Стъкленият остров

4.

Докато Дойл четеше и превеждаше гладко, Райли си водеше бележки. Това ѝ помагаше да състави карта на острова — по-скоро скица, но пак беше нещо. И да си представи трите богини. Облечени в бели роби, с колани от сребро, злато и скъпоценни камъни. Арианрод — Бо определено си бе падал по нея — се открояваше в описанията му. Крехка красавица с коси като пламтящ залез и очи като ясно лятно небе. Поувлякъл се е, помисли си Райли, докато записваше „сини очи, червенокоса“.

— Иска да я чука.

— Какво каза?

— Хммм? — Тя вдигна поглед от бележките си, срещна очите на Дойл. — Не осъзнах, че съм го изрекла на глас. Казах — записах, — че той иска да я чука. Бо е хлътнал по Арианрод.

— И как по-точно ще ни помогне тази подробност?

— На това му викат „наблюдателност“, господин „Не ме интересува!“. Аз например забелязах, че става дума за горист остров, с високи хълмове — и замък, дворец, крепост на един от най-високите, което определено е стратегическо решение. Знаем, че е имало гражданска война и бунтовниците са изгубили, били са прогонени и са се озовали в Залива на въздишките. Където намерихме Водната звезда. Ако измъкнем още нещо от този дневник, може да се окажем една стъпка по-близо до Ледената звезда.

След като помисли, Дойл обобщи:

— Това, че Бо си е падал по Арианрод, едва ли ни казва друго, освен че той е бил мъж с мераци, а тя е била секси.

— Може и така да е, но съществува вероятност другите две също да са били секси, а той говори само за едната. Пише също, че Арианрод го е поканила. Възможно е между тях да е имало нещо. Ние произлизаме от тях, там е работата. А трябва да се чукаш, за да заченеш. Може да не е толкова важно откъде идва всеки от нас, но има значение дали предшественикът на Бран и богинята — онази с келтското име — са спали заедно и Бран е техен потомък.

Дойл вдигна вежди и тя прие това за потвърждение на мислите си. И се върна към четенето.

Той имаше хубав глас, помисли си. Не би го нарекла точно славеев, но беше хубав и силен. Четеше добре, а не всеки умее да чете добре на глас.

Зачуди се колко ли книги е прочел. Навярно хиляди — каква бройка само! До нея седеше човек, който бе живял във времето на лоените свещи и конските каруци, а сега бе векът на лазерните технологии и космическите полети.

Щяха да са ѝ нужни десетилетия да изучи опита му, онова което бе видял и почувствал. Засега продължи да си води бележки, като следваше наблюденията и описанията на Боханън, докато той продължаваше на кон от брега през портокалови и лимонови горички — цветовете им изпълваха с ухание сладкия нощен въздух.

— Значи, действието се развива през пролетта — щом говори за цъфнали дървета.

— Това е при положение, че островът се подчинява на същите сезонни правила като нашия свят — изтъкна Дойл. — И се намира от тази страна на екватора.

— Имаш право. — Райли трябваше да признае, че логиката му е дяволски добра. — Но ако се придържаме към нашето географско разположение, към времето и мястото на Бо, това означава пролет. И островът изглежда добре поддържан. Бо говори за горички, широкия и сух път, осветен от факли. Пълнолуние, което също помага да се изчисли времето. Сребърният дворец — не е много ясно дали наистина е от сребро, или е поетично сравнение.

Тя продължаваше да записва подробностите, докато той четеше. Просторни градини, жени в свободни роби, музиката, носеща се през отворени врати и прозорци към широки тераси. Знамето на новата кралица — бял гълъб, литнал над синьо море — се вее от всяка кула.

Дойл бе стигнал до преддверието — великолепни гоблени, позлатени дървета в сребърни саксии, — когато остави книгата.

— Щом ще чета за интериорен дизайн, ми е нужна още една бира.

— Успея ли да опиша подробно острова и двореца на Саша, тя ще го нарисува. А това може да предизвика видение, което да ни отведе по-близо до целта.

Той довърши бирата си, остави я.

— Добра идея.

— Имам много.

— Така е. Някои са добри.

— Ако отидеш за бира, би ли ми донесъл вода? Миналия път аз се качих. И ми трябват десет.

— Десет какво?

— Минути. — Райли стана от масата, отиде до дивана край огъня, изтегна се на него. И заспа за секунди.

Дойл оцени тази ѝ способност — умение, което развива всеки боец. Да заспива по команда, навсякъде.

Остави я да спи, разходи се горе и реши, че в момента водата е най-добрият избор. Отвори бутилка и отпи, докато се насочваше към един от прозорците.

Сякаш нечий юмрук сграбчи сърцето му и го стисна безжалостно. Оттук се виждаше кладенецът — същият, от който беше носил вода безброй пъти в младостта си. Бран го бе запазил, направил го бе част от оформлението на градината. Градина, която майка му сигурно щеше да обикне.

Цветя, храсти, малки дървета, виещи се пътеки минаваха през мястото, което някога бе зеленчукова градина, а конюшните отдавна ги нямаше. Вероятно се бяха превърнали в руини още преди Бран да закупи земята.

Дойл се насили да погледне по-нататък, към надгробните камъни, и усети ново свиване на сърцето, когато видя, че Аника е коленичила до гроба на майка му и подрежда цветя и малки камъни.

Тя има най-прекрасното сърце на света, помисли си Дойл, най-доброто, което бе срещал. А той имаше пребогат опит с добротата, както и с бруталността. Аника се надигна, взе още цветя от кошницата си, подреди ги на гроба на баща му заедно със своите камъчета.

Правеше го за хора, които не бе виждала никога, показваше им уважението си.

А той още не ги беше посетил.

Там няма нищо освен прах, каза си Дойл, но със сърцето си усещаше, че не е така. Райли беше права. Символите имаха значение и той трябваше да отдаде нужното уважение на предците си.

Но сега се отдалечи от прозореца, заслиза по стълбите.

Загледа се продължително в Райли. Тя спеше, легнала по гръб, с глава върху една от скъпите възглавници, ръцете ѝ бяха скръстени на корема. На колана ѝ се виждаше кания с нож в нея.

Той си помисли, че ако шапката ѝ бе на главата, сигурно щеше да е килната върху лицето ѝ.

А то никак не беше лошо. Не бе като това на Аника, но колко жени можеха да се мерят с красотата ѝ? Райли имаше добра костна структура, която щеше да ѝ служи до дълбока старост — ако доживееше дотогава. Силна челюст, която можеше да поеме удар; широка уста, която винаги имаше какво да каже.

Дойл реши, че късата коса отива на лицето ѝ, макар да подозираше, че тя я подстригва със собствения си нож.

И той беше известен с този си обичай.

Припомни си първия път, когато я бе видял във вълча форма — онази вечер на Корфу, в разгара на битката. Шокът при вида ѝ, абсолютното ѝ великолепие, когато се взря в него с тези свои златисти очи. Очи, които бяха плакали, когато го беше помислила за мъртъв.

Беше забравил какво е да ридаят за него.

Не си беше позволявал да има жена за друго освен за най-основните си мъжки нужди в продължение на един-два живота. Гледайки сега Райли, която трудно можеше да се нарече негов тип, се зачуди защо точно тя го кара да изпитва тези нужди, че и нещо повече.

Сигурно защото бяха единствените двама от шестимата, които не ги бяха задоволили. Вероятно това беше простото обяснение.

После Райли отвори очи, погледна право в неговите и той осъзна, че въобще не е толкова просто.

— Случило ли се е нещо? — попита тя.

— Десетте ти минути изтекоха.

— Ясно.

Тя седна, протегна се и той можеше да се закълне, че в този жест разпозна вълка в нея. Когато Райли се изправи, Дойл остана където беше, препречвайки пътя ѝ.

— Пак те питам. Случило ли се е нещо?

— Не. Все забравям, че си ниска.

— Не съм ниска. Ти си по-висок.

— Ниска си — каза той равно и се отмести. — Ще ти отделя още час, после излизам да се разтъпча.

— Добре. Чудя се кой ли е дежурен по кухня.

— Пак ли си гладна?

— Това е заради промяната. Ускорен метаболизъм. Както и да е, още час и ще довършим дневника. Ти чете ли го, докато спах?

— Не.

— На бас на двайсетачка, че той ще чука богинята. Или тя него. Имам чувството, че тя ще е активната в случая.

Дойл си помисли за приповдигнатия, сладникав стил.

— Приемам баса. Едва ли една богиня би избрала Бо.

Той взе книгата; тя продължи да си води бележки.

Когато часът изтече, Райли протегна ръка с дланта нагоре.

— Плащай!

— Възможно е да е излъгал, за да се изфука. „Чуках богинята на луната в замъка на хълма.“

— Плащай!

Дойл неохотно измъкна двайсетачка от джоба си.

— Жалко, че не разполагаме с още дневници. Обзалагам се, че и сестричките ѝ са се позабавлявали добре по време на честванията. — Райли напъха банкнотата в джоба си. — Логично е. А ние водим началото си оттам, от онзи остров. Оттам е започнало родословното ни дърво. И цяло хилядолетие по-късно — според моите пресмятания — се озовахме отново тук. Успяхме да го направим заради родословното си дърво, благодарение на което всеки от нас притежава някаква дарба.

— Аз бях прокълнат. Това не е дарба.

— Съжалявам. — В гласа ѝ прозвучаха едновременно съчувствие и деловитост. — Съжалявам за онова, което се е случило на брат ти и на теб. Но ако се абстрахираме от емоциите, това, че си прокълнат с безсмъртие, е част от цялото. Всеки от нас притежава някакво специално качество, което ни превръща в специален екип.

Лицето му, очите му се втвърдиха и станаха студени. Гласът му прозвуча ледено:

— Нима твърдиш, че брат ми е трябвало да умре, за да бъда прокълнат?

Тя щеше да отговори на гнева му с гняв, ако не беше доловила вината и скръбта в гласа му.

