Стъкленият остров

7.

След като си докара няколко синини от ръкопашния бой — Саша се беше разгорещила, — Райли метна малка раница през рамо и пое към колата на Бран.

Предпочиташе да кара, вместо да се вози, и не разбираше как някой би могъл да избере второто. Но Дойл пръв бе поискал да шофира и като човек, който държеше на справедливостта, тя се качи на седалката до него, готова да се отпусне.

В Ирландия имаше прекрасни пейзажи, а когато шофираш — поне както го правеше тя, — нямаш възможност да им се насладиш.

Когато Дойл седна зад волана, тя реши да се държи дружелюбно.

— Жалко, че не можем да използваме мотоциклета. Как беше разходката с Ани?

Той даде на заден, обърна и пое по неравната алея към пътя.

— На осем километра встрани от маршрута ни имаше село с няколко магазина. Още се чудя как тя успя да ме накара да се отклоня.

— Има хубав бюст.

— Тя е жена на друг мъж.

— Която има хубав бюст. И много чар. — Тя се размърда, за да се намести по-добре.

— Ти май пострада по време на ръкопашния бой.

— Саша става все по-добра. Не биваше да се отбранявам толкова.

— Бран можеше да се погрижи за синините ти.

— Не получиш ли няколко синини, не си се бил.

Природата тук беше красива, помисли си тя. Неопитомена и сурова, дори с плавните линии на зелените хълмове и стадата пасящи овце. Усещаше се нещо диво, някакво безвремие, което ѝ допадаше.

Фермерът в нивата със своя трактор — нима неговите предшественици не бяха обработвали същата тази нива с рало и кон? Ами простото изкуство на онези огради? Нима камъните за тях не са били изкопани в същите тези ниви от ръцете на хора, сега заровени в гробищата?

Ако човек се абстрахираше от асфалтирания път, от колите и пръснатите наоколо модерни къщи, нямаше да има голяма разлика в природата от времето, когато Дойл бе живял тук. И това беше нещо, помисли си тя, което той със сигурност усеща.

Над тях небето се беше променило от нежносиньо в мрачно и облачно. Известно време караха на дъжд, после отново стана сухо.

— Най-голямото изобретение или откритие?

Дойл едва се сдържа да не я изгледа ядосано.

— Какво?

— Кое според теб е най-важното изобретение или откритие — като се има предвид това, което си видял за три века?

— Не ми се участва във викторини.

— Не е викторина, а въпрос. Интересува ме твоето мнение.

Той предпочиташе мълчанието, но вече я познаваше и знаеше, че няма да го остави на мира.

— Електричеството, защото то отвори вратата към следващи открития.

— Да, голям скок. Аз бих посочила огъня — за откритие. Но за технология — безспорно електричеството.

— Ако се върнеш в зората на времето — което е доста преди моето, — ще избереш изобретяването на обикновените оръдия на труда, колелото.

— Откриването на солта и ползата от нея — добави тя. — Билките, тухлите, дяланият камък, кладенците и акведуктите. Ти ходил ли си на училище? Сигурно ще искаш да направиш ляв завой на следващото кръстовище.

Той мълчаливо направи завоя.

— Трудно е за някой с моята работа да не проявява любопитство към човек, който е живял в няколко епохи. Това е всичко.

— Ходил съм.

— Чудех се дали, предвид многото време и възможностите, с които разполагаш, би искал да продължиш образованието си.

— Уча, когато нещо ме заинтригува.

— Аха. — Пътят стана по-тесен и криволичещ. Тя харесваше този вид пътища, бързите завои, живите плетове, неясното проблясване на градинка в предния двор. — Езици. Имаш дарба за езици.

— Търсех звездите по-дълго, отколкото си живяла ти. По-дълго, отколкото е живяла баба ти. И за целта пътувах. А пътуването е по-пълноценно, ако говориш езика.

— Така е. На следващото кръстовище — надясно. Защо избра меча? Ти си добър стрелец.

— Ако ще убивам някого, предпочитам да го гледам в очите. А и — продължи той след пауза — това ми помага да помня кой съм. Лесно е да забравиш.

— Съмнявам се, че можеш да забравиш.

Той не искаше да пита,нарочноне беше питал. Но сега не можеше да се сдържи.

— Защо дойде на гробището снощи?

— Бях тръгнала да се връщам и те видях. Уважавам мъртвите и онова, което са били, което са правили, начина, по който са живели, и какво са оставили подире си. Ти каза, че те не са тук. Прав си, така е. Но и грешиш.

— Хем съм прав, хем греша?

— Те са продължили напред, превърнали са се в нещо друго, преродили са се. Аз така си представям нещата. Но все още са тук, защото ти си тук. Защото земята, на която са живели, на която са работили, където са съградили дом и живот, е тук.

Докато говореше, Райли не откъсваше очи от пейзажа, защото чувстваше, че така ще му е по-лесно.

— В гората има дървета, които са се издигали там, когато те са били живи, и още са там… Този проект, Крагъноуен, на който бях консултант… Не е далеч оттук. Както и Дайсът 0’Дей, и двете места са прекрасни. В Ирландия има безброй възхитителни места, защото страната уважава историята си и своите предшественици. Затова човек може да ги почувства тук, докато други места в света са пусти — там всеки се е вторачил в бъдещето и не му пука какво е било някога.

Тя посочи с ръка.

— Това е мястото. Голяма бяла плевня, стара жълта къща… о, и много голямо кафяво куче!

— Не ми казвай, че не можеш да се справиш с едно куче!

— Досега не бях срещала такова. Разбира се, че ще се справя с него — а също и с Лиам и сделката.

Дойл сви по дългата чакълена алея. Къщата бе разположена доста навътре, а плевнята беше още по-отдалечена. Кучето нададе серия от гърлени, предупредителни излайвания, но Райли скочи от колата и го изгледа продължително, докато то я приближаваше бавно.

— Разкарай се, великане!

— Голям е, но не е опасен. — Мъжът, който излезе от плевнята, носеше туидена шапка, от която се подаваше гъста стоманеносива коса, мършавото му тяло бе облечено в торбеста жилетка и джинси. Ухили им се с ръце на тесните бедра, явно се забавляваше.

Райли реши да му влезе в тона, също се ухили, след което направи знак на кучето.

— Ела да ме подушиш, приятел.

Опашката на кучето се завъртя — две бавни поклащания. Пристъпи към нея, подуши краката ѝ, оранжевите ѝ гуменки и накрая я близна по ръката, подпряна на хълбока ѝ.

— Гледай ти! — Лиам ги приближи. — Това е нещо ново. Вярно е, че не напада, докато не му кажа, но не обича да се сприятелява с непознати.

— Кучетата ме харесват. — След като беше укротила животното, Райли се наведе и бързо и енергично го погали.

— Как се казва?

— Това е нашият Рори. А твоето куче пазач, което те придружава в този прекрасен следобед? То има ли си име?

— Това е Дойл, част от екипа ми. — Тя подаде ръка на Лиам.

— Радвам се да се запознаем, доктор Райли Гуин. Общият ни приятел Шон е впечатлен от твоя ум и деловитост. А ти, Дойл… — Той замълча очаквателно, докато подаваше ръка на Дойл.

— Макклиъри.

— Макклиъри, значи? Първият мъж на майка ми се е казвал Джеймс Макклиъри, загубила го във Втората световна. Оставил я вдовица с бебе в корема — моя брат Джими. Три години по-късно се омъжила за моя баща, но сме роднини с Макклиъри. Ти имаш ли роднини тук, Дойл Макклиъри?

— Възможно е.

Мъжът размаха дълъг костелив пръст.

— Долавям клеърски акцент под този на янкито.

— Смесена порода, също като твоя Рори, но с корени в Голуей и Кери.

— Установил съм, че смесената порода е по-умна и по-издръжлива. Колко дълго смятате да останете в Ирландия?

Тъй като познаваше нуждата на селяните от разговор, Райли остана с ръка, подпряна на хълбока, докато кучето се галеше дружелюбно в крака ѝ.

— Трудно е да се каже, но тук ни харесва. Ние сме на крайбрежието, отседнали сме при приятел. Бран Килиан.

Веждите на Лиам се повдигнаха рязко.

— Приятели с Килиан, значи? Интересен момък — май беше магьосник. Доста слухове се носят наоколо.

— За негово удоволствие.

— Чудесно местенце имал на скалите, така съм чувал, построил го върху земята на Макклиъри. Ти имаш ли нещо общо с него, Дойл?

— Възможно е.

— Дойл не е запален по фамилната история като мен — каза непринудено Райли. — Ти си O’Дий, старо, знатно име. Вероятно роднините на баща ти са живели в Клеър, може би в селата, които носят твоето име. Дайсът O’Дий, Тули O’Дий. Старото име е билоO’Deaghaidhи означава „търсещ“, вероятно заради великите мъже в клана ви. Загубили сте много земя по време на бунтовете през седемнайсети век.

— Прав е бил Шон, когато ми каза, че си учена глава. — В бледосините очи на Лиам заблестяха игриви пламъчета. — Майка ми е Кенеди по баща.

Добре, помисли си Райли, изпитът продължава.

— Кенеди е поанглийченият вариант на Синайд. „Син“ означава „глава“, „айд“ се превежда като „мрачен“ или „с шлем“. Синайд е бил племенник на крал Бриан Бору. В Аналите на четиримата господари от дванайсети век се споменава О Синайд, лорд на Типъреъри.

Тя се усмихна.

— Произхождаш от знатен род, Лиам.

Той се засмя.

— А на теб ти сече пипето, доктор Райли. Сега, предполагам, ще искате да се заловите за работа — хайде да отидем в плевнята да видим какво имам за вас.

Плевнята миришеше на сено, като всяка плевня. Вътре имаше земеделски сечива и оборудване, стар очукан трактор, няколко отделения за животни. Хладилник, който сигурно бе произведен през 50-те години на миналия век и съдържаше бира и закуски, предположи Райли.

Неравният циментов под водеше към малък подреден арсенал в задната част на плевнята. Къси пушки, ловджийски пушки, пистолети и револвери стояха в два големи оръжейни сейфа. Муниции, при това много, бяха струпани върху метални рафтове. Върху дълга работна маса имаше инструменти за правене на патрони със сачмен заряд.

