Първата дама

7.

— Няма да спя с тебе! — отсече Луси. — Откъде да знам дали нямаш въшки или нещо друго?

— Добре — каза с въздишка Нийли, докато разстилаше чаршаф на леглото. — Тогава иди да спиш отпред.

— Ти каза, че Мат ще спи там.

— По всяка вероятност.

— Накарай го да спи отзад.

— Помисли малко, ако обичаш. Мериголд ще спи на пода до двойното легло, защото единствено на това място можем да я удържим да не избяга, така че не е трудно да предположиш, че Мат по всяка вероятност ще спи отпред. От пейката става легло, от кушетката — още едно легло. Можеш да спиш или с мен на голямото легло, или при него.

— Отвратително. Откъде знаеш, че той не е от онези откачалки на тема детско порно или нещо подобно?

— Интуиция.

— Да де, лесно ти е да го кажеш. Тебе никой няма да те пипне.

Защо ли представата, че може да бъде пипната от Мат Джорик не й се струваше толкова отвратителна? Но сексът беше едно от нещата, за което никога не си позволяваше да мисли и затова сега насочи вниманието си към кухнята, оглеждайки се за някакъв препарат за чистене.

— Легнете си двамата — стрелна я с поглед Луси. — На него това му се иска.

С почистващ спрей в ръка Нийли се извърна цяла към неприятната тийнейджърка с приятното лице.

— Изобщо нямаш представа за какво говориш. Само така изглежда, че ме харесва повече от теб, което всъщност нищо не означава. Сега отивам да си взема душ. Ти можеш да легнеш, където искаш.

Нийли нямаше много опит в почистването, но не би могла да използва банята във вида, в който се намираше. След като си взе душ, отново привърза възглавницата през кръста си. Нямаше да й е удобно да спи с нея, но при такова малко място поначало не би се чувствала удобно.

Беше си купила евтина синя, дълга до земята памучна нощница от магазина за намалени стоки. Беше привикнала да носи копринени нощници и сега допирът на материята до кожата й — още щом прекара глава през отвора й — й се стори непривичен.

След като излезе от банята, с облекчение видя, че Луси вече спи. Лежеше както си беше с дрехите напряко върху двойното легло. Размазалият се по финото й лице грим й стоеше като маска.

Мериголд лежеше на леглото, което Нийли й беше направила на пода. Беше се извърнала на една страна, пълничките й бебешки устенца се бяха раздалечили, фините й мигли бяха покрили като два лунни сърпа почти половината от бузките й, а моржчето от „Бийни бейби“ се беше настанило под едно от коленцата й. Едва сега Нийли забеляза, че всички десет пръстчета на бебето бяха лакирани в преливащо синьо.

Тя погледна с усмивка Луси, после отвори едно от задните прозорчета. Щом нощният бриз повя лицето й, инстинктивно се огледа навън за сенките на гардовете, които винаги бяха край нея. Но тази нощ видя само леко полюшващите се клони на дърветата. Усети се напълно изолирана от останалия свят и в абсолютна безопасност. Корнелия Кейс беше изчезнала.

Луси усети някой да я бута и чу нещо като мъркане. Беше много рано да става и не й се искаше да си отваря очите, особено като знаеше какво ще види.

— Га?

Думичката прозвуча леко, почти като шепот. Луси с мъка отвори едното си око, после другото. За момент тя просто наблюдаваше как сестричката й наднича над матрака. Малките руси пухчета по главата й стърчаха на всички страни, някои от тях вече втвърдени заради засъхналата по тях храна от вчера, а лицето грееше като намазано с фъстъчено масло в усмивка и от него се излъчваше такава любов и доверие, че Луси направо я заболя стомахът.

— Га — прошепна в отговор.

Ответната усмивка стана още по-широка. Луси вдигна глава и видя, че на възглавницата й се е отпечатало лилаво петно от боята, с която беше напръскала косата си. Забеляза и мокро петно на мястото, където допреди малко беше лежала. Гадост.

Нел още спеше и Луси изпита известно чувство на завист, като я видя толкова красива в съня й. Сега, когато Нел беше с тях, Джорик обръщаше повече внимание на нея, отколкото на Луси.

