Стъкленият остров

13

.

Нереза не дойде тази нощ, нито през следващата. Не изпрати кръвожадни създания да ги нападнат, когато се гмуркаха в студените води на Атлантика.

Нищо не се спотайваше в гората, не кръжеше в небето.

Саша нямаше видения.

Райли използва това време за себе си. Упражняваше се в стрелба, тренираше, не пестеше усилия, за да си върне предишната форма. Прекара часове сред книги, компютри, записки.

И още повече часове с Дойл в леглото. Или на пода.

Отиде със Сойер в Дъблин, уж че ще купуват провизии, оставяйки след себе си една нацупена Аника. Докато бяха там, тя се снабди с нова тениска.

И докато бяха там, замъкна раздвоения Сойер в една кръчма да пийнат бира.

— Може би трябваше да купя готов пръстен.

— По този начин ще означава повече.

— Да, но… тогава всичко щеше да е свършило.

Райли се облегна на стола, за да се наслади на своята „Гинес“ — не можеше да си представи нещо по-хубаво от една качествена „Гинес“, отпивана на бавни глътки в слабо осветена ирландска кръчма. А ако прибавиш към нея порция пържени картофки, току-що извадени от фритюрника и поръсени със сол и оцет? Блаженство!

— Да не те хвана шубето?

— Не. Не, просто… — Сойер отпи бърза глътка от своята халба. — Ще се сгодявам — с пръстен и всичко останало. Сериозен момент.

Щастлива, че може да пие за това, Райли вдигна халбата си.

— Наздраве за сериозния момент!

— Да. — Той се чукна с нея, огледа се наоколо, сякаш беше забравил къде са. — Струва ми се странно, че съм тук — с всички тези хора — и просто си седя и пия бира. И никои освен нас двамата не подозира какво се случва.

Като задъвка едно картофче, Райли също се огледа бръмченето на разговорите, енергията и цветовете.

Приглушена светлина в ден, когато слънцето още не беше решило дали да се покаже; въздух, ухаещ на бира, пържени картофки и зеленчукова кремсупа.

Гласове — немски, японски, италиански. Американски, канадски, британски, ирландски акценти.

Тя винаги бе смятала, че един добър европейски бар е нещо като мини Европейски съюз.

— Липсват ми хората — осъзна тя, — а обикновено не е така. Но ми липсват шумът и оживлението. Лицата и гласовете на непознати. По-добре да не знаят какво става. Нищичко не могат да сторят по въпроса. Ех, хубаво е да седим тук като нормални хора и да пием нормална бира в нормална кръчма!

— Права си. За това се бием.

— Свят, където всеки може да пие бира в четири следобед във вторник.

— Или да се сгоди за русалка.

— Това може да се стори прекалено на хората в тази кръчма. Но да, пия за това. — Тя хвърли поглед към сервитьорката, младо момиче със свежо лице и тъмноморава коса. — Всичко е наред, благодаря.

— Когато свърша и този свят потъне в мрак, ще изпия кръвта ти.

Момичето имаше бърза усмивка, приятна извивка на гласа. А очите ѝ бяха слепи и луди. Райли пъхна ръка под якето си, разкопча кобура.

— Недей — прошепна Сойер, без да откъсва очи от сервитьорката. — Тя е жертва.

— Ти си слаба. Не си въобразявай, че можеш да ме унищожиш. Ставам все по-силна!

Докато я гледаха, моравата коса порасна, стана сива, осеяна с черни нишки. Сините очи потъмняха, когато се насочиха към Райли.

— Може да те запазя и да станеш играчка на Малмон.

Макар да държеше едната си ръка на пистолета, Райли вдигна чашата си.

— Друг път! — каза и отпи.

Масата потрепери. Столовете затракаха. А останалите постоянни посетители продължаваха да пият, да си приказват, без да усещат нищо.

Сойер размаха пръст във въздуха.

— Хей, ако ще се правиш на сервитьорка — което ти отива, — защо не ни донесеш малко бирени фъстъци с бирата и пържените картофки?

Кремавата ирландска кожа поруменя от ярост.

— Ще те разфасовам и ще нахраня кучетата си с теб!

— Да бе, да! Може ли бирени фъстъци?

— Задава се буря.

Сервитьорката премигна, отметна замаяно моравата си коса.

— Извинявайте, отнесох се. Желаете ли още нещо?

— Не, благодаря. — Райли отпи голяма глътка от бирата, изчака момичето да се отдалечи. — Страхотно шоу.

— Жалко за бирените фъстъци.

Райли се засмя и подаде юмрук да се чукнат.

— Имаш яки топки, Сойер! По-добре да си вдигаме задниците и да уведомим останалите. Нереза се е окопитила и ни дебне.

Сойер въздъхна, докато се измъкваха от сепарето.

— Сега трябва да им кажем, че сме били в Дъблин.

— Няма как да го премълчим — съгласи се Райли. — Остави аз да се оправям.

— С удоволствие.

Предвид ситуацията, Сойер нямаше нищо против Райли да „поеме огъня“. Когато се върнаха и се отбиха в кухнята, той просто пъхна ръце в джобовете си при торбичките със скъпоценни камъни, които бе прибрал там — и не си отвори устата.

Саша работеше сама, оформяше тесто в багети.

— А, върнахте се.

— Да. Ухае прекрасно.

— Правя соса за лазанята и се пробвам да приготвя италиански хляб. Забавно е. Надявам се, че сте купили рикота и моцарела.

— О… По дяволите! — Сега Райли пъхна ръце в джобовете си. — Ами ние…

— Трябва ви помощ, за да внесете продуктите? Аника е горе с Бран. Не знам Дойл къде е. — Саша избра един нож и направи диагонални разрези в багетите. — Изчакайте само да ги покрия, за да втасат, и ще ви помогна.

— Всъщност не купихме продукти.

— Какво?… Защо? Къде бяхте?

— Аника е в кулата, нали? Сойер искаше да купи камъни за годежен пръстен, затова…

— Сойер! — Като остави кухненската кърпа за малко, Саша се втурна към него, прегърна го силно. — Това е толкова… Камъни? Не цял пръстен?

— Виж, надявах се да ми помогнеш с дизайна, а после Бран да…

— О! Страхотна идея! — Тя отново го прегърна. — Много ще я зарадваш! Нямам търпение да започна. Кажи ми какво си представяш.

— Всъщност това трябва да почака малко. Нали? — Той се обърна за помощ към Райли.

— Да. Докато бяхме в Дъблин, ние…

— Дъблин? — Саша зяпна и се отдели рязко от Сойер. — Ходили сте в Дъблин!

— Казано с две думи: имам връзки, затова със Сойер използвахме компаса да отидем там, взехме камъните и бяхме седнали да пийнем бира, когато…

— Чакай малко. Ходили сте чак в Дъблин няма значение колко бързо сте отишли и сте се върнали — обобщи Саша, отхвърляйки главния аргумент на Райли — и не сте казали на никого къде отивате? А после сте седнали да пиете бира?

