Скандална връзка

Трета глава

— Изглеждаш страхотно, Шели — промърмори си тя при вида на подутото от плач лице в огледалото над мивката в банята. Изтри зачервените си очи с една салфетка и се наведе да изплакне лицето си със студена вода още веднъж. После притисна меката кърпа към очите си, надявайки се така да прогони преследващия я образ на Грант Чапмън.

— Ако не си успяла да направиш това за десет години, какво те кара да мислиш, че ще успееш сега? — запита се тя. Той бе станал още по-въздействащ, по-красив и по-мъжествен, както забелязаха очите й на жена. Като обект на юношеското й влюбване бе представлявал заплаха за спокойствието й, но дори и наполовина не такава заплаха, каквато представляваше сега.

Мъжът, когото никога не бе успяла да забрави, се бе появил отново в живота й и тя не знаеше как ще се справи с това. Докато си сипваше овесено брашно и мляко в купата, тя се укоряваше, че се е записала за лекциите му. Имаше седем хиляди студенти в университета. Шансовете да попаднат един на друг бяха много малки. А тя нарочно бе направила да е необходимо да се срещат поне два пъти седмично.

Вечерята й миришеше апетитно, но тя не усети вкуса й, докато дъвчеше механично. Беше готвила много рядко след развода си и в резултат бе свалила петте килограма, които бе натрупала през петте години на брака си. Когато разводът бе окончателно уреден, тя се бе заклела вече никога да не готви на някой мъж. Защото по което и време да се беше прибирал Даръл от работа, бе изисквал на масата да го очаква топла храна.

Усещаше презрението към безропотната слугиня, в която се беше превърнала, като лош вкус в устата си. Тя сърдито изми купата, изхвърляйки половината от овесената си каша в канала за отпадъци.

— Вече никога! — си обеща отново.

Бе се запознала с Даръл Робинс на едно парти в женския клуб през първата й седмица в университета на Оклахома. Тъкмо бе завършила Пошмън Вали и в представите й един симпатичен студент по медицина беше върхът на романтичното преживяване.

След първия танц те не се разделиха и останаха заедно до края на вечерта. Начинът, по който я прегръщаше по време на блусовете, я изнервяше, но нали всички мъже бяха такива. Освен това той не бе изявено агресивен. Трапчинките, които се появяваха, когато се усмихнеше, русата му коса и красивото му лице разтапяха сърцето й със своята искреност и откритост.

Той започна да я притеснява с настоятелността си през един празничен уикенд. До Коледа срещите им бяха започнали да се превръщат в нещо като караници.

— За бога, Шели, кога ще пораснеш? — просъскваше той от единия край на задната седалка на колата. — Аз ще ставам лекар. Знам как да те пазя да не забременееш, ако това ти е проблемът.

— Не е това — прохлипваше тя. — Не мисля, че жената трябва да го прави, докато…

— Докато не се омъжи — присмиваше й се той. Грубостта и цинизма му само показваха колко дълбоко е отчаянието му. — Къде си живяла досега? В зоната на здрача ли?

— Не ми се присмивай за убежденията ми — казваше тя разпалено. — Не мога да не се чувствам по този начин.

Даръл отново проклинаше и дълго се взираше през прозореца.

— По дяволите — въздъхна той най-накрая. — Искаш ли да се оженим? Ако помоля татко, той ще ни помогне с парите.

Шели даже не се замисли, че предложението не е особено поетично. Тя се изстреля от другия край на колата и се хвърли на врата му.

— О, Даръл, Даръл.

През онази нощ му позволи да свали сутиена й и да целува гърдите й.

Той бе очарован, тя — разочарована. Усещането не беше толкова хубаво, колкото бе очаквала. Но пък и това не беше мъжът, когото винаги си бе представяла…

А сега този мъж бе отново в живота й, а тя не бе по-подготвена психически да се справи с чувствата си към него, отколкото преди. Макар че вече бе постара и по-мъдра. Беше ли?

Тя знаеше, че най-мъдрото нещо би било да се отпише от курса, който водеше Грант Чапмън. Но също така знаеше, че няма да го направи.

След като преценява решението си в продължение на часове, пропилявайки време, което би трябвало да прекара в учене, вместо да се взира в празното пространство и да се чуди как да отхвърли опитите му да я види отново насаме, тя изпита изгарящо разочарование, когато той изобщо не й се обади.

