Стъкленият остров (Нора Робъртс) читать бесплатно онлайн полную версию книги (ч. 4)

Когато Дойл влезе с Райли на ръце, всички застинаха.

Сойер, който се канеше да демонстрира на Аника как да държи правилно щеката за билярд, се изправи рязко и се усмихна широко като идиот. Аника се засмя радостно и успя да направи кълбо назад в сравнително ограниченото пространство.

Бран, който наливаше уиски в малка чаша на бара, остави бутилката, пристъпи към Саша и постави ръка на рамото ѝ. Тя седеше на един диван с бабата на Бран, която с отсечени движения нареждаше карти таро.

— Вече е добре. — каза Бригид, когато Саша се изправи рязко, със затаен дъх и насълзени очи.

— Ето я нашата Райли! — Сойер остави щеката и като се подпря с ръка на гърба на един стол, го прескочи. Обви лицето ѝ с ръце и я целуна силно и шумно. — Да, ето те!

— Остави ме да седна. — Райли побутна Дойл по рамото. — Нищо няма да ми стане.

— Ще ти стане. Хайде, дай я на мен. — Сойер издърпа Райли от Дойл, завъртя се в кръг. — Госпожи и господа, тя се върна!

— Престани! — Когато Райли се засмя, Саша избухна в сълзи. — Сериозно говоря, престани! Хайде, свали ме — подкани тя Сойер. — Пусни ме долу.

Той я отнесе до дивана, остави я — много внимателно — да седне.

— Саша…

— Съжалявам. — Бършейки очите си, Саша се свлече на колене пред Райли, хвана я за ръцете. — Толкова съжалявам!

— Ти не си направила нищо. Така че спри. Не, не съм права. Направи. Всички ми помогнахте. Така че ви благодаря от сърце. Може ли да хапна нещо? Каквото и да е?

— На печката има супа. — Бригид продължи да нарежда картите върху малката масичка пред себе си. — Саша реши да направи пилешка супа, тъкмо от каквото имаш нужда.

— Аз ще я донеса! Толкова съм щастлива, Райли! — каза Аника, докато приближаваше с танцова стъпка печката.

— И аз се чувствам добре. — Като все още държеше ръцете на Саша, Райли огледа Бригид. — Досущ като нея си.

— Видях скиците на Саша, така е. Като прибавим няколко десетилетки.

— Разбрах, че си ми спасила живота. Благодаря ти.

— Няма защо. Бран, ще ми дадеш ли това уиски, или трябва да чакам цял ден?

Той наля щедри четири пръста в чашата и я отнесе при нея. Целуна я по двете бузи.

— Безкрайно ти благодаря, мо̀раи.

— Пак заповядай. Още си бледа — отбеляза Бригид, изучавайки Райли над чашата. — Но очите ти са избистрени. Саша?

— О, аз не…

— Напротив. — Бригид не я остави да протестира. — Знаеш как да гледаш, как да виждаш. Гледай на твоята сестра и недей да мрънкаш.

Саша пое треперливо дъх, притвори насълзените си очи.

— Все още има болка, но е поносима. Лечението трябва да продължи, но има напредък. Тя е гладна, а това е добър знак. Трябва да се храни, засега по-внимателно, и да почива още ден-два.

— А ръката? — подсети я Бригид.

— Хммм… Ще я боли, когато свали превръзката. Бран я обработи — обясни тя на Райли, — за да облекчи болката. Но заздравява добре. Превръзката трябва да се свали утре. — Саша погледна към Бригид. — Нали?

— Да. Притежаваш много повече, отколкото си мислиш. Тя го осъзнава с ума си — обърна се Бригид към Райли, — но се обвинява в сърцето си.

— Значи бърка. Това са глупости.

— Разбира се. — Бригид погали Саша по косата. — Но любовта често е глупава, нали?

— Ето я храната! — Сияйна като слънце, Аника приближи с една табла. — Саша направи пилешка супа с фиде и зеленчуци, а мо̀раи направи кафяв хляб.

— Ти ми пя — каза Райли, когато Аника остави таблата.

— Чуваше ли ме? Мо̀раи каза, че ще чуваш със сърцето си, ако говорим или ти пеем, и че трябва да лежим до теб, да стоим наблизо.

— Чувах те. — Тя се обърна към Сойер. — Тери Пратчет.

— Намерих „Нощна стража“ сред нещата ти. Личеше си, че си я чела милион пъти.

— Там някъде. — Райли загреба малко от супата. Имаше божествен вкус. — О, господи!

— По-бавно — предупреди я Бригид. — Иначе ще повърнеш.

— Дайте ми минута, после ще обсъдим капана на Нереза. Чувствам се така, сякаш не съм яла от седмици. — Райли загреба още от супата, полагаше усилия да се храни бавно.

— Използвал си подкрепления — обърна се тя към Бран.

— Не знаех достатъчно, за да се справя сам. Губехме те.

— Виждал съм мъртъвци на бойното поле, които изглеждаха по-живи от теб. — Дойл си наля уиски на бара.

— Питието ще му помогне — промърмори Сойер.

— Особено ако е чисто. — Райли изяде още една лъжица, облегна се назад. — Права си. По-добре да не бързам. Беше Малмон.

— Сигурна ли си? — попита Бран.

— Абсолютно сигурна. Излязох навън — още ми е малко объркано, — но излязох. Имах нужда от почивка, смятах да се поразходя. Видях колата. Не бях чула Дойл и другите да се връщат, но видях колата. Видях продуктите, затова реших да помогна с внасянето им. Тогава Саша… — Тя спря, когато Саша седна на петите си и уви ръце около тялото си.

— Не беше ти, ясно? Той се бе превърнал в теб. Или Нереза го беше превърнала в теб.

— Ако не бях излязъл отново, можеше да е Бран или Саша, или ти — каза Дойл и кимна към Райли, докато се облягаше на бара. — Малмон щеше да действа според обстоятелствата.

— Да. — Благодарна за уточнението, Райли отхапа внимателно от хляба. — Мисля… мисля, че ако просто бях влязла в гората, както възнамерявах, той щеше да ме причака там. Или другиго от нас. Но аз се отклоних, тръгнах към колата, и той трябваше да ме примами. Каза, че е намерил нещо, което иска да видя. Изобщо не се поколебах. Паднах право в капана. Гравирано, нещо било гравирано. Май върху дърво.

Трудно си припомняше, главата я заболя от усилието.

— Нещо подобно… Вървяхме и излязохме от пътеката. Изобщо не бях подготвена и мръсникът ме удари. Буквално излетях във въздуха. Блъснах се в нещо. Камък, дърво… Усещах как костите в мен пукат и се трошат. Ръката ми… беше извън строя. Не можех да извадя пистолета си, нито ножа. Не можех да отвърна на удара, просто не можех, а той не спираше да ме рита. Помислих, че с мен е свършено. Че това е краят.

— Саша ни извика. — Аника донесе на Райли чаша чай. — Втурна се вътре, каза да побързаме. Дойл каза, че имаш нужда от нас, затова всички хукнахме навън. Но…

— Него вече го нямаше — довърши Сойер. — Дойл беше пристигнал пръв. Той те намери. Видял го е. Малмон.

— Или не можеше да продължи измамата, или не искаше. — Дойл сви рамене. — Вече не приличаше на Саша. Но не посмя да остане и да се бие. Избяга.

— Дойл те отнесе у дома, а Бран направи магиите си, Саша се опита да те лекува, да започне, но ти беше толкова зле, че тя… как се казва? — обърна се Аника към Сойер.

— Тя припадна.

— Аз… нямах достатъчно сили — успя да промълви Саша.

— Нито пък аз — напомни ѝ Бран. — Степента на нараняванията и начинът, по който бяха нанесени, отровата, която вече беше проникнала в теб… Лекуването не ми е специалност.

— А можеше да бъде — вдигна назидателно пръст Бригид. — Но ти имаш склонност към по-бляскавото. Ти си обичана, si-mac-tire.

Ирландската дума за вълчица, преведе си Райли, беше очарована.

— Много обичана и ценена. Моето момче тук изпрати да ме повикат. И добре че го направи. Ти имаш силно сърце, дух, тяло. Това ти помогна. Както и аз. — Бригид вдигна чашата си за наздравица, отпи.

— Благодаря ти, mathair.

Бригид кимна одобрително.

— Ти показваш уважение. Яж. Бран, налей на нашето момиче половин чаша вино.

— А на мен не ми даваха да пия дори бира, когато пострадах — оплака се Сойер и Бригид се засмя.

— Е, трябвало е да ме повикаш. Една бира не може да навреди на силен мъж като теб.

— Следващия път. Убихме две дузини гарвани, докато ти беше болна — добави Сойер.

— Гарвани, значи.

— Вероятно Нереза искаше да злорадства. Но не ѝ дадохме тази възможност. — Бран донесе виното. — Цветът ти е по-добър. Радвам се да те видя, скъпа.

— Йейтс — промърмори Райли. — Ти четеш Йейтс.

— Стори ми се подходящо. Нуждаеш се от още сън.

— Добре съм.

— От съня ще станеш още по-добре.

— Аз не…

— Заспи, миличка. — Бабата на Бран само потупа Райли по рамото и тялото ѝ се отпусна. — Качи я горе, Дойл, бъди добро момче. — Бригид погали косата на Райли, усмихна се и кимна. — Ще се възстанови. Напълно.

Слънцето струеше в стаята, когато Райли се събуди отново, а през отворените врати на балкона подухваше лек ветрец с аромат на цветя и гора.

За миг всичко останало ѝ се стори като грозен сън. Понечи да седне в леглото, но я заля вълна от слабост, като тази, която идва след сериозна болест или раняване.

Саша влезе вътре от балкона.

— Почакай! — Тя веднага изтича да натрупа възглавници под гърба на Райли. — Не бързай! Божичко, изглеждаш по-добре! Много по-добре!

— Ако ми кажеш, че трябва да спя още пет дни, ще те напердаша!

— Нито ден повече. Е, може би само половин. — С весел глас Саша смеси течност от едно шишенце с малко от съдържанието на друго.