Не й се понрави, че мисли колко много би искала той да й обръща повече внимание. Това й напомняше за всички онези години, през които се беше опитвала да привлече вниманието на Санди. Единственото, от което майка й се интересуваше, беше пиенето и гаджетата й.

Докато сядаше, вниманието й привлече вида на Джорик, легнал по корем върху кушетката, с крака, които висяха във въздуха, и ръка, провиснала до пода. Четиринайсетте години на негодувание срещу Санди я накараха да кипне. Защо не можеше Джорик да й е баща вместо някакъв пияница на име Карнеги Мелън, когото Санди след една нощ, прекарана заедно, повече никога не беше видяла?

— Га?

Малките остри ноктенца се впиха в крака й. Тя се вгледа в зацапаните руси къдрички и мърлявите коленца. Нел и Джорик се мислеха за много умни, но изглежда нито един от двамата не знаеше, че бебетата се къпят преди лягане.

Луси се освободи от ръката на сестра си, изправи се и измъкна чисти дрехи от купчината, която вчера беше хвърлила на пода, преди да потеглят. След като взе всичко необходимо, се наведе и вдигна бебето.

Цифровият часовник на таблото на Мабел показваше 6:02. Луси искаше поне веднъж да се наспи до късно, като останалите деца, но това скоро нямаше да стане.

Сестричката й тежеше и Луси се блъсна в масата по пътя към вратата, Джорик обаче не помръдна. Едва сега видя полупразната бутилка уиски на пода. Усещането, че е предадена, като че я прогори отвътре. Нима и той щеше да се окаже пияница?

Единственото време за последните четири години, през което Санди не беше пила, беше времето на бременността й. Очите на Луси се напълниха със сълзи. Това беше най-хубавото време в живота им. Макар Санди да беше често с Трент, случваше се да остават само двете, тогава си говореха за разни неща и се смееха.

Понякога Луси усещаше чувство на вина заради това, че не й е толкова мъчно за Санди, но за нея всъщност майка й беше умряла веднага след като беше родила сестричката й, тъй като отново беше започнала да пие. И единственото, от което се интересуваше, бяха безкрайните партита. Луси дори беше започнала да я мрази.

Навън ухаеше просто на чист въздух, примесен и с миризма на бекон. Веднъж вече беше прекарвала на подобно място заедно със Санди и Трент и знаеше, че би трябвало да има нещо като стая за почивка с душ за хора, които не желаеха да ползват банята в караваните си. Наложи се няколко пъти да пуска детето да стъпи на тревата, за да си починат ръцете й. Най-накрая видя дървена къщичка, боядисана в зелено. Надяваше се, че вътре не е много мръсно. Отново взе бебето на ръце.

— По-добре почвай да ходиш. Сериозно ти говоря. Много си тежка и не мога да те нося. И не ми бъркай в очите, чуваш ли?

Бебетата винаги вършеха такива гадости. Събуждаха те, когато най-много ти се спи, бъркаха ги в очите, драскаха те с нокти. Не го вършеха нарочно. Просто такива си бяха.

Оказа се, че няма никой в стаята за почивка и изобщо не беше мръсно. Луси имаше усещането, че ръцете й ще паднат като отсечени от умора и едва се дотътри до единия от двата душа, отделени един от друг с прегради — сега вече имаше чувството, че ще изпусне сестра си. Остави бебето на циментовия под, а дрехите хвърли на дървената пейка.

Едва тогава се сети, че е забравила да вземе шампоан и сапун. Извърна глава към душ-отделението и видя, че някой си е забравил сапуна, беше зелен обаче, а тя не обичаше зелените сапуни заради миризмата им. Налагаше се да го използва — нямаше друг избор, както не беше имала избор за нищо в живота си.

Коремът отново я заболя. Напоследък все по-често я болеше, най-вече, когато се чувстваше изплашена.

Докато Луси го разсъбличаше, бебето непрестанно бърбореше нечленоразделно — заради тези тихи, радостни звуци си струваше ставането рано. Докато бебето се оглеждаше с любопитство наоколо, Луси съблече и своите дрехи, пусна водата и я регулира така, че да не бъде много гореща. Влезе под душа, коленичи и протегна ръце, но сестричката й се беше изплашила от течащата вода и не искаше да дойде при нея.

— Ела при мен.

— Нъ!

Бебето нацупи устни и заотстъпва назад.

