Скандална връзка

Пета глава

— Ножица? — Той повтори думата няколко пъти все едно никога преди не я беше чувал. Очите му бяха втренчени в нейните, преодолявайки пласт след пласт от нейната защитна стена, докато накрая достигна до душата й. — Не знам къде е — каза най-после.

— Няма значение. — Без да се замисля повече, с едничкото желание това влудяващо занимание да свърши, тя се наведе, задържа дъха си и откъсна конеца със зъби. До този миг не си бе дала сметка, че устните й са само на милиметри от гърдите му. Дъхът й разроши косъмчетата, които го покриваха.

— Шели — въздъхна той.

Ръцете му докоснаха косата й с трескаво движение. Тя не можеше да се отдръпне. Разумът й диктуваше да отстъпи, да избяга, да се махне, но тялото й отказваше да се подчини. Вместо това се поддаде на съблазънта на мига. Дори не се опита да се пребори с подтика, който я привлече към него с необратимостта на прилив. Тя сладко потърка нос в тялото му.

— Пак, Шели, пак. Моля те.

Очевидно мъжът бе също толкова замаян от това, което се случваше, колкото и тя. Гласът му бе неравен и изтънял, загубил обичайната си звънливост. Той допря палците си до слепоочията й и обхвана главата й с тънките си, но силни пръсти.

Шели затвори очи. Отначало, когато устните й го докоснаха, бяха несигурни. Но недвусмислената реакция на тялото му я насърчи. Тя го целуна отново, бавно, с отмерени целувки, които описаха пътека по ширината на гърдите му.

Когато устните й попаднаха на едното му зърно, тя леко повдигна глава. Секундите се проточиха в цяла вечност. Хипнотичното движение на ръцете му бе замряло. Той чакаше.

— Трябва ли? Искаш ли да го направя?

— Ти искаш ли?

Тя подсъзнателно взе решението си. Преди да осъзнае пълното значение на действието си, езикът й се изплъзна от устните и докосна зърното. После продължи да го дразни с нежни движения.

Грант леко извика, преди да я вземе в обятията си.

— О, господи, колко си сладка. Толкова си сладка.

Тя повдигна главата си и той сведе устни към нейните. Сляха се в жадна целувка. Като внимаваше заради иглата, която още държеше, Шели обви ръка около врата му и го придърпа надолу, още по-близо до себе си. Другата й ръка се отпусна на гърдите му, разроши гората от косъмчета, опипа твърдите мускули.

Гърдите й преливаха от връхлетелите я чувства. Той се отдръпна достатъчно, за да спусне ръката си надолу и да ги докосне. Кокалчетата на пръстите му нежно галеха зърната й и те се втвърдяваха все повече под коприната. Той я милваше толкова изкусно, че тя промълви името му.

— Шели, някога фантазирала ли си си, че това се случва? Да те докосвам по този начин?

— Да, да.

— И аз. Да ме прости Бог, но го правех, и то когато беше прекалено малка, за да си те представям с такава фантазия. — Устните му се движеха напред-назад по нейните. — Можем да направим така, че да се сбъднат всичките ни фантазии — продължи Грант.

Шели леко се отпусна към него. Искаше й се да се предаде, но знаеше, че това не е разумно. Тя го обичаше. В някой момент през последните десет години бе стигнала до това неоспоримо заключение. Той вече не бе просто неин идол, обект на юношеските й мечти. Той беше мъжът, създаден за любовта й, и тя искаше тази любов да се осъществи.

Но за него тя може би беше просто нещо ново. Докато тя бе живяла нещастния си живот, бе копняла по него, бе мислила за него непрестанно, бе мечтала за невъзможни неща, бе фантазирала за романтични преживявания, които никога не биха се случили, той бе живял динамичен, бурен живот във Вашингтон. Наистина ли бе мислил за нея тогава или просто подходът му да я вкара в леглото си бе по-изтънчен от този на Даръл?

Шели си бе изградила нов живот, бе превъзмогнала останките от разбития си брак. Плановете й за бъдещето бяха грижливо обмислени и следваха своя график. Трябваше ли да позволи на Грант Чапмън да се намеси в живота й, той можеше да разстрои този график, дори да провали изобщо плановете й за бъдещето.

