Скандална връзка

Четвърта глава

— Защо не дойде на лекцията днес? Болна ли си?

Бяха минали два дни, откакто бе срещнала Грант в библиотеката. Последното нещо, което очакваше, бе да го намери пред вратата си.

— Не, не съм болна.

— Защо не беше в час?

— Лично ли посещавате всичките си студенти, които отсъстват от лекцията ви, мистър Чапмън? Това не отнема ли прекалено много от скъпоценното ви време?

Той изглеждаше ужасно раздразнен. Подпря ръце на бедрата си и премести тежестта си от единия крак на другия. Очите му под гъстите вежди дълго и бавно я изучаваха с възмутено изражение.

— Ти си страхливка.

— Прав си.

Бързото й съгласие го изненада. Бе очаквал сърдит изблик от отрицания. Този път раздразнението му се изля в една дълга въздишка.

— Може ли да вляза?

— Не.

— Да. — Мъжът я избута навътре в стаята и затвори вратата зад себе си. Тя се опита да протестира, но той я накара да млъкне. — Не смятам, че би искала да изречеш всичко това на верандата пред къщата си.

Шели го погледна замислено, а после му обърна гръб и отиде до прозореца.

— Казвай каквото имаш за казване. Все едно няма да промени нищо. Отписах се от твоя курс.

— Защо?

— Имам прекалено много за учене този семестър — каза тя все още с гръб към него.

— Опитай пак.

Шели се извърна с лице към него.

— Добре — извика тя. Вече не бе влюбената ученичка, която изпитва страхопочитание пред него, беше жена, която се изправя пред свой противник, но на равна основа. — Не мога да остана в курса ти след това, което се случи онази нощ. Не трябваше изобщо да ти позволявам да ме целуваш.

— Ти не ми позволи да те целуна. Ти също участваше.

— Аз… аз само… исках да задоволя любопитството си. Това е всичко. — Тя лъжеше, печелеше време и той го разбираше много добре.

— Какво е сторил с теб готиният ти мъж, докторът, че те е накарал да се страхуваш от секса?

— Не се страхувам.

— Страхуваш се от нещо.

— Грешиш.

— Тогава защо си застанала там толкова напрегната и притеснена? Знаеш, че никога не бих те наранил. Какво ти е направил Даръл Робинс, че си станала толкова предпазлива с мъжете?

— Нищо!

— Кажи ми!

— Научи ме какви безсърдечни, самодоволни егоисти са! — извика тя, а гърдите й се изпъчиха от бурните чувства, които я обзеха.

Главата му ту се вдигаше, ту се свеждаше, сякаш бе закачена на кука под брадичката. Последваха няколко мига напрегната тишина.

Сега като беше пуснала бомбата си, Шели си пое дълбоко дъх и продължи.

— Баща му не ни помогна, както Даръл се надяваше. За да се издържаме, аз напуснах колежа и започнах работа. Работех в един офис с още сто човека като мен. Започнах като обикновена чиновничка в деловодството и постепенно се издигнах до машинописка. Прекарах пет години по осем часа на ден, превила гръб над машината… Когато се върнех вкъщи, пазарувах, чистех, перях, готвех. После печатах курсовите работи на Даръл. През всичките две предварителни години, три години в медицинския колеж и една година стаж никога не се оплаках. Вършех си задълженията на съпруга. Какво от това, че ставах ужасно скучна, защото единственото, за което можех да говоря, бяха клюките в офиса.

Даръл също се трудеше. Той учеше. Това поне му отчитам. Отплати се. Назначиха го в една от най-големите болници в града.

Спря за миг, за да си поеме дъх.

— Една вечер бях сготвила Бьоф Строганоф, едно от любимите му яденета. Той си дойде, седна на масата и каза: „Шели, аз вече не те обичам. Искам развод.“ „Защо?“ — изплаках аз. „Защото аз те надраснах. Вече нямаме нищо общо.“ Сега разбираш ли защо не искам повече усложнения в живота си? Не искам да бъда безплатната икономка и любовница на някой мъж. Аз съм свободна и независима. Не искам да се забърквам в нищо, не искам неочаквани проблеми. Дори и да не беше това, което си, дори и да не беше и без това невъзможна връзката ни, пак нямаше да те искам в живота си.