Очите на Райли се присвиха подозрително.

— Какво е това?

— За възстановяване. Бригид каза, че може да го изпиеш, когато се събудиш без чужда помощ.

Сега Райли погледна чашата с по-голям интерес.

— Като онова, което Бран приготви за Сойер?

— Бригид го направи по-меко.

— Глезите ме. — Но Райли го взе, изпи го. — Колко време му трябва, за да… Ясно. — Остатъчният махмурлук от дългия сън се стопи и най-сетне най-сетне — главата ѝ се проясни. — Ще си запазя от това чудо за следващия път, когато прекаля с текилата.

— Виж, Райли…

— Не започвай пак, Саша. Вярно, че снощи не бях съвсем на себе си, но помня достатъчно. Ти нямаш вина.

— Имам нужда да го кажа. — Саша се отпусна отстрани на леглото. — Направи ми услуга. Остави ме да го направя.

— Добре, но ако прекалиш с глупостите, ще те прекъсна.

— Знам, че можеше да е всеки, който излезе сам от къщата — Малмон е действал на случаен принцип.

— Дотук се движиш в правилната посока.

— Ho беше ти. Знам, че Малмон можеше да се превъплъти във всеки от нас, за да те отдалечи от къщата и да те вкара в гората. Но се превъплъти в мен. Това ме ужасява, направо побеснявам, като си помисля, че ти пазиш спомен от това как те нападам аз, пребивам те, едва не те убивам. Постави се за момент на моето място и ми кажи дали и ти нямаше да се чувстваш така.

Благодарна, че умът ѝ е ясен, Райли имаше нужда от малко време да организира мислите си — а заедно с тях и чувствата си.

— Мислех, че си ти. Когато ме извика, когато тръгнах с теб. Мислех, че си ти, когато ме халоса като ковашки чук и ударът ме запрати в дървото, което ми се стори като бетонна стена. Мислех, че си ти — повтори, въпреки че устните на Саша потрепериха. — И че си обладана, че Нереза те е обсебила. Докато лежах там и те гледах, мислех, че тя е влязла в теб по някакъв начин. Опитах се да измъкна пистолета — помня това — помня, че ако ръката ми не беше безполезна и ако можех, щях да те прострелям. Щях да стрелям в крака ти, но щях да го направя, мислейки, че

си ти.

— За да се защитиш от…

— Това ме ужасява, побеснявам при мисълта, че щях да те прострелям. И двете трябва да преодолеем ужаса и гнева, Саша. Това е. Иначе Нереза ще спечели този рунд.

— Искам да изпитвам гняв. — И той пламтеше в сините очи на Саша. — Искам да я заболи, да страда за това, че дори за миг те е накарала да мислиш, че бих те наранила. За това, че те е накарала да избираш, дори и за миг, дали ти да ме нараниш.

— Добре. — Райли кимна. — Гневът ще ни е от полза. Ще го запазим. Но сме квит, ти и аз.

Квит сме.

— Отлично.

— Трябва да стана.

— Още имаш нужда от почивка.

— Ужасно ми се пишка. Наистина!

— Ще ти помогна.

— Нека се опитам да стана сама. Чувствам се достатъчно добре.

Тя успя да го направи. Наистина, малко нестабилно, но стаята не се движеше, а зрението ѝ не се замъгляваше.

— Дотук добре. Не че съм особено срамежлива — но ще се опитам да изпразня мехура си сама. Стой наблизо.

Тя не хукна към близката баня, но се движеше бързо и остана доволна от себе си. Ала нищо не можеше да се сравни с благодарността, която изпита, когато пълния ѝ мехур се изпразни.

— Успях! А сега може ли да си взема горещ душ? — Пристъпи навън, протегна превързаната си ръка. — Може ли първо да свалим това?

— Нека извикам Бран или Бригид.

— Защо?

— Те имат повече опит.

Райли повдигна вежди.

— Аз съм на крака. Умът ми е ясен. Сама мога да си избирам лечителя. Помогни ми и свали превръзката, виж какво е положението.

Беше разбираемо — създанието с лицето на Саша бе смазало ръката ѝ; жената, приятелката трябваше да прецени състоянието ѝ. Саша разви обработената от Бран превръзка и обгърна ръката на Райли с длани.

— Чувствам, че е… чиста. Още те боли, схваната е, но е чиста. Можеш да си мърдаш пръстите.

Това, че можеше да ги усети, да ги движи, изпълни Райли с толкова силно облекчение, че не можеше да говори. Когато си възвърна гласа, той трепереше:

— Боях се, че няма да мога да я използвам повече или че няма да се възстанови напълно.

Сви пръсти в юмрук, разтвори ги, сви ги.

— Боли, да. Може би едно и половина по скалата от едно до десет.

Събрала кураж, тя раздвижи дясното си рамо, бицепсите си, провери колко боли.

— Може би две по скалата от едно до десет, но от движението ще мине.

За голямата проверка тя отиде до овалното огледало на стойка. Сенки под очите и изпито лице. Измършавяла.

— Боже, колко съм отслабнала! — възкликна.

— Освен супата снощи, почти цяла седмица не си яла както трябва.

— Ще наваксам. Останало ли е малко? От супата?

— Да.

— Искам да хапна от нея — но след като си взема душ и се преоблека.

— Ще бъда наблизо.

Душът беше направо вълшебен, както и това, че тя можеше да използва дланите си, ръцете си с минимална болка. Докато се обличаше, забеляза статива на Саша на балкона и рисунката на гората, която бе започнала приятелката ѝ.

— Яд ме беше и на гората — обясни ѝ Саша. — Знам, че е нелепо, но така се чувствах. Реших, че рисуването ще е нещо като екзорсизъм, и наистина помогна. А това, че те виждам на крака, съвсем ме излекува.

— Почакай да ме видиш как ям. А през това време ще ми разкажеш какво се е случило, докато бях на легло.

— Бран напредна много с щита, който създава. Дойл все така ни юрка на тренировките, когато не се занимава с книгите.

Това, че Дойл бе правил проучвания, без да го ръчкат, смая Райли.

— Занимава се с книгите?

— Основно превежда. Някои пасажи за звездите и острова на гръцки, ирландски или латински. Но още няма конкретни отговори.

Докато слизаха по задните стълби, Сойер се появи от килера.

— Ей! Тъкмо идвах да проверя как си. Виж се само!

— Само не ме гледай много отблизо — предупреди го Райли, но той уви ръце около нея в прегръдка. — О, липсвала съм ти!

— Така е. Никой тук не желае да обсъжда в подробности, малки или големи, пастиша⁶„Нова надежда“⁷.

— Наистина си страдал.

— И още как. — Макар да бе много деликатен, той не свали ръка от кръста на Райли, докато я водеше към масата. — Сигурно си гладна.

— Като вълк — пошегува се Саша.

Той се засмя.

— Бран още е навън с Дойл, упражняват се в стрелба по мишена. Аника също е навън — с Бригид. Тя я учи да плете — обясни на Райли, докато вадеше кутията със супа от хладилника.

— Да плете?

— Да, и двете се интересуват от прежди. Както и да е, ще се зарадват, че блудната дъщеря се е завърнала.

— Ще отида да им кажа. — Саша хвърли последен поглед към Райли и излезе.

Любопитна, Райли се облегна назад.

— Окей, отърва се от нея.

— Просто исках да знаеш, че тя се безпокои да не започнеш да я възприемаш различно.

— Не я възприемам различно и няма да я възприемам различно, вече го изяснихме.

— Знаех, че ще го направиш. — Докато супата се топлеше, той ѝ отчупи голям комат хляб, ловко наряза ябълка, надроби кашкавал. — Разядка.

— Благодаря. И ти ми липсваше. Сигурно сте преустановили търсенето на звездата.

— Не съвсем. Мислехме да се гмуркаме, тъй като Бригид беше тук и щеше да ни отменя, но някак не ни се стори редно. Трябва да сме и шестимата, затова го отложихме. Единодушно. С Дойл отбелязахме на картата някои места на сушата. Според Аника той се е лепнал за теб.

— Какви места… Какво?Какво каза!

Развеселен от реакцията ѝ, Сойер реши да продължи в същия дух.

— Сигурно защото Саша ѝ даде да ти чете „Гордост и предразсъдъци". Според Аника Дойл прилича на господин Дарси.

— О, моля те!

— И аз така казах. — Той размаха пръст във въздуха. — Тя е романтичка. Бонус за мен. Но Дойл наистина беше доста притеснен за теб. Всички се притеснявахме, но… — Той хвърли поглед към вратата, за всеки случай, докато сипваше супа в една купичка. — Направи ми впечатление. Трябваше да те държим да не мърдаш… — Като въздъхна, Сойер остави супата пред Райли. — Боже, не ми се иска да се връщам към това. Ужасно беше, от начало до край… Но друго искам да ти кажа — трябваше да те държим да не мърдаш, докато Бран и Саша те лекуваха, когато те вкарахме горе. Аз ти държах краката и вниманието ми бе заето с това. Дойл беше зад теб на леглото, подпираше ти главата, за да може Бран да ти даде някаква отвара. Държеше те за раменете.

— Не си спомням… ясно. Всичко ми е объркано.

— И по-добре да си остане такова. Както и да е, личеше си, че страда. Знаеш, че не обича да показва чувствата си. Но страдаше. Сигурно с всички ни е било така. Не се замислих, докато Аника не взе да го сравнява с Дарси, но той наистина не спираше да ти говори — повечето на ирландски и тихо, така че не знам какво ти е казвал, но ми направи впечатление начинът, по който го правеше. Просто предположение, може и да греша. Реших, че ще искаш да знаеш.

— Аника те е направила романтик.

— И аз ѝ правя разни работи.

Райли се засмя и насочи вниманието си към супата.

— Нали помниш какво ти казах, когато се цупеше, че не се възстановяваш бързо?

— Не съм се цупил. — Сойер се нацупи леко при спомена за това. — Е, може би мъничко.

— Искам да ми го напомниш, ако и аз започна да се държа така.

