СЪДЪРЖАНИЕ

Анотация

Трета книга от най-новата трилогия на Нора Робъртс — „Пазителите“.


Безсмъртният майстор на меча напуска родината си преди три века и се заклева никога да не се връща там. Но съдбата има други планове. Търсенето на Ледената звезда и митичния Стъклен остров отвежда пазителите в Ирландия и изправя Дойл пред кошмара от миналото му.


Шестимата потомци на богините се настаняват в дома на Бран в графство Клеър. Археоложката Райли се опитва да открие следи за местоположението на Стъкления остров в ирландската история. Трезвата ѝ преценка обаче е замъглена от чувствата, които изпитва към Дойл. Но той не иска да се обвързва, знаейки, че ще я надживее. Както всички хора, които някога е обичал.


Пазителите се впускат в ожесточена битка с Нереза и демоничните ѝ създания. Докато не повярват в любовта обаче, мисията им да намерят Стъкления остров, е обречена на провал...


Той жив е! Мъртва е смъртта, не той!

Пърси Биш Шели


Един за всички, всички за един!

Александър Дюма


ПРОЛОГ

Те се срещнаха на високия хълм, далеч над света, под небе, огряно от ярки звезди и бяла, очакваща луна.

Заедно богините отправиха поглед отвъд блесналия замък на друг красив хълм, към тъмното огледало на морето.

— Две от звездите са намерени и са на безопасно място. — Луна вдигна ликуващо, изпълнено с благодарност лице към небето. — Изборът на шестимата е сполучлив. Сърцата на пазителите са силни и предани.

— Тяхното изпитание още не е приключило — напомни ѝ Селена. — Преданите им сърца не са достатъчни за онова, срещу което предстои да се изправят.

— Те ще се бият. Нима не доказаха, че са истински бойци, сестро? — възрази Арианрод. — Рискуваха живота си. Проливаха кръвта си.

— И пак ще рискуват. Виждам да се задават нови битки и кръвопролития. Нереза и злото, което е създала, искат повече от звездите, повече от кръвта на пазителите. Искат пълно унищожение.

— Винаги е било така — промърмори Луна. — Винаги е копняла за това.

— Те отнеха силата ѝ. — Арианрод постави ръка върху украсената със скъпоценни камъни дръжка на меча си. — Почти я довършиха. Ако не беше превърнала онзи мъж в демон, щяха да я довършат.

— Не си ли мислехме същото — напомни Селена на сестрите си — и в нощта, когато се роди кралицата, в нощта, когато създадохме звездите?

Тя протегна ръце и долу, където се плискаха морските вълни, проблеснаха образите от миналото.

— Беше нощ на радост — продължи тя, — на надежда и празнуване. И тогава ние трите създадохме три звезди. За мъдрост — изкована от огън.

— За милосърдие — допълни Луна, — течна като водата.

— За сила — довърши Арианрод, — студена като лед.

— Нашите сили, нашите надежди, поднесени в дар на новата кралица. Дар, който Нереза реши да ѝ отнеме.

На брега, бели под бяла луна, трите богини се бяха изправили срещу злата си посестрима. Докато звездите им летяха към луната, Нереза беше изпратила черна мълния, за да ги порази, да ги прокълне.

— Затова и ние я прокълнахме — продължи Селена. — Захвърлихме я в мрачна бездна. Но не я унищожихме, не можехме. Не беше наша работа — този дълг, тази мисия, тази война.

— Ние опазихме звездите — напомни ѝ Луна. — Те щяха да паднат, когато Нереза ги прокълна, но ние ги опазихме. Паднаха на тайни места и останаха скрити.

— Докато онези, които произхождат от нас, не се събраха, за да ги намерят и върнат. — Ръката на Арианрод стисна дръжката на меча ѝ. — Да се бият срещу мрака, поотделно и заедно. Да рискуват всичко, за да спасят световете.

— Тяхното време дойде — тържествено произнесе Селена. — Те изтеглиха Огнената звезда от камъка, извадиха Водната звезда от морето. Ала ги очакват още изпитания. Очакват ги Нереза и гнусната ѝ армия.

— Каквато и мощ, каквито и способности да притежават, шестимата ще мерят сили с богиня. — Луна притисна ръка към сърцето си. — А ние можем само да гледаме.

— Такава е съдбата им — каза Селена. — И в нея е съдбата на всички светове.

— Дошло е тяхното време. — Арианрод се пресегна, хвана сестрите си за ръцете. — А с него, ако са силни и умни, ако сърцата им останат предани, ще дойде и нашето.

— Луната е пълна — затова вълкът вие. — Селена посочи към ярката светлина в небето, профучаваща по него като комета. — Затова те летят.

— И с тях лети храбростта — добави Арианрод.

— Ето там! — Луна посочи към безбрежното тъмно море, където проблесна светлина, лумна ярко и угасна. — Те са в безопасност.

— Засега. — Като махна с ръка, Селена освободи трепкащите образи на брега. — Бъдещето започва сега.


1.

Човек, който не може да умре, не се бои от нищо. Безсмъртен, който през по-голямата част от живота си е бил войник, не се плаши от схватки с богини. Боецът, макар и самотник по природа, изпълнява дълга си и е предан на онези, които се бият редом с него.

Мъжът, боецът, самотникът, който бе видял как унищожават по-малкия му брат с черна магия, преобърнала и собствения му живот, който се бореше с лудостта и алчността на една богиня, познаваше разликата между мрака и светлината.

Прехвърлянето му на ново място от неговия другар с вълшебен компас, докато още кървяха от битката, не го уплаши — въпреки че би предпочел друг начин на транспортиране.

Усещаше присъствието на своите другари през свистящия въздух, проблясващите светлини и шеметната скорост (трябваше да признае, че изпита известна тръпка от скоростта). Вълшебникът, който притежаваше повече сила, отколкото Дойл бе срещал през всичките си години живот. Жената, която бе като спойка и ги свързваше с дарбата си на ясновидка. Русалката, която бе въплъщение на чар, кураж и доброта — и истинска наслада за очите. Мъжът, който владееше преместването през пространството и времето, верен приятел, храбър воин и точен стрелец. И женската — е, в момента беше вълк, тъй като луната се бе изпълнила тъкмо когато се приготвяха да напуснат красивия остров Капри.

Вълчицата зави — нямаше друга дума за това — и в този звук той не долови страх, а същото атавистично чувство за принадлежност, което пулсираше в собствената му кръв.

Щом трябваше да се бие в екип, да остави съдбата си в чужди ръце, нямаше по-добри от тези на сегашните му другари.

После усети мириса на Ирландия — влажния въздух, зеленината — и възбудата му от скоростта изчезна. Съдбата, коварна и студена, го връщаше отново там, където бяха разбили сърцето и живота му.

Докато събираше сили да се справи с това, да се овладее, всички паднаха като камъни.

Дори той, безсмъртният, бе разтърсен от удара в земята — толкова силен, че костите му изпукаха и дъхът му секна.

— Мътните да те вземат, Сойер!

— Съжалявам. — Гласът на Сойер, идващ от лявата му страна, беше задъхан. — Навигацията не е лесна работа. Има ли пострадали? Аника?

— Нищо ми няма. — Гласът ѝ беше музика за ушите. — Но ти си ранен. Слаб си.

— Не е кой знае какво. Аника, ти кървиш!

Грейнала като слънце, тя се усмихна.

— Не е кой знае какво.

— Може би следващия път трябва да използваме парашути. — Саша простена леко.

— Ето, държа те.

Присвивайки очи заради светлината, Дойл видя как Бран се премести до Саша и я взе в прегръдките си.

— Ранена ли си?

— Не, не. — Тя поклати глава. — Драскотини и натъртвания. Но приземяването ми изкара въздуха. А мислех, че вече съм свикнала. Райли? Къде е Райли?

Дойл се претърколи, понечи да се изправи — и напипа козина. Тя изръмжа.

— Тук е. — Вдигна поглед, срещна жълтеникавокафявите ѝ очи. Доктор Райли Гуин, известна археоложка — и ликан. — Да не си посмяла да ме ухапеш! — предупреди я той. — И е добре. Както сама ни обясни, бързо се лекува, когато е във вълча форма.

Той се изправи — трябваше да признае, че макар приземяването да бе доста рязко, Сойер се бе справил добре. Кутии с оръжия, багаж, запечатани кашони със специализирана литература, карти и други необходими неща лежаха в доста спретната купчина на няколко метра от тях върху хладната влажна трева. И нещо много важно за него — зърна мотоциклета си, изправен и невредим. Доволен, Дойл подаде ръка на Сойер, помогна му да стане.

— Не беше зле.

— Да. — Сойер прокара пръсти през гъстата си коса, разбъркана от вятъра и изсветляла от слънцето. Усмихна се широко, когато Аника направи серия от странични премятания. — Поне на един човек преместването му е харесало.

— Справи се добре. — Бран отпусна ръка върху рамото на Сойер. — Това си е цял подвиг — да прехвърлиш шестима души и всичко останало през морето и небето само за няколко минути.

— Само дето този подвиг ми докара ужасно главоболие.

— И още нещо.

Бран повдигна ръката на Сойер — същата, която бе сграбчила Нереза за развятата коса, за да я премести далеч от тях.

— Ще я оправим, както и всичко друго, което има нужда от отправяне. Трябва да внесем Саша вътре. Изглежда отпаднала.

— Добре съм. — Но тя продължи да седи на земята. — Просто съм леко замаяна. Моля те, не още — каза бързо и се надигна с усилие на колене. — Нека първо се ориентирам. Райли трябва да тича — напомни тя на другарите си.

— Не се безпокой за нея. Тук няма от какво да се бои. — Бран ѝ помогна да се изправи. — Тези гори са мои — каза той на Райли. — А сега са и твои.

Вълкът се обърна, отдалечи се с едри скокове и изчезна между гъстите дървета.

— Може да се изгуби — притесни се Саша.

— Тя е вълк — напомни ѝ Дойл. — Ориентира се по-добре от нас. Промени се в ликан, докато се премествахме, и се нуждае от усамотение.

Той обърна гръб на гората, където бе тичал като дете, където бе ловувал и се беше уединявал. Някога това бе неговата земя, неговият дом — а сега ги притежаваше Бран.

Да, понякога съдбата е коварна и сурова.

В къщата, построена от Бран върху дивия бряг на Клеър, Дойл разпозна своята собствена. Тази, в която семейството му бе живяло поколения наред.

Няма ги, напомни си той, от векове. Къщата и семейството — превърнали са се в прах.

На тяхно място се издигаше внушителна сграда, но той не бе и очаквал друго от Бран Килиан.

Великолепно имение, каза си, с причудливи орнаменти, каквито би очаквал човек от вълшебник. Камъните — може би част от тях бяха от стените на някогашния му дом — изграждаха цели три етажа, със същите причудливи орнаменти в двете обли кули от двете страни, и нещо като централна тераса, която сигурно предлагаше изумителни гледки към скалите, морето и околността.