Сърцето й биеше до пръсване, когато отвори вратата на залата за следващата му лекция, но видя, че бе пристигнала преди него. Седна на обичайното си място в дъното и подскачаше всеки път, когато вратата се отвореше, докато най-накрая Грант нахлу с разпиляна от вятъра коса и виновно изражение.

— Съжалявам, че закъснях — извини се той и остави записките и книгите си върху бюрото.

Грант не я заговори, когато тя си тръгваше. Облекчение и отчаяние се бореха в душата й. Тя си казваше, че трябва да се радва, че той се е овладял и е започнал да мисли като нея. Защо тогава я бе обзело някакво недоволство?

Шели не го срещна из университета, но при следващата му лекция той се държеше към нея със същата дистанцираност. Само докато минаваше покрай бюрото му, я поздрави хладно:

— Здравейте, мисис Робинс.

Тя му бе отвърнала още по-хладно.

— Да го вземат дяволите! — изруга Шели, като хвърли купчината тежки учебници на масата в кухнята. Срита обувките си, отиде при хладилника и отвори вратата със замах. — Пак ми причинява това.

В действителност той не правеше нищо и точно това я вбесяваше.

— Не можех да мисля за нищо друго през цялата ми последна година в училище. Тогава той просто ме провали. — Разбира се, не бе негова вината, че глупашки се бе влюбила тогава, както не бе виновен за нищо и сега. Бутилките и бурканите в хладилника издрънчаха, когато тя затръшна вратата. — Той няма отново да ми съсипе живота. Няма! — повтори си Шели, отваряйки кутийка сода. Докато издърпваше капачето, си счупи един нокът. Покри лице, като плачеше и проклинаше от отчаяние. — Ще го прогоня от живота си даже и това да е последното нещо, което ще направя. Заклевам се, че ще успея.

Тази решимост трая цели два дни. Претрупана от домашни и списъци с книги за прочит, тя се изкачи по мраморните стъпала на библиотеката, твърдо решена да се съсредоточи единствено върху ученето си.

Грант Чапмън беше първият човек, когото видя, когато влезе в строгата сграда.

Той седеше на една дълга маса с група преподаватели от катедрата по политология. Той не я видя, така че тя се възползва от възможността да го разгледа с възхищение, което никак не бе намаляло.

Въпреки сребристите нишки в косата му на слепоочията, той повече приличаше на студент, отколкото на преподавател. Бе облечен небрежно — кафеникав панталон, тъмносиньо поло и пуловер. Ръкавите му бяха издърпани до лактите. Бе подпрял брадичка върху свитите си в юмруци ръце, приведен над масата, за да чуе това, което казваше един от колегите му.

Грант направи някакъв коментар и всички се засмяха, особено жената, която седеше до него. Тя бе около тридесет и пет годишна и доста привлекателна с елегантните си очила и академичния си вид. Грант отвърна на усмивката й.

Тогава Шели чу, че някой я поздрави.

Тя бързо извърна глава и видя един млад мъж, с когото се засичаха на лекциите по икономика.

— Здравей, Греъм — отвърна тя. — Как е книгата?

— Скучна — промълви той, докато я отминаваше на път за изхода.

Тихо му извика довиждане и все още се усмихваше, когато се обърна. Усмивката й замръзна, щом като очите й се сблъскаха с погледа на Грант. Той я гледаше втренчено изпод навъсените си вежди, без да обръща никакво внимание на професора, който сериозно обясняваше нещо на останалите. Не й позволи да се направи, че не го е видяла, така че тя просто кимна за поздрав, извъртя се на токовете си и пое към стълбите.

Намери си празна маса в едно безлюдно ъгълче на третия етаж и разпростря пред себе си купчината книги, които трябваше да прегледа. Греъм беше прав. Материалът, който трябваше да прочетат, беше най-малкото скучен. Половин час по-късно думите започнаха да се премрежват пред очите й, губейки значението си.

За да съсредоточи вниманието си, тя се заслуша в приближаващите се стъпки, които глухо отекваха по покрития с плочки под. Стъпка, стъпка, стоп. Завъртане. Връщане назад. Напред. Стоп. Стъпка, стъпка…

Внезапно той се появи пред нея в края на един дълъг проход между две редици рафтове, отрупани с книги. Усмивка на задоволство се прокрадна в ъгълчетата на устата му. Дали я бе търсил?