— Дадено.

— Бях ли „пътничка“? Не ми спестявай истината.

Той я изгледа продължително, сивите му очи я преценяваха.

— Беше на път да гушнеш букета, да.

Тя кимна и продължи да се храни.

— Значи не бива да се цупя много. Все пак съм жива, нали.

— Правилно решение — похвали я Бригид, докато влизаше с Аника. — Ще ти помогне да се оправиш. Дай да те погледна. — Като заобиколи масата, тя повдигна брадичката на Райли с една ръка, постави другата върху главата ѝ. — Ясен ум, малко си слаба, малко те боли. Още ден-два ще се уморяваш по-бързо, отколкото си свикнала. Почивай си и ще се възстановиш напълно. Болката ще премине, също и слабостта. Довечера трябва да хапнеш червено месо.

— Благодаря ти за всичко.

— Може ли да хапне бисквити? Мо̀раи ми показа как да ги приготвям. Много са вкусни — обясни Аника.

— Няколко сладки бисквити няма да ѝ навредят, както и чаша чай, ангел мой — каза Бригид. — С две капки само от шишенцето. Ти си сладко момче, Сойер Кинг, и храбро. Почти я заслужаваш.

— Работя по въпроса.

Когато влязоха и останалите, Райли се опита да не мисли за думите на Сойер, отвърна нехайно на погледа на Дойл. Бран дойде при нея, повтори проверката на баба си.

— Почти си се възстановила. За вечеря препоръчвам пържола алангле.

— Вече ми го казаха.

— Ще пием чай с бисквити — обяви Аника.

— Звучи чудесно. Саша ми разказа какво сте правили тия няколко дни. Каза, че сте отбелязали напредък.

Бран седна, протегна крака.

— Готови сме за Нереза, ако ни нападне, както предсказа Саша. Може да сме назад с гмуркането, но пък имах повече време за работата си. А Дойл и Сойер използваха това време да разузнаят наоколо.

— Трябва да проверим някои места — обади се Сойер. — Аника откри още няколко пещери малко по-нагоре по брега.

Райли взе една бисквита от таблата, която Аника постави на масата.

— Чувам, че си станал библиотекар — обърна се към Дойл.

— Но не съм открил кой знае какво. С удоволствие ще ти отстъпя позицията.

Райли опита бисквитата, оказа се много вкусна.

— Не ви ли се струва странно, че не ни нападнаха, докато бяхме с човек по-малко?

— Гарваните дойдоха — обади се Аника, все още заета с чая.

— Смътно си спомням, че снощи казахте нещо, свързано с още гарвани.

— Атакуваха ни два дни след като ти беше нападната. — Дойл остана прав. — Рано сутринта. На следващия ден не излязохме навън.

— Бран повика мо̀раи. — Аника остави чайника на масата. — Ти имаше толкова много наранявания. Трябваше да се грижим за теб, затова не правехме тренировки.

— И когато ги правехте, тя изпрати гарвани?

— Двайсетина. — Дойл хвърли поглед към прозореца, сякаш да провери за още. — По-скоро досадни, отколкото опасни.

— Слаба е.

Вниманието се насочи към Саша.

— Не се страхувай — насърчи я Бран.

— Не се страхувам. Боя се само да не намери начин да ме използва. Но аз го усещам… слаба е. Става по-силна, но… Ох! Трансформирането на Малмон, илюзията, която е използвала, за да го прикрие, я е изтощила. Той се провали. Въпреки всичко, което му даде тя, той се провали. Сега тя иска да изсмуче кръвта му. Но се нуждае от него, той я храни; прислужва ѝ. Обича я безпаметно. Тя е всичко за него. А Кристалната топка… Почакайте малко!…

Саша протегна напред и двете си ръце, с дланите нагоре.

— Пие някаква кървава отвара. Тя я поддържа. А Кристалната топка е мътна, прояснява се само на моменти. Тя вижда къщата на скалите и какво е било преди. О, ако беше разрушила онова преди, нямаше да има сега. Нямаше да има пазители. Защо той не успя да довърши жената, вълчицата? Справиш ли се с единия, справяш се с всичките. Защо не успя да я довърши, преди да се появи безсмъртният? Донеси ми умиращото ѝ тяло, донеси ми кръвта ѝ. Кръвта на вълчицата, кръвта на Пазител. Тяхната кръв, моята кръв. Ще се храня от нея и ще отнеса звездите в мрака.

Саша въздъхна и седна.

— Скъпа, сложи една капка и в чая на Саша — каза Бригид на Аника.

— Добре съм. Тя ме усети и се отдръпна, но още е твърде слаба. Той… Малмон… не е смятал да те убие, не съвсем, искал е да те отнесе при нея. Ти или който друг успее да излъже. Да те пресуши, та тя да възстанови напълно силите си — да възвърне младостта си, както и своята мощ. Да те държи жива, да те пресушава бавно. Кръвта на живите е по-силна от кръвта на мъртвите.

— Винаги е било така. — Бригид вдигна чая си. — Гадна работа.

— Още малко да ме откаже от бисквитата. — Райли демонстративно отхапа парче от нея.

— За пръв път пробивам защитата ѝ, откакто ти беше ранена. Не знам дали е защото бях заета с теб, или защото е трябвало да присъстваш и ти. Както и да е. — Също като Райли, и Саша си взе демонстративно бисквита, захапа я. — Готови сме да я посрещнем.

— Готови сме — съгласи се Райли. — И ще ѝ разкажем играта.

— Сигурна съм — обади се Бригид. — Утре сутринта си тръгвам и ще ви оставя да действате.

— О, не си отивай, мо̀раи! — Аника прегърна Бригид откъм гърба.

— Ще се върна, щом приключите с това, и очаквам после да ми дойдете на гости. Но искам да спя в собственото си легло, при мъжа си. — Тя потупа Аника по ръката, докато гледаше към внука си. — Винаги съм на разположение. И за шестимата. Ще ви помагам с каквото мога. Изпий си чая — подкани тя Райли. — И вземи някой от приятелите си да се разходи с теб. Ще ти се отрази добре.

— Да, госпожо.

— Мо̀раи — поправи я Бригид.

— Мо̀раи. —Баба, помисли си Райли и отпи от чая.

Верен на навиците си, Дойл направи последна обиколка след полунощ. Ръмеше и дъждът замъгляваше намаляващата луна, превръщайки света в тъмна, тиха пелена. Заглушаваше плясъка на морето, чийто стабилен ритъм наподобяваше пулса на света.

Зад гърба на Дойл къщата се възправяше отвъд тънката завеса от дъжд с проблясващи тук-там светлини, които ѝ вдъхваха живот.

Макар маршрутът около къщата да се беше превърнал в рутина, Дойл бе нащрек и готов да реагира. И когато зърна закачулената фигура, застанала сред надгробните камъни, мечът тутакси се озова в ръката му.

Не е Нереза, помисли си, докато приближаваше, безшумен като котка. Тя не е толкова крехка. За миг реши, че е Райли, и усети как в него се надига гняв при мисълта, че тя стои на дъжда, когато едва се държи на краката си.

Но фигурата се обърна. Първата му стряскаща мисъл беше:Мама!

Духът на майка му, изникнал от мъглата. За да го успокои? Да го измъчва? Понякога покоят и мъчението си приличаха.

Но призракът заговори и той осъзна, че е от плът и кръв.

— Движиш се като въздух — похвали го Бригид. — Ала мислите ти крещят.

— Взех те за Райли и нямаше да крещя само вътрешно. Ти също не бива да си тук, на дъжда и в тъмното.

Дъждът трополеше по качулката ѝ, която образуваше тъмна, влажна рамка около силното ѝ, все така красиво лице.

— Аз съм ирландка, дъждът не ме плаши. А и коя вещица се бои от тъмното? Милото момиче е отдало почит на мъртвите.

Дойл погледна надолу. Аника бе прибавила мидени черупки към камъчетата, донесла бе свежи цветя.

— Знам.

— Те продължават да живеят в теб, а също и в приятелите ти. В мен и в моите хора. Ти приличаш на чичо ми — брата на баща ми, Нед. Голям бунтар беше и умря в битка. Виждала съм негови снимки, когато е бил на твоята възраст.

— Аз съм на повече от триста години.

Бригид се засмя остро.

— В добра форма си, нали? От онова, което знам за Нед, той не е имал твоята дисциплина, макар да е вярвал в каузата си, дал е живота си за нея. Опитах да прозра дали и ти ще го направиш, но не мога. Нямам силата на Саша.

Виждайки изненадата му, тя се усмихна.

— Аз се занимавам повече с науката на магиите. Радвам се, че Бран е взел това от мен. Обичам също да лекувам. Картите ми посочват някои отговори, но Саша е най-мощният ясновидец, когото съм срещала в дългия си живот, и тепърва ще използва целия си потенциал. А ти, моето момче — знам само, че ти няма да използваш твоя докрай, ако не разрушиш границите, които сам си налагаш.

— Аз нямам такава сила.

Бригид размаха пръст в мъгливия въздух.

— Тъкмо за това говоря — ти сам си налагаш ограничения. Всеки от вас има каквото му е дадено, независимо дали го иска или не. Обичам един мъж повече от половин век. Това може да не е кой знае какво за някой на твоята внушителна възраст, но не е малко. Родила съм деца, познала съм радост и мъка, отчаяние и доволство, гордостта и разочарованията, които децата носят на майка си. Мога да ти кажа, застанала тук върху тази свещена земя — ти си дал на майка си всичко това и то е всичко, което една жена може да иска от сина си.

— Не бях единственият ѝ син.

— Злото ѝ го е отнело, твоя по-малък брат. Тя е отнесла мъката си в гроба. Но не и за теб, момче. Не и за теб. — Бригид вдигна брадичка към къщата, усмихна се. — Твоят вълк е неспокоен.

Той погледна натам, видя светлината, която идваше от стаята на Райли.

— Тя не е моят вълк.

Бригид само въздъхна.

