Скандална връзка

Десета глава

— Дело за бащинство! — Грант издаде някакъв звук, подобен на смях. — Това шега ли е? Да не би момчетата от спортния клуб да са ви изпратили? — Той се обърна към Шели и се усмихна широко. — Тези момчета са…

— Съжалявам, мистър Чапмън — прекъсна го заместник-шерифът. — Това не е шега.

За момент Грант се взря в него, после разпечата призовката. Очите му бързо я прегледаха, но веднага се увериха, че е истинска.

— Цимерман — изрече през зъби. — Тази изобретателна малка кучка.

Не говореше високо, но думите му отекнаха в стихналата стая.

— Срокът е много малък, но не успяхме да Ви открием, за да Ви връчим призовката. Няколко пъти идвах до дома Ви. Съветвам Ви да се свържете с адвокат.

— Сам ще се защитавам. Десет часа, петък? — Заместник-шерифът кимна. — Извинете, че не Ви благодаря.

— Съжалявам — повтори представителят на закона. Докосна ръба на шапката си, кимна на Шели. Извъртя се и бързо се отдалечи по алеята към полицейската кола, паркирана до тротоара.

Грант затвори вратата и изпусна дълга, уморена въздишка.

— Страхотен сватбен подарък — промълви с горчивина той и се обърна. — Шели, за бога, аз…

Като видя вцепененото изражение на лицето й, се почувства като ударен от парен чук. Очите й бяха широко отворени и безизразни. Сияещият й вид, за който й бе направил комплимент само преди половин час, бе заменен от смъртна бледност. Перленото коралово червило изглеждаше като маска на клоун върху тебеширено бялото й лице. Стоеше като истукана, но трепереше, сякаш не можеше да се побере в кожата си и всеки момент щеше, да се пръсне на милион малки късчета.

— Шели. — Гласът му бе дрезгав. — Кажи ми, че не си мислиш… Кажи ми, че не вярваш, че това момиче е бременно от мен.

Сякаш в транс тя поклати глава, отначало бавно, после решително.

— Не — отвърна бързо, прекалено бързо. — Не. — Примигна няколко пъти, после безцелно обиколи с поглед стаята, без да се спира на нищо.

С две широки крачки Грант отиде до нея и обгърна раменете й с ръце.

— Погледни ме — настоя той. Тя стоеше в стоманената му прегръдка като безжизнена кукла. — Не съм имал нищо общо с това момиче. — Говореше през зъби. — Вярваш ли ми? — Леко я разтърси. Ръцете й висяха отпуснато, но пълните й със сълзи очи не се отместваха от напрегнатото му гневно лице.

Така й се искаше да му вярва. Разбира се, че не бе имал нищо общо с Пру Цимерман, но… И тя бе съвсем младо момиче, когато я бе целунал за първи път… И Миси Ланкастър… Бременна. Той бе казал, че бебето на Миси не е било от него, че той не й е бил любовник. Той не лъжеше. Не би могъл. Той я обичаше. Нея, Шели. Обаче…

Грант свали ръце от раменете й и я пусна толкова бързо, че тя едва не падна на пода. Известно време се взира в извърнатото й лице, където отвращението и сърдечната болка се бореха за преимущество. Шели не бе сигурна кое надделява.

Той се обърна настрани и каза на баща й:

— Бил щеше да ни чака при църквата. Ще отида да го видя и да отменя церемонията.

Когато се обърна към нея, тя не намери сили да го погледне. В този момент не чувстваше нищо. Нито гняв, нито болка, разочарование, отчаяние. Бе като вцепенена, напълно лишена от чувства. Духът й я бе изоставил, вместо сърце й бе останала една огромна празнина.

Когато излезе, Грант не затръшна вратата. Но тихото щракване не би могло да прозвучи по-безвъзвратно.

— Шели, скъпа. — Майка й първа наруши гробната тишина. Тя не знаеше от кога стоеше там, втренчена в затворената врата. Майка й отново я заговори.

Шели повдигна глава и видя, че родителите й я наблюдават предпазливо. Може би очакваха, че ще избухне в гняв, ще скърца със зъби, ще заскубе косата си и ще блъска глава в стената? Предпазливостта им бе оправдана. Чувстваше, че е способна да извърши такива неща.

