Скандална връзка

Втора глава

Сърцето й щеше да изскочи от гърдите. Шумът наоколо бе заглушен от туптящия пулс в тъпанчетата й. Устата й пресъхна.

— Погледни ме, Шели.

„Не, не го прави, Шели. Загубена си. Той ще види. Ще разбере.“

Очите й не се подчиниха на трескавата заповед на мозъка и срещнаха неговите очи. Видя отражението си в зелените дълбини — изглеждаше разтърсена, едно объркано и тъжно същество.

— Спомням си, че те целунах. Ти спомняш ли си?

Тя кимна, преди да проговори.

— Да.

Веднага затвори очи, защото бе като замаяна. Тя се молеше той да смени темата, да премине на нещо неутрално, което биха могли да обсъждат спокойно и открито. Тя не мислеше, че има сили да изживее отново онази нощ, която бе променила живота й, докато той седи на сантиметри от нея.

Безброй пъти се бе връщала към този спомен в усамотението си. Споменът бе заключен в най-тайната част на съзнанието й, като скрито съкровище, за което никой не знаеше. Тя къташе този спомен, извикваше го и го изживяваше отново само когато бе сама. Да обсъжда тази нощ с него, щеше да бъде, като да отиде на медицински преглед. Нищо нямаше да остане скрито. Тя не можеше да го направи.

Той беше безмилостен.

— Беше след баскетболния мач за шампионската титла. Спомняш ли си?

— Да — отвърна тя, насилвайки гласа си да звучи с желязна хладина, за да не извика. — Пошмън Вали спечели.

— И всички се бяха побъркали — добави той меко. — Оркестърът сигурно беше изсвирил химна на отбора десет пъти подред. Целият град беше там, всички крещяха и викаха. Играчите вдигаха треньора над главите си и обикаляха салона.

Тя сякаш виждаше всичко това отново. Чуваше го отново. Усещаше мириса на пуканките. Можеше да почувства вибрациите на пода под краката си, докато всички тропаха в такт с гръмката музика, която оркестърът свиреше.

— Шели, иди да донесеш знамето за победителя — бе извикала в ухото й една от другите мажоретки.

Тя бе кимнала и си бе проправила път през превъзбудените зрители до стаята, където мажоретките бяха оставили знамето.

Шели тъкмо се втурваше обратно със знамето подмишница, когато господин Чапмън влезе тичайки. Той бе дошъл за купата, която трябваше да бъде връчена на победителите.

— Господин Чапмън — бе извикала Шели въодушевено и се бе спуснала към него.

Той бе също толкова заразен от въодушевлението от победата, колкото и всички останали. Без да се замисля, сключи ръце около кръста й, повдигна я и я завъртя няколко пъти, а смехът им изпълни малката стаичка.

Когато я остави да стъпи на пода, се забави малко повече, преди да я пусне. Когато ръцете му трябваше незабавно да са се отпуснали, той се поколеба и те останаха сключени зад гърба й. Моментът бе непредвидим, навярно плод на лошо стечение на обстоятелствата, със сигурност непланиран. Този кратък миг, колкото един удар на сърцето й, бе за нея и смърт, и прераждане. Защото в този миг Шели се промени завинаги.

Удивлението заглуши смеха. Настана тишина, смущавана единствено от глухия тътен, който достигаше през стените откъм салона. Сърцата им сякаш забиха в един ритъм. Тя можеше да долови туптенето на неговото през пуловера си с апликирано „ПВ“ отпред. Стегнатите мускули на бедрата му се притиснаха към краката й, голи под късата вълнена поличка. Едната му ръка остана на кръста й, а с другата здраво притисна гърба й. Дъхът им се смеси, когато лицето му неусетно се снижи към нейното.

Те стояха неподвижни, втренчени един в друг в няма почуда. Той наклони глава на една страна, като че ли бе получил удар между очите и още не може да осъзнае какво му се е случило.

После бавно, сякаш тъкмо бе осъзнал несигурността на ситуацията, сведе глава към нея.

Устните му докоснаха нейните, сладко, сладко. Задържаха се. Притиснаха. Разтвориха нейните устни. После върхът на езика му докосна нейния. И през двамата преминаха искри на електричество.

Той я пусна неочаквано рязко и отстъпи назад. Видя ужасените й очи, в които напираха сълзи, и сърцето му се сви от презрение към самия себе си.

— Шели!

Тя избяга.

