Стъкленият остров

16

.

Няколкото дни проливен дъжд се отразиха добре на цветята и растенията в градините, но затрудниха тренировките заради влагата и калта. Това обаче не възпря шестимата всеотдайни пазители да изследват пещери и исторически места. Сред изобилието от книги Райли откри отпратки към камъни и едно гравирано в тях име — така и не се споменаваше какво, — което „отбелязвало ложето на звездата“. Следвайки тази нишка, пазителите претърсиха руини, гробища, пещери, докато неспирният дъжд ги мокреше и превръщаше хълмовете в блеснали изумруди.

С шапка, от чиято периферия капеше вода, Райли стоеше сред избуялата трева в едно гробище, стелещата се по земята мъгла стигаше до коленете ѝ. Зад нея, над криволичеща река с цвят на чай и под смръщени облаци, ясно се открояваха сивите руини на някогашно абатство. Изпълнено с атмосфера, то я очароваше с великолепното си готическо излъчване. Силно се надяваше тази атмосфера да подтикне Саша към видения.

— Началото на дванайсети век — уточни сега. — Плодородна земя за посеви и животни, риба в реката. Мястото е добро. Така че, естествено, хората на Кромуел е трябвало да го заграбят.

Създава хубаво, призрачно чувство. Чудя се дали може да стане по-мокро? — Сойер погледна към небето.

— Обичам дъжда! — Аника посочи към моравите стръкове, подаващи се от пукнатините. — Помага на цветята да растат в камъка.

— Ако продължава така, ще можеш да плуваш и на сушата — пошегува се Сойер.

— Име в камъка — напомни им Райли. — По-добре първо да огледаме надгробните камъни.

— Щеше да е по-лесно, ако знаехме името, което търсим — обади се Дойл.

— Кажи го на загадъчните богини и техните пратеници.

Тъй като недоволството от времето нямаше да ги отведе доникъде, Райли се запъти към надгробните камъни, вгледа се в надписите.

Не ѝ се стори егоцентрично, че се пита дали името, което търсят, може да се окаже тяхно. На техен предшественик. Като нищо би могло да има подобна връзка. Логично бе да е надпис върху надгробен камък или някакъв друг знак.

Отхвърляйки това предположение, тя се зачуди дали няма да намерят имената на трите богини или на бебето кралица.

Или пък…

— Може да е името на звездата. — Като клекна, тя прокара пръсти по избледнелия надпис върху покрит с лишеи камък. — Най-вероятно е на ирландски —realta de orghor— заради Арианрод. Но е възможно също да е на гръцки или латински.

Струва ми се малко вероятно да го намерим на толкова открито място — обади се Дойл. — А и от дъжда всичко плува във вода.

— Камъни, имена, вода — и трите неща ги има тук. Струва си да погледнем. А и не гъмжи от туристи.

— Всеки уважаващ себе си турист би прекарал подобен ден в кръчмата.

Със сигурност, съгласи се вътрешно Райли и продължи през избуялата трева към руините.

Древното винаги я беше привличало. Както и основите, които то градеше за идните поколения. Тя си представи какъв е бил животът тук, зад каменните стени. Живот на молитви и мъдрост, на усилен селски труд.

И на суеверия.

Някои от хората бяха положени да почиват вътре, под каменни плочи, върху които имената и датите приличаха на бледи отпечатъци, ерозирали с времето и от времето. Но тя чуваше ехото на живота и смъртта, на запалени огньове, на къкрещи гърнета, на гласове, шепнещи молитви. Мирис на тамян, на дим и земя.

Тя пое по тесни, извити каменни стълби, като отбелязваше мимоходом къде напречните греди — отдавна изчезнали — бяха поддържали втория етаж, третия.

През един отвор излезе върху широка козирка над лениво течащата река. Забеляза птицата, сгушена на едно дърво, бръкна под якето си за пистолета.

После си отдъхна.

Обикновена врана, мързелуваща в дъждовния следобед.

Видя долу Аника да се върти в кръг с вдигнати нагоре ръце, сякаш искаше да улови дъжда.

— Винаги си намира забавления.

— Където и да отиде — съгласи се Дойл зад нея.

Райли извърна глава.

— Странно, ботушите ти би трябвало да вдигат повече шум върху каменни стъпала.

— Не и ако знаеш как да ходиш. Тук няма нищо, Гуин.

— Има история и традиция, има архитектура и дълговечност. Стоим тук, където някога са стояли заровените в това гробище. Това значи нещо. Но, да, не мисля, че това е мястото.

Райли гледаше как Саша влиза в руините с Бран.

— Тя усеща натиска — от всички нас. Тук сме вече трета седмица.

Райли проследи погледа на Дойл, беше го насочил към Аника.

— Нашата русалка има време. Повече от месец. Но не сме дошли толкова далеч, за да се разтакаваме.

— На мястото на Нереза, от тактическа гледна точка, бих забавил нещата, докато времето на Аника изтече — докато един от нас по естествен път се отдели от останалите. — Безсилен пред дъжда, Дойл огледа мъглата и камъните. — Дори първо да намерим звездата, трябва да открием и острова, да стигнем дотам. А стрелките на часовника се въртят.

— Майната ѝ на тактиката!

— Подходящо за мото на Къстър¹³.

— Така ли? Бил ли си в територията Монтана през 1876 година?

— Не, пропуснах.

— За твое сведение Къстър е бил арогантен егоист и маниак, който е избивал индианци, без да му мигне окото. Накрая те са му видели сметката. Доста си приличат с Нереза.

— Индианците са спечелили битката, но не и войната.

Избутвайки назад шапката си, тя изви глава, за да огледа красивото мъжествено лице на Дойл.

— Знаеш ли, може би не общият ни натиск върху Саша я кара да блокира. Може да е твоят вечен песимизъм.

— Реализъм.

— Реализъм? Не думай! Аз съм ликан и стоя тук с тристагодишен мъж. Долу има русалка, която подскача из гробище. На това ли му викаш реализъм? Ние сме мистична сила, Макклиъри, не го забравяй!

— Триста петдесет и девет годишен, ако трябва да сме точни.

— Странно. Защо не… я почакай малко… — С присвити очи тя се обърна към него. — В коя година си бил прокълнат? През 1683-та, нали?

— Да. Защо?

Поразена, тя го тупна с юмрук в гърдите.

— Я пресметни! Това означава, че е било преди триста трийсет и три години! Три-три-три! Три е силно число.

— Не виждам как…

— Три! — Райли „изстреля“ числото и го изписа във въздуха. — Как съм могла да го пропусна? — Сграбчи Дойл за ръката, затегли го към стълбите. Спря насред пътя, защото Бран и Саша идваха към тях. — Дойл е на триста петдесет и девет години.

— Не му личат — усмихна се Саша.

— И е бил прокълнат през 1683 година. Преди триста трийсет и три години.

Бран наклони леко глава, постави ръка върху рамото ми Саша.

— Гледай ти! Как така сме го пропуснали?

— Видя ли! — Райли размаха пръст към Дойл. — Не сме се замисляли за точното число, защото на безсмъртните им е все тая. Но се връзва.

— Не разбирам. — Саша погледна назад към Аника и Сойер, които се изкачваха към тях.

— Три — повтори Бран. — Магическо число, силно число. Каквито сме и ние. Трима мъже, три жени, в търсене на три звезди.

— Създадени от три богини — довърши Райли.

— Догодина ще са триста трийсет и четири.

— Важното е колко са сега. Не бъди такъв дръвник. — Без да му обръща внимание, Райли махна на приятелите си да се върнат назад, за да може да слезе. — В този момент, в тази година. Три, три, три. И това място — Ирландия, Клеър, където се намира къщата. Ти си се родил тук, нали? В къщата?

— Родилният дом и местната болница бяха препълнени — пошегува се той.

Райли го плесна по гърба с опакото на ръката.

— Може би ще свърши там, откъдето е започнало. Или откъдето е започнал Дойл. — Тя го попита нетърпеливо: — През кой месец беше прокълнат? Кога през 1683 година?

— Януари.

— Виждате ли как пасва? Саша, ти кога за пръв път започна да сънуваш нас и звездите и всичко свързано с тях?

— Вече знаеш, нали ти казах. През януари, веднага след първи.

— Именно. Всичко пасва! Ти си започнала да получаваш видения, когато Дойл е навършил триста трийсет и три години, откакто е безсмъртен. И затова ни събра. — Тя погледна към Бран. — Това не е случайно.

— Не е, права си. На знаците трябва да се обръща внимание.

— А и край къщата има гробище — тоест камъни. Съжалявам, приятел — добави Сойер.

— Където живеем всички — изтъкна Дойл, — тренираме, разхождаме се от седмици.

— Но не се оглеждаме, не копаем. — Райли побърза да вдигне ръка, виждайки гневния блясък в очите на Дойл. — Нямам предвид да копаем в буквалния смисъл.

— Никога не бихме проявили неуважение към семейството ти — увери го Аника. — Възможно ли е твоето семейство да помага в опазването на звездите? Това ли има предвид Райли?

— Точно това. Виж. — Сега тя се обърна към Дойл. — Всичко, което правя в професията си, дори копаенето, го правя, защото уважавам и ценя предците ни. Не ги осквернявам и не оправдавам хората, които го вършат, дори в името на науката и откритията. Трябва да проверим това съвпадение. Просто се връщаме към книгите и проверяваме отново. Става ли?

— Чудесно. Тъкмо ще си спестим тренировките в това отвратително време. Но утре, понеже се съмнявам, че звездата ще изскочи от надгробния камък на майка ми, ще се гмуркаме, независимо от времето.

Тъй като реши, че хората имат право да се отдават на настроенията си, а и тя искаше да помисли, Райли не каза нищо, докато вървяха към колата, качиха се в нея.

През целия път използваше телефона си, за да събере още информация за числото три.

— Времето се състои от три части — започна да разсъждава на глас. — Минало, настояще и бъдеще. От първата триада следват всички останали. Какво е онова, което превръща един мъж в мъж или една жена в жена — умът, тялото, духът. Триада. Повечето култури използват числото „три“ като символ на силата или философиите. Келти, друиди, гърци, християнството. Изкуството и литературата.

— Трябва да произнесеш „Бийтълджус“¹⁴три пъти — обади се Сойер.

— И това също. Магията е в третия път. Всъщност не бях помислила за това — питагорейците вярвали, че „три" е първото завършено число.

— Но са грешали, нали? — вметна Дойл.

Тя свали телефона си, срещна погледа му.

— Платон е разделил хората в своя утопичен град на три групи. Работници, философи, пазители — последните, естествено, били воини.

