се чуваха „Смашинг Пъмпкинс“, беше разположена върху висока масичка, отрупана с наредени на купчини компактдискове. Наоколо бяха разхвърляни списания, имаше и китара, в единия ъгъл бяха складирани гирички, а на ниска масичка беше сложена голяма платнена пътна торба.

Мъжът намали музиката.

— Искате ли бира или нещо друго?

— Да, моля — каза Луси, хвърляйки притеснен поглед към Мат.

Мат й отвърна с поглед от типа ще видиш ти, после за миг се замисли как и откъде да започне.

— Не, благодаря. Ние искаме да видим госпожа Пресман.

— Джоан?

— Да.

— Тя е мъртва, мой човек.

— Мъртва?

Нел протегна ръка към Луси, като че да я защити от шока. Но Луси не изглеждаше шокирана. Вместо това изглеждаше като човек, който знае, че е попаднал в голяма беда.

Мат беше останал загледан в мъжа, после проговори, изричайки думи, които би предпочел да не казва.

— Луси не ни е казвала, че баба й е починала.

— Джоан умря, скоро ще стане една година оттогава. Това е грубата истина, мой човек.

— Година? — Обзе го такава ярост, че едва успяваше да се сдържа. — А на мен ми казаха, че госпожа Пресман е заминала за няколко месеца извън страната.

— Е, мой човек. Че замина, замина. — И той заговори възбудено: — Качи се един ден на моя байк и се разби с него на окръжното шосе.

Нел несъзнателно потупа Бътън по крачето.

— Тя е карала велосипед?

— Мисля, че има предвид мотоциклет62 — подсказа през зъби Мат.

Луси се приюти зад дивана, сякаш той би могъл да я предпази.

— Новият ми „Кавазаки 1500“. Бях се побъркал.

— Заради байка, или заради госпожа Пресман.

Мъжът го погледна със сухи очи.

— Хайде стига, мой човек. Аз я обичах.

Мат се запита защо всичко в този живот трябваше да бъде толкова сложно. Никога не си и беше помислял да се усъмни в писмото, което му беше дала Луси, защото беше написано на бланка с печат на колежа. А и подписът не приличаше на подправен от тийнейджърска ръка. Глупак! Вече знаеше колко е умна и хитра. Защо да не се беше потрудила малко и в тази насока?

Сега Мат зададе въпроса, който беше избегнал, откакто Луси беше нарекла този младеж дядо.

— Кой сте вие?

— Нико Глас. Джоан и аз бяхме женени едва от няколко месеца, когато тя умря.

Колкото повече проблеми се натрупваха, толкова повече Нел чувстваше като че затъва в тях.

— Двамата сте били женени?

В очите на Нико се появиха предизвикателни пламъчета.

— Аха. Ние се обичахме.

И сега Нел каза това, което всъщност обобщи на какво се дължаха проблемите им в последно време и особено през този ден:

— Виждам доста голяма разлика във възрастта.

— В очите на мнозинството от хората може би, но не и в нашите. Тя беше само на петдесет и три. Беше ми преподавателка по антропология в „Лоренц“. Опитаха да я уволнят, като тръгнахме заедно, обаче нищо не можаха да й направят, тъй като имах вече навършени двайсет и една години.

— „Лоренц“ ли? — обади се Нел. — Колежа?

— Аха, няколко пъти си сменях специалността и малко закъснях с дипломирането.

Мат реши да се обърне директно към Луси и добре че имаше диван помежду им, защото му се искаше да я напляска:

— Кой подправи писмото?

Тя моментално натика палец в устата си, после отстъпи крачка назад — буквално излъчваше тъга и чувство за сполетяло я нещастие. Но не внушаваше симпатия.

— Жената, на която гледах бебето — изфъфли тя. — Не беше заради теб! А заради адвоката на Санди! Беше започнал да подозира нещо и щях да му го покажа следващия път, когато дойдеше, обаче ти дойде вместо него.

Зъбите му проскърцаха.

— Знаела си, че баба ти е умряла. И през цялото време си ни лъгала.

Тя го изгледа предизвикателно.

— Може и да съм знаела, че е умряла, но не съм знаела за кавазакито.

Нел по всяка вероятност беше усетила, че е на път да изгуби контрол, защото сложи ръка на рамото му и лекичко го стисна.

— Виж, мой човек. Аз трябва ли да те познавам?