— Само дето бихте път. — Засмя се тя остро. — Май няма да има сватба.

Родителите й я гледаха съчувствено. Не можеше да понесе състрадателните им изражения. Беше като повторение на дните точно след развода.

— Мисля, че малко ще си полегна. — Тръгна към коридора и докато излезе от стаята, вече тичаше.

Отпусна се напреко на леглото, здраво притисна една възглавница към лицето си и запищя. Тялото й се извиваше от разяждащата болка в душата й. Даде воля на яростта си в поток от сълзи и ругатни, като налагаше с юмруци дюшека под себе си. Никога не се бе поддавала на такъв изблик на нерви, но и никога преди целият й свят не се бе сривал така безмилостно.

Скоро гневът стихна и тя се почувства изтощена. С изтощението дойде отчаянието — черно, всепоглъщащо, пълно отчаяние, което я задушаваше. Легна по гръб, без да се замисля за окаяното състояние на елегантния си копринен костюм. Очите й се взираха невиждащи в тавана.

Защо се бе усъмнила в невинността на Грант? Подозрението бе ръководило реакциите й. Защо не се бе разгневила на уловките на Пру Цимерман и не бе подкрепила Грант? Това бе очаквал той от нея.

Но тя не го бе направила. Защо?

Защото дълбоко в себе си бе почувствала, че има поне малка възможност това да е истина. Тя му бе повторила многократно, че скандалът с Миси Ланкастър не я интересува, но очевидно не беше така. Зрънцето на съмнението бе заседнало в мозъка й и бе покълнало при първия полъх на несигурност.

Възможно ли бе всички, освен нея да грешаха по отношение на Грант? Не изглеждаше вероятно. Дали любовта, която винаги бе изпитвала към него, не я заслепяваше за двойствеността на истинската му природа? Дали все още не бе просто влюбената тийнейджърка, която приема всичко, което той казва, като закон?

Тя не мислеше, че той е бил с Пру Цимерман, откакто му бе станала асистент. Момичето може би лъжеше просто за да изпълни заканата си да му го върне, задето я бе отблъснал. Но Пру се бе чувствала достатъчно свойски в апартамента му, за да нахлуе направо…

— О, боже! — проплака Шели и отново зарови лице във възглавницата.

Нищо не се връзваше. Начинът, по който я бе гледал от първия ден, когато я заговори, начинът, по който така освободено се бяха любили онзи следобед, не можеше да бъде сгрешен. Той трябва да я обича. Не може толкова силна страст да бъде престорена.

Часове наред мислите се лутаха в съзнанието й в страховит танц. В един момент й се искаше да изтича при него, да го помоли за прошка, че не му е повярвала, в следващия си спомняше, че той я бе целунал, когато тя бе само на шестнадесет. Миси Ланкастър бе повече от десет години по-млада от него. Както и Пру.

В неговото съзнание тя в същата категория ли бе? Не, не.

— Шели?

Лекото потропване на вратата я накара да се сепне. Седна уморено на ръба на леглото.

— Да, мамо.

Вратата се отвори и в стаята нахлу ивица жълта светлина. Кога се бе стъмнило?

— Помислих си, че може да пийнеш малко чай.

Тя кимна разсеяно.

— Благодаря. Добре ще ми дойде.

Майка й остави таблата на масичката до леглото й.

— Хайде, скъпа, нека съблечем този костюм.

След няколко минути тя лежеше между чаршафите, облечена в нощница, много по-целомъдрена от онази, с която бе възнамерявала да прекара нощта. Погледна към възглавницата до себе си, тази, на която щеше да спи Грант. Една самотна сълза се спусна по бузата й. Майка й хвана ръката й и я потупа съчувствено.

— Поспи, скъпа. Трябва да поспиш.

Съдовете тракаха леко, докато майка й изнасяше таблата. Когато стаята отново се потопи в тъмнина, Шели скоро намери забрава в съня, който я победи.