Луси опита да запази спокойствие — сестра й си беше едно малко бебе, което не знаеше, че водата няма да му навреди. Нямаше как обаче да е спокойна, като я болеше стомахът и след всичко станало.

— Ела тук веднага!

Присви страшно устни, но бебето не помръдна.

— Сериозно ти казвам! Ела тука!

О, боже! Личицето на бебето се сгърчи и очичките му се напълниха със сълзи. Не издаде никакъв звук, просто започна да се тресе от плач, а устните му да треперят, и Луси не издържа. Пристъпи извън душ отделението и както беше гола и трепереше вече от студ, приклекна, за да го прегърне.

— Не исках да ти викам. Съжалявам, Бътън43! Толкова съжалявам…

Бътън захлупи личице в рамото й, както винаги правеше, и се притисна към Луси, защото тя беше единственият близък човек, който й беше останал на света.

Тогава Луси също се разплака. Стоеше с Бътън, увиснала на врата й, усещайки как сърцето й бие лудо и как я полазват тръпки по цялото тяло. После цялата се разтресе от плач, защото нямаше ни най-малка представа как щеше да се грижи за Бътън занапред, не знаеше и какво ще направи Джорик, като разбереше истината за баба й.

Каза си, че сигурно нямаше да бъде толкова изплашена, ако беше сама. Беше на четиринайсет, беше и умна, най-умното дете в класа, макар да беше направила всичко възможно ония загубеняци, с които ходеше на училище, да не го разберат. Някои от учителите го бяха разбрали и я бяха привиквали след часовете, за да й кажат, че трябва сериозно да се заеме с уроците и всякакви такива гадости. Но с майка като Санди, както винаги без пари, и при всичките тези премествания от една мръсна къща в друга мръсна къща, Луси беше започнала да се чувства като човек без късмет. Нямаше нужда някой да знае, че има ум в главата.

Още повече, след като при целия й ум не беше могла да измисли как да се погрижи за Бътън в тази ситуация. Веднага щом Санди умря, тя беше изтеглила в брой последната заплата на майка си и с нея беше платила наема, телефона и всичко останало. После се беше наела да гледа детето на една съседка, когато тя беше на работа. Всичко беше наред, докато не я откри онзи адвокат.

Ако беше сама, щеше да отпраши към Ню Йорк или някое място като Холивуд, да си намери работа и да спечели много пари. Но нямаше как едновременно да се грижи и за Бътън.

Сега й оставаше да направи само едно — да се държи твърдо. Това беше и едно сред малкото свестни неща, на които я беше научила Санди. Когато някой те удари в лицето, ти му се изплюй в очите. Ако сама не се погрижиш за себе си, никой друг няма да го направи.

Точно това и правеше. Държеше се твърдо, отстояваше правата си и по всякакъв начин се опитваше да бави пътуването, докато намисли как да се грижи за малката си сестричка.

Бътън засмука с устнички врата й, сякаш искаше да суче. Правеше го понякога, щом я вземеше на ръце, и от това Луси я присвиваше още повече коремът — толкова, че й се доплакваше от болка, защото съзнаваше, че Бътън не можеше да направи още разлика между сестра си и някой по-възрастен от нея. Дори по-лошо, Бътън не осъзнаваше, че Луси не й е майка.

Ето докъде беше стигнала. Първата дама на Съединените щати пътуваше из вътрешността на страната с един пияница, една сърдита тийнейджърка, с едно бебе, което се страхуваше да докосне, и неродена възглавница от „Уол март“.

— Къде сме, по дяволите? — Гръмкият глас на Мат резонира в стените на уинибагото.

Тя погледна през рамо и го видя да се надига от кушетката — като мечка от зимен сън. Всъщност приличаше повече на грамаден красив пират с разрошената си коса, омачканата черна фланелка и набола брада.

— Западна Вирджиния.

Той се надигна, подпрян на една ръка, за миг цялото му тяло потрепери, после избърса с ръка устата си.

— Знам. Къде точно в Западна Вирджиния?

— Това е най-красивият щат. Има планини, реки, красиви гористи местности, виещи се пътища.

Помисли си дали да не изпее „West Virginia, mountain mama“44, но реши, че така може да предизвика непредвидими реакции у този мъж с тежък махмурлук.