Мат се опита да се съвземе.

— Аз съм Мат Джорик. Бях женен за Санди, дъщерята на Джоан. Това е… жена ми Нел.

Нико кимна на Нел. Бътън реши да изпробва бебешкия си чар върху него и той й се усмихна в отговор.

— Сладко детенце. Джоан много се притесни, когато Санди забременя, заради пиенето й. Двете не се разбираха много-много.

— Санди изобщо не е пила по време на бременността — извика Луси и напъха и втория си палец в устата.

Бътън поиска да слезе и Нел я спусна на пода. Тя моментално се улови за ниската масичка и започна да я обикаля с клатушкаща походка — тъй като стъпваше на пръсти, приличаше на пияна балерина. В желанието си да сложи окончателно обзелата го ярост под контрол, Мат се приближи към сложените в рамки снимки с надежда, че те щяха някак да му изяснят ситуацията.

Снимките на първа линия бяха само на Джоан и Нико. Биха могли да минат за майка и син, ако не бяха вперените един в друг погледи, с които като че се изпиваха. Джоан беше изглеждала много привлекателно, стройна и добре сложена, с дълга червеникава коса на светли кичури, разделена на път по средата и захваната с фибички. Прозрачните й блузки, свободно падащите фланелки и сребърните бижута безспорно сочеха, че Джоан е била от поколението на вече застаряващите деца на цветята63. Собственическият начин, по който беше прегръщала Нико на всяка снимка, недвусмислено сочеше и че е била буквално обсебена от секса с него. Що се отнася до неговата слабост към жена, по-възрастна от него с повече от тридесет години, подобни проблеми със сигурност изискваха редовни сеанси при психиатър.

На втора линия бяха подредени снимки на Санди и Луси на различна възраст. Той се съсредоточи върху снимките с Луси. В ранните й снимки, когато е била твърде малка, за да започне да играе ролята си на тийнейджърка с грубовати обноски и твърд характер, тя приличаше на сияещо малко същество, влюбено в живота. Снимката на Бътън на тръгване от родилния дом, на която тя беше излязла със замазано лице, нямаше нищо общо с красавицата, която обикаляше малката масичка и в момента си бъркаше в нослето.

Тъкмо щеше да се извърне към останалите, когато в полезрението му влезе снимката в края на реда. На нея бяха Санди и той, снимани на парти на приятел. И двамата бяха с чаши в ръка — през ония години и двамата много пиеха. Тя беше много красива — с тъмната си коса и широко отворена уста в сияйна усмивка. Чудеше се как е възможно тъмнокосият детишар, седнал до нея и опитващ се да изглежда по-възрастен, да е той самият. Усети, че снимката го депресира и извърна очи от нея, за да види, че Нико се е втренчил в Нел.

— Не ви ли познавам отнякъде?

Преди Нел да отговори, взе думата Луси:

— Тя прилича много на Корнелия Кейс, първата дама.

Нел се стегна, но Нико само се усмихна.

— Ей, мой човек, наистина много приличаш на нея. — Той се обърна към Мат. — Тръгнали сте в отпуска, така ли?

— Не точно. Луси, излез навън.

При друг случай тя не би се поколебала да му се изрепчи, но сега изобщо не посмя. Вместо това се изплези на Бътън и се запъти към изхода. През прозореца Мат я видя да присяда на разположения там мотоциклет, откъдето щеше спокойно да чува какво се говори в хола.

Извърна се отново и се взря в лицето на момчето, което се беше оказало най-близкия жив роднина на момичетата, и започна да му изяснява целта на посещението им.

— Ето защо сме дошли, Нико…

По някое време Нийли излезе с Бътън да намери Луси. Тийнейджърката беше извела Скуид от караваната, който сега беше легнал до нея на верандата пред входната врата — както се беше свило, кучето приличаше на воняща купчина вехтории. Бътън се загледа в една червеношийка, която подскачаше наблизо, с едната ръка, напъхана в устата, и с другата, уловена за перилата на терасата. Нийли се опита да не мисли за отровната зелена боя, свличаща се на парцали по перилата. Времето, прекарано с Бътън, й се беше отразило чудесно, сега си даде сметка тя. Вече не се чувстваше като Ангел на бебешката смърт.