— Собствено производство?

Лиам се усмихна на Райли.

— Това ми е хоби. Но вие се интересувате от друго. — Той извади един рюгер от сейфа, понечи да го даде на Дойл, но Райли го взе първа. Провери дали е зареден — беше празен, — претегли теглото му на ръка, прицели се към страничната стена.

— Не ми е работа да се бъркам — обади се Лиам, — но това е тежко оръжие за жена с твоя ръст.

— В бара в Мозамбик имаше един пияница, който бе решил, че може да ме опипа безнаказано. — Тя наведе оръжието надолу, предложи го на Дойл. — Когато му счупих ръката, вече не мислеше така. Може ли да видя другата?

— Мозамбик — промърмори Лиам, подсмихна се и ѝ подаде втората пушка.

— Не съм стреляла с този модел. Бих искала да го изпробвам.

— Ще постъпиш глупаво, ако не го направиш. — Лиам взе два пълнителя от рафта. — Но отвън зад плевнята, ако не възразяваш. — Той им предложи тапи за ушите. — Жената пече нещо в кухнята. Изчакайте само да ѝ изпратя есемес, за да я предупредя, че ще стреляме.

Отидоха зад плевнята, откъдето започваха ниви и каменни огради и имаше два дорести коня, които пасяха на ливадата.

— Красиви са — каза Райли.

— Те са моята гордост и радост. Не се безпокойте, свикнали са на шума, също като моя Рори. Любител съм на скийт стрелбата³, стрелям и по хартиени мишени.

Той посочи към чисто нови кръгли мишени, забодени на дървени дъски, които бяха подпрени върху дебели купи сено.

— Знаете, че тези пушки имат доста голям обхват, но ако искате, мога да приближа мишените.

— Достатъчно близко са. — Около петдесетина метра, прецени тя. Когато се наложеше да използват пушките в истински бой, метрите сигурно щяха да са повече. Но сега това разстояние вършеше работа.

Тя напъха пълнителя в пушката, вдигна я, зае позиция, прицели се. Очакваше силен откат и оръжието не я разочарова. Не улучи центъра само с три сантиметра.

— Браво! — похвали я Лиам, изненадан приятно.

Райли отново зае позиция, стреля, улучи центъра.

— Сега е по-добре — промърмори и направи впечатляваща серия от пет попадения.

— Бърза е — кимна одобрително. — Харесва ми приклада, съпротивлението на спусъка. Точна е и не е прекалено тежка. — Тя погледна към Дойл. — Твой ред е.

Той направи като Райли, зареди втората пушка, стреля. Улучи външната част на първия бял кръг, вкара един куршум вътре, успя да направи прилична серия, макар и не толкова стегната и точна като нейната.

— Става. — Дойл извади пълнителя.

— Виждам, че сте добри, затова ще ви дам и калъфи. Нещо друго, което да ви покажа за вашия… турнир?

— Пушките са достатъчни — заедно с мунициите, за които говорихме.

— Голям турнир ще да е. — Но Лиам не каза нищо повече и сделката бе сключена.

Натовариха мунициите и пушките в платнените им калъфи в задната част на колата на Бран, покриха ги с одеяло, преди да кажат довиждане на Лиам и кучето.

Райли отново се настани на мястото до шофьора.

— Добре стреляш с пушка, но се отклоняваш леко наляво.

Понеже знаеше, че е права, Дойл не възрази.

— Ти откъде измъкна тази информация за имената?

— От главата си — усмихна се тя. — Просто освежих знанията си, преди да тръгнем, за всеки случай. Кенеди? Това е лесно. А и когато чета за нещо, го запомням. Е, запомням достатъчно. Интересното е, че Лиам е роднина с Макклиъри. Възможно е двамата да имате кръвна връзка.

— Чисто съвпадение.

— Ще ти се да го вярваш, но знаеш, че не е така. Тук много неща са свързани с теб, Дойл. Земята, мястото, където е построена къщата, Арианрод. Нашата ясновидка намира Огнената звезда, русалката — Водната. Ти си воинът, който размахва меч, Дойл. Обзалагам се, че ти си определен за Ледената звезда. И ако Нереза стигне до същото заключение, най-безмилостно ще атакува теб.

— Нека.

— Ще я победим. Винаги довършвам започнатото. Кълна се, че ще ѝ покажа най-тъмната си страна. Но мога да разчета знаците, следя виденията на ясновидката ни, затова най-вероятно си ти. Нереза ще я довърши меч — така казва пророчицата.

— Ако съм аз, това ще е най-голямото удоволствие в живота ми. А съм имал доста.

— Така ли? — Тя се премести на седалката, за да е по-близо до него. — Значи, в твоя безсмъртен свят не цари само мрак?

— Голяма драка си, Райли.

— Имам медал. Истина е — каза тя, когато той я изгледа недоумяващо. — Сребърен диск с гравиран на него надпис „драка“. Един мой професор ми го даде. Носех го на церемонията по завършването. Работих с професора на едни разкопки пет-шест години по-късно и накрая прекарахме една нощ заедно.

— Само една?

Тя сви рамене.

— Нямаше чувства, и от двете страни. Решихме, че сме били привлечени от ума си. Щура работа. — Тя насочи пръст към него. — Най-щурото ти сексуално преживяване?

— Не.

— Хайде де! — подкани го тя с лек, кокетлив смях. — Спала съм с мозъка на моя професор по антропология в палатка в Масатлан. Можеш ли да ме биеш?

Досмеша го и едва се сдържа да не прихне.

— Добре, да видим. Веднъж спах с жена, която работеше в пътуващ цирк. Ходеше по въже.

— И кое му е щурото?

— Беше луда, твърдеше, че е змия, която е приела човешка форма, за да се размножи.

— Хммм. Кой век?

— Ъъъ… — Той трябваше да помисли малко. — Деветнайсети, началото на деветнайсети, ако това има значение.

— Просто съм любопитна. Ти с коя нейна част спа? Имам предвид — като мозъка на моя професор?

— Беше безстрашна.

— Значи си падаш по безстрашни, макар и луди жени. Спри тук.

— Защо?

— Спри — повтори тя.

Мърморейки, той зави към подобието на банкет.

— Ако ти се пишка, ще бъдем в Енис…

— Виждаш ли онази птица? — прекъсна го тя. — На пътния знак?

— Да, обикновен гарван.

— Не е гарван и е седмият, който забелязах от плевнята насам.

— Прилича ми на обикновен гарван. — Но докато гледаше към птицата, която седеше и ги наблюдаваше, той усети как космите на врата му настръхнаха. — В Клеър е пълно с гарвани.

— Не е гарван — повтори тя и слезе от колата.

Когато Дойл я видя да вади пистолета изпод тениската си, я последва бързо.

— Нали няма да застреляш птицата само защото… — Докато го изричаше, птицата изпищя, полетя право към тях. Райли я застреля във въздуха и тя се превърна в пепел.

— Не е гарван — повтори, извъртя се рязко, застреля още две птици, които ги нападнаха в гръб.

— Убеди ме.

— Слава богу! — Тя изчака, като се оглеждаше, но други не се появиха. — Разузнавачи. Сигурно Нереза се е окопитила. — След като прибра пистолета в калъфа, Райли се върна до колата.

Дойл я хвана за ръката.

— Как разбра какви са? И аз имам очи, но не видях нищо.

— Вълкът е част от мен, все едно дали е пълнолуние или не. Вълкът познава кога един гарван не е такъв. — Тя зачака за миг, облегна се на каросерията на колата, огледа близкото поле, където сред надгробни камъни и руините на нещо, което според нея приличаше на малък параклис, пасяха овце.

Тишината наоколо беше величествена, като изоставена катедрала.

— Не се ли питаш кой е построил това и защо? Кой се е молил тук, на кого се е молил?

— Всъщност не. — Но дребнавата му лъжа заседна в гърлото му. — Да — поправи се, — от време на време, когато мина през някое място. Ти си права, че човек може да почувства какво е било преди. На някои места, в някои времена.

— Особено бойните полета. Бил ли си в Кълодин?

— Да, през 1746 година.

Тя се отдели от колата с блеснали очи и го стисна за лакътя.

— Шестнайсети април? Бил си там? На самата битка? О, трябва да ми разкажеш за това!

— Беше кървава и жестока, мъжете крещяха от болка. Като във всяка битка.

— Да, но… — Тя се спря. Той не обичаше да разказва военни истории, избягваше ги. — Поне ми кажи на коя страна си бил…

— Загубихме.

— Бил си в армията на якобитите⁴. — Тя се загледа в него, безкрайно очарована. — Пленен или убит?

— Пленен и обесен, и преживяването не беше приятно.

— Мога да се обзаложа. Ти…

Когато Дойл се отдръпна и заобиколи колата, тя реши да изостави войните, преди той окончателно да се е затворил в себе си.

— Най-важният социален напредък? — попита, когато се качи в колата.

— Не съм мислил за това.

— Но живееш сред хора.

— Опитвам се да не го правя.

— Социално-политическите движения, независимо дали предизвикват революции или са резултат от тях, формират миналото, настоящето и бъдещето. Магна харта, Елизабетинското религиозно споразумение, Хартата за правата на човека, Прокламацията на еманципацията. Новият курс. Можем да се върнем чак до…

Дойл я сграбчи за раменете и я повдигна от седалката. Движението му, напълно неочаквано, я накара да залитне към него. Той впи устни в нейните, преди тя да успее да реагира.

Реакцията ѝ беше първична, тъй като устата му беше гореща, настойчива и разпали едва сдържания ѝ копнеж. Устните му бяха грапави; такива бяха и ръцете му.

И това ѝ хареса.

Той бе премахнал задръжките си, призна си го, но сега имаше нещо, което желаеше. Нейния вкус в устата си, освобождаване на сексуалното напрежение, макар това да предизвика още глад. Знаел беше, просто беше знаел, че тя ще откликне, че няма да се отдръпне. Че ще го обгърне в този свой аромат на диво, на пръст.

