Първата дама

14.

Дъжд плющеше върху уинибагото, докато поглъщаха километър след километър по равнинния Илинойс към границата с Айова. Нийли рееше поглед из нивите с пшеница и соя, изглеждащи някак сиво и самотно под натежалото от облаци следобедно небе, и се усмихваше на себе си. Беше много смело от страна на Мат да я защити от оня страшен гърмеж от повреден ауспух и като се изключи лекото ожулване на глезена, тя се усещаше буквално като новородена.

Една кола мина покрай тях в обратна посока и обля предното стъкло с вода. Мат потърси нова радиостанция за нова информация около изчезването й. Макар да се обръщаше рядко към нея, си личеше, че официалната нотка се е изпарила. Освен това не беше направил нищо, за да я издаде. Сутринта си мислеше, че с приключението й е свършено, а сега… не знаеше какво да мисли.

— Защо не ме оставиш аз да покарам малко? — попита тя.

— Защото няма какво друго да правя.

— Освен да се мръщиш.

— Освен да се мръщя!

— Разбирам, че за тебе беше горчиво разочарование, че в онази кола имаше само буйни тийнейджъри, а не банда терористи, които искат да ме отвлекат, но съм сигурна, че ще ти мине. — Тя се ухили. — Благодаря ти, Мат. Наистина оценявам жеста ти.

— Да, да!

В този момент откъм задната част се появи Луси. Откакто бяха напуснали колониала, тя като че място не можеше да си намери и периодично се занимаваше ту с Бътън, ту само със себе си, излегната върху леглото отзад.

— Ама че шибана работа — възропта тя. — Не спряхме да говорим за Корнелия Кейс, а сега се оказа, че е изчезнала.

Беше си облякла една от роклите, които й беше купила Нийли, и сложила наполовина по-малко от обичайния си грим. Изглеждаше много добре, но когато Нийли й го каза, тя само сви рамене.

Сега вдигна моржчето от пода и го подаде обратно на Бътън, която се мусеше, че Мат не й обръща внимание.

— Няма ли да е страхотно, ако от оня конкурс за двойници решат, че ти наистина си Корнелия Кейс и пуснат цяла банда агенти след нас?

Мат сви рамене.

— Наистина страхотно — изтръгна от себе си Нийли.

— Какъв е този шум пък сега? — Мат надигна глава и погледна назад. — Сякаш идва отзад.

— Не чувам нищо — каза Луси.

Моржчето полетя напред и улучи Мат в рамото. Нийли се извърна и видя, че Бътън е престанала да се муси. Сега изглеждаше доволна.

Нийли я загледа с подозрение.

— Сигурно е било случайно.

— Прекалено си доверчива.

И той метна сърдит поглед към бебето.

— Га!

Бътън му отвърна със също така сърдит поглед и двамата до такава стенен заприличаха един на друг, че беше трудно да се повярва в липсата на кръвна връзка помежду им.

— Колко ни остава? — попита Луси.

— Наближаваме Мисисипи. Ще я прекосим при Бърлингтън, после потегляме на север покрай реката към Уилоу гроув. Около час.

— Нека аз да карам. Мога.

— Забрави!

Тя пъхна палец в уста и започна да гризе нокътя му. Нийли я загледа загрижено.

— Какво има, Лус? Цял следобед ми се струваш нервна.

— Не съм!

Нийли реши, че сега е времето да разбере защо:

— Не си ни разказвала за баба си. Каква е тя?

Луси забрави, че беше дошла за портокалов сок, и седна на пейката.

— Ами баба. Нали знаеш как е?

— Не, не зная. Има различни баби. Двете разбирате ли се?

На лицето на Луси се появи познатото войнстващо изражение.

— Страхотно се разбираме! Тя е най-добрата баба на света. Има купища пари и е много добра преподавателка, и много ни обича, мен и Бътън.

Ако ги обичаше много, защо не беше долетяла още щом беше узнала за смъртта на дъщеря си? И защо Луси толкова се стараеше да ожени Мат и Нийли, за да могат да осиновят нея и Бътън, ако така добре се разбираха?

— Прекалено идеален образ, за да отговаря на действителността.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че Мат и аз съвсем скоро ще я видим, така че е по-добре да си поговорим по-откровено за нея.

— Изобщо не ти влиза в работата каква е тя точно!