Болката да напусне прегръдката му сигурно бе по-остра, отколкото да забият нож в сърцето й, но постепенно тя се отблъсна от него, докато той отстъпи и я пусна. Младата жена се извърна и тръгна към прозореца, като се взря в настъпващия сумрак на вечерта. Чу звука на ципа му, когато Грант го разкопча, за да запаше ризата си, и после отново го закопча. Ушите й доловиха приглушените му стъпки по дебелия килим, когато той се приближи и застана до нея.

— Никога не съм бил любовник на Миси Ланкастър.

Той не беше я докоснал, но думите му я накараха да се завърти, а очите й се разтвориха широко.

— Грант — каза тя тъжно, — това няма нищо общо с нас. Аз не искам да… да… да спим заедно, не заради това, което се е случило между теб и онова момиче във Вашингтон.

Бръчките от двете страни на устата му се поотпуснаха, което показваше, че й вярва. Но очите му си останаха все така напрегнати.

— Радвам се, защото между Миси и мен нямаше нищо. Поне не това, което всички си мислеха. Ако трябваше да кажа голата истина, щях да наруша една тайна, която бях обещал да пазя. — Ръката му сграбчи рамото й. — Повярвай ми, Шели. Не те лъжа. — Очите й напрегнато изучаваха лицето му. Тревогата му очевидно не бе престорена.

— Вярвам ти, Грант.

Той въздъхна и отпусна рамото й.

— Благодаря ти за това. — Леко целуна устните й и добави: — Ще тръгваме ли? Не мога да застраша позициите си във факултета, като закъснея за партито на ректора.

Малко по-късно напуснаха апартамента му. Той бе донесъл сакото си от спалнята и си бе завързал вратовръзка. Шели се бе върнала в банята, за да освежи грима си — което бе особено наложително сега — и да среше косата си.

Ректорът живееше в едно имение, собственост на университета. Разположена върху един хълм, къщата бе внушителна постройка в колониален стил с шест бели колони отпред. Грант паркира датсъна в подножието на хълма и те тръгнаха нагоре пеша.

С измамно небрежен глас той попита:

— Ако не е заради онова във Вашингтон, тогава защо ме спря, Шели?

Стъпките й се забавиха по покритата с чакъл алея. Грант прихвана лакътя й и я поведе напред.

— Трябва ми повече време — отвърна тя с нисък глас. — Искам да разбера дали това, което изпитвам сега, е истинско или просто реакция от това, което изпитвах преди десет години.

Това бе лъжа. Тя знаеше, че го обича, винаги го бе обичала. Но още не искаше той да разбере.

— Не съм сигурна, че искам да се обвързвам с някого точно сега. Беше ми много трудно да се оправя с объркания си живот. Сега тъкмо изглежда, че може и да успея да направя нещо, страхувам се да рискувам.

Спря и се обърна с лице към него.

— Не съм се променила много от училище досега. Поне що се отнася до възгледите ми за морала. За мен сексът не е случайно забавление. Не мога една нощ да спя с някого и на другия ден да си продължа по пътя, сякаш нищо не се е случило.

В очите му пламна някакъв вътрешен огън, който се отрази и в нейните.

— Радвам се, че мислиш по този начин. Защото, когато спя с теб, съмнявам се, че ще мога да те пусна да си отидеш.

Удивена от това, което бе изрекъл, и от искрения начин, по който го бе казал, тя остана като хипнотизирана от очите му. Накрая, преборвайки се с този транс, добави:

— Освен това сме все още преподавател и студентка.

Той отметна глава и се засмя.

— Винаги можеш да разчиташ на този довод, нали?

Тя отвърна на усмивката му, докато Грант я водеше по стъпалата към входа.

— Измисли си по-добро извинение, Шели. Това пък кого ли го засяга, по дяволите!

Ректорът Мартин го засягаше.

Коктейлът — или по-скоро партито с вино — бе скучно и потискащо, както бе предвидил Грант. Всички бяха церемониално приветствани веднага щом икономът ги въвеждаше вътре. Външността на ректора Мартин перфектно подхождаше на академичната му кариера. Бе строг, с посивяла коса, високо чело и доста висок на ръст. Той достатъчно учтиво прие запознанството с Шели, но тя усети, че проницателните му сини очи я преценяваха.

Жена му, дама със здраво телосложение и сива коса с малко по-синкав оттенък от този на съпруга си, заговори Грант и Шели с неискрена усмивка, която сякаш бе изсечена на лицето й. Изглеждаше по-заинтересувана от това да намести отрупаната с диаманти брошка, забодена на пищната си гръд, отколкото от самите тях.