— И в неговата „Утопия“ работниците са представлявали робите, а философите — управниците. Утопия само за някои.

— Важното е числото „три“ — настоя Райли.

Веднага щом Бран паркира, тя изскочи навън.

— Трябва да погледнем. Знаем, че за теб това е лично. Наясно сме. Но то може да е част от търсенето. Налага се да погледнем.

— Тогава ще го направим.

Когато Дойл тръгна към гробището, Бран направи знак на Райли да върви по-бързо и сам ускори крачка, за да ги настигне.

— По-голямата част от рода ми почива в Слайго — поде той. — Но тези тук също са ми семейство. Са ни семейство.

— Ти не си ги познавал — промърмори Дойл.

— Но познавам теб. Разкажи ни за тях.

— Какво да ви разкажа?

— Каквото и да е — настоя Бран. — Опиши ни ги. Помогни ни да ги опознаем.

— Какво общо има това със звездата?

— Не знаем. Фейлим — братът, когото си изгубил. Казвал си ни, че е бил мил и чистосърдечен. Така че го познаваме. Какво ще ни кажеш за другия си брат?

— Браян? Той беше умен и имаше златни ръце. До него лежи жена му, Финула. Тя беше красива като слънчев лъч и той я харесваше още от десетгодишен. Обичаше я през целия си живот. Твърд като скала, такъв беше Браян.

— А това са децата им? — продължи да пита Бран.

— Имаха още три освен двете тук. Почти не ги познавах.

Дойл се премести към последния си брат.

— Килиан, той обичаше да мечтае. Пееше като славей и момичета му се лепяха като мухи на мед. Сестра ми Маири не е тук, погребана е със съпруга и децата си в църковен двор близо до Килшани. Властна, твърдоглава. Никога не се предаваше.

Той установи, че намира утеха в споменаването на братята и сестрите си. На баба си и дядо си. Замълча край гроба на баща си.

— Добър човек беше — произнесе накрая. — Обичаше жена си, децата си, земята. Учеше ме да се бия, да строя с камък и дърво. Нямаше нищо против забавните лъжи, но не понасяше да го мамят… Мама. Тя се грижеше за къщата и за всичко в нея. Пееше, докато готвеше. Обичаше да танцува, а когато Маири роди първото си дете… Още я помня как държеше бебето, гледаше го в личицето. Каза: „Който и да си бил преди, сега си Ейдън“.

Аника положи глава на ръката му.

— Ние вярваме, че когато някой от нас умре, отива на друго място. Спокойно и красиво. След време имаш избор дали да останеш там, или да се върнеш. По-трудното е да се върнеш, но повечето го правят.

Утеха, помисли си отново Дойл.

— Така и не ти благодарих за цветята и украсата от миди и камъчета върху гробовете.

— Направих го, за да ги почета. Дори и да изберат да се върнат, може да не ги познаем.

— Е, описах ви ги, или поне донякъде. Казах ви имената им. Тук няма звезда.

— Просто ни е нужен някакъв ключ към намирането ѝ. Ще поработя по въпроса — обеща Райли. — Може да не е тук. Може да е вътре в къщата или около нея, или в стария кладенец. Някъде в гората. Нещо ме кара да мисля, че е точно тук.

— Хайде да влезем вкъщи, да си починем. Последните няколко дни бяха доста мрачни — подкани ги Саша. — Едни почивка ще ни се отрази добре.

— Хайде да пийнем вино със сирене и хляб — предложи Аника. — Сойер каза, че довечера може аз да съм главният готвач и да приготвя… Какво да приготвя?

— Картофена супа в хлебна купа — отвърна Сойер. — Идеална за дъждовни дни.

— Хлебна купа? Как очаквате да се съсредоточа върху проучванията си, когато знам, че ще ям в купа от хляб?

Саша улови Райли за ръката.

— Като първо пийнеш чаша вино.

— Да, това сигурно ще помогне.

Виното обикновено действаше. И Райли нямаше нищо против да изпие чаша пред огъня, вдигнала крака на масичката, докато работи на таблета си. Особено ако въздухът започне да ухае на каквото там Сойер бе научил Аника да кълца, бърка и смесва.

Тя си помисли, че Саша сигурно изпитва същото, докато скицира на дивана. Дойл бе споменал нещо за горещ душ и беше изчезнал. Тя предположи, че му е нужно лично пространство, и реши да му го предостави.

Забеляза лениво, че Бран отсъстваше вече час, по едно време се върна, отново излезе. Малко след като помогна на Аника да оформи топки от тесто, Сойер ѝ каза да ги покрие с кърпа и да изчака един час.

И също се измъкна.

Райли свали таблета си.

— Ами ако се опитаме да намерим нещата от списъка?

— Какъв списък? — учуди се Аника.

— Не, това е нещо като игра.

— Обичам игрите! Сойер ме научи на една с карти — ако загубиш, събличаш нещо. Но той каза, че можем да я играем само двамата.

— Да, при нея е по-добре да сте дует. А при тази имаш списък с неща, които трябва да намериш, и тръгваш да ги търсиш.

— Както при звездите. Значи е мисия.

— В известна степен.

Саша погледна над скицата си.

— И как този „лов“ ще ни помогне да намерим звездата?

— Така ще претърсим основно къщата, ще се оглеждаме за нещо необичайно. Не знам точно. Просто идея — призна Райли. — Семейството на Дойл е построило това място. Той е роден тук. Бран също е издигнал къща тук триста години по-късно. Ние шофирахме из Клеър, обикаляхме района пеша, гмуркахме се в океана. Но ми се струва по-логично отговорът да е тъкмо тук.

— Не смяташ ли, че Бран, бидейки Бран, щеше да го усети? — попита Саша.

Тъй като Райли бе обмисляла това, вече имаше теория.

— Според мен нещата не са започнали истински преди януари — и преди нежеланото безсмъртие на Дойл. Да, всички освен теб вече знаехме за Трите звезди, преди да се съберем в Корфу — което също е част от пъзела. Всички знаехме — но не и ти. Часовникът започна да отмерва времето, когато Дойл достигна магическото число.

Тя стана, наля си още вино.

— Това е солидна теория — януари задейства часовника, ти започваш да получаваш видения за нас, за звездите. Отнема ти известно време, но отиваш в Корфу — както и всички ние. На едно и също място, по едно и също време.

— Райли е много умна. — Аника също си наля още вино.

— Такава съм. — Тя се чукна с Аника и в прилив на щедрост отнесе бутилката до Саша, допълни чашата ѝ. — Рисуваш къщата.

— Просто обичам тази къща. Едва ли е нещо повече. И аз се замислих върху теорията ти. Пък и… Бран донесе другите две звезди тук, втазикъща.

— Има логика. Затова ще я претърсим от горе до долу. Според твоите видения звездата е някъде на студено, ти спомена и някакво име върху камък. На първо място в списъка ще поставим „име“, „камък“. Ти каза нещо и за момчето, което вижда мъжа, за мъжа, който вижда момчето.

— Имаме трима мъже — изтъкна Аника.

— Точно така. Един от тях е роден тук, бил е момче тук. Може да е това. Или… — Райли отпи от виното. — Възможно е да е някакъв символ. Нещо в къщата от времето на Дойл или което представлява…

Тя млъкна, когато влезе Дойл.

— Не било трудно да те накарам да млъкнеш.

— Райли не иска да слага пръст в раната — обади се Саша.

— Няма рана. — Той погледна към виното и тъй като му беше подръка, си взе чаша. — Ти беше права. Цялата тази игра на съдбата взе да ми писва. Вината не е твоя, но ти ми беше подръка — също както това вино.

— Райли иска да претърсим къщата по списък. — Аника повдигна кърпата и остана доволна, когато видя колко са бухнали топките тесто.

— По списък?

— Така ще е по-лесно — обърна се Райли към Дойл. — Включваме в него вероятни неща, символи и започваме да търсим. Пък и какво друго можем да правим в тази дъждовна вечер.

Той се премести по-близо и тя отстъпи към плота.

— Има какво.

— Може да си легнете — предложи приятелски Аника. — Има време преди вечерята.

Дойл ѝ се усмихна.

— Какво да направя, за да оставиш Сойер и да дойдеш при мен?

— Това не беше много любезно. — Без да се крие, Райли повдигна коляно, притисна го към чатала на Дойл.

— Той се шегува — знае, че Сойер е единствената ми любов.

— Хубаво — каза Сойер, когато влезе с Бран подире си.

— Сойер, топките са по-големи!

— Тя не говори за моите. — Дойл избута коляното на Райли.

— Не, не за твоите… о! — Като отметна коса, Аника се засмя. — Шегуваш се, нали?

— Голям майтапчия е. — Райли мушна Дойл в гърдите, той не помръдна. — Пречиш ми да мина.

— Мислех си за времето преди вечеря.

— И аз — каза Сойер. — Ани…

— Сега не можем да правим секс, трябва да приготвя вечерята. Мой ред е.

— Ани… — повтори той и отиде при нея, обви лицето ѝ с длани, целуна я.

— Саша може да гледа тестото — промърмори Аника, прегърна го през врата.

— Обичам те. Всичко в теб, всичко, което си ти — поде Сойер.

— Сега ли ще го направи? — прошепна Дойл на Райли.

— Млъквай.

— Помниш ли когато Райли и аз отидохме в Дъблин?

— Не ми беше приятно, че не ме взе със себе си, а другите се ядосаха, понеже…

— Да, хайде да прескочим това — каза бързо Сойер. — Отидох да взема нещо за теб, а Райли ми помогна.

— Изненадата! Ти така и не ми даде изненадата!

— Ще ти я дам сега, защото ти обичаш дъжда и защото готвим супа, и защото сме семейство. Ти си моето семейство. Остани такова, Аника.

Той извади чифт полирани мидени черупки от джоба си.

— Красиви са!

Но когато тя посегна към тях, Сойер повдигна горната черупка.

Аника ахна и притисна ръце към устните си.

— Пръстен! За мен ли е?

— Направен е за теб. С участието на всички. Райли ми помогна да намеря камъните, а Бран… ами той се зае с магиите. Синият камък…

— Знам го! Скъпоценен е. Държи сърцето на морето.

— А ти държиш моето. Завинаги. Омъжи се за мен!

— Сойер! — Тя постави ръка на сърцето си, а другата върху дланта му. — Ще ми го сложиш ли, както Бран го сложи на Саша?

— Приемам това за „да“. — Той плъзна пръстена върху пръста ѝ.

— По-красив е, по-ценен е от всичко, което имам! Освен теб. Ще бъда твоята партньорка, завинаги!

Тя се хвърли в обятията му, за да запечата думите си с целувка, притисна го силно, силно.