— Човек, живял дълго като теб, не би трябвало да е толкова твърдоглав. Но мъжете са си такива — все едно дали са на двайсет или на двеста и двайсет. Желая ти лек път, Дойл, син на Клиъри, и бъди щастлив. Лека нощ!

— Лека нощ! — Той я гледаше как се отдалечава, изчака я да се прибере на безопасно място в къщата.

После продължи обиколката си. Преди да се прибере, видя, че стаята на Райли отново е тъмна, надяваше се най сетне да е заспала.

Райли стана призори, решена да се върне към предишния си режим, да започне сериозни тренировки. Когато излезе навън, отправи предизвикателни погледи към приятелите си.

Може би първоначалното разтягане предизвика известна болка, но тя си каза, че мускулите ѝ ще ѝ благодарят. Може би страничните подскоци, клековете и другите упражнения малко натовариха сърцето ѝ, а мускулите ѝ започнаха да треперят, но тя стисна зъби и продължи.

След близо десетина лицеви опори обаче тези нейни треперещи мускули най-сетне се предадоха и тя се отпусна по лице върху влажната трева.

— Почини си — посъветва я Саша.

— Не съм бебе. — Като изпусна свистящ дъх, Райли отново зае позиция за лицева опора. При нестабилното движение надолу почувства как ръцете ѝ поддават.

Изруга, когато Дойл пъхна ръка под суитшърта ѝ, сграбчи колана ѝ и започна да я вдига и спуска. Когато я пусна — не особено нежно, — тя застана на четири крака, готова да ръмжи и хапе.

Сойер клекна до нея, докосна с пръст челото ѝ между смръщените вежди.

— Да започвам ли с конското?

За един кратък миг ѝ се прииска да го удари. После гневът ѝ спадна също като бицепсите ѝ.

— Не. Мина ми.

— Ти направи повече, отколкото имаш право в твоето състояние — посочи Саша. — Донякъде ме е яд, че не мога като теб.

— Е, и това е нещо.

— Пет километра бягане — обяви Дойл.

— Обикновено правим осем — възрази Райли.

— Днес ще са пет.

— Мога да направя осем.

— Не ми се слушат глупости. Ако се пресилиш, утре ще си в по-лоша форма. Пет, и ще те наблюдавам.

Тя започна да ругае, видя, че Сойер вдига вежда, реши, че не иска някой да ѝ чете конско, като използва собствените ѝ думи. Изправи се на крака.

— Какво ще кажете всички да бягате както обикновено. Аз ще използвам пътеката във фитнеса и няма да прекалявам. Иначе само ще ви забавя.

— Аз мога да остана с Райли — предложи Аника.

— Няма нужда. Ще бъда в къщата, във фитнеса. Пътека, пет километра. Обещавам. — Райли притисна длан към сърцето си.

— Става. Хайде, започваме! — нареди Дойл.

Не ѝ се искаше да го признае, но знаеше, че той е прав — можеше да направи осем километра само ако подскача на един крак или пълзи. По-добре да остане на пет, с умерена крачка, и да опита повече следващия път.

Едва успя да направи пет — дори с музика, която да я разсейва.

От нея капеше пот, когато седна на една пейка и засмука вода от шишето. Разкърши тяло, доволна, че дишането ѝ се успокоява.

И се загледа към стойката с тежестите.

Не беше обещавала да не ги вдига.

Взе два десеткилограмови дъмбела, започна серията.

— Смени ги с петкилограмови — каза Дойл от вратата.

— Мога да вдигам десет.

— И вместо да направиш мускули, ще ги разтегнеш.

От чист инат Райли изкара още една серия, преди да вземе петкилограмовите.

— Прав си. — Тя се приготви за кик-бек разгъване на трицепсите⁸. — Нямам нужда от наблюдател.

— По-скоро от бавачка. Хайде, Гуин. Достатъчно умна си, за да знаеш, че ще се възстановиш по-бавно, ако прекаляваш.

— Няма да прекалявам, но трябва да тренирам. Досега никога не съм боледувала, не и сериозно. Няколко дни заради стомашно разстройство, настинка, такива неща. И махмурлук. Но бързо се оправям. Трябва да се оправя.

Без да каже нищо, той отиде до стойката, взе два двайсет и пет килограмови дъмбела. Започна с лекота да ги вдига.

— Фукльо.

Тя превключи на повдигане на раменете, мина на сгъвания за гърдите, флайсове⁹, беше ѝ приятно да тренира с него.

Когато направи втора серия, той я спря.

— Достатъчно!

Тя би могла да възрази, за да не се даде лесно, но знаеше, че трета серия няма да ѝ е по силите.

— Искам да вдигна щанга от лежанка. Само една серия. Признавам, че мускулите ме наболяват, но приятно. Знаеш какво имам предвид.

Той отиде до пейката.

— Една серия.

Райли остави дъмбелите, обърса лицето си с кърпа, прекоси салона и легна на пейката.

— Няма да кажа, че не ми трябва наблюдател, защото не съм идиот.

Той нагласи тежестите, кимна.

— Тук съм.

При тези думи в паметта ѝ за миг изплува неясен спомен, после изчезна. Райли се съсредоточи, стисна здраво щангата.

— Добре, не беше лесно — промърмори тя, когато направи една серия. — Три серии. Няма да мога повече.

Третата серия беше колеблива, но тя изпита чувство на удовлетворение.

— Добре. Добре, това е. Достатъчно.

Едва когато седна, тя забеляза тежестите.

— Намалил си ги на четирийсет.

— Впечатлен съм, че успя да направиш толкова. Вдругиден може да опиташ четирийсет и пет. Разтегни се.

Тя реши, че четирийсет не беше толкова зле, предвид обстоятелствата. Освен това се чувстваше добре — удовлетворена и приятно уморена, а не изтощена.

— Връщам си формата.

— Според бабата на Бран вълкът в теб ускорява процеса.

— Вероятно. Както казах, никога не съм била толкова зле.

Райли се разтегна, Дойл също. Докато го правеше, тя забеляза, че всичко по него се гъне, издува и разтегля по правилния начин.

Трябваше да му го признае — приличаше на културист.

Ами ако наистина си падаше малко по нея? Тя също имаше похотливи — напълно нормални — мисли по отношение на него.

Дори успяха да направят фитнес тренировката, без да се джафкат. Логично беше да последва друга форма на здравословни упражнения — взаимни — и всичко щеше да е чудесно.

— Можем да правим секс.

Той беше застанал с лявата ръка на гърдите, пъхната под дясната за разтеглянето. Завъртя към нея само главата си.

— Моля?

— Не ми казвай, че не си си го помислял. — Тя отиде да вземе нова бутилка вода, огледа го, както се оглежда потенциален секс партньор.

Потен като нея, с леко накъдрена от влагата тъмна коса. Зелени очи, които я гледаха подозрително от мъжествено лице.

Ами тялото? Господи, че коя жена не би искала да си поиграе с него?

— Аз съм без партньор, ти също. Аз съм тук, ти също.

Докато говореше, тя го посочи с пръст, посочи себе си.

— Вече сме се целували и не беше много зле.

— Не беше много зле.

— Добра съм в леглото. Просто за сведение. — Тя отпи от водата. — Или поне така са ми казвали. Обзалагам се, че и ти си доста добър. Нормален секс, Дойл, какъвто не съм правила от осем месеца и пет дни.

— Много си конкретна.

— Бях на разкопки в Бретан, попаднах на стар приятел, начесах си крастата. Рекордът ми за сух период е осем месеца и двайсет и три дни. Не ми се иска да поставям нов.

— Искаш да ти помогна да запазиш досегашния си рекорд?

Тя сви рамене. Не се обиждаше, че той продължава да се разтяга, да я наблюдава. Какъв е смисълът да си възрастен, ако не можеш да говориш открито за секс?

— Ако не съм разчела погрешно сигналите ти — съмнявам се, но е възможно, — защо и ти да не си направиш удоволствието? Освен това знаеш, че всеки момент може да се окажем във вихъра на кървава битка. Не искам да си отида от този свят, без да съм правила секс, ако имам тази възможност. Затова казвам, че ти би могъл да начешеш моята краста, а аз твоята. Никакви превземки, никакви ангажименти.

Тя затвори бутилката.

— Помисли си. Ако не те устройва, няма проблем.

Беше стигнала на половината път до вратата, когато той я сграбчи за ръката, обърна я рязко към себе си.

— Хората отделят много време на мислите за секс.

— Защото са приятни и разнообразяват живота.

Той стисна тениската ѝ в шепа, повдигна я на пръсти.

— Приказките и мислите за секс означават, че не го правиш.

— Тук съм съгласна с теб.

И двамата бяха развеселени и възбудени. Тя подскочи леко и обви крака около кръста му.

— Е? Ще продължаваме ли само да мислим и да говорим?

— Не.

Той впи устни в устата ѝ, тази нейна всезнаеща уста, която не млъкваше. Райли имаше вкус на хладна вода и топла сол и звукът, който издаваше, не беше думи — слава богу! — а израз на непресторено удоволствие.

Тялото ѝ — топло, стегнато, влажно — се притисна към него, когато той я сграбчи за бедрата, когато тя го сграбчи за косата.

Не е достатъчно, помисли си той. Не е достатъчно близко. Ще довършат това, ще започнат и довършат каквото бе таял в себе си от толкова време.

Обърна се с единствената мисъл да я отнесе в стаята си.

В този момент в салона влезе Саша.

— О… О, съжалявам! Аз… о, господи!

Преди треперещата Райли да успее да реагира, Дойл я пусна на земята.

— Закуската сигурно е готова. Трябва да хапнеш — каза на Райли и излезе.

— Райли. Господи, Райли, как можах да се появя точно сега!

— Е, поне не бяхме голи. — Тя махна с ръка. — Всичко с наред. Не биваше да започваме на обществено място, така да се каже. Знаеш ли, мисля да поседна за минутка.

Което и направи, направо на пода.

— Не знаех… искам да кажа, знаех. — Като говореше объркано, Саша отиде и седна до нея. — Но изобщо не си помислих, че… Просто дойдох да ви кажа, че ще ядем, и… трябваше да се досетя. Реших… мислех, че тренирате и сте загубили представа за времето.