— Можеш ли да си представиш как мисис Мартин извива тяло в страстни движения? — попита Грант с половин уста, докато се отдалечаваха.

Шели почти изтърва чашата си. Бе я поела от един сребърен поднос, който нает специално за вечерта сервитьор разнасяше из стаята. Тя избухна в беззвучен смях.

— Млъкни — процеди през зъби Шели, докато се опитваше да запази благоприлично поведение. — Ще се залея с вино заради теб и после ще трябва да нося блузата си на химическо чистене, а смятах да я облека още веднъж.

Те се смесиха с тълпата и Шели забеляза как жените в стаята, преподавателки от факултета или съпруги, се навъртаха около Грант като досадни мухи. Отврати се от небрежните им въпроси, съвсем преднамерено целящи да го предизвикат да заговори за Миси Ланкастър и самоубийството й. Той умело ги отклоняваше към други теми.

Мъжете обсъждаха днешния мач, футболния сезон по принцип и шансовете на отбора да играе за купата. Грант представяше Шели, без да обяснява коя е, но един от предишните й преподаватели все пак си я спомни. Шели бе сигурна, че мълвата за тяхната връзка вече се разпространяваше из къщата.

Половин час по-късно Шели и Грант се озоваха в кабинета на ректора Мартин. Те обсъждаха предимствата на дамата пред шаха, когато самият ректор влезе.

— А, ето ви мистър Чапмън. Надявах се да разменя няколко думи с вас. — Гласът му звучеше съвсем дружелюбно, но начинът, по който бе затворил двойните врати към съседната стая, изпълни Шели с мрачни предчувствия.

— Тъкмо се възхищавахме на кабинета Ви — каза Грант любезно. — Красив е като цялата къща.

— Да, да — отвърна ректорът и се прокашля без причина. — Както знаете, тя е собственост на университета, но когато бях назначен и се нанесохме, Марджъри я обзаведе наново.

Като се придвижи към стената, той сплете ръце зад гърба си и се залюля на пети.

— Мистър Чапмън…

— Извинете ме — обади се Шели и се отправи към вратата.

— Не мисис Робинс, тъй като това засяга и вас, ще ви помоля да останете.

Тя крадешком погледна към Грант и се съгласи:

— Добре.

— Така — произнесе ректорът замислено, — както знаете, университетът ни поддържа високи стандарти, както в академичен, така и в морален смисъл. Ние, имам предвид управителният съвет, сме загрижени за репутацията на това учебно заведение, както като институция за висше образование, така и като общност сама по себе си. Тъй като сме университет, спонсориран от църквата, трябва да бдим за репутацията си. Следователно — обобщи той, като завъртя глава и ги погледна с изражение, способно да смрази сърцето на всеки провинил се, — членовете на факултета трябва да имат безукорно поведение, както в района на университета, така и извън него.

Мъртва тишина се спусна над стаята. Нито Грант, нито Шели проговориха или помръднаха, но с крайчеца на окото си тя видя, че ръцете на Грант са свити в юмруци от двете страни на тялото му.

— Поехме риск, като ви назначихме за преподавател в този университет, мистър Чапмън. Управителният съвет разгледа вашата кандидатура много внимателно. Имаха чувството, че пресата във Вашингтон се е отнесла несправедливо с вас. Те добронамерено решиха да се усъмнят във вината ви… Вашите акредитиви са отлични. Когато започнете да публикувате, както изразихте желанието си, това ще допринесе за издигането на университета. Но да поддържате връзка със студентка, даже и по-възрастна от повечето, ви прави уязвим на критики и представя университета ни в недобра светлина. Особено след злощастния случай, отразен наскоро. Трябва да помоля вас и мисис Робинс, чието положение на разведена жена само прибавя допълнителни съмнения към ситуацията, да спрете да се срещате извън учебните занятия.

Грант явно не бе впечатлен нито от заповедта на ректора, нито от проявената му набожност.

— Или какво? — попита той спокойно. Овладяният му тон не съответстваше на гневното изражение на лицето му.

— Или може да се наложи да преразгледаме договора ви за следващия семестър — отвърна ректорът Мартин.

Грант отиде до Шели и я хвана за ръка.