— Засега оставихме зад себе си пунктовете за събиране на такси, така че няма нужда да търсим странични пътища. Можем да изберем и някоя магистрала с четири платна. — Гласът му беше така пресипнал, като че беше настинал.

— Наблизо има точно такава — отвърна му тя. — Това е важното. А сега можете пак да заспите. Само причинявате проблеми, когато сте буден.

Луси се усмихна. Седеше на пейката и се гримираше. Беше сложила на миглите си толкова много маскара, че беше учудващо дали щеше да успее да ги повдигне. Остатъците от закуската й, закупена от „Макдоналдс“, се валяха край нея до вестника, който Нийли беше купила, преди да потеглят. Докато изчакваха пред прозорчето да им донесат поръчаните яйца „Макмъфинс“, Нийли го беше прегледала и открила това, което търсеше — кратко съобщение на трета страница, че Корнелия Кейс е била повалена на легло от грип и принудена да отмени ангажиментите си за цялата следваща седмица.

Сутринта беше закрепила детската седалка на мястото й и бебето върху нея, облечено с бонбоненорозово гащеризонче и сини гуменки, протрити на пръстите, с ужасно нещастен израз на личицето. Нийли подозираше, че съвсем скоро щеше да се наложи пак да спират, но не смяташе да доверява подобна информация на Мат.

— Направила съм кафе. Малко силно е, но вкусът ви със сигурност е притъпен, така че няма да усетите разликата. Освен това взех малко пари от портмонето ви за закуската. Записвам си всичко, което ви дължа, за да ви се изплатя.

Беше изяла цели две яйца „Макмъфинс“ съвсем сама и беше пила портокалов сок. Беше чудесно, че си беше възвърнала апетита, още по-чудесно беше, че можеше и спокойно да преглъща.

Мат изсумтя, изправи се и се насочи към кафемашината, но в последния момент промени решението си и изчезна в банята.

— Мислиш ли, че ще повърне?

— Съмнявам се. Поразява ме как така стомахът му издържа на всичко.

Луси очерта устните си с кафяво червило.

— Когато Санди ни е избирала фамилно име, не разбирам защо не се е сетила за Мел Гибсън или някой друг като него.

Нийли се разсмя.

— Знаеш ли, Луси, макар да се държиш като най-неприятната тийнейджърка на света, всъщност си много забавна.

— А на мен изобщо не ми е забавно. На теб ще ти хареса ли фамилията ти да е Джорик и да си я получила от него?

Независимо от остротата на думите й, Нийли усети и някакъв копнеж.

— Така ли? Джорик ти е фамилното име?

— Аха. А ти какво мислеше, че ми е името?

— Като на майка ти, предполагам.

— Фамилията й беше Джорик. Беше я запазила след развода им. И не спря да го харесва.

Нийли чу шума от водата на душа. Изчака минута, след това рязко зави наляво, после надясно и отново наляво. Удар, след това и приглушена ругатня се чуха откъм банята.

Луси се разсмя. Колко хубаво!

Нийли се усмихна, след това отново се върна на темата, по която току-що бяха започнали да разговарят.

— Значи и Мериголд е Джорик?

— Престани да й казваш така!

— Тогава ми дай някакво друго име. А не да ми отговаряш, че вече го зная.

— По дяволите! — Последва дълга, нарочна въздишка. — Можеш да й казваш Бътън тогава. Така й казваше и Санди. Знам, че и то е глупаво, но не аз съм я нарекла така.

— Бътън?

Значи оттук идваше Бът.

Луси пусна патрона с червилото на масата.

— Казвай й както искаш.

— Харесва ми Бътън. Сладко е.

Започнаха да изкачват хълм и Нийли обгърна с жаден поглед гледката. Беше се наслаждавала на толкова много панорамни гледки през живота си — връх Маккинли в кристално ясен ден, Гранд каньон при залез. Беше виждала Париж от стъпалата на Сакре Кьор, разглеждала парка Серенгети от предната седалка на рейндж роувър и беше наблюдавала училище за китове в Северния Атлантически океан от палубата на кораб на Военноморския флот на САЩ. Но нито един от тях не беше изглеждал до такава степен величествено като тези зелени хълмове на Западна Вирджиния. Щатът може и да беше беден, но със сигурност много красив.

Шумът от душа престана. Измина минута, без да се случи нищо.