Сграбчи я за косата, нейната небрежно подстригана, секси коса, и се отдаде на желанието.

Накрая я пусна на мястото ѝ, също толкова рязко, колкото когато я бе издърпал оттам.

Тя можеше да се закълне, че вътрешностите ѝ горят, но успя да овладее гласа си.

— Хммм, това беше интересно.

— Просто ми се прииска, а ти влоши нещата, понеже не млъкваше.

— В моите среди интелектуалното любопитство не е недостатък. — Леко обидена, тя го смушка. — Как да не задаваш въпроси, когато седиш до тристагодишен мъж.

— Другите от екипа не ми досаждат като теб.

— Ако този друг беше Аника, щеше да решиш, че е очарователно. И кой би могъл да те вини? Колкото до Сойер, той умее да научава деликатно каквото му трябва. Бран пък никога не би ти задал директен въпрос. Саша няма нужда да пита, а и когато го прави, при нея изглежда някак — знам ли — майчински.

Внезапно тя млъкна, отвори прозореца и като се надигна, свали с един изстрел черната, вторачена в тях птица от пътния знак, на който бе кацнала.

Остави доволна пистолета, затвори прозореца и се отпусна на седалката.

— Какво следва сега?

Нима беше чудно, че си падаше по нея?

— Отиваме за пица.

— Звучи чудесно.

По-добре да се преструва, че нищо не се е случило. Това си каза Дойл. Пристигнаха в селото в блажено мълчание, защото Райли бе извадила телефона си и беше започнала да търси разни неща в него.

Дойл маневрираше с известно усилие из тесните улички, задръстени от трафик, с тротоарите, които гъмжаха от пешеходци.

Предположи, че туристите го намират за очарователно — кръчмите, магазините, боядисаните стени, цветята, преливащи от кошниците си.

Колкото до него, той предпочиташе откритите пространства.

За разлика от Аника, Райли не възклицаваше при вида на всяка витрина — от колата или докато вървяха, след като я паркираха.

Тя се движеше делово, жена с мисия — качество, което той ценеше.

— Поръчката трябва да е готова — осведоми го, докато си пробиваха път между пешеходците, възползващи се от хубавия ден. — Изпратих им есемес от колата.

Още нещо, което ценеше в нея, призна той. Тя планираше нещата, не губеше време.

Беше поръчала четири големи пици, различни, и тъй като бе негов ред да се погрижи за вечерята, зачака той да плати. Носеше половината, докато се връщаха към колата.

Натовариха пиците при оръжията.

— Имах предостатъчно време да натрупам пари.

Тя изви глава към него, смъкна очилата си на носа и го изгледа.

— Почти чувам въпросите, които се въртят в главата ти. „Откъде имаш парите си, Макклиъри? Какво правиш с тях? Какво мислиш за еволюирането на данъчната система?“

— Не съм те питала. — Тя го мушна с пръст в гърдите. — Господин Мърморко.

— Ще го направиш. Може и да съм ти взел страха за момента, но пак ще започнеш.

Сега тя го сграбчи за тениската, шепата ѝ се напълни, повдигна се, докато го придърпваше надолу. Дари го със страстна, импулсивна целувка.

— Приличам ли ти на уплашена? — Пусна го, отвори своята врата и влезе в колата.

Той я бе предизвикал, призна си Дойл. Направил го бе нарочно, защото копнееше отново да опита вкуса ѝ, да усети желанието ѝ.

Стига ти толкова, каза си предупредително.

Влезе в колата, включи двигателя.

— Не се опитвам да изклинча от въпросите ти.

Излезе с маневри от препълнения паркинг на препълнената улица.

— Думите ми ли те подразниха?

— Да, неправилната им употреба. Любознателна съм, защото си натрупал вековни знания и опит. Но разбирам, че има знания и опит, за които предпочиташ да не говориш. Затова ме е яд, когато ми лепваш етикета „груба и безсърдечна“.

— Нямам нищо против да си груба. И никога не съм те е мятал за безсърдечна.

Когато се измъкнаха от тълпите и се озоваха сред ниви и хълмове, той отново задиша спокойно.

— Възхищавам се на Декларацията на независимостта — каза, — защото е документ, създаден от човешкия интелект, кураж и съчувствие.

— Съгласна съм. Благодаря. — Тя отново смъкна надолу очилата си, усмихна му се с очи. — Най-добрата ера за музиката?

— Очакваш да кажа, че е времето на Моцарт и Бетовен, и те наистина са били брилянтни и новатори.

— Няма спор.

— Но ще кажа, че е средата на двайсети век и раждането на рокендрола, защото тази музика е първична и идва от сърцето. Зачената е в бунт.

Тя намести очилата на носа си, изправи гръб.

— Ти имаш потенциал, Макклиъри. Определено имаш потенциал.

8.

Сойер излезе от къщата тъкмо когато Дойл паркираше отпред и Райли го извика.

— Мисията е изпълнена — осведоми ги той, докато тя вадеше кутиите с пица. — С Бран огледахме къде да складираме новото оръжие. Спряхме се на дневната на втория етаж, северното крило.

Ако ни нападнат през нощта, ще е близо до спалните ни. — Райли кимна одобрително. — Аз ще взема вечерята. Вие, момчета, пренесете останалото.

Отнесе кутиите право в кухнята, видя, че Аника и Саша са седнали на стената до скалите и пият вино. Решавайки, че и на нея ѝ се полага чаша, тя си наля и отиде при тях.

— Върнахте се. — Саша потупа подканящо камъните до себе си. — Седни при нас.

— Звучи добре, но не искате ли да видите какво сме донесли?

— Обожавам пица! — Аника скочи малко сковано. — Но сигурно не сте донесли нищо забавно, като нова рокля например. Мразя оръжията.

— Наясно съм, че не ги харесваш, но трябва да знаеш какви са и къде са. — Райли погледна към Саша. — А ти си майстор на арбалета, но е хубаво да се запознаеш и с рюгерите.

— Права си. — Саша стисна лекичко ръката на Аника. — Толкова е хубаво да си отдъхнеш за малко.

— Видяхте ли някакви гарвани? — попита Райли.

Саша се намръщи.

— Гарвани?

— Ще ви обясня. Случи ни се и друго, освен покупката на пица и оръжия. — Тя тръгна пред тях, поколеба се и взе бутилката с вино, за да я качи горе.

— Докато ви нямаше — поде Аника, — със Саша помогнахме на Бран. Той прави огнен щит.

— Чудесно! Какъв по-точно — щит против огън или щит, направен от огън?

— И двете. Толкова си умна!

— Ако Бран успее, той ще е умникът! — Райли се насочи към звука от мъжки гласове и влезе в дневната — удобно разположена между нейната стая и тази на Дойл, — където тримата мъже прибираха кутии с муниции в античен бюфет.

— Стил Едуард VII — отбеляза Райли. — Около 1900 година. Красив е.

— Ама ти наистина знаеш всичко! — възкликна Саша.

— Невинаги. Предназначението му е друго, но така лесно ще следим бройката. Няма да е зле да оставим малко и на други места.

— Дойл каза същото. — Бран отстъпи назад. — Мислех си за кухненския килер.

— Става. — Райли погледна към Сойер, който отваряше калъфите на пушките. — Бива си ги.

— Имат зъл вид.

Райли потупа разбиращо Аника по рамото.

— Така е. Но точно от това се нуждаем.

— Ти ще се биеш с твоите гривни ала Жената чудо — успокои я Сойер и тя потърка медните браслети, които ѝ бе направил Бран. — Не е нужно да използваш оръжие.

Той обаче отвори вратата към терасата, изкара карабината отвън и като изпробва тежестта, стреля на сухо няколко пъти.

— Изпробвахме ги на петдесетина метра. Трябва да ги опитаме на по-голямо разстояние. — Райли сама свали пълнителя на втората пушка, предложи я на Саша.

Примирила се отдавна, че трябва да използва оръжие, тя я пое.

— Тежка е.

— В сравнение е твоя арбалет или един пистолет — да. Но е лека за пушка. Утре ще се поупражняваме малко, след гмуркането.

— Утре се гмуркаме! — Напрежението върху лицето на Аника се стопи. — Това е много по-хубаво. Ще ви покажа няколко пещери, но да знаете, че водата ще е по-студена, отколкото в Капри или Корфу.

— Ще се справим. — Райли доля чашата на Аника, тази на Саша, а накрая и своята. — Какво ще кажете — по една кутия от всеки калибър и колчан със стрели в килера?

Тъй като и Дойл мислеше, че си е заслужил напитка, а нейната беше подръка, той взе чашата на Райли и я преполови.

— Добра идея. Но сега си мисля, че трябваше да купим още една пушка — видях, че той има ремингтън. Щяхме да го оставим в килера, за всеки случай.

— Късно се сети. — Райли измъкна чашата си от ръцете му. — Но можем да се върнем, ако имаме нужда от трета пушка.

— Ти каза, че сте се сдобили с още нещо — напомни ѝ Саша. — С информация.

— Да, така е. Но предлагам първо да слезем долу и „да нападнем“ пицата. Ухаеше толкова апетитно по целия път на връщане. Умирам да си хапна от нея.

— Мен няма нужда да ме агитираш. Но първо ще сваля тази долу — каза Сойер с пушката в ръка. — Искам да я изпробвам, след като хапнем.

Когато заслизаха по стълбите с припасите за килера, Саша задържа Бран.

— Нещо става между Райли и Дойл.

— Защото спореха? Нищо ново.

— Нямам предвид това.

— Ясно. — Той се усмихна. — Не трябва да ни изненадва. Двама души, здрави, привлекателни, поставени в напрегната ситуация. По-скоро неизбежно, отколкото изненадващо. Защо се тревожиш? — Той я потупа с пръст между веждите. — Виждам, че се тревожиш.

— Ако е само секс, както и да е. Въпреки графика с домакинските задължения, семейните закуски, обеди и вечери, залитането на Аника по пазаруването — всичко, което правим, за да установим някакъв нормален порядък, — ние рискуваме живота си всеки ден, откакто се срещнахме. Така че сексът е нещо нормално. Но… той е заключил сърцето си, Бран. Защото е обречен да вижда как всички, които е обичал, умират. Дори доверието и обичта, които изпитва към всички нас, го притесняват и му е трудно.