Тя приседна на най-горното стъпало до Луси и заразглежда сенчестата улица, докъдето й стигаше погледът. В единия й край имаше училище с площадка за игра, разделени помежду с редица кленови дървета, а в другия край две момчета се забавляваха да дразнят два пудела, като им препречваха пътя с колелата си. На отсрещната страна на улицата стоеше един мъж в костюм, който оглеждаше ливадката пред къщата си. Нийли чу познатата камбанка на камионче за сладолед и гласът на майка, викаща детето си, дошъл отвътре. Тези гледки и звуци от ежедневието за нея бяха също толкова екзотични, както далечните страни се струваха за повечето хора.

Луси се заигра с едно от клекналите уши на Скуид.

— Какво мислиш, че ще ми направи Мат?

— Не зная. Зная само, че е много разстроен. Не трябваше да го лъжеш.

— И какво трябваше да направя? Щяха да ни изпратят в приемни семейства!

Всъщност това и ги очакваше. Нийли беше абсолютно убедена, че Мат няма да остави момичетата в ръцете на Нико Глас, независимо че доста се беше постарал, докато му втълпи в главата, че е единственият им роднина.

Разбира се, Нико изобщо не се хвана на въдицата. Когато им съобщи, че има намерение да заминава да се катери по скалите в Колорадо, Мат му беше казал да забрави за каквото и да било заминаване. Нико обаче просто беше продължил да хвърля една след друга дрехите си в пътната торба.

Нийли отново погледна към Бътън, чието джемпърче с цвят на праскова вече се беше измърсило от пълзенето по верандата, а после и към Луси, която все така изглеждаше много нещастна. Какво щеше да стане сега с тези две момичета? Мат беше умен мъж, който беше направил всичко възможно да им помогне, но твърдо беше дал да се разбере, че в живота му няма да има място за деца. Това означаваше, че им остава или да ги изпратят в приемни семейства, или някой да ги осинови. Много семейства с радост биха осиновили Бътън, но никой никога нямаше да осинови Луси. Тя щеше да бъде разделена от малката си сестричка, за която така старателно се бе грижила.

Луси беше приключила с гризането на нокътя и на втория си палец и сега беше налапала един от показалците си.

— Сигурно ще ме убие.

Нийли се прокашля в опит да се освободи от усещането, че на гърлото й е застанала буца.

— Трябваше веднага да му кажеш за баба си. И не трябваше изобщо да се занимаваш с подправяне на писма.

— Да бе, да! Тогава Бътън щеше да пропусне шанса си. Щяха да ми я вземат още същия ден.

Нийли си помисли, че тази тийнейджърка беше съумяла да прояви много по-голям кураж, отколкото някои хора съумяват за цял живот. Заговори й с възможно най-внимателния си тон:

— На какво се надяваше, когато реши да представиш баба си за жива пред Мат?

— Когато се случеше нещо лошо, Санди винаги казваше едно и също: Нищо не свършва, преди окончателно да е свършило. И аз си помислих, че ако пътуването продължи достатъчно дълго, нещо може да се промени. За хубаво.

— Мат да реши да ви остави при себе си.

Луси не й отговори. Нямаше нужда да й отговаря.

— Съжалявам, Лус. Виж, има хиляди чудесни приемни семейства. Мат сам ще се заеме да ви намери добър подслон. — Той никога не й беше споменавал подобно нещо, но тя беше сигурна, че така ще постъпи. — А също и аз.

— Няма нужда никой да ми намира подслон — заяви троснато Луси — и няма да отивам в приемно семейство. — Гласът й изведнъж помръкна. — Вие двамата нали харесвате Бътън? Знам, защото ви личи. Тя е едно страхотно бебе. Сладко, умно и много разбрано — няма да ви създава много грижи. Само малко, но тя скоро ще стане голямо дете и ще се научи да се грижи сама за себе си. — Реши да говори направо. — Защо ти и Мат не се ожените и не я осиновите?

Нийли я изгледа слисана.

— Луси, ние нямаме намерение да…

— Пълни глупости, мой човек! — извиси се гневният глас на Нико. — Тези деца нямат нищо общо с мен! — Вратата се отвори с тласък и на вратата се появи той, понесъл китарата и пътната чанта, Мат го следваше. — Виж, аз заминавам. Ако искате да останете ден-два, нямам нищо против. Обаче за другото — не.

Той подхвърли връзка ключове към Мат, после изтрополи надолу по стълбите, без да погледне нито Бътън, нито Луси. После изхвърча по страничната алея към улицата и към мотоциклета си.