— Сигурно се бръсне — обади се Луси с едва доловима нотка дяволита надежда в гласа.

Нийли се усмихна, но не помръдна кормилото. Вместо това каза:

— Не съм му толкова ядосана.

— Снощи се е напил, нали?

— Сигурно.

— Мразя пияниците.

— И аз не съм им фен.

— Мислят си, че са забавни и секси, като са пияни, обаче са само жалки.

Нийли имаше чувството, че няма предвид Мат. Искаше да я попита за майка й, но знаеше, че Луси щеше да й се нахвърли, ако го направи.

Звукът на електрическа самобръсначка проникна през тънката стена и бебето започна да проявява безпокойство. Не беше безопасно да го изваждат от седалката, но Нийли не можеше да си представи как щяха да удържат такова подвижно дете приковано за едно място. Поне Луси не издържа, защото скочи и се запъти към сестра си. В огледалото за обратно виждане Нийли я видя да се готви да развърже коланите.

— Остави я на мястото й. Не е в безопасност, докато пътуваме.

— Тогава скоро трябва да спреш, за да може да си поиграе поне малко.

Нийли можеше да си представи как това ще се отрази на Мат. Вратата на банята рязко се отвори.

— Гадост! — възкликна Луси.

Нийли погледна в огледалото и едва не излезе от пътя, като видя, че Мат е излязъл само по една увита около кръста хавлия в бебешко синьо. Можеше да бъде охарактеризиран по всеки друг начин, но не и като гадост. Както беше мокра, косата му стоеше изправена — тя подозираше, че щом изсъхне, тенденцията да се къдри щеше да се прояви — а електрическата самобръсначка временно беше опитомила пиратската му четина. Нийли обгърна с поглед цялата тази загоряла мъжественост. Беше толкова огромен сред малкото пространство на караваната, че би могъл да изглежда смешен. Но не беше.

— Трябва да си взема дрехите — избоботи той. — Ако не ви харесвам, не гледайте.

— Мел Гибсън има по-хубаво тяло от теб — коментира Луси.

— И това трябва да ме притесни, така ли?

В никакъв случай по-хубаво, улови изведнъж Нийли какви мисли й минават през главата, а освен това Мат беше и по-висок. Не внимаваше в пътя и едва успя да извие, за да избегне една дупка.

Той залитна и се улови за касата на вратата.

— Внимавай къде караш!

— Съжалявам.

— Изобщо не гледаш пътя!

— Хубавата гледка много ме разсейва.

В целия й сто деветдесет и девет сантиметров ръст.

— По-добре се съсредоточи върху карането.

Щом Мат се насочи към задната част на караваната, Бътън протегна ръчички към него и нададе вик. Той потрепна. Посланието й можеше да бъде безпогрешно разчетено: Вземи ме! Той обаче затвори плъзгащата се врата зад себе си. Детето нададе разочарован вик. Луси успя да отвлече вниманието й към моржчето играчка.

Нийли взе решение да се наслади активно на пейзажа, преди Мат да предяви претенциите си да свърнат към по-широк път. Така и стори — още щом се появи облечен, наля си чаша кафе и й каза да спре, за да я смени на кормилото.

Тя обгърна с поглед протритите му джинси и сивата фланелка.

— Първо искам да покажа на Луси покрития мост.

— Какви са тия приказки?

— В тази част на Западна Вирджиния могат да се видят най-красивите покрити мостове. Така пише в брошурата, която взех от къмпинга. Голяма част от данъците са отишли за поддръжката на тези мостове и аз смятам, че ще е от полза за обучението й, ако види поне един от тях.

— Не ми пука за образованието на Луси.

— Точно подобен тип отношение изложи системата от обществено образование на риск.

Изгледа я така, че й се прииска да не си беше отваряла изобщо устата. После Мат поклати глава.

— Защо просто не се отместиш от кормилото?

— Не бъдете толкова кисел. Луси трябва да разширява хоризонтите си.

— Тя ще прекара живота си като престъпница. Какво може да промени един покрит мост? — промърмори той и се отпусна на пасажерското място.

— Ти изобщо не си забавен, Джорик — обади се дръзко Луси. — А Тя ми обеща да ми покаже моста.