— Вие не само ме обидихте и поставихте под въпрос моралността ми, която, сигурен съм, съответства на стандартите на университета, но оскърбихте мисис Робинс…

— Грант!

— … чиято репутация е безупречна.

Тя се бе опитала да го прекъсне, опасявайки се, че той ще каже нещо в нейна защита, което още повече ще вбеси ректора. Защото, ако се съдеше по бледността на лицето му, малцина, ако изобщо бе имало такива, бяха пренебрегвали неговите предупреждения.

— Благодаря ви за гостоприемството — изрече Грант, докато я дърпаше към вратата. — И благодарете на мисис Мартин от наше име.

Той отвори вратата широко, премина през нея гордо вдигнал глава и си проправи път през тези, които още висяха на партито. Даже и да забелязваше как някои глави любопитно се завъртаха след него, не го показа. Шели само се молеше руменината по бузите й да не е тъй ярка, както я чувстваше, и коленете й да я удържат поне до входната врата.

Всъщност удържаха я до колата. Веднага щом Грант отвори вратата, тя се отпусна на седалката и се разтрепери.

Чак когато бързо се бяха спуснали по алеята до главния път и се бяха влели в оскъдния поток от коли, Грант проговори:

— Умирам от глад. Какво ти се яде? Пица?

Тя извърна глава към него невярваща на ушите си.

— Пица! Грант, ректорът на университета току-що те заплаши с уволнение.

— Нещо, което не може да направи без мнозинство в управителния съвет. А въпреки неблагоприятните публикации за мен и ореола на нещо скандално, който ме съпътства, някои от хората в съвета са суетни и искат да ме задържат. Други си дават сметка, че наистина съм добър преподавател… Единственото, което ме вбесява, е това, което каза за теб. Този лицемерен негодник! Ако имаше възможност, не мисля, че би имал нещо против и той да се среща с теб извън учебните занятия.

— Грант! — проплака Шели, преди да зарови лице в ръцете си.

Бе толкова очевидно разстроена, че това моментално го отрезви. След като изминаха разстоянието до къщата й в мълчание, разкъсвано от задавените прохлипвания на Шели от време на време, той приближи колата до бордюра и рязко натисна спирачките. Предишното му предложение за вечеря бе забравено.

Дълго останаха така в гробна тишина. Профилът на Грант, осветен от меката светлина на уличната лампа до колата бе също толкова заплашителен, колкото и лицето на самия ректор Мартин.

Шели събра кураж, за да промълви:

— Не може да се виждаме повече, Грант. Не като днес.

Той се извърна на седалката си, за да я погледне, а дрехите му прошумоляха в тъмнината. Прехвърли ръка през облегалката и я загледа безизразно.

— Наистина ли ще позволиш на такава пародия на благоприличието като Мартин да ни раздели?

Тя уморено въздъхна.

— Знам какъв е и ако не заемаше такъв пост, не бих обърнала внимание на мнението му. Но той е ректор на университета, а ти си негов подчинен.

— В договора ми нямаше клауза с кого да не се срещам.

— Но това е неписан закон — преподавателите не ходят със студентките си. Опитах се да ти обясня още преди седмици какво ще си помислят, хората тук за нас двамата. Ти не ме послуша. Това не са съвременните възгледи на Източния или Западния бряг. Това е Централна Америка. Такива неща тук просто не се правят.

— Защо усложняваме всичко толкова много? — извика той, губейки спокойствието, което тъй усилено се опитваше да запази. Когато я видя как уплашено се отдръпва, изруга тихо и въздъхна дълго и раздразнено.

— Извинявай. Не се сърдя на теб.

— Знам — отвърна тя.

Безнадеждността на ситуацията го вбесяваше. Грант обаче трудно си го призна.

— Не искам друга буря в живота си. По дяволите, това е последното, което бих пожелал, особено ако може да засегне и теб по някакъв начин. Но не мога и да се откажа от теб.

— Ще трябва. Как мислиш ще се чувствам, ако знам, че си загубил работата си заради мен. Мислиш ли, че мога да го преживея?

— Преживял съм много по-лоши неща, Шели. Повярвай ми, аз умея да оцелявам. Това не би ме засегнало.

— Е, но мен ще ме засегне, и то много. — Тя постави ръка на дръжката на вратата. — Довиждане, Грант.