Думата е „мекота“, реши Дойл, докато оглеждаше неопитомените приказни градини, изпълнили потрепващия въздух със свежи ухания.

За миг той се отдаде на удоволствието, позволи си да помисли за майка си и колко тя би харесала всяка частица от тази промяна.

После загърби тези мисли.

— Къщата е красива.

— Земята е хубава. И както казах на Райли — колкото е моя, толкова и твоя. Наистина —

допълни Бран, когато Дойл поклати глава. — Ние сме екип — продължи той, докато вятърът развяваше тъмната му като нощта коса около скулестото лице. — Знаеш, че това не е случайно. Бихме се и преодолявахме трудностите заедно. И ето ни сега тук — на мястото, където си се родил ти, където аз изпитах нужда да построя къща. Което също не е случайно и ние ще се възползваме от това.

Доволна, Аника прокара длан по ръката на Дойл. Дългата ѝ черна коса бе разрошена от преместването, но така изглеждаше още по-секси. Имаше синини по изваяното си лице.

— Тук е красиво. Подушвам морето. Чувам го.

— Малко е отдалечено — усмихна ѝ се Бран. — Но бас държа, че ти лесно ще стигнеш до него. Утре сутринта ще разгледаш наоколо. Сега по-добре да вкараме багажа и да се настаним.

— Съгласен. — Сойер се пресегна, вдигна няколко кутии. — Господи, гладен съм като вълк!

— Ще приготвя храна! — Аника го прегърна през врата, целуна го ентусиазирано и вдигна чантата си. — Има ли продукти, Бран? Нещо, което да приготвя, докато ти лекуваш раните?

— Кухнята е заредена с всичко необходимо. — Той махна с пръсти към голямата арковидна двойна врата. — Вече е отключена.

— На мен ми стига и една бира. — Дойл вдигна два сандъка с оръжия — най-важното за него — и пое след Аника и Сойер.

— Боли го — каза тихо Саша на Бран. — Усещам болката в него, болката от спомените и загубите.

— Съжалявам за това. Но всички знаем, че има причина да сме тук — и тя е да намерим последната звезда.

— И всичко си има цена. — Като въздъхна, Саша се облегна на любимия си, притвори очи, сини като лятото и все още уморени от битката и преместването. — Но Аника е права. Къщата е красива, Бран. Направо е изумителна! Ще ми се да я нарисувам поне десетина пъти.

— Ще имаш време за десет пъти по десет. — Той я извъртя към себе си. — Казах, че тя е колкото моя, толкова и на Дойл и Райли. И на Сойер и Аника. Но на теб ти принадлежи, както ти принадлежи сърцето ми. Ще живееш ли с мен тук, поне през част от съвместния ни живот?

— Ще живея с теб навсякъде. Изгарям от нетърпение да видя дали и вътре е толкова прекрасно, колкото отвън.

— Сега, когато ти си тук, къщата е истински дом. — За да я впечатли, Бран махна с ръка. Всички прозорци грейнаха. Край градинските пътеки засияха меки светлини.

— Неотразим, както винаги. — Саша въздъхна доволно, вдигна кутията, съдържаща повечето от пособията ѝ за рисуване — най-важното за нея.

Влязоха вътре, в просторно фоайе с висок таван и проблясващо дюшеме от широки дъски. Върху масивна маса с крака под формата на дракони имаше кристални топки и висока ваза, пълна с бели рози.

Оттам се минаваше в хол с дивани в наситени цветове, още масивни маси, лампи с приглушена светлина. След поредния вълшебен жест на Бран в облицована с дялан камък камина лумнаха златисточервени пламъци. Камината беше толкова голяма, че едрият Дойл би могъл да застане в нея изправен, с разперени ръце.

Когато влезе, Дойл вдигна впечатлено вежди и тост с бирата в ръката си.

— Не си пестил пари, братко!

— Така е.

— Ще донеса още бира, ако ти се погрижиш за Сойер. Главоболието го убива. Достатъчно е да го погледне човек. Има и няколко сериозни изгаряния. И Аника е пострадала повече, отколкото казва.

— Помогни на Сойер и Аника, Бран — подкани го Саша. — Аз ще помогна на Дойл.

— Сойер е в кухнята с Аника. — Дойл се обърна към Саша. — Аз ще внеса останалия багаж. Ти също си пострадала от битката, русокоске.

— Нищо сериозно. Добре съм. Този път замайването продължи само няколко минути, а останалото може да почака. Бих пийнала чаша вино, ако имаш — усмихна се тя на Бран.

— Разбира се, че имам. Ей сега ще донеса, после ще ви помогна с багажа.

Тя излезе с Дойл, понечи да вземе още чанти, но спря и впери поглед в гората.

— Ще се върне, щом изразходва енергията си с тичане. — Дойл отпи от бирата. — Знам, че искаш всички пилета да са в кокошарника.

Саша вдигна рамене, отпусна ги.

— Бих искала, да. Днешният ден беше… труден.

— В очите ти би трябвало да виждам радост, че открихме и втората звезда, а не тъга.

— Преди година все още отричах това, което съм. Не знаех нищо за никого от вас, за никакви богини — добри или зли. И никога не съм наранявала някого, камо ли…

— Онова, с което се би и което уби, не беше простоникой. Това бяхатвари, създадени от Нереза за разрушение.

— Но имаше и хора, Дойл. Човешки същества.

— Наемници, на които Малмон бе платил да ни убият. Забрави ли какво направиха на Сойер и Аника в пещерата?

— Не. — Саша обви тялото си с ръце, защото потрепери. — Никога няма да забравя. И никога няма да разбера как човешки същества могат да измъчват и убиват за пари. Или да рискуват живота си за печалба. Но Нереза е в основата на всичко. Тя познава този вид алчност, тази сляпа жажда за власт. Малмон се продаде заради нея. Тя му отне душата, човешкия облик, и сега той е просто някаква твар. Нейно творение. Би направила същото и с нас.

— Но няма да го направи, защото няма да ѝ се дадем. Днес успяхме да я раним. Тя е тази, която е ранена и кърви. Търсил съм звездите, преследвал съм я повече години, отколкото можеш да си представиш. Бях близко до целта, или поне така си мислех. Но „близко“ не означава нищо. — Той отпи дълга глътка от бирата си.

— Не ми е присъщо да използвам съдбата като обяснение или извинение, но е неоспорим факт, че на шестимата ни е писано да сме заедно. Писано ни е да намерим Трите звезди и да унищожим Нереза. Ти усещаш нещата повече от останалите. Да си ясновидка е твоя дарба и твое проклятие. Без тази дарба нямаше да сме тук сега. А това, че можеш да стреляш с арбалет, сякаш си се родила с него в ръка, в случая е добре дошло.

— Кой би помислил? — Тя въздъхна — хубава жена с дълга, изсветляла от слънцето коса и дълбоки сини очи. Жена, която през последните седмици бе натрупала мускули и сила — вътрешна и външна. — Усещам главоболието ти. Съжалявам.

— Ще се справя.

— Знам, че ти е писано да си тук, отново да обикаляш тези земи, да съзерцаваш морето. И не само заради мисията да открием и спасим звездите, не само заради битката с Нереза. Може би — не съм съвсем сигурна, — но може би това ще ти донесе утеха.

— Близките ми отдавна ги няма.

— Знам, че идването ни тук тази вечер е трудно за теб… — продължи Саша, — но е още по-трудно за Райли.

— Като се има предвид, че току-що надвихме богиня и кръвожадните ѝ слуги, на никого от нас не му е било лесно. Е, добре де — отстъпи той под кроткия поглед на Саша. — Трудно ѝ е.

Остави празната бирена бутилка в джоба на износения си кожен шлифер, вдигна куфарите.

— Ще изразходва енергията си в тичане и утре сутринта ще е тук. Вземи каквото можеш, аз ще пренеса останалото. И двамата знаем, че ще си по-полезна на Бран.

Саша не възрази и той забеляза, че леко накуцва. За да ѝ помогне, остави торбите във фоайето и я вдигна на ръце.

— Хей!

— Не ми се спореше. Как мислиш, тази къща достатъчно голяма ли е за теб?

Двамата подминаха широки арки и стаите след тях. Наситени, богати цветове, буен огън в камините, ярки светлини, проблясващо дърво.

— Великолепна е! И огромна…

— Май ще трябва да си родите доста бебета, за да я напълните.

— Аз…

— Накарах те да се замислиш.

Тя още търсеше думи, когато той я внесе в кухнята. В нея Сойер, вече не толкова блед, седеше на високо столче край дълъг плот от сиви плочи, а Бран обработваше изгарянията върху ръцете му.

Аника, която изглеждаше великолепно, сякаш напук на драскотините и синините, енергично сотираше пиле в огромен тиган, поставен върху професионална печка с шест горелки.

— Добре, а сега… — Сойер изохка, тъй като Бран бе докоснал по-чувствително място.

— Изваждам пилето и слагам зеленчуците. Ще се справя — увери го Аника. — Остави Бран да си свърши работата.

— Аз ще ти помогна. — Саша побутна Дойл по рамото. — Свали ме долу.

Думите ѝ накараха Бран да се обърне и да тръгне бързо към нея.

— Какво има? Къде е ранена?

— Не съм…

— Малко накуцва. Десният крак.

— Това е просто…

— Остави я долу, до Сойер.

— Това е просто една синина. Довърши си работата със Сойер. Аз ще помогна на Аника и…

— Мога и сама! — Леко раздразнена, Аника остави пилето в голяма чиния. — Обичам да се уча. Вече се научих: овкусявам пилето с чесъна и олиото, добавям и подправките. Задушавам зеленчуците. Приготвям ориза.

— Ето, ядоса русалката — пошегува се Дойл и остави Саша върху високо столче. — Ухае великолепно, красавице.

— Благодаря ти. Саша, ти можеш да се погрижиш за раните на Бран, докато той лекува твоите и тези на Сойер. После ще погледне моите. И трябва да хапнем, защото Сойер има нужда от храна. Ранен е и е слаб, защото…

Очите ѝ се наляха със сълзи и заблестяха като зелени езера, преди да се обърне отново към печката.

— Ани, недей! Добре съм!

Когато тя само поклати глава, Сойер понечи да стане. Дойл го натисна обратно на стола.

— Аз ще се погрижа.

Прекоси покрития с килим дървен под, дръпна лекичко косата на Аника. Тя се обърна, сгуши се в обятията му.

— Вярвах! Вярвах, но се боях. Страхувах се, че тя ще ни отнеме Сойер.

— Но не успя. Нашето Точно око я надхитри. Запрати я надалеч и сега всички сме пак заедно.

— Изпълнена съм с любов. — Като въздъхна, Аника отпусна глава върху гърдите на Дойл, погледна в очите на Сойер. — Изпитвам толкова много любов…

— Тъкмо затова сме тук — каза Сойер. — Вярвам в това.

— Ще му е нужно известно време да се възстанови — отбеляза Бран. — Лекарството е силна храна и почивка.