— И на теб щеше да ти хареса. А, купих си и тениска. Имах нужда от тениска. Не сме си търсили партньори за секс на Графтън Стрийт.

— Всеки, който напуска къщата, трябва да ни уведомява къде отива. Явно нещо се е случило, докато сте били там. Ще събера останалите и ще ни обясните всичко.

Докато Саша старателно покриваше багетите с кърпата, Сойер запристъпва от крак на крак.

— Не може ли да не казваме защо сме отишли? Поне не пред Аника?

Саша го изгледа хладно.

— Трябваше само да ни кажете — на мен, на Бран или на Дойл. Умеем да пазим тайна. Ще ги доведа.

Останала сама със Сойер, Райли въздъхна дълбоко.

— „Мама“ е много разочарована от нас.

— Чувствам се като идиот. Как успя да ме накара да се почувствам като идиот, без да повиши глас?

— Идва ѝ отвътре. Ще отворя бутилка вино. Така и не довършихме халбите, а имам чувството, че ще се нуждаем от силно питие.

— И не купихме продукти. Как така забравихме да купим продукти?

— Бързахме да се върнем — напомни му Райли. Отвори бутилка червено, извади чаши. И се приготви за конското.

Аника слезе с танцова стъпка по задните стълби — нямаше и помен от цупенето ѝ, — а Дойл влезе отвън.

— Вино ли ще пием? С Бран работихме много. Виното е добре. — Аника обви ръце около Сойер, сгуши се в него. — Ти също.

Той я погали по косата и се усмихна унило на Райли над главата ѝ.

— Покажи малко солидарност — обърна се Райли към Дойл, преди той да успее да отиде за бира. Наля шест чаши.

Преди той да вземе едната, се вгледа в лицето ѝ.

— Какво става?

— Изчакай да се съберем всички. — Тя забеляза от изражението на Бран, докато влизаше със Саша, че вече е от части информиран.

— Добре, ето какво. — За да събере кураж, Райли взе чаша, отпи. — Двамата със Сойер се пренесохме в Дъблин,

— Какво е Дъблин? — попита Аника.

— Столицата на Ирландия. — Погледът на Дойл се втвърди. — В източната част на страната.

— Това не е ли далече за купуване на продукти? Град ли е? — продължи Аника, като се отдели от Сойер. — И не ме взехте с вас?

— Не, аз… Вижте, ние…

— Той е трябвало да отиде там, за да направи нещо за теб. Изненада за теб.

Това изобщо не успокои Аника, която се намръщи на Райли.

— Изненада за мен? Каква?

— Ани, изненада означава, че не бива да ти казваме. Отидох да му помогна…

— Все едно — прекъсна я Бран, а тонът му бе също толкова осъдителен, колкото и този на Саша. — Да пътувате на такова разстояние, независимо от причината, без да кажете на останалите, е сериозно нарушаване на правилата.

— Аз съм виновен… — поде Сойер, но Райли го прекъсна.

— Не, направихме го двамата. Само ще кажа, че ни хванахте натясно, и нека повече не се занимаваме с това. Сойер ако иска, да си посипва главата с пепел.

— Ей!

— Просто казвам, че повече те бива в извиненията. Можем да продължим да приказваме колко глупави и безотговорни или каквото там сме били. Или да ви кажем какво се случи, което е много по-важно.

— Никаква те няма в извиненията — промърмори Сойер.

— Казах ти.

— Нереза! Била е Нереза. — Саша пристъпи напред. — Сега го усещам.

— Появи се лично. Или по-точно в личността на сервитьорка в онази кръчма до Графтън Стрийт.

— Отишли сте да пиете бира? — попита намръщено Дойл.

— О, сякаш ти нямаше да направиш същото! Свършихме си… работата и отидохме да пийнем в една кръчма, преди да се приберем. Тъкмо бях започнала да се наслаждавам на моята „Гинес“, когато се появи сервитьорката. Отначало беше собственото ѝ лице и тяло, собственият ѝ глас. Но думите ѝ?…

Райли притвори очи за миг, за да си припомни.

— Каза: „Когато приключа и този свят потъне в мрак, ще ти изпия кръвта“. — Райли погледна към червеното вино в ръката си, направи пауза, отпи сякаш напук. — И ако си мислите, че не е голям шок да чуеш някаква хубава млада сервитьорка да казва това с ирландски акцент, много грешите.

— Наоколо имаше много хора — добави Сойер. — Не можехме да я нападнем. Тя беше просто едно момиче. Нереза я използваше, така че не можехме да я проснем по гръб.

— Или да я застреляме. Заяви ни, че сме слаби, а тя ставала все по-силна. За да го докаже, ни се показа. Момичето се промени — и ето я нейна милост, застанала в препълнената кръчма. Сега косата ѝ не е напълно сива, има и черни нишки. Нереза изглежда по-стара, но не толкова, колкото когато я бях хванал над Капри.

— Оздравява — промърмори Саша. — Възвръща силата и способностите си.

Райли се престори, че се отегчава от приказките ѝ.

— Лошата Уилоу. От сериала „Бъфи, убийцата на вампири“. Вижте, само това успях да измисля, предвид факта, че пред нас стоеше невинно момиче. Само това успяхме да измислим.

— Нереза каза, че може да запази Райли и да я даде за играчка на Малмон.

— Да бе!

— Не я подценявай — предупреди я Сойер. — По някакви причина тя продължава да те държи на мушка. Та когато Райли я ядоса, кръчмата се разтресе. Бутилки, чаши, всичко затрака. Никой не забеляза.

— Тогава и Сойер я подхвана, поиска да ни донесе бирени фъстъци. Тя съвсем побесня и взе да бръщолеви как щяла да ни одере кожата и да нахрани кучетата си с нас. Понеже не можехме да ѝ влезем в тона, просто не ѝ обръщахме внимание. Последното, което каза, бе: „Задава се буря“. След това сервитьорката дойде на себе си, изглеждаше замаяна и объркана.

— Не се е опитала да ви нарани. — Като поклати глава, Бран взе бутилката, подаде една чаша на Саша. — Били сте само двамата, в затворено пространство и на обществено място, и сигурно щяхте да се поколебаете да използвате сила, но тя не ви е нападнала.

— Понеже не е можела — заключи Саша. — Още не е достатъчно силна за това. Да се превръща в някой друг, да заплашва — да. Но не и да ни удари.

— Всъщност тя не е била там. Прав ли съм? — обърна се Дойл към Бран. — Било е само илюзията за нея.

— И аз така смятам, да.

— Но ако е била по-силна, щяхте да сте сами с нея. — Аника се премести по-близо до Саша, за да накаже Сойер.

— Нямаше да знаем къде сте. Нямаше да знаем, ако бяхте ранени или пленени.

— Да, но не бяхме. — Сойер реши, че е жизненоважно да го изтъкне. — Съжалявам, лоша преценка, но не бяхме пленени или ранени. А и през повечето време всички сме сами или само с част от екипа.