Тя бързо сведе поглед към текста пред себе си. С периферното си зрение видя как краката му се приближават и той се изправи пред нея от другата страна на тясната маса. Когато остави папката си, натъпкана с листове, тя го погледна, после отмести поглед към една празна маса на метър-два встрани.

— Свободно ли е това място? — попита Грант с преувеличена любезност, леко пречупвайки кръста си в поклон.

— Не. Нито пък онова. — Шели посочи другата маса с кимване.

Той само я погледна неодобрително през рамо.

— Тук осветлението е по-добро. — Опита се да издърпа стола, но усети някаква съпротива. Наведе се да види какво му пречи и се засмя.

— Този стол е зает. — Там бяха вдигнати краката й, обути в тънки чорапи.

Тя ги свали на пода и той седна. Защо се преструваше, че появата му я бе раздразнила. В действителност сърцето й пърхаше от радост, че Грант я бе потърсил. Ако дълбочината на чувствата, която тя виждаше отразена в очите му, беше някакъв знак, значи той бе също толкова радостен да е с нея. Дълго време те седяха мълчаливи, взрени един в друг. После, борейки се с желанието да се протегне и да го докосне, тя сведе глава над книгите си и се престори, че е дълбоко заинтересувана от тях.

— Тук — каза той и потупа бедрата си под масата.

— Какво? — попита тя почти без дъх и отново го погледна. Трябваше да се държи така, сякаш е погълната от текста и той я бе прекъснал. Защо да не си събере нещата и не си тръгне?

— Качи си краката в скута ми.

Сърцето й се разтуптя неудържимо.

— Не — прошепна и хвърли поглед през рамото си.

— Няма никой наоколо — каза той и тя попадна под омайващото въздействие на плътния му глас. — Моля те. Не са ли измръзнали?

Не би си признала.

— Не трябваше да напускаш колегите си — каза, надявайки се да промени посоката на разговора.

— Сбирката ни свърши.

— Сигурна съм, че имаш някаква друга работа.

— Имам — отвърна той, разгръщайки папката си с добродушна усмивка. — Имам да наваксвам с някои неща за четене. Хайде, качи си краката.

— Грант… Мистър Чапмън… не мога да седя тук с крака в скута ти. Ами ако някой ни види?

Усмивката му леко помръкна, докато преценяваше думите й.

— Толкова ли голямо значение има за теб какво си мислят хората?

Не беше случаен въпрос и тя го разбра. Поколеба се и отмести поглед от пронизителните му очи.

— Да. Може би не трябва, но е така. Ти не се ли интересуваш какво си мислят хората? — Отново го погледна.

Той обмисли въпроса й.

— Не — отвърна меко, но убедено. — Може би трябва да обръщам по-голямо внимание на мнението на другите. Така навярно е по-безопасно, по-благоразумно. Но може да пропилея много ценно време, опитвайки се да отгатна какво си мисли някой за мен, а и в такъв случай пак мога да сгреша. В крайна сметка, по-добре да вършиш това, което чувстваш, че е правилно за теб, отколкото да правиш това, което другите смятат, че е правилно за теб. В рамките на приличието и закона, разбира се.

Той се усмихна, но тя не бе готова да отмине философските му разсъждения без повече обсъждане. Толкова много искаше да го разбере.

— Така ли успя да се изправиш на крака след скандала във Вашингтон? Ако нещо такова ми се бе случило на мен, щях да пожелая да се скрия от света и никога вече да не се покажа. Без значение дали съм била невинна или виновна, ако всички са ме смятали за виновна, никога не бих се осмелила да се изправя лице в лице с хората. А ти се шегуваш, смееш се — добави тя. — Мисля, че не бих била в състояние да се смея много дълго време, след като ми се е случило нещо подобно.

Той нежно се усмихна.

— Аз съм боец, Шели. Винаги съм бил. Не съм направил нищо лошо и проклет да съм, ако позволя на погрешното обществено мнение да ми попречи да живея щастливо и пълноценно, доколкото мога. — Грант се протегна през масата и хвана ръката й. Дори не й хрумна да я издърпа. — Честно казано — добави той с огорчение, — имаше моменти, когато ако не бях се разсмивал, щях да се разплача.