— Мислех, че вече имаме най-голямото щастие, но това е по-голямо! — възкликна.

— Такава си е нашата Ани. — Този път Райли избута Дойл с лакът.

— Покажи ни го.

— Толкова е красив! Държи морето, а розовото е за радост и халките са за всички, за семейството. Благодаря ви за помощта. — Тя целуна Райли по бузата. — Благодаря ти. — После Саша и Дойл. — И на теб, за магиите. — Прегърна Бран, залюля се.

Отдели се от него с полюшване, като държеше ръката си с пръстена вдигната нагоре.

— Погледнете го! Толкова е красив! Това е най-хубавата изненада!

Тя скочи в обятията на Сойер, засмя се, докато притискаше устни към неговите.

— Саша ще довърши… — Тя се отскубна от Сойер, когато таймерът избръмча. — Топките!

— Братче. — Дойл заклати глава и вдигна чашата си. — Няма да скучаеш и един ден в живота си!

Сойер гледаше как Аника отмята кърпата от тестото като магьосник, който изпълнява номер.

— И аз така мисля.

Те ядоха супа, пиха вино, обсъждаха различни теории.

— Интересно — отбеляза Бран. — Тази идея — звездата да е в къщата или дори да произлиза от нея.

— Твоите строители все щяха да споменат нещо — обади ce Дойл.

— Имал е цели три века да се настройва скептично. — Решавайки да не обръща внимание на Дойл, Райли отчупи парче от хлебната купа, задъвка го с удоволствие. — Хипотезата — както това търсене, както всички ние на тази маса, се основава на неоспоримия факт, че съществуват алтернативни реалности, така наречените паралелности. Приемем ли това, можем да продължим към други подобни факти. Дойл е бил променен през януари, преди триста трийсет и три години. През януари Саша започва да получава видения за Трите звезди и за нас. Заключение: това е изходната точка.

— Всички бяхме привлечени в Корфу — продължи Бран. — Трима от нас се срещнаха още когато пристигнаха, в хотела. Само след няколко дни шестимата се биехме рамо до рамо, за първи път, срещу Нереза. Докато бяхме в Корфу, между нас се установи връзка. — Той повдигна дланта на Саша, за да я целуне. — От различно естество.

— Връзка — повтори Саша. — Мисля, че сега сме тук именно заради тази връзка. Тя не съществуваше през януари. Не е съществувала, когато Бран е построил къщата или когато Дойл е бил прокълнат. Но… е съществувал потенциалът за нея.

— Да. — Очарована, Райли чукна с пръст по масата. — Този потенциал се е появил веднага след създаването на звездите и се е развил. Звездите са паднали трудно може да се каже кога точно, — но малкото проучвания сочат, че е било преди раждането на Дойл. А раждането му и мистичното му безсмъртие заради проклятието? Още една стъпка в еволюцията. Ние, останалите, също сме част от картината и въпреки че сме странна смесица. Вещер, русалка, безсмъртен, ликан, ясновидка, шифтър. Защо не шестима магьосници, шестима безсмъртни?

— В разнообразието се съдържа сила — предположи Бран — И предизвикателства за преодоляване.

— Трябва да признаеш — ти сам го каза — добави Сойер, поглеждайки към Дойл, — че си бил най-близо до откриването на Нереза в онази пещера в Корфу, с нас.

— Да, съгласен съм, че времето е важно, че ние шестимата сме важни. Просто идеята, че Ледената звезда може да е зад бордюра на пода, ми се струва абсурдна.

— Нека обобщим. — Като вдигна виното си, Райли отговори на всички на масата, не само на Дойл: — Знаем, че само ние можем да намерим звездите — и то само ако сме заедно. Следователно Ледената звезда може да е скрита в къщата където е бил роден Дойл. А може да е в сегашната или около нея. Сградата е каменна, а данните и виденията говорят за камък. И за море, а то е под носа ни.

— Мъжът вижда момчето, момчето вижда мъжа. Не, не е видение — каза бързо Саша. — Просто си припомням. Огледало, стъкло?

— Точно така. И онази следа за името. Може да има нещо записано, нещо в някоя книга.

— Рисунка. Подписът на художник — добави Саша. — Или нарисуваният.

— Нещо за спомен — предположи Сойер. — Нещо гравирано.

— Ще си го запиша. — Райли се надигна, за да вземе таблета си от хола. — Огледало, стъкло, книга.

— Много бързо правиш думите. — Надвесена над нея, Аника наблюдаваше как изскачат на екрана. — Ще научиш ли и мен? Обичам да се уча.

— Разбира се. — Но Райли го каза разсеяно, защото гледаше към Дойл. — Защо избра стаята горе?

— Имаше легло.

— Питам те сериозно. Защо точно нея?

— Без определена причина, освен че…

— Освен какво?

— Гледаше към морето. Стаята ми като момче беше същата.

— Ясно. Може да е важно. Продължавайте да разговаряте. Аз ще си поиграя малко с тая джаджа. — Райли взе таблета и отиде в другия край на стаята.

Дойл стана, последва я.

— Ядосана ли си за нещо?

— Не. Работя върху теорията си, въпреки че ти се съмняваш в нея.

— Ядосана си, че не я приемам?

— Не. — Тя вдигна немигащи очи към него. — Нормално е теориите да се обсъждат и оборват. Затова са теории. Аз съм учен. Прекланям се пред идеите дори когато противоречат на моите.

— Защо се държиш така тогава?

— Работя върху хипотезата си — повтори тя. — Има и нещо лично. Щях да ти кажа, ако бях ядосана.

— Хубаво. — Той се върна на масата, седна при останалите.

Райли продължи да не му обръща внимание. Струваше ѝ се най-добрият подход, докато водеше вътрешен спор дали да му каже, че е влюбена в него. И ако му каже, кога да го направи. А след „ако“ и „кога“, идваше и „как“.

Много въпроси, без ясен отговор.

Които продължиха да се въртят в главата ѝ, докато прибавяше точки към списъка за търсене, а до ушите ѝ достигаха гласовете в другия край на стаята.

17

.

На масата Аника се възхищаваше на пръстена си, свиваше пръсти, за да го накара да заблести. Мислеше си, че най-много иска да се омъжи за Сойер на острова, на който я бе завел — там, където един от нейните хора беше дал на неговия предшественик компаса. Където той за първи тя ѝ бе казал, че я обича.

Можеха да дойдат всички — земните хора, които му бяха роднини, морските хора. Толкова се надяваше да се омъжи за Сойер, преди краката ѝ да изчезнат. Така можеше да носи красива рокля и да танцува с него.

Видя, че Саша ѝ се усмихва, докато мъжете говореха за бойни планове и сериозни неща.

— Обичам да го гледам и да го усещам на пръста си. И при теб ли е същото?

— През цялото време.

— Ще дойдеш ли на сватбата? Ще стоиш ли до мен с Райли, както ще го направим ние за теб?

— Мислех, че никога няма да попиташ — засмя се Саша.

— Много ми се иска да се оженим на острова. На нашия остров.

Сойер я прегърна през кръста.

— И аз си мислех същото.

— Наистина ли? О, тогава могат да дойдат всички! Нашето семейство, твоето семейство, моето семейство! Ще има цветя, на сушата и в морето, и музика. И вино. Ще бъде прекрасно! Повече от всичко, за което съм си мечтала, когато съм си представяла този ритуал като малка. Имах си местенце, където сънувах специални сънища, и този беше най-специалният.

— Какво местенце?

— В топлите води на юг, където водата е толкова прозрачна, че слънцето прониква през нея. Градина от корали и морски растения. Сгушвах се там и сънувах най-хубавите си сънища.

Сега сънят ѝ беше на път да се сбъдне, помисли си тя, и се притисна към Сойер.

— Ти имаш ли си скришно местенце? — попита го.

— Къща на дърво.

Очите ѝ се разшириха.

— Живял си на дърво?

— Не, това е малка къщичка, построена между клоните. Високо горе. Татко и дядо я направиха за децата. Всички се мотаехме там, но аз обичах да се качвам сам горе, особено в летните нощи. Сигурно съм сънувал доста хубави сънища.

— Особено след прелистването на порносписания — обади се Райли през стаята.

— Това са друг вид сънища.

— Какво е порносписание? — полюбопитства Аника.

— Ще ти обясня по-късно. Ами ти, многознайке?

— Аз ли? — Райли отново погледна към тях. — Ние често пътувахме, затова имах такива места навсякъде. Книгите са моето място — не е толкова скришно, но си е мое. В тях има колкото искаш сънища. Но сега, като се замисля, си спомням за един стар килер вкъщи. Сигурно това е бил моят вариант на къщичка сред клоните или на морска градина.

— Саша? — Наслаждавайки се на разговора, Аника се обърна към нея. — А твоето тайно местенце?

— Тъкмо щях да кажа, че нямах такова, но се сетих. Таванът. Струваше ми се много закътан, можех да се усамотя там, когато исках да се измъкна от всичко и всички. Рисувах и си представях, че съм като останалите. Не бях щастлива, както съм сега.

— Жалко, че тогава не съм ти била приятелка.

— Сега обаче наваксваме. Хайде да продължим темата. Твой ред е, Бран.

— Имаше едно поточе не много далеч от дома ни в Слайго. Поемах към него, когато имах да мисля за сериозни неща. Сядах, облегнал гръб на едно старо, чворесто самодивско дърво, гледах рибата в потока, упражнявах се в правене на магии и си мечтаех да стана голям вълшебник.

— Такъв си! — Аника притисна длани една в друга. — Дойл, къде беше твоето място?

— Като момче имах много работа. Дните ми бяха запълнени — да събера дърва за огрев, да изкопая достатъчно торф, да се погрижа за животните.

— И да ходиш бос в снега шестнайсет километра до училище. По нанагорнище — добави Райли и си спечели хладен поглед.

— Нямал си обувки?

— Тя говори с познатите клишета — обясни Дойл на Аника. — Бях най-големият и затова имах повече отговорности… Но и упорити навици. Забранено ни беше да се катерим по скалите и естествено, копнеехме да го правим. Успеех ли да се измъкна от братята и сестрите си, от домашните задължения, тъкмо това правех. Харесваха ми опасността, разпененото море, бръснещият вятър. И когато намерих…

Той млъкна — шокиран, изумен. През цялото това време? — зачуди се, докато умът му се опитваше да асимилира мисълта. През цялото това време ли е била там?

— Не е в къщата! Нито в гробището! Звездата не е на нито едно от тези две места!

Райли вече се беше изправила на крака. Остави таблета, пристъпи към масата.

— Но знаеш къде е?