— Луси! — Мат изрече името й спокойно, но в гласа му личеше предупредителна нотка.

— Напускам ви — заяви тя, след което моментално се втурна към задната част на уинибагото и затръшна вратата след себе си.

— Имам лошо предчувствие за тази баба — каза Нийли.

— Тя е преподавателка в колеж. Не може да е толкова лоша.

— Какво ще правиш, ако не оправдае надеждите ни.

— Ще ги оправдае. Не се безпокой за това.

Тя се запита кой кого всъщност се опитваше да убеди.

След което откъм задната част се разнесе вой.

— Това не е от двигателя! — Мат изруга, рязко натисна спирачка и изви към страничното платно. — Луси! Излез оттам!

Вратата към задната част бавно се отвори. Самата тя стоеше на вратата с наведена глава и отпуснати рамене. Бавно закрачи към тях.

— Какво да правя сега?

На лицето на Мат се беше появило каменно изражение.

— Ти ми кажи!

Тъжен лай огласи уинибагото.

Мат се втурна към задната част.

— Кучи син!

— Открил е Скуид! — каза Луси.

— Скуид? — повтори недоумяващо Нийли.

— Така го нарече момчето от колониала. Аз бих го нарекла по друг начин, но не ми се иска да го обърквам.

Откъм задната част се разнесе нова ругатня, после се появи и Мат, последват от мръсно и недохранено псе, което приличаше на кръстоска между порода птичар и улична превъзходна. Беше с пъстро кафеникаво кожухче, дълги клекнали уши и ги гледаше тъжно.

— Не съм го откраднала! — Луси мина като стрела край Мат и коленичи пред кучето. — Момчето от колониала каза, че смятало да го застреля! Някой го оставил вчера там и никой не искал да го прибере.

— Просто не мога да си представя защо. — Мат сведе поглед към окаяното животинче. — Ако го бяха застреляли, щеше да бъде подарък за човечеството.

— Знаех, че ще кажеш нещо извратено! — Тя привлече кучето към слабичките си гърди. — Кучето е мое! И на Бътън.

— Ти така си мислиш.

Докато Мат и Луси ръмжаха един срещу друг, кучето се освободи от прегръдката на момичето и покатери треперещото си тяло върху кушетката близо до шофьорската седалка. Нийли тъкмо искаше да се погрижи Бътън да стои далеч от него, когато то се изпъна и облиза с дългия си език лицето на бебето, от брадичката до челцето.

— О, господи! Облиза лицето на Бътън! — извика Нийли и се втурна напред, за да изблъска кучето настрани.

— Престани! — изписка Луси. — Ти нараняваш чувствата му.

Бътън плесна с ръчички и се опита да улови кучето за ухото.

Мат изстена.

— Махни я от него! — каза Нийли.

Опита се да застане между кучето и бебето, но усети как Мат плъзва ръка около кръста й и я отмества настрани.

— Ей сега точно ми трябва шишенце цианкалий.

— Пусни ме! Нека да отида при бебето! Ами ако кучето е бясно?

Макар да се опитваше да се измъкне от желязната прегръдка на Мат, една частичка от нея й повеляваше да остане и да се наслади на близостта им.

— Успокой се! Спри се! Не е бясно.

Мат я тласна към предната част на уинибагото, после изведнъж отдръпна ръце и тя едва не падна. Знаеше защо го беше направил — беше си дал сметка, че тя не е Нел Кели, а Корнелия Кейс и той се беше държал грубо с нея. Нийли се обърна към Луси:

— Свали кучето от кушетката.

— Искам да го задържа!

— Заведи го отзад! — Мат се тръсна ядосано на шофьорската седалка и отново потегли по магистралата. — Първо бях сам. Точно както исках. После се обзаведох с две деца. После…

Разминаха се с автобус на „Грейхаунд“ и нова струя вода обля предното стъкло. Мат изръмжа, после посегна към копчето на радиото.

— … отвсякъде валят информации за хора, които твърдят, че са видели първата дама Корнелия Кейс…

Нийли се протегна и го изключи.

Цялата стая беше запълнена с всевъзможни джунджурии. Всякакви стъклени съдове и съдчета, фигурки на животни с панделки около врата и керамични плочки с цитати от Библията. На това му трябваше едно хубаво земетресенийце, помисли си Тони.