— И бира — добави Сойер.

— Това се разбира от само себе си. А сега ти. — Бран се обърна към Саша.

— Не виждам чашата с вино.

— Ще я получиш. — Дойл притисна устни към челото на Аника, побутна я обратно към печката. — Готвѝ.

— Ще го направя. И ще е много вкусно.

Докато Дойл наливаше вино, Бран нави крачола на Саша. Избълва куп ругатни при вида на възпалените следи от нокти върху глезена ѝ.

— Синини и драскотини, а!

— Не знаех, че е толкова зле, честно. — Тя пое предложеното от Дойл вино, отпи бързо. — Сега, като го видях, ме заболя повече.

Бран взе чашата от нея, прибави няколко капки от едно шишенце от своето сандъче с лекове.

— Изпий го бавно и дишай дълбоко — нареди ѝ. — Ще щипе.

Саша започна да отпива бавно, да диша дълбоко и когато усети щипането — сякаш я ужилиха рояк гневни оси, — сграбчи ръката на Дойл.

— Съжалявам. Съжалявам, скъпа. Още минутка. Раната се е инфектирала.

— Тя е добре. Добре си, нали? — Дойл примами погледа ѝ към себе си, докато Сойер я галеше по гърба. — Страхотна кухня имаш, русокоске. Готвачка като теб трябва да подскача от радост.

— Да. Харесва ми… ох, божичко!… Особено шкафовете. Цял километър са, а и тези витрини от оловно стъкло… Също и прозорците. Сигурно влиза много светлина.

— Тя трябва да пийне още — процеди Бран през зъби. — Сойер!

— Изпий го. — Сойер поднесе чашата към устните ѝ. — После ще си направим състезание по готвене ти, аз и Аника — добави той.

— Дадено. — Тя изпусна дълъг, треперлив стон. — Най-после! — въздъхна облекчено, когато Бран покри раната с хладния, успокояващ балсам.

— Ти си герой. — Дойл я потупа по рамото.

— Твой ред е — обърна се Саша към Бран.

— Дай си минутка почивка — и на мен. — Бран седна до нея. — После ще се лекуваме взаимно. А докато хапваме, мисля, че Сойер има какво да ни разкаже.

— Повярвайте ми — отвърна Сойер, — историята си я бива!

В кухнята имаше дълга маса — от задната страна с пейки, от предната със стъклени столове, подредени дъгообразно. Седнаха един до друг, за да хапнат от ястието на Аника, със самун пълнозърнест хляб и прясно масло, с бира и вино. И с историята на Сойер.

— Когато я приближих — впрочем трябваше да форсирам компаса — обърна се Сойер към Бран, — тя се опитваше да управлява триглавото куче, което бе яхнала.

— Същото, което ти застреля и в трите глави — уточни Саша.

— С три изстрела. — Сойер изобрази пистолет с пръстите си, каза „бум!“ — Нейното внимание бе насочено към Бран.

— Решила е, че надвие ли магьосника, ще надвие всички ни. — Дойл загреба от пилето. — Не е вкусно, Аника.

— О!

— Невероятно вкусно е!

Тя се засмя, размърда се доволно върху пейката, докато Дойл си сипваше още. После облегна глава върху рамото на Сойер.

— Моят храбрец!

— Защото не мислех за това — там е номерът. Тя ви следеше с очи, опитваше се да обуздае звяра си. Не видя, че я приближавам.

Той погледна надолу, сви ръката си, вече почти излекувана.

— Сграбчих кучката за косата — тя се развяваше във въздуха и ми беше удобно. После Нереза ме съзря и се изплаши. Прочетох го в очите ѝ — добре е да го знаем. Изненадах я и видях страх. Не се задържа дълго, но го имаше.

— И преди сме я надвивали — в Корфу. — Бран кимна, тъмните му очи бяха сериозни. — Отблъснахме я, взехме Огнената звезда и я ранихме. Би трябвало да се бои.

— Този път се беше подготвила добре, не е глупава. И удря жестоко. Ти си имаш твоите мълнии — обърна се Сойер към Бран, — а тя — своите. — Той потърка гърдите си при спомена за изгарящия удар. — Не ми оставаше друго, освен да се държа. Нереза реши, че ме е победила, и за миг си помислих, че наистина е така. Само че тя атакува там, където ни нямаше, защото вече бях започнал преместването. То беше рисковано, абсолютно лудешко, но се справих. Знам как да овладея енергиите, а Нереза — не. И взе да се променя.

— Да се променя? — повтори Саша.

— Нали я бях сграбчил за косата. Цялата тая развяваща се грива. Започна да посивява. А лицето на Нереза стана като на Дориан Грей.

— Състарила се е? — попита Саша.

Той кимна.

— За секунда си помислих, че си въобразявам — вятърът и светлините изгаряха очите ми — но лицето ѝ взе да увисна и тя се състари буквално пред очите ми. Състаряваше се и мълниите ѝ едва ме докосваха. Отслабваше и аз я пуснах. Тя едва не ме завлече със себе си — останали ѝ бяха сили само за това. Но успях да ѝ се изплъзна и тя падна. Не знам къде, мамка ѝ, но падна. Не можех да я взема на прицел, защото вече бях свършил мунициите. И много исках да се върна… — Той извърна глава, целуна Аника. — Много исках да се върна.

Саша го хвана за ръката.

— Това щеше ли да я убие?

— Не знам, но я нараних — това падане ще остави следа.

— Според легендата меч ще сложи край на живота ѝ. — Бран сви рамене. — Но понякога легендите грешат. И в двата случая, въпреки драскотините и синините… — Той хвърли многозначителен поглед към Саша. — … ние я наранихме повече, отколкото тя нас. Ако е оцеляла, ще ѝ е нужно време да се възстанови, което ни дава преимущество.

— Знаем, че се бои — вметна Дойл, — и този страх е още едно оръжие срещу нея. Но не вярвам всичко да приключи, преди да открием последната звезда.

— Значи, ще я търсим и ще я намерим. — Бран се облегна свойски назад, беше си у дома. — А мисията ни доведе тук.

— Вярвам, че ще намерим Ледената звезда — каза твърдо Аника. — Открихме останалите. Само че не ми е ясно какво ще правим, когато имаме и трите.

— Ще отидем, където ни се каже. — Бран погледна към Саша, която побърза да си налее още вино.

— Но без натиск — промърмори тя.

— Вяра — поправи я Бран. — Всичко е въпрос на вяра. Но тази вечер сме тук, в безопасност, а и вечерята беше много вкусна.

Доволна, Аника се усмихна.

— Сготвих достатъчно, за да има и за Райли, ако е много гладна и не може да изчака закуската. Ще ми се вече да се беше върнала.

— Ще го направи, и то скоро.

— Усещам я наблизо — успокои ги Саша. — Не е далеч, но още не е готова да се върне.

— Тогава, както казах, всички сме в безопасност. И макар Сойер да изглежда по-добре, сега му е нужна почивка. Ще ви покажа спалните, за да си изберете.


За Дойл нямаше значение къде ще спи, затова избра стая напосоки — една, която гледаше към морето, а не към гората. Леглото може и да беше достойно за кралска особа със своите струговани колони, но той не бе готов да го използва.

Отвори вратата към широката каменна тераса, опасваща къщата откъм морето, остави влажния въздух да нахлуе в стаята, грохота от разбиващите се в брега вълни да заглуши мислите му.

Неспокоен, очаквайки спомените да нахлуят в сънищата му, той преметна меча през гърба си и излезе навън в нощта.

Въпреки че бяха в безопасност — Дойл вярваше, че е така, поне засега, — не биваше да изоставя патрулирането, да пренебрегва нуждата от бдителност.

Бран бе построил дома си на същото място, където беше живял Дойл — но къщата му бе пет пъти по-голяма. Дойл не можеше да пренебрегне този факт — не можеше да се престори, че няма причини за това.

Къщата беше разположена върху скала край морето, около която се виеше морска стена, изградена от камъни без спойка от хоросан. И тук имаше градини, забеляза Дойл, а край стената на кухнята се носеше ароматът на розмарин, лавандула и градински чай.

Той се упъти към скалата, остави вятъра да роши косата му, да охлажда лицето му, докато очите му, пронизващи и зелени, оглеждаха бурното море, мъгливото небе, пълната бяла луна, която плаваше зад сиви перести облаци.

Нищо нямаше да дойде тази вечер, от морето или небето, помисли си той. Но ако виденията на Саша бяха верни — а досега винаги се оказваха такива, — те щяха да намерят последната звезда тук, в родната му земя. Ще я намерят, а после ще намерят начин да унищожат Нереза.

Мисията му, продължила векове, ще приключи.

И после какво?

И после какво? — запита се той отново, докато войникът в него оглеждаше наоколо.

Да се присъедини към нова армия? Да участва в поредната война? Не, никакви войни повече, каза си, докато обикаляше. До гуша му беше дошло от кръвопролития и смърт. Колкото и да бе уморен от живота след три века безсмъртие, бе дваж по-уморен от смъртта.

Би могъл да прави каквото поиска — стига да знае какво иска. Да си намери някое място и да се установи там за известно време? Да си построи собствена къща? Мъж, живял дълго като него, с ум в главата, разполагаше и със завидно състояние.

Но защо да се установява някъде? За какво? Толкова дълго бе водил номадски живот, че не виждаше как ще пусне корени. Би могъл да пътува, помисли си, ала Бог му е свидетел, че вече го е правил до втръсване.

Но защо да мисли за това сега? Дългът му, мисията му, неговата задача още не бяха приключили. По-добре да се съсредоточи върху следващата стъпка и да не се занимава с останалото.

Спря пред къщата, погледна нагоре. Видя в спомените си хубавата масивна сграда, построена някога от семейството му. Видя как Бран се бе отнасял към нея с нужното уважение, докато я е разширявал и превръщал в своя.

За момент чу гласовете, отдавна замлъкнали. Майка му, баща му, сестрите, братята му. Бяха обработвали тази земя, бяха градили живота си, отдавали сърцата си.

Бяха остарели, заболели, починали. Останал беше само той.

Това, тъкмо това го изпълваше с най-много страдание.

— Глупости! — промърмори и се извърна.

Вълкът го наблюдаваше, очите му проблясваха на процеждащата се лунна светлина. Стоеше съвсем неподвижно в края на гората — красив и кръвожаден.

Дойл свали ръката, която бе посегнала инстинктивно към меча в ножницата на гърба му. Застана, вперил поглед в наблюдателя си, а вятърът развяваше шлифера му.

— Върна се, значи. Саша и Аника се безпокояха за теб. Знам, че ме разбираш — добави той, когато вълкът не помръдна. — В случай, че те интересува, Сойер се възстановява и си почива. Саша се оказа по-сериозно ранена, отколкото мислехме. А, най-после привлякох вниманието ти — усмихна се той, когато вълкът пристъпи напред. — Тя също си почива, Бран се погрижи за всички. Приятелката ти е добре — добави той. — Една от гадините е одраскала крака ѝ и той е започнал да се инфектира. Но тя вече е добре.