— Не, не го твърдя и няма смисъл да се ядосваш. Казвам само, че дори да го беше спасил, пак щеше да бъдеш прокълнат. Ако вещицата не го беше подмамила, щеше да се случи по друг начин. Ти самият каза, че си търсел Нереза и звездите в продължение на стотици години. Без успех. Но се събра с нас и след два месеца вече имаме две от звездите, победихме я два пъти. Това е предопределение.

— И какъв е бил брат ми според твоите заключения? Пешка, която да примами офицера?

— Той ти е бил брат. — Тонът ѝ не издаваше никакви чувства. Продължи в същия дух: — Невъзможно е да се каже защо злото е избрало точно него. Но съм сигурна, че доброто е избрало теб, избрало е всички нас. За мен дневникът е поредното доказателство за това.

Макар да не отместваше очи от неговите, в които прозираше едва сдържана ярост, тя замълча за миг. Сега тонът ѝ стана по-мек:

— Аз съм последният човек, който би омаловажил семейните връзки. Те са всичко. Просто се опитвам да си представя голямата картина и да намеря логика в злото, за да продължим напред.

— Не виждам какво общо има логиката в случая! — Дойл отново се изправи. — Нуждая се от чист въздух!

След като той излезе, тя си пое дълбоко дъх.

— Просто се опитвам да бъда обективна — промърмори отчаяно, после събра бележките си и отиде да намери Саша и нещо за хапване.

Понеже всички се бяха пръснали в разни посоки, тя пое към кухнята, изрови продукти за сандвич.

Докато редуваше пуешкото филе с резени шунка и се чудеше какъв кашкавал да избере, влезе Саша — с нов график на домакинските задължения.

— Днес никой няма да е дежурен по кухня — осведоми я тя, — тъй като още се настаняваме. Теб съм те записала за утре, освен ако не поемем нанякъде.

— Става. Искаш ли сандвич?

Саша погледна към огромния сандвич, който си приготвяше Райли.

— Да, но по-малък. Бран прекара известно време в разговори със семейството си в Слайго и сега смята да поработи в кулата. Аника пожела да му помогне, а Сойер излезе да потърси най-подходящото място за разполагане на мишените.

Саша остави платнения график, едновременно артистично оформен и практичен, на един от первазите.

— Значи имаш малко време? — попита я Райли.

— Да, ако се нуждаеш от нещо.

— С Дойл успяхме да прочетем дневника. Водех си бележки. Предшественикът на Бран — малко е надут и досаден — го е направил с Арианрод.

— Какво е направил с… О! Ооо! — Второто възклицание на Саша бе многозначително.

— Точно така, правилно ме разбра.

— Значи е възможно Бран да е произлязъл от нея? В това има логика, нали?

— Именно. — Райли размаха пръст във въздуха с чувство на удовлетворение. — Онова, което премълчах пред Дойл, защото той го прие твърде лично, е, че имаме двама ирландци, които живеят на едно и също място — с разлика от неколкостотин години, но мястото е същото.

— Възможно е Дойл да е от същия род. — Като кимна, Саша включи чайника. — Логично, нали?

— Така е. Нека ти разкажа някои неща от дневника.

Докато го правеше, Саша си наряза ябълка, кашкавал, добави солени бисквити и се настани удобно с чая в ръка.

— Възможно е да се е случило край този бряг — заключи тя. — И островът и сега да е тук.

Записах някои подробности за начина, по който изглежда — имаше предостатъчно, ха—ха! Също и как изглежда дворецът, как изглеждат богините — и по-конкретно Арианрод. Ако успееш да ги нарисуваш по бележките ми…

— Може да получа и видение. Ще се опитам. А кралицата е била бебе, значи раждането ѝ е буквално събитие.

— Боханън първо е представил подаръка си — пойните птички — на богините, после се е представил на бебето кралица. — Райли запрелиства бележките си. — Хубаво момиченце, със златиста коса и очи като сини, дълбоки езера, гледащи умно. А на рамото ѝ, оголено, за да се вижда от всички — кралският знак. Звездата на съдбата.

— Още една звезда. Написал ли е нещо за родителите ѝ?

— Не, пише само за храната и виното, за богините, облеклото и кралицата. А двореца описва като излязъл от вълшебна приказка. Голям, сребърен, пълен с изящни предмети и красиво обзаведени стаи. Но също така говори за гъсти гори и един каменен кръг на друг хълм, където отишъл, за да изрази почитта си към мъртвите. Водопад и стръмна пътека, Дървото на живота.

— А Нереза?

— Клюки. Доста пикантни. — Райли отпи от бирата, намести се в стола си. — Първо, за нея няма покана. Тя живее в другия край на острова, прокудена е там, защото се е опитала да навреди на предишната кралица. Няма много подробности, но от нея са се боели и не са я обичали. Всички са я избягвали. В нощта, когато пристига на острова, нашият разказвач чува нещо, което прилича на буря. Отначало не ѝ обръща внимание, но бурята изглежда силна. Той става от леглото — следва подробно описание на покоите му — и поглежда навън. Вижда как някакъв залив сякаш се врязва в брега. Дълбок и черен, така го описва, а от едната му страна стоят трите богини. Бо усеща как някаква сила разтърсва света, белият пясък полита над залива. Когато нещата се уталожват, той вдига очи нагоре, следвайки погледа на богините, и вижда три нови звезди под луната. По-бляскави и по-красиви от всички звезди на небето и тъй нататък. Малко преди да съмне, Арианрод идва в стаята му, правят любов. Той остава там три дни и нощи и тя идва при него всяка вечер.

— За да зачене дете — полубог, полумагьосник — заключи Саша, докато Райли отхапваше голямо парче от сандвича.

Райли кимна, завъртя пръст във въздуха.

— Може да изглежда самодоволен и надут в дневника си, но сигурно е имал някакви качества, които тя е ценяла и искала. Когато си тръгва, Арианрод му дава пръстен с блестящ бял камък. Камъкът на Стъкления остров, така го нарича, и казва на нашия разказвач, че ще изпрати в неговия свят по-голям подарък, който един ден ще се върне при нея.

— Детето. Неговото потомство.

— И аз съм на това мнение, Саша.

— Трогателна история. Ще си взема скицника. Вече спри да вали — бих искала да се поразходя, да почувствам къде сме, къде е домът на Бран, после ще видя дали мога да скицирам нещо по бележките ти.

— А аз трябва да си разопаковам багажа и да уредя някои неща.

— Довечера ще готвя аз, Бран ще ми помага. Мислех да се пробвам да приготвя яхния „Гинес“. Ще гледам да я приготвя, преди да изгрее луната, за да можеш да хапнеш преди поста.

— Благодаря ти. Тръгни по пътеката, която си нарисувала — посъветва я Райли. — На лунна светлина изглежда фантастично.

Саша понечи да стане, но спря.

— Бран иска да се запозная със семейството му.

— Хубаво.

— Много е голямо. А аз… аз съм просто някаква американка, която изобщо не познават и която познава Бран едва от…

— Престани! — Райли размаха пръст във въздуха с пълна уста. — Спри да си създаваш проблеми. Ще се запознаеш с родителите му и тъй нататък! Нормално е да си малко притеснена, но, господи, Саша, та ти си боец! Биеш се с богове! В сравнение с това срещата с роднините му е фасулска работа.

— Знам, че трябва да се запозная с тях… искам да се запозная с тях — поправи се тя. — По някое време. Просто се страхувам да не оплескам нещата.

— Погледни Бран. Страхотен е, нали?

— О, много повече от това!

— И вероятно го е наследил от родителите си. Сигурно и те са страхотни. Така че отпусни се.

— Знам, че е глупаво да се безпокоя за подобно нещо. Има толкова по-важни неща, за които трябва да се тревожим.

— Човешко е — поправи я Райли. — Всички сме хора. С изключение на мен, три пъти месечно.

Саша се усмихна.

— Права си. Няма да се тревожа повече. Остави бележките си тук — ще видя какво мога да направя с тях след разходката.

— Разбира се. Ще бъда тук, в случай че имаш въпроси.

Дойл стигна до морския бряг, както бе правил като момче, и се заспуска по опасните скали към хлъзгавите тревни туфи. Момчето беше вярвало, че няма да падне. Мъжът знаеше, че ще оцелее, ако това се случи.

Каза си, че си струва да падне — и да изпита болката от умирането и възкресяването, — за да огледа пещерите, прорязали скалите. Въпреки че бе малко вероятно звездата да е толкова наблизо, не можеш да намериш нещо, ако не търсиш.

Но това беше само извинение знаеше прекрасно защо се спуска без въже или обезопасяващ колан: просто защото го беше правил като момче. Правил го беше тогава, правеше го и сега, опивайки се от острия вятър, гърления рев на морето, хлъзгавите хладни скали. Харесваше му да се прилепва като гущер високо над разбиващите се в скалите вълни, да предизвиква смъртта, да „вдишва“ живота, както вдишваше соления морски въздух.

Колко бе копнял за приключения като момче! Да се бие с разбойници или да бъде един от тях, да размахва меч от коня си срещу тираните, да поеме на пътешествие по море към някоя неоткрита земя.

Внимавай какво си пожелаваш, помисли си сега, спирайки върху една тясна козирка, за да се полюбува на разлюляната водна бездна отдолу.

Имал бе приключения, бил се беше с разбойници — понякога ставайки един от тях. Като войник бе участвал в толкова много войни, че му бяха втръснали. Плавал бе и беше летял — до обикновени и екзотични страни.

И Бог му бе свидетел, че се бе уморил до смърт от всичко това.

Но се беше захванал с тази мисия, и то векове преди някой от сегашните му другари да е бил роден. Щеше да я изкара докрай.

А после… изобщо не знаеше какво би правил после.

Спокоен живот известно време — само че той не беше устроен за такъв живот. Пътешествия? Но в света вече нямаше място, което да копнее да види. Можеше да се забавлява, като спи с жени, тъй като това желание винаги го изгаряше — но щом го задоволеше, го завладяваше скуката.

Каквото и да правеше, както и да го правеше, където и да го правеше, никога не можеше да се задържи повече от десетина години. Не можеше да създаде връзки, нито да ги загуби, защото след време хората забелязваха, че той си остава все така млад.