— Не е много далеч — помоли Нийли. — Защо не се облегнете и не се насладите на пътуването? Или поне да се насладите, доколкото е възможно за човек с такъв тежък махмурлук.

— Не спирай, казвай, каквото имаш да казваш — измърмори той.

— Добре. Луси и аз не харесваме хората, които се напиват.

— Не харесвате? Не харесвате ли?

— Тя има предвид, че си голяма гад и че те мразим — уточни Луси.

— Отмести се — сопна се той.

Бебето отново започна да проявява признаци на безпокойство.

— Ето отбивката за покрития мост. — Нийли изви наляво по тесния селски път и реши, че ще е по-добре да смени темата. — Знаеш ли защо са били строени такива мостове, Луси?

— Не и не ме интересува.

— Някои хора твърдят, че причината е да се предпазят конете от възможността да се изплашат от водата, но по-вероятно е, защото така по-добре са щели да бъдат запазени от атмосферните влияния. Никой не знае със сигурност.

— Ти си била ходеща енциклопедия — подхвърли Мат.

— Нали ви казах, че имам фотографска памет?

Протестите на бебето ставаха все по-силни.

— Какво пишеше на табелата, която току-що подминахме?

— Не обърнах внимание.

— Иисус е спасител — беше предположението на Луси.

Мат го пропусна покрай ушите си.

— Ами на големия знак точно до офиса на къмпинга? Точно до входната врата?

— Не ме заинтересува и не си направих труда да го прочета.

Тийнейджърката отново се намеси:

— Не палете огън.

Нийли й хвърли бърз поглед.

— Нямаш ли по-добро занимание?

— Не.

Луси подаде на сестричката си празна хартиена чаша, но Бътън я хвърли на пода, надавайки силен вик.

Отново завиха и пред очите им се появи мостът, построен над тясна река, точно в подножието на невисок хълм. Строителният материал, от който го бяха направили — тухли, беше потъмнял от времето, докато цветът на тенекиения покрив беше излинял, макар да си личеше, че някога е бил боядисан в червено. Знак предупреждаваше, че не се допускат превозни средства с височина над три метра. Макар че се намираше в Западна Вирджиния, а не в окръг Мадисън, щат Айова, беше също толкова живописен като тамошните мостове и Нийли почти очаквайте Клинт Истууд и Мерил Стрийп45 да се появят откъм вътрешността. Това беше Америка в най-добрия й вид и Нийли въздъхна:

— Нали е прекрасен? А сега да се поразтъпчем — додаде тя и паркира Мабел на банкета. — Луси, можеш да вземеш и сестра си.

— Както знаеш, тя не е отровна. И двамата поне веднъж можете да я поносите.

Нийли се направи, че не я е чула.

— Няма да оставаме дълго — обяви Мат. — Две минути и после потегляме за магистралата.

— Две минути, две минути…

Нищо нямаше да могат да видят за две минути.

Навън всичко беше обляно в слънчева светлина, а топлият влажен въздух носеше уханието на прах, трева и селски път. Нивото на реката беше много ниско — сигурно от много време не беше валяло, а околните звуци и шумове бяха направо възхитителни: ромоленето на водата около камъните, песента на птиците, хорът на щурците и жуженето на пчелите. Двата края на моста лежаха върху полегати затревени насипи, отрупани с диви цветя и стигащи до водата. Луси сложи детето да седне на тревата.

— Га! — извика от радост Бътън и запляска с ръчички.

— Твой ред е да я гледаш — каза Луси и пое към вътрешността на моста, преди Нийли да си е отворила устата за протест.

— Га!

Бебето направи неуспешен опит да хване една летяща край него пчела.

— Внимавай, Бътън! Тези хвърчащи същества не са безопасни.

— Аз пък мислех, че името й е Мериголд.

С чаша за кафе в ръка Мат се появи откъм уинибагото.

— Луси каза, че майка й я е наричала Бътън. В задната част има одеяло, моля, донесете го.

Детето едва ли щеше да стои през цялото време на него, но поне нямаше да се изцапа чак толкова.

Нийли не беше пропуснала да забележи, че Луси я е изкъпала сутринта. Русата й пухкава коса блестеше на слънцето, а дрешките, с които беше облечена, бяха чисти, макар и износени. Запита се дали някой от спечелилите специалната национална стипендия за заслуги отличници, които й бяха гостували в Белия дом, щеше така добре да се грижи за досадното си сестриче или братче.