— Не съм сигурен… — Ядоса се, че му е нужно време да се овладее. — Възможно е — продължи, вече по-уверено. — Просто теория, като твоите. Катерех се по скалите, все по-високо и по-високо, и ако не ме хванеха и не ядях пердах, се изкачвах още по-нагоре. Дори нощем, на лунна светлина — Бог ми е свидетел, че ако се бях подхлъзнал… Но това беше част от приключението. Тръпката, рискът. Все пак аз бях най-големият, а Фейлим, той току-що се беше родил и мама беше заета, а татко — очарован. Брат ми беше красавец, дори момче на девет години като мен можеше да го види. Фейлим беше едва на няколко дни, когато открих пещерата… Бих пийнал уиски.

— Ще го донеса. — Докато ставаше, Бран хвърли поглед към скицата, която Саша рисуваше в скута си бързо и уверено.

— Пещера в отвесните скали — подкани го Райли.

— Да… Все едно намерих съкровище. Веднага влязох в нея, безразсъден като всяко момче на моята възраст. Вътре се носеше ехото от морето. Почувствах се като пират, който се е сдобил с плячка. През следващите седмици, месеци и години това беше моето скришно място. Отнесох там стар конски чул, прахан, лоена свещ — съкровищата на едно малко момче. Можех да седя на козирката отпред, да гледам към морето и да си представям бъдещи приключения. Имах си свирка, за да призовавам моя дракон. Вече си бях избрал дракон за духовен водач.

Дойл взе чашата, която Бран остави пред него.

— Издълбах символа му върху една от стените в пещерата, а над него — моето име.

— „Дойл Мак Клейрич“, написа момчето в камъка, като си мечтаеше за мъжа, който ще бъде. Воин, авантюрист. — Саша остави скицата на масата.

На нея беше нарисувала пещера, осветена от една-единствена свещ, закрепена върху скалата със собствения си восък, и момче — мургаво, с разчорлени коси и изцапана риза, — което дълбаеше буквите в каменната стена със съсредоточено лице.

— Като мечтае за онова, което ще бъде, той не вижда огъня и леда. Не чувства топлината и студа. Това е за мъжа, този, който знае, че войната е кръв и смърт, и все пак ще продължи да се бие. Звездата очаква момчето, мъжа. Вижте името, прочетете името, изречете името — и ледът му ще запламти в огъня. Една звезда за ясновидката, две за сирената, три за войника. Изправете се срещу бурята, деца на богове, и ги отнесете у дома.

Саша изпусна треперлива въздишка, протегна се през масата за уискито на Дойл.

— Може ли? — попита и го пресуши. Отново потрепери. — Леле! Това сигурно беше грешка.

— Справи се добре. — Бран постави ръце на раменете ѝ. — Повече от добре.

— Видя ли го? — Дойл почука по рисунката в скицника. — Видя ли това?

— Още щом ти започна да говориш за скалите. Все едно прожектираха филм в главата ми — трудно е за обяснение. И когато ти заговори, просто го усетих. И те видях. Видях те като момче в онази пещера. Почувствах…

Дойл взе бутилката уиски, която Бран беше донесъл на масата, сипа си още в чашата.

— Продължавай.

— Решимост, вълнение, непорочност. Около теб имаше някаква сила. Ти си поряза пръста с ножа, а когато проследи буквите, които беше издълбал, кръвта ти ги запечата.

Дойл кимна, отпи.

— Точно така беше. — Погледна към Райли. — Изобщо не помислих, че може да е пещерата. А дори отидох там, след като дойдохме. Слязох долу, отидох да я видя. Не си помислих нищо. Не почувствах нищо.

— Беше сам. Следващия път няма да е така.

— Слизането не е от най-лесните.

Райли вдигна вежди.

— Достигането до първите две звезди също не беше разходка в парка.

— Бих ви поискал координатите, но мястото е много стръмно. — Сойер се почеса по главата.

— Ще използваме въже. — Бран погледна към прозореца. — Но не тази вечер. Не и в тъмното, в дъжда. Значи, утре сутринта — молете се за по-добро време — отиваме всички заедно.

— Да речем, че я намерим, а аз знам, че ще я намерим. Какво ще правим с нея? — попита Сойер. — Къде ще я оставим, докато решим как да я отнесем у дома?

— Ами ако следваме установения модел… — Райли погледна към Саша.

— Картина. Рисувах винаги, когато имах възможност, но нищо не ме подтикваше, както при първите две звезди. Може би сега, след като видях филма в главата си, ще усетя подтик. Иначе и една по-обикновена картина би могла да свърши работа.

— И следващият въпрос — къде, по дяволите, е този Стъклен остров? Ще продължа да се ровя в книгите — обеща Райли. — Но започвам да си мисля, че едва ли ще намеря отговора в библиотеката или в Мрежата. Въпреки това ще продължа с търсенето. Още сега.

— Ако ще се спускаме, трябва да е на разсъмване — предупреди я Дойл.

— Няма да закъснея — увери го тя и излезе.

Райли работи до късно през нощта, изпробвайки няколко теории. Отхвърли ги.

Написа дълъг имейл на родителите си, уведоми ги къде е, как е, попита ги дали имат идеи, които е пропуснала.

„Време е да приключвам, каза си. Време е да поспя малко — или поне да се опитам." Ако утре предстоеше голямата стъпка, всички трябваше да са подготвени.

Не просто готови да намерят звездата и да я съхранят, а да се бият. В мига, щом Нереза узнаеше, че последната звезда е при тях, веднага щеше да се появи.

Като си мислеше за това, Райли излезе от библиотеката, отправи се към дневната, където държаха оръжията. Дойл седеше край гаснещия огън, лъскаше меча си.

— Трябва да поспиш — каза ѝ.

— Това смятам да направя. Отнася се и за теб.

— Веднага щом свърша с меча. Не се сетих за пещерата. А трябваше. Не го направих.

— Аз пък не те попитах дали тук има нещо с по-специално значение за теб. Бях се вторачила в гробището, защото реших, че то е важното за теб.

— В началото и аз мислех, че си права. Не ми беше приятно.

Тя седна срещу него.

— Имаш право да искаш семейството ти да почива в мир. Мисля… Искаш ли да знаеш какво мисля?

— Че това спирало ли те е някога? Да — призна той, когато тя не отговори. — Искам да чуя какво мислиш.

— Мисля, че е дар. Мисля, че е нещо, което ти е дадено преди неколкостотин години, за да ти помогне да решиш останалото. Всяко момче иска да стане герой, нали? A сега и ти си. Герой си — настоя тя, когато Дойл поклати глава. — Просто ти е дадена възможност да си такъв или да се откажеш. Не си се отказал. Върна се към — да си го кажем направо — опасното място, където е бил убит брат ти, а когато Нереза се опита да използва мъката ти срещу теб, срещу всички нас, не се поддаде. Не искаше да стоиш в гробището днес и да говориш за семейството си. Но го направи. Това не е храбростта от битките, но е храброст. Така че…

Тя се изправи на крака.

— Както вече казах, опитвах се да си изясня някои неща.

— За да намериш острова.

— Не, не е това. Имам предвид лични неща. Ние сключихме сделка, а аз не я спазвам.

Той се намръщи:

— Каква сделка?

— Просто секс, само добър, здравословен секс. Не сълзлива история. Но нещата малко се промениха. За мен.

Той остави меча настрана много внимателно.

— Да не си бременна?

— Не. Божичко! Често си дразнещ, и си мрачен. И вечно ни притискаш — каза тя.

— Това какво общо има със секса?

— Няма. Има общо със сълзливата част, която не биваше да се случва. Не знам защо се случи. Но искам да знам — и това също е дразнещо. Бих могла да обвиня и теб донякъде, защото трябва да ти вадя думите с ченгел. Например до днес не знаех, че си бил на двайсет и шест, когато са те прокълнали.

— Как разбра?

— Просто пресметнах, за бога! Колко голям си бил, когато се е родил Фейлим — на девет, колко голям каза, че е бил той, когато е умрял — на седемнайсет. Което означава — като изключим безсмъртието, — че си няколко години по-млад от мен. Звучи ми странно.

Без да каже нищо, Дойл отново посегна към меча си.

— Остави това и ме изслушай. Искам да ти кажа, че въпреки всичко изредено — а бих могла да изброя и положителните ти качества, но и бездруго вече стана прекалено дълго. Та въпреки това или може би тъкмо заради това — не съм си го обяснила още, — но съм влюбена в теб.

— Не, не си.

Тя си беше представяла всякакви отговори, но не и подобна хладна, спокойна реакция. Подготвена беше за наранени чувства, дори за силен удар в сърцето. Но не и за обида. Усети как се изпълва с гняв.

— Не ми казвай какво чувствам! Не ми казвай какво има тук вътре! — Тя тупна сърцето си с юмрук. — Знам какво ми е, макар че предпочитам да не ти го бях казала. Не умирам от щастие, че е така.

— Просто си се увлякла, това е всичко. Спим заедно, а всички останали говорят за сватби и цветя. Поддала си се на общото настроение.

— Глупости! Обиждаш ме! Казах ли нещо за сватби и цветя? Приличам ли на човек, който гори от желание да си купи дълга бяла рокля и да държи букет?

Той усети лека тревога.

— Не, не приличаш.

— И на мен не ми харесва, но това е положението. Признавам ти го, защото те уважавам. А ти ми покажи уважение, като не ме вземаш за някое глупаво сантиментално момиче.

Дойл реши да не отстъпва.

— Казвам само, че сме в странна и напрегната ситуация. И прибавихме секс към нея. Ние… уважаваме се взаимно, вярваме си. Очевидно сме привлечени един от друг. Ти си умна жена, жена на логиката, на разума. Жена, която би трябвало да знае, че…

— Достатъчно умна, за да знам, че логиката и рационалното мислене не значат нищо, когато става дума за любов — Вече съвсем бясна, тя се плесна по бедрата. — Какво си мислиш, че си повтарям от известно време насам? Но това е, което изпитвам. Един бог знае защо.

— Не мога да ти дам това, което изисква любовта.

Тя поклати глава, гневът в очите ѝ премина в съжаление.

— Глупчо, любовта не изисква нищо. Нея просто я има. Проумей го.

— Райли — поде той, когато тя понечи да излезе, но се обърна.

— Само не ми казвай колко държиш на мен! Блудкаво е. Не ни прилича и на двамата.

— Има причини да не мога да…

— Да съм ти искала нещо в замяна?

Не беше искала нищо, помисли си Дойл. И как трябваше да ѝ отвърне сега?

— Не.

— Тогава забрави! Просто забрави. Няма да съжалявам, че съм ти казала какво изпитвам. И не ме карай да се чувствам жалка, че го изпитвам.