— Знам. Райли също го знае.

— Само че Райли е… ами, тя е стадно животно. Да, нуждае се от усамотение и държи на него, същото е и с работата ѝ, но е отборен играч, не може без семейството си. А вълците имат един партньор за цял живот, нали така?

— Имам силното подозрение, че Райли се е чифтосвала и преди.

— Той е нейният човек.

Бран се намръщи.

— Какво имаш предвид?

— Усещам го от самото начало. От нея, не от него. Той е твърде затворен, рядко показва чувства или емоции — а и аз не се натрапвам.

— Така е, не го правиш.

— По-скоро е нещо, което усещам, когато ги гледам заедно или мисля за тях като двойка. Той е всичко, което иска тя, независимо дали го съзнава и си го признава. Може да се влюби в него и това ще я нарани.

Бран постави ръце върху раменете на Саша.

— Тя е първата искрена приятелка, която си имала.

— Да. Освен това първа ми предложи приятелството си, макар да знаеше, че съм странна.

— Значи е нормално да се притесняваш за нея. Но тя е голяма жена, умна и издръжлива. Трябва сама да реши дали да поеме по този път. А ти винаги ще си насреща, където и да я отведе той.

Саша кимна, притисна се в него и си пожела с цялото си същество първата ѝ истинска приятелка да е щастлива колкото нея.

— Хей, вие двамата! — Изпълненият с нетърпение глас на Райли отекна по стълбите. — По-късно ще се гушкате, или ще ядем без вас.

— Идваме. — Саша се отдели от Бран, хвана го за ръката.

Отвориха още една бутилка с вино, установявайки, че дори за такова обикновено ядене Аника бе оформила салфетките в лебеди, украсила бе шиите им с якички от миниатюрни цветя и ги бе подредила в бледа синя чиния, все едно плават във вода.

— Има само с кашкавал — за непретенциозните — поде Райли, — с пеперони, месо и вегетарианска.

— Смятам да започна непретенциозно, а след това ще продължа нататък. — Саша седна, засмя се, когато Бран махна с ръка над парчетата пица и кашкавалът забълбука.

— Райли и Дойл имат да ни докладват. — Тъй като вегетарианската пица беше красива, Аника си избра парче от нея. — Ние също. Кой ще започне пръв?

— Аз още не съм си довършил работата — каза Бран, — затова отстъпвам първото място на Райли и Дойл.

— Тъй като Дойл не е от словоохотливите, аз ще взема думата. — Райли си избра парче с месо. — Оказва се, че човекът с пушките и мунициите тук, в Клеър, има полубрат — по-голям от него и се казва Макклиъри.

— Също като Дойл! — възкликна Аника.

— Именно. Нашият господин Циник го нарече съвпадение.

— Едва ли е такова. — Саша погледна Дойл с известно съчувствие.

— Да не говорим, че в Клеър и Голуей, а и навсякъде в страната, хората с тази фамилия се броят на пръсти — добави Бран. — Така че не е съвпадение. Ти срещала ли си този човек преди?

— Не. — Райли прокара залък пица с глътка вино, реши, че е превъзходно. — Той е братовчед на бившия на една приятелка. Интересен тип. Познава те, Бран. Говореше за теб с респект и любопитство. Накратко, Лиам — така се казва човекът, — та майката на Лиам се омъжила за някой си Джеймс Макклиъри. Той отишъл да се бие във Втората световна, оставяйки бременна съпруга, и бил убит във войната. Тя родила син и няколко години по-късно се омъжила повторно. Аз можех да избера и друг търговец на оръжие, но нарочно се спрях на този. Лиам направи добра оферта, не задаваше много въпроси и има пряка връзка с клана Макклиъри.

— Искам само да отбележа — каза Сойер с пълна уста. — Ние разбрахме за кръвната връзка — че има такава — едва когато дойдохме тук. Затова си мисля, че преди е било рано да го научим. Това е.

— Но вече се чувствахме като семейство.

Той се наведе през масата и целуна Аника.

— Абсолютно вярно. И може би е трябвало да се чувстваме така, преди да дойдем тук.

— Вече не сме само отбор — заяви Бран. — Сега сме клан.

— Което на ирландски означава деца или наследници. Тоест ние сме хора, обединени от роднински връзки, действителни или предполагаеми. Връзва се.

— Започнахме отделно. — Саша постави длан върху ръката на Бран. — Образувахме съюз, защото отначало не бяхме екип.

— Ти ни обедини. — Сойер вдигна чашата си към нея. — Повече от всеки друг.

— Сами се обединихме, но благодаря. И Аника е права — сега вече сме семейство. А семейството си остава такова, дори и като клан.

— Трябва да си направим герб — предложи Сойер.

— Герб? — Аника го погледна озадачено.

— Това е символ, нещо като емблема.

— Който следва хералдическите закони — добави Райли. — Знаеш ли, идеята ми харесва. Саша може да ни го нарисува.

— Ще ми е за първи път, но ще опитам.

— Символите имат значение. — Дойл сви рамене, когато всички погледи се обърнаха към него. — От вас съм го чувал. Нали говорим за клан. Значи е важно.

— Ще поработя по въпроса.

— Можем да си поръчаме тениски с герба. — Райли направи пауза, за да си вземе още едно парче пица. — Струва ми се обаче, че Нереза вече се чувства по-добре.

— Тя ви е нападнала. — Саша се размърда смутено в стола си. — А аз не почувствах нищо…

— Не директно — прекъсна я Райли. — Изпрати разузнавачи. Гарвани. Застрелях няколко.

— Убила си птици? — Аника, явно натъжена, притисна ръка към сърцето си.

— Птиците не се превръщат в пепел, когато им вкараш куршум в тялото. За разлика от тези.

— Нашата ликанка веднага ги разпозна. — Когато Райли го изгледа кръвнишки, Дойл само се усмихна леко. — Явно вълкът може да познае кога един слуга на Нереза се представя за гарван.

— Разузнавач — поправи го Райли. — Не че нямаше да ни избодат очите, ако им се беше отдала възможност, но бяха слаби — което може би означава, че и тя е слаба.

— Но знае къде сме — вметна Сойер.

— Така изглежда. Не е готова да се бие, но знае, че сме тук.

— А когато е готова — продължи Бран, — и ние ще сме готови. Клан, герб, от моя страна — и щит. Когато моментът настъпи, ще се борим срещу огъня с огън.

— И с куршуми. Аз също поразузнах — каза им Сойер. — Според мен по-добре, вместо в кулите, да сме отвън на… хайде да ги наречем на шега „бойниците“. По-удобни са за пушки с голям обхват. Да, ще бъдем на открито, но видимостта е триста и шейсет градуса, а когато тварите ѝ приближат на, да речем, двайсетина метра от нас, ще можем да се прикрием. Ще имаме предостатъчно време.

— Разумно предложение. И аз ще огледам.

— Вече го направих — каза Дойл на Райли. — Сойер е прав. Оттам можем да покрием по-добре сушата, небето, морето.

Райли се замисли.

— Бран, нали знаеш как да направиш онези летящи топки за Ани и нейните гривни?

— Да, това също е добро предложение. Мога да ви задам мишените — на сушата, в морето, във въздуха.

— Страхотно! Ще опитаме още тази вечер, щом свършим тук.

— Аз ще разтребя. — Аника изгледа умоляващо приятелите си. — Не ми харесва как гърмят оръжията. Ще остана тук, ще разтребя.

— Няма проблем. — Сойер стисна ръката ѝ под масата.

— Утре се гмуркаме. — Тъй като искаше Аника да се усмихне отново, Райли насочи разговора към нещо, което приятелката ѝ обичаше. — Трябва да сме готови в осем и половина, за да вземем лодката и оборудването. Или пък двама от нас може да я вземат, да я докарат тук, а Сойер да свали останалите в нея. Ще държим лодката тук, само трябва от време на време да зареждаме резервоара.

— Това е по-добрият вариант. — Сойер заби пръст във въздуха, докато се хранеше. — Райли и Дойл — най-опитни в пилотирането — отиват за лодката. Щом ви видим, че се връщате, ще сваля останалите на борда.

— Съгласна. Осем и половина — обърна се Райли към Дойл, който само кимна.

Качиха се горе, като оставиха Аника да разчисти след тях, и излязоха да погледнат през назъбената стена в падащия здрач.

— Дните са по-дълги — заради сезона и местоположението — отбеляза Райли. — Нереза обича мрака, но мисля, че ще ни нападне по светло. Това е последният рунд, а тя изгуби първите два.

— Ще им видим сметката и на тъмно, и на светло. — Готов, Сойер зареди една от пушките. — Дай ми мишена, поне на петдесет метра оттук.

— Къде я искаш? — попита го Бран.

— Ти избери.

В отговор Бран изпрати кълбо във въздуха, над морето, Сойер зае подходяща позиция, простреля центъра му.

— Добра стрелба. — Райли вдигна втората пушка. — Дай и на мен.

Този път Бран изпрати кълбото високо на север. Райли го свали.

— Добре, нека ги направим сто метра, с няколко мишени. Играеш ли? — обърна се Сойер към Райли.

— Аз съм я измислила тази игра. Давай!

След серия изстрели Райли свали пушката си.

— Не пропускаш, каубой.

— Ти също.

— Свалих само две. Ти уцелваш десетката. Трябва повече да се упражнявам. Защо не опиташ? — Райли предложи оръжието на Саша.

— Не знам как ще стрелям, при положение че едва се вижда.

— Бран ще ти осветява мишената. Започни с двайсет метра, Бран, ей там пред нас, над водата.

Дойл пристъпи зад Саша.

— Има силен откат, така че се приготви. — Той нагласи стойката ѝ, постави ръцете си върху нейните. — Използвай мерника, внимавай да не мърда. През него ли гледаш?

— Да, през него.

— Внимавай да не мърда — повтори той. — Не трепвай, когато дърпаш спусъка. Направи го гладко, с постепенен натиск, все едно теглиш линия върху листа. Продължавай да я теглиш дори след като си стреляла. Натискаш бавно през цялото време. Поеми си дъх, задръж го, стреляй.