Още стискаше знамето под мишница, когато стремглаво изтича от салона към колата. Когато разтревожените й родители я откриха свита на задната седалка половин час по-късно, тя им каза, че й е прилошало.

— Аз те ужасих през онази нощ — каза Грант сега. Той не я докосваше, въпреки че ръката му лежеше близо до нейната върху масата. Ако повдигнеше кутрето си и го помръднеше само сантиметър, щеше да я достигне.

— Да, така беше. — Гласът й я бе изоставил. Едва-едва промълви дрезгаво: — Казах на родителите си, че съм болна, и останах в леглото три дни по време на коледната ваканция. — Опита се да се усмихне, но когато го направи, усети, че устните й треперят.

Тя бе лежала в леглото, объркана и разстроена, недоумяваща защо гърдите й се присвиват всеки път, когато си спомнеше за усещането от устните на мистър Чапмън върху своите. Защо, докато нетърпеливото опипване на гаджето й предизвикваше у нея само раздразнение, сега копнееше да усети ръцете на мистър Чапмън по цялото си тяло. Как я милват. Как я галят. Как се сключват върху гърдите й. Как опипват пълнотата им. Как ги целуват. Тя бе плакала от срам, с огромни, изгарящи сълзи, които се отронваха от очите й и попиваха във възглавницата.

— Не само ти бе ужасена от това, което се случи онази вечер. Аз бях потресен — промълви Грант.

Шели го погледна недоумяваща. Той се засмя горчиво.

— Можеш ли да си представиш как затворено общество с размерите на Пошмън Вали щеше да се отнесе към учител, който е бил видян да целува своя ученичка? Щях да имам късмет, ако умра бързо. Слава богу, никой не ни видя онази вечер. За твое добро даже повече, отколкото заради мен. Аз бих могъл да си тръгна. Ти не.

— Ти напусна веднага след това.

Тя бе очаквала с ужас завръщането си в училище след ваканцията. Как щеше да го погледне? Но още преди края на първия час бе узнала, че мистър Чапмън вече не преподава в Пошмън Вали. Той бе напуснал, за да постъпи в екипа на един конгресмен във Вашингтон. Всички отдавна знаеха, че Чапмън работи като учител само докато си осигури работа в столицата, но всички бяха изненадани от внезапното му заминаване.

— Да. Отидох в Оклахома Сити през ваканцията и задвижих връзките си, докато един познат в крайна сметка не ми осигури работата. Не можех да се върна в училището.

— Защо?

Той я прониза с очите си. Гласът му беше приглушен и напрегнат, когато заговори.

— Може и да си била наивна тогава, Шели, но сега вече не си. Знаеш защо трябваше да си отида. Онази целувка съвсем не беше бащинска. Никога преди не ми бе хрумвало да те докосна по този начин, камо ли да те целуна. Моля те, повярвай ми. Не съм таил някакви сластни помисли към теб или някоя друга ученичка. Но когато те прегърнах, нещо се случи. Вече не ми беше ученичка, а желана жена. Съмнявам се дали тогава бих могъл отново да те възприема като ученичка.

Тя мислеше, че напрежението в гърдите й може да я убие. Все пак успя да чуе въпроса му:

— Свърши ли? Искаш ли още кафе?

— Да. Тоест да, свърших и не, благодаря. Не искам повече.

— Хайде да тръгваме.

Грант се изправи и задържа стола й. Тя стана бързо, внимавайки да не го докосне.

— Уф — изрече той, като избута тежката, обкована с месинг врата и излязоха навън. — Свеж въздух.

— Здравейте, господин Чапмън.

Една студентка се спря да го заговори, докато влизаше в ресторанта с други три момичета. Миглите й бяха натежали от спиралата, устните й, покрити с алено червило, бяха широки и плътни, косата й бе подстригана на пластове и накъдрена, за да се получи ефект на небрежност. Шели се почуди дали момичето се бе сраснало с тесните си дънки, защото със сигурност никакъв цип не би издържал такова напрежение. Пищните й гърди не бяха стегнати от сутиен под плетения пуловер.

— Здравейте, мис…

— Цимерман. Понеделник — сряда — петък, лекцията в два часа. Вчерашната ви лекция ми беше изключително интересна — изгука тя. — Проверих за някои от книгите в библиотеката, които ни препоръчахте за четене.

— А прочетохте ли ги?

Момичето примигна недоумяващо за момент, поразена от ироничния въпрос на Грант. После се усмихна облекчено, решавайки да приеме присмеха му като майтап.