Той я остави да излезе — така беше най-добре и за двамата. Но след три века живот, след всичко, което беше направил и му се беше случило, знаеше, че Райли е единствената жена, която успя да го разтърси из основи.

Тя спа добре. Беше си изляла душата и бе решила проблема, който не ѝ даваше мира, като го изрече. Бе свалила от себе си товара и тревогите.

Той не я беше наранил, а тя бе очаквала да го направи. Все пак никога не се беше влюбвала преди. Да, желала бе силно мъже, харесвала бе доста някои от тях, но никога не беше пресякла тази граница.

Не, не я беше наранил, размишляваше Райли, докато се обличаше за трудното спускане по скалите. Тя беше умна, образована жена, доста привлекателна, здрава, обиколила много свят. Ако Дойл не можеше да види и да приеме нейната любов, това си беше за негова сметка.

Тя никога не бе мечтала за сватби и брак, и неща от рода на „и те заживели щастливо до края на дните си“. Не че беше против всичко това. Но беше водила пълноценен и интересен живот — дори преди да започне война срещу богиня. Ако оцелееше след тази война, възнамеряваше да продължи да води пълноценен и интересен живот.

Дойл би могъл да бъде част от него или пък не. Изборът беше изцяло негов.

Сега обаче имаха други задачи и това трябваше да почака. Тя си окачи пистолетите — не напускаше къщата без тях, — закопча канията на ножа си и пое по задните стълби към кухнята.

Ароматът на кафе — приоритет номер едно — се носеше във въздуха, заедно с този на печено месо и препечени филийки.

— Омлет — каза Саша на Райли, докато ловко премяташе един в тигана. — Аника подреди масата, преди да сляза, и Сойер я свали долу за едно бързо плуване.

Беше построила пещера от салфетки, забеляза Райли, поставена върху стойка над нагъната синя салфетка, очевидно морето. Вътре в пещерата беше сложила шест фигурки, направени от перца за почистване на лула. Те бяха наобиколили дракон, също оформен от перце, който държеше малък бял камък.

— Ще приемем това за предсказание. — Райли си наля кафе и реши да се възползва от момента. — Признах на Дойл, че съм влюбена в него.

— О! — Саша бързо плъзна омлета в широката чиния. Усмивката ѝ се стопи. — О!

— Виж, не очаквах от него да ме задуши в прегръдките си като герой от роман. Просто имах нужда да го кажа, за да си освободя съзнанието веднъж завинаги. Направих го и сега съм по-добре.

— Той какво каза?

— Не много, но един от доводите му беше, че съм се поддала на общото настроение и съм смесила —смесила— секса с приказките за сватби. Беше обидно.

— Да, обидно е. За чувствата и интелекта ти.

— Изненадах го. — Райли потупа Саша с пръст по рамото. — Най-вече бе изумен и раздразнен — предимно изумен. Не мога да го упреквам, че се е почувствал така — имахме сделка.

— О, за…

— Сключихме я — настоя Райли. — И аз не я спазих.

Саша изсумтя.

— Сякаш можеш да сключваш сделка за любов!

— Знам. Но не го знаех, когато я сключих. Това ми се случва за първи път. — Като сви рамене, Райли пъхна палец в предния си джоб. — Както и да е, накрая вече го съжалявах, защото не разбираше какво му казвам. Любовта е нещо безценно, нали? Не е нещо, което намираш в разкопките, проучванията, четенето. Просто се случва или пък не.

— Хайде сега, ще го съжаляваш!

Райли се засмя и отпи от кафето.

— Всъщност не го съжалявам. И не исках да ти казвам, за да не му се ядосаш.

— Ти си ми приятелка. Първата истинска приятелка, която съм имала. Каква приятелка ще ти бъда, ако не му се ядосам? Разбира се, че съм му ядосана! Кретен такъв!

— Оценявам го. Но както не можеш да не се влюбиш само защото си сключил сделка, така не можеш и да се влюбиш по поръчка, нали? — заключи Райли. — Аз съм добре. Освен това сега по-важното е да сме задружни. Никакви вътрешни конфликти, особено днес.

— Мога да съм му ядосана и пак да сме приятели. — Като се намръщи, Саша изля разбитите яйца в тигана.

— Обърни реда. Първо му бъди приятелка.

— Заради теб. — Саша прибави изпечен на грил бекон и чушки, настърга кашкавал. — Ще го направя заради теб.

— Обичам те. Жалко, че не се сещам да ти го казвам по-често. Днес е подходящ ден да го кажа.

— И аз те обичам.

Райли чу стъпки по стълбите.

— Нямам против да кажеш на Бран. Но може би е по-добре да изчакаш, докато се върнем. Със звездата.

Не беше Бран, а Дойл, и Райли прецени реакцията си. Беше много близка до развеселеност. Забавно беше да видиш този голям, въоръжен с меч безсмъртен да изглежда неловко, в очакване върху главата му да се излее женски гняв.

Може би реакцията ѝ беше дребнава, но не ѝ пукаше.

— Подсилваме се с омлет преди спускането. — Райли го каза много нехайно, доля си кафе. — Според Аника… — Тя посочи към масата с чашата си. — …ще се справим в пещерата.

— Хубаво.

По стълбите слезе Бран. На лицето на Дойл се изписа видимо облекчение и това окончателно развесели Райли.

— А, тъкмо ти ми трябваш! Искам да взема въжето от гаража. Имаме време за това, нали, Саша?

— Разполагате с десет минути.

— Достатъчни са. Ще ми помогнеш ли, Дойл?

В гаража Бран откачи намотка от здраво въже от куката на стената.

— Е, сега вече знам защо ми се струваше, че трябва да имам това. — Той го подаде на Дойл, откачи втора намотка.

— Предостатъчно е. Пещерата е на пет метра от върха на скалата.

— Бих могъл да ви пренеса там без въжето — обмисли варианта Бран. — Макар че щях да съм по-уверен, ако първо бях видял мястото. Помага за ориентировката. И Сойер може да го направи, щом вкара координатите, но…

— Имаш въже — довърши Дойл. — И мислиш, че за това има причина.

— По-добре да сме вързани заедно, отколкото аз да ви свалям един по един. Да, така е по-добре. — Бран наклони глава въпросително. — Това безпокои ли те?

— Не. Не, трудно спускане е, но знам, че всички ще се справят.

— Какво има тогава?

— Нищо. Друго е. Няма връзка. — Глупости. — Райли каза, че е влюбена в мен.

Бран просто кимна.

— Значи си късметлия.

— Може би, ако бях обикновен мъж. А и да бях, имаме по-важни неща за вършене. И ако тя ми е ядосана, защото не мога да… — Той не довърши и изруга. — Ако е разсеяна заради онова, което мисли, че чувства…

— Според мен Райли се познава много добре. А и не ми се стори ядосана или разсеяна.

— Тя е хитра — възрази Дойл и накара Бран да се усмихне.

— Такава си е. И все пак, като ви гледам отстрани, май ти си разсеяният и ядосаният. Изпитваш чувства към нея.

— Разбира се. Спим заедно.

— Ще цитирам Сойер и ще ти кажа само: Не на мен тия.

Това накара Дойл да се засмее.

— Добре де, не съм изпитвал чувства към всяка жена, с която съм спал. Но ние сме част от екип. — Той огледа въжето. — Свързани сме.

— Аз съм влюбен и тази любов расте с всеки изминал ден. Невероятно е. Затова разбирам борбата ти. Да, ние сме свързани и аз искам да си щастлив, защото ясно виждам, че тя те допълва, както и ти — нея. Но ти си този, който трябва да го осъзнае, да реши.

— Няма какво повече да осъзнавам и да решавам. Имаме по-важна работа за вършене. — Дойл свали последната намотка въже от стената.

Щом се нахраниха, отидоха до морската стена.

Саша погледна надолу и пребледня.

— Далече е.

— Господин Вълшебник няма да те остави да паднеш.

Райли майсторски завърза въжето около кръста на Саша.

— Освен това вече говорихме, че Сойер, Дойл и аз имаме опит в скалното катерене. Номерът е да внимаваш къде стъпваш и да следваш водача си.

— И да не гледам надолу — добави Саша.

— Ако арбалетът ти пречи, остави го тук. Можеш да вземеш един от пистолетите ми. Стреляш повече от прилично.

— По-добра съм с арбалета. Ще се справя.

Райли направи възел. Щеше ѝ се да разполагат с няколко солидни карабинери, десандьори и добри седалки за катерене, но не можеш да имаш всичко. А въжето беше първокласно.

Тя отмери една дължина, премести се да обезопаси Бран.

— Саша ще се справи — каза му тихо, — но ако започне да нервничи, говори ѝ. Това ще я успокои.

Премести поглед, забеляза, че Дойл завързва Сойер до Аника. Доволна, започна да се обезопасява сама.

— Дай да погледна. — Дойл се премести до нея.

Тя проверяваше мислено заедно с него, докато ръцете му докосваха въжето ту тук, ту там. Да, всичко беше наред.

— Първото ми истинско катерене беше в Аризона, изучавах древните индиански жилища. Горещо и сухо — добави, като погледна към меката синева на утринното небе. — Безветрено. — После погледна към Дойл, срещна очите му. — Саша е нервна, но ще се справи.

— Добре. Обезопаси края.

Изчака я да увие въжето около ствола на едно дърво и да го завърже.

— Искаш ли да го проверя?

Дойл поклати глава. Както с повечето неща, тя знаеше какво прави.

Макар той да не се нуждаеше от въже, реши да го използва. И поведе групата надолу по скалата. С обичайния си ентусиазъм Аника скочи заедно с него.

— По-внимателно — предупреди я Сойер и стъпи на тесния ръб от мека скала. — Не всички умеят да пазят равновесие като теб.

— Той има предвид мен. — Саша се олюля. — Успях. Не се тревожете за мен.

Райли изчака Дойл да започне спускането и чак след това се изтърколи по стената.

Първият метър и половина ѝ се стори детска игра и щеше да се наслаждава на предизвикателството на спускането, на шума на прибоя и разпенените вълни, на игривия вятър и чувството за скала под нозете си — ако не се безпокоеше за Саша.

— Справяш се чудесно! — провикна се, когато приятелката ѝ внимателно се спусна още десетина сантиметра, докато Сойер я съветваше да стъпи здраво с десния крак.

Всички се изненадаха, когато три метра по-надолу Аника беше тази, която не успя да се задържи за скалата, тъй като един камък под пръстите ѝ поддаде. Тя се олюля, едва не загуби равновесие. Райли се стегна, отпусна въжето и когато Сойер издърпа Аника обратно, отново задиша спокойно.