По-късно тя не можеше да си спомни кога е вдигнала краката си и му е позволила да ги настани между неговите. Но в един момент усети натиска на твърдите мускули на бедрата и палците му, които разтриваха петите й.

— Прав бях. Замръзнали са — прошепна той.

Защо шепнеше? Минутите се точеха, а те не бяха промълвили и дума, втренчени един в друг над зацапаната с мастило маса, затрупана с книги, на които не обръщаха внимание. Никой не наруши усамотението им. Сумрачните зали на библиотеката бяха притихнали. Високите рафтове с прашни томове образуваха преграда около тях. Той шепнеше, защото, освен че бяха на обществено място, това бе момент на интимност, който им принадлежеше напълно.

— Хладно е тук — промърмори Шели, без да вниква в това, което казва. Нямаше значение… Тя му говореше. Той бе толкова наблизо, че можеше да преброи тънките бръчици в ъгълчетата на очите му, да чуе и най-слабия му шепот. Години наред бе копняла да го види. Сега жадно се наслаждаваше на този празник за очите си.

— Може да си облечеш пуловера.

Тя поклати глава.

— Добре ми е така. — Всъщност бе започнало да й става непоносимо горещо. Главата й натежа и в същото време бе лека като балон. Бе като в унес, но осъзнаваше всяко мимолетно усещане на тялото си.

Не бе изпитвала това противоречие на чувствата от дните, когато седеше в класната стая в Пошмън Вали и проверяваше тестовете, докато той работеше наблизо. В един миг й се искаше да танцува, да даде воля на вълнението, което я опияняваше. В следващия — да се отдаде на блажена апатия, да легне и да усети тежината на тялото му върху себе си. Така се чувстваше и сега.

Известно време те четоха — или се преструваха, че четат. Шели можеше да твърди второто със сигурност само за себе си, но си мислеше, че и на Грант му е също толкова трудно да се концентрира върху текста. Той продължаваше да масажира стъпалата й, вече не постоянно, движенията му бяха разсеяни, някак по-чувствени. Когато трябваше да обърне страница, хващаше и двата й крака с една ръка, докато се освободеше другата.

Тя очарована го наблюдаваше как мести поглед по редовете. Представяше си как очите му изучават тялото й и това я накара да се изчерви. Той повдигна глава и я погледна въпросително, усмихвайки се леко, забелязал руменината, заляла страните й.

— Тъкмо ми хрумна, че не знам нищо за теб — избърбори тя. — За дома ти, семейството ти. Не си от Пошмън Вали.

— Израснах в Тълса. Аз съм вторият от трима сина. Баща ми почина, докато бях в колежа. Имах нормално, щастливо детство. Предполагам, че като средното дете в семейството съм развил инстинкт на борец и умението да се забърквам в неприятности. Може би още се опитвам да привлека вниманието.

Тя се усмихна.

— Аз бях най-голямата и трябваше да давам добър пример. Къде са братята ти сега? А майка ти?

— Загубих малкия си брат във войната във Виетнам. Мама никога не е била добре със сърцето и умря няколко месеца след него.

— Съжалявам — изрече Шели и бе напълно искрена.

Тя никога не бе губила някой толкова близък. Въпреки че от години се бе отделила от родителите си, знаеше, че ги има, готови да й помогнат, ако се нуждае от тях. Единственият път, когато ги бе огорчила, бе, когато се разведе. Това много ги бе разстроило, те така и не можаха да разберат защо трябваше да се случи. Тя не им бе обяснила, че не е имала избор. Даръл бе завел делото за развода, преди да намери за необходимо да я уведоми.

— По-големият ми брат живее в Тълса с жена си и децата. Мисля, че се срамува от мен — прибави Грант натъжен. — Престанахме да се виждаме още преди да дойда тук от Вашингтон. Той бе достатъчно дружелюбен и мил, но определено се чувстваше някакво напрежение.

— Може би просто изпитва страхопочитание към теб.

— Може би — въздъхна Грант. — Сега, като сме останали само двамата, бих искал да сме по-близки, отколкото сме. — Очите му напрегнато изучаваха лицето й. — Предполагам, че от синовете му ще зависи да продължат семейното име.

Тя преглътна и от време на време поглеждаше към страницата на списанието, която се предполагаше, че чете. Трябваше отдавна да е погълнала всичко — ред след ред.