— Добре. Когато ги прочетете, бих искал да чуя впечатленията ви.

— О, ще ги чуете. Със сигурност. — Лукаво усмихната, мис Цимерман хвърли поглед към Шели и хладно я прецени. — Чао — каза тя и последва приятелките си в ресторанта.

Бяха извървели половин пресечка по тротоара край книжарниците, когато Грант попита небрежно:

— Без коментар?

— За кое? — попита тя разсеяно.

— За всеотдайността на някои студенти.

Шели го погледна иронично.

— Убедена съм във всеотдайността на мис Цимерман към много неща, но се съмнявам, че науката е едно от тях.

Той се разсмя, хвана ръката й и я поведе през улицата.

— Къде си паркирала?

— Никъде. Днес дойдох до университета пеша.

— Много полезно. Накъде си?

Най-безопасното, мъдрото и лесно нещо щеше да бъде да се сбогува с него тук в този момент. Шели Робинс винаги правеше най-безопасното, мъдро и лесно нещо. Тя спря на тротоара и се обърна към него.

— Благодаря, но мога да продължа сама.

— Не се съмнявам. Но искам да дойда с теб.

— Не е нужно.

— Не съм казал, че е.

— По-добре да не го правиш.

— Защо?

— Защото ти си преподавател, а аз съм твоя студентка — каза тя почти разплакана, без да осъзнава защо.

— Точно като преди. Това ли те притеснява?

— Предполагам. Да.

— С една съществена разлика, Шели. Този път и двамата сме зрели възрастни хора.

Тя се отдръпна, хапейки долната си устна.

Възползвайки се от нерешителността й, той продължи да я убеждава:

— Повярвай ми, последното нещо, от което се нуждая в живота си, е скандал. Не бих направил нищо, което да компрометира някой от двама ни.

— Точно затова не бива да ни виждат заедно извън района на университета.

Положението му тук не беше стабилно. Защо трябваше да рискува? Освен неговите собствени проблеми имаше и други. Тя сама за себе си трябваше да анализира какво означава той да се върне в живота й.

Не. Не можеше да попадне в този капан отново. Сега трябваше рязко да спре. Защо изобщо му бе позволила да говори за онази целувка отпреди десет години, не можеше да проумее, но…

— Имам нужда от приятел, Шели.

Тя повдигна глава и видя дълбоките резки от двете страни на устата му, широката бръчка между веждите. Той бе страдал. Бе познал неизречени трудности. Ако бе опитал да говори за чувства, тя щеше да го отблъсне. Навярно. Може би.

Но тази проста, сърцераздирателна молба за приятелство не можеше да бъде отхвърлена. Той бе известен, да. Но също така бе станал жертва на собствената си слава. Човек от неговия калибър не печелеше приятели сред обикновените хорица, които живееха сивия си живот. Беше реакция на криворазбран снобизъм. А това беше истината — той бе самотен.

Шели погледна нагоре към зовящите, разбиращи очи и видя в тях сянка на несигурност.

— Добре — съгласи се тя и отново тръгна.

Той нагоди крачките си към нейните.

— Каква специалност точно учиш?

— Банково дело.

Той спря.

— Банково дело?

Тя също спря.

— Да, точно така. Ти какво очакваше. Икономика на домакинството? — В гласа й имаше неприкрито раздразнение.

За нейна изненада той избухна в смях.

— Не, аз не съм против еманципацията. Просто не мога да си те представя като дебел банкер в костюм на тънко райе.

— Боже, дано да е така — каза тя и се поотпусна. Отново тръгнаха. — Искам да специализирам в банковото дело от гледна точка на нуждите на жените. Много банки сега имат специални отдели, които обслужват жени, особено такива със собствен бизнес или разведени или вдовици, които за пръв път трябва да се оправят с парите си. Те не са наясно как се прави баланса на чековите им книжки, камо ли как да си открият влог или да изтеглят кредит.

— Имаш моето пълно одобрение — заяви той, постави ръка на сърцето си. — Мисля, че това е страхотна идея.

— Благодаря. — Тя направи лек поклон.

Тротоарите бяха почти опустели. Слънцето се бе настанило точно зад Грешъм Хол и небето бе обагрено в блед нюанс на индиговосиньо. Дъбовете и брястовете, с листа излъскани от хладното есенно време, бяха свели клони над пътеката, придавайки й усещане за интимност. Двамата забелязаха една двойка, която не бе успяла да устои на тази романтична атмосфера.