— Наистина ли не искате кафе?

Жената, заради която Тони и Джейсън бяха прекосили два щата, изгледа угрижено Джейсън. Беше със син трикотажен костюм с панталон, покатерена върху бели обувки на тесни токчета и с брошка във формата на чадърче с фалшив диамант.

Джейсън поклати глава, обзет от желание както винаги бързо да стигне до същността, и посочи с жест към тапицирания със син велур диван под прозореца — намираха се в малък апартамент на втория етаж.

— Имате ли нещо против да седнем и да ви зададем няколко въпроса?

— О… да… искам да кажа, не.

И тя започна да чупи пръсти. Тъкмо се беше върнала от църква, когато тези двамата бяха пристигнали, а самото присъствие на хора на ФБР и на Тайните служби накуп я беше извадило от равновесие. Жената беше около четиридесетте. Лицето й беше пълничко и с форма на кръгла луна, косата й беше огромна, а кожата й светеше като фин порцелан.

Тони й се усмихна и каза:

— Бих искала чаша вода, госпожо Шийлдс, ако няма да ви затрудня. Когато се налага да карам дълго без почивка, обикновено ми прилошава и трябва да пия вода, за да ми успокои стомаха.

— О, не ме притеснявате.

И госпожа Шийлдс се втурна към кухнята.

Джейсън хвърли поглед, пълен с досада, към Тони.

— Откога започна да ти прилошава в колата?

— Прилошава ми, когато ми отърва. Виж, приятел, ти с твоя поглед като оксижен така я уплаши, че тя се видя в чудо.

— Нищо не съм й направил.

— Свидетели, които се плашат, или забравят важни подробности, или си ги измислят, за да угодят на разпитващия.

Лицето на Джейсън доби кисело изражение както се беше втренчил в една керамична фигурка на клоун.

— Искам по-скоро да свършваме.

Не беше единственият, който го искаше. Специални екипи обикаляха страната, отзовавайки се на всяка подадена по телефона информация от граждани, абсолютно сигурни, че са видели Корнелия Кейс — как слизала от лимузина на местното летище или как се излежавала на плажа в Малибу. Обаче обаждането на Барбара Шийлдс — служителка в един колониал във Винсънс, Индиана, веднага беше привлякло вниманието на Тони и Джейсън.

Шийлдс беше докладвала, че е видяла жена, приличаща на Корнелия Кейс, да пазарува в колониала „Крогър“ — работното й място. Жената била съпроводена от тъмнокос мъж, момиче в тийнейджърска възраст и бебе с розова шапка. Описанието се покриваше с описанието на жената, участвала в конкурса за двойници, дори и по отношение на цвета на косата й — светлокестеняв.

Тони и Джейсън предварително бяха обсъдили обаждането на Шийлдс. Струваше им се невероятно, че жената, пътуваща из страната с още трима души, двама от които — деца, може да е Корнелия Кейс. И все пак искаха да си поговорят лично с жената и шефът им Кен Брадок даде разрешение за акцията.

Барбара Шийлдс се появи откъм кухнята с водна чаша от синьо стъкло. Тони беше почти деветдесет процента сигурна, че от разпита нищо няма да излезе, но се насили да й се усмихне.

— Имате ли нещо против да седнем?

— Против ли? Не, не. Моля, седнете. — Тя отри длани в сините си панталони и после приседна върху облегалката на дивана. — Чувствам се малко притеснена. Никога досега не съм виждала правителствени агенти.

— Много добре ви разбирам. — Тони се настани до Джейсън, който вече беше разтворил бележника си. Тя обаче предпочете да не изважда своя от чантата си. — Защо не ни разкажете какво сте видяла?

Жената отново избърса длани в хълбоците си.

— Ами беше петък, преди два дни. Беше ми първият работен ден след операцията. — Тя посочи китката си. — Получих разтежение на китката от постоянното сканиране на продукти на касата. Вследствие на многократно повтарящо се натоварване, така ми казаха. Всички говорят само за работещите с компютри, но не и за касиерите, които страдат от същото. Сигурно не сме толкова важни като тях.

Изражението й подсказваше, че със сигурност й се е налагало често да отсъства от работа поради болките в ръката.