— Странно, че не си се оженил.

— Така ли?

Шели повдигна глава.

— Не е ли? — Защо гласът й трепереше?

Той поклати глава.

— Всъщност не. През първите няколко години във Вашингтон бях прекалено зает с кариерата си, за да се обвързвам сериозно.

„Обвързан, просто не сериозно обвързан“ — помисли си тя.

— После, не знам — каза той и сви рамене. — Просто не съм срещнал жена, която да ми хареса, поне не дотолкова, че да се оженя за нея.

Тишината, която настана, бе физически осезаема. Можеше да се усети напрежението помежду им. Палците му масажираха извивките на ходилата й с дълги, плавни движения. С всяко бавно движение, гърлото й се стягаше все повече, а гърдите й ставаха все по-напрегнати.

— Шели — повика я той настоятелно и тя не можеше да не се подчини на неизречената му заповед и да не го погледне. — Преди нощта, когато те целунах, никога не бях се замислял какво правите с твоя приятел, спортиста, в неговата мощна кола. Но дълго, след като се бях преместил във Вашингтон, въображението ми почти ме докарваше до лудост. Представях си как те обсипва с целувки, как гали гърдите ти…

— Грант, недей. — Тя прехапа долната си устна.

— Месеци наред се опитвах да се убедя, че се притеснявам за добродетелността ти, че изпитвам бащински инстинкт да я защитя. Но после трябваше да си призная защо тези мисли ме измъчваха. Аз ревнувах от него. Аз…

— Не, не трябва да ми казваш тези неща. Недей…

— Аз исках да съм този, който те целува, който те гали. Исках да видя гърдите ти, да ги докосвам, да ги целувам…

— Спри! — извика тя, издърпвайки краката си от скута му и бързо се изправи, като почти събори стола си, докато го буташе назад.

Без да се сети да обуе обувките си, Шели избяга от масата и изчезна между лавиците с книги. Намери една тъмна пътека, където флуоресцентната лампа на тавана бе изгоряла, и се облегна на металната полица, подпирайки чело върху свитите си длани.

— Това не може да ми се случи повторно — простена тя почти без дъх. — Не мога да му позволя отново да се появи в живота ми.

Но той вече й бе повлиял, физически и емоционално. Бе парализирал съзнанието й, така че да не може да мисли за нищо друго, освен за него. Тялото й копнееше за неговото. Тя бе разбрала от обещаващата целувка на верандата пред къщата си, че той може да задоволи нуждата, която я изгаряше отвътре.

До болка копнееше за това, почувствала се изведнъж в плен на желанието. Сигурно ръцете му, устните му можеха да я освободят от този затвор. Но не биваше, не бе възможно… Тя беше се борила с този копнеж по него години наред и щеше да продължава да се бори.

Но когато той се появи до нея откъм сенките, Шели не помръдна.

Неподвижна, тя продължаваше да стои склонила глава над полицата, когато го чу зад себе си. Знаеше, че бе най-добре веднага да избяга, възможно най-бързо и най-далече. Вместо това стоеше като вкоренена на това място, ужасена, че ще я докосне, молеща се той да не си тръгне, без да го направи.

Мъжът отметна косата й настрани с разтреперана ръка и почти долепи устни до ухото й.

— Шели, какво не е наред?

Той прилепна към извивките на тялото й. Бе доста по-висок, но бе удивително как телата им си паснаха едно към друго, как раменете му се извиха около нейните, как гърдите му заслониха гърба й, как твърдостта на неговото тяло срещаше нейната мекота.

— Шели? — повтори Грант.

— Нищо. Нищо не е наред — каза тя и печално поклати глава.

— Не е така. Няма да позволя да не е наред. Никой няма да ми каже, че не е наред. Не и този път. — Ръцете му се сключиха около кръста й и той я придърпа още по-близо до себе си.

Тя потръпна от желание.

— О, Грант, моля те, недей. Вече не съм дете.

— И слава богу.

— Но се държа като дете.

— Само ако откажеш да признаеш и приемеш това, което е неизбежно помежду ни.

— Не е неизбежно. Ние сме зрели възрастни хора, отговорни за постъпките си. Трябва да спрем това, преди да е излязло от контрол. Аз трябва да го спра.

— Можеш ли? Можеш ли да го спреш, Шели?

— Да, да, да — повтори тя, но само за да не каже противното.