Стъпките на Грант и Шели глухо отекваха по неравната, покрита с лишеи пътека, докато се приближаваха към влюбените. Младата жена бе опряла гръб върху едно стройно дърво и младият мъж се притискаше към нея. Краката му се бяха вмъкнали между нейните. Главите им бяха леко наклонени, а устните — слети. Ръцете им се бяха сключили около телата им.

Докато Шели с виновно изражение ги наблюдаваше, тазът на мъжа започна леко да се върти, а ръката на жената се плъзна по-надолу от кръста му, за да насърчи приятния натиск. Цялата кръв на Шели се втурна към лицето и го обагри ярко. Тя се престраши да погледне крадешком към Грант и се притесни още повече, когато видя, че внимателно следи реакциите й. Той се усмихна лукаво и ускори крачка, докато изпадналите в унес влюбени останаха далеч назад.

— Сега работиш ли нещо? — попита Грант, за да разсее напрежението помежду им.

— Не. Аз съм просто студентка. Реших да посветя цялото си време и енергия на ученето. Имах необходимите средства, така че не се наложи да работя.

— Парично споразумение със съпруга?

Тя никога не бе обсъждала с някого развода си, но странно защо не бе засегната от въпроса на Грант. Горчивината, която беше изпитвала месеци наред след окончателното подписване на документите, постепенно бе изчезнала. Останаха си съжаленията, но тя не очакваше да мине без тях.

— Да. Не исках да разчитам на Даръл за издръжката си, но смятах, че ми дължи това образование. В крайна сметка стигнахме до споразумение, което устройваше и двама ни.

— Имаш ли нещо против да попитам какво се случи?

— Женитбата ни беше грешка и пет години по-късно се разведохме.

Те пресякоха още една опустяла улица, преди той да продължи:

— Няма ли да ми кажеш някакви подробности?

Тя го погледна.

— Моля те.

— Съжалявам. Не исках да любопитствам. Просто си помислих, че този мъж е ужасен глупак и ако някога го срещна лице в лице, сигурно ще му го кажа.

— Няма значение. Сега има това, което иска. Той е лекар в Оклахома Сити, много известен в своята област. Последното, което чух за него, бе, че ухажва дъщерята на главния лекар. Даръл би възприел това като истинско мъжко постижение.

Грант вмъкна през зъби:

— Предполагам, че си пожертвала собственото си образование, за да му помогнеш да завърши следването си.

— Нещо такова, да. — Тя бе разтревожена от разяреното му изражение. — Ето къде живея — добави нервно.

Той я последва по тясната, неравна пътека до козирката над извитата входна врата. Къщата бе от тъмни червеникавокафяви тухли и бели дървени части. Тревата и храстите бяха грижливо подрязани, но дворът бе осеян с опадали листа от двата ореха, намиращи се от двете страни на централната алея.

— Много е красиво, Шели — каза Грант ентусиазирано.

— Нали? Аз харесах къщата в мига, когато я видях. Ще ми е мъчно да се разделя с нея, когато завърша и напусна.

— И къде ще отидеш? Имаш ли някакви варианти за работа?

— Засега не, но тази пролет ще започна да изпращам писма. Предполагам, че ще трябва да се насоча към големите градове, за да си намеря банка, която е достатъчно мощна, за да има собствен отдел за работа с жени.

Докато завърши изречението си, гласът й съвсем изтъня. Притесняваше я погледът му, който жадно следеше устните й.

— Благодаря за… — започна тя.

— Шели, ти изобщо ли не си любопитна? Не ме попита защо една красива, богата дъщеря на сенатор ще се самоубива заради мен.

Тя бе напълно объркана. Въобще не бе очаквала, че той толкова открито ще засегне темата за причините да напусне Вашингтон. Разбира се, че бе любопитна. Цялата страна беше. Когато пресата се изпълни със заглавия за самоубийството на една от вашингтонските любимки, обществото беше разбунено.

През месеца преди смъртта си, Миси Ланкастър бе поддържала близка връзка с Грант Чапмън. Сенатор Ланкастър от Оклахома сякаш бе насърчавал това, което всички възприемаха като разцъфтяващ романс. Когато младата жена бе намерена мъртва, погълнала голямо количество приспивателни, в апартамента си в Джорджтаун, приказният балон, който ги бе обграждал, се бе спукал. Обстоятелствата говореха за вината на Грант Чапмън — смяташе се, че той е разбил сърцето й. И бе уволнен веднага от екипа на сенатора.