Той стегна пръстите си около ръката й като железен обръч.

— Няма да им позволя да ни разделят, каквито и заплахи да отправят. И няма да ти позволя на теб да захвърлиш всичко на вятъра. Нуждая се от теб. Желая те. И знам, че и ти ме желаеш също толкова силно.

Другата му ръка се стрелна и обгърна врата й.

— Не… — успя да изрече тя, преди устните му да се долепят до нейните. В целувката му имаше ярост, а страстта му само подсилваше отчаянието.

Като я държеше неподвижна с едната си ръка, той плъзна другата към гърдата й. Зърното й бързо реагира на кръговете, които описваше дланта му. После пръстите, опитни в изкуството на съблазънта, с фини докосвания го моделираха в твърдо доказателство за нарастващата й възбуда.

— Моля те недей — тя прошепна до устните му, когато целувката му стана не толкова настойчива, — не ме докосвай повече.

— Не ни лишавай от това, Шели. След цялата тази игра, не ни лишавай. Не сме ли си платили достатъчно, за да се порадваме на това щастие? Искам да те опозная цялата.

Той започна с ухото й. Обходи го задълбочено с кадифено грапавия си език, който закачливо дразнеше и галеше. Ръката й несъзнателно се бе вкопчила в бедрото му. Тя разсеяно стискаше мускулестата плът под панталоните му, като го сграбчваше силно, когато неговите докосвания увеличаваха възбудата й.

Ако Грант не бе вече завладян от нуждата да я притежава, местоположението на ръката й щеше да му даде повече от достатъчно поводи за това. Сега неосъзнатото й докосване само разпалваше огньовете на страстта му и го караше да бъде по-решен от всякога да се пребори със страховете и задръжките й.

Устата му вкусваше гладката кожа на шията и ключиците й, като я хапеше леко. Сама Шели усети, че посреща със задоволство надигащата се в нея буря. Искаше да бъде въвлечена във вихъра й, в урагана, който предизвикваха у нея милувките му.

Нетърпелив да свали дрехите й, той я целуна през тях. Влажни горещи целувки проследяваха пищните извивки на гърдите й. Когато той достигна до зърното й, тя промълви името му и заплете пръстите си в косата му.

Езикът му нежно дразнеше възбуденото връхче през синята коприна и прозрачната материя на сутиена й. Дишането й се ускори и накъса, докато той целуваше гърдата й още по-влудяващо, и тя рязко извика името му, когато нежно я захапа. Той отлепи устни само за миг, колкото да промълви нейното като някакъв любовен припев.

Шели изобщо не се възпротиви, когато ръката му се плъзна под полата и погали бедрата й. Копринената материя на чорапогащника само усили чувствителността й. Тя се стопи от докосването му и се движеше така, че насърчаваше смелите му изучаващи движения.

Колкото и възбудени да бяха, никой от двамата не бе подготвен за взрива от усещания, който ги разтърси, когато милващата му ръка достигна там, където се събираха бедрата й. Той притисна чело към гърдите й, докато пръстите й останаха заплетени в тъмните му коси.

Грант шептеше любовни думи, а бедрата й се разтваряха и отпускаха.

— Шели, аз трябва да те любя! — възкликна той и разтвори ръка, за да я обгърне.

Това бе мъжът, когото винаги бе желала, и ето го сега пред нея, предлагащ й безграничната си страст. Защо не й се искаше да я приеме? Защото това не бе приказка. Това бе истинският живот. Никой мъж, когото една жена е обичала и желала години наред, не се връщаше в живота й като на поднос. Нищо не се случваше така безпогрешно. Някъде, по някое време трябваше да се плати цената.

Щеше да бъде толкова лесно да се поддаде на думите му, нашепващи за любов, и на собственото си изгарящо желание. Тя го искаше, мислеше си, че може да умре, ако не го има, но не можеше да заплаши кариерите и на двамата заради удоволствието от една нощ. Това бе всичко, което можеше да се получи помежду им.

Той бе склонен да рискува с една такава връзка. В крайна сметка той винаги можеше просто да си тръгне. Когато приключеше с нея, когато отново успееше да разбие сърцето й, той би могъл просто да се оттегли. Той щеше да бъде свободен, а тя отново щеше да се опитва да сглоби живота си от разпилените парчета.