На онези, които си пожелаваха безсмъртие, би казал отново:Внимавайте какво си пожелавате.

Безсмислено е да размишлява над това, реши той. Съдбата му няма да се промени. Но бедата беше там, че щом тази мисия приключеше, щеше да се разотиде и компанията му. А тя, колкото и да не му се искаше, бе започнала да му се нрави.

Когато си част от армия, се сдобиваш с другари, при това истински. Но когато си част от това? Част от шестима души, които живеят и спят, и се хранят, и се бият и проливат кръвта си заедно, въпреки нищожните шансове за победа?

Те бяха едно семейство.

Всички те, въпреки уникалните си дарби, щяха да се подчинят на естествения процес. Щяха да остареят, да умрат.

Той нямаше да ги последва.

Но нямаше смисъл да размишлява над това, напомни си пак, докато избираше къде да стъпи върху козирката, която водеше към тесния вход на пещера — неговата пещера.

Някога тя бе тайното му скривалище — можеше да седи пред нея на същата тази козирка и да се отдава на мечтите си, без никой да знае къде е. Беше донесъл в нея прахан и огниво, и лоени свещи, сладкиши и медовина. Беше мечтал и бе дялкал фигурки с ножа си, намислял си беше желания, сърдил се беше на света, наблюдавал бе полета на морските птици.

Отворът му се стори по-малък, отколкото го помнеше, но не беше ли така с всичко? Момчето се бе промъквало вътре с лекота, мъжът трябваше да положи известни усилия.

Миризмата беше същата — влажна и прекрасна, — а заради ехото от рева на морето въздухът сякаш трептеше. За миг Дойл приклекна, притвори очи и се усмихна, пренесен назад към простичкото, невинно детство, когато бъдещето му беше пред него — цветно, пълно с храбри битки и подвизи.

Вместо късото парче свещ, той извади фенерче и лъчът му заигра из пещерата.

Беше почти толкова голяма, колкото я помнеше, отбеляза той, движейки се заднешком, докато успя да се изправи в цял ръст, но едва-едва. Ето я и малката издатина, където беше държал свещ. Наведе се и потърка с пръсти втвърдената восъчна локвичка. Ето ги и изгнилите останки от стария чул, който бе откраднал от конюшните. Някога миришеше на коне и това му харесваше.

Пещерата преминаваше в малка зала, която той бе избрал за своя съкровищница, тъй като чупка в стената я скриваше от отвора.

Там все още лежаха неговите детски съкровища, подобно на артефакти. Счупената чаша, която бе играла ролята на свещен Граал — уж принадлежал на крал Артур. Една очукана пръстена купа, пълна с камъчета и мидени черупки, няколко медни монети, стар връх на стрела — стар още навремето, парчета въже, ножът, който той бе използвал за дялкане — и с който бе издълбал името си в скалата.

Прокара пръстите си по името, което момчето бе изписало с толкова усилие:

Дойл Мак Клейрич

Отдолу се бе постарал да нарисува дракон, тъй като бе решил, че той ще е неговият символ.

— Ех! — въздъхна сега и се извърна.

Лъчът от фенерчето му освети плитката вдлъбнатина в стената и миниатюрния платнен вързоп.

След толкова време?

Той отиде до него, измъкна го и го разви. Вътре лежеше свирката, която бе издялкал старателно от кестеново дърво. Представял си беше, че тя е вълшебна и само той може да свири на нея — за да призовава дракона. Онзи, който той, естествено, бе спасил от сигурна смърт. Онзи, който бе станал негов приятел и другар в игрите.

О, ако можеше отново да е момче, помисли си той, с цялата онази вяра и всички онези мечти.

Допря свирката до устните си, постави пръсти върху дупките, изпробва я. За негово удоволствие и изненада, тя произведе доста добър звук. Може би малко тъжен в отекващата пещера, но добър.

Зави я отново в платното и я пъхна в джоба си, решавайки, че може да си позволи малко сантименталност.

Другото нека остане, помисли си. Един ден някое момче с приключенски дух може да намери съкровищата му и да се чуди на кого ли са принадлежали.

Покатери се обратно и остави зад себе си пещерата, спомените, морето.

Когато се прехвърли през стената, се сблъска със Сойер.

— Хей! Да не си слизал долу?

— Огледах наоколо.

Като побутна шапката си, Сойер се наведе, погледна към морето.

— Страшничко. И аз оглеждах наоколо — но на по-равен терен. Какво ще кажеш да разположим мишените ето там?

Дойл проследи посоката.

— Пред онези градини?

— Е, няма как да ги избегнем, освен ако не изберем гората. Бихме могли да го направим, но тук е по-закътано. Към къщата има много земя, но доколкото разбрах, хората могат да се разхождат из нея и някои го правят. Докато тук шумът от водата ще заглушава изстрелите.

— Прав си, по-закътано е, макар че Бран сигурно е добре познат в района и едва ли някой ще му създава проблеми. От другата страна на къщата има допълнително пространство, него можем да го използваме за физическото обучение. Но тук наистина е подходящо за тренировките с оръжие.

— Чудесно. Райли май ни е осигурила лодка и екипировки.

— Вече?

— Има контакти. А аз трябва да разуча картите, но вече огледах мястото и разположението му.

— За да можеш да ни върнеш пак тук, където и да отидем.

Сойер вдигна палец.

— Защо да се потим излишно? Чух също, че Саша рисува онова, което ти и Райли сте прочели в дневника, надявайки се да… — Той завъртя пръст във въздуха. — Не знам докъде е стигнала. Явно ти и аз отговаряме за военното обучение, тъй че след като мястото вече е избрано, можем да се захващаме със стрелбището.

— Първо ще пием по бира.

— Съгласен.

На Дойл му бе трудно да спори със Сойер за каквото и да било. Момъкът беше чаровен, хитър като лисица, верен до смърт и можеше да застреля комар в окото от двайсет метра.

Минаха през килера и влязоха в кухнята, ухаеща апетитно на онова, което Саша бъркаше в тенджерата, докато Райли я наблюдаваше.

— Леле! — Тъй като Сойер обичаше не само да яде, но и да готви, отиде при нея. — Какво е това?

— Яхния „Гинес“. Намерих няколко рецепти онлайн и сега експериментирам. Май ще се получи.

— Изглежда страхотно. Ние ще пием бира. Вие искате ли вино?

— Да, благодаря, май му дойде времето. Досега се опитвах да скицирам. Мисля обаче, че готвенето ще е по-успешно от…

Тя се обърна, видя, че Дойл взе скицника ѝ.

— Не знам дали изобщо съм успяла да уловя нещо, разполагам само с най-общи описания.

Когато той не каза нищо, тя го приближи, загледа се като него в една от рисунките ѝ на Арианрод.

— Не знам дали съм я нарисувала хубава — разказвачът я е намирал за такава. Не знам формата на лицето ѝ, нито дължината на косата и прическата ѝ, формата на очите. Просто разчитах на интуицията си.

— Това ли е твоята интуиция?

Болката в гласа му я накара да го изгледа разтревожено. Видя същата болка в очите му.

— Да. Какво има? Какво не е наред?

— Добре ли си, приятелю? — Сойер ги приближи, постави ръка върху лакътя на Дойл.

— Аз бях този, който прочете описанието на Боханън. Райли си водеше бележки, докато го правех. А ти си нарисувала богинята по този начин?

— Арианрод, да. Така си я представих. Просто… просто така я видях от бележките. Защо?

— Защото… си нарисувала майка ми. Това е лицето на мама.

5

.

Нагарчаща сладост. Нали този израз се използваше? — помисли си Дойл, докато се взираше в скицата. Противоположни емоции, които се смесват и преплитат, за да се превърнат в едно разтърсващо чувство.

Чак сега разбра какво е.

Когато с мъка отмести поглед и вдигна очи, видя, че останалите са го наобиколили. Сойер зад гърба му, жените от двете му страни.

Едва овладя инстинкта си да се измъкне.

— Няма да те питам дали си сигурен — каза внимателно Сойер, — ясно е, че си. Саша е нарисувала майка ти от описанието на Арианрод.

Поредната вътрешна битка — да задържи погледа на Райли, да запази самообладание.

— Все едно е позирала мама.

— Има и още рисунки. — Саша заобръща страниците. Арианрод в профил, в анфас, в цял ръст.

Той взе с усилие скицника, запрелиства го, сякаш това не означаваше нищо… лично. Но, господи, дори беглата усмивка в една от рисунките, същата, която казваше „Знам, че си си наумил нещо“, го накара да изтръпне.

Все едно майка му беше оживяла.

— Тя никога не се е обличала толкова… изискано и обикновено носеше косата си сплетена или вдигната на кок, но тук сигурно си я нарисувала като млада.

— А възможно ли е Саша да е проникнала в спомените на Дойл? Не нарочно — добави Сойер бързо. — Просто да ги е почувствала несъзнателно.

— Едва ли. Дойл не беше наблизо, когато рисувах скиците, използвах записките на Райли.

— Имам теория.

Дойл погледна към Райли.

— Естествено.

Преди тя да успее да заговори, влязоха Аника и Бран.

— Обичам да помагам в правенето на магии. Бих искала да… О, здравейте! — Доволната ѝ усмивка угасна, когато видя лицата на приятелите си. — Какво има? Трябва ли да се бием?

— Не, не сега, но е добре, че и шестимата сме тук. Можем да обсъдим всичко това още сега. — Саша подаде ръка на Бран. — Хайде да отидем в хола с камината.

— Готово, стига да има и бира. — Докато вземаше ръката ѝ, Бран погледна към скиците. — Какво е това? Да не си изровила някои стари снимки?

— Какво? Не, аз…

— Това е баба ми — майката на майка ми — едно към едно. Е, когато е била млада. — Докато посягаше към скицника, улови напрегнатия поглед на Дойл. — Какво става?

— Имаме неоспоримо доказателство на теорията ми — осведоми го Райли. — Баба ти, майката на Дойл… — Тя потупа с пръст рисунката. — Арианрод.