Мат с ужасно изражение на лицето посочи с пръст Луси.

— Ти там. Влизай в уинибагото. Двамата хубавичко ще си поговорим.

Луси никак не беше глупава. Взе на ръце Бътън, опитвайки да се прикрие зад нея като своеобразна защита.

— Остави детето! — прогърмя гласът на Мат.

Тя остави Бътън, присви очи, вдигна брадичка и се отправи с марш към караваната.

Нийли я проследи с поглед и поклати глава от възторг.

— Сигурен ли си, че не ти е дъщеря?

Мат не й обърна внимание и закрачи след тийнейджърката — здраво стиснатите му устни образуваха права линия. В притеснението си Нийли грабна Бътън и закрачи след тях, но се спря. Той изглеждаше като човек, способен на убийство, но тя знаеше, че нищо такова няма да се случи. Мат можеше както да лае, така и да хапе, но не и смъртоносно.

Виковете му направо щяха да срутят караваната. Когато усети, че не можеше повече да издържа, тя взе Бътън и двете влязоха в къщата. Щяха да прекарат поне една нощ в нея и й се искаше да я поразгледа.

В задната част беше разположена малка, изпълнена с много светлина кухня, излизаща на хубава и огряна от слънцето остъклена веранда. Около малък килим в ориенталски стил бяха наредени удобни плетени мебели в кафяво. И тук имаше различни по стил масички, отрупани с школски печатни издания, стари плочи на „Ролинг стоунс“ и остатъци от най-различни храни. Керамични чинийки, изглеждащи така, сякаш някога в тях е имало саксии с цветя, и керамични лампи също бяха пръснати навсякъде. През прозорците се виждаше малък заден двор, ограден с храсти и красива беседка с лозница. През обрасъл в бурени розов храст едва се провиждаха няколко цъфнали цвята.

На втория етаж имаше баня и три спални, най-малката от които беше превърната в килер. Преносимото устройство за компактдискове, нахвърляните дрехи и разтворена книга за дзенбудизма ясно сочеха, че Нико ползваше родителската спалня. В стаята за гости имаше двойно легло, покрито с индийска памучна покривка в синьо и светлолилаво, прозорците бяха засенени със съвсем обикновени завеси. Банята беше очарователно старомодна и имаше нужда от основно почистване. Плочките бяха бели и сиви, имаше и чугунена вана в допълнение с душ и плетено кошче, препълнено със стари списания, както и полуотворен прозорец със стъкло с шестоъгълни шарки, през който можеше да се надникне и извън задния двор, а в далечината дори можеше да се зърне притокът на река Айова.

Тя чу задната врата да се затръшва и слезе по стълбите — Мат се беше затворил в неизползваемия офис на Джоан Пресман, който, съдейки по порталната стъклена врата, някога е бил трапезария. През стъклото тя го видя да вдига телефонната слушалка. Сърцето й се сви, явно беше взел решение да се лиши от родителските права и сега задействаше съдебната машина.

— Нито ме удари, нито… нищо не ми направи.

Тихият глас на Луси дойде изотзад и Нийли се извърна, беше влязла в кухнята. Бузите й бяха зачервени, а очите й бяха тъжни. Изглеждаше победена, но решена да не го показва.

— Бях сигурна, че няма да го направи.

— Обаче замалко да полудее. — Гласът на Луси пресекна. — Защото съм го разочаровала и така нататък.

На Нийли й се прииска да я прегърне, но за Луси в момента най-важното беше да запази гордостта си.

— Хайде да видим дали можем да открием някое място, откъдето да си поръчаме пица. Освен това, Бътън няма повече чисти дрехи. Можеш ли да ми покажеш как се пуска пералнята.

— Ти не знаеш как се пуска пералня?

— Имах прислужници.

Луси поклати глава, удивена от абсолютната непригодност на Нийли за живота, после търпеливо й изясни основните положения при работата с пералня.

Когато пицата пристигна, Мат беше изчезнал. Тя го откри навън, до Мабел, заврял глава под капака на двигателя й. Измърмори й, че ще яде по-късно. Подозираше, че иска да остане поне малко сам и тя не му отказа да задоволи тази своя нужда.