Родителите й си тръгнаха с неохота на следващата сутрин. Бяха предложили да останат с нея няколко дни, но Шели предпочете да е сама. Чувстваше се като черупка от човешко тяло, на което са извадили сърцето и душата, и прекара следващите няколко дни в самота.

На третия ден хапна малко за пръв път. Обади се на приятели от различни групи и помоли за копия от бележките, които си бяха водили на лекциите, защото знаеше, че в някой момент в бъдеще ще трябва да продължи с живота си. Не можеше да си позволи да изостане прекалено с ученето. Изграждането на кариера щеше да е единственото нещо, на което да се надява.

Когато състудентите й се отбиваха с поисканите записки, тя не ги канеше вътре, като твърдеше, че има някакъв ужасен вирус, който според лекаря е силно заразен. Не осъзнаваше колко неубедително звучи.

Със същата летаргия се надигна от леглото в петък сутринта. Механично се завлече до кухнята и започна да си прави кафе, без да й се пие. Когато звънна телефонът, тя вдигна слушалката без никакъв интерес.

— Шели — изрече майка й заповеднически, — баща ти и аз смятаме, че трябва да си дойдеш вкъщи за няколко дни. Трябва да излезеш от онази къща.

Тя се подпря на плота.

— Не, мамо. За последен път ти казвам, ще се оправя. Просто ще ми трябва време да го превъзмогна.

— Не мисля така. Винаги си изпитвала нещо към този мъж, нали, Шели? — запита майка й внимателно.

— Да, мамо, винаги — призна си.

Мисис Браунинг въздъхна.

— Така си и знаех. Една цяла година, мисля, че беше в десети клас, постоянно говореше за него. Когато той напусна, ти помръкна, загуби интерес към всичко. Отначало не си дадох сметка, но когато продължи да споменаваш името му, винаги замечтано, започнах да се чудя. В крайна сметка ти се съвзе и отиде в колежа. Бях забравила за него, докато не се обади един път. Толкова се изненадах да го чуя, като гръм от ясно небе. Щом се представи…

Шели долепи слушалката до ухото си.

— Той се е обадил? — попита тя. — Той се е обаждал? Кога? Идвал е в Пошмън Вали?

Майка й веднага забеляза оживлението в гласа й.

— Не, обади се от Оклахома Сити. Каза, че е пристигнал от столицата по поръчка на някакъв конгресмен. Аз…

— Какво искаше?

— Той… той попита за теб, искаше да знае каква правиш, къде си.

Сърцето на Шели започна да бие силно. Той не я бе забравил! Той се бе обадил! Тя преглътна с усилие.

— Мамо, кога беше това? Какво правех аз? Къде бях?

— О, Шели, не си спомням. Мисля, че беше пролетта, след като се омъжи за Даръл. Да, мисля, че беше тогава, защото ти и Даръл бяхте решили, че ти ще напуснеш колежа и ще започнеш работа и…

— Била съм омъжена. И ти го каза на Грант?

— Ами, да. Казах му, че си омъжена и живееш в Нормън. Много съм изненадана, че той не ти е казал.

Главата на Шели клюмна. Тя силно стисна очи, за да прогони пронизващата болка, която усещаше. Той се е опитал да я намери, а тя вече е била омъжена. Той е бил в Оклахома Сити. Толкова близо. Ако тя не е била омъжена, можеше да се срещнат и… Толкова близо. Само ако… Но тогава е било прекалено късно… Прекалено късно… Тогава!

Рязко отвори очи и изправи глава, а паяжините в мозъка й се разпаднаха.

— Колко е часът? — попита и погледна към часовника на стената. — Девет и четиридесет. Довиждане, мамо. Ще ти се обадя по-късно. Трябва да бързам. О, и благодаря!

Тя хвърли слушалката и профуча през стаята като торнадо, като в движение съблече халата си.

— Отивам при него. Нещо, което трябваше да направя отдавна — каза си на глас, докато навличаше една рокля и ботушите си. — Това момиче не може да е бременно от Грант. Освен това той ме обича. Знам го.

Влетя в банята, за да се гримира набързо. За щастие си бе взела душ и бе измила косата си предната вечер.