— Както и да е, тази жена се нареди на опашката за моята каса заедно с един много красив мъж и двете деца и бях така изненадана, че два пъти минах през скенера бебешката храна.

— От какво бяхте така изненадана? — попита Тони.

— Защото толкова приличаше на първата дама.

— Много хора приличат на първата дама.

— Не като тази жена. Винаги съм се възхищавала на госпожа Кейс, още когато мъжът й се готвеше да става президент, и оттогава започнах да събирам всякакви снимки и статии за нея по вестниците. Пазя всички изрезки и познавам лицето й така добре като моето.

Тони й кимна окуражително и се замисли как фактът, че тази жена беше почитателка на Корнелия Кейс, би се отразил на верността на показанията й.

— Отрязала си е косата. Сега е къса и светлокестенява, но лицето й е същото. Не знам дали сте виждали някога увеличени нейни снимки… Аз мога да ви покажа, ето… почакайте…

Тя се спусна към библиотеката и измъкна оттам няколко дебели класьора. Прелиства известно време страниците им, докато не откри нейна снимка — на лицето й — на корицата на миналогодишен „Тайм“.

— Вижте. Точно тук. Точно над веждата й. Има мъничък белег. Кълна ви се, разглеждала съм хиляди пъти тази снимка, преди да го забележа. Жената на опашката имаше същия белег на същото място.

Тони се загледа в посоченото място, но белегът й заприлича повече на механична повреда върху негатива.

— И гласът й беше същият — продължи Барбара Шийлдс.

— Познавате и гласа на госпожа Кейс?

Тя кимна.

— Щом разбера, че ще говори по телевизията, опитвам се да бъда винаги на линия. Тази жена звучеше също като нея.

— Какво ви каза?

— Не говореше на мен. Говореше на мъжа какво да купят за сандвичите.

— На английски ли му говореше?

Тя се изненада от въпроса.

— Сто процента съм сигурна.

— Усетихте ли някакъв чужд акцент? — попита я Джейсън.

— Не. Говореше точно като госпожа Кейс.

Джейсън и Тони се спогледаха. После той се наведе напред.

— Разкажете ни повече за разговора им, колкото повече можете да си спомните.

— Тя попита мъжа как би предпочел сандвичите си и той й отвърна, че ги обича с горчица. После тийнейджърката й каза, че иска да купи брошурата, която бяхме сложили във витрината до книгите по астрология. Десет тайни как да подобрите сексуалния си живот. Жената й отказа и тийнейджърката започна да спори с нея. На мъжа това не му хареса и той каза нещо от рода, че момичето трябва да слуша Нел или че ще си има неприятности. После бебето…

— Нел? — Тони стисна чашата с вода. — Така ли нарече той жената?

Барбара Шийлдс потвърди с кимване.

— Веднага си помислих колко близки по звучене са Нел и Нийли. Нали така наричат госпожа Кейс приятелите й?

Близко по звучене име. Белег, който можеше да се окаже и замацан негатив. Нямаше достатъчно доказателства, за да превърнат съмнението в по-сериозно подозрение, но пък бяха напълно достатъчни, за да поддържат интереса им към тази жена.

Продължиха да задават въпроси и Шийлдс им даде много подробни описания на мъжа и тийнейджърката, но едва малко преди да си тръгнат, си припомни и им съобщи най-важната подробност:

— О, почти щях да забравя. Возеха се в жълто уинибаго. Видях ги как тръгват през прозореца. Не разбирам много от каравани, но ми се стори, че не е много ново.

— Жълто уинибаго ли?

— Много мръсно, като че дълго бяха пътували с него.

— Сигурно не сте запомнила номера му?

— Напротив, дори си го записах.

И Барбара Шийлдс отвори дамската си чанта.

Уилоу Гроув, Айова, беше разположен на стръмния бряг на един от притоците на река Айова. Беше град с много църкви — навсякъде се виждаха камбанарии и множество антикварни магазинчета, град, в който облицовани с червени тухли къщи се редуваха с къщи, облицовани с дървени греди и боядисани в бяло, а върху тесните улички хвърляха сянка големи кленови дървета. Близо до центъра се разпростираше и малък частен колеж, разположен в няколко блокчета, а точно срещу кметството, увенчано с меден купол, се издигаше стара странноприемница. Дъждът беше спрял и медта по купола проблясваше на оскъдните лъчи на слънцето в късния следобед, успели да пробият гъстата пелена от буреносни облаци.