Мат се появи с одеялото. Нийли го взе и го постла на тревата по полегатия насип. Положи бебето върху него, но Бътън моментално изпълзя извън очертанията му — гащеризончето я пазеше от стърчащата трева. Спря, привлечена от една пеперуда, трепкаща с крилца над цветята. Наклони се към нея, после се отпусна на задничето си и нададе вик, виждайки я, че отлита.

Нийли приседна върху одеялото и се изненада, когато и Мат приседна до нея. Задиша дълбоко, наслаждавайки се на всяка глътка въздух в този свой откраднат свободен летен ден.

— Знаете ли, обикновено не се напивам.

Тя притвори очи и вдигна лицето си към слънцето.

— Аха.

— Казвам ви истината. Не съм много по пиенето.

— Добре, и не смятам, че момичетата трябва да виждат подобни гледки.

Отвори очи и видя, че той я наблюдава. Нещо в погледа му я накара да се почувства сякаш я бомбардираха с дъжд от фойерверки. Мина доста време, преди Мат да отмести погледа си.

— Със сигурност са виждали доста повече такива гледки, докато Санди е била жива.

Нийли си даде сметка, че не й се искаше сега да слуша нищо за бившата жена на Мат и се изправи.

— Ще гледате бебето, нали? Искам да се поразходя по моста.

— Ей! Вие сте бавачката тук, не аз.

— Взимам си почивка.

И тя просто го изостави и пое към вътрешността на покрития мост. Мат я проследи с поглед, докато се скри. Щеше да й даде добър урок, ако я свалеше от караваната на следващата стоянка за тежкотоварни камиони и я оставеше да се оправя сама. Знаеше обаче, че няма да го направи. Тя може и да не беше най-подходящата бавачка за децата, но бе най-добрата за момента. Беше също и загадка.

Беше доста трудно да съчетае в едно това нейно аристократично презвитерианско излъчване с излишеството от доброта и почти детския й ентусиазъм. Поне беше сигурен, че тази смесица му е много забавна. Или поне му беше забавна предния ден. Сутрешният махмурлук обаче беше убил желанието му да се забавлява.

Някакво движение привлече вниманието му. Нещо в розово. Вдигна глава, за да види навреме как Бебето Демон пълзи надолу по насипа право към реката. Кафето му се разсипа, когато хвърли чашата и се изправи на крака.

Бебето неумолимо се свличаше надолу с все по-нарастваща скорост. Мат се затича към него и усети как подметките на обувките му се хлъзгат по тревата.

Детето изведнъж размаха ръчички и се озова в края на насипа. Първо гуменките му докоснаха водата и само след миг ги последва и самото то.

Реката не беше дълбока, но все пак опасно дълбока за едно бебе и той с ужас видя как русата му главица се скри. Той се спъна, възстанови равновесието си и последва детето във водата.

Тя му стигна точно до под коленете. Беше мътна. Твърде мътна, за да види нещо. Изведнъж забеляза нещо розово да проблясва по течението и го сграбчи.

Бътън се издигна над водата с широко отворени очи и махащи крачета и ръчички. Беше я уловил за презрамките на гащеризона й.

Тя примигна, пое си дълбоко въздух, след това се закашля. Той я намести в сгъвката на ръката си, докато тя опитваше да възстанови дишането си. От своя страна той се опитваше да успокои пулса си, в същото време усещайки как тласъкът на водата все повече го засмуква в калта. Едва успя да откъсне обувките си от нея и се запъти навън от реката.

Бътън най-накрая спря да кашля. За няколко секунди остана безмълвна, а после я усети как изпълва гърдичките си с въздух. Знаеше прекрасно какво ще последва и опита предварително да я укроти.

— Не плачи!

Нел и Луси все още бяха във вътрешността на моста и ако чуеха плача и разберяха, че едва не е оставил Бебето Демон да потъне, кой знае какво щеше да се случи. Той погледна надолу към бебето. Водата се стичаше от косата в очите му. Устата — отворена, челото — смръщено, Бътън беше готова да се разплаче и първият акорд от това, което щеше да се превърне в цяла симфония, почти се готвеше да се материализира.