Тя направи както ѝ каза и изписка леко, когато залитна назад към Дойл от отката.

— Извинявай! И изобщо не улучих.

— Защото се прицели по-нагоре и по-вдясно — обясни ѝ Райли.

— Мерникът да не мърда — повтори Дойл. — Опитай отново.

Този път тя не изохка, но изпусна дълбока въздишка. А с третия изстрел закачи долната част на кълбото.

— Няма да е основното ти оръжие — успокои я Дойл.

— И слава богу! — Доволна, че може да спре, тя подаде пушката на Дойл.

— Но ще се научиш как да стреляш с нея, да я почистваш и зареждаш.

— Добре. — Саша разкърши натъртеното си рамо. — Ще се науча.

— Ти също. — Дойл посочи към Бран. — Това няма нищо общо с твоето основно оръжие.

— Да, така е — съгласи се Бран.

Прекараха двайсет минути в унищожаване на кълбата мишени, преди да приберат оръжията.

— Ще сваля Ани долу, да поплува. Това ще я успокои след цялата тая пукотевица.

— На разсъмване, както обикновено — напомни Дойл на Сойер.

— Трудно ще забравя.

— Значи имам още час да поработя — реши Бран.

— А аз ще се заловя с герба.

Райли затвори външната врата след приятелите си. Дойл прибра оръжията.

— Утре ще използваме мотоциклета.

— Както желаеш. Сойер ще ни свали, така че ще започнем гмуркането към девет и половина. Аника е права за температурата на водата — не бива да оставаме дълго в нея. Може да направим две трийсетминутни гмуркания, за да се аклиматизираме.

Тъй като той не си тръгваше, тя го изгледа изучаващо.

— Ти гмуркал ли си се в Северния Атлантик?

— Няколко пъти.

— Сега остава да ми кажеш, че си бил и „тюлен“.

— Навремето ми се стори добра идея.

— Наистина ли? — В главата ѝ изскочиха дузина въпроси, но тя поклати глава.

— Пет години. Повече от това с една група е рисковано.

— Разбирам. Но сега не сме точно група, а и знаем кой си. Би трябвало да ти е по-лесно.

— Но не е.

Когато той не продължи, Райли въздъхна.

— Би трябвало — промърмори.

На сутринта, след един час потене под зоркия поглед на треньора им Дойл и топла закуска, на която уточниха и потвърдиха плана за гмуркане, Райли навлече износено кожено яке. Тъй като през бледата светлина и ситния дъжд си пробиваше път оптимистично слънце, си сложи и слънчевите очила.

Под суитшърта и панталоните беше облякла костюма си за гмуркане, на бедрото под якето бе окачила кобура с пистолета си, а мобилният ѝ телефон бе на безопасно място във вътрешния джоб.

Реши, че е готова да потегли.

Беше бърза и излезе навън в осем и двайсет и седем. Не можеше да каже точно защо се подразни, когато видя, че Дойл вече чака до мотоциклета си.

Той ѝ подаде черна каска с малка емблема на дракона, които „летеше“ отстрани на мотора.

— Защо ти е изобщо? — зачуди се тя. — И да си счупиш главата, бързо ще се възстановиш.

— Такъв е законът на много места — добре е да го спазваш, за да не се набиваш на очи. А и счупеният череп боли ужасно.

Тя закопча каската.

— Не ми се е случвало, но сигурно е така.

Той се метна на мотора.

— Ти ще си навигаторът.

— Защо не ме оставиш да карам?

— Не. Хайде, казвай маршрута.

— На юг покрай брега към Спениш Пойнт. Трябва да има знак на половин километър от тази страна, за клуба по гмуркане „Донахю“. Следвай го, за да стигнеш до плажа. Имам книжка за мотор — добави тя, докато се наместваше на седалката зад него.

— Моя го карам само аз.

Дойл запали двигателя. Райли винаги бе харесвала драконовия рев на моторите, както и чувството за скорост и свобода, докато летиш по пътя, брулен от вятъра. Всичко това ѝ харесваше по-малко, когато се возеше отзад.

Моторът обаче си беше негов и той налагаше правилата. Райли постави ръце на бедрата му и сипредстави, че кара тя.

Подкараха по неравната алея, през завоите, край които Бран бе оставил живия плет от фуксия да образува ограда, по черния път с избуяли диви цветя от двете страни. Подминаха гората и черният път премина в павиран.

Докато тя се наслаждаваше на скоростта и силата, на миризмата на растителност, все още влажна от сутрешния „душ“, не пропускаше да следи за гарвани — или за нещонеобичайно.

Ревът на мотора и свистящият вятър правеха разговора излишен, излишно беше и да казва на Дойл накъде да кара, щом излязоха на крайбрежния път. Представи си как е минавал по този път с кон или каруца многократно.

Дали беше играл на плажа като момче, дали се беше плацикал във вълните и бе викал и се смял, докато хладната вода го е преобръщала? Беше ли плавал в курах⁵, ловял риба в морето? Тя си го представяше съвсем живо — високо момче с дълга тъмна коса, с очи, зелени като хълмовете, как тича по камъните и пясъка, гази през плитчините със своите братя, както правят всички момчета.

Хубав живот, помисли си, докато се накланяше заедно с него на завоите.

Понамести се на седалката, погледна към морето, енергично синьо с нюанси зелено. Чайки се спускаха над водата, бели и сиви, малко по-далече видя да се поклаща бяла рибарска лодка. Той забавяше, докато минаваха през села, окичени с цветя, натискаше отново газта, щом излизаха от тях.

Тя го потупа по рамото, посочи му малкия знак, който зърна отпред. Той само кимна и забави на завоя.

Когато поеха по тесния крайбрежен път, вятърът стана по-брулещ и по-свеж. Тя долови мириса на море, хладен и влажен, на розите от градината на една къща, на дима от комина на друга.

Кокошки, помисли си. Макар да не ги беше видяла или чула, ароматът на перата им погъделичка ноздрите ѝ. Подуши кучето, преди то да изтича покрай една порутени каменна стена, за да ги наблюдава.

Когато видя синята сграда с дългия кей, тя отново потупа Дойл по рамото. Забеляза лодката за гмуркане, едни рибарска лодка и симпатична малка моторница с човек на борда, който търпеливо лъскаше металните ѝ части.

Дойл спря до двойка камиони и една лека кола, изключи двигателя.

Райли слезе от мотоциклета и пое към лодката с мъжа на борда — той престана да лъска и подпря ръце на хълбоците си.

Това си е нейна сделка, помисли Дойл и се отдалечи по каменистия бряг към тънката ивица тъмнозлатист пясък.

Май беше тук, реши той. Беше идвал тук като момче девет-десетгодишно, ако не го лъжеше паметта. Наблизо живееше негов братовчед. Господи, как му беше името? Ронан, да, Ронан се казваше момчето, негов връстник, син на леля му. Бяха им дошли на гости, само на хвърлей разстояние оттук.

Двете сестри на Дойл, горе-долу на неговата възраст, гонеха птиците. Брат му, който дойде след тях, се плацикаше в плитчините, а една по-малка сестричка се държеше срамежливо за полите на майка му. Малкият му обречен брат, който едва прохождаше. И още едно бебе — макар тогава да не го знаеше — в корема на майка му.

Всички бяха тук: майка му и баща му, баба му и дядо му, леля му, чичо му, братовчедите. Останаха три дни, ловяха риба, забавляваха се, свиреха разни мелодии и танцуваха до късно през нощта. А той и Роман бяха порили водата като тюлени. През следващата зима леля му, чието име сега му убягваше, умря по време на раждане. Баща му плака.

Смъртта обезоръжава всички, помисли си Дойл.

Райли го приближи.

— Бил си тук и преди?

— Да.

— Със семейството си?

— Да. Ти сключи ли сделката?

Тя продължи да го изучава още миг, после кимна.

— Всичко е наред. Можем да натоварим оборудването.

Не говориха повече — или само по работа, докато заедно с Донахю товареха кислородни бутилки, костюми за гмуркане, оборудване.

Райли разговаряше най-вече с Донахю — при това доста компетентно, осъзна Дойл — за гмурканията, които бе правил техен общ познат преди няколко години.

Когато Донахю попита за мотоциклета, Райли се усмихна и му каза само, че някой ще го прибере по-късно. И че ще се върнат да заредят кислородните бутилки, когато се изпразнят.

Тъй като сделката беше нейна, тя бе тази, която влезе в рубката и отдели лодката от пристана, като махна за довиждане на Донахю, който вече си тръгваше.

— Бъбренето отклонява вниманието — обясни тя.

— Ти разговаря и за двама ни. Лодката си я бива.

— Мъжът, за когото си бъбрехме, е морски биолог, а партньорката му е морски антрополог. Той ми препоръча Донахю. Антроположката също е ликан. Дъщеря на приятелка на майка ми.

— Светът е малък.

— Така излиза.

Лодката наистина беше добра, а тя знаеше как да я управлява. Насочи се на север, като гледаше да стои далеч от брега, докато забеляза пещера.

— Добро място — провикна се — за спускане на четирима души от въздуха.

Приближи я, използвайки надвисналите скали за прикритие, и извади телефона си.

— Ширина и дължина за Сойер. Имам приложение за това. Ти по-добре ела тук, иначе някой гмуркач може да цопне върху теб.

Дойл се премести при нея, докато тя търсеше координатите.

Все още мирише на гора, забеляза той, сякаш гората се беше преместила в морето.

— Здрасти, Сойер, ние сме на половината път от вас. — Тя му продиктува координатите. — Ще използваме същия вид лодка за гмуркане. Да, точно така. Ние сме в рубката, вкарали сме носа в една пещера в скалите, останалата част от лодката е на твое разположение. Гледай да не пропуснеш — добави тя и прибра мобилния телефон в джоба си. — Ще са тук след минути. Знаеш ли, предвид произхода и работата ми, винаги съм била отворена към… ами, необичайното. Но доскоро не би ми хрумвало, че ще седя и ще чакам четирима приятели да се появят от нищото.