— Ясно. — Като кимна бавно, Бран отново се взря в скицата. — Май съм изпуснал доста.

— Толкова е красива! — Аника изви глава, за да вижда по-добре. — Майката на Дойл, бабата на Бран, а също и богиня? Не разбирам как е възможно.

— Възможно е, възможно е. — Сойер плъзна ръка около талията на Аника. — Хайде да ти сипя чаша вино, после ще отидем при останалите.

Когато се настаниха в хола, огрени от припукващия огън и с питиета в ръка, Райли остана права. Тя рядко бе изпълнявала ролята на учителка или лекторка — поне официално, — но когато го правеше, знаеше върху какво да наблегне.

— Преди да ви кажа заключенията си, искам да попитам Бран чел ли е дневника на своя предшественик?

— Разбира се. Вярно е, че описанията му са малко сладникави, но той дава полезна информация от първа ръка за новата кралица и какво е правил на острова. Така че дневникът му е поръсен и с малко пикантни подправки.

— Не разбирам.

— Метафора — каза Сойер на Аника. — Ще ти обясня по-късно.

— Тогава знаеш, че той е спал с Арианрод — и през трите нощи, докато е бил на острова.

— Е, дори боговете и магьосниците имат своите нужди, и освен това са празнували. Не виждам какво… О, ясно, разбира се. — Като се облегна назад и вдигна бирата си, той кимна към Дойл. — Тя е искала дете — вълшебно дете.

— Кръвната линия — обясни Райли. — Дете, което тя да може да изпрати един ден в Ирландия, за да я продължи. Потомците на това дете са се установили тук, други са емигрирали. Твоето семейство е в Слайго.

— Така е, по-голямата му част — съгласи се Бран. — А бабата на баба ми е била от Клеър — вещица от Килти. Не е далеч оттук, на един хвърлей разстояние. Така че всичко пасва много добре. Ти как мислиш? Братко?

Дойл се беше умислил над бирата си.

— Не знам в рода ми да е имало вещици. И не съм се родил безсмъртен.

Ако не се налагаше да го притисне, Райли щеше да съчувства на скръбта му, прокрадваща се през железния щит, който той издигаше около себе си.

— И не сте говорили край огъня за роднина, който е бил ясновидец или лечител, общувал с животните?

Той се размърда, хвърли ѝ раздразнен поглед.

— Винаги се говори за такива неща. Тук е Ирландия, така че…

— Приказките тръгват отнякъде. Както и да е, не би могъл да оспориш фактите. Саша е нарисувала Арианрод, а приликата с майка ти, с бабата на Бран е неоспорима. Ние сме свързани, и шестимата. Саша ни е свързала още докато е била в Щатите, рисувайки и съхранявайки видения, които не е искала да има. Всички се оказахме в Корфу по едно и също време. Събрахме се. Ти и Бран имате едни и същи корени, водещи началото си от вечерта на Трите звезди на Стъкления остров. Това се отнася за всички нас.

— Всички произхождаме от нея? — учуди се Аника.

— Има три богини. Едва ли са сложили всичките си яйца в една кошница, образно казано. Големи празненства, много магьосници, събрани на едно място. И вероятно сред тях е имало предостатъчно мъже, които са отговаряли на нуждите им. Шейпшифтъри, способни да се превърнат в други създания, пътешественици, морски хора.

— Арианрод е дошла при предшественика на Бран в нощта на Трите звезди, същата нощ, когато Нереза ги е проклела — продължи Райли. — Нощта, когато богините са осъзнали, че семената на — нека го наречем „злата съдба“ — са били посети. Затова са предприели стъпки да заченат и да създадат пазители. Шестима. Нас.

— Шестима, в чиито вени тече тяхната кръв — заключи Бран.

— Доста разредена — отбеляза Сойер, — но признавам, че звучи страхотно. Ние притежаваме божествена кръв… леле!

— Значи са ни използвали още тогава? — попита Дойл, докато обидата — неприкрита и силна — изместваше мъката му. — Съдбата ни е била определена? Решено е било брат ми да умре от болезнена смърт, преди още да се е превърнал в мъж, та аз да бъда прокълнат с безсмъртие?

— Не мисля така. — За да изпревари надигащия се в него гняв, Райли заговори бързо: — Не твърдя, че боговете не могат да бъдат жестоки, но също така не вярвам, че са уточнявали подробностите. Ти така или иначе щеше да се сблъскаш със сила, която да те промени. Саша е притежавала дарбата си цял живот, но в един момент се е озовала в Корфу. Същото се отнася и за мен — дори да бях избрала да пиша или преподавам, вместо да работя на терен… Ала ти си прав — каза след малко, — те са ни използвали. Дали са ни нещо от себе си и то ни е накарало да се съберем, да останем заедно, да рискуваме.

— И сигурно мислиш, че това ни е помогнало да победим и Нереза, нали? — Саша срещна погледа на Райли. — Мислиш го, но и аз си го мисля. Съжалявам, Дойл, иска ми се да можех или да бях почувствала кого рисувам, преди да погледнеш скицата. Щеше ми се да те бях подготвила по някакъв начин.

— Ти нямаш вина. Четох проклетите описания и не успях да събера две и две. — Сега той се питаше как така не бе прозрял нищо, ала нямаше връщане назад. — Не ми харесва идеята, че три богини са поставили началото на рода ми, за да осъществят някакви свои намерения.

— Можеш да им го кажеш, когато намерим острова. — Райли сви рамене. — Възможно е да ги срещнем, все пак са богини. Също така мисля, че ще намерим острова оттук, че е близо до този бряг, точно както е бил за общия праотец на Бран и Дойл.

— Мога да се гмурна в морето и да огледам. — Аника се сгуши до Сойер. — Сойер каза, че тази нощ ще ме свали долу, така че мога да огледам под водата.

— Можеш, но едва ли ще е толкова лесно.

— А и не му е дошло времето — обади се Саша. — Спокойно, не е видение, просто логика. Няма причина островът да ни се разкрие, докато не намерим и последната звезда.

— И аз съм на същото мнение. — Най-после Райли се отпусна в едно кресло, изтегна се. — Едва ли разполагаме с много време, преди да ни нападне Нереза, затова не бива да го губим.

— Тренировките започват утре, на разсъмване — обяви Дойл.

— Няма измъкване от теб! А аз уредих лодка и оборудване. Познаваш ли тези води, Аника?

— Не много добре, но ще плувам и ще се оглеждам. За пещери.

— Чудесно — Райли вдигна чашата си в знак на одобрение. — Значи, Аника разузнава, аз отговарям за екипировката, Бран работи по допълнителните магии.

— А Дойл и аз ще подготвим стрелбището — вметни Сойер.

— Аз пък ще довърша вечерята и ще порисувам още малко.

— Ще хапна от яхнията ти по-рано — каза ѝ Райли. — Няма да чакам до последния момент преди настъпването на промяната. Бран, има ли начин да направиш нещо на една от вратите, за да мога да се прибирам без ничия помощ?

— Да, трябваше сам да се сетя. Ще направя заклинание на вратата, която води към кухнята, така че трябва само да я доближиш.

— Благодаря ти. Ако няма какво повече да обсъждаме и не се нуждаете от мен, ще отида да потренирам във фитнеса.

— Нали чу, че започваме тренировки на разсъмване?

Райли се усмихна на Саша.

— Аз ще тренирам друго. Хей, защо не дойдеш с мен? Ще повдигаме малко тежести.

— Предпочитам да вдигам черпака.

— Аз ще дойда с теб! — Аника тутакси застана до нея. — Харесват ми огледалата в салона.

— Да, знам. Да вървим тогава.

— Какво ще вдигаме? — попита Аника, докато следваше Райли по петите.

— Бас държа, че ще превърне помпането на мускули в забава. — Сойер се усмихна подире ѝ, понечи да отпие от бирата си, улови погледа на Саша.

— Имам да свърша нещо, Дойл — реши изведнъж. — След малко се връщам за стрелбището.

— Трябва ми нов скицник. — Саша се изправи, излезе заедно с него от стаята. И остави Дойл и Бран сами.

— Баба ми е жива — поде Бран. — Изминава по пет километра всеки ден, в студ и пек, има котка на име Моргана, следи дядо да не пуши пури и всяка вечер си пийва уиски. Ще ми е много мъчно, когато си отиде от този свят.

Той замълча унесено.

— Семейството ми идва тук от време на време, присъстваше и на строежа на къщата. С баба заедно разглеждахме руините преди началото му. Каза ми: „Момче, добър избор си направил. Всички къщи познават любов и скръб, смях и сълзи. Но това място е пропито от тях. Почитай го дори когато вече е твое“.

— Ясновидка ли е?

— Не, не е. Магьосница, да, но не и ясновидка. Тя го е почувствала, почувствала е онова, което е тук, както го почувствах и аз. Кръвта зове. Твоят зов към мен. — Бран се наведе напред към приятеля, към брата. — Ти си изгубил семейството си, Дойл, някои от роднините си заради жестокост, други заради естествения ход на живота. Искам да знаеш, че все още имаш семейство.

— Независимо дали го искам или не?

Бран само се усмихна.

— Е, това е нещо, което не можем да избираме, нали така?

Дойл трябваше да признае, че се беше сближил с Бран по-бързо и по-лесно, отколкото с когото и да било от близкото си минало, а и от по-далечното. Нещо в него, помисли си сега, просто го бе привлякло.

Повикът на кръвта.

— Бях престанал да го искам. Да искам семейство — поясни Дойл. — Нарича се „оцеляване“. Въпреки цялата ти сила, Бран, ти не знаеш какво е да си виждал безброй изгреви и да си наясно, че за теб те ще продължат вечно, но няма да е така за хората, които имат значение за теб. Ако позволиш да имат значение.

— Не знам — съгласи се Бран. — Но знам какво има значение сега. Ние сме една кръв и преди да го узнаем, бяхме приятели. Поверих ти живота си и този на жената, която обичам. И отново ще ти се доверя. Няма по-силна връзка от тази.

Горчилката не се бе отмила.

— Те ме върнаха тук, боговете, съдбата.