Вълкът изви тяло към къщата и я огледа с хитри златистокафяви очи.

— Мястото е пълно със стаи и има достатъчно легла, дори да бяхме двойно повече. Сигурно вече искаш да влезеш, да видиш сама.

Вълкът пристъпи към голямата входна врата и зачака.

— Ясно. — Дойл отиде до него, отвори вратата.

Вътре нещата на Райли стояха в подредена купчина.

— Не ги прибрахме, защото никой не искаше да избира вместо теб. Имаш голям избор.

Вълкът спря и огледа хола, огъня в камината — после пое към стълбите, извърна глава назад.

— Искаш да ти кача нещата горе, така ли?

Вълкът загледа Дойл, без да мига.

— Вече станах и хамалин — промърмори той и вдигна платнената ѝ пътническа чанта. — Утре ще си прибереш останалото. — Той заизкачва стълбите, вълкът го следваше. — Бран и Саша са в онзи край, в кръглата кула. Сойер и Аника — на първия етаж, стаята им гледа към морето.

Той посочи в другия край на площадката.

— Аз съм тук и също имам изглед към морето.

Вълкът тръгна по коридора, спря пред една врата, продължи към следващата, по-следващата, зави и влезе в стая, която гледаше към гората и имаше легло с открит балдахин, голямо бюро и камина с рамка от малахит.

Дойл стовари чантата ѝ вътре и понечи да излезе. Но тя отиде до камината, погледна го, погледна нея.

— Какво? Искаш да ти запаля и огън, така ли? Господи!

Като не спираше да мърмори, той взе торфени блокчета от една медна кофа, подреди ги в камината, както беше правил като момче.

Не беше сложно, отне му няколко минути и ако мирисът накара сърцето му да се свие, той се престори, че не го забелязва.

— Сега, ако няма нищо друго…

Вълчицата отиде до вратата, която водеше към малък балкон.

— Пак ли ще излизаш? Господи! Тук няма стълби. — Той отиде, отвори вратата, която малко заяждаше. — Ако искаш да слезеш долу, ще трябва да скочиш.

Но тя само подуши въздуха, върна се, седна край огъня.

— Искаш вратата да остане отворена? — Тъй като бе направил същото в своята стая, едва ли можеше да я упрекне.

Понечи да излезе, но се спря.

— Аника сготви достатъчно, за да има и за теб, ако огладнееш преди закуската.

Поколеба се и остави вратата отворена, тръгна към своята стая. Когато стигна до нея, чу, че вратата ѝ се затвори.

Сега вече Саша можеше да е спокойна — всичките ѝ пилета бяха в кокошарника.


2

.

Силен глад и студ разбудиха Райли на разсъмване. От огъня бяха останали само тлеещи въглени; на терасата отвъд отворената врата трополеше дъжд.

Тя лежеше на пода пред гаснещия огън, гола, дезориентирана. Рядко спеше по време на промяната — беше прекалено разтърсваща. В редките случаи, когато го правеше, това се дължеше на пълно изтощение.

Явно ожесточената битка и преместването с помощта на компаса на Сойер я бяха изтощили достатъчно.

Схваната, трепереща от студ, тя се изправи на крака, отметна късата си кафява коса и се огледа. Умът ѝ, инстинктите ѝ работеха идеално, докато беше вълк, затова предната вечер бе избрала стаята си не само заради отличното ѝ голямо легло, а и заради писалището. Нужно ѝ бе добро работно място за проучванията ѝ.

Ала те можеха да почакат. Сега тя се нуждаеше от дрехи и — отчаяно — от храна. Причината не беше само постенето от залез до изгрев — трудно за спазване правило на нейната глутница, — но и сериозното количество енергия, която се изразходваше при промяната. От жена във вълк, от вълк в жена.

Сега тя се чувстваше отпаднала, нестабилна и благодарна, че Дойл, макар и неохотно, бе качил пътническата ѝ чанта. Зарови в нея, извади първия панталон, който ѝ попадна — износен кафяв панталон с много джобове, измъкна избелял пуловер и топли, дебели чорапи, които нейна леля ѝ бе оплела за един рожден ден.

Копнееше да си вземе душ, горещ, безкраен душ, но повече се нуждаеше от „гориво“.

Излезе от стаята, обхвана с поглед коридора, припомни си го. Още не бе видяла кухнята и не знаеше къде се намира, но заслиза по стълбите.

Помисли си, че Бран се е уредил дяволски добре с тази голяма къща на ирландския бряг. И не беше само размерът — наистинавнушителен, — а също и стилът, майсторската изработка на всичко. Както и отлично подбраните мистични детайли, напомнящи за неговия произход.

В декора бяха включени келтски възли, дракони и секси феи. Хубави, ярки цветове, масивна, богата дърворезба. Въздействащо изкуство — което я подсети, че трябва да види по-конкретно две платна.

Две от картините на Саша, в които Бран бе скрил звездите с вълшебство. Тя вярваше безрезервно, че са на сигурно място, но ѝ се искаше да ги види.

Междувременно, с ръка, притисната към празния стомах, продължи да обикаля. Най-вероятно кухнята беше в задната част на къщата, затова тя се отправи натам в мътната светлина на дъждовната утрин.

Подмина обзаведен по мъжки кабинет — изобилие от кожа в шоколадови тонове, тъмнозелени стени, разкошно писалище. Още един, който я изненада със старинното си пиано, чело — тя винаги бе искала да се научи да свири на чело, — колекция от бодрани1, флейти и цигулки. Просторна дневна, по някакъв начин успяваща да изглежда уютно, великолепна библиотека, която почти я накара да забрави за глада.

Навсякъде широки арки, блестящи подове, камини, готови да предложат топлина и светлина.

За какво са му толкова много стаи, зачуди се тя. И най-сетне откри кухнята.

Не просто кухня, въпреки типичното модерно оборудване, а просторна стая с огромни кожени дивани и фотьойли, абсурдно голям телевизор на стената. От другата страна на кухнята имаше зала за игри — маса за снукър, зареден бар, който със сигурност бе дошъл от някоя прекрасна старинна кръчма, две маси за стария вид флипер — те я впечатлиха толкова, че за миг тя отново забрави за глада си.

Би могла да живее само в тази огромна стая до края на живота си. Особено с широките ѝ стъклени врати, през които се виждаха свъсеното небе и притъмнялото море.

— Имаш класа, ирландецо — промърмори тя и едва не бутна плодовете, подредени артистично в голяма полирана дървена купа. Захапа една праскова, простена от удоволствие при първото вкусване на храна, разтвори широко двете врати на хладилника. И му се нахвърли. Огледа кутията с остатъците от вечерята, изнамери една вилица и изяде пилето с ориз студено, като го прокара с кока-кола — леко замаяна от тържеството на протеина и кофеина.

Усещайки прилив на сили, разгледа кафе-машината на плота, реши, че не е трудна за ползване. Докато я зареждаше, чу нечии стъпки. Подразни се леко, копнееше за още час тишина и уединение.

Но когато в кухнята влезе Саша и тя видя облекчението в очите на приятелката си, се почувства дребнава заради раздразнението си.

— Умирам за кафе — промърмори.

— И аз. Как си?

Райли сви рамене, взе две големи чаши от остъкления шкаф.

— Добре. Изгълтах останките от вечерята ви, така че съм добре.

Когато ръцете на Саша я прегърнаха откъм гърба, се почувства още по-дребнава.

— Имах нужда да потичам.

— Знам, знам. Усетих, когато се върна, така че всичко е наред. Гладна ли си още?

— Добре си хапнах, благодаря. Ти как си? Получи няколко удара.

— Бран се погрижи за това. Сойер пое най-тежкия удар.

— Да, знам. Добре ли е вече?

— Всички сме добре. Надявам се да поспи още няколко часа — мислех, че и ти ще го направиш.

— По-късно. Трябваше да заредя с „гориво“. — И заредена, Райли се облегна на плота, усмихна се. — Къщата си я бива!

— Невероятна е, нали? — С кафето в ръка Саша се разходи из кухнята. — Още не съм видяла и половината — а искам да изляза и навън, нищо че вали, да видя какво е. Но е невероятно. Освен това спах в кула, с вълшебник. Какво по-вълнуващо от това?

— Спа или прави секс?

Очите на Саша заблестяха над ръба на чашата.

— И двете.

— Знаех си, че няма да се сдържиш и ще се похвалиш. — Райли отиде до остъклените врати, погледна навън към ръмящия дъжд и сивото море. — Може би е някъде там. Във водата или под нея, като първите две. Поредният остров, така че има резон да е тук. Трябва да се подсигури лодка.

Саша дойде до нея, също се загледа навън.

— Благодаря ти, че не попита, но все пак ще ти отговоря. Не знам. Не съм почувствала нищо, не още.

— Току-що пристигнахме. Нужно ни е малко време да дойдем на себе си, преди Нереза да ни връхлети отново.

— Сойер каза, че докато я премествал, тя го ритнала — личи си колко силно. Но каза още, че преди да я пусне, вече не била толкова силна и изглеждала остаряла.

Райли кимна, отпи от кафето.

— Логично е. Ние сме причината за сивата нишка в косата ѝ, за бръчките по лицето ѝ, след като я разгромихме в Корфу. Може съвсем да е грохнала и този път да е неспособна да ни навреди. Но не ми се вярва — заключи тя.

— Вече имаме две от звездите, бихме я два пъти. Ще намерим и третата!

— Хубаво е, че си оптимистка.

Саша я погледна.

— Ти не си ли?

— Не отхвърлям положителното мислене. То помага — стига да е подкрепено с дела. — Райли посочи към прозореца. — Навън има доста място за трениране. Отпред е повече, но и от другата страна не е зле. Там можем да поставим мишени. А можем да използваме и гората. Сигурно е най-малко пет-шест акра, съдейки по онова, което изтичах снощи. Тихо е, усамотено. Но тук е Ирландия, така че честичко ще тренираме на дъжд.

Когато Саша не каза нищо, Райли ѝ хвърли бърз поглед.

— Да, знам, току-що пристигнахме и имаме нужда да си поемем дъх. Аз лично съм гроги — призна тя. — Голяма, кървава битка, луната, преместването.

— Различно ли беше да пътуваш като вълк?

— Вълнуващо по особен начин, но и странно, поне отначало, защото, докато летяхме, раните ми се лекуваха и не можех да се съсредоточа. Приземяването беше бързо и рязко и ме довърши.

— Ясно.

— После трябваше да тичам, за да изразходя енергията си. Обикновено гледам да се запозная с терена предварително, за да видя дали е безопасен. Този път не успях да го направя. Добре че Бран има толкова голяма частна гора. Хванала си едра риба, Саша.

— С твоя помощ.

— Нима? Не си спомням да съм хвърляла въдицата вместо теб.