— Но не сами или с част от екипа в проклетия Дъблин! — избухна Дойл.

— Вече ви казах — лоша преценка. Сбъркахме, но сега разполагаме с информация. Можете да продължите да ни триете сол на главата или да използваме каквото ви донесохме.

— И теб не те бива в извиненията — изкоментира Райли.

— Явно. Вижте, онова, което отидох да свърша, наистина беше важно за мен. Избрах лош начин и съжалявам. Меа culpa¹², съвсем искрено. Нямам какво повече да кажа.

— Хайде да поохладим страстите и да поговорим по-късно. — Саша отиде да разбърка соса. — А и все още нямаме продукти.

— Не сте купили проклетите продукти?!

— Нещо се разсеяхме! — озъби се Райли на Дойл. — Но сега ще отидем за проклетите продукти!

— Не, ще отидем ние с Аника.

— Да. — Аника хвана Дойл под ръка. — Ще отидем, за да ми мине, и после пак ще говорим. — Тя вдигна ръка с дланта нагоре към Сойер. — Списъкът с продуктите, моля.

Той го извади от задния си джоб, подаде ѝ го.

— По дяволите! — промърмори, когато тя излезе с плавна походка под ръка с Дойл.

— Ще ѝ мине. На всички трябва да ви мине — подкани ги Райли. — Стореното — сторено. Ако ще продължавате да ни се карате, искам още вино.

Саша им хвърли поглед от печката.

— Изложили сте се на излишен риск.

— Не го чувствахме така — сви рамене Райли.

— Докато сте чакали злата богиня да ви донесе бирени фъстъци? — иронизира я Бран.

— Дори тогава. Беше явна заплаха, ирландецо. Дали ни е стреснала? Естествено. Но какво толкова можеше да ни направи? Нямаше да се бие сама. Знам, трябваше да ви кажем — освен на Аника, разбира се. Постъпихме глупаво, наистина глупаво. Просто дотолкова се бяхме вживели в тайната си мисия, че не помислихме за това.

— Късогледо, импулсивно. И разбираемо.

— Разбираемо… — Шокът остави Саша без думи. Тя се обърна рязко и зяпна изумено Бран.

— Влюбеният мъж често мисли със сърцето вместо с главата си — обясни той.

Сойер се опита да се усмихне победоносно на Саша, потупа сърцето си с ръка. Тя изсумтя.

— Райли не е влюбен мъж и би трябвало да е по-разумна.

— Понякога човек върши глупости заради приятелите си.

— Не са точно глупости… добре де, млъквам — промърмори Райли. — Хайде, Саша, всичко е добре, когато свършва добре. Знам, че си умираш да видиш камъните, които Сойер купи за пръстена.

— Не мисля, че… По дяволите, разбира се, че искам да ги видя!

Възползвайки се от временното затишие, Сойер побърза да извади торбичките от джоба си.

— Ето големия камък.

Изтръска камъка в дланта си. Съвършено кръгъл, с красив син цвят, той засия в нея като малко езерце.

— Аквамарин. — Бран се усмихна и поглади рамото на Саша. — Според легендата някога русалките са ценели скъпоценните камъни.

— Синьо море. Името означава синьо море, така че подхожда — добави Райли.

— Прекрасен е, Сойер! Може ли? — Саша го взе, вдигна го на светлината. — О, вижте колко много оттенъци на синьото! Не би могъл да избереш нещо по-подходящо за Аника.

— Мислиш ли? Купих и тези по-малки камъни. — От втората торбичка той изсипа миниатюрни диаманти, розови сапфири, още аквамарини. — Реших, че ще измислиш нещо, и взех и тези. — От трета торбичка той извади две платинени халки. — После Бран може да съедини всичко.

— С удоволствие.

— И аз вече имам няколко идеи. — Саша огледа още веднъж камъка, върна го на Сойер. — Но да знаеш, че още не ми е минало.

— Все пак бележим напредък. — Той прибра в торбичките камъните и халките.

— Като си говорим за напредък, бих искала да добавя нещо. Когато кучката каза, че се задава буря, космите на врата ми се изправиха.

Сойер погледна Райли.

— И твоите ли?

— О, да. В това се крие нещо, нещо голямо. Не е просто бръщолевене. Според мен тя се изпусна заради накърненото си самолюбие, но не бяха празни приказки. Може би ще извикат нещо в теб.

— Не и в момента — отвърна Саша.

— Нещо, за което да помислим. Аз ще го правя, докато чета книгите си. Това ще е моето покаяние.

— Проучването не е покаяние. Виж, ако направиш салата…

— Аз ще я направя, тя да си гледа книгите. — Сойер направи опит да се усмихне самодоволно. — На нея там ѝ е силата.

— Добър план. Ще съм в стаята си, ако имате нужда от мен. — Райли побърза да се измъкне, докато имаше тази възможност.

Не ѝ харесваше, че Дойл и Аника още са бесни, но си помисли, че на Аника ще ѝ мине бързо. А що се отнася до Дойл — за него имаше план.

Чу ги да се връщат, тъй като бе оставила вратите на балкона си отворени. Изчаквайки удобния момент, продължи да работи, да си води бележки. Дойл не се забави много.

Когато влезе, тя седеше на бюрото си. Не носеше друго освен тениската му.

Той затвори вратата с решителен жест.

— Това ли ти е дрешката за проучвания?

— Това. — Тя се завъртя в стола. Да, още е ядосан, но… заинтригуван. — Знаех си, че скоро ще си поискаш тениската. Затова реших да ми е подръка.

— Мислиш си, че можеш да ме умилостивиш със секс?

— Защо не. — Тя стана. — Колкото до тениската, виждам, че ти вече си облякъл друга.

Докато той стоеше, тя свали ножницата му, остави меча до леглото. Върна се и започна да сваля тениската му.

— Толкова ли си сигурна в прелестите си?

— Прелести? О, моля те! Имам си всичко необходимо. А то е достатъчно, особено за мъж, който вече се е разхождал по тялото ми.

Тя метна тениската настрана, побутна го леко към леглото.

— Сядай, хубавецо, и ми позволи да те съблека.

— Не ти ли мина през ума, че вместо мен можеше да влезе я Сойер, я Бран?

Ново побутване.

— Първо, аз бях облечена. Второ, ти си единственият, който влиза, без да чука. Сядай — повтори тя.

— Не съм дошъл тук за секс. — Но той седна отстрани на леглото.

— Животът е пълен с изненади. — Тя свали ботушите му, усмихна се, докато разкопчаваше колана му.

— Това, че ще правим секс, не означава, че ми е минало.

Тя го побутна да легне по гръб. Действайки бързо, смъкна джинсите му, изрита ги в другия край на стаята.

После се качи на леглото и го яхна.

— За какво, казваш, че ще си говорим после?

Дойл я хвана за косата — не особено нежно, — за да я придърпа към себе си. Докато устните ѝ срещаха неговите, я завъртя и я просна по гръб.