Напълно изтощена, тя се отпусна на един стол, опря глава на облегалката му и затвори очи. Тъжната история на брака й не бе станала известна дори и на родителите й. Защо изведнъж бе стоварила голите мрачни факти в лицето на Грант, сама не можеше да си обясни. Но може би сега той щеше да разбере защо тя не искаше да се вижда с него при никакви обстоятелства.

Единственото, което бе пропуснала в историята си, бяха сексуалните й отношения с Даръл. Тя се бе омъжила за него по погрешка. В онзи етап от живота си вярваше, че да си жена и да си омъжена, е едно и също. Всяка жена се омъжва. Това беше единственото общоприето нещо. Да се приспособява към стандартите на другите хора, бе за Шели Браунинг начин на живот и никога не й бе хрумвало да се противопостави на системата.

Тя вероятно би могла да направи Даръл щастлив и обратното, но с изключение на една съществена съставка, която липсваше в техния брак. Тя не го обичаше и никога не бе го обичала. Тя бе запазила в душата си тайната светлинка, която независимо от всичко гореше с ярък и постоянен блясък. Бе се омъжила, защото другият мъж, когото желаеше, бе недостижим за нея.

— Шели. — Приглушеният му глас, който стигна до нея от другия край на стаята, от разстоянието на толкова години, бе като милувка. Като самозащита, тя не отвори очи. — Съжалявам за нещастието, което си преживяла. Не искам да бъда проблем в живота ти.

Искаше й се да изпищи, че той винаги е бил проблем в живота й. Вместо това отвори очи и каза уморено:

— Значи няма да настояваш за тази връзка?

Грант тъжно поклати глава.

— Не мога да ти позволя отново да се изплъзнеш от пръстите ми. Мислех си, че ако те виждам през ден на лекциите, може да издържа, докато свърши семестърът. Но след това, което се случи онази вечер, знам, че не мога да чакам повече. Едно време бяхме забранена територия един за друг. Сега вече не сме.

— И сега сме. Повече отвсякога. И двамата сме преживели прекалено много.

— Ти си била отхвърлена, а аз загубих наивността си. Никой от двама ни вече не е идеалист. Можем да си помогнем.

— Но можем и да се нараним.

— Готов съм да опитам.

— Но аз не съм — извика тя отчаяно и скочи от стола си. — Ти нахлуваш в живота ми като парен локомотив, изскачаш от миналото и очакваш да ти се метна на врата. Добре, мистър Чапмън, ако това ласкае егото ви, аз наистина се бях побъркала по вас. Боготворях земята, по която стъпваше. Светът ми се въртеше около следобедите, които прекарвах с теб. Всичко, което казвах или правех, се преценяваше по това какво ти би си помислил за него. Когато приятелят ми ме целуваше, представях си, че си ти. Е, това прави ли те щастлив. Това ли искаше да чуеш.

— Шели…

— Но аз вече не съм замечтана тийнейджърка. Ако търсиш такава сляпа преданост, търси си я някъде другаде.

Той скъси разстоянието помежду им с няколко дълги крачки. Ядосано я хвана за раменете и я разтърси леко.

— Това ли си мислиш, че искам от теб? Да ме обожаваш като някакъв герой? Да си сляпо влюбена? Не, Шели. Ти си интелигентна жена и аз уважавам твоята интелигентност. Но аз те желая и като любовница. Гола и страстна и толкова запалена по мен, колкото съм и аз по теб. И не ми казвай, че подобна мисъл за нас двамата никога не ти е хрумвала. Ти почти призна, че е така.

Той отново я разтърси.

— Не си ли се замисляла какво би станало, ако се бях подчинил на желанията си онази нощ, ако те бях изнесъл от там, бях те разсъблякъл, гледал, докосвал, милвал? Боже, как само ми се искаше да го направя. Проклинах морала, който ме възпираше изобщо някога да видя тялото ти и да го докосна, да опитам вкуса му и да го любя.

Тя простена и се опита да зарови лице в гърдите му, но той не й позволи. Улови лицето й с ръце и го повдигна към своето.

— Не си имала щастлив сексуален живот с мъжа си. Не ти е харесвало да се любите, нали, Шели?

— Моля те. — Простена младата жена и се опита да се откъсне от ръцете му.

Той не я пусна.

— Не ти е харесвало, нали?

За миг тя задържа дъха си, после яростно поклати глава.

— Не — прошепна, после повтори по-решително — не, не, не.