— Обичам го от десет години — каза тя на отражението си в огледалото. — Трябваше да отида при него веднага щом завърших училище и да му го кажа. Да отида право във Вашингтон, за да го видя или да му се обадя, или да му пиша, но аз не го направих. Добрите момичета не правят така. Те правят това, което се очаква. Женят се за някой приемлив мъж, независимо дали го обичат или не. Движат се по правилата, никога не плуват срещу течението.

Винаги бе обичала Грант, но не бе имала куража да се бори за любовта си. Цял живот се бе страхувала да не причини и най-малката вълничка около себе си. Този път, ако трябва, щеше да сътвори ураганна вълна.

— Млада госпожице, надявам се да имате много основателна причина да прекъсвате заседанието, като нахълтвате така — заяви съдията строго.

— Наистина имам — отвърна Шели, без да се изплаши. Тя погледна право към Пру Цимерман. — Тя лъже. Мистър Чапмън не би могъл да е баща на бебето й, ако тя изобщо е бременна.

След като бе пристигнала в съда, Шели откри, че заседанието се провежда в кабинета на съдията. Очевидно страните се опитваха да постигнат извънсъдебно споразумение.

Шели бе намерила съдебния пристав, бе му предала бележка, в която настояваше да я пуснат в кабинета на съдията, тъй като може да предостави информация от съществено значение за разглежданото дело. Приставът се бе поколебал, но накрая се бе съгласил да внесе бележката й вътре.

Шели бе чула силното „Не!“ на Грант в отговор на въпроса дали да я допуснат, както и протестите на Пру Цимерман, но накрая й бяха позволили да влезе.

Изправи се пред недоволния съдия, но не се смути особено. Сега, когато смело бе направила изявлението си, се почувства много горда.

За първи път, откакто бе влязла в кабинета на съдията, Шели погледна Грант. От очите му струеше любовта, която изпитваше към нея. Тя почти се разтопи от облекчение, че той не я укорява за временната проява на недоверие.

— Мис Цимерман е несъмнено бременна — съобщи й съдията. — Имаме заверено удостоверение за това от един уважаван лекар. На какво основавате твърдението си?

Тя изправи раменете си.

— Мистър Чапмън е показвал неведнъж, че не се интересува от това момиче. Мис Цимерман дойде в дома му веднъж, когато и аз бях там, и нахълта вътре. Мистър Чапмън настоя тя да си тръгне незабавно и да не се връща. Точно тогава тя се закани, че ще му отмъсти, задето я е отблъснал. Мисля, че това е начинът й да го направи. — Тя разказа и за случая, когато Пру се бе обадила по телефона. — Мистър Чапмън не бе доволен от обаждането. Дори не искаше да разговаря с нея.

— Правите свои заключения, но засега ще отмина това — заяви съдията. — В тези случаи, когато сте били в дома на мистър Чапмън — съдията се прокашля, — отношенията ви били ли са напълно платонически?

В стаята настана тежка тишина.

— Не.

Веждите на съдията се извиха учудено. Той остави да изтекат няколко минути, като потупваше с молива си по купчината материали на бюрото си. Погледна към масата, където Пру Цимерман си шептеше нещо с адвоката си. После ястребовите му очи се отправиха към Грант.

— Мистър Чапмън, не съм незапознат с онази злополучна история във Вашингтон. Дали сте били невинен в онзи случай или не, няма връзка с настоящия проблем. Обаче, когато един мъж е бил замесен в скандал, той е уязвим спрямо фалшиви обвинения. Припомням ви, че сте под клетва. Някога имали ли сте сексуални отношения с мис Цимерман?

— Не съм. — Гласът му бе плътен, звучен, решителен, непоколебим.

Пру Цимерман се присви на стола си, когато съдията я прониза със строгите си очи.

— Е?

Маската на лицето й и нервите й рухнаха едновременно. Тя скри очи в дланите си.

— Приятелят ми ме изостави. Не знаех какво да правя. Съжалявам! Съжалявам!

В стаята настана хаос. Докато адвокатът на Пру я извеждаше от кабинета, тя, хлипайки, помоли Грант и Шели за прошка, че е излъгала. Накрая съдията изрецитира правния жаргон, с който официално обяви делото за приключено.