След като приключиха вечерята, Нийли почисти ваната, съблече бебето и го сложи във водата. То нададе радостен възглас и започна да си играе с пластмасовите мерителни чашки, които Нийли беше донесла от кухнята.

— Ти поне знаеш как да се забавляваш — каза тя на Бътън през смях.

— Та!

Тя се извърна и видя Мат на вратата. Беше със скръстени ръце, опрян с лакът на страничната греда на рамката.

— Аз ще се погрижа — изрече той уморено. — Не исках да ти прехвърлям задълженията си.

— Аз не се оплаквам.

Прозвуча по-остро, отколкото имаше намерение, но наистина му беше ядосана. Ядосана, защото не се беше оказал мъжът, който тя беше искала да е — човек, който държи на дома и семейството, който няма да изостави момичетата.

Знаеше, че не е справедлива. Той не беше искал подобно нещо да се случва, а и за пореден път доказваше що за отговорен човек е, както го бяха доказали и усилията, които до този момент беше положил за момичетата. И при все това му беше ядосана.

Бътън перна с двете си ръчички водната повърхност и плисна вода към Мат, за да му направи впечатление.

— Видях Луси да слиза по стълбите, понесла преносимия телевизор — каза той. — Е, почти съм сигурен, че няма да отиде с него в някоя заложна къща.

— А къде го носи тогава?

Нийли се опита да измие едното ушенце на Бътън, обаче все едно гонеше маслина в празна чиния — детето не спираше да мърда и да се извива.

— В караваната. Заяви, че тя и Бътън няма да спят в стаята за гости, независимо какво си казала ти.

Нийли въздъхна.

— Има двойно легло, опряно до стената, така че Бътън няма как да падне оттам. Помислих си, че ще им е удобно. Очевидно Луси не мисли така.

— Луси е една пикла.

Пицата явно беше възродила борбения дух на тийнейджърката — Нийли можеше да се закълне, че Луси отново се е заела да ги сватосва, като се беше постарала да ги остави сами в къщата.

Скуид пристигна след Мат в банята и се отпусна на плочките до ваната. Бътън отново нададе радостен възглас и плисна вода към него в знак на поздрав. Кучето я изгледа страдалчески, после се промъкна под мивката, където струята вода нямаше как да го стигне.

— Това е най-трогателното извинение от страна на едно куче, че се е натрапило, на което съм била свидетел.

— Хубавото е, че накарах Луси да го изкара и да го изкъпе, така че сега поне не мирише на нищо. И не може да се оплаче от липса на апетит… Трима съседи вече дойдоха да ми се представят, докато местех караваната в алеята за паркиране. Добре си направила, че не си свалила проклетата възглавница.

— Хората в Средния Запад винаги са били много добронамерени.

— Прекалено. — Той взе парцала, с който Нийли беше чистила ваната, и започна да попива водата, която Бътън беше изплискала на пода. — Не знам за теб, но на мен ми омръзна да се возя в караваната, затова направих поръчка за кола под наем. Можем да я вземем утре сутринта.

Искаше да го попита какво смята да предприеме по отношение на момичетата, но първо трябваше да приключи с банята на Бътън, тъй като тя вече проявяваше признаци на нетърпение и досада.

— Аз ще се оправя с нея.

Докато Мат приготвяше шишето с храната на Бътън, Нийли я подсуши и облече в чиста памучна пижамка. После отнесе Бътън заедно с шишето й в караваната и я предаде на Луси. Когато се върна, откри Мат да седи на задното стълбище с чаша кафе и Скуид, свит до краката му. Тя се отпусна до него и зарея поглед в задния двор. Над божурите примигваха светлинките на светулки, а лекият ветрец носеше мирис на орлови нокти. От прозореца на съседната къща просветваше екран на телевизор. Не искаше да пропуска нищо в тази хубава лятна нощ в сърцето на Америка.

Мат отпи глътка кафе.

— Обадих се на адвоката на Санди. Казах му къде са момичетата и какво се е случило. Както можеше да се очаква, в Детската служба на щат Пенсилвания съвсем не останали доволни от мен.

— Сега можеш да си направиш тестовете и с тях спокойно можеш да си измиеш ръцете от случая.

— Това не е честно.

Тя въздъхна.

— Зная. Съжалявам.

— Не това искам от живота. Достатъчно време се грижих за семейство — далеч преди да навърша двайсет и една, и намразих всичко, свързано със семейството. — За миг остана загледан в далечината. — Цял живот съм се стремил да се спася от семейните грижи.