Райли отпусна глава в ръцете си и се засмя.

— Така беше, тренирахме и загубихме представа за времето. И пак ще го направим. Няма начин да оставим това недовършено. Признавам, че съм едновременно „разклатена и разбъркана“¹⁰. Определено ще го изпия това мартини.

— Моля?

— Популярна културна препратка. Не се безпокой. — Тя потупа Саша по рамото. — Определено имам нужда да хапна. Трябва да съм в отлична форма за следващите рундове.

Стана, подаде ръка на Саша.

— Какво има за закуска?

Яде като вълк. Заедно с приятелите си си взе довиждане с Бригид, след това се отдели за известно време в библиотеката преди оръжейната тренировка.

Дойл не се присъедини към нея, което не я изненада. Той знаеше не по-зле от нея, че с тази недовършена работа помежду им щяха да се търкалят голи на пода само десетина минути след като останат сами зад затворени врати.

Тя щеше да почака, той щеше да почака. И двамата щяха да почакат. Ако Дойл не дойде в стаята ѝ тази вечер, тя ще отиде в неговата.

Толкова по въпроса.

Заради очакването бе малко напрегната и използва това да избере книги, да прелисти бележника си.

В него се озадачи от записките на Дойл. Очевидно няколкото века опит не бяха направили почерка му по-ясен и по-четлив.

Погледни в миналото, за да откриеш бъдещето.

Тя чака в мрака, студена и неподвижна.

Освобождава я кръв от кръвта. И ледът ще гориярко като слънце.

Продължи да чете. Поне бе отбелязал книгите и страниците, за да може тя да свери текста.

Докато работеше, се намръщи над някои от преводите му, записа си въпроси и собствените си тълкувания.

При нужда се освежаваше с десетминутна дрямка, правеше си кафе, зарови се още по-дълбоко.

— Виж името, прочети името — промърмори, докато четеше. — Произнеси името. Какво име?

В този момент в стаята влетя Аника.

— Саша каза, че нещо идва. Побързай!

Райли скочи на крака, оставяйки въпроса без отговор.

Докато слезе по стълбите, докато изтича навън, другарите ѝ вече се бяха въоръжили и чакаха.

— От морето. — Саша посочи с ръка. — Не е тя — тя не е готова, — но изпраща много… Тъмен облак. Виждам тъмно гъмжило, което засенчва слънцето.

— Аз и Сойер поемаме кулите.

— Няма време. — Дойл огледа бледото синьо небе, плъзналите по него бели и сиви облаци. — Ще използваме тази тактика, когато тя ни нападне с пълна сила. Това е само проверка. — Той посочи с меча в ръцете си. — Там, от запад.

Те се носеха като фуниевиден вихър, усукаха облаците и те потъмняха. Самите те се превърнаха в облаци, черни и живи. Движеха се шеметно, като камшик и вълна, и превърнаха бледосиньото в мастиленочерно.

— Впечатляващо. — Сойер извади и двата си пистолета. — Но какъв е смисълът?

В този момент камшикът изплющя — свиреп тътен, който разтърси земята и закри слънцето.

— Ето го смисъла — промърмори Сойер, когато светът потъна в абсолютен мрак. — Не можем да се бием, ако не виждаме. Бран?

И тогава дойде оглушителното свистене на криле, ураганният вятър. Бран замахна към мрака, превърна черното в мътно зеленикавосиво.

— Ще свърши работа. — Райли стреля с дясната ръка, стиснала бойния си нож в лявата. В гарвани с червени очи, в дългозъби прилепи с огромни глави и деформирани тела.

Тя знаеше, че крилете им режат като бръсначи, щом срещнат плът.

Но куршумите, които Бран бе омагьосал, попадаха право в целта. Крилатата армия на Нереза изгаряше в пламъци, сипеше се дъжд от кървава пепел. Вляво от нея Аника мяташе светкавици от гривните си, премяташе се и отново стреляше. Стрелите на Саша летяха, безпогрешни и смъртоносни, а Бран покосяваше врага с копия от сини мълнии, излитащи от двете му ръце.

И през цялото време, дори през писъка на вятъра, тя чуваше как мечът на Дойл свисти и разсича, бруталната музика на бойното поле.

Дали не бяха по-бавни от преди, запита се Райли. Тварите наистина бяха много и без магиите на Бран те щяха да бъдат надвити, въпреки бойните си умения. Тя обаче едва не пропусна няколко мишени, защото се движеше по-тромаво от другарите си.

Сниши се и се претърколи, за да избегне поредната атака, презареди в движение, стреля от земята. Скочи на крака и размаха ножа си, когато една от гадините се спусна към нея. После вятърът я сграбчи, запрати я нагоре и назад. Тялото ѝ, не докрай излекувано, пак я заболя.

Задъхана, стреля отново, успя да приклекне. Кръвта ѝ замръзна, когато от рояка се откъсна по-малък рояк и се насочи право към нея.

Няма да ми стигнат патроните, помисли си, но направи каквото бе решила. Претърколи се, но вятърът я забави и тя запълзя. Докато риташе и режеше с ножа, усети как едно крило закачи глезена ѝ, друго се вряза в рамото ѝ.

Десетки падаха около нея, докато другарите ѝ ги унищожаваха, но те все така прииждаха.

Райли стреля отново, прониза една гадина, преди тя да успее да нареже с крило и нокти лицето ѝ. Три се окопитиха и се насочиха към нея с блеснали луди очи, докато тя се мъчеше да презареди.

Мечът на Дойл ги разсичаше, пронизваше и поваляше, докато той се бореше с бесния вихър. С една ръка посегна, улови я за врата на тениската и я повлече след себе си.

— Не ставай!

Райли не смяташе да го послуша. Използвайки тялото му като щит срещу вятъра, тя се изправи, презареди. Застанаха двамата, опрели гърбове, самата тя подивяла, докато куршумите ѝ летяха във въздуха.

Аника се присъедини към тях, гривните ѝ проблясваха, после Сойер, после Саша.

— Къде е Бран? — извика Райли.

— Каза да дойдем тук! Да останем тук! — провикна се в отговор Саша, изпрати стрела в тялото на една от гадините, после в друга. — Каза, че той ще…

За миг светлината ги ослепи. Огнената вълна опърли въздуха. Поразените твари нямаха време дори да изпищят.

Над главите на шестимата небето отново стана синьо.

Разтърсена повече, отколкото ѝ се искаше да признае, Райли се наведе и подпря ръце на бедрата си, докато си поемаше дъх.

— Ранена си. — Аника я прегърна.

— Не. Само няколко драскотини.

Знаеше, че е напразно, но запротестира, когато Дойл смъкна тениската от раменете ѝ, огледа раната.

— Само са те закачили.

— Нали и аз това казах! — Тя отново навлече тениската си.

— Бяха те накачулили. — Саша свали арбалета, погледна назад към Бран, който ги приближаваше. — Замалко да не дойда навреме.

— Повече количество, отколкото качество, това видях. — Сойер обърса опръсканата си с кръв буза. — Достатъчно да ни създаде работа, но иначе е слаба.

— Да. — Райли кимна. — И аз си помислих същото. После вятърът ме поде, замята ме във въздуха — сякаш ме удари торнадо. Нападнаха ме неколкостотин наведнъж. — Тя въздъхна с негодувание. — Нереза знае, че се възстановявам, и е решила, че съм слабото звено. Майната ѝ!

— Бяхме твърде далеч, за да ти помогнем. — Аника погали Райли по ръката. — Ако Дойл не беше по-близо…

Осъзнавайки, че все още стиска пистолета в желязна хватка, Райли се насили да го прибере в кобура, погледна към Дойл.

— Да. Благодаря ти за помощта.

— Част от работата.

Очите му казваха нещо различно, помисли си тя, нещо не толкова хладно и равно. Задържа очите си върху неговите, докато Бран проверяваше рамото ѝ.

Чу го да говори, но не разбра думите. Сякаш той и останалите бяха преминали в друг свят. Нейният препускаше, зареден с адреналин и желание.

Дойл я улови за лакътя.

— Хайде.

Тя прибра ножа в канията.

— Идвам.

Тръгна заедно с него към къщата. Очевидно не се движеше достатъчно бързо и накрая той я вдигна от земята. Тя нямаше нищо против, уви крака около кръста му и придърпа главата му надолу към своята.

— О! — Очарована, Аника обгърна тялото си с ръце. — Те ще правят много хубав секс.

Саша гледаше как Дойл носи Райли по стълбите към терасата.

— Не трябва ли да се погрижим за раните ѝ, преди…

Бран я улови за ръката.

— Нищо няма да ѝ стане. Хайде да се почистим, да пийнем по бира и да ги оставим да… се погрижат един за друг.

— Да се почистим. Добра идея. — Сойер хвана Аника за ръката.

— О, и ние ще правим секс!

Като се засмя, Бран уви ръце около Саша.

— Звучи страхотно — каза и я отнесе право в леглото.

Дойл не погледна към леглото. В мига щом ритна вратата на терасата, за да я затвори, той се завъртя рязко, притисна Райли към стената.

— Нали каза „без превземки“.

— Не се нуждаем от тях. — Тя отново впи устни в неговите, прибавяйки опипващо ухапване, докато се мъчеше да свали меча в калъфа му.

Искаше тялото му, аромата му, вкуса му, искаше да почувства всичко това и остави ножницата да падне шумно на пода, за да може да смъкне тениската му.

Неговите ръце вече се промъкнаха под нейната, дланите му обхванаха гърдите ѝ. Големи, груби длани — точно каквото искаше тя.

Но много, много повече искаше той да проникне в нея. Искаше го изгарящ от страст и твърд. Неописуемата тръпка на живота, след като едва не умря.

Дойл също имаше синини и драскотини. И двамата миришеха на война — на кръв, пот и битка.

Нетърпелив, той не свали тениската ѝ, а завря пръсти на местата, където беше скъсана, и я раздра — или по-голямата част от нея. Насилственото действие, звукът подпалиха кръвта ѝ, не усети как посегна към колана му, докато той теглеше нейния.