Когато той свърши, Грант прекоси стаята, хвана Шели за ръка и я придърпа към едно по-изолирано кътче до прозореца. Обхвана с длани лицето й и го повдигна към себе си, за да види тя пламъците на любовта, които горяха в очите му.

— Защо се подложи на това? Истината щеше да излезе наяве само след няколко минути.

— Исках ти да знаеш колко много ти вярвам. Колко те обичам. Прости ми, че те предадох, когато най-много се нуждаеше от доверието ми.

Той нежно целуна устните й.

— Признавам си, че бях бесен, когато си тръгнах от къщата ти, но имах цяла седмица да премисля. Не можеш да упрекваш булката, че се е разстроила при новината, че на младоженеца са му натресли иск за бащинство в деня на сватбата.

Той се засмя, но това бе тъжен смях.

— Боже, съжалявам, Шели. Ако оживеем до сто години, пак няма да мога да ти се издължа.

— Вече си го направил. Като ме обичаш.

— Но това може да не е последният път, когато подобно нещо се случва. Както каза съдията, моят характер и репутация ще бъдат подозрителни дълго време.

— Мога да се справя с всичко, докато знам, че ме обичаш.

— Обичам те. — Той я притисна към себе си, сякаш искаше да я направи част от собственото си тяло.

— Грант, защо не ми каза, че си се обаждал да питаш за мен преди години?

Той се изправи и я погледна.

— Как разбра?

— Мама случайно ми каза тази сутрин. Защо ти не ми каза още отначало?

— Страхувах се да не си помислиш, че се самоизтъквам. Или да не си внушиш, че съм се вкопчил в миналото и не виждам жената, в която си се превърнала. Когато се уверих какво изпитваш към мен, се поколебах дали да ти кажа. Ти бе достатъчно огорчена от брака си. Не исках да оплакваш неща, които са можели да се случат.

— Винаги ще съжалявам за годините, които сме пропилели разделени, ще съжалявам, че не ти казах какво изпитвам, когато бях достатъчно голяма, за да осъзная, че чувствата ми не са просто обожествяване на юношески идол.

— Хайде да не губим повече време — прошепна той като приближи устни до нейните.

— Какво имаш предвид?

— Господин съдия? — обърна се той към мъжа, който подреждаше бюрото си. Съдията погледна изненадан, че ги вижда, след като всички други си бяха тръгнали. — Ще ни направите ли една услуга? Може ли да ни венчаете?

— Не приличаш на никой банкер, който съм виждал — заяви Грант провлечено откъм вратата на банята, когато тя излезе изпод душа.

— И на теб страшно ти харесва да ми го напомняш. — Шели размаха пръсти пред лицето му и го изпръска с вода.

Той взе хавлията от ръцете й и я хвърли на пода.

— Да кажем, че никога досега не съм изпитвал влечение към някой кредитен служител. Но почувствах копнеж да направя това. — Той покри гърдата й с ръка и завъртя длан върху набъбналото зърно. — Нито пък съм виждал банкер да носи такъв сладък малък товар. — Другата му ръка поглади малката издутина на корема й.

— Вече не е толкова малък — каза тя, приближила устни до топлата кожа на врата му.

— Правят ли рокли за бременни в мишо сиво на тънко райе?

— Мразя мишото сиво на тънко райе. Никой не се е оплакал от дрехите ми на бременна. Даже клиентките ми се чувстват по-уверени, като видят жена, която съчетава кариерата с майчинството.

Четирите месеца на бременността бяха променили съвсем малко тялото й. Очевидното здравословно нарастване на бебето и поналелите се гърди бяха двете неща, които очароваха бъдещия татко. Ръцете му изучаваха корема всеки ден, измервайки развитието на детето им.

— Вече го обичам — заяви Грант и целуна все още гъвкавата кожа на корема й. — Но не чак толкова, колкото обичам майка му — прошепна той и се надигна, за да целуне дълбокия прорез между гърдите й.

— Дори след три години брак?

— Толкова много? — Мисълта му не следеше разговора. Мързеливо са наслаждаваше на вкуса на гърдите й.