— Малък флуиден свят.

— Това с флуидния свят ми хареса.

Водата се плискаше в стените на лодката и я люлееше, а Дойл — който би могъл да мълчи със седмици и да е доволен от това — установи, че мълчанието го изнервя.

— Всички ликани ли ги влече науката?

— Не бих казала. Познавам учители, художници, бизнесмени, готвачи, мързеливи задници, политици…

— Политици, значи.

— Да. — Тя се усмихна. — Имаме няколко души в Конгреса, в парламента. Чувала съм и за един тип преди двайсетина години, който имал по-големи амбиции. Амбиции да е лидер на Свободния свят, но съветът побързал да го вразуми. Казали му, че ако стане много известен, хората ще започнат да ровят по-дълбоко. По-добре да не рискува. Колко жалко.

— Президент ликан.

— Не е зле, нали?

— Явно ви бива.

— Определено — усмихна се тя. — Само че три нощи в месеца не можеш да отговаряш на обаждания в два сутринта.

— И не върви да дадеш на агент от Тайните служби кодовото име „Косматко“.

Тя смъкна слънчевите си очила на носа, взря се в него над тях.

— Ти се пошегува?

— Преди време мислех да ставам комик.

— Пак се шегуваш! Трябва да си отбележа днешния ден в календара.

Докато гледаше как очите ѝ проблясват закачливо, толкова златисти на слънцето, му се прииска да я докосне. Просто да докосне косата ѝ, кожата ѝ. Тъкмо вдигаше ръка да я погали, когато след внезапно проблясване и раздвижване на въздуха в лодката се появиха останалите и му попречиха да направи нещо, което сега реши, че щеше да е сериозна грешка.

— Нашето Точно око отново улучи — каза Райли. — Перфектно приземяване.

— Колкото повече го правиш, толкова по-добър ставаш. — Сойер се огледа наоколо. — Добро място сте избрали.

— И аз така си помислих. Хайде, настанявайте се, братя и сестри. — Райли се върна в рублата. — Накъде, Ани?

— О… — Аника успяваше да изглежда секси дори в непромокаемия шлифер, зает от килера на Бран. — Карайте по посока на къщата на Бран и ще ви кажа кога да спрете.

— Ясно. Наслаждавайте се на топлия бриз, докато можете.

— И на това му викаш топъл бриз? — Докато Райли извеждаше лодката от пещерата, Саша се сгуши до Бран.

— В сравнение с онова, което ни чака под водата? Направо си е тропически.

9

.

Дори с водолазните костюми океанът ги накара да треперят, погълна и слънцето. Райли, също като Сойер въоръжена с подводен пистолет, включи лампичката на маската си, за да разсее с лъча ѝ мрака във водата.

Плуваха по двойки, Аника и Сойер водеха — тя направи няколко салта, преди да заплува напред. Саша и Бран ги следваха и Райли не можеше да се оплаче, защото Бран завъртя ръка във водата и прибави още светлина. Тя и Дойл покриваха фланговете.

Всички знаеха какво би могло да се появи в морето, ако Нереза имаше достатъчно сили. Акули и страховити риби мутанти, жадни за кръв. И Дойл, и Саша носеха харпуни.

Вижте я само, помисли си Райли, докато наблюдаваше как Саша пори водата. Помнеше колко нервна беше тя, новачката, по време на първото им гмуркане край бреговете на Корфу. Учеше се бързо. Всички те трябваше да се преборят с личните си слабости, за да изпълнят тази мисия. Може би това бе част от цялото, размишляваше Райли, да превърнат слабостта в сила и да се научат да се доверяват един на друг, за да се превърнат в клан.

Видя как пасаж от скумрии — най-обикновени риби — пое встрани от тях, последва сребристата светлина на Бран към устието на пещера. Пред нея Аника изпълни грациозно завъртане, помаха и се плъзна вътре.

Сега се движеха поединично през теснините и отново по двойки, когато проходът се разшири. После се пръснаха да търсят… нещо, помисли си Райли. Някакво блещукане, искрене, чувство — всичко, което би могло да ги отведе до последната, Ледената звезда.

Достатъчно е студено за нея, мина ѝ през ума. Свикнала на търпение от професията си, тя започна да оглежда подводната пещера сантиметър по сантиметър, като използваше очите си, пръстите си в ръкавици, правеше всичко, за да държи ума и инстинктите си нащрек.

Но кимна, когато Сойер потупа по китката си, зае отново флангова позиция с Дойл за връщането до лодката.

Когато се измъкна от водата, видя, че Бран е прегърнал Саша и я целува.

— О, господи, това беше прекрасно! Вече не ми е студено.

— Вълшебна целувка?

Бран се засмя на Райли, докато тя ръсеше студена вода по палубата.

— Нещо такова. — Той взе ръцете на Райли, стисна ги лекичко. И в тялото ѝ нахлу топлина.

— Прекрасно е, дори без мляскането.

Той отиде при Аника.

— Обичам да се целувам! — каза му тя и докосна с устни неговите. — И да ми е топло.

Бран потупа Сойер и Дойл по рамото, за да стопли и тях.

— Няма нужда да треперим от студ. Видя ли нещо, скъпа?

— Не, съжалявам. Трудно ми е — много е различно от предишните места. Толкова е сенчесто и мрачно. Друг някой успя ли да усети нещо?

— На мен ми беше добре — каза ѝ Аника. — Но нямаше пеене, както когато намерих Водната звезда.

— Готови ли сте за втори рунд? — попита Райли.

Саша се обърна с гръб към Бран, за да ѝ помогне да смени бутилките си.

— Нали затова сме тук.

Второто гмуркане за деня също не донесе нищо. В дневника на Райли това означаваше две отметнати места на картата.

Рутината, каза си Райли, докато прибираха на сигурно място лодката под скалите край къщата. Част от търсенето, при това важна, беше рутината.

Те се върнаха в къщата по лесния начин — с помощта на Сойер. И тя се отдаде на рутината, като излапа останките от пицата и се затвори с книгите си.

Дъждът се завърна през нощта — проливен дъжд, придружен от трясъка на гръмотевици, които отекваха над морето. Бурята я разбуди — заради шума от прибоя и фученето на вятъра се съмняваше, че ще успее да заспи отново.

Навлече суитшърт и памучен ватиран панталон. Искаше да види как бурята бушува над морето и скалите, затова се измъкна от стаята си и слезе тихо в дневната, която гледаше към океана.

Великолепно, помисли си, когато разтвори вратите. Светкавици проблясваха над разпенените вълни, вятърът пригласяше на разбеснялата се стихия. Прилича на зъл дух, реши тя, все пак бяха в Ирландия.

Дивото винаги караше кръвта ѝ да закипи, а злобната буря, бушуваща над нощното море, и суровата скалиста суша сякаш я предизвикваха да излезе навън и да остави дъжда да се сипе по вдигнатото ѝ към него лице.

После погледна надолу, забеляза някакво движение, видя фигура край стената до скалите и инстинктивно посегна към оръжието, което бе пропуснала да вземе.

Под светлината на една светкавица фигурата се превърна в Дойл и инстинктите ѝ направиха рязък завой, превръщайки се в плътско желание.

Тъмен силует, скитащ в бурята, с развят шлифер и меч в ръката, сякаш се канеше да влезе в схватка със стихията. Великолепен е, помисли си тя отново, първичен и неустоимо секси.

Да, дивото винаги я привличаше.

Докато си го признаваше, Дойл се обърна, на небето проблесна светкавица и на огнената ѝ светлина очите му срещнаха нейните. Той превърна мислите ѝ в примка, която се затегна около врата ѝ.

Гордостта и волята я накараха да остане още миг, да посрещне тези очи, да ги задържи дори когато отново се спусна мрак и превърна Дойл в сянка.

После влезе вътре, затвори вратите за бурята, за мъжа, и се върна в стаята си сама.

Рутина, напомни си Райли, когато на следващия ден преминаха през нея стъпка по стъпка.

Тичане на разсъмване през мократа гора, прескачане на няколко повалени от бурята клони. Потна тренировка във фитнеса, докато воднистата светлина на слънцето си пробиваше път през облаците.

Душ, закуска, две гмуркания, тренировка по стрелба.

Тя избра огъня в библиотеката и книгите, докато Бран работеше в едната кула, а Саша използваше дневната в другата, за да рисува. Сойер и Дойл заминаха да презаредят кислородните бутилки и да купят храна. Благодарение на чара си Аника успя да ги накара да я вземат със себе си, тъй като пътуване до селото означаваше пазаруване.

От време на време, докато работеше, Райли чуваше разни звуци и заключаваше, че Бран бележи напредък. Но след два часа започна да става неспокойна. Свеж въздух, реши тя. Имаше нужда от движение и да помисли. Винаги, когато се ровиш за информация, настъпва момент, в който трябва да спреш и да позволиш на мозъка си да си почине.

Тъй като денят напредваше — сега воднистата светлина бе по-силна заради късния следобед, — тя реши да се разходи в гората. Разбира се, въоръжена, каза си, докато окачваше кобура с пистолета на бедрото си. Винаги нащрек, дори по време на една хубава разходка в гората.

Шансът да попадне на звездата ѝ се струваше нищожен, но времето, отделено за размишления, никога не бе загубено. Тя нахлузи износено яке с качулка, дръпна ципа, слезе по главното стълбище и видя отвън и колата, и мотоциклета.

„Върнали са се, докато съм работила“, предположи Райли и тъй като задната врата на колата зееше отворена, и вътре се виждаха продукти, явно все още разтоварваха.

Може би имаха нужда от помощ. Тя тръгна към колата, когато Саша я извика.

— Хей! — Райли погледна към нея и ѝ махна с ръка, приятелката ѝ стоеше точно пред дърветата в началото на една пътека. — Май и на теб ти е хрумнала същата идея.

— Смятах да се поразходя, но…

— Хубаво.

— Има нещо — ела с мен.

— Нека първо им помогна да внесат покупките.

— Трябва да ти покажа нещо. Не съм сигурна… искам да го видиш.

— Какво? — Заинтригувана, Райли се отдалечи от колата.