От гърлото ѝ се откъсна ръмжащ звук, стомахът ѝ се стегна на топка.

Той смъкна джинсите ѝ надолу по бедрата и после о, боже, най-после! — проникна мощно в нея.

Пауза, удар на сърцето, въздишка. Докато поглъщаше шока,блаженството, очите ѝ още веднъж срещнаха неговите.

Не ги свали, докато въздухът с мъка преминаваше през дробовете ѝ, докато той жадно я обладаваше. Оргазмът я заля, освобождение, блажено освобождение, тя сграбчи гъстата му коса, остави го да я обладае отново, докато се притискаше плътно към него, за да го задоволи в отговор.

Когато отново получи оргазъм, като пламтящ удар с камшик, тя почувства как тялото му потрепери и се отпусна.

12.

Нямаше нужда да се държи за нещо. Беше впримчена между тялото му и стената и все още висеше над пода. Но въпреки това се държеше. След подобен полет изобщо не беше сигурна, че няма да се понесе във въздуха като прашинка.

Бързи и яростни, помисли си, повече от доволна. И дяволски добре свършена работа. Фактът, че той беше „загорял“, само увеличи удоволствието.

Може да се каже, че тя се гордееше от свършеното.

Тъй като все още висеше във въздуха, започна да изучава мускулите на гърба му. В бързината не беше забелязала по-дребните детайли. А той наистина имаше забележителен гръб. Също и прекрасни гърди, които в момента бяха притиснати силно — като нагъната стоманена врата — към нейните.

Всъщност на стриктно физическо ниво тя никога не бе виждала по-красив екземпляр, още по-малко бе спала с такъв. Бонус точки, реши и когато най-сетне отвори очи, видя, че той я гледа.

— Добра работа, жребецо! Само ми кажи кога ще ме свалиш долу.

Той успя да я задържи намясто и да си вдигне панталоните. Обърна се, като все така я носеше, отиде до леглото и се отпусна там с нея.

Тя изохка леко. Изключителният мъжки екземпляр тежеше доста.

— Съжалявам. — Той се претърколи, легна по гръб. — Без превземки — повтори.

— Да не би да ти приличам на глезла?

— Не, но има някои подробности… Не мислех… не помислих за безопасния секс.

— Ясно. Току-що сложих край на осеммесечни пости. Чиста съм. Предполагам, че същото се отнася и за теб.

— Аз съм имунизиран срещу всякакъв вид болест. Друго имах предвид.

— Използвам контрацептиви с продължително действие. Не се безпокой.

— Добре.

Тя погледна надолу към тялото си и към жалките останки от тениската си.

— Харесвах тази тениска.

— И без това беше съсипана. А и не те чух да се оплакваш.

— Тогава бях възбудена и късането на дрехи ми се стори секси. Просто казвам, че ми харесваше.

Но вече я няма, помисли си тя и свали каквото беше останало от нея.

— Ще трябва да ми дадеш нещо назаем, докато се облека. Не че всички не знаят какво направихме току-що, но не ми се ще да заслепявам Сойер или Бран с голотата си — пошегува се тя.

— Вземи каквото искаш. — Той се претърколи от леглото, за да свали ботушите си, погледна през рамо. Бързият поглед се превърна в продължително изучаване, докато тя лежеше гола, все още с джинси около глезените.

— Отслабнала си.

— Ще си върна килограмите.

— Да. Имаш силно, гъвкаво тяло. Дребничко, ефективно.

Очарована, тя запърха с мигли.

— Жените си умират да слушат колко са ефективни.

— Това е комплимент, когато става дума за война и воини. Аз го пожелах. Пожелах теб.

— И при мен беше така — с тази разлика, че ти не си дребничък. Само много мускулест.

— Пак ще те пожелая.

— Ще се радвам. Всъщност… — Тя седна, за да развърже кецовете си. — … защо не направим втори рунд, след като си починеш малко?

— Аз се лекувам и възстановявам бързо.

— Чудесно, тогава… — Веждите ѝ се вдигнаха рязко, когато той се приготви да свали панталона си. — О, окей. Здравей отново! — Като се засмя, тя хвърли обувките си на пода. — Сигурно не страдаш много от това преимущество на безсмъртието си.

— Да видим дали ще успееш да се справиш с него.

— О, ще се справя! — увери го тя, когато той я яхна.

Тя се справи, после пак, докато отмиваха под душа следите от секса и битката. Тъй като не беше сигурна дали ще успее за четвърти път, грабна една от тениските на Дойл и избяга в стаята си.

Преоблече се, метна тениската му върху един стол, за да я върне по-късно, и се обърна към огледалото.

Според собствената ѝ преценка, беше толкова отпочинала, колкото е възможно за жена, излязла от кома. Личеше си, че е изтощена. Всъщност си помисли, че може да се просне на леглото и да спи с часове — ако не беше толкова гладна.

Освен това всички трябваше да поговорят за битката преди следващите схватки.

Смъкна тениската и огледа рамото си. Дойл го беше намазал, също и крака ѝ, с мехлема на Бран — и тя бе направила същото за дребните му рани. Тъй като рамото ѝ изглеждаше по-добре, тя го натисна лекичко с пръст — не усети болка.

Само драскотина, помисли си. Небе, пълно със смърт, и само драскотина.

Врагът им беше слаб. Проверка на силите, точно както беше казал Дойл. Но тази проверка бе насочена основно към нея и това я измъчваше. Вече два пъти беше мишена. Възнамеряваше да получи някаква компенсация, преди да я очистят.

Сложи си колана — пистолета на едното бедро, ножа на другото — и слезе долу да потърси храна, питие и приятели.

Намери ги всички в кухнята, „нападна“ платото с току-що приготвени закуски, взе си пълнено яйце.

— Саша приготви белини! — Аника веднага наля едно на Райли, която издаде одобрителни звуци, докато дъвчеше крекер със салам и кашкавал отгоре. — Сексът добър ли беше?

— Да, благодаря. — Райли отправи към Дойл — който вече пийваше бира — прекалено широка усмивка.

— Ние със Сойер правихме добър секс, Бран и Саша също. Хубаво е, че сега всички можем да правим добър секс. Мо̀раи каза, че е добре за тялото, за ума и духа, особено когато си на мисия.

Бран се задави.

— Какво? Баба ми?

— Тя е много умна. Липсва ми. Научи ме да плета. Сега плета шалове за всички. Когато не сме заедно, те ще са като прегръдка.

Райли я прегърна с една ръка.

— Където и да отидеш, ще ти идвам на гости. Къде е Саша?

— Тя искаше да довърши нещо — каза Бран. — Няма да се бави. Имаш ли болки?

— Абсолютно никакви. Няколкото драскотини вече заздравяват. Но съм наясно, че щях здравата да загазя, ако не бяхте вие. Не само защото не бях в стопроцентова форма — бих казала, че се доближавах до деветдесетте, — а защото тя ме беше нарочила. Дори и при сто процента нямаше да успея да се защитя.

— Тя не ни разбира, не разбира нашата задружност. — Бран завъртя ръка с бирата в нея, обхващайки цялата стая. — Ние не просто се бием заедно, не просто търсим заедно. Ние се защитаваме и предпазваме един друг, независимо колко е опасно.

— Така е. — Саша влезе при тях, понесла картина. — И ще продължаваме да го правим. Исках да довърша това, защото, както казахме, символите имат значение. Според мен е символ на нашата задружност. Какво е всеки от нас поотделно и какво сме заедно.

Тя отиде до масата, завъртя платното, подпря го срещу една ваза с цветя, откъснати тази сутрин от градината.

— Герб! — възкликна Сойер.

— Всъщност е цяло постижение, защото включва всички компоненти, не само хералдическите елементи върху щита… — Райли не довърши, забелязвайки озадачените изражения — и хладния поглед на Дойл.

— Гербът е чудесен. — Тя свали чашата си, приближи платното. — Невероятен герб!

— Това съм аз, русалката. — Аника вплете длан в ръката на Саша, стисна я лекичко, посочи нарисуваната жена с блеснала опашка и медни гривни на двете китки, кацнала на заливана от вълните скала сред морето. — А това е Сойер.

Мъжът имаше пистолет на всяко бедро, а компасът, който държеше в протегнатата си длан, сякаш сияеше на фона на трептящо небе.

— А това си ти, Райли!

— Да, виждам.

Саша беше нарисувала жена с обърнато към пълната луна лице, тяло на вълк.

— Казах ти, че искам да те нарисувам как се трансформираш — напомни ѝ Саша. — Сякаш нещо ме караше отвътре.

— Уловила си ме точно. Всъщност никога не съм се виждала как се променям — обикновено съм леко заета, — но в това, което си уловила, има радост. И теб добре те е нарисувала, Дойл. С този твой отнесен поглед, разветия шлифер и меча в ръката ти.

— Не е отнесен. Замислен е. Ето я и нея — посочи той, — с арбалет и четка за рисуване, и очи, пълни с видения.

— И ти. — Саша се обърна към Бран. — Магьосникът на стръмната скала, яхнал светкавица.

— Всеки от нас, изобразен поотделно в полетата — отбеляза Бран, — и тук, под нашлемника, шестимата заедно, застанали заедно, като един.

— С дракони за щитодържатели — обади се Дойл.

— Харесва ми резултатът. — Саша огледа работата си — Исках нещо силно и мистично.

— Трите звезди и луната образуват нашлемника — забеляза Сойер. — Много подходящо, Саша. Какво пише? И мотото? На латински ли е?

— Пише:Да търсим звездите. Да служим на светлината. Да пазим световете.

Саша погледна облекчено Райли.

— Значи, правилно съм го написала? Боях се, че ще сбъркам. А и отначало не можех да реша дали да е на келтски, латински или гръцки. Но нещо все ме теглеше към латинския, затова избрах него.

— Идеално е.

— И красиво — добави Аника. — Цветовете са силни, като нас. И има шест страни, защото сме шестима. Дори… Когато тя не можа да намери думата, проследи с пръст ръба на щита.