— Беше ми приятелка. Първата приятелка, която съм имала някога. Знаеше каква съм, какво притежавам, и ме прие каквато съм. Съветваше ме, изслушваше ме, беше грижовна. Помогна ми да съм достатъчно умна и силна, за да… хм… хвърля въдицата сама.

— Значи си ми длъжница — ухили се Райли.

Саша се засмя, прегърна я с една ръка.

— Така е. Ще ти се отблагодаря, като приготвя закуската. Тъй като сме в Ирландия, ще направя любимата на Бран ирландска закуска.

— Съгласна. Но първо трябва да си взема душ. Нямах възможност след битката.

— Вземи си го спокойно. Аз искам да се разходя около къщата. Снощи не видях почти нищо.

— Бран свири ли на пиано?

— Не знам. Защо?

— Има страхотен роял. Виенски, от средата на деветнадесети век.

— Ти май знаеш всичко.

— Може да се каже. Има също и чело, цигулки, виоли, флейти и изключителна колекция от бодрани. Сигурно може да свири на някои от инструментите.

— Не е ставало дума, ще го попитам. Ти свириш ли на нещо?

— На пиано, но отдавна не съм го правила. Бран има и зала за игри, направо ми взе ума. И библиотека, която е една малка катедрала.

— Явно си видяла повече от мен.

— Не съм правила секс.

— Така е.

Саша се обърна, когато Аника — със спуснати коси, развята рокля и боси крака — влезе в кухнята.

— Райли! — Сякаш не я беше виждала от години, Аника се втурна към нея, прегърна я силно.

— Добро утро и на теб.

— Безпокояхме се. Дойл каза да не се тревожим, защото ще се върнеш. Но ние се тревожехме. Ето че вече си тук! Добро утро.

— Как може да изглеждаш така добре толкова рано? Дори не си си изпила кафето.

— Не обичам кафе. Обичам утрините. Сойер ще поспи още малко, но вече се чувства много по-добре. Имаше достатъчно сили да се чифтоса, а и аз бях много внимателна.

— Секс. — Райли поклати глава. — Само това слушам. Разкажи ми още — не, ще ми разкажеш повече, след като си взема душа.

— Понякога обичам да съм над… отгоре — поправи се Аника. — Отгоре, когато трябва да е нежно и бавно. Тогава получавам много оргазми.

— Ясно. — Райли въздъхна. — Душът ми може да се окаже по-дълъг от планираното.

Когато Саша се засмя, а Райли излезе забързано, Аника се усмихна озадачено.

— Не разбирам. Много ли е мръсна?

— Не, тя искаше да каже… Ще ти обясня, но ми трябва още кафе.


Следващото най-хубаво нещо след горещия душ беше апетитната храна. Когато Саша — с помощта на Аника приготви закуската, тайфата вече се беше събрала в кухнята.

Райли долови аромата — бекон! — различи гласовете на приятелите си, докато слизаше по стълбите.

— Тук държа и кола — обясняваше Бран. — Можем да се поберем всички, но няма да е удобно.

— Аз съм с мотоциклет — напомни му Дойл. — И имам място за още един човек.

— Да, разбира се. Мога да уредя и ван, в случай че се наложи. А, ето я и нея — усмихна се Бран, когато Райли влезе в кухнята. — Саша ни каза, че си се излекувала и си се наспала. Хареса ли си стая?

— Да, благодаря. Избрах си една със солидно писалище и изглед към гората. Голяма къща имаш, ирландецо — отбеляза тя, докато си сипваше кафе.

— Така е. Помислих си — защо не? Когато роднините ми идват на гости, не остава празно място. Хайде да хапнем, после ще ви разведа из нея.

— Готови сме! — Сойер извади голяма чиния с яйца и пържени картофи от топлата фурна, Аника взе платото с месото и купчинката препечен хляб.

На масата, разположена уютно до дъждовния прозорец, тя бе сгънала салфетките като сърца, дървени шишове образуваха иглу, от което се спускаха миниатюрни цветчета, а на върха му имаше пъпка от бяла роза. Чаените свещи също бяха подредени под формата на сърце, в което бе поръсила розови листенца.

Бран махна с пръст и ги запали и Аника изръкопляска.

— Градината ти е много хубава на дъжда — усмихна му се тя. — Ако аз живеех в този замък край морето, нямаше да искам да си тръгна.

— Хубаво е да знам, че мога да се върна тук.

— Аника обича дъжда. — Сойер натрупа храна в чинията си. — На мен обаче ми липсва слънцето на острова.

— И аз нямам нищо против дъжда. — Саша подаде едното плато на Дойл. — Тъкмо ще имаме време да се организираме.

— Тук е Ирландия — напомни ѝ Райли. — Вали често. Но съм съгласна, че не е зле да се организираме малко. Имаш ли представа къде захвърли Нереза, Сойер?

— Никаква. Но вече не изглеждаше добре.

Докато хапваше, той ѝ предаде всичко, което бе разказал на останалите.

— Ясно. Ударили сме я по слабото място, загубила е равновесие, силата ѝ е намаляла. Това ще ни спечели известно време. Ами Малмон? Или по-точно нещото, в което се е превърнал?

— Изплъзна се — отвърна Дойл. — Сега е по-силен и по-бърз отпреди.

— Дали ще остане такъв? — зачуди се Райли. — Предполагам, че си обезопасил района, Бран.

— Правилно предполагаш.

— Значи, звездите са тук и са на сигурно място?

— Точно така. Ще ти покажа, ако искаш да се увериш сама. Знам, че си избрала стаята си заради писалището. Но има и друго място, което можеш да използваш.

— Кое?

— Северната кула. След закуската ще ти я покажа.

— Имаме си северна кула — ухили се Сойер, докато хапваше от бекона. — Също и южна. И виж там. — Той завъртя палец към флипер машините в игралната зала.

— Благодаря за информацията. Приготви се да те бия на тях после.

— Мечтай си — отвърна Сойер на Райли. — Ще ни трябва нов график.

Саша кимна.

— Ще се погрижа за това веднага, но тъй като двете с Аника приготвихме закуската, сега е ред на Райли и Дойл да са дежурни по кухня. Хвърлих поглед на продуктите и препаратите за почистване, запасени сме добре и известно време няма да има нужда от пазаруване, поне за тези неща.

— Искам да пазарувам в Ирландия! — изчурулика Аника.

Райли вдигна вежди.

— Ако пазаруването беше олимпийски спорт, сигурно щеше да спечелиш всички медали. Но май наистина се нуждаеш от подходящи дрехи за дъжд.

— В килера има някои неща — осведоми ги Бран, — но така или иначе трябва да обиколим наоколо. Познавам района и тукашните села, но не съм се оглеждал за потенциални скривалища.

— Трябват ни муниции — изтъкна Дойл.

— И за това не съм се оглеждал.

— Имам някои връзки — сви рамене Райли. — Ще се обадя тук-там.

— Каква изненада! Също като пазаруването на Аника. В последната битка изгубихме няколко стрели — отбеляза Дойл. — И доста патрони.

— Ще имам грижата за това, а щом разопаковам книгите и картите си, ще започна да проучвам…

— Не може ли първо да си поемем дъх? — прекъсна я Саша. — Знам, че ни чака сериозна работа. Знам, че трябва да се възползваме от времето, което имаме, преди Нереза да ни нападне отново. Но не може ли първо да си поемем дъх? Всички сме тук, около тази маса, на това място, въпреки че шансът ни беше нищожен. Но сме тук, двете звезди — също. Това е чудо, така мисля. Извоювано, но все пак чудо.

— Права си. — Бран срещна очите ѝ, огледа масата. — Ще си поемем дъх и това ще ни направи по-силни.

— Съгласен — каза Дойл небрежно и хвърли поглед към Саша. — Само когато изготвяш графика, не забравяй да добавиш време и за ежедневните ни тренировки. Включително калистениката.

Саша въздъхна.

— Това е жестоко, Дойл!

— Хей, и аз имам нужда от почивка! Ти позаякна, русокоске, но това беше на слънчевия остров Капри. Да те видим как ще направиш петдесет клека и лицеви опори под дъжда.

— Може да не се наложи да ги прави под дъжда — намеси се Бран. — Ще ви покажа и друго място. А също и звездите. Дежурството по кухня може да почака.

— Готов съм да го отлагам цяла вечност.

— Твоят свят е вечност — напомни Сойер на Дойл, но хвана Аника за ръката и се изправи. — Гласувам за пълна обиколка на къщата.

— Тогава ще започнем отгоре. — Бран стана и протегна ръка на Саша. — Имам много за показване.

Поеха един подир друг по задните стълби, следвайки Бран, който зави вдясно на площадката на втория етаж и продължи нагоре.

— Оттук се излиза на покрива — обясни той. — Изгледът е много красив, дори в дъждовни дни.

Прав е, помисли си Райли, когато Бран отвори масивна арковидна врата и тя пристъпи навън.

Широкото равно пространство на покрива предлагаше триста и шейсет градусов изглед. Отпред беше разпененото стоманеносиво море и яростният му щурм срещу скалите. Грохотът му отекваше под плътен слой облаци, побутвани лениво от меланхоличен вятър.

Когато Райли се обърна, видя бледите сенки на хълмове, обвити в сива мъгла и обкръжили гората — гъста, сенчеста и зелена. Отвъд мястото, където бе тичала през нощта, сега забеляза една-две къщи, поля, изпъстрени с овце, тънки струйки дим от огнища, запалени в дъждовния летен ден.

— Добра видимост — обади се Дойл зад нея. — Дори в ден като днешния ще забележим атака от километър. И околността е хълмиста, с възможности за прикритие.

Той пристъпи напред, погледна надолу през назъбената стена.

— Ще ни е от полза.

— Можеш да усетиш мириса на морето — промърмори Аника.

— И да го чуеш — вметна Сойер. — Няма да ни е лесно с лодка там.

— Аз ще имам грижата за лодката и водолазното оборудване — успокои го разсеяно Райли. — Ще се справим. Това гробище ли е? На около десет часа? Според вас колко може да е старо?

Изведнъж тя се сети, че това е някогашната семейна земя на Дойл. Наруга се наум и се обърна към него.

— Съжалявам. Не помислих.

— Първият гроб трябва да е на моята прабаба, която е починала през 1582 година, докато е раждала шестото си дете. Това достатъчно старо ли е? Защото археолозите обичат да копаят още по-дълбоко.

— Зависи.

— Както и да е — продължи той, сякаш тя не беше проговорила, — това е добра, стратегическа позиция.

— И преди дъждът да ни е измокрил до кости, нека ви покажа какво друго може да използвате.

Докато Бран ги водеше обратно, Саша погали успокоително Райли по ръката. Когато тя имитира как насочва пистолет в главата си и стреля, приятелката ѝ поклати глава и стисна по-силно дланта ѝ.

После и двете забързаха, щом чуха възхитения вик на Аника. Следвайки звука, свиха и се озоваха в обширно помещение на третия етаж, под половин дузина прозорци на тавана.

— Страхотно е! — Райли не се преметна пред огледалната стена като очарованата Аника, но потърка доволно ръце.