Тя очакваше просто да я обладае, да задоволи страстта си — и нямаше да има нищо против. Вместо това той премести хватката си от косата ѝ към китките, изви ръцете ѝ над главата.

Инстинктът я накара да опита да се освободи.

— Хей!

— Млъквай!

Той впи устни в нейните, кръвта ѝ закипя. Бореше се — не в знак на протест, а защото искаше да го прегърне.

Би трябвало да каже „не“, да му нареди да спре веднага, или да приеме онова, което ѝ предлагаше. Ядът още го владееше, а заедно с него и желанието да наранява. Тя си мислеше, че може да го води за носа — и може да се каже, че бе успяла, — но тепърва ѝ предстоеше да види резултата от действията си.

Първо, харесваше му да е безпомощна, затисната под него, с ръце, приковани от неговите. Тялото ѝ потрепери и се замята, когато той притисна устни към гърдата ѝ; когато използва зъбите си, за да ѝ причини лека болка.

Тя би могла да го обезоръжи с тези свои очи. Но ѝ предстоеше да научи какво е изборът ти да се стопи в пламъка на желанието.

Той свали ръцете ѝ, като все така стискаше китките ѝ. Нахвърли се безжалостно на тялото ѝ. Тя извика, когато усети езика му. Изви се и се загърчи, и отново извика, когато той не спря.

Но думата, която извика, не беше „не“.

Беше „да“.

Райли знаеше какво е да гориш. Знаеше какво е дива страст. Но това сега я пренасяше отвъд познатото. Той я хвърляше в една бездна, след която идваше друга. И пак, и пак, докато дробовете ѝ пламнаха, а сърцето ѝ заби до пръсване.

Когато Дойл освободи ръцете ѝ, за да може да използва своите върху нея, да я притиска и гали, и да засища глада си, нейните успяваха само да стискат чаршафа и да оставят онова, което той събуждаше, да бушува в нея.

Всяко местенце, по което се движеха грубите му ръце, потреперваше, сякаш нервите ѝ бяха разположени извън кожата.

Когато той я повдигна рязко, главата ѝ се люшна назад. Тялото ѝ се разтресе, всеки сантиметър от него, при мисълта, че ще има още. При копнежа за още.

— Не, не, ще гледаш! Отвори очи и гледай този, който те обладава, както си създадена да бъдеш обладавана! Погледни ме, дявол да те вземе, погледни този, който знае какво се крие в теб!

Тя отвори очи, погледна в неговите, толкова наситено зелени, че едва не я ослепиха. Но в тях видя желанието и знанието. За нея.

Тя обгърна бедрата му.

— Гледам те.

Възбуден до крайност, той проникна в нея. Обладаваше я, докато кръвта му кипеше, а сърцето му биеше до пръсване. Защото я видя такава, каквато е, позна я, тя него — също.

И се изплаши, че и двамата са прокълнати.

Беше я подчинил, помисли си тя, докато лежаха омекнали като восък. Тази единствена стъпка, която не би позволила на друг, бе позволила на него. Да обладае тялото ѝ, ума ѝ — всичко, което представляваше.

Веднъж направила тази стъпка, как щеше да се върне назад?

Как би могла да се върне назад?

Когато той се претърколи, за да легне по гръб до нея, тя инстинктивно поиска да се сгуши в него. Но потуши това желание, остана където си беше.

Не се увличай, предупреди се. Знаеше как да се оправя с фактите и да не се увлича.

— Ще взема да задържа тая тениска. Явно има ефект.

— Задръж я, щом искаш. Или каквото е останало от нея.

Озадачена, тя погледна надолу, забеляза разкъсаната фланелка в подножието на леглото.

— Ако продължаваме в тоя дух, скоро и двамата ще ходим голи.

Той се претърколи, взе шишето с вода от нощното ѝ шкафче, изгълта половината. Накрая все пак се сети да ѝ предложи останалото.

— Направил съм ти синки.

Тя огледа щетите. Синини по китките, още няколко тук-там.

— Не е кой знае какво.

Но той стана и донесе при леглото бурканчето ѝ с балсам.

— Много ти бях ядосан — призна, докато я мажеше с него.

— Колкото и да ми се караш, не можеш да надминеш Саша по неодобрение. — Райли въздъхна шумно. — Реакцията ѝ ме смаза. Наистина трябваше да кажем на някого какво ще правим, къде отиваме. Сойер искаше да вземе камъните за годежния пръстен за Ани и…

— И аз така си помислих, но смятах, че ще купите готов пръстен. Което не ви извинява.

— Направих си изводите, няма да се повтори. Подкопа желанието ни да сме единни, беше лекомислено. Дори с оправданието, че старите навици трудно се преодоляват… Съжалявам. Друго не мога да направя.

Тъй като тя все още се чувстваше леко замаяна, стана от леглото, навлече съдраната му тениска.

— Ще отида да… Чакай малко! Ти каза, че си се досетил защо сме отишли. Ами Ани?

— Може и тя да се е досетила, не е малоумна, но ѝ отклоних вниманието в друга посока. Казах, че сигурно сте отишли да ѝ купите нова рокля и чифт обеци. За подарък.

— Съобразителен си.

— Това я умилостиви, както и половинчасовото ни посещение в едно магазинче за дрънкулки, което едва изтърпях.

— Щях да съм ти длъжница, ако не беше сексът преди малко — според мен ти се изплатих докрай. Ще си взема душ, после ще сляза долу да продължа с умилостивяването, като свърша някоя и друга домакинска работа.

Когато той не показа желание да се присъедини към нея, тя отиде в банята, затвори вратата.

Затвори очи.

Той бе разтърсил всичко в нея, осъзна тя. И сега разтърсеното се бе върнало в порядък, който тя не проумяваше.

Ще го проумее, обеща си. Каквато и да е загадката, какъвто и да е проблемът, кодът, накрая ще го разгадае.

Свали тениската, осъзна, че мирише и на двамата. Смесица от двамата. Спойка.

И като я сгъна и остави настрана, се почувства глупаво, защото знаеше, че няма да я изхвърли.

14.

След няколко дни затишие, рутинни тренировки и гмуркане Дойл изчисли, че е крайно време да смесят нещата. Отиде с Бран в кулата, където наблюдаваше как приятелят му пише в дебелата книга за заклинания.

Не е само вихрушки и извикване на мълнии, помисли си той. Част от магията е… ами… уморителен труд, а друга се задейства от прозаични средства, като писалка и хартия.

Бран остави химикалката, прочете написаното. След това положи ръка върху страницата. Проблесна светлина, задържа се. Разсея се.

Голяма част от магията, забеляза Дойл, представляваше мощна, изумителна сила.

— Имаш ли минутка? — попита, когато Бран погледна към него.

— Да, вече имам. Нещата трябва да се записват и магията да се запечата. За нас и за тези, които ще дойдат след нас.

Любопитен, Дойл приближи, за да види какво е написал Бран.

— На стария език е.

— Езикът на моята кръв — и на твоята. На старите богове, на старите сили.