— Аз не можах да се въздържа да не те целуна преди десет години. Слава богу, тогава можах да се спра и да не те последвам. Но тези ограничения вече нямат значение. Тогава не можехме да се отдадем на привличането помежду си, но сега можем. Аз го искам. Ти също.

— Не — отрече тя, а после се задъха, когато ръцете му се плъзнаха отстрани на тялото й. — Не, моля те Грант, не ме докосвай там.

Но беше прекалено късно. Ръцете му бяха върху гърдите й. Устните му бяха до бузата й, изпускайки горещ, излизащ на пресекулки дъх.

Забравила всички свои протести, Шели отпусна глава и покри ръцете му със своите. Той нежно притискаше гърдите й.

— По-силно. По-силно — помоли тя с такъв копнеж, че когато по-късно си го спомнеше, щеше да умре от притеснение и срам. Но сега действията й се ръководеха от сетивата, от тяхната крещяща нужда от него. Устата й трескаво потърси неговата през рамото й, когато натискът на милувките му, направлявани от настойчивите й ръце, се усили.

С невероятно усилие Грант откъсна устни от нейните и я завъртя в ръцете си. Пръстите им се преплетоха, той обхвана с ръце главата й и се премести, за да я притисне към рафта.

Тя бе доброволна пленница, отвръщайки на опияняващия блясък на очите му. Няколко буреносни, сърцераздирателни мига те само се гледаха. Желанието, диво и примитивно, искреше между тях. Накъсаното им дишане отекваше в празното помещение.

Когато най-после сведе устни към нея, нейните бяха разтворени и очакващи. Мъжът нежно прокара език по извивката им, като със същото движение милваше дланите й с връхчетата на пръстите си.

Поддавайки се на неустоим подтик, той отдели устата си от нейната и целуна дланите й, така както бе целунал устните й, намирайки меката, чувствителна точка в центъра им. Тя отпусна глава настрани, докато той бе зает с тази толкова еротична милувка, и зарови носа си в гъстата му тъмна коса.

Отново зацелува устните й, като се извиваше и търкаше тяло в нейното. Зърната на гърдите й веднага се втвърдиха, разкривайки копнежа й по него.

— Да, да — прошепна тя. Грант леко се отдръпна, за да я погледне.

До болка бавно той спусна ръце надолу до гърдите й и плътно ги притисна под горещите си пръсти. После премести ръцете си от двете страни на гърдите й, побутна ги една към друга и се наведе, за да зарови глава в уханната им мекота. Мъжът вдишваше дълбоко, сякаш този аромат му даваше жизнени сили.

— Искам да те видя без нищо по теб — каза той, изправяйки се отново. — Знам, че гола си красива. Усещам с пръсти колко си красива… — Когато бавните кръгови движения на палците му изтръгнаха още по-възбудена реакция от едрите й гърди, отново повтори: — Красива.

Леко я отдръпна от полицата, обсипвайки я с омайно страстни целувки. Ръцете му се плъзваха в задните джобове на дънките и той притисна дупето й, като я придърпа още по-силно към твърдата си мъжественост.

— Пъхни ръцете си под пуловера ми.

Тя плъзна ръце от кръста към средата на гърба му и опипа гладките твърди мускули.

— Горещ си. — Думите й бяха уловени от отворената му уста. Езикът му докосна ъгълчетата на устните и трапчинките й.

— Докосни ме отпред.

Шели се поколеба само за миг, преди да премести едната си ръка на гърдите му. С опипващи движения, насърчавани от огнените му целувки, тя изучаваше покритата с косъмчета кожа на корема и гърдите му. Грант дишаше тежко.

— Искам да съм вътре в теб — каза той с измъчена въздишка. — Дълбоко. Заобиколен от теб.

Тя повтори въздишката му, гърчейки пръсти в гъстите косми около пъпа му, и отвърна на пламенната му целувка. Той се отърка о нея предизвикателно и Шели му отвърна.

В първия момент си помисли, че примигващите светлини са плод на замайването й. После двамата едновременно осъзнаха, че това е сигналът, че библиотеката затваря след пет минути.

Разтреперани и без дъх, те се отдръпнаха един от друг. Той хвана ръката, която бе под пуловера му, и я погали, притискайки я към кожата си. После я издърпа, приближи я до устните си и целуна връхчетата на пръстите й.