Отличният домашен фитнес имаше бамбуков под с цвят на тъмен мед и пълно оборудване. Срещу големите прозорци бяха разположени две бягащи пътеки и чифт велоергометри, легнал велосипед. В един от ъглите се набиваше на очи Ти Ар Екс — системата за тренировки при пълно съпротивление; в другия — огромен хладилник със стъклени врати, зареден с вода и енергийни напитки. Имаше и пейки за вдигане на тежести, навити на руло постелки за йога, пудовки, медицински и фитнес топки.

— О, колко ми липсваше! — промърмори Райли и тутакси свали една петкилограмова тежест от стойката.

— Тук можем да правим и калистеника, ако времето е лошо — каза Бран.

Дойл сви рамене.

— Битки се водят и в лошо време. Но… фитнеса си го бива. Хммм. Лост за набиране.

— По дяволите! — промърмори Саша и го накара да се усмихне.

— Защо не го пробваш, русокоске? Покажи ни какво можеш.

— Аз още си почивам.

— Утре тогава. Рано-рано. Ще изготвя програма за тренировките, ще включа и тежести. Но задължително тичаме навън, дори да вали. Пътеката за бягане не дава истинско усещане за земя под краката.

— Какви гладки стени! — Аника направи грациозна и съвършена стойка на ръце пред огледалото. — Харесва ми, че мога да се виждам.

— И на мен щеше да ми харесва, ако изглеждах като теб. — Райли надипли няколко пъти бицепсите си и остави тежестите. — По всяко време ли можем да го използваме, ирландецо?

— Чувствайте се като у дома си.

— Благодаря. Сигурно ще дойда да потренирам по-късно. Това е моят начин да разпусна — обърна се тя към Саша.

— Всеки си има своя. Моят е да разположа статива някъде.

— Като стана дума за стативи и картини… — Райли се обърна въпросително към Бран.

— Ще ви покажа. Но първо да ви уведомя, че зад онези врати е водната зона.

— Водна? — повтори Аника и се приземи елегантно на крака.

— Парна баня, джакузи, душ, съблекални. За жалост няма басейн.

— О, не е проблем! Морето е наблизо.

Бран се усмихна, посочи към вратата.

— На това ниво има складови помещения — каза, докато ги извеждаше от салона. — Още спални, хол.

Колко голямо е това твое семейство? — полюбопитства Сойер.

— Заедно с братовчедите? — Като се засмя, Бран спря при една врата в заоблената стена — беше от тъмно дърво и изглеждаше старинна, но нямаше нито дръжка, нито панти. — Стотина.

Стотина?

Смайването на Саша го накара отново да се засмее.

— Вече е късно да се отказваш, любов моя.

Постави разперена длан на вратата. Заговори на ирландски, Дойл му хвърли бърз поглед.

За мен и моите хора, отвори се!

При тези думи и последвалия му жест по дървото премина синя мълния, засия и запулсира.

И вратата се отвори.

— Няма нужда от секретна ключалка, напречен метален прът и куче пазач — усмихна се Райли.

Бран ги подкани с жест да влязат.

Райли едва не ахна.

Това е кабинетът му, помисли си, неговата вълшебна работилница. Леговището на магьосника. Както и да го наречеш, беше очевидно какво е.

И продължаваше нагоре в кулата — което би трябвало да е физически и архитектурно невъзможно.

Но човекът беше магьосник.

На стенни етажерки бяха подредени шишета, буркани, кутии. Тя разпозна някои растения — под призрачно проблясващо осветление бокалите, ритуалните ножове, котлите и купите. Топки и копия от кристал. Книги с кожени подвързии, част от тях сигурно по на няколко века. Огледала, свещи, амулети, статуетки.

Метли, забеляза тя, кости, руни и карти таро.

И над каменното огнище — картините на Саша.

Разбира се, че ще ги държи тук, помисли си Райли. Магия в магията. Далеч от злото, сред светлината.

— Казах ти, че купих първата ти картина още преди да те срещна, преди да те познавам. — Бран прегърна Саша през раменете, докато ги разглеждаха. — Видях я в една галерия в Ню Йорк и я пожелах. Нуждаех се от нея — поправи се той. — Ти беше нарисувала моята пътека през гората, същата, която познавам така добре. Често съм се разхождал по нея, към светлината, която ти си предала толкова вярно — и реших да окача картината в апартамента си в Ню Йорк, за да ми напомня за тук. Но още тогава я донесох в Ирландия. Окачих я тук, в най-скъпото за мен място.

— Сънувах го. — Сама в дома си и много преди да срещне Бран. — Сънувах пътеката и дърветата, и светлината, но не виждах накъде води. Досега.

— И втората, нейната посестрима, също я нарисува, след като получи видения — видения, които ни доведоха в Ирландия. Не просто у дома, а при третата звезда. Тя е тук някъде.

Краят на пътеката, помисли си Райли, великолепната къща, където се намираха сега, обляна в мека светлина, заобиколена от градини, възправила се над бурно море.

Нещата винаги се появяваха по три, осъзна изведнъж — не само звездите, но и други неща. Дали Саша щеше да нарисува трета картина?

— В твоите видения, в твоите творби, звездите светят и изглеждат защитени.

Бран вдигна ръце. Картините заблестяха с всичките си цветове. Червеното на пътеката, синьото на къщата. И се плъзнаха от своя свят в ръцете му, обвити в прозрачно стъкло, ярки и дръзки като истината.

— Ние сме пазителите им — произнесе Бран. — И откривателите на третата, на Ледената звезда.

— Но дори след като пазителите се сдобият и с трите — огън, вода и лед, — битките няма да свършат. — Когато Саша заговори, очите ѝ потъмняха, станаха дълбоки. — Щом станат три, тъй като три са създадени, три са дадени на световете, мракът ще иска още кръв, още смърт. Разгромете Нереза единни. Връхлетете я ненадейно. Очакват ви решения, очакват ви пътеки. Останете верни на себе си, останете трима по двама и едва тогава Стъкленият остров ще се появи. Едва тогава ще се открие на доблестните и безстрашни сърца… Ще пътувате ли в бурята? — Тя се обърна рязко към другите, видението ѝ грееше като хиляди слънца. — Ще прегърнете ли вярата? Ще видите ли какво е скрито в камъка и скръбта? Ще чуете ли какво зове името ви? Ще намерите ли последната звезда? Ще останете ли силни и верни на себе си и след това?

Въздъхвайки дълбоко, Саша притвори очи.

— Студено е.

Бран веднага насочи поглед към камината и в нея лумнаха пламъци.

— Не, не, друго имах предвид. Извинявай. Където е звездата. Там е студено. Не виждам мястото, но усещам студа. Май не ви помогнах много.

— Позволи ми да не се съглася. — Райли я потупа по рамото. — Осведоми ни, че откриването на третата звезда не означава край на мисията. Тоест не бива да мислим, че с нея ще приключим, защото няма да е така. Ще я намерим, ще се бием с кучката и ще открием Стъкления остров. И ще слезем на него, с трите звезди. Фасулска работа, нали? Ако схватката със злите сили може да се нарече така.

— Обичам схватките — обади се Сойер. — Дори със злите сили.

— Няма да е първата ми подобна битка. — Дойл погледни към звездите. — Ще намерим звездата, а после и острова. Каквото и да ни струва.

— Виждам, че вече сме единни и сме избрали пътеката.

Бран побутна леко двете звезди. Те се издигнаха във въздуха и се плъзнаха безшумно в картините.

В очакване на третата.


3

.

Когато с помощта на магията звездите отново бяха върнати в скривалището им, Бран поведе другарите си към централното спираловидно стълбище.

Човекът наистина притежава класа, помисли си Райли, докато оглеждаше хола на втория етаж. С голямото масивно бюро в него той можеше да служи за поредния офис или работно място.

Понрави ѝ се смесицата от старо и ново — големият плосък телевизор, едновремешният дървен бар, многобройните кътчета за сядане в наситени, богати тонове, явно предпочитани от него, когато ставаше дума за дневна, камината с рамка от зелен като гората гранит.

В ниши в заоблените стени бяха подредени статуетки — алабастрови, бронзови, от полирано дърво. Заинтригувана, Райли отиде до тях, прокара пръст по плавните линии на три богини, изваяни от алабастър.

— Фодла, Банба, Ериу. — Тя погледна към Бран. — Бих казала, около 800 година от новата ера.

— И аз така знам. Богините са ми любими, защото са ми наследство.

— Кои са те? — попита Саша.

— Дъщери на Ермнас — обясни Райли, — от божествения народ Туата Де Данан. Помолили са барда Амергин да даде име на земята им — на тукашната земя — и той го сторил. Триумвират — не нашите три богини, но все пак триумвират. Кралици и богини от един остров. Това е интересно.

Тя се обърна, посочи с ръка.

— И този бронз. Мориган, изобразена по време на преобразуването си от жена във врана. Тя също е дъщеря на Ермнас, още една велика кралица и богиня. Богиня на войната.

Райли отиде до друга ниша.

— А това е Езерната дама, позната още като Ниниан. Богиня на водата. Ето я и Феделм в колесницата си, пророчицата, която предсказва велики битки.

— Нас ли изобразяват? — Саша се взря в богинята пророчица.

— Това е много любопитно. Нашият ирландец има изключителни творби на изкуството, пръснати из цялата къща, но тъкмо тези неща са в тази конкретна кула.

— Заедно — допълни Аника. — Като нас. Харесва ми.

— И на мен. Това е сила — реши Райли. И много вероятно — добър късмет. Аз не бих го направила — добави тя, когато Сойер посегна към статуетката на богинята, подаваща се от водата. — Сигурно струва пет-шест милиона.

— И какво означава? — Сойер рязко отдръпна ръката си.

— Според легендата един от моите предшественици бил запленен от дамата и създал статуетката. — Бран се усмихна. — Както и да се е появила, тя се предава в семейството ми от поколения. Но твоето прозрение за групирането е любопитно, Райли. Тези тук ги подредих сам. Избрах местата им, преди да ви познавам. Но въпреки това има съответствие, нали?

— Толкова са красиви! — Следвайки примера на Сойер, Аника държеше ръцете си далеч от статуетките.

— Другото интересно е, че във втората кула съм поставил бронзова фигура на Мерлин, магьосника, и една на Дагда.

— Мерлин — ясно защо. Дагда, отново от народа Туата Де Данан — вметна Райли, — който, освен другото, е смятан за бог на времето. — Тя посочи с пръст Сойер.

— А до него съм сложил Катурикс.

— Кралят на битките — промърмори Райли и погледна към Дойл. — Наистина има съответствие.

— Имам триумвират от богини и в първата кула. Мориган, Бадб, Маха.

— Втората тройка дъщери на Ермнас. Бих искала да ги разгледам някой път.

— Когато пожелаеш — отвърна Бран.

— Колкото и да е интересно, това са просто символи. — Дойл се изправи с ръце в джобовете. — Статуетките не се бият. Не проливат кръв.