— Но не си сам.

Като кимна бавно, Дойл срещна тъмните очи на Бран.

— Не, братко, не съм сам. За мен всичко започна тук. Може би пак тук ще го довършим.

Вечерта наближаваше и Райли си взе една купичка със супа в стаята. Изяде я, докато правеше още проучвания. През годините бе идвала много пъти на разкопки в Ирландия, и то тъкмо в тази част. Посещавала я бе и с родителите си като дете, по време на техните експедиции.

Знаеше, че има пещери — на сушата, в морето — и руини и каменни кръгове. Преди да прочете дневника, смяташе, че звездата е в Клеър или около него — но не изключваше и вероятността да е паднала в друга част на Ирландия.

Сега обаче бе сигурна, че звездата се намира в Клеър.

Огнената звезда беше в пещера под водата. Част от скала в подземна пещера. Тя бе призовала Саша.

Водната звезда — отново във водата, но този път от водата, чакаща Аника да открие статуята на богинята и да я разпознае по синия ѝ блясък.

Възможно бе моделът да се повтори и сега. Пещера в студените крайбрежни води на Атлантическия океан. Лед, студ. И това се връзваше.

Дали Ледената звезда щеше да пее или да ги призове като останалите звезди? Кой щеше да я чуе? Засега тя залагаше на Дойл. Бран също би могъл да е избраният, но Дойл имаше по-дълбоки корени тук.

Тя щеше да го наглежда, за всеки случай.

Аника щеше да разузнае в морето — както може да го направи само една русалка. А през това време тя ще се порови по своя начин — в книгите, интернет, картите.

В най-лошия случай така ще започнат елиминирането. Ако Саша получи видение, което да им даде някаква насока, трохички, които да следват — толкова по-добре, но според Райли нищо не бе в състояние да замени проучванията и произхождащите от тях действия.

Тя се загуби в тях, но този път — за да не се съблича в последния момент преди промяната — нагласи алармата на телефона си да звъни десет минути преди залез.

Когато тя я предупреди, Райли изключи лаптопа си, затвори книгите си, отвори вратата на терасата.

Не видя нищо и никого. Когато можеше да избира, винаги предпочиташе да претърпи промяната в уединение. Не просто от скромност — макар че и това имаше значение, а защото тя беше нещо лично.

Нейно рождено право, нейната дарба. Сега Райли знаеше, че тя има връзка с трите богини. Би могла да напише научно изследване по темата, помисли си, докато се събличаше, и да го изпрати на съвета. Възможно бе някой да има късче информация по темата. Информация, която да помогне на мисията им.

Вече гола, тя седна на пода пред огъня, докато слънцето се скриваше на запад, над това студено атлантическо море.

Райли почувства как в нея се натрупват напрежението, задъхването, неизбежността. Приливи на сила, първите намеци за болка. Сама, на сигурно място, тя им се отдаде, погълна ги, прие ги.

Костите започнаха да се разместват, да се разтягат. Болка, напрежение и особен вид радост.

Гръбнакът ѝ се изви, тя застана на четири крака, докато тъмната кожа покриваше плътта ѝ. Подуши нощта, огъня, дима, собствената си пот.

И с нощта дойде неудържимият триумф.

Вълк съм!

Звярът в жената тържествуваше.

Дива и свободна, тя се втурна през отворената врата, скочи над перилата в хладния нощен въздух, в проблясващия мрак.

И се приземи в градината, тялото ѝ потръпваше от изключителната енергия. Отметна назад глава и нададе вой към небето, полетя към гъстите сенки на гората.

Би могла да тича в продължение на километри и често го правеше през първия час. Надушваше елени, зайци, катерици, всеки мирис се открояваше и беше ясен като фотография. Дори когато прегладнееше, не ловуваше, не се хранеше. Вълкът постеше.

Тя гледаше да е близо до дърветата, като инстинктивно сменяше посоката, щом уловеше мириса на хора и изгорели газове, чуеше ръмженето на кола на пътя. Нищо че всички щяха да видят само един вълк — а мнозина биха го сметнали за голямо куче.

Ликаните не бяха като излезли от филми на ужасите, не се разхождаха наоколо с космати крака, стряскащи муцуни и луди очи, готови да разкъсат гърлата на нахалните човеци.

Харесваше попкултурата, но повечето филми и книги за върколаци я караха да побеснява.

Каквито и да бяха корените на този фолклор, ликаните отдавна се бяха цивилизовали и следваха строги правила. Всеки, който нарушеше свещения им кодекс, подлежеше на наказание.

Най-после тя забави ход, неистовата енергия бе изразходвана от скоростта, и сега можеше да се наслаждава на нощта. Докато вървеше, изучаваше района. Може би гората криеше тайни или следи.

Обади се бухал, ниско и продължително, другар за през нощта. Докато гледаше нагоре, тя видя как очите му проблясват към нея. Над дърветата луната се носеше пълна и бяла по небето. Тя можеше да тича и да разглежда гората с часове, но се съмваше рано, а ѝ беше нужна почивка преди това. Помисли си за семейството си, за глутницата си, толкова далеч оттук, и усети голяма празнина. Миризмите им, звуците им, съкровената връзка помежду им.

През дърветата зърна проблясващи светлини, улови миризмата на дим от торф, на рози. Всички вече би трябвало да спят, помисли си, и все пак бяха оставили осветлението включено заради нея. Не беше необходимо, разбира се, но ѝ стана драго.

Тя хвърли поглед назад, изкушавайки се да потича още малко, да види как бухалът се спуска над пътеката, разперил широко криле на лунната светлина. Това я теглеше, също като нощта. Замалко да се обърне и да се втурне назад, но улови някакъв мирис.

Той също я затегли.

Затова тя пое по края на гората и погледна през сенките към мястото, където Дойл стоеше в семейното си гробище.

Вятърът подухваше само колкото да развее дългия му шлифер, докато той стоеше, неподвижен като статуя, в просмукващата се синя лунна светлина. Косата му, тъмна като нощта, се спускаше нехайно около лицето, грапаво заради наболата неколкодневна брада.

Във вълчата си форма, с изострените си сетива, тя почувства силното влечение, което иначе успяваше да потуши. Представи си ръцете му върху себе си, нейните върху него, плетеница от пламнали тела, отдаващи се на животинска страст, просто на дива животинска страст, за да задоволят нуждите си.

Докато си го мислеше, усети как тези нужди впиват нокти в нея.

Потрепери леко, шокирана, ядосана на силата им, на своята неспособност да ги пропъди.

Все пак щеше да потича още, реши тя, но преди да помръдне, той се извърна рязко, мечът на гърба му се озова в ръката му с бързо проблясване на метала. Очите му срещнаха нейните. Нейните, напрегнати, уловиха смущението му, а после и раздразнението, преди той да успее да се овладее.

— Имаш късмет, че не нося арбалета! Можех да ти изпратя една стрела! — Той свали меча, но не го върна в ножницата. — Мислех, че вече си се прибрала. Един след полунощ е.

Сякаш имаха вечерен час.

— Бран направи магия на вратата, така че можеш да влизаш без чужда помощ. А понеже ти не се сети сама, Саша отвори вратата на спалнята ти и затвори вратите към балкона.

Дойл искаше тя да си върви — Райли го виждаше ясно — и тя би предпочела да му даде каквото иска, тъй като и тя желаеше същото. Но той изглеждаше непоносимо сам, с този проблясващ меч в ръката и семейство, заровено под краката му.

Тя приближи към него през надгробните плочи, по неравната трева.

— Не си търся компания — промърмори той, но тя просто застана до него и се загледа в гроба. Надгробният камък беше обрасъл в лишеи, красиви като цветята под него.

Аоифе Мак Клейрич

— Майка ми — каза Дойл, когато тя седна до него. — Върнах се и останах, докато тя почина. Баща ми, който сега лежи до нея, почина две години преди нея. Но аз не бях тук, когато тя го загуби.

Той отново потъна в мълчание, най-сетне пъхна меча си обратно в ножницата.

— Добре че в момента не можеш да спориш с мен. — Дойл повдигна вежди, когато тя извърна глава, изгледа го хладно. — Винаги го правиш, при всяка възможност. Нали виждаш, беше на шейсет и три, когато почина. Добра възраст за онова време за жена, която е родила седем деца. Надживя три от тях, а всяко, което напусна този свят преди нея, остави празнота в сърцето ѝ. Но тя беше силна, моята майка. Силна жена… И красива — добави след малко. — Ти сама видя от рисунката на Саша. Но не този неин образ нося в сърцето си през цялото това време, а друг — на възрастна и болна жена, готова да се пресели в отвъдното. Не знам дали е добре, че той е заменил образа ѝ като млада, жизнена и красива. Какво значение има всъщност?

Тя се облегна леко на него в знак на съчувствие. Без да мисли, той постави ръка върху главата ѝ. И тя му позволи.

— Вярвам, че има и друг живот. След всичко, което съм видял, нямам друг избор, освен да го вярвам. И за мен е истински ад да знам, че не мога да го достигна. Но това, че те са го достигнали, ми помага донякъде. Или понякога. По̀ ми е лесно да не мисля за тези неща, но днес…

Той замълча за миг, въздъхна.

— Забелязваш ли как Аника е подредила цветята и камъчетата върху всеки гроб. На маминия ги е оформила като сърце. Голям щастливец е Сойер! Цял живот ще се радва на нейната нежност и доброта. Аника дойде тук, за да изрази уважението си, да покаже, че роднините ми не са забравени. Как бих могъл да не дойда и аз и да застана тук, макар да знам, че тях ги няма?

Дойл сведе очи, взря се за миг в ръката си, после бързо я вдигна от главата ѝ, пъхна я в джоба си.

— Трябва да поспим. Утре сутринта ви чака яка тренировка. — Когато тя изсумтя, той ѝ се усмихна едва-едва. — Ще го приема като предизвикателство.

Тръгна си с нея, прибраха се заедно в къщата, изключиха осветлението в кухнята, докато минаваха през нея.

Той пое по задните стълби безшумно като вълка.