— О, боже. — Той я притисна към себе си, като леко се поклащаше напред-назад. Прекара пръсти през косата й, за да обхване нежно главата й, и притисна лицето й към гърдите си. Устните му докоснаха косата й с пламенна целувка. След известно време той повдигна брадичката й с палец. Пръстите му проследиха линията, която описваше косата по челото й.

— Толкова си красива! — Той едва изрече думите, но тя го разбра. — Харесвам опушения цвят на очите ти, формата на устните ти. — Мъжът прокара връхчето на пръста си по тях. — Косата ти е мека и блестяща и толкова естествена, не е завъртяна в някаква превзета форма. — Той се наведе и допря устни до нейните. — Шели, ти имаш нужда от любов, от любовта на някой, който оценява каква жена си. Позволи ми да ти я дам.

— Не знам, Грант.

— Ще действаме, както ти определиш. Няма да те притеснявам. — Сега вече я целуна. Те дълбоко и пълно се сляха в тази целувка. Той намести тялото си да прилепне към нейното и усети само лекото й тревожно потръпване, когато притисна мъжествеността си към нея. Палецът му погали топлата кожа на врата й и се притисна към пулсиращата вена.

— Ще дойдеш ли на футболния мач с мен в събота? — Въпросът бе като милувка по полуразтворените й устни. Той отново я целуна и нежно захапа долната й устна. — След мача членовете на факултета са поканени на коктейл у ректора. Със сигурност не може да си толкова жестока, че да ме накараш да изтърпя всичко това сам.

Тя си помисли, че върхът на пръста му се плъзга точно встрани от гърдата й, под мишницата, но докосването му беше толкова леко, че тя не беше сигурна. Все пак беше достатъчно, за да я остави без дъх, когато отговори:

— Предполагам, че никога не бих си простила, ако го направя.

Той отново вкуси устните й нежно, със затаена страст.

— В събота в два. — Целуна я бързо и решително и си тръгна, като затвори вратата зад себе си.

— Грант, чакай малко. Кой си мислиш, че си? Полузащитникът звезда? — Ръката й бе здраво заключена в неговата, докато той я водеше през навалицата на паркинга пред стадиона към вратите, задръстени от футболни запалянковци.

— Съжалявам — каза той и забави крачка. — Не мислех, че една такава видна мажоретка като теб би изпуснала началния удар.

Още откакто бе приела поканата му, тя се бе упреквала, че се е съгласила на тази среща. Здравият разум й подсказваше, че е трябвало да му откаже. Но всеки път, когато беше с него, здравият разум сякаш я напускаше. Ако той се чувстваше достатъчно самоуверен да я заведе в къщата на ректора на университета, защо трябва тя да се плаши толкова много.

Шели му бе отворила вратата, изпълнена с нетърпение, което се оказа оправдано. Грант изглеждаше страхотно. Тъмната му коса бе както обикновено разрошена, но блестеше под есенното слънце. Бе облечен със спортна риза и панталони, които чудесно подчертаваха слабата му, но здрава и мъжествена фигура.

— Изглеждаш чудесно — й каза той, поглеждайки към полата на райета и копринената блуза, която отиваше на очите й с цвят на облачно небе. Без непохватно да се забави, той я издърпа в прегръдката си и я целуна лакомо като умиращ от глад. След като преглътна първоначалния шок от тази безцеремонна интимност, тя обви ръце около врата му.

Когато накрая се разделиха, и двамата с разтуптени сърца и останали без дъх, Грант долепи устни до ухото й и каза:

— Може да пропуснем футболния мач и да си изиграем един мини вариант тук. Аз ще съм съдията и ще записвам резултата. От теб само се иска да играеш.

Тя се изчерви и го избута настрани, за да вземе синия вълнен блейзър и велурената си чантичка. Той още се смееше, когато я настани в елегантния черен „Датсън 280Z“. Те се споглеждаха и задяваха, докато Грант се промъкваше през натовареното движение към стадиона. За първи път се държаха спокойно и непринудено един към друг, като двама възрастни, които са забравили потискащото минало и се наслаждават на настоящето.

— Нали футболните мачове са истинско забавление? — промърмори в ухото й той.

Бяха погълнати от тълпата. За да не се загубят един друг, Грант бе застанал точно зад нея и бе обвил ръце около кръста й. Държеше я плътно до себе си, докато бавно си проправяха път към входа.