— Нещо като заклинание за локация — заключи Дойл, докато превеждаше. — И използваш герба като… средство за установяването ѝ.

— Може да се каже. Хайде да пием чай. — Той се надигна, като остави книгата отворена, и отиде да включи един електрически чайник.

— Ти нямаш нужда от електричество и чайници.

— Е, да кажем, че боговете помагат на тези, които си помагат сами. По-добре да не мързелувам, когато става дума за обикновени неща.

— Друг на твое място щеше да се възползва.

— Не съм научен така. Заклинанието… — поде Бран, отклонявайки темата, докато отмерваше листата чай. — Мислех за това, което се случи на Райли, и после — какво направиха тя и Сойер. С помощта на заклинанието ще намираме всеки, който може да се отдели от нас. Работя над него, откакто отвлякоха Аника и Сойер в Капри, но досега все изскачаше нещо друго.

— През последните няколко дни разполагаме с малко повече време, така е.

— Колкото, толкова. Нетърпелив ли си да се бием с Нереза?

— Братко, може и да имам цялото време на света, но ако точният момент е настъпил — а всички вярваме, че е така, — по-добре да не го пилеем.

— Съгласен съм, но ми беше приятно да гледам как Саша се устройва тук и има време да рисува, без денонощно да я нападат видения.

Той приготви чая, предложи чаша на Дойл. Остави своята настрана и заключи заклинателната книга.

— Хайде да поседнем и да ми кажеш какво ти е на ума.

— Сойер се е отделил със Саша в другата кула.

— Работят върху дизайна на пръстена, да. — Бран се усмихна и се облегна назад. Виждайки многозначителната му усмивка, Дойл сви рамене.

— Уважавам жените, но съм свикнал да обсъждам военните въпроси с мъже.

— Всички ние, взети заедно, нямаме твоя опит в битките.

Преди Дойл сигурно щеше да се съгласи, но сега поклати глава.

— Не е така, вече не. Но като оставим това и равенството на половете настрана…

— Понякога мъжът иска да разговаря с мъж. А жената с жена…

— Нямаме голям напредък. Изследването на подводните пещери не ни е донесло друго освен отметнати места за оглед.

— Съгласен съм. Същото беше и в Корфу и Капри.

— Тук ми изглежда различно. — Неспокоен, Дойл хвърли поглед към прозореца. — Не знам дали е заради чувствата ми към това място, но наистина е различно.

— Би ли го направил пак? — попита Бран. — Все се чудя. Ако знаеше, че не можеш да спасиш брат си, би ли постъпил другояче?

— Да не правя нищо, за да го спася? Е, тогава щях да имам живот с по-нормална продължителност, но какъв щеше да е той, като знам, че не съм направил нищо за брат си, а съм мислел за себе си? Имах предостатъчно време да стигна до извода, че съм сторил всичко по силите си. Не успях и тази мисъл никога няма да ме остави на мира, но знам, че сторих всичко по силите си, и бих го повторил.

Дойл се вгледа в чая си, тъмен и силен.

— Ти се чудиш защо не съм помолил Сойер да ме върне във времето, за да убия вещицата, преди тя да го нарани. Да, Сойер би го направил, защото е готов на всичко за приятелите си. Но ще те питам, теб, магьосника, бих ли могъл да променя съдбата?

— Не знам, ала съм сигурен в едно. Възможно е да спасиш един брат, а да загубиш друг. Или да започнеш война, в която ще загинат хиляди. Миналото според мен не бива да се променя. Дори боговете не го правят.

— Промениш ли един миг, променяш безкрайността. — Дойл се загледа в огъня, сенките и светлината. — И аз си го мислех. Но се провалих и мъжът, който той би могъл да бъде, беше погубен. Мъжът, който можех да бъда аз, бе погубен с него.

— И сега си достатъчно мъж. Затова сме тук, ти и аз, и още четирима други, понесени от ветровете на съдбата, образно казано. Вярвам в мисията ни и във всяка наша стъпка, във всеки избор, който правим. Затова сме тук.

Бран замълча, изви веждата си с белега.

— Какво искаш да направим?

— Мислех си за изговорените думи, за виденията на Саша. За това, че дойдохме тъкмо тук, а не другаде. Боговете ни карат да си платим за всичките ни стъпки, за всичките ни избори.

А този щеше да е един от най-болезнените, помисли си Дойл.

— Познавам пещерата, в която умря брат ми. Време е да се върна там. Време е да потърся там.

Очите на Дойл се присвиха, докато гледаше Бран.

— И ти си си мислел същото.

— Каквото и да съм си мислел, решението трябваше да дойде от теб. Ако си готов за това, ще отидем заедно.

— Утре.

— Утре — съгласи се Бран. — Мислех си за едни други думи — онези, които ти е казала червенокосата вещица. Че любовта ще прониже сърцето ти със зъб и нокът.

Дойл едва не прихна.

— Райли? Тя не се е втурнала да ми пронизва сърцето. Двамата сме се разбрали.

Бран се канеше отново да заговори, но Саша влетя в стаята.

— Съжалявам, че ви прекъснах.

— Не, свършихме. — Дойл се надигна да си ходи.

— Недей да ставаш още, искам да си кажеш мнението. Най-после улучих вкуса на Сойер на деветдесет и осем процента. Хвърлете един поглед. Той отиде да се увери, че Аника е заета. И да помисли още малко.

Тя прелисти страниците на скицника си, всяка съдържаща модели на пръстени, и всичките се сториха на Дойл повече от добри. Спря се на страница с един-единствен модел в средата.

Саша бе използвала цветни моливи, за да го открои морскосиньото на централния камък, заобиколен с ореол от бели диамантени късчета, те пък оградени с два розови сапфира от двете страни. Едната халка улавяше отраженията в розово, бяло и синьо — които се повтаряха и на другата, венчалната.

— Прекрасно е и много ще ѝ отива. Уникално — добави Бран. — Като нея.

— Не искам да му натрапвам мнението си, но според мен това е моделът! Ще го покажа на Райли. Ти какво мислиш? — обърна се тя към Дойл.

— Не ме бива в тия неща. На мен ми изглежда добре. Много блясък, точно по вкуса на Аника.

— Усещам, че се колебаеш. — Саша го изгледа изучаващо.

— Не ме бива в тия неща — повтори той. — Просто си спомних, че тя хареса украсата около герба, плитките. Ако халките бяха сплетени…

— О! — Саша го тупна ентусиазирано по рамото. — Суперидея! Ей сега ще го нарисувам! И ако Сойер не ми даде зелена светлина, значи му има нещо.

Тя излетя от стаята, както бе влетяла.

— Добре, това е уредено. — Бран се отпусна назад с чая, усмихна се на Дойл. — И май всички взехме участие. Така ни било писано.

Дойл замислено потърка рамото си.

— Жена ти удря по-силно от преди.

На Саша не ѝ отне много време да преработи модела. Откри Сойер в библиотеката в кулата, където той работеше с Райли.