Нийли се убеждаваше, че няма по-подходящо място да бъдат отгледани две деца, със сигурност и Мат си казваше същото.

— Чудесно място за момичетата.

Той беше спрял пред един магазин в самото начало на града, за да купи кучешка храна и да попита как да стигне до улицата, на която живееше бабата на момичетата. Оказа се, че започва почти от центъра на града и катери стръмнината над реката. Докато преминаваха по улиците, тук-таме между къщите проблясваше късче водна повърхност.

— Номер едно-единайсет — обяви Мат. — Ето я.

Спря уинибагото точно пред двуетажната къща, облицована с червени тухлички, декорирани с бяла боя около прозорците. Всички къщи на улицата си приличаха по това, че бяха снабдени с веранди пред входните врати и самостоятелни гаражи. А тази беше четвъртита и имаше солиден вид — една от онези къщи, в които бяха израсли цели поколения американци от Средния Запад.

Изглеждаше и малко по-запусната в сравнение с останалите къщи, защото липсваха нацъфтели цветя по протежение на градинската алея или в саксии на верандата пред входната врата. Тревата имаше нужда от окосяване, а бялата декорация не личеше да е била така поддържана като при съседите. Но в никакъв случай не можеше да се нарече изоставена или пък съборетина. Изглеждаше така, сякаш обитателите й си имаха други по-важни грижи, отколкото да се занимават с външния й вид.

— Можем да останем още малко в тази мизерна каравана, докато бабата се пооправи от шока, че ще трябва да се грижи за внучките и реши точно какво да прави — каза Мат.

Усещаше, че е нервен. И тя беше нервна. Е, поне беше престанал да й се зъби.

Бътън беше притихнала още с влизането им в града, като че усещаше каква грандиозна промяна й предстои в живота, а Луси стоеше като залепена за Скуид в задната част на караваната. Докато освобождаваше коланите на детската седалка, Нийли забеляза петната от храна по гащеризончето на бебето, дупката в чорапчето и че чорлавата й косица имаше нужда от сресване.

— Може би е добре да пооправим Бътън, преди да я срещнем с баба й. Доколкото зная, това ще им е първата среща.

— Добра идея. Аз ще я извадя от седалката. Виж, ако можеш да й намериш по-свестни дрехи за обличане. — После изведнъж си спомни с кого всъщност разговаря и допълни: — Ако нямаш нищо против.

— Аз съм тази, която направи предложението — озъби му се тя.

Луси се беше изтегнала на леглото, а до нея беше легнало и кучето — както си беше мръсно. Преструваше се, че чете книга, но не успя да заблуди Нийли.

— Всичко ще бъде наред, Луси. Мястото е чудесно.

Луси сведе глава по-ниско над книгата и нищо не й отговори.

Нийли избра джемпър от деним в прасковен цвят за Бътън, който беше купила от големия покрит базар, от щанда с марка „Бейби Гап“. На платката на гърба и на раменете отпред имаше избродирана по една редичка сини цветенца. Беше купила и подходяща трикотажна блузка с буфан ръкави. Когато се върна обратно при бебето, видя, че Мат я беше сложил върху памперс и сипваше пудра в гънките на крачетата й.

— Искам да се държиш добре, Демонче. Никакви глезотии. Никакви крясъци, нали? И няма да замерваш с нищо баба си. Бъди си просто едно нормално бебе, за разлика от друг път. — Той смръщи вежди, докато залепваше памперса, а Бътън започна да гука в отговор на речта му. — Аха, аха… запази милите си очи и гукането за баба си.

Нийли му подаде дрешките и той се справи с обличането за по-малко от минута.

— Много добре се справяш. А на мен ми трябват часове, докато я облека.

— Ти си прекалено нерешителна. При бебетата трябва твърдо да налагаш волята си или ще ти се качат на главата. Както и при жените.

— Аха, така значи?

Отново беше заприличал на себе си и тя му хвърли предизвикателен поглед, но дяволските пламъчета в очите му бързо помръкнаха.

— Ще можеш ли да й откриеш обувките?