Тя отгатна какво си беше наумил. Усещаше усилващия се натиск на мъжествеността му върху ханша си. Дъхът му галеше ухото й, бузата, задната част на врата — като сладка въздушна милувка.

— Мисля, че нечестно се възползваш от ситуацията.

— И си напълно права. — Той премести ръката си съвсем малко по-нагоре, точно под гърдите й. Никой в тълпата не би забелязал. — Но можеш ли да упрекнеш мъжа, който е с най-красивата жена в университета.

— Дори по-красива от мис Цимерман? — запита Шели необичайно лукаво, споменавайки момичето, с което той бе говорил пред „При Хал“. — Тя очевидно е привлечена от теб и със сигурност има някои забележителни атрибути.

— Харесвам твоите атрибути повече.

Той помръдна ръката си достатъчно, за да повдигне леко гърдите й и да потвърди думите си ясно и открито.

— Извинявай. Настъпих ли те?

Тя поклати глава.

— Не. — Гръдният кош на Грант подскачаше от смеха му.

Намериха местата си точно навреме за началния удар и скоро бяха завладени от вълнението на мача, с който се откриваше сезонът. Бе великолепен следобед. Слънцето грееше, въпреки че лек северен ветрец поддържаше температурите доста умерени. До края на третата четвъртина на Шели й бе станало горещо с блейзъра и помоли Грант да й помогне да го свали.

След това се почувства много по-добре, но не можеше да не забележи нарастващото неспокойство на Грант. Той не можеше да седи спокойно дори и по време на затишията в играта.

— Нещо не е наред ли? — попита тя загрижено. Той не изглеждаше зле. Напротив, изглеждаше страхотно, в нейните очи той бе олицетворение на мъжествеността. В излъчването му имаше нещо диво, безотговорно, което поразяваше всяка жена, която попаднеше в неговата компания.

— Нещо не е наред ли? — повтори тя, когато видя, че той не се кани да й отговори.

— Не — отвърна й мъжът рязко. — Съвсем не. — После тихо изруга.

Отборът домакин направи едно много добро изпълнение и тълпата възторжено скочи на крака. Без да обръща внимание на мача, Шели разтревожено хвана ръката на Грант.

— Хей? — извика му тя загрижено.

Той впери в нея очите си, очи, които бяха присъствали в толкова много нейни фантазии, и попита:

— Защо трябваше да облечеш тази предизвикателна блуза?

Като поразена, тя погледна към гърдите си. Самата блуза не бе кой знае колко предизвикателна, но вятърът, измамно мек, бе прилепил коприната към пищните извивки под нея, очертавайки ясно формата им. Без да може да го погледне в очите, тя бързо нахлузи блейзъра си и после престорено се задълбочи в това, което ставаше на игрището.

Играта достигна до кулминацията си, когато отборът домакин постигна точка в последните две минути на мача. Напуснаха стадиона също толкова бавно, колкото бяха влезли. Вървяха един до друг. Той бе сложил ръка на гърба й, а бедрата им често се допираха.

— Не че се оплаквах — каза Грант и я накара да се изчерви.

— Не беше нарочно — отвърна тя намусено и спря, за да го погледне, но тълпата отново ги повлече напред.

— Не съм казал, че е било. Съжалявам, ако думите ми са те притеснили.

Искреността в гласа и очите му бе прекалено очевидна, за да я пренебрегне. Шели се усмихна прощаващо.

— И аз се извинявам, че реагирах все едно, че си ме нападнал.

Той леко стисна врата й като знак, че я разбира.

Когато най-после стигнаха колата и зачакаха в дългата редица от автомобили, които напускаха паркинга, Грант попита:

— Имаш ли нещо против да се отбием до апартамента ми. Трябва да си сменя ризата и да сложа вратовръзка.

— Добре — отвърна тя усмихната, въпреки че сърцето й се присви при мисълта да бъде отново насаме с него без защитата на тълпа свидетели. Апартаментът му бе на няколко пресечки от университета в един от многобройните нови квартали на града, място не толкова тихо и изолирано, колкото кварталът на Шели. Той отвори вратата, помогна й да излезе от ниската спортна кола и я поведе по каменната пътека към входната врата, която добре подхождаше на изчистената джорджианска фасада на къщата.