Тя измърка и плъзна ръка под колана на панталона му.

— Да, и още трябва да разгонвам студентките ти.

— Ами! — присмя се той, почти останал без дъх.

— О, да. А и те са с гореща кръв. Знам какво е да седиш в класната стая и да копнееш по преподавателя си.

— Така ли?

— Ъхъ.

След дипломирането й се бяха преместили от Седърууд в Тълса, където тя си намери престижна работа в банка. Грант започна да преподава в един реномиран държавен колеж и след две години бе станал шеф на катедрата по политология и подготвителния факултет по право. Бе невероятно красив както винаги, слаб и атлетичен. Допълнителните сребристи нишки в косата му само подсилваха привлекателността му.

За първата им Коледа заедно тя му бе подарила лула и карирано сако с велурени кръпки на ръкавите. Той бе погледнал към разопакования подарък със зле прикрито разочарование.

— Не може един професор да няма такива неща — бе го подразнила тя. На 26 декември той ги замени за кожено яке и чифт тесни дънки. Мърморейки, тя се бе съгласила, че това бе по-добър избор, но хвърляше гневни погледи към всяка жена, която дръзваше открито да оцени сексапила му.

От време на време откъслечни истории, свързани със скандала около Ланкастър, изплуваха, но подробностите започнаха да избледняват в паметта на хората. Грант бе ценен за това, което беше сега. Сенчестото му минало малко влияеше на уважението, което сега печелеше. И ето че наскоро той бе помолен да обмисли възможността да се кандидатира за предстоящите местни избори.

— Ти искаш ли? — бе попитала Шели очарована, когато той й бе съобщил за политическия комитет, който се бе обърнал към него.

— Няма да ми попречат да се ангажирам на местно или дори щатско ниво. Може би ако внесем известна завършеност в политиката на щата, част от мръсотиите, на които станах свидетел във Вашингтон, ще се разчистят.

Той продължаваше да обмисля предложението, а тя ясно бе изразила намерението си да го подкрепи напълно каквото и решение да вземе. Животът й беше изключително пълноценен. Годините, прекарани с Даръл, за когото бяха прочели, че се е развел с втората си жена, сякаш никога не се бяха случвали. Животът й бе започнал в деня, когато Грант Чапмън я бе поканил на кафе след лекцията по политология. Или по-точно, в деня, когато я бе целунал за пръв път, когато тя беше още ученичка. Онези мрачни години между тези две събития бяха почти изтрити от паметта й.

Сега, все още в прегръдката му, тя изрази цялата любов, която изпитваше към него, с пламенната си милувка.

— Шели — промълви той, — тъй като не се държиш както подобава на един сдържан банкер, ще си разкопчея панталоните.

— Защо просто не ги свалиш? — предложи тя със сладострастен глас и похотливо намигване.

Ръцете им се състезаваха коя може да се движи по-бързо, докато накрая той бе гол също като нея.

— Имаш ли някакви други хубави идеи? — прошепна до ухото й Грант, докато плъзваше ръка между стегнатите й бедра.

— Ъхъ — изсумтя Шели. Докосна го отново и потърка тяло в неговото.

С трепет той произнесе името й, вдигна я и я отнесе в спалнята. Внимателно я положи върху леглото и легна до нея. Тя потърка лице в косматата му гръд. Устните й се движеха прелъстително. Езикът й продължи нежната й милувка.

— Шели, ти си… да… толкова сладка…

Тя повдигна глава да посрещне дълбоката му, пламенна целувка. Както винаги, това я остави без дъх, лиши я от разум. Тялото й започна да вибрира като струните на добре настроена арфа.

Дланите му обхванаха гърдите й, повдигнаха ги и ги притиснаха една към друга. Той сведе глава и се възхити на новия по-тъмен цвят на чувствените й зърна.

— Грант, люби ме — помоли тя, когато телата им се сляха в едно.

Опиянен от същата страст, той водеше и двама им към вечния празник на любовта.

— Така беше първия път. Спомняш ли си, Шели?

— Да, да — прошепна тя, усещайки, че изпада в кадифеното царство на забравата. — Спомням си.