— Казва го човекът, който е прокълнат от вещица преди три века. Не очаквам статуетките да скочат и да се присъединят към нас — продължи Райли. — Но символизмът има значение, а точно сега ми се струва, че е на наша страна.

— Напълно съм съгласна. Което не означава, че утре няма да пъшкам на набиранията.

Дойл се усмихна едва-едва на Саша.

— Не означава, права си.

— Случайно да имаш меча Ескалибур? — обърна се Сойер към Бран.

— Съжалявам. Братовчед ми в Кери го притежава. Шегувам се — каза той, когато Райли ококори очи под разрошения си бретон.

— Никога не си прави шеги с Ескалибур пред археолог. Какво има на долния етаж? — Без да чака, тя заслиза по спираловидното стълбище.

Дойл чу реакцията ѝ още преди да бе стигнала до средата на стълбището. Възклицанието ѝ му заприлича на звуците, които издава една жена, когато получава оргазъм.

Чу Бран да се смее и да казва „Знаех си, че ще ти хареса“ — докато слизаше зад групата.

Книги, видя Дойл. Стотици. Старинни книги върху стигащи до самия таван лавици. Във въздуха се носеше мирис на кожени подвързии и едва доловимо — на хартия.

Върху една стойка до широко каменно огнище беше поставена дебела книга, гравираната ѝ кожена корица бе заключена. Прозорци, високи и тесни, предлагаха мека светлина и ниши за сядане между лавиците.

В средата на стаята проблясваше дълга маса за четене.

Самият той се заинтригува, когато забеляза картите.

— Книги, събирани поколения наред — обади се Бран. — За магии, фолклор, легенди, митология, история. За лечение, заклинания, билки, кристали, алхимия. Списания, мемоари, семеен фолклор. Карти, както вече забеляза Дойл, някои са много стари. Сигурно ще намериш и неща, които вече имаш — обърна се той към Райли.

Тя само поклати глава.

— Това, което имам, е нищо в сравнение с твоята библиотека. Бих могла да живея в нея. — Тя въздъхна дълбоко. — Ако тук не намеря отговори, значи, няма такива.

— Разбира се, и аз съм търсил, но нямам твоите познания. А и сега проучването е по-конкретно и фокусирано. — Той се пресегна, извади тънка книга от една лавица. — Тази е написана от мой предшественик — от страната на майка ми. В нея разказва за посещението си на Стъкления остров, за честването на новата кралица. Написано е на староирландски.

Райли пое книгата, разтвори я внимателно. Със страхопочитание.

— Мога да я преведа. Разбира се, Дойл ще се справи по-добре, защото идва от онова време.

— Не гарантирам, че историята е вярна — продължи Бран. — Но се предава в семейството.

— Ще се поровя във фолклора и митологията — каза разсеяно Райли, докато разглеждаше книгата. — Предполагам, че не може да се изнася.

— На тази стая е направена магия, за да се съхранят книгите — хартията, подвързиите. Някои са толкова стари, че ще се разпаднат, ако бъдат изнесени оттук.

— Разбрах. Пък и в библиотеката е достатъчно удобно за работа. — Тя остави книгата на дългата маса, посочи към онази на стойката. — Тази каква е?

— Книгата на заклинанията, които принадлежат на семейството ми, от първото до последното. Добавил съм онези, които създадох на Корфу и Капри. Само човек от моята кръв може да я отвори. — Докато говореше, Бран отиде до нея. — Стана моя, когато станах на двайсет и една. Ще я предам на онзи, който дойде след мен. Тя е знание, завет и сила.

Той постави ръка върху книгата, заговори на ирландски. Докато говореше, книгата засия. И запя.

— Божичко! — Аника улови ръката на Сойер. — Красиво е! Ти чуваш ли го?

— Да. И го усещам.

— „Аз съм от твоята кръв… — Дойл започна да превежда думите на Бран на останалите. — … и съм магьосник. Аз съм всички, които са били, всички, които ще дойдат след мен. Това е моята клетва, моят дълг, моята радост.“

Когато Бран вдигна ръка, дебелата ключалка беше изчезнала. Той отвори гравираната корица — проблесна светлина, чу се рязък звук. После настъпи тишина.

— Погледнете тук — всички, които са държали тази книга в ръце, са оставили името си в нея.

— Толкова са много — промърмори Саша, докато той отгръщаше страницата. — Твоето е последно.

— Засега.

— А нашето дете, дали то…?

— Ако детето пожелае. Ако детето приеме.

— Въпрос на избор ли е?

— Винаги има избор. Заклинанията са каталогизирани. За лечение, за познание, за защита, за отблъскване, за изразяване на почит и тъй нататък. Ако на някого от вас му потрябва заклинание, само ми кажете и ще отворя книгата.

— Илюстрациите! — възкликна Саша, когато той отгърна няколко страници. — Прекрасни са, като живи!

— Книгата ги създава. Ще видите, че всяка страница си има име. Когато някое заклинание е полезно, ние го записваме, предлагаме го на книгата. И ако тя го приеме, се добавя.

— Книгата трябва да го приеме?

— Тя притежава голяма сила — повтори той. — Ако ви потрябва някакво заклинание, само ми кажете.

Затвори книгата, постави ръка отгоре ѝ. Ключалката се появи отново, чу се как щраква.

— Един ден, когато имаме повече време, бих искала да я разгледам. Но засега… — Райли описа кръг. — Мисля, че имам достатъчно работа.

— За няколко десетилетия напред — обади се Сойер.

— Може да започна с проучванията, нали?

— Разбира се. — За да потвърди думите си, Бран протегни ръка към огнището и вътре запламтя огън. — Аз ще съм на третия етаж. На втория има напитки, може да си приготвяте чай и кафе.

— Както казах, мога да живея тук. Ще си донеса някои неща от стаята и започвам проучването. Мобилният ми има обхват тук, нали?

— И тук, и навсякъде другаде.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита Саша.

— Би могло, но май Дойл ще ми е по-полезен.

Той не изглеждаше особено доволен, но сви рамене.

— Трябва да се погрижа за някои неща, след това ще ти отделя известно време.

— Става. Аз ще звънна тук-там, за да поръчам каквото е необходимо. Да задвижа нещата. Бран? — С ръце на хълбоците Райли се завъртя в кръг. — Библиотеката ти е върхът!


Преди да започне, Райли се свърза със семейството си. Редно беше да се обади по телефона и да поговори с роднините си, но… писането на имейл беше по-бързо и по-просто, а и можеше да се изпрати едновременно на всички. След пълнолунието трябваше да ги осведоми — тях и глутницата — за подробностите от мисията и къде точно се намира.

После прегледа списъка с контактите си. Нуждаеха се от лодка и водолазна екипировка. Тъй като за другите две звезди се беше наложило да се гмуркат, тя предположи, че е добре да имат нужното оборудване.

Откри един археолог, с когото бе работила на разкопки в Каунти Корк преди години, и реши да му звънне.

Това означаваше водене на общ разговор известно време, за опресняване на информацията — тъкмо затова бе предпочела да се свърже със семейството си чрез електронната поща — но успя да се сдобие с местно име.

След двайсет минути флиртуване и преговори по телефона тя получи онова, от което се нуждаеше.

Събра необходимите книги в една кутия, взе лаптопа, таблета и няколко бележника и пренесе всичко с количка до кулата.

Нямаше ли да е прекрасно да работи тук в уединение, помисли си, докато влизаше в библиотеката. Само тя и стотици старинни книги — и електрониката ѝ. Буен огън, голяма маса. Дъжд, който ръми отвън, малко музика от плейлистата ѝ.

Но ѝ трябваше Дойл.

Човекът говореше и четеше толкова езици, колкото и тя — а някои от тях дори по-добре от нея. Което я дразнеше, призна си Райли, докато слагаше лаптопа си.

Успокои я мисълта, че той бе разполагал с няколко века да ги изучава. Както и всичко останало.

Дойл бе добър в измислянето на стратегии и тактики — невинаги бе съгласна с него, но безспорно го биваше в това. Като обучаващ беше брутален — ала тя уважаваше подхода му. Те водеха война, и то война на невъзможно ниво, така че или се обучаваш без превземки, или умираш.

А в битките беше яростен, бърз и безстрашен. Разбира се, нали е безсмъртен, от какво да се страхува.

Не е честно, укори се тя. Човекът изпитваше болка като всички тях.

Пък и двамата не се съревноваваха. Макар че това бяха чисти глупости, призна тя, докато подреждаше нещата си. За нея почти всичко бе някакъв вид съревнование. Знаеше как да работи в екип — все пак живееше в глутница, — но предпочиташе тя да е лидерът.

Като си мислеше за изминалата нощ и какво се надява да постигне сега, тя се изкачи по витите стълби, направи си кана силно кафе. След кратко колебание взе две бели порцеланови чаши.

Ако Дойл се появеше, това щеше да спести време.

После седна на масата, в компанията на пламтящия огън и трополенето на дъжда, и се зае да чете — доколкото ѝ се удаваше — книгата, написана от предшественика на Бран.

Водеше си записки в бележника, докато превеждаше, спираше, ако трябваше да провери някоя дума или фраза в лаптопа си.

Разсеяно повдигна глава, когато вратата се отвори.

Зачуди се дали надписът „Грейтфул Дед“2на избелялата тениска, която Дойл носеше, е неговият начин да се шегува със своята безсмъртност, или човекът беше просто като всеки уважаващ себе си рокаджия — фен на групата.

И в двата случая под прилепналата тениска се очертаваха възхитителни мускули.

— Прапрапра и тъй нататък дядото на Бран е бил егоцентрик — поде тя. — Или може би само така изглежда. Стилът му е доста превзет и е дяволски доволен, че е бил поканен на честването. Той го нарича „раждането на нова кралица“.

— Окей. — Дойл си сипа кафе във втората чаша.

— Ти ще четеш по-бързо от мен.

— И ти се справяш добре. Освен това не виждам как пътуването на някакъв тип до Стъкления остров преди стотици години ще ни помогне тук и сега. Нали според легендата островът постоянно се мести.

— Идва и си отива, когато пожелае — цитира Райли, — носейки се сред мъглите на времето и пространството. Мнозина са търсили бреговете му, но рядко са достигали стъклената му част. Само на избраните от съдбата, на онези, чиито подвизи, дела и способности са достойни, им е позволено да преминат отвъд. — Тя потупа книгата. — Или нещо в този смисъл. Тоя тип — Боханън — има доста голямо самочувствие. Носи като дар на кралицата две птици от скъпоценни камъни — чучулига и славей. Едната да ѝ пее, докато заспи, другата да я събужда с песен. Има цял абзац за това как ги е изработил.

— И как ни помага това?

— Получаваме информация, Дойл. Той определено говори за малко дете — което означава раждане. Повечето източници подкрепят това, макар да има и теории за младо момиче, избрано като Артур — чрез изпитание или подвиг. Но този тип пише за бебето кралица Егле и нейните пазители: Селена, Луна и Арианрод.