— Извинявайте ме! — извика Аника. — Искам да кажа „съжалявам“.

— Сега се спускай — извика Райли в отговор. — После ще плуваш.

С все още разтуптяно сърце, тя продължи надолу.

Погледна още веднъж нагоре, видя гарваните, накацали по стената.

— Ще стрелям — извика. Свали едната си ръка, вкопа крака в камъка, извади пистолета си. Успя да улучи два, преди другите да отлетят.

Отдолу Саша се спускаше на козирката.

— Тя ни наблюдава. Усещам го.

— Почти стигнахме — махна с ръка Дойл. — Само внимавайте къде стъпвате.

Когато Райли се добра до козирката, той вече влизаше в пещерата. Изкачването със сигурност щеше да е по-трудно. Но тя щеше да мисли за това по-късно.

Придвижи се внимателно по козирката, последва другарите си в пещерата.

— Тясно е. — Пъхна се между Саша и Аника.

— Чиста е, като момчето. Усещате ли го? — попита Саша.

Вътре ехтеше прибоят, миришеше на море и пръст и когато Бран подпря ръка на една скала, Райли видя как старото езерце от восък се втечни и засия и изведнъж пещерата се изпълни с мека златиста светлина.

— И аз бих си направил скривалище тук — обади се Сойер, докато се оглеждаше наоколо. — Ирландска пещера вместо къщичка на дървото. Кое дете би ѝ устояло?

— Тя беше за него, момчето — момчето, което мечтаеше да стане мъж. Тя е за него — мъжът, който помни момчето. — Саша се протегна, постави ръка върху гърба на Дойл. — Тя чака, времето ѝ е дошло. Времето на шестимата. На пазителите. Виж името, прочети името, изречи името.

Той видя името, което бе издълбал в камъка преди толкова много години над рисунката на дракона. Прочете името, собственото си име, и то отекна в главата му, както и в стените.

И изрече името:

— Дойл Мак Клейрич.

Светлината се промени — от златиста и топла се превърна в бяла и ледена, въздухът също стана студен като зима.

Името, неговото име, заблестя ярко в стената, от всяка дума запламтя огън. А драконът изрева.

С разтуптяно сърце, с бучаща в ушите кръв, Дойл се отпусна на колене, посегна към пламъка. И от устата на дракона взе звездата.

Тя заблестя като огъня — но чиста и бяла, ослепително ярка. Сгушена в дланта му, с освободена сила.

— Не е студена. — Дойл се взря в красотата в ръката си. — Сега не е. Топла е. — Въздухът също беше топъл.

— Намерихме я! — Той се изправи на крака, обърна се, вдигна я така, че другарите му да могат да я видят. — Намерихме и последната звезда!

18.

Докато говореше, земята потрепери. Пред отвора на пещерата се посипаха камъни, паднаха в морето.

— Бих казала, че тя знае. — Райли се помъчи да се обърне с лице към изхода. Лъч от гривната на Аника повали първия прилеп, който влетя вътре.

— Бих казал, че това е предупреждение да изчезваме оттук.

— Но не както влязохме. — Сойер извади компаса си. — Дръжте се.

Преместването ги изстреля в светлината, във вихъра. Райли чу трясък на гръмотевица, видя как нещо блестящо прелетя наблизо. Почувства как пада безпомощно, премята се във въздуха.

Вече не се чуваха гръмотевици, осъзна тя, а вълни, които се разбиваха в скали. И тя падаше право към тях.

Студът, влагата я удариха в лицето. Ръката ѝ потърси ножа. Да отреже въжето, да отреже въжето, преди да е повлякла другарите си със себе си!

Изведнъж въжето се опъна рязко и тялото ѝ се разтресе. Тя отново излетя нагоре, мъчейки се да си поеме дъх, и се приземи като мокра, омекнала купчина върху моравата.

— Аника, приятели? Добре ли сте всички? — Дрезгавият глас на Сойер впи нокти в замаяния ѝ мозък. — Саша… Господи, Райли!

Тя избута ръцете, които се протягаха към нея.

— Добре съм, не съм ранена! Какво стана, Сойер?

— Влизайте вътре! Не можем да рискуваме да се бием със звездата. — Дойл подхвана Райли и я вдигна. — Тичайте! — извика и се втурна към къщата, защото онова, което беше нахлуло в пещерата, сега се изсипваше над морската стена.

Без да обръща внимание — за момента — на унизителния начин, по който Дойл я беше преметнал през рамо, тя посегна за пистолета си и успя да изстреля няколко откоса, преди Дойл да се втурне в къщата.

Смъкна я от рамото си, метна я на кухненския остров, така че се озоваха очи в очи.

— Ранена ли си?

— Не. Мокра съм. — Тя го избута. — Пак те питам, Сойер, какво се случи?

— Тя ни нападна. Това мога да кажа. — Той пъхна обратно пистолета си в кобура. — Разконцентрира ме. За няколко секунди изгубих контрол, така да се каже.

— Аз бях започнала да падам към скалите. — Райли отметна мократа си коса. — Едва не се пребих.

— Щеше — осведоми я Дойл. — Ако не беше въжето да те дърпа назад.

— Не знам с какво ме е замерила — обади се Сойер, — но бас държа, че е чакала да направи точно това. Съжалявам. Изгубих контрол.

— Не е твоя вината, а и си го възвърна. — Вече по-спокойна, Райли погледна през прозореца към плътния мрак, проливния дъжд. — Бурята.

— Не. — Като отметна разрошената си от вятъра коса, Саша поклати глава. — Това е гняв. Тя продължава да го трупа. Но сега Райли се нуждае от сухи дрехи и колкото и да съм благодарна за въжетата, те трябва да си отидат.

Бран просто махна с ръка, запрати ги надалеч.

— Сухите дрехи може да почакат. Искам пак да погледна звездата.

Бран отново махна с ръка. Райли изпусна въздишка, когато дрехите ѝ, косата ѝ, дори ботушите ѝ станаха топли и сухи.

— Благодаря ти!

— Удоволствието е изцяло мое. Ще отнесем звездата горе, при останалите. Ще я скрием на сигурно място.

— Още нямаме такова място — напомни му Сойер.

— Имаме. — Бран плъзна ръка около Саша. — Нашата пророчица рисува почти до два и половина сутринта.

— Не ни казахте — изненада се Аника.

— С Бран обсъдихме това, след като свърших. И двамата решихме, че трябва да се фокусираме върху намирането на звездата. Докато не го направим…

— Какво нарисува? — Райли скочи от плота. — Да идем да видим. И… — Тя се обърна към Дойл и потърка пръсти.

Той извади звездата от джоба си, подаде ѝ я.

— Тегло и топлина без маса. Удивително е. И светлината. Ясна и чиста като арктически лед. — Пулсира — промърмори тя, докато се качваха по стълбите. — Като сърце. — Погледна към Дойл, усмихна се широко.

— Направихме го!

Той я притисна към стената и докато звездата пулсираше между тях, я целуна като обезумял.

— Видях те да падаш! Беше само на сантиметри от скалите, когато аз… ние успяхме да те издърпаме обратно. Ти се канеше да срежеш въжето. Посягаше за ножа си.

— Разбира се, че щях да срежа въжето. Реших, че ще повлека всички със себе си. И ти щеше да сториш същото.

— Аз не умирам — напомни ѝ той и се отдалечи.

Тя погледна към звездата, въздъхна шумно и пое след него.

— Сега ли намери да се цупиш? Току-що намерихме последната звезда. Притежаваме нещо, което не е имал друг освен боговете. Ние…

— Ще ги сложим в музей с табелка?

Тя потръпна — нещо, което той не я беше виждал да прави, колкото и голяма да бе опасността. В обърнатите ѝ към него очи се четеше болка и това също беше ново.

— Не биваше да го казваш.

— Не, не биваше. Извинявай. Съжалявам. — Той запристъпва от крак на крак. — Много съжалявам. Това беше глупаво и незаслужено.

Тя кимна бавно.

— Всичко е наред.

— Райли. — Той я хвана за лакътя, преди тя да може да се отдалечи. — Видях те как умираш в главата си, видях те как се разбиваш на скалите. В главата си. Затова съм кисел.

— Но съм тук, нали? Затова ела на себе си. Другите ни чакат, звездата също.

— Добре. — Той тръгна с нея мълчаливо към кулата.

Райли завъртя очи, когато разговорът спря и всички се обърнаха.

— Извинявайте за закъснението. Ние просто… мамка му!

Картината сияеше. Райли можеше да се закълне, че пулсира също като звездата чудо в ръката ѝ.

— Това е… невероятно. Саша…

— Не знам доколко заслугата е моя.

— Изцяло — увери я Бран. — Изцяло твоя.

Тя го погали по бузата.

— Тъкмо обяснявах, че вдъхновението ми дойде към полунощ. Бях приготвила платно, за всеки случай, и това се оказа дяволски добра идея, тъй като нуждата да нарисувам тази картина направо ме връхлетя. Не просто я виждах. Бях в нея. Можех да я помириша, да я докосна, да я чуя. Всяко друго видение, което съм имала, бледнее и е неясно в сравнение с това.

— Сега може да го кажа, нали? — Сойер посочи платното с театрален жест. — Ето, това е Стъкленият остров.

Той се носеше — над блеснало индиговосиньо море, под обсипано със звезди небе и огромна бяла луна. Носеше се така, сякаш можеше да се мести според посоката на вятъра. Пясъчните му ивици проблясваха в бяло — диамантен прах, докосващ пенливия край на морето. Хълмовете му се спускаха плавно, приглушено зелени, със смътно загатнатите багри на разцъфнали диви цветя.

На един такъв хълм се издигаше сребрист палат. На друг имаше каменен кръг, сив като мъглата, в която плуваше.

Докато Райли разглеждаше картината, изскачаха още детайли. Меката извивка на поток, високата струя на водопад, градини, сякаш осветени от прелитащи феи, фонтан, в който от устата на един крилат дракон излизаше вода вместо огън.

— Трябва да отидем там. А когато го направим, те трябва да ми позволят да взема образци. Малко камъчета, малко пясък, малко пръст. Сигурно има и фосили. Искам да кажа…

— По-полека, Индиана Джоунс! — Сойер я смушка в ребрата. — Първо звездата.

— Да, първо звездата. — Райли погледна към звездата, после към картината. — Кара те да осъзнаеш защо, нали? Трите звезди трябва да бъдат върнати, да бъдат защитени. Светът се скапва редовно, това му е нещо като навик. Но не и този. Той се държи. Навярно тъкмо затова успяваме да оцелеем.

Тя подаде звездата на Бран.