— Аника?

— Занимава се с прането. Не познавам друг, който толкова да обича да го прави. — Сойер остави компаса върху една карта, поклати глава. — И има повече късмет, отколкото аз с това тук.

— Аз пък имах невероятен късмет. Добавих още един щрих към модела.

— Вече почти ме беше навила за другия.

— Но не на сто процента. Мисля, че идеята на Дойл ще ти хареса.

Райли вдигна поглед от книгата си.

— Дойл?

— Имаше предложение. Виж тук, Сойер. Халките можем да ги сплетем по същия начин, който използвах за оформянето на герба.

— Не знам дали… — Той погледна скицата. — О, да! Това е! Това е пръстенът! Защо не се сетихме по-рано?

— Не знам. Райли?

— Право в целта, Саша. Нали, Точно око?

— Право в целта.

— Занеси го на Бран тогава, нека започне със заклинанията.

— Да. Добре. — Той прибра компаса в джоба си, взе рисунката, която Саша скъса от скицника си. — Благодаря.

Саша го гледаше как тръгва.

— Нарочно го пришпори.

— Тук нищо не се случва. Всичко е застинало. Имам нужда от движение. Хайде да измъкнем Аника и да поработим върху премятанията.

— Не ми се удават особено.

— Именно.

— Има и друга причина, нали?

Райли избута назад масата, разкърши рамене.

— Може би ще поговорим за това след упражненията.

Беше неспокойна, призна си Райли, докато измъкваше приятелките си навън. Не можеше да се отърси от това нито с работа, нито с гмуркане, нито със секс и сън. Винаги, когато умът ѝ се разсееше за миг, безпокойството се завръщаше.

Реши, че известно време ще стои настрана от мъжете и ще започне да тренира нещо, което изисква връзка между ума и тялото.

Небето се задържа синьо и почти безоблачно, слънцето грееше весело. Доволна, Райли захвърли суитшърта, който бе взела на излизане, застана с ръце на бедрата, облечена в избеляла червена тениска с надпис „Изрови го!“.

Тук не беше Капри или Корфу, но този вкус на ирландско лято — който успяваше да се задържи цял ден — те караше да се чувстваш добре.

Тя се затича, направи тройно кълбо напред, закова при приземяването.

О, да, възвръщаше си формата!

А и Саша не беше толкова зле, колкото преди. Разбира се, приземяванията ѝ още бяха колебливи, но сега отскачаше по-високо. Колкото до Аника — никой не можеше да ѝ се опре. Все едно имаше криле, а не опашка.

Следвайки инструкциите на Аника, Райли направи кълбо назад, изви се и изпълни страничен ритник. Господи, толкова ѝ се искаше да има някой, с когото да се бие!

Следващата инструкция на Аника не се хареса особено на Саша, но тя атакува Райли, която събра ръце в кошница. Когато кракът на Саша удари кошницата, Райли го изблъска силно назад.

Последвалото задно кълбо бе повече от прилично, приземяването — нестабилно според Райли, но Саша бързо си върна равновесието, замахна с юмрук във въздуха.

— Направих го! Ще го повторя. По-добре.

Този път, докато беше във въздуха, Саша имитира стрелба с лък. Райли не се сдържа и се усмихна дори когато Саша не успя да се приземи добре и падна по задник.

— Още един път! — извика Райли.

На този „още един път“ Саша се закова, след което им хвърли победоносен поглед.

След час Райли вече се беше изпотила хубаво, мускулите ѝ бяха свършили добра работа, умът ѝ беше бистър. Но безпокойството отново я загложди.

— Окей, раздвижихме се. Божичко, как само се раздвижихме! — Саша седна на земята. — Е, за какво искаш да говорим? — обърна се към Райли.

— Не знам точно. — Райли разкърши рамене, сякаш искаше да провери как са.

— Боли ли още?

— He. — Като поклати глава към Аника, Райли напрегни глезените си, ахилесовите сухожилия. — Добре съм, и теглото ми вече става за бой. Май съм готова за бой. Чакането ме изнервя. Толкова сме близо. Искам да приключим.

Докато раздвижваше четириглавите мускули, погледна нагоре. Дойл стоеше на терасата, бризът рошеше косата му, очите му бяха вперени в нея. След един дълъг момент той се прибра.

— По дяволите!

— Да не сте се скарали с Дойл? — Аника погали съчувствено Райли по ръката. — Обичаш да се караш с Дойл. Нещо като любовна игра.

— Да. Не. Искам да кажа, че не се караме. Вероятно ще го правим и не виждам нищо лошо. — Тя погледна към Саша. — Но ти вече си усетила как стоят нещата.

— Съжалявам. Нямаше как да не усетя. Имаш чувства. И защо не?

— Нямам проблем с чувствата. Но получавам повече, отколкото искам, и не знам какво да правя. Не съм търсила подобно нещо, а сега започвам да привиквам.

— О! Ти си влюбена! Това е прекрасно! — Аника уви ръце около Райли.

— Но не за всички.

— А би трябвало.

— И не знам дали е това. Просто… защо не може да е само секс? В него няма нищо сложно. Но не знам какво да правя с това!

— Отива ти — отбеляза Саша.

Райли зяпна.

— Моля?

— Наистина. Пасва ти като ръкавица. Признавам, че малко се безпокоях, защото си и войнствена, и твърдоглава.

— Не съм твърдоглава. Рационална съм.

— А чувствата не са. Ти ми помогна с моите към Бран, отвори ми очите за потенциала, който имам — сама и с него. Затова ти казвам: ако Дойл е човекът, когото искаш, не се колебай и вземи каквото желаеш.

— Донякъде съм го направила.

— Обичам секса — заяви Аника и преметна дългата си плитка на гърба.

— Чували сме го. — Райли завъртя очи. — Буквално.

— Носи наслада и вълнение. Но със Сойер научих, че може да бъде и нещо повече. Любовта дава повече, с нея сексът означава повече. Когато вече няма да имам крака, пак ще можем да се чифтосваме. Радвам се. Но съм тъжна, защото знам, че няма да можем да се разхождаме или да му приготвям храна, или да лежа с него в леглото и да спим заедно.

— О, Ани. — Саша я приближи и я прегърна. — Толкова е несправедливо!

— Но ще бъдем заедно. Държа да го кажа. Намерихме начин да сме заедно и ще бъдем щастливи. Ако Дойл може да те направи толкова щастлива, трябва да послушаш Саша.

— И откъде да знам дали ще ме направи щастлива?

— Разбери — подкани я Саша. — Достатъчно си умна, и да, твърдоглава, за да постъпиш другояче. Той се нуждае от теб.

— Той… какво?

— Може и да не го съзнава, може и да не е способен да го приеме в момента, но се нуждае от теб. А когато мъжът срещне момчето, когато момчето разпознае мъжа, старата кръв ще се пролее свежа.

— Ани — нареди Райли, — иди да извикаш останалите. Побързай! Какво виждаш, Саша?