Почувства се наранена от факта, че това, което означаваше всичко за нея, на него изобщо не му беше по вкуса.

— Толкова ужасно ли е било детството ти?

Той остави чашата до себе си на стълбата.

— Не ужасно, но едва ли би могла да си представиш да растеш без никакъв шанс поне за минута да останеш сам и да се налага да се грижиш за толкова жени.

— Ами майка ти?

— Тя работеше по петдесет-шейсет часа на седмица като библиотекарка. Трябваше да храни осем деца и не можеше да си позволи да си почива. Сестрите ми въртяха баба ми на пръста си, така че през по-голямата част от времето аз трябваше да се занимавам с тях. След като завърших средно образование, пак не можах да се откопча от тях. Баба ми се беше залежала, майка ми имаше нужда от мен и затова останах да живея с тях, докато отида да уча в колеж.

— Някои от твоите сестри сигурно са били достатъчно големи да поемат поне част от грижите.

— Достатъчно големи, но не и достатъчно отговорни.

И защо им е било необходимо да са отговорни, след като по-големият им брат е проявявал такова силно развито чувство за отговорност?

Кучето се примъкна по-близо до краката на Мат. Той плъзна ръце по тялото му и те се озоваха близо до муцуната на животното. То започна да ближе пръстите на Мат, но това като че не му направи впечатление.

— Виж сега какво стана с мен, за по-малко от седмица се обзаведох с две деца, бременна жена, която на всекиго представям за моя съпруга, и дори куче. И защото винаги има и по-лошо, сега ми се налага да живея и в къща в Айова.

Тя се усмихна.

— Остава ти единствено да се обзаведеш и с голям автомобил и къща.

Той изстена и се наведе напред.

— По телефона… поръчах специално да ми запазят форд модел „Експлорър“. Без да се колебая.

— „Експлорър“ ли?

— Отговаря точно на стандартите за голям автомобил.

Тя се разсмя.

Чувството му за хумор проби пелената от горчивина и той се усмихна.

— Ами работата ти? — попита го тя. — Не трябва ли да се връщаш на работа?

— Работата може да почака.

Оставаше нещо да изясни.

— Луси ми каза, че имаш мерцедес. Твърде хубава кола за един работник в стоманодобивно предприятие.

Той не отговори веднага.

— Никога не съм казвал, че съм работник. Само казах, че работя в такъв завод.

— И в какво се състои разликата?

— В управата съм.

— Разбирам. — Тя плъзна ръце по бедрата си. — И след колко време се връщаш на работа?

— Резултатите от тестовете излизат за две седмици. — В сърцето й се надигна надежда, която се изпари веднага щом той продължи: — Смятам утре вечер да се приберем с момичетата със самолет. Или може би вдругиден сутринта. От теб зависи.

— Какво искаш да кажеш?

— Няма да те оставя сама.

— Нямам нужда от бодигард. Ще тръгна преди вас.

Той несъзнателно отново протегна ръце към кучето и започна да го почесва зад ушите.

— Президентът е организирал днес пресконференция. Ти си била най-обсъжданата тема.

Тя нарочно не беше слушала новините и сега не й се искаше да слуша и преразказа на Мат.

Кучето този път се зае да ближе пръстите на краката на Мат.

— Вандерворт е заявил, че няма причина някой да се притеснява дали си в безопасност, защото днес следобед си разговаряла с госпожа Буш и така нататък.

— Аха.

— Специален отряд агенти, натоварени със задача да те открият, са стеснили кръга на търсене и много скоро се очаква да те открият.

Тя опря лакти върху коленете си и въздъхна.

— И сигурно ще го направят.

— Аз не съм толкова сигурен. Изглежда си успяла много добре да заметеш следите си.

— Подбрали са най-добрите си агенти. Рано или късно ще ме открият.

— Президентът обвини за изчезването ти подлеците от опозиционната партия. — Устните му се изкривиха в цинична усмивка. — Каза, че си била много депресирана, като гледаш как политическите опоненти на съпруга ти поставят собствените си тесни интереси пред интересите на американския народ.

Тя тихичко се разсмя.

— Типично в негов стил.

— На коя първа дама смяташ да се обадиш утре?

Тя отметна глава назад.