— Твой ред е, Вълшебнико!

Както бе направил и с първите две, Бран обви звездата в стъкло. Всички образуваха кръга, изпълниха ритуала на пазителите, за да изпратят успешно звездата в картината. Далеч от обсега на Нереза.

— Сега ни остава само да намерим острова, да отидем там — със звездите, — да унищожим злата, побъркана богиня и… — Райли сви рамене. — След това аз черпя.

— Казана дума — хвърлен камък — ухили се Сойер.

Райли се намръщи, когато навън отекна гръм.

— Сигурни ли сте, че това е само истеричен пристъп?

— Сигурна съм — успокои я Саша.

— Тогава ще продължа да работя върху следващата стъпка. Ще намеря острова. Точно това ще направя.

Лошото време продължи, затова да седиш в библиотеката, заобиколена от книги до пукащия огън, не беше мъчение. Райли разбираше, че трябва търпеливо да пресява различни пластове, но безсилието сковаваше плешките ѝ.

Те се бяха били, проливали кръв, търсили и намерили звездите. Но нищо от това нямаше да има значение, ако островът останеше недостижим.

Тя се облегна назад, разкърши рамене, за да освободи напрежението, огледа стените с книги. Толкова са много, помисли си, с толкова много възможности. Всяка от тях можеше да съдържа отговора или поне указание. Ала колко време щеше да е нужно, за да се открие този отговор? И с колко време разполагаха те?

Тя погледна набързо към прозореца, когато отекна гръм. И колко дълго могат шестима души да лагеруват в една къща — пък била тя и невероятна, — преди да започнат да си лазят по нервите?

Имаха нужда от действие, от движение, от напредък. Райли стана, отиде до лавиците, посегна напосоки за книга.

Дойл влезе в стаята.

— Не откривам нищо — оплака се тя. — Нищо, което не знаех и преди два часа. Всъщност преди два дни, ако трябва да съм точна. Ако искаш и ти да се пробваш, заповядай. Може би трябва да основем читателски клуб — и всички да вземат по една книга всеки ден.

Тя замълча, намръщи се.

— Всъщност това не е лоша идея.

— Имаме звездите.

— Да, но нямаме острова. — Райли посочи към прозореца с книгата, която държеше. — Нереза със сигурност ще продължи с тези пристъпи на гняв, а да се бием сега с нея, без план за изход, е безсмислено.

— Ще се бием, когато има нужда да се бием.

— Не споря, но тактически ще имаме преимущество, ако намерим пътя към острова, преди да се захванем с нея. Какво? — Райли докосна с ръка лицето си, сякаш отпъждаше мушица. — Защо ме гледаш така?

— Не те разбирам.

— Не си първият. — Тя остави книгата настрана. — Наистина ли искаш да се заемеш с търсенето на острова? Не е точно в твой стил.

— Имаме звездите — повтори той. — Но още не сме приключили. Трябва да работим заедно, да се бием заедно, да планираме заедно.

— Е, не виждам проблем. — Тя вдигна вежди. — Ако ти имаш такъв, това си е твоя работа. Моите чувства са си мои. Фактът, че ги извадих на показ, не променя нищо. И както казва Богарт в „Казабланка“, отношенията между двама души не означават кой знае какво на фона на по-голямата картина.

— Това е много свободна интерпретация.

— Но вярна. — Райли въздъхна, седна на страничната облегалка на един диван. — Не всеки получава каквото или когото иска. Такава е реалността. Може да си имаме работа с богове и вълшебни острови, и със звезди, но всеки един от нас е наясно с реалността. Приличам ли на жена, която ще провали нещо толкова важно — или още по-зле, ще бие отбой — само защото някакъв тип от седемнайсети век не споделя чувствата ѝ?

— Не.

— Добре, защото не съм такава. Проумей го. Аз знам каква съм, коя съм, какво чувствам. Достатъчно ясна ли съм?

— Да. Не съм без чувства.

Докато той се обръщаше да си върви, тя се изправи на крака — бавно.

— Почакай малко. Почакай малко! Какво каза?

— Казах, че ми е ясно.

— Не! — Сърцето ѝ заби учестено, когато тръгна към него. — Каза: „Не съм без чувства“.

— Все тая.

— Не! — Тя реши да рискува, свали гарда си достатъчно, за да го погледне, наистина да го погледне. И видя. — Ти, кучи сине! — Късият ѝ прав го улучи право в гърдите. — Ти, идиот такъв! Значи си имал чувства и когато бях почти припаднала, кървяща и натрошена и ти ме изнесе от гората. Каза ми: „Държа те,ma faol". Държа те, вълчице моя.Твоя? — Тя отново го удари, блъсна го и с рамо.

— Ти беше ранена — поде той.

— Точно така, точно така. — Сега тя заби пръст в гърдите му, завъртя го. — А когато Бран ме лекуваше, ти ме държеше. — Изведнъж всичко се върна в главата ѝ, през спомена за болката. — Каза ми да бъда силна, да не ви оставям. Да не оставям теб. На ирландски.Teacht ar ais chugam, ma faol. Страхливец такъв!

Думата преливаше от презрение.

— Изрече тези неща, когато си мислеше, че съм в безсъзнание, но не можеш да ги кажеш в лицето ми?

Той улови юмрука ѝ с ръка, преди да достигне гърдите му.

— Удари ме още веднъж и ще видим кой е страхливец!

— Влюбен си в мен, а не можеш да ми кажеш, когато съм в съзнание, защото те е страх. Това е жалко! Ти си жалък!

Той я подхвана под мишниците, така че сега пръстите на краката ѝ едва докосваха пода. Виждаше се, че едва се сдържа да не избухне.

— Мери си думите!

— Майната ти! Аз казах какво чувствам, помниш ли? Ти си този, който ме лъже.

— Не съм те лъгал.

— Хайде да видим тогава. Влюбен ли си в мен?

Той я пусна на пода.

— Няма да навлизам в подробности.

— Да или не. Просто е. Ако ти стиска.

— Няма значение какво…

— Да или не, Дойл! Избери едно от двете.

— Да! — Думата изплющя като гръм. — Но това не…

— „Да“ ми е достатъчно — прекъсна го тя. — До скоро.

Отвори вратата, направи му знак с ръка, че е свободен да си върви.

— Това няма да ни отведе доникъде.

— О, за бога, вече ни е отвело! И ако пак ще ми обясняваш, че си безсмъртен, не се хаби. Да, аз ще умра. Може да се случи още днес. — Тя махна с ръката към бурята отвън. — Може да е след петдесет години. Може да е следващата седмица или може да живея до сто и четири. Петима от нас шестимата трябва да приемат това, но то в никакъв случай не пречи на Бран и Саша или на Сойер и Аника да се радват на онова, което имат, докато го имат.

— Никой от тях няма да стои и да гледа как другият умира.

— Напротив.

— Не е същото, изобщо.

— Мъката си е мъка, но ти я използваш както ти отърва. Не те моля, нито очаквам от теб да си до мен, когато стана на сто и четири. Просто исках истината.

— Бракът е…

— Кой говори за брак? — извика тя. — Не ми трябват клетви, пръстени и бели рокли. Просто искам истината. Сега вече я знам и сме квит. Това ми е достатъчно.

Тя въздъхна и този път докосна с длан сърцето му.

— Това ми е достатъчно, Дойл. Дай ми истината и бъди с мен, докато искаш — това ми е достатъчно.

Той положи ръка върху нейната.

— Заклех се, че повече няма да обичам.

— Било е преди да ме срещнеш.

— Така е. Няма друга като теб. Очите ти ме омагьосаха, умът ти ме очарова, тялото ти… ми пасва идеално.

Тя се позасмя.

— Забравяш светлия ми характер.

— Не е светъл. Предпочитам остротата пред светлината.

— Значи си късметлия.

Тя се притисна към него, привдигна се на пръсти, постави ръцете му върху бедрата си. И чу как някой тича по извитите стълби.

— По-добре елате! — Аника плесна с ръце. — На върха. Трябва да извикам Сойер. По-добре елате!

Без да ѝ задават въпроси, те се втурнаха нагоре.

Бран стоеше до Саша, с ръка на рамото ѝ, докато тя се взираше през влажното стъкло на вратата към терасата.

— Видение? — попита Райли.

Бран поклати глава, а Саша каза:

— Не точно. Това е… Там има нещо, но не мога да го видя или чуя. Просто знам, че е там.

— Нереза? — Райли приближи и застана от другата страна на Саша.

— Тя е близко — много близко, но не е това. В морето, през бурята или отвъд нея. Не мога да кажа точно.

— Има и още нещо. — Бран се обърна към трите картини на полицата над камината. Те излъчваха пулсираща светлина. Наситено червено — пейзажът на пътеката през гората на Бран; чисто богато синьо — картината на къщата; прекрасно искрящо бяло — рисунката на Стъкления остров.

— Това е… мисля, че е сърцето им — промълви Саша. — Сърцето на звездите бие. И навън има нещо, което ние не виждаме. В сърцето на бурята.

— Почакайте. — Райли притисна пръсти към слепоочията си, докато Сойер и Аника влизаха забързано. — В бележките ми… Нека да помисля. Имам отпратки. Сърцето на звездите, сърцето на морето, сърцето на бурята.

— Ще ти донеса записките.

— Просто… — Тя вдигна ръка да задържи Дойл. — Отпратки към повторната поява на звездите — падането и издигането им. Безмълвен дъх, дрън-дрън-дрън, туптящи сърца. Пулсираха, когато ги намерихме, затова си го записах, но има отпратки към сърцето, което зове сърце, връща звездите у дома. И… ъъъ… когато те се разбудят напълно, се надига буря. Яхни сърцето на бурята и там чака сърцето на морето, сърцето на световете.

— Стъкленият остров? — Сойер се приближи до един от прозорците, надникна навън.

— Това е теория. А и Саша говореше за бурята, че трябва да се яхне. В момента си имаме буря.

— Да я яхнем докъде? — зачуди се Сойер. — Няма видимост.

— Няма да сме първите, които ще последват звезда. А ние имаме цели три. — Бран огледа лицата на приятелите си. — Вярваме ли в съдбата, в звездите?

— Ако ще яхаме това чудо, трябва да сме и шестимата, плюс тях. — Дойл погледна към картините. — Съдбата е сурова, но съм с вас.

— И аз. — Аника хвана Сойер за ръката. — Ако сме всички заедно.

— Да опитаме — съгласи се Сойер.

— Да. — Саша се извърна от прозореца. — Да. Райли?

— Нека първо съставя план и ще го направим.