— Трудно е да се обясни. Отклоних се от пътеката и едва не се загубих. Но видях знаци върху едно дърво. Издълбани в кората. Не знам какви са.

— Издълбани в кората? — При тези думи Райли ускори крачка. — Скоро ли?

— Не мисля. — Докато говореше, Саша погледна назад към гората. — Трябваше да направя снимка с телефона. Не се сетих, просто тръгнах, за да кажа на всички. Ела да ги видиш и ще направим снимки, за да ги покажем на останалите.

— Саша, не си взела дори ножа си.

— Не знам какво си мислех, но нали сега съм с теб. — Саша я хвана за ръката, затегли я. — Наистина искам да го видиш. Може да означава нещо.

— Добре. Да вървим.

Дойл излезе, видя, че Саша и Райли влизат в гората. Поклати глава, взе две торби с продукти.

— Благодаря за помощта — промърмори и влезе вътре.

Райли вдиша дълбоко въздуха под шарените сенки.

— Исках да си почина от книгите и да подишам малко чист въздух. Не си представях, че ще намерим нещо интересно. Ти усети ли някаква вибрация?

— Какво? Вибрация?

— Някакво особено чувство.

— Почувствах, че е старо — по-старо, отколкото е логично. Ако това ти звучи логично. — Саша вървеше бързо, направи ѝ знак да я последва встрани от пътеката. — Аз просто… почувствах, че нещо ме тегли натам.

— Сигурно има причина. Какво е, букви или символи?

— И двете. Не съм виждала подобно нещо досега.

— Обиколих гората от край до край, две нощи тичам из нея, но не го видях. А би трябвало — добави Райли, докато заобикаляха къпинови гъсталаци и други храсти. — Имам добро нощно зрение. Което ме кара да мисля, че явно е трябвало да го откриеш ти. Но не си имала особено усещане, някакво видение, така че…

Тя обърна глава. Болката от силния удар експлодира в скулата ѝ и я запрати във въздуха. Тя се блъсна в едно дърво, пред очите ѝ изскочиха искри, почувства как нещо изпращя в дясната ѝ ръка.

Извика, тъй като инстинктивното посягане към пистолета ѝ причини жестока болка. Саша прескочи храста, поваления и обрасъл с мъх ствол на паднало дърво.

Очите ѝ пламтяха.

За да се защити, Райли опита да се претърколи, да посегне към пистолета с другата ръка. Яростните ритници в ребрата ѝ, в гърба ѝ, в корема ѝ отнеха целия дъх.

Саша се изсмя.

Кошмар, абсурден сън! Това не можеше да е истина! Въпреки ужасната болка и шока, Райли се бореше да извади ножа от калъфа с лявата си ръка.

Когато ботушът на Саша се стовари върху ръката ѝ, нададе пронизителен писък. Зрението ѝ се замъгли; започна да ѝ се гади.

И тогава ръцете на приятелката ѝ, тези нейни ръце на художник, се сключиха около врата ѝ.

Дойл влезе в кухнята, където Аника весело прибираше продуктите, а Сойер душеше един тлъст домат.

— Още ли има? — Сойер остави домата настрана. — Аз ще отида.

— Ти ли ще приготвиш салсата?

— Както бе обявено.

— Действай тогава. — Дойл си взе изстудена бира от хладилника, отпи дълга глътка. — Аз ще внеса останалото.

— Дадено.

След още една голяма глътка бира Дойл остави бутилката и пое към изхода. Бира и чипс със салсата на Сойер щеше да е чудесен начин да забрави шопинг ентусиазма на Аника.

Все пак бяха успели да вземат всичко, от което щяха да се нуждаят в продължение на седмица. А следващия път нека някой друг да се оправя с русалката.

Той вдигна озадачено очи, когато видя Саша да припка надолу по стълбите.

— Не ви чух да се връщате. Рисувах от другата страна на къщата. Как…

— Била си горе?

— Да, преди малко бях в библиотеката, да видя дали Райли се нуждае от помощ, но…

— Исусе Христе! Извикай Бран и останалите! Райли е в опасност!

— Какво? Защо?

— Извикай ги! — Той изтегли меча от ножницата на гърба си, вече тичаше. — Тя е в гората!

Едва бе стигнал до началото ѝ, когато чу Райли да пищи.

Не разсъждаваше, движеше се механично. Звуците бяха на агонизиращ човек и той можеше да е закъснял.

Долови смях — ужасен, тържествуващ — и хукна към него, излизайки от пътеката. Нямаше време да се промъква крадешком, а и инстинктите му говореха, че трябва да вдига повече шум. Звукът от бързото приближаване на някой можеше да спре онова, което правеха на Райли.

Видя Райли сгърчена на земята, кървяща, неподвижна, а Саша — или нещото, което бе взело нейната форма — застанала над нея с широка усмивка.

— Тя умира! — извика тържествуващо създанието с гласа на Саша, после между устните на Саша проблеснаха дълги зъби, от ръцете ѝ изскочиха нокти. — Скоро всички ще умрете!

Въпреки че Дойл се втурна към него, то удари злобно Райли в главата. Когато мечът на Дойл изсвистя, разсече само въздуха, тъй като нещото се бе свило в себе си и бе побягнало през дърветата със свръхестествена скорост.

Дойл бързо клекна и притисна пръсти към ранената шия на Райли, за да провери пулса ѝ. Усети го съвсем слаб, но биеше.

Като се опитваше да превъзмогне страха, яростта, страданието, което се бе клел никога повече да не изпитва, прокара ръце по тялото ѝ, за да види какви са нараняванията. Лицето ѝ бе посивяло под синините, кръвта и ожулванията, но все пак бе пострадало най-леко.

Той чу тичане, викове, стисна дръжката на меча си, готов да защити Райли, ако към врага се присъединеше още някой.

Приятелите им се втурнаха през дърветата, въоръжени за битка. Но Дойл знаеше, че засега битката е приключила.

— Диша, но е била душена, ръката ѝ е счупена, има и счупени ребра. Мисля, че десният ѝ лакът е натрошен. И…

Потресена, Саша едва не се свлече на земята до Райли.

— Не, не, не, не!

— Нека да видя. — Бран клекна до нея.

— Трябва да я внесем вътре, да я лекуваме. — С мокри от сълзи очи Аника коленичи от другата страна на Райли, погали я по окървавената коса.

— По-добре да не я местим, докато не разберем… — Кокалчетата на Сойер бяха побелели върху дръжката на пистолета му. — Нали не бива да я местим, защото може да стане по-лошо?

— Сойер е прав. Трябва да внимаваме. — Спокоен като езеро, Бран постави длани върху главата на Райли. — Вратът и гръбнакът. Трябва да видим дали са пострадали.

— Аз ще го направя.

Бран погледна в очите на Саша, очи, замъглени от шока.

— Спокойно, любов моя. Бавно.

— Добре. — Като затвори очи, Саша си пое дъх, изпусна дъх, дишането ѝ почти се стабилизира. Използва ръцете си, сърцето си, и с дланите на Бран върху раменете си, за да ѝ помагат, се остави на усещанията си.

— О, боже, толкова много счупено, толкова много наранено!

— Вратът и гръбнакът, Саша — напомни ѝ тихо Бран. — Започни оттам.

— Натъртени, разтърсени. Но не са счупени.

— Тогава можем да я внесем вътре. — Сълзите вече се стичаха по бузите на Аника. — Не бива да лежи на земята. Студена е. Тя е студена.

— Да, можем да я преместим. — Когато Бран понечи да я вдигне, Дойл го избута.

— Аз ще я взема. — Тя простена, когато подпъхна ръце под тялото ѝ, клепачите ѝ потрепнаха — той прие и двете ѝ реакции за добър знак. За миг очите ѝ се отвориха — ослепели от болката, от шока, и срещнаха неговите. — Държа те, вълчице моя.

Очите ѝ се забелиха и отново се затвориха, докато той я изкарваше от гората.

— Право в нейната стая — нареди Бран. — Ще си взема медицинския комплект. Ани, кърпи и топла вода! Сойер, кана с хладка вода! Не студена, а хладка, и каната да е стъклена. Саша, махни от леглото ѝ всичко, освен чаршафите.

Аника и Сойер се пръснаха да изпълнят нарежданията му, докато Саша тичаше по стълбите зад него. Макар и на Дойл да му се искаше да тича — и би могъл, понеже Райли не тежеше много, — той вървеше бавно, като внимаваше да не я друса.

Когато сви към стаята ѝ, Саша вече бе махнала завивките и възглавниците.

— Мога да ѝ помогна.

— Нека изчакаме Бран. — Дойл я положи на леглото, сякаш бе направена от тънко, крехко стъкло.

— Мога да помогна. Ако тя дойде в съзнание преди… не знам как успява да се държи.

— Корава е. Няма да се даде. — Много внимателно Дойл свали ципа на суитшърта ѝ и без да обръща внимание на кръвта, махна кобура ѝ, калъфа с ножа. — Нека изчакаме Бран.

Като се бореше със сълзите си, Саша седна отстрани на леглото, хвана здравата ръка на Райли.

— Как разбра?

— Видях я да отива към гората, когато прибирах продуктите. Видях я да влиза там с теб минути преди да изляза пак, а после ти слезе по стълбите.

— С мен?С мен?

— Стегни се! — нареди ѝ той рязко. — Не можеш да ѝ помогнеш, ако не се стегнеш.

— Прав си. Ще го направя. Но ако Бран не дойде до трийсет секунди, аз…

— Тук съм. — Той влезе с медицинския си комплект и кожената чанта. — Трябваше да взема още някои неща. Налей половин чаша от това — обърна се към Сойер, когато и той влезе. — Трябва да я накарам да го преглътне.

— Не така! Бран, не така. Нека първо се опитам да ѝ помогна.

Той погледна към Саша.

— Ранена е тежко. Имай го предвид и бъди внимателна. Само колкото да облекчиш най-лошото, нали разбираш?

— Ще внимавам.

Тя постави ръка върху ожулената и подута буза на Райли, едва не изпъшка, когато почувства болката.

— Съвсем леко — повтори Бран.