Тогава Чапмън беше направил лошия избор да заведе дело за нарушаване на договора срещу сенатор Ланкастър. Това бе големият ден за журналистите. Каква по-страхотна новина от едно голо момиче, намерено мъртво в леглото си с бележка, написана от собствената й ръка. В бележката се казваше: „Любими мой, прости ми, че те обичах прекалено много. Щом не може да си мой, по-добре да умра“. За да станат нещата още по-зле, аутопсията бе разкрила, че Миси Ланкастър е била бременна. Обществото жадно поглъщаше всяка нова мръсна подробност.

Грант бе спечелил делото, но бе подал оставката си веднага след като съдията бе постановил присъдата си. Може и да възприемаха Грант Чапмън като безчувствен, но никой не смяташе, че е глупав. Достатъчно прозорлив бе, за да разбере, че Вашингтон се бе превърнал за него в забранена територия завинаги.

— Аз… изпитвах съжаление към теб, че трябва да преживееш всичко това — каза тя най-после.

Той се засмя нервно.

— Ти трябва да си била единственият човек в страната, който съчувства на мен, подлия злодей. Не си ли помисли поне за миг, че всичко, което казваха за мен, може да е истина? Не повярва ли, че съм насилник на девственици? И не се ли зачуди дали моето бебе не умряло в утробата на своята майка самоубийца?

Усетила гнева в настойчивите му въпроси, тя отстъпи назад и той веднага се упрекна. Прекара пръсти през косата си и въздъхна тежко. За момент се взря в тухлената площадка под краката си.

— Извинявай, Шели.

— Не се извинявай. Имаш пълното право да изпитваш горчивина. Каквото и да се е случило между теб и Миси Ланкастър, в крайна сметка ти стана жертвата.

Той се опита да се усмихне.

— Къде беше, когато се нуждаех от теб? Можех да те използвам да ми вдъхваш смелост.

— Нещата ще се оправят. Хората ще забравят.

— Ти ще забравиш ли? — Той остави книгите й на перваза и пристъпи по-близо до нея.

— Дали… ще забравя какво?

— Ще забравиш ли, че съм бил замесен в скандал, свързан с младо момиче, като знаеш, че преди десет години целунах едно много по-младо?

Само да имаше някакво движение, някакъв звук, който да облекчи тежката тишина, която настана. Без никакво отклонение сетивата й бяха съсредоточени върху него. Той изпълваше зрителното й поле с височината си и широките си рамене. Тя долавяше горския аромат на одеколона му, чуваше туптенето на сърцето му.

— Това, което се случи в Пошмън Вали, беше просто случайност — каза тя рязко.

— Беше ли? — попита той внимателно. — Тогава дълго време се убеждавах, че е така, но като те видях онзи ден, трябваше да приема, че може би не е било случайност. Може би не съм бил толкова безпристрастен, колкото знаех, че трябва да бъда. Може би тогава видях в теб жената, която си сега. Шели…

— Не. — Когато той се приближи с още една крачка, тя отстъпи назад. — Не, Грант.

— Защо?

— Как защо? Защото обстоятелствата са си пак същите.

— Това не е причина, Шели. На колко години си? Двадесет и шест? Двадесет и седем? Аз съм на тридесет и пет. Ако бях някой друг и ме беше срещнала на някой коктейл, никога не би се замислила за разликата във възрастта ни.

Тя стисна ръце, опитвайки се да ги накара да спрат да треперят. Или може би да се спре, за да не го докосне. Да не отмести този сребрист кичур от веждите му. Да не постави ръка на ревера на сакото му.

— Не става въпрос за възраст, а за положение. Аз все още съм твоя студентка.

— В средното училище на Пошмън Вали това имаше значение. Тук не. Не в днешно време. Мисля, че си го дължим, на себе си и един на друг, да видим дали онази целувка отпреди десет години е била просто случайност. Или предвестник на нещо повече. — Той се доближи до нея и обхвана раменете й със силните си ръце.

— Моля те, недей. Не казвай нищо повече.