В гъстия здрач, докато бурята фучеше, Саша и Аника излязоха навън и се насочиха към морската стена. Изглеждаше така, сякаш патрулират, а черните дъждобрани ги превръщаха в движещи се сенки.

Саша хвана Аника за ръката, стисна я здраво. После, сваляйки рязко арбалета от гърба си, изстреля една стрела високо във въздуха. Тя експлодира като фойерверк, освети рояците, които се носеха безшумно по почернялото небе.

От двете кули изригна картечна стрелба. На терасата Бран мяташе светкавици.

Гъвкава и бърза, Аника изтича да постави шишенцата със светлина, където я бе инструктирал Бран, като подскачаше, за да избегне острите криле и злобните клюнове, Дойл нападаше с меча си, за да ѝ разчиства пътя.

И земята се разтресе.

От позицията си на бойницата Райли презареди, не спираше да стреля. Въздъхна шумно, когато черна светкавица повали едно дърво в края на гората и то експлодира. Докато се сипеха шрапнели, земята се отвори, за да го погълне.

Проклета да е, ако Нереза разруши това място, помисли си Райли. Проклета да е, ако ѝ позволи. С гневни очи очисти рояк от летяща черна смърт.

С крайчеца на окото улови някакво движение вляво, обърна се рязко. Насреща ѝ се хилеше онова, което бе останало от Малмон. Продължи да се хили дори когато тя стреля в него.

По гърдите му потече гъста зелена течност.

— Тя ме направи по-силен! Даде те на мен!

Следващият ѝ изстрел не го улучи, той сякаш се материализираше от едно място на друго. Преди тя да успее да стреля отново, той я сграбчи за гърлото, задави я, отне ѝ въздуха.

— Тя е Нереза! Тя е моята кралица! Тя е всичко! Дай ми звездите за моята кралица и може и да останеш жива.

Райли успя да изграчи „Майната ти“, когато той отпусна за малко хватката си.

Малмон я стисна по-силно, вдигна я от земята, така че петите ѝ заритаха във въздуха.

— Тя ми позволи да си избирам. Аз избрах теб. — Змийските му очи почти не мигнаха, когато тя заби ножа си в корема му. — Мога да те взема с мен, да се храня с теб. Гладен съм.

Гнусният му език се стрелна навън, плъзна се по бузата ѝ.

— Другите ще умрат тук, а безсмъртният…

— Ей, копеле!

Главата на Малмон се завъртя върху шията му, отпред назад. Премигна, ноктестите му пръсти се отпуснаха малко и Райли успя да си поеме дъх.

Сойер го застреля между очите.

— Това е за Мароко!

Все още давейки се, Райли вдигна пистолета си, видя, че няма нужда.

— И за Райли! — Докато Малмон се клатушкаше назад, с премрежени очи и потракващи нокти, Сойер се прицели още веднъж. — А това, кучи сине, е за Аника! — Последният изстрел просто отнесе лицето на онуй, в което се бе превърнал мъжът.

Сойер улови Райли за рамото, докато тя си поемаше въздух с усилие. Лицето му беше каменно, сивите му очи — твърди като кремък. Но гласът му беше ласкав.

— Така се убиват зомбита. Друг път да знаеш.

— Да, благодаря.

Малмон не се превърна в пепел, но сякаш се разтвори — люспи, кръв, кости — просто се стопи в петно върху камъка.

Райли преглътна, премигна.

— Леле!

— Да, голям номер. Добре ли си? — попита Сойер.

След като си пое дълбоко дъх, Райли кимна. После вдигна очи.

— По дяволите, задава се тежката артилерия!

Нереза се носеше по небето върху триглавия си звяр. Косата ѝ, осеяна със сиви нишки, се развяваше на ревящия вятър. Въоръжена с меч и щит, тя сечеше въздуха с черни мълнии, които се превръщаха в огнен дъжд. Бран мяташе своите, докато Райли и Сойер тичаха надолу към другарите си.

Около къщата вреше и кипеше, градините избухнаха в пламъци. Под краката им тресящата се земя се разцепи, появиха се пукнатини, които бълваха огън.

— Продължавай, Бран! — провикна се Райли, докато избягваше огнените езици и стреляше с оръжията на колана си. — Трябва да я прогоним оттук! Саша! — Тя скочи, улови Саша за лакътя, избута я встрани, когато земята под тях се разцепи.

Над главите им засия гербът им. Синьо, бяло, червено — пламъци, които имитираха звездите. Огненият дъжд се разби в този своеобразен щит, зацвъртя и угасна.

— Това е сигналът. Време е да тръгваме.

Саша поклати глава, гледаше как Бран стои на терасата и предизвиква гнева на Нереза.

— Бран.

— Той ще се справи. Довери му се. — Райли хвана Саша за ръката, кимна на Сойер. — Действай!

Райли продължи да държи Саша за ръката по време на преместването. Вече познаваше любовта и страховете, които идват с нея. Щом се озоваха в лодката, Дойл веднага отиде при кормилото. Отвсякъде ги брулеха вятър и дъжд. Ревът на бурята заглушаваше рева на мотора, докато Дойл насочваше лодката навътре в морето.

— Той ще се справи — повтори Райли. — Просто я държи далеч от нас, докато успеем да…

Бран се спусна леко в лодката, в ръцете си държеше защитените от стъкло звезди.

— Ранен ли си? Бран?

— Имам само леки изгаряния. Вземи звездите, любов моя. Ако ще ни водят, трябва да са в твоите ръце.

Носът на лодката се изправи върху една висока вълна, стовари се във водата. Вятърът ги брулеше, морето кипеше.

— Мога да плувам, ако се наложи — извика Аника. — Но…

— Дръжте се! — Сойер я хвана, защото следващата вълна заплашваше да потопи лодката.

Райли успя да стигне до рубката, където стоеше Дойл, вкопал крака в пода на лодката, с изопнати мускули.

— Върни се при другите и се хвани за нещо, по дяволите!

— Оставам до теб!

Той ѝ хвърли бърз поглед, видя пресните белези по шията ѝ.

— За бога, какво…

— По-късно. — Райли се опитваше да запази равновесие, докато морето ги подхвърляше като парцалени кукли.

— Тя идва! — извика Саша. — А звездите…

Вече не пулсират, осъзна Райли, когато я заля следващата вълна. Сега изпращаха напред лъчи светлина, като фарове.

За да им сочат пътя. Но правейки го, щяха да покажат на Нереза точно къде се намират.

— Десет градуса отдясно на борд — каза тя на Дойл.

— Господи! Успяваш ли да видиш какво има там?

Изви се воден циклон, черно срещу черно. А дъждът отново се превърна в пламъци. Огнени стрели осветяваха въздуха и съскаха в морето като змии.

Докато Бран вдигаше ръце, за да създаде щита, Нереза ги връхлетя от небето.

Мълнията се удари в тази на Бран, мощта ѝ отекна в бурята.

— Хвани руля! — нареди Дойл на Райли, когато изстрелът на Сойер не улучи, защото лодката се наклони. Издърпа Саша и звездите в рубката. — Отведи ни където трябва. Аз отивам на помощ. — Целуна Райли настойчиво и бързо. — Не изпускай кормилото! — добави и движейки се с усилие, застана до другарите си.

— Сърце до сърце, светлина до светлина. — Саша се опитваше да не падне, докато видението нахлуваше в главата ѝ. — Този момент от всички моменти във всички светове. Рискувай в бурята, яхни бурята, разтворѝ завесата.

— Старая се! — Стиснала зъби, Райли въртеше руля, правеше всичко възможно да яхне бясната извивка на следващата вълна. И със сърцето си, с вярата си пое курс към водния циклон.

Приличаше на неконтролируемо преместване, скок от висока скала. Водният вихър ги сграбчи, усука ги. Райли изпусна руля и почти излетя в морето, но успя отново да увие пръстите на едната си ръка около кормилото.

Погледна бързо към Саша — опряла гръб в стената на лодката, прегърнала звездите като бебета, с лице, огряно от светлината им.

— Пазителите яхат бурята, водени от звездите. Завесата се разтваря, бурята утихва. Мечът поразява. И е сторено.

— Дано боговете те чуват — провикна се Райли. — Защото няма да издържа още дълго.

— Погледни, дъще на Стъкления остров, и виж!

Макар да бе замаяна и да ѝ се гадеше, Райли се взря през водната стена, през връхлитащия вятър.

Той проблясваше. С чиста светлина, притихнал под лунните лъчи. Врата към друг свят.

Когато носът на лодката се вдигна рязко, Райли се прилепи към руля, погледна назад.

Дойл стоеше във вода почти до коленете. Сойер почти седеше в нея, опрял крака в една от пейките, и стреляше срещу Цербер.

— Не мога да я улуча — извика, докато Бран изпращаше мълнии срещу щита ѝ, а Аника атакуваше звяра.

— Аз мога. — Дойл скочи на пейката, въпреки разлюляното море. Замахна към Цербер и почти отсече средната му глава.

Мечът му срещна този на Нереза и ударът на метал в метал разтърси въздуха.

— Разтърси световете.

Една от главите се насочи към него и срещна мълнията на Бран. Дойл престана да забелязва бушуващото море, стрелбата, отприщената мощ.

Очите му, мислите му, всичко в него се съсредоточи върху Нереза и вековната му нужда да я унищожи.

Той имитира уплаха, видя триумфа в очите ѝ, когато острието ѝ успя да пробие гарда му и поряза рамото му.

И докато злото тържествуваше, той заби меча си в сърцето ѝ.

Лудите ѝ очи се завъртяха от шока. Острият ѝ писък се сля с рева от третата глава, когато следващият куршум на Сойер попадна право в целта.

Нереза се помъчи да излети нагоре, да избяга, но заедно със звяра се стовари в черното, кипнало море и то я погълна.

С падането ѝ бурята утихна. Замаяна и задъхана, Райли насочи лодката през вратата, зад която се носеше Стъкленият остров — като спокоен сън.

След което се свлече в лодката.

— Райли!

Когато Саша извика, Дойл се извъртя рязко, с вдигнат окървавен меч.

— Не, не, заради луната е. Променила се е. И аз се променям. Мамка му, мамка му!

— Държа я. Някой да започне да изгребва водата или ще потънем, преди да стигнем до брега. — Дойл се отпусна на колене, помогна на Райли да свали дъждобрана, пуловера си. — Държа те. — Притисна устни към слепоочието ѝ, когато тя започна да се променя. — Държа те, вълчице моя.

Тя се остави на промяната, остави го да я вдигне над наводнената палуба. А когато се плъзнаха към брега, сякаш се движеха по спокойно езеро, го остави да я отнесе на пясъчната ивица, където направи първите си стъпки на острова като вълк.