— Това вече го знаем.

— Но сега имаме потвърждение — настоя Райли. — А поканата му е дошла от Арианрод — като келт към келт, така мисля. И той е пътувал от Слайго, край брега на Клеър. Което е тук. Плаването му не е било лесно — и това е описано с подробности. Мрачно море под пълна луна, дъра-бъра, но после става интересно.

Райли се върна няколко страници назад, побутна книгата към Дойл.

— Прочети това. На глас — подкани го тя нетърпеливо, когато той плъзна поглед по думите. — Искам да слушам.

— По дяволите! Добре тогава… „Макар че морето се вълнуваше, а луната танцуваше зад облаците, които замъгляваха светлината ѝ, не изпитвах страх. Обвих се със силата си като с плащ и поех на мое си, въображаемо пътуване, докато стелещите се около мен мъгли се сгъстяваха. За момент дори луната изчезна, а морето потрепери като изплашено. Друг на мое място би закрещял от страх или би обърнал лодката назад, но аз продължих хладнокръвно…“ Божичко!

— Да, да, знам, но продължавай.

— „Докато следвах неотклонно курса си, въпреки че водният демон беснееше…“ — Дойл направи пауза, погледна я въпросително. — Воден демон?

Райли сви рамене.

— Може да е Уахуи, макар че той е аборигенски демон, или пък Мунеане — изобразяват го като кит. Или е просто хипербола. Продължавай.

— Воден демон… — промърмори Дойл, но продължи: — През мъглите и светлините, под ярките факли и луната, които се изплъзваше от своите облаци, за да осветява пътя като фар. Ето че морето се успокои и пред мен като скъпоценен камък заблестя Стъкленият остров…

…Пясък, бял като луната, и пламтящи високи факли. Гори, гъсти и зелени, осветени от танца на цветовете. Сребърният дворец грееше на един хълм. Във въздуха се носеше вълшебната музика на флейти и арфи. Видях жонгльори и танцьори и долових уханието на месо на огъня, на медовина в чашите, а през това време малки момчета се втурнаха в плитчините, за да изтеглят лодката ми."

Когато Дойл спря отново, Райли направи кръг с пръста си във въздуха. Той изруга тихо, но продължи:

— „Когато напуснах брега на моя свят, нощта бе хладна и влажна, но тук беше топло и сухо. Излязох от лодката върху белия пясък на Стъкления остров, където Арианрод чакаше със сестрите си, за да ме приветства с добре дошъл. Когато кракът ми докосна земята, знаех, че ми е отредено нещо, което е било дадено на малцина и малцина ще получат. Защото островът е туптящото сърце на всички светове.“

Дойл вдигна поглед.

— Вярваш ли на това?

— Няма достатъчно информация, но е интересно, нали? Поне това за магията — не можем да го отречем. Ами ако тя произлиза отнякъде, от някакъв свят, който я генерира? Това обяснява защо Нереза иска звездите — създадени са там, от трите богини. Обяснява защо, ако се докопа до тях, ще притежава цялата власт и способността да унищожи… ами всичко. Така че тази информация е интересна.

Тя се отпусна назад в стола си.

— Продължавай.

— Ако знаех, че ще ти чета приказки, щях да си взема една бира.

— Аз ще ти донеса, ако превеждаш вместо мен.

— Дадено.

Райли пое нагоре по стълбите.

— И още нещо, върху което да помислиш — извика оттам.

— Имам си достатъчно неща за мислене. За какво става въпрос?

— Трябва да направя някои тестове, за да определя по-точно възрастта на тази книга, но мисля, че е от девети век.

— Хубаво.

Тя завъртя очи и се надвеси над перилата.

— Хайде, Дойл, прояви малко интелектуално любопитство и ме попитай защо.

— И без това ще ми кажеш.

— Така е. — Тя вече слизаше по стълбите с бирата му. — През девети век ръкописите са се оформяли по определен начин — писарите са разделяли пергамента на редове, правели са го със стило отзад на гърба. Понякога стилото се е врязвало по-дълбоко. В тази книга се забелязва точно това. Нашият Бо явно е имал високо обществено положение. Сигурно някой негов слуга е направил редовете. Или е по-вероятно да е дванайсети век — обаче се съмнявам, съдейки по мастилото. След това вече са използвали подобие на молив, за да очертават редовете.

— Значи е стара, което вече знаем. Какво значение имат няколко столетия?

— Лесно ти е да го кажеш, старче. Защо има значение в този случай? — Тя му подаде бирата, седна. — Защото, макар да съм проучвала една по-древна легенда за острова, това тук е най-старото сериозно описание от първо лице. Описание на пътуване за честването на нова кралица. Когато са били създадени звездите, Дойл. То ни казва кога са се появили звездите. Това в нашите кръгове се нарича „откритие“.

— Датирането на звездите няма да ни помогне да намерим третата.

— Понякога знанието е награда само по себе си. — Тя го изрече сухо, убедена в думите си. — Но ако аз мога да датирам тази книга и да потвърдя автентичността ѝ, ще знаем кога е била родена кралицата и кога са създадени звездите. Известно ни е, че нашият чаровник от крайбрежието на Клеър е плавал сам. Едва ли е плавал дълго, тъй като е тръгнал по тъмно и е пристигнал същата нощ. Ако оставим за момент магията настрана, можем да допуснем, че островът е бил тук, край бреговете на Клеър, което ми харесва, защото и ние сме тук.

Дойл сбърчи чело, надигна бирата.

— Това означава, че сме страхотни късметлии.

— Едва ли, ако съдим по последните два месеца. Ние сме където ни е отредено да бъдем. Не знам дали ще плаваме нощем и как ще се озовем на острова, но ако използваме тази история и направим нужните изчисления, вземайки предвид и теченията — може би ще открием точното местоположение или поне района.

Дойл отпи от бирата.

— Сега вече ме заинтригува. Но това ще трябва да почака. Не можем да върнем звездата, преди да сме я намерили. Все пак е добре да имаме някаква насока, да дадем на Сойер възможни координати, когато намерим и третата звезда.

— Нереза съвсем ще побеснее.

— Вече не е толкова силна. Може би ще намерим звездата, преди да ни нападне отново. — Когато Райли вдигна вежди, той добави: — Но знам, че е малко вероятно.

— Добре тогава. Да обобщим. Намираме звездата, намираме острова, свършваме работата. Надявам се това да включва и унищожаването на Нереза.

— Според нашата ясновидка ще загине от меч.

— Дано да е твоят, но едва ли ще е фасулска работа.

— Бран ще му направи магия за сила. Време е да се погрижим за това.

— Няма да е зле. — И тя си го беше помислила. — Може да е със заклинанието, което той направи на оръжията ни, с тях всичко е наред. Но има и друго…

Можеше да говори откровено с него, осъзна Райли. Да му каже неща, които би се колебала да изрече пред останалите. Неща, които не са толкова оптимистични.

— Дори и да не успеем да я довършим, преди да сме отнесли звездите на острова, пак ще спасим световете. Но тя ще продължи да ни преследва и след като си свършим работата. Може да си го позволи.

Очите ѝ се задържаха върху неговите — сериозни, немигащи, после продължи:

— Бран и Саша се женят, имат няколко деца. Аника и Сойер заживяват на остров — той на сушата, тя в морето. Може и да се получи. Колкото до мен, аз ще започна поредните разкопки или ще напиша книга. Най-вероятно и двете. Ти ще правиш каквото си правиш. Но тя ще продължи да ни преследва и ще ни изтреби един по един, като мухи. Теб няма как да убие, но е възможно да измисли нещо по-лошо.

Като каза това, тя посегна смутено към бирата му, отпи глътка.

— Съдбата ни е определила този жребий, на всеки от нас. Събрани сме заедно с една цел. Да намерим звездите, да ги върнем, да спасим световете. Почти сме го постигнали. Вярвам, че можем да се справим. Мисля, че ще успеем да довършим мисията. Но след това, Дойл… никой не казва, че ще заживеем щастливо. Никой не казва, че ще унищожим злата богиня и ще танцуваме на гроба ѝ.

— Тогава по-добре да действаме. — Той си взе бирата и отпи. — Защото не се виждам като секс играчка на някаква богиня психарка вовеки веков.

— Според мен е по-вероятно да те пече на бавен огън вовеки веков.

— Обичам топлината, но шегата настрана. Трябва да го направим, Гуин. Да стигнем до края. Или никой няма да живее щастливо. Трябва да видим сметката на Нереза, всички заедно.

И тя си го беше мислила, но…

— Аника има само два месеца, после отново ще се превърне в русалка.

— Ще го направим преди това. Бран ще омагьоса меча. Ще бъдем готови за нея, когато се появи.

— Добре, записвам в списъка и меч, който може да унищожи богиня.


В своите покои в пещерата, дълбоко под земята. Нереза се размърда. Болката! Тя се впиваше като нокти, като зъби в кожата ѝ, изгаряше я с грапави езици от огън и лед. Откакто се помнеше, не беше изпитвала такава болка. Яростният ѝ крясък прозвуча като немощно скимтене. Нещото, което някога бе Андре Малмон — самоуверен богаташ и безскрупулен тип, — сега държеше бокал до устните ѝ в ноктестата си ръка.

— Пий, кралице моя. Това ще ти даде сили.

Кръвта, с която я хранеше, се застича по прогореното ѝ гърло.

— Колко? Колко време мина?

— Само един ден.

Не, не, бяха изминали години, десетилетия! Тя бе страдала толкова много! Какво ѝ бяха сторили те?

Припомни си вихъра, ужасното падане, изгарящата топлина, нетърпимия студ. Страха. Спомни си страха.

И лицата, да, припомни си лицата на онези, които я бяха нападнали.

Сълзите изгаряха бузите ѝ, докато отпиваше от бокала, а гущеровите очи на Малмон се взираха в нея със смесица от обожание и лудост.

Ето, ето докъде я бяха докарали те!

— Огледало! Донеси ми огледало!

— Трябва да си почиваш.

— Аз съм твоятабогиня. Ще изпълняваш заповедите ми.

Когато той се отдалечи бързо, тя се отпусна назад отмаляла, всяко поемане на дъх беше мъчение. Малмон се върна, ноктестите му нозе потропваха по камъка, вдигна огледалото пред нея.

Косата ѝ, красивата ѝ коса, сега беше сива като смрадлив дим. Лицето ѝ — пожълтяло и насечено от бръчки, тъмните ѝ очи — замъглени от старост. Цялата ѝ красота си беше отишла, младостта ѝ бе унищожена.

Щеше да си ги върне, и двете! А шестимата, които ѝ бяха причинили това, щяха да си платят — прескъпо!

Черпейки сила от яростта си, тя взе бокала, отпи голяма глътка.

— Донеси ми още! Донеси ми още, а после ще правиш каквото ти кажа.

— Ще ти помогна да се възстановиш.

— Да. — Тя впи луд поглед в лудите му очи. — Ще ми помогнеш да се възстановя.


Загрузка...