Тя зави към стаята си, хвърли му последен поглед, преди да бутне вратата, за да я затвори.

Дойл влезе в своята стая, чудейки се защо бе казал толкова много, защо се бе чувствал длъжен да го каже. И защо сега му беше по-леко на сърцето.

В стаята си отвори вратите към нощния мрак, запали огъня повече заради удоволствието да има такъв, отколкото за да се сгрее. Подпря меча си до леглото, за да му е подръка, а до него постави арбалета и колчана със стрели.

Не очакваше проблеми тази нощ, но вярваше непоклатимо в необходимостта винаги да е подготвен за неочакваното.

Съблече се, угаси осветлението. На светлината от луната и огъня легна в леглото, позволи на мислите си да закръжат в главата му. Но тъй като те се насочиха към вълка и жената в него, той ги пропъди, както се гаси лампа. И по войнишки си нареди да заспи.

Често сънуваше. Понякога сънищата му го връщаха назад към детството, понякога към войни или — което беше по-приятно — жени. Но виденията, които се прокрадваха в съня му, го изгаряха. Бърлогата на вещицата, кръвта на брат му, ужасната болка от проклятието, което сякаш бе прогорило вътрешностите му.

Бойни полета, осеяни с мъртъвци, доста от тях покосени от собствената му ръка. Вонята на война, винаги една и съща, независимо от века, оръжията, мястото. Воня на кръв, смърт и страх. Първата жена, която си бе позволил да обикне, умираща в ръцете му, и мъртвороденото дете, заради което си беше отишла. Втората жена, с която бе рискувал век по-късно, остаряваща и огорчена, че той е все така млад.

Умирането, болката от него. Възкръсването, болката от него.

Нереза, преследването ѝ около света, през времето. Участието в битки с петимата, на които бе започнал да се доверява. Още кръв, още страх. Голям кураж.

Съскането на меча, мъртвешката песен на стрелите, свистенето на куршумите. Писъкът на създанията, изровени от ада на зъл бог.

Вълкът, невъзможно красив, с очи като горещо уиски.

Жената, блестяща и смела, с остър ум и бързи реакции.

Тези нейни очи — караха го да се чуди.

Вълкът се сгуши до него, другар в нощта. Топъл, мек, накара го да изпита странен покой. Зората изгря в кървавочервено и златисто и засенчи луната с цветове и светлина. Вълкът нададе кратък вой.

И се промени. Плът и крайници, гърди и устни. Превърна се в жена, стегнатото ѝ дисциплинирано тяло се притискаше голо към неговото. Долови уханието на гора върху кожата ѝ, копнеж в очите ѝ.

Когато се претърколи, за да легне отгоре ѝ, тя се засмя. Когато впи устни в нейните, тя изръмжа, заби нокти в гърба му. Той загали гърдите ѝ, твърди и съвършени, гладки като коприна под грапавите му длани. Усети вкуса на гора, на диво животно в устата си.

Тя изви тяло подканящо, силните ѝ крака го обгърнаха. Той го направи, проникна мощно, бързо, дълбоко в стегнатата мокрота, докато тези нейни очи — на вълк, на жена — го гледаха. Докара и нея, и себе си почти до лудост. Обладаваше я безмилостно, докато…

Събуди се в тъмното, твърд като желязо и сам.

Изруга, нейният аромат — на диво животно и гора — продължи да го преследва още известно време.

Последното, от което се нуждаеше, бе секс с жена, която през повечето време го вбесява. До приключването на тази мисия той трябваше да се съсредоточи изцяло върху звездите, върху унищожаването на Нереза, върху оцеляването на петимата, които се биеха редом до него.

Щом това бъде направено, той ще намери жена за неусложнен, неангажиращ секс, която охотно да преспи с него. А след това…

Не му трябваше да мисли толкова надалеч.

Неспокоен, раздразнен — нямаше да я сънува, ако не беше дошла при него на гробището, — той се претърколи от леглото.

Подушваше зората, видя я как приближава в изсветляващия мрак. Гол отиде до отворената врата и излезе на терасата, за да подиша свеж влажен въздух.

Съвсем лекият шум го накара да се завърти рязко, готов да скочи за меча си. На своята тераса и с лице към морето стоеше Саша до триножника си, облякла една от ризите на Бран върху тънката си нощница. Бран, само по джинси, стоеше зад нея, а светлината от стаята им ги осветяваше.

На нея Дойл видя напрегнатото изражение върху лицето на Саша, докато тя рисуваше с въглен в скицника.

Бран погледна към него, изви глава.

— По-добре си сложи панталони — провикна се. — Май ще започнем деня с видения.

— Ще събудя останалите.

Дойл се облече бързо и след леко колебание взе меча си, преди да излезе. Почука отсечено на вратата на Райли, спомни си, че слънцето всеки момент ще изгрее — и просто бутна вратата.

Вълкът стоеше пред почти угасналия огън в камината и трепереше. Нададе ниско, предупредително ръмжене.

— Спести си го! — сопна ѝ се Дойл. — Заради Саша е. Не, добре е — добави, когато вълкът се приготви да изхвърчи от стаята. — Рисува. Бран е с нея. Тя…

Той спря, когато вълкът отметна назад глава и нададе протяжен вой. Очите му останаха свирепи, впити в неговите, мятащи гневни искри. Но отдолу прозираше безпомощност, която го накара да отстъпи. Макар да му се искаше да присъства на впечатляващата ѝ трансформация, той затвори вратата, прояви такт.

Чу виенето, болката и триумфа, докато се отдалечаваше бързо, за да събуди останалите.

6

.

Дойл реши, че няма смисъл да чака останалите, и отиде право в големия апартамент в кулата. Френските прозорци на елегантната му дневна, от които се излизаше на терасата, бяха отворени.

Бран му хвърли бърз поглед.

— Събуди се минути преди ти да се появиш отвън. Каза, че се нуждае от статива си. Едва успях да я наметна — знаеш колко е студено, — преди да слезе долу и да започне да рисува.

Той направи знак на Дойл да приближи, отведе го при една маса на терасата. Дойл разгледа скиците с въглен на воднистата светлина. Видя още една на Арианрод, сега във военно облекло, с меч на бедрото. Другите сигурно бяха Селена и Луна. Едната — мургава красавица, също облечена за битка и въоръжена с лък, другата — прекрасна като слънчев изгрев, с гълъб на рамото и меч в ръката. В мургавата той разпозна нещо от сестрите си — най-голямата и най-малката — почувства познатото бодване в сърцето. А в другата разпозна брат си — миловидното му лице, добрите му очи.

Отстъпи назад, когато чу Сойер и Аника да влизат.

— Тя каза ли нещо? — Сойер, все още с разрошена от съня коса, отиде да надникне през рамото на Саша.

— Изцяло е погълната от рисуването — промърмори Бран, — както сам виждаш.

Сойер приближи масата заедно с Аника.

— О! — Аника сплете пръсти. — Това е мама! Искам да кажа, така изглежда мама.

— Бива си я! — възкликна Сойер. — А ти приличаш на другата.

— Така ли?

— В очите. Имаш същите очи като русата. Която всъщност прилича много на баба ми — или на снимките ѝ като млада, които съм виждал. Била е много секси.

— Тогава баба ти и майка ми са близначки — обади се Райли зад Сойер. — Бих казала, че теорията ми се потвърди окончателно. Всеки един от нас — защото, когато Саша свърши, сигурно и тя ще разпознае някой свой роднина и рисунките — произхожда от някоя от тях.

— Мисля, че има и нещо повече.

Райли погледна към Дойл.

— В смисъл?

— Това би могло да е рисунка на две от сестрите ми макар че приликата им с Арианрод не е толкова силно изразена, колкото при мама и бабата на Бран. Ами тази, която напомня на ваша близка, твоята и на Сойер? Това е моят брат Фейлим.

— Интересно. Трябва хубаво да ги огледаме, на по-силна светлина, когато Саша свърши. — И да видим дали няма смесване на гените.

— Какво? — Сойер се почеса по главата. — Значи, всички сме братовчеди.

— Като се има предвид, че фамилното дърво е на около хиляда години да, мисля, че гените ни са се смесили.

— Толкова е хубаво! — Аника прегърна Райли, после Дойл. — Сега вече сме истинско семейство!

— Ние сме от една кръв — заговори Саша, докато на изток небето се обливаше в светлина. — Заченати и родени на Стъкления остров, кърмени и отгледани от майки, от богове, и изпратени от един свят в друг. Заченати заедно със звездите, родени заедно с луната, дарени и дадени. Откъдето са поети от ветровете на Фортуна, събрани заедно, кръв от кръвта, хилядолетие плюс две от падането… Звездата чака. Ледената звезда, замръзнала във времето и на мястото си. Денят ѝ ще дойде, когато световете застинат за пет удара на сърцето. Ще видите огън, ще усетите вода, ще се борите с лед, ще заемете мястото им, когато Дървото на живота разцъфти отново.

Потънала във видението, Саша вдигна ръка към източното небе.

— А тя чака, изнемощяла и зъзнеща, за нея се грижи създанието ѝ. Тя чака и събира тъмни сили, за да удари сърцето, ума, тялото. Този свят ще бъде разтърсен от яростта ѝ. Търсете миналото, отворете сърцето си.

Саша свали ръка, притисна я към сърцето си.

— Следвайте пътеката ѝ. Нейната светлина е ваша светлина. Тя чака. Световете чакат. Тя чака. Влезте в миналото и ги върнете у дома.

Саша свали ръце, олюля се.

— Добре съм — каза, когато Бран я прегърна. — Но може да поседна за минутка.

— Студена си. По дяволите! Тя е в теб! Аника, в мокрия бар има вода.

— Мокрият бар?

— Аз ще я донеса. — Райли се втурна вътре, отвори малкия охладител в задната част на дъгообразния бар, докато Бран почти пренесе на ръце Саша до един фотьойл пред буйния огън, който запали.

Аника взе дебела декоративна възглавница от един диван, подпъхна я под краката на Саша.