Тя се опита, опита се да го направи нежно, само да облекчи болката, да мине едва-едва над сериозните вътрешни наранявания и натрошените кости.

Но обичта и способностите, които съвсем наскоро се бе научила да използва, взеха връх.

Постави длан върху смазаната ръка на Райли, почувства злобния удар с ботуш, агонизиращата болка, докато костите са се трошали. И видя ужасена как собственото ѝ лице се надвесва над проснатото тяло на Райли. Собственото ѝ лице, изпълнено с тържествуваща омраза.

Порази я болката, непоносимата болка.

Бран изруга, когато Саша се свлече на пода.

— Аз ще я вдигна, ще я вдигна! — Сойер се втурна към Саша, докато Аника влизаше забързано с кърпи под мишница и тенджера вода в ръцете.

— Ти можеш да я загрееш по-бързо от печката. Виждала съм те да го правиш.

— Разбира се. Просто не помислих. Остави я тук долу — каза Бран на Аника.

— Съжалявам. — Саша потърка лицето си с ръце. — Влязох много навътре. Нека опитам отново.

— Ще почакаш. Дойл, Сойер, искам да държите Райли да не мърда.

— Не! — Саша се олюля. — О, не…

— Ще действам бързо, но тя има нужда от това сега.

— Повдигни ѝ главата, за да може да го изпие — нареди Бран на Дойл, — и я дръж да не мърда.

Саша коленичи до леглото, отново хвана здравата ръка на Райли.

— Само да ѝ кажа, че сме тук. Мога да ѝ кажа, че всички сме тук. Това ще ѝ помогне.

— Добре. — Бран нави ръкавите си. — Аника. Осем капки от синьото шишенце. Две от червеното. Синьо, после червено.

Докато Сойер не пускаше краката на Райли, а Дойл беше на леглото зад нея и държеше главата ѝ изправена, Бран я възседна, хвана моравата ѝ челюст с една ръка.

Очите му, черни като оникс, станаха дълбоки, потъмняха. Райли се размърда, забори се. Зави.

— По дяволите! — възкликна Сойер, принуден да я притисне по-силно. — По дяволите!

— Накарай я да го изпие — промърмори Дойл и загуби контрол дотолкова, че доближи лицето си до косите на Райли. — Хайде, Гуин, бъди добро момиче и изпий проклетото лекарство.

Продължи да ѝ говори с глас, изпълнен с болка.

Бран взе чашата от Аника, изля съдържанието безмилостно в гърлото на Райли.

Очите ѝ рязко се отвориха, завъртяха се в главата и тялото ѝ се изви, крайниците ѝ потрепериха. После припадна, затресе се и остана да лежи бледа и неподвижна като смъртта.

Бран се изправи бавно и избърса потта от челото си.

— Сега можем да започнем.

Тя се будеше от непоносима болка, отново се унасяше. Бореше се с кошмари, търсеше покой.

От време на време го намираше, когато чуваше гласовете на приятелите си. Сойер… четеше ли ѝ? Да, четеше ѝ Тери Пратчет, от старите му романи, с жената ченге — която случайно бе ликан.

Също като нея.

Аника пееше — опера и песни на Адел. Свита на леглото до нея, припяваща нежно, ухаеща на пролетен дъжд.

Кошмарите отново се появяваха, болката я пронизваше. После с нея беше Саша, казваше ѝ, че не е сама, и болката преминаваше — донякъде.

Бран прокарваше ръце по тялото ѝ, понякога припяваше на ирландски или латински, понякога ѝ приказваше, или на някой друг, който му отговаряше със същия ирландски акцент.

И Дойл, толкова често Дойл. Той ѝ четеше Шекспир. Кой да предположи, че гласът му е толкова подходящ за Шекспир? А когато демоните я преследваха, демони с лицата на приятели, той я прегръщаше.

— Бори се с тях, вълчице моя! — казваше ѝ, настояваше. — Знаеш как. Не им се давай!

И тя се бореше, отново се унасяше, а непоносимата болка полека-лека се превърна в търпима.

Дойл беше до нея, когато се появи жената, и притисна някакво шишенце към устните ѝ.

— Не, не искам…

— Не е важно какво искаш, а от какво имаш нужда. Хайде, гълтай! Добро момиче!

Тя имаше червеникава коса и тъмнозелени очи — красота, която бе оцеляла въпреки десетилетията.

— Арианрод.

— Всъщност не. Но вероятно една от нейните дъщери. Каквато си и ти. Поспи още малко, а този прекрасен млад човек ще те наглежда.

— По-стар съм от теб, и то много.

Жената се засмя на коментара на Дойл, погали Райли по бузата.

— Заспивай — подкани я.

И Райли заспа.

Когато се събуди минути по-късно — или бяха часове, дни? — Дойл беше до нея, подпрян на възглавници, и четеше на глас „Много шум за нищо“ на светлината на лампа.

— Писах реферат за Беатриче като феминистка.

Дойл свали книгата, помести се, за да види лицето ѝ. Очите му изглеждаха уморени.

— Типично за теб.

— Защо си в леглото с мен?

— По нареждане на докторите. На докторите магьосници. Изглеждаш ужасно, Гуин.

— Така се и чувствам. Какво се случи? Какво се случи, по дяволите? Аз не… — Когато опита да се надигне, Дойл я задържа с една ръка.

— Саша. Била е обладана. Ти трябва да…

— Не беше Саша. Тя ме преби, така че знам… Не. — Райли притвори очи, насили се да си спомни, в главата ѝ се появиха отделни фрагменти. — Не, не беше Саша. Беше Малмон.

— Така смятаме и ние.

— Сигурна съм. Изглеждаше и звучеше като Саша, докато не ме нападна. Сякаш ме блъсна камион. — Тя предпазливо вдигна ръка към бузата си, докосна я. — Вече не ме боли. Не можех да извадя пистолета си. Не можех… ръката ми. — Тя повдигна лявата си ръка, взря се в превръзката. — Божичко!

— Почти е излекувана. Но казаха да не си движиш много пръстите — все още.

— Тя… той… то нарочно стъпи върху тях. Май тогава припаднах.

— В ръката има много кости. Умен ход е да припаднеш, когато всички са счупени или смазани.

Тя събра сили и зададе въпроса:

— Много ли съм зле?

— Не си мъртва, а щеше да бъдеш без Бран и Саша. А дори и тогава… Вътрешни наранявания — бъбреците, далакът, черният дроб — толкова сериозни, че замалко да те откараме в болница, но Бран имаше друго решение. Баба му.

— Тя прилича на Арианрод. Говорих с нея. Така мисля.

— Да, говорили сте, при това повече от веднъж, както ми казаха. Тя е лечителка. Бран се кълне в способностите ѝ, а той не обича да преувеличава. Не съм сигурен дали ръката ти щеше да се възстанови напълно без нея.

— Тогава съм ѝ благодарна. Колко дълго бях в безсъзнание? Един ден? Два? — попита тя, когато той само поклати глава.

— Ти отиде в гората преди пет дни.

—Пет?

Когато тя се надигна в леглото и стисна зъби заради рязката болка, той стана, наля нещо в една чаша.

— Изпий го.

— Не искам да спя повече. Пет дни?

— Добре.

— Къде отиваш? — попита тя с лека паника в гласа, когато той тръгна към вратата.

— Да доведа останалите.

— Недей! Почакай малко. Искам да стана.

— Аз пък искам да танцувам с голата Шарлийз Терон. Не можем да имаме всичко.

— Сериозно говоря. Колко е часът? Къде са всички?

— Беше ми по-спокойно, когато беше в безсъзнание — въпреки че говореше в съня си. Почти десет и половина вечерта е — и предполагам, че останалите са долу.

— Тогава искам да сляза при тях. Би ли ми помогнал? Просто ми подай ръка.

Той въздъхна, върна се, вдигна я като перце от леглото.

— Не казах да ме носиш до долу! — Това беше оскърбително. — Не искам да ме носят!

— Или слизам и ги довеждам, или те свалям долу. Избирай!

— Предпочитам да ме свалиш. Чакай — дай ми едно огледало.

Той отстъпи пред желанието ѝ и се обърна към овалното огледало на стойка в ъгъла на стаята, за да може тя да се огледа.

Райли видя едър мъж, целият в черно, който я държи, сякаш тя тежи колкото едно кученце. А тя изглеждаше бледа, крехка — много слаба.

— Изглеждам ужасно. Ти беше прав.

— Няма смисъл да те лъжа. А вчера изглеждаше още по-зле. Той почти те бе удушил.

В огледалото очите им се срещнаха, неговите станаха безизразни.

— Не си спомням нищо. Защо е спрял?

— Сигурно ме е чул.

— Ти? Откъде знаеше, че трябва да дойдеш?

— Забелязах те как тръгна към гората с онова, което мислех, че е Саша — заобяснява той, докато я изнасяше от стаята. — А после видях Саша да слиза по стълбите в къщата. И събрах две и две. Но не бях достатъчно бърз и той те ритна в главата. Първите дни, когато ти идваше на себе си, всеки път виждаше двойно. До вчера следобед повръщаше дори супата, с която се опитваха да те хранят.

— Радвам се, че не си спомням. Мразя да драйфам. Ти ми четеше. Ти и Сойер, и…

— Бригид каза, че ако ти четем и говорим, ако сме достатъчно близо, за да ни усещаш, ще се излекуваш по-бързо. Сменяхме се, както когато Сойер бе ранен.

— Той бе измъчван и наръган с нож, бит и горен, но се възстанови по-бързо от мен.

— Защото той пострада от хора — така го обясниха Бран и Бригид. А теб те нападна създание на Нереза. В теб имаше отрова. Радвай се, че Бран спечели спора за болницата. Никога нямаше да се сетят за отровата.

— Длъжница съм ви. — Райли чу гласове и се стегна.

— Не беше Саша.

— Знам.

Дойл спря.

— Тя е съсипана. Трябва да го знаеш. Каквито и тревоги и страхове да изпитахме всички през последните дни, тя страдаше най-много.

— Саша не е виновна.

— Убеди я — каза простичко Дойл и я понесе към гласовете.