Тя не вярваше, че Грант може да е толкова коравосърдечен. Но пък не бе вярвала, че и Даръл може да е. Когато се стигнеше дотам, жените ставаха зависими от благоволението на мъжете, които обичаха.

Колкото и да обичаше Грант, тя нямаше да стане отново уязвима.

Отначало той не разбра, че тя се бори да се откъсне от него. Внезапното стягане на крайниците й го предупреди така, както нищо друго. Ръцете й го отблъснаха. Той я погледна неразбиращо, примигна и поклати глава, за да си проясни погледа.

— Шели?…

— Довиждане, Грант.

Тя рязко отвори вратата и изскочи навън.

— Шели! — чу го да вика.

Тя побягна по пътеката, влезе в къщата и затръшна вратата зад себе си, като че ли я гонеше дяволът.

Като автомат, който знае точно как да действа, но е напълно лишен от чувства, влезе в спалнята и се съблече. Погледна двете мокри петна отпред на блузата си с тъга. В крайна сметка трябваше да я занесе на химическо, осъзна тя и после избухна в плач.

Прекара неделята затворена в къщата си. Тъй като валя през целия ден, си имаше добро извинение да не излиза. Майка й се обади и я попита дали има някакви новини в живота й и дали предметите, които изучава този семестър, са й интересни. Шели предпочете да не споменава преподавателя си по политология.

Очевидно Грант се опитваше да се съобразява с решението й. Тя бе очаквала, че ще се обади по телефона, но той не го направи.

В понеделник вечер дълго спори сама със себе си дали да отиде на лекцията му на следващия ден, или да се отпише от този курс, както бе обявила преди седмица. Причините да се отпише бяха съвсем очевидни. Все пак тя се улови, че си намира причини да остане.

Първо, не искаше да доставя на ректора Мартин удоволствието, че е успял да я изплаши. Не че той изобщо би научил, но не възприемаше идеята да се предаде толкова лесно.

Второ, не искаше Грант да си мисли, че е страхливка. Той я бе нарекъл така веднъж и никак не бе прав. Тя се хвалеше, че е подредила живота си, че е независима, че няма нужда от никого. Ако се огънеше пред първия признак за задаващи се неприятности и се оттеглеше без достойнство, той щеше да я смята за пълна глупачка, незряла и незаслужаваща неговото внимание. Това би я наранило. Не би го понесла.

Във вторник, със зачервени от плач очи и с твърда решимост, изписана по нежното й лице, тя влезе в учебната зала. Грант стоеше наведен над катедрата и преглеждаше бележките си. Само един спазъм на мускула на челюстта му го издаде, че е усетил появата й. Не се осмели да я погледне.

Така преминаха следващите две седмици. Той никога не я поглеждаше така, че наистина да я вижда. В няколко случая тя се изкушаваше да се включи в разгорещените дискусии, които Грант насърчаваше в часовете си, но после се въздържаше. Можеше да продължи с мълчаливото наблюдение толкова дълго, колкото и той.

Един следобед, когато нарочно бе дошла по-рано, за да го принуди да я заговори, го свари в компанията на мис Цимерман.

Младото момиче бе приседнало на ръба на бюрото му по най-изкусителния и определено недискретен начин. Той се смееше, люлеейки се на стола си, а краката му бяха качени върху единия ъгъл на бюрото, близо до бедрата на момичето. Шели изскърца със зъби и се опита да се пребори с изкушението да ритне краката на стола му и да удари една звънка плесница по прекалено намазаната с руж буза на мис Цимерман.

Напълно вбесена от поведението му и отвратена от самата себе си, че не е безразлична, тя не си записа нито думичка през цялата лекция. Гледката през прозореца ангажира цялото й внимание, докато седеше напушена на чина. След лекцията насъбра книгите си и профуча край него към вратата.

— Мисис Робинс?

Краката й внезапно се заковаха и студентът зад гърба й се блъсна в нея. Тя се поблазни от идеята да пренебрегне повикването му, но останалите бяха чули, че я вика. Освен това не искаше да му дава нови поводи за насмешка. Изправи гръб, стегна раменете си и се обърна, за да срещне сиво-зелените очи.

— Да? — каза тя възможно най-студено, въпреки че кръвта й започна да ври в момента, когато той произнесе името й.

— Имам нужда от асистент за някои проучвания, както и за проверката на тестовете. Интересувате ли се от това предложение… мисис Робинс?