— Благодаря. Добре съм, наистина. Просто видението не ме оставяше на мира, ставаше все по-силно и по-силно, и след това изведнъж спря. — Тя взе водата, отпи от нея. — Бих убила за чаша кафе. Защо не отидем да… О! — Когато в ръката на Бран се появи масивна чаша, Саша се усмихна, докосна бузата му и гласът ѝ се разтопи от любов. — Бран, недей да изглеждаш толкова разтревожен. Добре съм.

— Ръцете ти са студени. — Той ги уви около чашата.

— Случи се мигновено.Трябвашеда уловя образите. Кълна се, че чувах гласовете на богините в главата си, казваха ми да ви ги покажа. Видях ги толкова ясно, както виждам вас. И… дори имах чувството, че ако се протегна, ще ги докосна.

Тя отпи от кафето, въздъхна дълбоко.

— Майка ти, нали така каза, Ани, брюнетката с лъка.

— Толкова прилича на нея… Много е красива.

— А моята баба — на близките на Бран и Дойл. Не я познавах — майката на мама, — когато е била млада. Всъщност едва я познавам. Но съм сигурна. Богинята е Селена, ясновидката, която е създала Огнената звезда, за да дари новата кралица с прозрение и мъдрост. Най-близката връзка на Райли и Сойер е Луна — гълъбица и меч — Водната звезда, която дарила кралицата със сърце и състрадателна душа. А последната е Арианрод, воинът, нейният подарък е храброст.

— А в нас шестимата има по малко от всяка от тях — заключи Райли.

— Да. Те са избрали мъж, заченали са дете, обичали са го, възпитали са го и са го изпратили на шестнайсетия му рожден ден от техния свят в нашия. Почувствах тъгата им.

Аника коленичи, отпусна глава в скута на Саша.

— Мама плака, когато тръгнах, за да дойда при вас. Беше горда, но плака. Сигурно е трудно да изпратиш син или дъщеря надалеч.

— Така е било и с богините и оттогава те са можели само да наблюдават. И досега могат само да наблюдават и да се надяват. Трудно е да се обясни, но ние сме техни деца. Те така ни чувстват. Ние сме тяхната надежда, това, което са започнали през онази нощ.

— А последната рисунка?

Саша погледна Дойл.

— Кошмар.

Райли пристъпи навън, взе скицника, внесе го вътре.

— Изглежда, ще стане доста напечено.

Като се засмя кисело, Саша погледна скицата. Всички те стояха между къщата и скалите, въоръжени в тъмната нощ, докато Нереза яздеше огнената буря. От небето се сипеха пламъци, изпепеляваха земята, дърветата, разцепваха земята и тя зейваше, а отвътре изригваше още огън. Изгаряше дори крилатите ѝ твари, които се спускаха и размахваха нокти срещу шестимата.

На своя звяр Нереза мяташе огнени копия, а косата ѝ, бяла с черни нишки, се развяваше зад нея. Красотата ѝ изглеждаше особено, като бляскав скъпоценен камък, покрит с плесен.

Плесента беше нейната лудост.

— Не мога да кажа кога ще се появи, но ще дойде. Тя иска звездите, копнее за тях, и все пак ще ги унищожи, дори ако така загуби шансовете си да се добере до тях. Когато дойде, то ще е само за да ни изпепели.

— Мога да поработя върху това.

Всички очи се преместиха към Бран, който погали Саша по косата.

— Най-малкото бих могъл да започна. Следващата огнена буря ще е по-мощна и по-яростна от онази в Капри. Но предупреденият е въоръжен, както се казва в една латинска сентенция.

— Оценявам оптимизма ти — обади се Райли. — Ала дори пещерите могат да изгарят. Поне така казва историята.

— Което означава, че измисляме защити, щитове и заклинания тъкмо срещу това. А тъй като този огън няма да е от обикновените, ще е нужно много мощно заклинание. Ще поработя по въпроса.

Той се наведе, целуна Саша по главата.

— Май сега е ред на Сойер да готви.

— След тренировката — каза равно Дойл. — Първо тренираме, после ядем. С едно изключение — продължи, преди Райли да възрази. — Райли има нужда от „гориво“. Не се бави — обърна се той към нея, после отново погледна скицата. — Чака ни много работа.

За да не се бави, Райли си направи енергийно смути — и добави към него няколко сурови яйца. Не беше най-вкусното и със сигурност не за това копнееше небцето ѝ — ала щеше да свърши работа.

Той вече бе започнал да ги разгрява — разтягане, леко бягане, — когато тя излезе. Оглеждайки ги отстрани за миг, доби различна перспектива за екипа си. Саша изглеждаше изтощена — обяснимо, — но не се предаваше. Аника — хммм, Аника си беше Аника, смехът ѝ ехтеше, докато правеше клековете и изнасяше единия крак напред. А Бран и Сойер? Двамата бяха в отлична форма в началото на мисията и сега продължаваха да спортуват с удоволствие.

Ами Дойл? Макар да ѝ се струваше малко непохватен, успяваше да накара всички да тренират здраво.

Тя се присъедини към тях, също решена да тренира здраво. Бълващи огън пукнатини в земята, сипещи се от небето пламъци и една много ядосана богиня с психични отклонения — каква по-добра мотивация от това.

Калистениката бе последвана от няколко километра бягане и Райли хубавичко се изпоти. Не се оплака, когато Дойл им нареди да отидат във фитнеса. Каза си, че досега само е загрявала. Той ги раздели на групи. Свободни тежести, вдигане на щанга от лежанка, набирания.

— Колко можеш да вдигнеш?

— До седемдесет килограма.

Той я изгледа невярващо.

— Това е повече, отколкото тежиш.

— Мога да ги вдигна.

Той постави първите тежести.

— Давай да те видя.

Тя се приготви, регулира дишането си, започна да вдига. В края мускулите ѝ горяха, а потта ѝ се лееше като река. Но успя да вдигне седемдесет килограма.

— Не е зле. Избърши се, пийни малко вода. Твой ред е, русокоске.

— Наистина ли очакваш да го направя?

— По-силна си, отколкото мислиш. — Но той смени тежестите с четиридесет и пет килограмови. — Пробвай с тези. За начало три опита. Почивка, после още три.

Докато пиеше вода на големи глътки, Райли гледаше как Саша се бори с тежестите — стискаше зъби и напрягаше цялата си воля, но вече определено имаше повече мускули, отколкото преди два месеца.

— Още три.

— Голям гадняр си, Дойл!

— Остават ти още три.

Тя ги направи, отпусна отмаляло ръце.

— Свършихме ли?

— Добра работа. Няколко упражнения за разтягане и тичай под душа.

— Слава тебе, господи! — Саша се смъкна от пейката, седна на пода.

Райли ѝ занесе бутилка вода, седна до нея.

— Имаш голям напредък. На Корфу нямаше да можеш да вдигнеш толкова дори веднъж.

— Не съм го и искала. Никога. Предпочитам йога, може би малко пилатес.

— Вършат работа, но не и в нашия случай. По-късно ще направим и някое и друго премятане с Аника.

— Да, да. Остави ме първо да си поема дъх.

Райли заби пръст в бицепсите на Саша.

— Добре изглеждат. Ти направи мускули, момиче!

Саша облегна глава на рамото на Райли.

— Благодаря. Макар че с удоволствие бих сменила тренировката с два часа сън, последван от галон кафе. Но ти благодаря.

— Хайде, ставай! — Райли се надигна, подаде ѝ ръка. — Отиваме да си вземем душ, а след това ще пием и кафе.

Когато тя отми изминалата нощ и тренировката под душа, „изкопа“ тениска и дочен панталон и нахлузи любимите си гуменки, смутито вече беше далечен спомен. Нуждаеше се от храна, и то от много храна. Колкото до кафето — би могла да изпие цяла кофа.

Подуши аромата му, докато слизаше бързо по задните стълби, следвайки песента на сирената. Сойер бъркаше нещо в огромна купа, Аника правеше същото, но в по-малка.

Райли изгледа намръщено Сойер.

— Мислех, че вече си сготвил.

— Трябваше да си взема душ.

— Сексът под душа е много хубав — каза Аника с нехайна усмивка. — Но отнема време.

— Страхотно. А аз да умирам от глад, така ли?

Тя си сипа кафе в голяма чаша.

— Палачинки, бекон, наденички, парфе с йогурт и горски плодове. — Сойер се обърна към печката. — Ако наредиш масата, ще ядеш по-бързо.

Райли взе чинии, мислейки си, че ако Аника слагаше масата, щеше да прибави множество красиви детайли към традиционната подредба. Тя обаче се интересуваше повече от бекона.

Щом Сойер прехвърли част от тигана в платото, тя тутакси си взе парче, запремята го в дланите си, за да го охлади. Първата хапка изгори езика ѝ, но си струваше.

А когато той изсипа една палачинка в чинията, тя я зави на руло като бурито, захапа я. Преди останалите да влязат, вече бе успяла да позасити глада си.

Бран огледа масата и трите вази на нея. Аника бе сложила по една роза във всяка от тях — бяла, червена, жълта, украсила бе вазите с бели салфетки, на „кръста“ им бе завързала панделки, добавила бе дървен шиш за меч.

— Трите богини.

— Помислих си, че е хубаво да са с нас на масата.

Бран се усмихна широко на Аника.

— Храната наистина е достойна за богове.

Тъй като Райли я намираше напълно достойна за себе си, седна и напълни догоре чинията си.

— Пак ще поработя в библиотеката в кулата. Възможно ли е там да открия нещо конкретно за звездите или острова?

— Истината е, че не съм чел почти нищо, но мога да те насоча. Книгите са на различни езици — обясни Бран. — Ще ти ги покажа след закуската.

— Тренировка с оръжията по обяд. — Сойер опита от палачинките и остана доволен.

— С удоволствие — отвърна Райли. — Днес аз ще приготвям обяда. Ще ядете сандвичи.

— След това ще упражняваме ръкопашния бой. — Дойл се взря с подозрение в красиво изглеждащото парфе.

— Вкусно е — увери го Аника, загреба от него с лъжицата. — Сойер каза, че е здравословно. Аз го направих.