— Слушай ме — каза той настоятелно, притискайки я към стената. — Ти беше като полъх от свеж въздух, когато влезе в залата онзи ден. След кошмара, в който се беше превърнал животът ми напоследък, ти беше като спомен от щастливите дни. Аз никога не забравих онази декемврийска нощ, но влиянието й върху мен бе поизбледняло. Да те видя отново, бе мощен тласък за спомените ми, върнаха се всички съмнения, които изпитвах преди десет години… Искам да те целуна, Шели. Кариерата ми отиде по дяволите. Видях колко са преходни успехът и щастието. Така че какво, ако някой не одобрява поведението ни? Омръзна ми да се опитвам да се харесвам на другите. Не си струва цената. Ще те целуна, Шели. Просто нямам какво да губя.

Той хвана брадичката й между палеца и останалите си пръсти, подпирайки я с длан. Ръцете й се повдигнаха да го отблъснат, но вместо това се вкопчиха в раменете му. Цяла вечност той се взира в широко отворените й, неспокойни очи, после сведе глава към нея.

Устните му бяха топли, решителни, уверени, но меки. Те се спуснаха към устата й, движейки се по такъв начин, че тя не усети точния момент, когато устните й се разтвориха. Тя чу доволно измъркване, но така и не разбра, че сама бе издала този звук.

Оковите на десетгодишно потисничество се разчупиха и я освободиха. Ръцете й се сключиха около врата му, за да докоснат тъмната коса, която почти стигаше до яката му. Десет години копнежи и фантазии намериха изражение в тази целувка. Сърцето й щеше да се пръсне от изблика на дълго потискани чувства.

Той вкусваше от влагата по долната й устна.

— Шели, Шели, о, боже мой — прошепна срещу дъха й. Езикът му отново се гмурна в сладката пещера, този път по-лакомо. Бе посрещнат от не по-малка страст.

Той отпусна брадичката й, свали ръката си надолу и обхвана кръста й. Другата му ръка се плъзна по гърба й, притискайки я все по-силно. При такава интимна близост на телата им тя веднага усети твърдото доказателство на мъжествеността му и беше шокирана.

Усещането я извади от унеса. Суровата реалност на ситуацията измести страстта, която я бе лишила от разум. Тя постави ръце на гърдите му и го избута, отмятайки глава назад.

— Моля те, пусни ме — каза притеснена.

Той веднага я пусна и отстъпи, за да й даде пространството, от което очевидно се нуждаеше. Пръстите й трепереха, докато масажираше слепоочията си. Измъченото изражение на лицето й и неспокойният начин, по който поклащаше глава, ясно показваха колко е разстроена.

— Благодаря, че ме изпрати до вкъщи. Сега трябва да влизам. — Тя се извърна, но пръстите му се вкопчиха в ръката й.

— Шели, моля те, не бягай от мен отново.

— Аз не бягам. — Тя избягваше погледа му. — Имам много…

— Бягаш — прекъсна я той. — Преди не можех да те последвам, но този път няма да те пусна без обяснение. Прекалено настъпателен ли бях, избързах ли много? Може би си още влюбена в съпруга си.

Шели се засмя, но това не бе изблик на веселие. Бе горчив смях.

— Не, уверявам те, че не това е причината.

— Тогава какво?

Тя го погледна, победена и обезкуражена, свела рамене.

— Грант — прошепна полуядосано, — знаеш защо не можем… защо това не трябва никога да се повтори. Аз започнах да мисля за теб като за мой учител от първия път, когато влязох в класната ти стая преди десет години. За няколко часа не мога да променя образа, който си изградих за теб тогава. В мислите ми ти все още си забранена територия за мен. И независимо дали искаш да си го признаеш или не, аз също съм забранена територия за теб.

Очите му се спуснаха от нейните очи към устните й, после към рамото. Нежеланието му да я погледне в очите й подсказваше, че той разбира, че е права. Грант пусна ръката й и мушна ръце в джобовете си.

— Сега имаш шанс да започнеш нова кариера. Заради това — каза тя, сочейки с ръка към него и към себе си, за да изрази ситуацията — не си струва да рискуваш репутацията си.

Очите му отново срещнаха нейните.

— Аз ще взема това решение.

— Аз вече съм го взела. Не можем да си позволим това да продължи. Би било катастрофално и за двама ни. Просто не е правилно. Не беше едно време, не е и сега.

Преди той да успее да промълви нещо, тя бе отключила и се бе втурнала вътре, затръшвайки бързо вратата зад гърба си. Дълго остана облегната на нея, докато накрая чу бавните му, унили стъпки да заглъхват надолу по пътеката.

Сълзите, които от толкова време напираха, вече можеха спокойно да потекат.