— Спомени и тъга, възобновени. Зараснали рани, стари белези — наново отворени. Тя се храни от болката, рови в миналото, за да се надигне и нападне. Тя лъже. Бъдете силни, бъдете верни, издръжте тази проверка. Защото звездата чака в мрака, при невинните. Върнете светлината на мъжа, на момчето. Вижте името, прочетете името, изречете името. И намерете светлото и бялото.

Саша притвори очи, вдигна ръка.

— Дайте ми минутка. Това беше силно. — Когато почувства прегръдката на Бран, се облегна на него.

— Помниш ли какво каза? — не се сдържа Райли.

— Да, и какво видях. Пещера, но не е ясно. Промени се. Може би беше светлината. Твоята светлина — отначало толкова чиста, толкова бяла — каза тя, докато посягаше за ръката на Бран. — Но после дойдоха сенките. Не бяха сенки. И тя се появи. Нереза. Но не беше тя. Не точно. Не разбрах нищо.

— Хайде да влезем вътре — предложи Сойер. — Трябва да седнеш и да си починеш.

— Не, всъщност предпочитам да съм на въздух. Стана много студено. Пещера, но не под водата. Сигурна съм. Изглеждаше голяма отначало — после малка. Но достатъчно голяма, за да можем четиримата да стоим прави. Това е лошо място. Много лошо. — Пръстите ѝ върху ръката на Бран побеляха. — Има ужасни неща, стари и ужасни. Точно каквото тя иска и търси. Но… господи, после е тъкмо обратното. Ведро и спокойно.

— Може би ще извадим онова, което е старо и ужасно, и това ще промени нещата.

Саша кимна към Райли.

— Може би. Не знам. Знам само, че трябва да отидем там. — Сега тя се обърна към Дойл. — Много съжалявам. Трябва да отидем там. Където ти си загубил брат си.

— Знам. Говорих с Бран за това.

— Правите планове без целия клас? — смъмри го Райли.

— Откъде да започнем. Познавам пещерата, знам къде се намира. На петдесетина километра оттук.

— Покажи ми на картата — подкани го Сойер. — За да я включа в търсенето.

— Ще я намерим. — Бран погали Саша по рамото. — Оправи ли се?

— Да.

— Малко храна ще ти дойде добре. И вино.

— Няма да споря.

— Супата се готви. Ани, защо не я погледнеш? Аз ще взема картата. — Сойер я дръпна за ръката и остави Дойл насаме с Райли.

— Не обичам да се обяснявам — поде той.

— Тогава недей. — Тя понечи да се отдалечи. Дойл я хвана за лакътя.

— Исках да поговоря с Бран и Саша, защото щях да говоря за връщане на мястото, където изгубих брат си и убих вещицата, която го прокълна.

— Хубаво.

— Това ли е всичко?

— Божичко, Дойл, отвори си очите. Всички знаем колко е ужасно, всички знаем колко боли. Затова си искал първо да се изповядаш пред Бран. Чудесно. Аз… ние сме с теб.

— Щях да говоря със Сойер пред теб.

— Сега пак ме ядосваш.

— Защо излезе тук с приятелките си?

— Исках да потренирам. Саша има нужда от тренировки. — След тези думи Райли изруга тихо. — Е, добре, исках известно време да съм в женска компания.

Той се поколеба, но отпусна хватката върху ръката ѝ.

— Ако имах живот, който можех да загубя, бих го поверил на теб. Това означава доверие и уважение.

— Може да се престоря на идиотка и да заявя, че ти е лесно да го кажеш. Но не съм идиотка и знам, че не е. Всичко е наред. — Тя му подаде ръка в знак на помирение.

Той я хвана за раменете, повдигна я нагоре, целуна я.

— Не си ми сестра.

— Хубаво е, че не съм.

— Но… значиш много за мен. Затова искам утре, когато отидем там, да си до мен.

Поразена, развълнувана, тя го погали по бузата.

— Ще бъда до теб.

Той я пусна на земята, размисли и хвана ръката ѝ. Но вместо да я раздруса, я задържа в своята, докато се връщаха към къщата.

Добре въоръжени, всички потеглиха рано сутринта. Райли беше на мотоциклета зад Дойл, докато се отдалечаваха от крайбрежието и минаваха през земя с меки зелени хълмове, които се издигаха към небе с гальовен летен син цвят.

Тя си представи как Дойл е поел по подобен маршрут през онзи тежък за него ден, яхнал кон. Копитата чаткат по земята, пелерината на Дойл се развява, когато той увеличава скоростта. Сега пътуването е по-бързо, помисли тя, докато профучаваха през завои, от които диви лилии изскачаха жълти — като слънцето, на което танцуваха. Но и по-трудно. Преди той беше вярвал, че ще спаси брат си, ще го върне у дома при семейството му.

Сега знаеше, че не може да го направи.

Но ако намерят звездата…

Възможно ли е това място, което някога бе съдържало такова зло, да е убежището на Ледената звезда?

Все едно, те пътуваха към битка. А Райли беше повече от готова да се бие.

Значиш много за мен. Така ѝ беше казал той. Тя се опита да не мисли твърде много за това, също както се опитваше да не задълбава в собствените си чувства. Точно сега това изобщо не е най-важното, напомни си тя. Каквото и да чувстваше тя, каквото и да чувстваше той, то не можеше да се мери със съдбата на световете.

Дойл намали скоростта, отклони се по тесен неравен път.

— Ще продължим пеша — обяви. — Колата на Бран не може да мине оттук.

Райли скочи от мотоциклета.

— На какво разстояние е?

— Малко повече от километър.

Той замълча, погледна отвъд един каменен зид към малка ферма, където петнисто куче дремеше на слънце, а в полето зад него пасяха крави.

Докато стоеше, фермерската къща с нейната синя украса, пристройките, един стар трактор, дори петнистото куче избледняха.

В полето и нагоре по хълма пасяха овце. Едно овчарче дремеше, подпряно на скала. То отвори очи, бледосини, и погледна към Дойл.

— Виждаш ли го?

— Кучето ли?

— Момчето. Онзи ден ме наблюдаваше. И сега ме наблюдава.

— Няма никакво момче. — Райли задържа ръката си на лакътя му, погледна назад към Бран, който приближаваше с останалите.

— Косата му е почти бяла под шапката. Задрямал е, с кривака в скута си.

— Във въздуха има някакво петно. — Бран вдигна ръка, побутна го. Присви очи при съпротивата му, побутна го отново.

Красивата ферма беше притихнала, кучето продължаваше да дреме.

— Тя те кара да виждаш разни неща, приятелю.

Дойл кимна при думите на Сойер.

— Нагоре по тази пътека, на около километър. Пещерата е малко хълмче от скала и чимове. Пред нея има езерце. През онзи ден беше почерняло.

А онова, което живееше в него, припомни си той, докато тръгваха по пътеката, се беше плъзгало под мазната повърхност като змия.