— По-добре да тръгваме — каза тя колебливо, когато лампите отново примигнаха.

Те бързо се върнаха до тяхната маса. Шели плъзна крака в обувките си, докато събираше учебниците. Бързо слязоха по стълбите. Когато стигнаха до долния етаж, се смееха на положението, в което бяха попаднали.

— Мистър Чапмън, виждам, че за малко щяха да ви заключат…

Гласът на жената заглъхна, когато видя Шели редом с Грант. Шели разпозна преподавателката, която бе присъствала на сбирката на факултета по политология, тази, която се бе смяла на шегата на Грант, която не можеше да откъсне поглед от него.

Тя забеляза, че двамата са зачервени и разрошени. Също без съмнение бе видяла и подутите от целувки устни на Шели. Усмихнатото изражение на преподавателката бе изместено от явно неодобрение.

— Лека нощ — каза Грант забързано и побутна Шели за лакътя към вратата, където служителката чакаше да заключи.

— Лека нощ, мистър Чапмън — отвърна жената с обвинителен тон.

На Шели й се искаше земята да се разтвори и да я погълне. Объркана от чувствената възбуда на момента, тя временно си бе позволила да забрави как една връзка между тях двамата ще изглежда в очите на всички останали. Сега, когато бе принудена да се върне на земята, всичко отново й проблесна. За такава връзка не можеше да става и дума. Тя самата щеше да изглежда лесна плячка. Хората щяха да я възприемат като новата играчка на професора грешник. Той щеше да бъде отхвърлен от неодобрението на колегите си.

Веднага щом стигнаха до паркинга пред сградата, Шели се отправи към колата си.

— Лека нощ, Грант — каза тя, издърпвайки ръката си.

— Шели…? Почакай! — извика той след отдалечаващата се фигура. После я стигна, сграбчи ръката й и завъртя младата жена към себе си. — Какво става сега?

— Нищо — каза тя, извивайки ръката си, за да се отскубне от пръстите му.

— Как ли пък не. — Той мина напред и препречи пътя й. — Кажи ми какво се случи между третия етаж и вра… О, да — мис Елиът ни видя заедно. За това ли се притесняваш?

— Видя ли изражението на лицето й? Тя ме гледаше сякаш… Няма значение. Лека нощ. — Опита да го отмине.

Той не й позволи.

— Какво те е грижа за мнението й. Толкова ли е важно то за теб?

Тя предпазливо разтърка челото си. Беше започнало да пулсира от напрежение.

— Не, не точно нейното мнение. Мнението на всички. Ти си ми преподавател…

Грант я издърпа рязко, а ръцете му сграбчиха рамената й.

— Първо съм мъж, по дяволите. А ти си първо жена, преди всичко останало. Освен това не мисля, че това е истинският проблем, нали? Какви други пречки си издигнала в съзнанието си?

Проницателността му я изплаши и тя се стегна от страх и яд.

— Пусни ме. — Начинът, по който изрече тази заповед, не търпеше възражения и ръцете му бавно се отдръпнаха и се отпуснаха отстрани на тялото му.

— Съжалявам — каза той и се огледа наоколо.

Тя видя този несъзнателен жест, който разкриваше толкова много.

— Виждаш ли, Грант. И ти си предпазлив. Предпазлив заради това, което хората ще си помислят и кажат за теб, ако ни видят заедно.

— Добре — съгласи се той недоволно. — Признавам, че трябва да сме малко предпазливи. Бих бил глупак, ако не се притеснявам, че репутацията ми може да бъде отново обругана. Но това няма да се случи, Шели. Ако се държим открито и естествено, кой ще ни обвини, че вършим нещо нередно?

Тя само поклати глава в несъгласие с думите му.

— Не става така. Хората винаги търсят най-лошото в другите. Такава е човешката природа.

— Ти избягваш истинския проблем, нали? — продължаваше да твърди той с обезпокоителна проницателност. — Какво всъщност те притеснява?

— Нищо — настоя Шели сподавено. — Трябва да тръгвам. — Тя го заобиколи, отиде право при колата си, отключи вратата и седна. Запази стегнатата си стойка, докато го отмина, и после се отпусна на седалката.

Беше прав. Говореше за проблеми в живота й, за които никога не би предположил. А тя не знаеше как ще се справи с тях.