— Нямам такава уютна веранда като твоята — отбеляза той.

— Но имаш чудесен мезонет — отвърна тя, влизайки. Долното ниво се състоеше от една просторна стая с камина и големи прозорци. В дъното, зад летящи вратички като в бар, се виждаше миниатюрна кухня. Спираловидна стълба водеше към спалнята със скосен покрив. Една кръгла маса във всекидневната бе отрупана с учебници по държавно управление и право и тяхната дебелина я изплаши. По полиците бяха струпани списания и плочи. Многобройни папки бяха натъпкани в кантонерки. Беше подредено, но уютно.

— Има нещо като баня от другата страна на кухнята, ако искаш да се освежиш — предложи той, тръгвайки нагоре по стълбата.

— Добре съм. Все пак мисля, че ще пооправя грима си. — Тя зарови из чантичката си, като се молеше ръцете й да не треперят така. Накрая се отказа да търси червило и отвори кутийката на пудрата си.

Почти я изпусна, когато Грант се провикна отгоре:

— Как се справяш там долу? Тиха си като мишчица.

— Добре съм, аз… — Каквото и да се канеше да каже, то не успя да излезе от гърлото й.

Той се пошляпваше по бузите, вероятно слагайки си някакъв одеколон. Беше наведен над перилата… гол до кръста.

Тялото му бе покрито с тези красиви тъмни косъмчета, които сякаш подканваха жената да ги докосне, да ги опипа с връхчетата на пръстите си. Тя се улови, че се е взряла в косъмчетата точно над златистата катарама на колана му. Ясно си спомни усещането от допира до тях, когато го беше милвала в библиотеката. Тялото й странно как изгуби всичките си сили и Шели не можеше да откъсне очи.

— Ей сега идвам — каза той, усмихна се и изчезна от погледа й.

Като положи огромни усилия да не изтърве кутийката с пудрата, тя я затвори и я пъхна в чантичката си и затърси четката си за коса. Може би ако се съсредоточеше върху такива простички движения, нямаше да мисли за това как изглеждаше той или за това как кръвта й пулсира във вените като гъст сироп.

— По дяволите!

Сподавената ругатня дойде откъм спалнята. Тя чу суетящи се движения и още една ругатня.

— Какво става?

— Току-що ми се скъса едно копче на ризата, а нямам друга чиста, която да отива на сакото, което се канех да облека.

— Имаш ли игла и конци?

— Разбира се.

— Донеси ги тук. Ще видя какво мога да направя.

За секунди Грант се спусна по стъпалата със скорост, която можеше да я замае.

— Имаме късмет. Тук има малко син конец — каза той, вадейки от шивашката кутийка едно картонче с няколко цвята конци, навити на него. Върху картончето беше забодена и една тънка игла.

Тя взе иглата и конците от него, благодарна, че има занимание и не трябва да го поглежда. Той бе оставил ризата разкопчана и близката гледка на хубавите му мъжествени гърди бе още по-смущаваща, отколкото от разстояние.

— Къде е копчето?

— Ето го. — Той й подаде малкото бяло копче.

— Ще… ще… ще се съблечеш ли?

— Не можеш ли да зашиеш копчето така?

Шели преглътна.

— Разбира се — каза тя със самоувереност, каквато съвсем не изпитваше. Някак си, въпреки разтрепераните си пръсти, успя да вдене бледосиния конец в иглата.

— Да седнем ли? — попита Грант.

— Не. Така е добре.

Копчето беше третото отгоре, което означаваше, че се пада точно по средата на гърдите му. Опитвайки се да се отърси от връхлетелите я чувства, тя хвана тънкия плат между пръстите си, стисна го здраво и пъхайки другата си ръка отдолу, издърпа иглата.

Шиеше възможно най-бързо, без да заплита конеца. Постоянно усещаше гърдите му точно под пръстите си и се опитваше да не го докосва. Косъмчетата обаче непрестанно я гъделичкаха и тя усещаше топлината на кожата под ръката си. Имаше моменти, в които той сякаш спираше да диша. Когато изпуснеше дъха си, Шели го усещаше върху челото и страните си. Можеше да се закълне, че приглушеното туптене, което чуваше, бе биенето на сърцето му, но може и да беше нейното. Докато успя да завърже възела, главата й се бе замаяла напълно.

— Ножица? — попита тя дрезгаво.