— Край с първите дами. Телефоните им със сигурност вече се подслушват. Ще трябва да се прехвърля или на членовете на Върховния съд, или на правителството.

Той поклати глава.

— Все още ми е трудно да повярвам.

— Тогава изобщо не мисли за това.

— Трудно ми е изобщо да не мисля. — В тона му се беше промъкнала сурова нотка. — Трябваше да ми кажеш.

— Защо?

— Как можеш изобщо да задаваш такъв въпрос?

— Ти как щеше да постъпиш на мое място?

— Предполагам, че щях да поема нещата в свои ръце, а не да ги оставя да стигнат чак дотам.

— Предположение на човек, който не знае абсолютно нищо.

— Ти ме попита.

Тя скочи.

— Ти наистина си бил глупак, Мат. Луси е права.

И той скочи.

— Ти ме предизвика!

— Е, извинявай, че не изтичах, още щом те видях на стоянката за камиони, да ти се представя и да ти кажа, че съм Корнелия Кейс!

— Изобщо нямах предвид това! След това имаше много възможности да ми кажеш коя си.

— И ти какво щеше да направиш след признанието — да ми се накараш или да ми се поклониш?

В очите му проблесна ярост.

— Никога на никого не съм се кланял през живота си!

— Сутринта ми съобщи, че си направил кафе! Веднага щом разбра коя съм, започна да се отнасяш с мен като с гостенка!

— Казал съм ти, че съм направил кафе? И какво трябва да означава това?

Очите му придобиха цвета на буреносни облаци, но това ни най-малко не я накара да се изплаши.

— И това не е всичко, знаеш го!

— Не, нищо не знам! И никога на никого не съм се кланял в живота си!

— Тогава защо седим тук, вместо да продължим оттам, където спряхме преди две вечери? Това е Айова, Мат! Айова!

Фактът, че му го беше припомнила — че за него беше от значение коя е тя — й причини силна болка.

— Забрави! Просто забрави.

Тя дръпна с все сила вратата към къщата и се втурна вътре.

Мат видя как потреперва от затръшването стъклената врата и се опита да размисли над току-що случилото се. Как така се беше превърнал в лошия герой? Трябваше ли да хвърли първата дама на Съединените щати на леглото и да й направи всичко онова, за което си беше мислил цял ден? Да я вземат дяволите, че не си беше останала Нел! И какви бяха тия глупости за поклоните?

Затръшна вратата към къщата след себе си и извика:

— Върни се тук веднага!

Не се върна, разбира се, кога ли изобщо се беше подчинявала на заповеди?

Чу отнякъде да се затръшва врата и си даде сметка, че тя се готви да бяга. В караваната — щеше да се заключи, така че той да няма достъп до нея. След като й беше предложил да не ходи никъде без него! Поне веднъж беше ли се спряла да помисли за откачалките, които можеха да я преследват? Не, естествено.

Мат не беше забравил, че веднъж вече се беше направил на глупак, като се беше хвърлил да я защитава от гърмежа на един повреден ауспух, затова сега се сдържа да не хукне с все сила към караваната отново да я защитава. Докато вървеше, се опита да се успокои и почти беше успял, докато не откри, че вратата на уинибагото не е заключена. Едва не припадна. Голяма глупачка! Първа дама или не, налагаше се да й го каже.

Влезе шумно вътре и я видя да застила с чаршаф нещастната миниатюрна кушетка, където той беше прекарал изминалите четири нощи.

— Да не си си изгубила ума?

Тя се извърна царствено и го погледна.

— Какво искаш?

— Дори не си заключила вратата.

— По-спокойно! Ще събудиш момичетата.

Той хвърли поглед към затворената врата на задната част, понижи глас и й каза:

— Като съвестен данъкоплатец на Съединените щати се чувствам дълбоко възмутен от начина, по който се държиш.

— Оплачи се на сенатора от твоя окръг.

— Много ти е забавно, нали? Ами ако вместо мен беше нахлул терорист? Какво щеше да стане с теб тогава? И какво щеше да стане с Америка, ако този луд те беше взел за заложница?

— Ако този луд беше толкова смахнат като теб, щях да съм попаднала в голяма беда.

Той протегна ръка към външната врата.

— Върни се в къщата, за да мога да те пазя!

Тези нейни патрициански ноздри се издуха, а аристократичният й гръб гордо се изправи.

— Моооляяя?