Тя му обърна гръб, без да каже нищо. Нямаше намерение да си проси обичта и привързаността му. Не че чувствата му не я интересуваха. Искаше й се той… е, добре, желаеше тялото му и нямаше нужда да се самозалъгва, че има и нещо повече. И все пак имаше нужда и от приятелството му, от неговата непочтителност, дори от досадния му мъжки егоизъм.

Думи от една стара песен на Шерил Кроу се заредиха в главата й. Беше ли той достатъчно силен, за да стане неин мъж? Да не би да смяташе, че изобщо би могъл?

Още малко и щеше да се плъзне по наклонената плоскост на самосъжалението, затова реши да се стегне и да не мисли повече за това.

— Мисля, че Луси няма да иска да дойде.

— Сигурно й е ясно, че баба й ще наложи по-здрава ръка, отколкото Санди.

— Може би. — Тя започна да реши косицата на бебето с четка. И за свое най-голямо учудване беше възнаградена със сияйна усмивка, каквито Бътън обикновено пазеше за Мат. Сърцето й се сви. — Недей — прошепна й тя. — Не започвай да ми се подмазваш сега, когато ще трябва да те предам на баба ти.

Бътън нададе радостен възглас и протегна ръчички към нея, за да я вземе. Нийли усети като че на гърлото й застана буца и се извърна настрани.

Мат я вдигна от кушетката.

— Много късно и много за кратко, Демонче. Някои хора не могат така лесно да бъдат купени. — Той се наведе, отвори едно от долните чекмеджета и извади оттам възглавницата, купена от „Уол март“. — Колкото и да ми е неприятно да ти го кажа, смятам, че се налага отново да си я сложиш. — На лицето му се беше изписало отвращение. — Освен мен, това ти е единствената защита.

Прав беше. Щяха да останат известно време в града, а нея я търсеха. Тя измъкна една от бременните си фланелки и се вмъкна в банята. Когато излезе, чу Мат да казва на Луси:

— … детективите, които бившият съпруг на Нел е наел, може да се покажат отнякъде. Трябва да ги заблудим, затова тя ще се направи отново на бременна. Ако те питат, ще казваш, че ми е жена. Ясно?

— Ясно. — В гласа й имаше тъга.

Изминаха няколко минути в мълчание, през които двамата чуваха само ударите на сърцата си.

— Няма просто така да ви оставя и да си тръгна. Ще остана още малко, за да съм сигурен, че сте добре. Всичко ще се нареди чудесно. Ще видиш.

Луси се затътри към изхода като че понесла тонове товар на плещите си. Скуид се помъкна след нея.

— Мисля, че е по-добре да оставим засега кучето тук — каза Мат и извади яката на ризата си от устата на Бътън.

Четиримата мълчаливо се запътиха към входната врата на къщата. Мат натисна звънеца, а Нийли погледна към Луси. Беше се облегнала на перилата на веранда — имаше безкрайно нещастен вид.

Нийли се приближи до нея и прехвърли ръка през кръста й. Искаше да каже на тази тийнейджърка, че всичко ще се нареди чудесно, но не можеше, защото по всичко изглеждаше, че няма да стане така.

Луси вдигна глава към нея и Нийли съзря в очите й събрано цялото нещастие на този свят.

— Аз също няма да си тръгна — прошепна й тя. — Докато не се уверя, че се чувствате добре.

Надяваше се, че ще успее да изпълни обещанието си.

— Никой не отговаря — каза Мат. — Ще погледна отзад.

И той й подаде Бътън.

Луси впи поглед във входната врата.

— Искаш ли сега да ми разкажеш за баба си? — попита Нийли.

Луси поклати глава.

Мат се върна задъхан и мърморещ под носа си.

— Задните прозорци са отворени, чува се и музика. Тя изглежда не чува звънеца. — Той заудря по входната врата. — Имам добри новини за теб, Луси. Баба ти явно обича „Смашинг Пъмпкинс“.

— Страхотно — измърмори Луси.

Вратата се отвори. Млад мъж на възраст между двайсет и пет и трийсет години застана в рамката. Всичко у него свидетелстваше, че е от партията на днешните използвачи безделници — ниско подстриган, с козя брадичка и обеци. Беше облечен с фланелка, шорти с големи странични джобове и сандали с марка „Тева“.

— Да?

С периферното си зрение Нийли видя как Луси си пое дълбоко дъх и пристъпи напред.

— Здрасти, дядо.