— Бордюрът — подсказа ѝ Сойер.

— Да, бордюрът. Състои се от три плитки, всяка с два преплетени кичура. Защото и ние сме така. Може ли да направиш рисунки — като скиците — за всички нас?

— Мисля, че мога да направя нещо друго — обади се Бран. — Оставете на мен. Това, пророчице моя, е великолепно и излъчва сила. Ще ми позволиш ли да го използвам?

— Разбира се.

— Ти събра напълно непознати хора за мисия, за семейство.

— Аз не…

— Твоите видения — прекъсна я той. — И твоят кураж. Сигурно така или иначе щяхме да се съберем, било ни е писано. Но без теб — не когато и където го направихме. А мисля, и както.

Той се обърна към нея и я целуна нежно.

— Възнамерявах да го направя, когато останем сами. Довечера, със свещи и вино под смълчана луна. Но сега си мисля — по-добре тук и пред всички.

Той бръкна в джоба си, извади малка бяла кутийка със символа на вечността, гравиран върху капачето.

— Бран!

— Мо̀раи ми го даде, преди да си тръгне тази сутрин. Щях да ти направя такъв сам, но този е на баба ѝ — изработен е от нейния дядо като израз на любов, вълшебство, вричане. Ще го вземеш ли, ще го носиш ли, този символ на вечността?

— Да! Разбира се, да! — Тя го хвана за ръката. — Обичам те!

Когато Бран отвори кутийката, тя ахна. Пръстенът отрази светлината и заля стаята с всички цветове на дъгата, преди блясъкът му да стане по-мек и постоянен.

— Красив е. Той е…

Великолепен, елегантен, с бял камък под формата на сърце, обрамчен от миниатюрни кръгли диаманти.

— Давам ти това сърце, защото ти си моето.

— Ще го нося, защото ти си моето. О, става ми. Става ми!

— Магия — каза той, притегли я към себе си, целуна я продължително.

— Добре, стига толкова. Дайте и ние да го видим. — Райли издърпа лявата ръка на Саша. — Какъв камък само! Красота! — обърна се тя към Бран.

— И сега как ще се конкурирам с това? — попита Сойер и побутна закачливо Бран по рамото.

— И аз искам пръстен от теб! Толкова съм щастлива! — Просълзена, Аника прегърна първо Бран, после Саша. — Имам много щастие!

— Отива ти.

Саша се усмихна на Дойл.

— И е прекрасно да го усещам на ръката си. — Тя отново се върна в обятията на Бран. — И аз имам много щастие! А това ме кара да се чувствам силна. — Тя се отдръпна леко. — Кара ме да се чувствам храбра. Кара ме да вярвам повече от всякога, че ще направим каквото е изписано в герба ни. Ще търсим звездите.

— И ще служим на светлината — допълни Бран.

— И ще пазим световете — добавиха останалите в един глас.

Райли отстъпи, вдигна питието си.

— За да направим тези три неща, трябва да се бием, да оцелеем и да унищожим Нереза. Не само нейните слуги и в каквото там се е превърнал проклетият Малмон.

— Съгласен съм с теб. И тъй като сега всички сме тук — подхвана Бран, — защо не седнем и не поговорим за последната битка?

— Ще го направим, но ми дайте пет минути. — Сойер издърпа едно чекмедже, за да вземе кухненската ножица.

— Трябва да набера билки за тази марината. Когато реших да приготвя агнешко, не знаех, че ще празнуваме официален годеж. Тази вечер ще ви сготвя нещо специално, момчета и момичета.

Докато той излизаше, Райли отиде в хола. Вдигна крака върху масичката за кафе.

— Никога не отказвам угощение — каза тя, — особено когато вечерта е толкова специална.

Саша седна до нея.

— Специална, значи?

Схващайки намека, Райли се засмя.

— Да, вече всички правим секс. Трябва да го отпразнуваме. Но това, което имах предвид, е, че ти получи пръстен, ние имаме герб и страхотно мото. И най-важното — всички сме живи.

— Отървахме се само с драскотини — обади се Бран.

— Тварите ѝ бяха бавни и слаби. Сойер каза… — Като направи пауза, Аника погледна към вратата. — Трябва ли да го изчакаме, за да го кажем — но той го знае, защото сам го каза. Те бяха бавни и слаби.

— Нямаше да го знам, ако това беше първата им атака. — Докато отпиваше, Саша сви крака под тялото си. — Този път бяха много, повече от когато и да било. Но без… предишната кръвожадност. Освен към Райли.

— Ние трябва… Ето го и него — каза Аника, когато Сойер влезе с кошница с билки.

— Продължавайте. Мога да слушам и готвя едновременно.

— Добре. Искам първо да кажа, че поне в началото не усетих, че са се фокусирали върху Райли. А когато го осъзнах… — Саша постави ръка върху протегнатия крак на Райли, погали го. — Вече беше късно.

— Те… или Нереза… бяха решили, че не съм във форма.

— Истина беше — обади се безмилостно Дойл.

Тя настръхна, после сви рамене.

— Донякъде. Бих искала да те видя как се справяш с няколкостотин птици мутанти от ада, всички решени да те изкълват и накълцат до смърт.

— Всъщност може да се каже, че го направи. — Докато говореше, Сойер продължи да дроби билки. — Останалите бяхме твърде далеч.

— Добре, разбрах. Благодаря ти, че ме спаси.

— Не търся благодарности. Ти не беше във форма и ти помогнах — повтори Дойл. — По-лошото е, че се бяхме разпръснали. Нереза също не е във форма, но тя приложи тактика. Раздели ни, или по-точно — отдалечи ни от Райли, с надеждата да елиминира противника, когото смяташе за най-уязвим.

— И замалко да се получи. — В стола си Бран се взря в бирата си. — Не бива да забравяме, че трябва да се пазим един друг.

— Направихме го. Не споря, че Нереза почти успя — продължи Сойер. — Но ние се пазехме един друг. И спечелихме. Тя разчиташе на шока и стъписването, нали? Проклетницата затъмни слънцето. И номерът ѝ се получи — временно. Всеки от нас беше толкова зает да кълца гадините, че не си пазехме гърбовете. Но после го направихме.

— Видях те как излетя във въздуха — промърмори Аника. — Вятърът, той бе нещо живо. Уви се около теб и ти излетя.

— Така беше — призна Райли. — Сякаш… не че знам какво е, но… сякаш ме засмука торнадо.

— И ти полетя — повтори Аника — и се отдалечи още. Видях те да падаш и се изплаших. Но и много, много се ядосах.

— Добре че дотичахте. Всички. Това е нещо, което тя не може да извади от торбата си с тактики. Нашата задружност — един за всички, всички за един. Чувствам се по-добре.

— И тя ще се почувства по-добре — изтъкна Саша. — Каквото и да изпрати следващия път, няма да е бавно и слабо.

— Ще разгледаме позициите си. — Дойл кимна, когато Сойер извади нова бира от хладилника, разклати я. — Никой не бива да се отделя от останалите. Може да бяха бавни и слаби, но и ние не бяхме достатъчно силни. Не бяхме достатъчно силни.

— Ако ѝ бях усетила тактиката само няколко секунди по-рано…

— Не се обвинявай, русокоске — успокои я Дойл. — Те ни обградиха.

Тъй като скицникът на Саша седеше на масата, той го вдигна, взе един от моливите ѝ. Започна да рисува бързо.

Рисунката, според Райли, приличаше по-скоро на плевня, отколкото на къщата на Бран, но беше ясно, че е тя. Същото се отнасяше за линиите и драскулките, които представляваха градинските пътеки, храстите, дърветата, стената край скалите.

И доколкото можеше да прецени, той рисуваше всичко, съобразявайки го с мащаба.

— Започнахме тук. — Дойл използва инициалите на малките им имена и „СК“ за Сойер, за да отбележи позициите.

— Аника се премести тук, Бран — тук. — Сега той използваше прекъснати линии, за да отбележи промяната в позициите за всеки от тях. И отново, когато ги разположи в положението, в което бяха, когато Райли бе полетяла във въздуха.

— Откъде знаеш как се е движел всеки, беше такава бъркотия? — попита Саша.

— Знам къде са хората ми.

Райли се надвеси над схемата.

— Впечатляващо. И ако приемем, че всичко е точно — а аз мисля, че е — добави тя, преди Дойл да ѝ отговори рязко, — то показва колко лесно ни е разделила. Бран — вълшебникът — е в другия край, далеч от моята позиция, когато се строполих на земята. Каквото и да мисли за останалите от нас, тя уважава неговата сила. Сойер е по-близо, но е подмамен да се отдалечи. Това намалява шансовете да извади компаса и да ме измъкне оттам.

— Саша е с гръб към стената над морето.

— Но гледа другаде. Гледах другаде. Сигурно и това е било нарочно.

— Аз бях по-близо, но… — Аника погледна Дойл. — Beроятно е решила, че съм по-силна в морето, отколкото на сушата. Така ли е?

— Грешала е, но да.

— А ти си най-близо. Но не достатъчно. Рисунката ти помага да видим цялата картина. Можеш ли да нарисуваш какво е трябвало да направим? Позициите?

Дойл ѝ се усмихна.

— Да. Проблемът е, че тези позиции трябва да са гъвкави. Да се реагира на момента. Може да поемеш удар или да се наложи да се преместиш, за да помогнеш на някой друг.

Докато Дойл скицираше, обясняваше стратегията на бойното поле, Райли стана, за да си вземе ново питие, загледа се в Сойер, който свършваше с втриването на билките и чесъна — и може би на горчицата — върху агнешките котлети.

— Мирише много хубаво.

— Още час-два. — Той пъхна парчето агнешко в огромен плик за печене, заля го със зехтин. — Това ще го направи още по-вкусно — обеща, докато обръщаше плика, за да може зехтинът да стигне навсякъде.

— Тя ни скрои номер — каза той на Райли, после го повтори пред другите: — Нереза ни скрои номер, което означава, че сме я подценили. Но си взехме поука.