Издължените й гласни като че опънаха телена мрежа по граничната линия помежду им, която той беше престъпил. Изражението на лицето й му напомни, че докато неговите предци бяха орали в Източна Европа, нейните си бяха пили мартинитата по клубовете. Съзнаваше, че е отишъл твърде далеч, но я желаеше толкова силно, че вече нищо не можеше да го спре.

— Мислиш ли някога за някого другиго, освен за себе си? — попита я.

Веждите й се извиха и високото й чело се набразди от бръчки.

— Махай се!

Мат отново се беше направил на глупак и ако останеше и минута повече, само щеше да влоши нещата. Никога обаче не беше си позволявал да бяга от битка, така че сега, вместо да постъпи като разумен възрастен, той се наведе напред и сграбчи в прегръдките си нея, чаршафа и всичко останало.

— Пусни ме! Какво си мислиш, че правиш?

— Изпълнявам патриотичния си дълг!

Той отвори с крак външната врата, после се зае едновременно да притиска здраво към себе си извиващото й се тяло и врата, така че да може да я заключи отвън, преди да отведе Нел в къщата.

— Отдавна трябваше да си надраснал тийнейджърското поведение!

— Сигурно!

— Престани! Не се дръж като неандерталец!

— Ще се наложи да ме изтърпиш.

Вътре в Мабел Луси се беше събудила. Звукът от спора им на висок глас беше събудил старите болки в корема й. Не беше очаквала изобщо двамата да се карат така. Не можеше и да разбере защо, след като не можа да разбере нищо от това, което беше казал Джорик. При Санди и Трент караниците винаги бяха за пари.

Но Джорик и Нел бяха далеч по-умни от Санди и Трент — достатъчно умни, за да знаят, че е по-добре да си поговорят за проблемите помежду си, отколкото да си крещят един на друг. Ами ако решаха да скъсат?

Коремът я присви още по-силно.

Тя изви поглед към Бътън, тихичкото й похъркване я увери, че със съня на сестричката й всичко е наред. Все още чудейки се как да постъпи, тя внимателно слезе от леглото и с възможно най-тихите си стъпки се запъти към къщата.

— Пусни ме!

— Не сега!

Тя зави зад ъгъла и видя Мат, понесъл Нел по стълбите. Нел продължаваше да му заповядва да я пусне — гласът й звучеше като че го замерва с ледени стрели, но той изобщо не й обръщаше внимание.

Коремът още повече я заболя. Всеки момент Мат щеше да се върне и да се напие до смърт, после Нел щеше да ревне и тя да се напие до смърт. И после нямаше да си говорят дълго време.

Нямаше да може да го понесе. Пропълзя нагоре по стълбите тъкмо навреме, за да види как Мат внася Нел в спалнята за гости. Чу се тъп звук — беше сложил Нел да седне. Луси протегна крак към най-горното стъпало.

— Махай се оттук!

— Ще се махна!

Луси прилепи тяло до стената и изви глава така, че да вижда какво става вътре. Стаята се осветяваше единствено от лампата в коридора, но и тя беше достатъчна. Мат беше заявил, че си тръгва, но изобщо не помръдваше.

— Не мисли изобщо за ходене някъде! — извика Мат. — Ще легна пред вратата ти, за да съм сигурен, че ще останеш където си!

— Ти няма да ми казваш какво да върша!

— Все някой трябва да го направи!

— Някой?! Човек, който не може да различи спукано гърне на ауспух от пистолет!

Бяха така погълнати от спора, че изобщо не я усетиха. Нел изглеждаше много нещастна, а Мат беше много разочарован — като че някакви техни големи планове се бяха провалили — и Луси си пожела Нел да се успокои и да попита Мат защо му е лошо настроението. Всеки момент той щеше да си излезе, както постъпваше Трент.

Луси тъкмо щеше да извърне глава, когато видя от вътрешната страна на вратата да се подава стар ключ тип шперц. И веднага се сети какво да направи. Това щеше да й създаде още повече проблеми, но вече имаше ли значение?

Нел я видя, когато тя вече беше извадила ключа от ключалката.

— Луси? Какво…

Луси затръшна вратата, напъха стария ключ в ключалката от външната й страна и силно го завъртя.

— Луси! — нададе вик Нел в същия миг, когато и Мат извика.

Луси опря устни на вратата и им извика в отговор:

— И на двамата ви давам таймаут!