Слабостта му към нея не му остави друг избор, освен да опита парфето.

— Вкусно е — усмихна ѝ се той, макар да си помисли, че едва ли би страдал, ако никога повече не опита йогурт в безсмъртния си живот.

— Смятам да поработя върху защитата и нападението — обяви Бран. — Ще правя магии в кулата, така че ще съм наблизо, ако имате нужда от мен.

— Аз ще се заема с картите — каза Сойер, — за да съм готов да ви отведа навсякъде с вълшебния си компас.

— Двете с Аника можем да помогнем на Бран или на Райли и Сойер, ако се наложи. — Саша погледна към графика, който бе изготвила. — Аника е дежурна по прането.

— Обичам прането! Забавно ми е да сгъвам дрехите и мирише хубаво.

— Твое е! — усмихна се Саша. — Тъй като къщата е много голяма, за всеки съм определила по една част за чистене. — Тя вдигна вежди към Дойл. — Отборният дух ще е по-висок, ако живеем и работим в спретната къща.

— Не съм казал нищо.

— На глас — поправи го тя. — И да знаеш, че днес отговаряш за вечерята.

Той изсумтя, хвърли бърз поглед към Бран.

— Знаеш ли къде наблизо продават пица?

— Май ще се наложи да идеш чак до Енис. Може да има и по-близо, но в момента не се сещам.

— Тогава отивам в Енис. И бездруго вече ме сърби да покарам мотора.

— Село ли е? С магазини? — Аника едва не подскочи от стола си. — Може ли да дойда с теб? Харесва ми да се возя на мотора.

Райли не скри снизходителната си усмивка и това усили желанието на Дойл да яхне мотоциклета.

— Ще те взема след закуска. — Той харесваше компанията на Аника и искрената наслада, която тя изпитваше от возенето с него. — Но ако ще ходим чак до Енис, и Сойер трябва да дойде. Имаме нужда от муниции.

— Тогава ти трябва Райли. — Сойер посегна към кафеника и пропусна раздразнените погледи на Дойл и Райли

— Тя е тази с връзките. Аз направих списък — продължи той. — Ще ви го дам. Не знам как си с връзките тук, но имаме отлични позиции за стрелба отвътре. Стига да разполагаме с пушки с оптичен мерник.

— Кулите. — Обмисляйки думите му, Райли кимна. Добро оръжие с голям обхват, добър стрелец — да, това щеше да е преимущество. — Ти как си с пушките, Точно око?

— Не съм зле. А ти?

— И аз не съм зле. Ще се обадя тук-там.

След закуска тя прелисти няколко от книгите, които Бран ѝ даде. Реши, че първо ще поработи с написаните на английски, после ще се захване с книгата на латински — можеше да се окаже забавно. И да завърши с двете на келтски, тъй като ѝ бе най-малко познат. Приготви лаптопа, таблетите, извади телефона си. Започна да се обажда.

След четирийсет минути Дойл я изненада с появата си. Беше решила, че той ще си измисля всякакви занимания, само и само да се измъкне от работата в библиотеката. С телефон до ухото, тя извади една от книгите от купчинката, побутна я по масата към него.

— Няма проблем — каза в телефона. — Но искам да ги погледна, да ги изпробвам. — Тя стана, разходи се до прозореца и се върна, докато слушаше. — Съгласна. Имам списък с мунициите. Ако можеш да ни снабдиш, ще искам отстъпка за количество. — Тя се засмя. — Не питай и няма да го чуеш, Лиам. Разбира се, изчакай.

Тя измъкна списъка на Сойер от джоба си, зачете го на глас. Завъртя очи към тавана, вдигна водата, отпи.

— Както казах, ние сме нещо като клуб и си организираме турнир. Говори с Шон. Той ще гарантира за мен. Няма две мнения, но и другите по веригата не са стока. Както казах, работих с него в Мийт, а също и преди три години в Бурен. Свържи се с него и ме уведоми. Да, на този номер. До скоро.

Тя затвори телефона, въздъхна шумно.

— След два часа ще получа потвърждение за мунициите.

— Познат търговец на оръжия?

— Не точно, но този Лиам има връзки с хора, които търгуват с определен вид стоки.

— И не го познаваш?

— Не лично. Той е братовчед на бившата приятелка на един мой колега. Колегата ми, бившата му и братовчедът си останали приятели и моят колега е запознал бившата си със сегашния ѝ съпруг, от когото има две деца, а братовчедът е кръстник на по-голямото. Колегата ми и братовчеда ловуват заедно един-два пъти в годината. Братовчедът има и страничен бизнес, само кеш, върти го от плевнята си, която е само на двайсетина километра от Енис. Ако сделката се уреди, ще можем да си купим пица, оръжия и муниции само с едно ходене.

Но не и с мотоциклета му, помисли си разочаровано Дойл. Което означаваше, че ще вземат колата на Бран.

— Аз ще карам — заяви.

— Защо ти? Аз познавам пътищата по-добре.

— Нима?

— Да, защото бях тук през последните десет години и съм била консултант на проекта за Крагъноуен, покрай който ще минем на път за плевнята.

— Тогава ти ще си навигаторът, но аз ще карам.

— Можем да се сменяме.

— Не.

— Значи предпочиташ…

Той не удостои думите ѝ с отговор, просто продължи да чете.

— Не виждам каква е ползата от тази история. Става дума за четири сестри — в Ирландия, — които трябва да пазят бебето кралица. Трите са добри, а четвъртата е подмамена от зъл дух, който с обещания за власт и вечна красота я настройва срещу сестрите ѝ.

— Има полза — възрази Райли. — Това са корените.

— Много са оплетени. Пише, че трите добри сестри скрили бебето в стъклен замък на невидим остров и отлетели към луната, превърнали се в звезди. Но в яростта си четвъртата сестра ги сваля от небето, дъра-бъра… Едната пада като светкавица, изпепелява земята с огън, другата предизвика буря в морето, третата покрива земята с лед на север.

— Не е толкова далече.

Той ѝ отправи бърз поглед, изпълнен едновременно с раздразнение и безпомощност.

— Достатъчно далече е, при положение че кралицата която явно расте бързо — трябва да лети от невидимия остров на крилат кон, за да се бие със злата сестра, да я победи и да я превърне в камък.

— Ако погледнеш отвъд вероятната хипербола, ще откриеш корените. Нереза се материализира от каменна колона в онази пещера в Корфу.

Дойл остави книгата настрана.

— Знаеш колко съм живял, а още не съм срещал крилат кон.

— Бас държа, че не си попадал и на куче с три глави, а ето че го видя.

Той не можеше да оспори думите ѝ. И въпреки това:

— Прилича ми на приказка на Братя Грим, при това по-лоша версия.

— Преразказът винаги е по-лоша или разкрасена версия — изтъкна Райли. — Затова трябва да изровиш корените. Четири сестри. — Тя вдигна четири пръста. — Четири богини. He за първи път чувам или чета за това, че са били сестри. Възможно е. Невидим стъклен остров, който изчезва и се появява когато си пожелае. Три звезди — огън, вода, лед.

— Книгата не дава нова информация.

Ах, тези лаици, помисли си тя с известно съжаление.

— Не още. Може и да е досадно да четеш ред по ред, Дойл, но само така ще намериш нещо пропуснато и недогледано. Има и по-лоши неща от седенето в удобен фотьойл в библиотека и четенето на книги.

— Малко секс и насилие и няма да е толкова досадно.

— Продължавай да четеш. Може да извадиш късмет. — Телефонът ѝ иззвъня и тя се усмихна на екранчето. — Бас ловя, че уредихме оръжието. Здрасти, Лиам — каза тя и отново се приближи до прозореца, докато уговаряше сделката.

Тъй като явно се справяше добре, Дойл се върна към книгата. Слава богу, тази конкретна история бе доста кратка. Макар кралицата да побеждаваше злата сестра, загубата на другите сестри, на звездите я бе натъжила. Пишеше, че се върнала на острова и заживяла в доброволно изгнание, докато една пророчица, една сирена и един воин не извадили звездите от гробовете им, за да заблестят отново.

Той придърпа бележника на Райли, надраска няколко реда.

Запрелиства книгата, за да види дали има и друга история, която се отнася до звездите, но я остави, когато влезе Сойер.

— Може ли да използвам другата половина на масата? Искам да прегледам картите в библиотеката.

— Няма проблем. Всъщност аз ще работя с теб, оставям книгите на Гуин.

— Това не е всичко, което можеш да оставиш на Гуин.

Райли се усмихна самодоволно, докато прибираше телефона си. — Току-що осигурих всички муниции от твоя списък, Точно око.

— И подводните патрони ли?

— Да, и тях също. Уредих и два рюгера АР-556, заедно с две дузини пълнители с по трийсет патрона.

— Никога не съм стрелял с този модел — призна Сойер.

— И аз. Споразумяхме се да сключим сделката, след като разгледам и изпробвам всичко. Но влязох в Гугъл, докато той говореше, и ги видях — струват ми се подходящи. С Дойл можем да ги вземем заедно с мунициите, да се отклоним за пицата и въпросът е решен.

— Освен ако не искаш да отидеш ти — обади се Дойл. Ако изпратеше Сойер с Райли, щеше да си спести шофирането с нея.

— Бих искал, но няма начин да убедя Аника да не идва. — В очите на Сойер, сиви като мъгла, се четяха едновременно опасение и обич. — Ще я изгубим в магазините на Енис.

— Забрави. Отиваме и се връщаме. Добре че изтеглих още малко пари от банкомата в Капри, иначе сега нямаше да ми стигнат. — Райли провери часа. — Ще поработя тук до обед.

— Аз пък ще разгледам картите със Сойер — каза ѝ Дойл.

— Добре. — Тя седна, взря се смръщено в надрасканата бележка на Дойл. — Какво е това за някаква ясновидка, сирена и воин?

— Според приказката, над която ме накара да се бъхтя, кралицата сама се оттегля на своя остров, докато тримата намерят звездите и те засияят отново.

— Винаги има корени — промърмори Райли и взе книгата.

И щастливо се отдаде на четене.