— Спри се! — Той я подхвана под мишниците и я вдигна нагоре, докато не се погледнаха очи в очи — искаше тя да разбере, че й говори сериозно. — Просто глътна малко вода. Няма нищо страшно. Дори не беше започнала да потъваш.

Горещото желание за плач, побрано между двете смръщени веждички, като че започна да отстъпва място на успокоението. Очите й се разшириха и сдържаният въздух излезе навън като въздишка.

— Няма нищо страшно — продължи той с по-спокоен тон. Нали така?

Тя се втренчи в него.

Розовото й гащеризонче никога повече нямаше да бъде същото, освен това беше си загубила и едната гуменка. Мат бързо свали и другата и я запрати към дърветата.

Препиращи се женски гласове се раздадоха откъм моста. Сега вече щеше да загази. Бързо се опита да измисли нещо:

— Пак отиваме във водата.

— Га?

Той изу обувките си, намести Бътън в сгъвката на ръката си и влезе във водата.

Тя скри лице в ризата му.

— Без паника.

Тя вдигна глава и го удостои с четиризъба усмивка.

— Това повече ти отива, малко дяволче.

Но когато опита да я потопи във водата, тя се напрегна и заби ноктенца в ръката му.

— Отпусни се, чуваш ли? Няма да ти мокря лицето.

— Нъ-нъ-нъ!

Човек нямаше нужда от диплома по детска психология, за да разбере точно какво означават тези думи. Даде си сметка, че се готви да направи същото, което беше правил и за сестрите си. С въздишка на облекчение той я сложи да легне на рамото му и се потопи заедно с нея в калната вода.

Тя се изопна назад и го погледна сияеща. Един ден щеше да бъде направо убиец с тия нейни сини очища и разтапящи усмивки.

— Добре, добре. Пази си усмивките за този, който ги иска.

Тя го плесна по челюстта с длан, след това се извърна и плесна водната повърхност. Капчици вода се изсипаха в лицето му. Той примигна и я потопи във водата.

— Какво правиш? — Нел се затича още щом излезе от моста, беше като бременен командос с късите си панталони в цвят каки, синя бременна фланелка с маргаритки по краищата и бели сандали. Кичури коса, златистокафяви като узряла през лятото пшеница, подхвръкваха край зачервените й бузи, а прекрасните й очи, на цвят сини също като небето, горяха. — Извади детето от мръсната вода веднага! — Тя направо полетя надолу по насипа. — Децата могат да хванат тиф от речната вода!

Той погледна надолу към Бебето Демон, на което изглежда му беше харесало да е във водата, още повече че той беше топнал съвсем малка част от телцето му.

— Не мисля, че тифът изобщо се среща в Западна Вирджиния!

Луси също се появи откъм моста и ги загледа втрещена.

Нел се спря на ръба на реката, с ръце на кръста и пребледняло лице. Той видя колко е разстроена и се запита какво ли щеше да бъде, ако разбереше, че едва не беше оставил бебето да потъне.

— Успокой се, за бога! Нищо й няма.

— Тя е облечена!

— Добре де. Аз съм мъж. А мъжете не обръщат внимание на подобни неща.

— И ти си облечен!

— Просто се поддадох на импулс.

Тя погледна към изутите му кални обувки на тревата.

— Много добре виждам.

Той премина в отбрана.

— Подхлъзнах се и си намокрих обувките. След това си казах голяма работа!

— Бебето ще настине.

— Почти трийсет градуса е.

Той извади бебето от водата и се изправи.

— Нъ!

Бътън нададе вик на протест, после зашава, опитвайки се отново да докосне водата.

— Отвлечи й вниманието, иначе ще загазиш! — извика Луси на върха на насипа.

Протестните викове ставаха все по-силни.

— Какво трябва да направя? — попита той.

— Харесва, когато имитирам животните. Кравите най-много. Муу.

Той отправи пълен с отвращение поглед към Луси, после се опита да прехвърли бебето на Нел.

— Ето ти я. Ти й отвлечи вниманието.

Нел скръсти ръце зад гърба си и отстъпи назад.

— Не зная как.

Бебето Демон вече беше пуснало в ход юмручетата си и те го удряха, където сварят, а сега го зарита и с крачета. По дяволите! Той загърби двете жени и отново се потопи с бебето във водата.

Да бъде проклет, ако започнеше да мучи.