— Тази схема ще ни е от полза. — Бран посочи скицата. — А също и тренировките, с които Дойл ще ни изморява.

— И които започват веднага.

— Веднага? — Райли едва не се задави с маслината, която бе пъхнала в устата си. — Аз съм пила.

— Да, ще си пила и ако ни нападнат в момента. Трябва да се научим да се бием като екип. Упражнявали сме го, но днес се изложихме. Така че — на работа.

— Колко време имаш, преди да продължиш да приготвяш вечерята? — обърна се Бран към Сойер.

— Един час.

— Тогава ще се видим след час. — Той стана, помогна на Саша да се изправи. — Искам да остана насаме с картината.

Те тренираха. Колкото и да ѝ бе неприятно, Райли трябваше да признае, че Дойл е прав. Беше малко странно — хем мислеше и чувстваше, че битките със злите сили са се превърнали в нещо като рутина, хем трябваше да признае, че имат проблем, след като едва не загина.

Беше станала немарлива, и не само тя.

Когато той ги разпусна, тя се измъкна. Не за да се хване с книгите, а да си почине. Опъна се на дивана в библиотеката в кулата, с пукащия огън в камината, и се унесе в толкова нужния ѝ сън.

Върна се освежена в кухнята, сред прекрасния аромат на печено месо и картофи.

— Тъкмо навреме — посрещна я Сойер. — Агнешкото е готово. Ще ядем в десет.

Като погледна над него, тя забеляза, че Аника вече е сложила масата. Измайсторила беше булка и младоженец от мелничките за сол и пипер, спуснала бе воал от бял лен за Саша, за Бран бе направила папийонка от черна панделка. Дори беше издигнала сватбена арка от цветя над тях.

— Сладко е — каза Райли.

— Нали? Мислех си за аквамарин.

— Моля?

— За пръстен. За Ани.

— О! Защото е като морето. Добра идея, Сойер.

— Дали не знаеш откъде мога да намеря такъв — камък, имам предвид? Само камък. Ще помоля Саша да ми нарисува модела, а Бран би могъл да… — Той размърда пръсти.

Сладко, помисли си тя отново.

— Ще се обадя тук-там.

Те имаха своята празнична вечеря, с украсената за случая маса и шампанско. Дойл може би предпочиташе бира, но реши, че някои моменти заслужават по-специална напитка.

Не говориха за битки, а за сватба, и като войник с вековен опит, той знаеше, че има моменти, когато трябва да оставиш битките настрана и да се отдадеш на любовта и живота.

Може би не би имал какво толкова да каже и за двете, но и без неговото участие разговорът никога не замираше.

— Ще се омъжиш ли за мен тук? — попита Бран. — Когато върнем всички звезди и животът ни отново ни принадлежи?

— Тук? Не може да има по-подходящо или красиво място! Мама…

— Ще я доведем, а семейството ми ще се изсипе до последния човек, повярвай ми.

— Мо̀раи! — възкликна очаровано Аника. — Ще ѝ покажа шаловете, които съм оплела. Но…

— Безпокоиш се, че няма да можеш да дойдеш, че ще се върнеш в морето — довърши Саша. — Бран?

— Ще ти направя басейн — обеща той. — Ако времето ти на сушата свърши, ще имаш басейн и ще си с нас на празненството.

— Ще направиш това за мен?

Бран се пресегна и хвана ръката ѝ, целуна я по кокалчетата.

— Ти си ми сестра.

— И моя. Ти и Райли. Така че ще ми бъдете шаферки. Съгласни сте, нали?

— Опитай се да ни спреш! Нали, Ани?

— О, много ще се радваме да ти станем шаферки! Какво е това?

Докато Саша се смееше, Райли посегна за още картофи.

— Нещо като адютанти. Това е традиция с дълга история — но ще се въздържа от подробни обяснения.

Тя пренебрегна ръкопляскането, което обиколи масата.

— В наше време означава, че ще се постараем денят на Саша да бъде прекрасен. А после ще купонясваме.

— Това много ми харесва!

— И аз вече си имам кумове — Дойл и Сойер. Те са същото, което ще сте ти и Райли за Саша.

— Разчитай на нас, братко. Ще ти спретнем страхотно ергенско парти, нали, Дойл?

— А ще има ли стриптийзьорки? — попита Райли.

— Класата им е твърде висока за стриптийзьорки — възрази Саша.

— Не, не е. — Дойл се пресегна за още шампанско.

— И ние ще си спретнем парти, Саша — успокои я Райли.

— И ще се обадиш тук-там — предположи Дойл.

— Имам нужните връзки.

Бран изчака вечерята да свърши.

— Бих искал всички да се присъедините към мен отвън след час. За нещо като церемония. Вземете и оръжията си.

— Ако е още една тренировка след тази вечеря… — Райли простена, докато се оттласкваше от масата.

— Нещо друго е. След един час — повтори Бран — до каменната ограда.

Райли прекара почти целия час в обаждания по телефона, после прибра телефона в джоба си и отиде да събере оръжията. Тъй като Бран не беше уточнил кои, тя реши да ги помъкне всичките.

Когато Сойер влезе в дневната въоръжен до зъби, тя осъзна, че и той бе решил същото.

— Тъкмо се канех да те издиря, след като си събера оръжията.

— Е, няма нужда да ме издирваш. Ще ти помогна да ги пренесеш.

— Намерих човек за твоя аквамарин — каза тя, докато провесваше пушката с голям обхват на рамото си.

— Вече?

— Такива сме ние. Бран не каза нищо за муниции, но… — Тя пъхна допълнителен пълнител в джоба си.

— Чакай. Къде? Как?

— На въпроса „как“ — познавам човек, който познава момиче, чието семейство притежава бижутериен магазин в Дъблин. Изработват пръстени, освен че ги продават, и имат свободни камъни.

— В Дъблин.

— Да, в другия край на страната, но разстоянието едва ли ще затрудни шифтър като теб. Чичото на момичето, близко на моя познат, ще може да ти покаже няколко камъка след ден-два. Така че — преместваш ни там, виждаме камъните, връщаме се по същия начин.

— Да, аз… Не очаквах да е толкова скоро.

— Ти решаваш, каубой.

— Да, аз решавам. Съгласен. И благодаря!

— Хубаво. Хайде, вземай оръжията! Да видим какво ни готви Бран.

Готвенето се оказа съвсем наблизо, забеляза Райли — Бран беше вдигнал един котел във въздуха. Картината на Саша с герба се носеше над него.

— Започнал си шоуто без нас? — смъмри го Райли.

— Още нищо не сте видели. — Бран погледна към останалите, които прекосяваха моравата. — Говорехме за задружност. Показахме, че сме задружни. Саша ни даде символ на тази задружност. Сега ще направим следващата стъпка, ако всички сте съгласни.

— С теб сме — каза просто Сойер. — Всички.

Райли кимна.

— До един.

— Тогава тук правя кръга. — Като извади една атаме¹¹от колана си, Бран я насочи на север, юг, изток, запад. — На тази земя, в този час, ние пръскаме светлината си, увеличаваме силата си. Разпалваме огъня, раздвижваме въздуха.

Огънят под котела лумна. Появи се лек вятър и кръгът от светлина около шестимата затрептя.

— Срещу безчестен заговор да се изправим, злината да поправим. Да разцъфти земята, да потече водата! Мрака да надвият слънцето, луната, волята си да изпитаме в борбата.

От тревата в кръга започнаха да никнат цветя. Чиста синя вода бликна от въздуха и се изсипа в котела.

— Роднини сме по кръв и по сърце. Единни нека бъдем, дори и разделени. Този символ ний създаваме, съюза си да не предаваме.

Въздухът затрептя. Райли почувства пулсирането му и собствената си кръв, почувства как вълкът в нея се отваря за силата, за абсолютната красота, докато Бран държеше ръце върху котела. Когато отново ги обърна към небето, в тях проблеснаха две бели шишенца. Онова, което се изля в тях, приличаше на течна светлина. Надигнаха се пари, нещото, което мърдаше в котела, забръмча.

— Това ми беше предадено, от ръка на ръка, магия на магия, син на дъщеря, дъщеря на син. — Бран вдигна нагоре атамето, плъзна го в котела. — Арбалетът ти, скъпа моя.

Саша му го подаде. В очите ѝ Райли видя не само любовта, абсолютната вяра, но и преклонение пред чудото.

Щом пусна арбалета в котела, Бран се обърна към Аника, която безмълвно протегна напред двете си ръце. Той свали гривните, добави ги.

С пълно доверие Райли му даде пистолетите си, дори ножа на бедрото си. Сойер направи същото, после извади компаса.

— Трябва да вземеш и него.

— Сигурен ли си? — попита го Бран.

— Да. Предадено, от ръка на ръка.

Бран го пусна в котела, обърна се към Дойл и взе арбалета му.

— Ще ми се довериш ли отново? Ще ми дадеш ли и меча си?

— Да, и на всички в този кръг, както не съм се доверявал на другиго от триста години.

Бран пусна меча в котела и той — макар да изглеждаше невъзможно — се побра в него.

— Борим се за светлина — нашата мощ срещу тъмната нощ. Свързани сме телом и духом, и ще е така и след намирането на третата звезда. В тази нощ и с този знак ние ставаме клан и от символа обединени, ще изпълним нашия план.

Парите над котела се раздвижиха и образуваха символа на герба.

— Искате ли да се случи това?

Вместо да отговори, Райли улови ръката на Сойер, после тази на Дойл. И шестимата се събраха около кръга.

— По волята на всички — да бъде!

Картината на герба засия ярко сред парите, превърна се в пламък и влезе в котела.

Изведнъж всичко утихна.

— Леле! — възкликна Сойер.

Райли въздъхна шумно.

— Голяма работа си, ирландецо!

— Правим каквото можем. — Бран извади меча на Дойл, подържа го на лунната светлина. Гербът беше издълбан в стоманата, точно под дръжката.

— Вече е наш — промърмори Аника. — На нашето семейство.

Бран извади гривните, нахлузи ги на китките ѝ. Тя прокара пръсти по новите символи.