Сега край тясната пътека бяха същите жълти лилии и избуяли плетища, отрупани с обички. Наблизо прелетя сврака.

Докато приближаваха, той забеляза знаците и талисманите — издялани в дърво или камък, изработени от клечки и сламки. Предупреждения и защити срещу злото.

Тъй като другарите му не казваха нищо, той знаеше, че виждат само виещия се каменен зид, дивите цветя, пръснатите в полето крави.

Гарван се спусна от небето, кацна на стената. Райли посегна към пистолета си, но Дойл възпря ръката ѝ.

— Виждаш го — поне това. — Той извади меча си, разсече птицата на две.

Появиха се дървета, от тях се обаждаха птици. Ведрите полски птици, които не вредяха никому. През дърветата той улови проблясването на водата от езерото. Зави надясно, закрачи през предлагащата защита горичка.

Тъмносиня вода насред диви треви, задушена от плаващите листа на лилии.

После черна и мазна, раздвижвана от онова, което живееше отдолу.

— Какво виждаш? — попита той Райли.

— Езеро с лилии, което се нуждае от почистване.

— Друго петно. — Бран отново протегна ръка. — И през него водата изглежда гъста и черна.

— Пещерата. — Саша посочи към високия тъмен отвор. — Кръв и кости. Котел, в който бълбукат и двете. Не е чисто, не е чисто. Нереза лъже, и всичко вътре е лъжа. — Саша въздъхна, дойде на себе си. — Тя чака.

— Трябва да вляза вътре сам. Сам — повтори Дойл, преди някой да успее да възрази. — На мен нищо не може да ми направи.

— Глупости!

— И аз мисля като Райли — обади се Сойер. — Всички или никой. Гласувам за всички.

Райли извади пистолета си.

— Нали ще пуснеш светлините, Бран? По-добре да виждаме къде вървим.

Отворът на пещерата бе облян от светлина, ярка и бяла. Тръгнаха към него заедно, влязоха вътре.

Висока и широка, както си я спомняше Дойл. Листа и борови иглички, навени от вятъра и застлали пода ѝ. Животни, използвали я за убежище и оставили подире си изпражнения. Неравни туфи мъх, костеливите пръсти на плевели, прорасли в скалистите стени.

— Нека се разпръснем — предложи Райли. — И да огледаме.

— He се отдалечавайте много — предупреди ги Саша. — Усещам нещо… недобро.

— Засега ще се движим двама по двама. Саша е права. — Бран надникна през своята светлина. — Тук има нещо недобро.

Огледаха пещерата. Райли клекна и се зае да изучава старателно стените сантиметър по сантиметър. Само на половин метър от нея Дойл прокара ръце по трошливия мъх.

Напрежението впи нокти във врата му. Мускулите на корема му се стегнаха, сякаш се готвеха за битка.

Чуваше как Аника разговаря тихичко със Сойер, чуваше как ботушите на Райли дращят по земята, докато тя се движеше покрай стената.

Светлината се промени, премина в мръсносиво, в пещерата стана студено. Той се обърна.

Кости осейваха пода и Дойл подуши кръв, която се процеждаше в пръстта. Насред пещерата имаше черен котел, който димеше над огън, червен като прясна рана.

Вещицата, която той бе убил, стоеше и бъркаше съдържанието му с черпак, направен от човешка ръка. Косата ѝ бе черна и разрошена, лицето ѝ — ослепително красиво.

Усмихна му се.

— Можеш да го спасиш. Върни времето тук и сега. Той те зове.

Тя посочи с ръка.

На пода на пещерата, блед като платно, с няколко кървящи рани по тялото, лежеше брат му.

Протегна трепереща длан към него.

— Дойл! Спаси ме, братко!

С меч в ръката Дойл се извъртя рязко, за да посече вещицата, но тя изчезна със смях. Той се втурна към брат си, свлече се на колене до него, както бе направил толкова отдавна. Почувства как кръвта се стича по ръцете му.

— Умирам…

— Не! Тук съм! Тук съм, Фейлим!

— Ти можеш да ме спасиш. Тя каза, че само ти можеш да ме спасиш. Отведи ме у дома. — Между устните му плъзна струйка кръв, той потрепери. — Толкова ми е студено.

— Трябва да спра кървенето.

— Има само един начин да го спреш — като ме спасиш. Убий ги! Тяхната кръв за моята. Убий ги и ще живея. Заедно ще се приберем у дома. — Ръката на брат му се вкопчи в неговата. — Не се проваляй отново, скъпи братко! Не ме оставяй да умра тук. Убий ги! Убий ги всичките! Заради моя живот!

Стиснал брат си в прегръдките си, Дойл погледна назад.

Другарите му се биеха — с пистолет и арбалет, светлина и гривни, нож и юмрук, защото през задимения въздух в пещерата летеше крилата смърт.

Той не можеше да ги чуе.

— Аз съм ти брат, ти си се клел да ме защитаваш! Аз съм твоя кръв. Убий първо вещицата. Останалите са по-лесни.

Дойл постави нежно длан върху бузата на брат си. И като се изправи, вдигна меча си.

1

5.

В Дойл кипеше хладна ярост, леден гняв, а наоколо бушуваха кръв и лудост. Неговият брат. Млад, невинен, страдащ. Животът изтичаше от него, от смазаното му от болка тяло.

Около него се водеше люта битка.

Битките никога не свършваха.

През зловонния въздух видя как Райли разсича нападател с ножа си, после още един, докато му крещеше нещо, което той не можеше да чуе.

Нима не знае, нима не вижда, че сега той не е част от тях? Беше изолиран, в този момент бе откъснат от приятелите си. Далеч от тях.

Мълниите на Бран не можеха да проникнат в пространството около него, нито стрелите на Саша.

Брат му, помисли си той. Неговата кръв. Неговият провал.

— Спаси ме!

Дойл отново погледна към лицето, което го бе преследвало през вековете. Толкова млад, толкова невинен. Толкова изпълнен с болка и страх.

В главата му проблеснаха образи — ту радостни, ту скръбни. Фейлим, който се клатушка неуверено на малките си крачета на облян от слънце бряг. Опитва се да не заплаче, докато Дойл вади треска от палеца му. Как се беше смял, когато яздеше едно набито кафяво пони. Как беше израснал, същински левент, и въпреки това продължаваше да седи с жадни очи край огъня, когато дядо им разказваше приказки.

Но сегашният му образ засенчваше всички останали — Фейлим със смъртнобледо лице, с очи, полудели от болка, и кръв, която се стичаше в краката на Дойл.

Момчето вдигна трепереща ръка към мъжа.

— Моля те само за това, единствено за това, и ще живея. Само ти можеш да ме спасиш.

— Бих дал живота си, за да спася брат си. Ти не си моят брат.

Дойл насочи острието на меча си право в сърцето на лъжата. Тя изпищя — пронизителен, нечовешки писък. Кръвта ѝ потече черна, превърна се в пепел.

Сега мечът беше отмъщение, хладно и безжалостно, докато Дойл сечеше с него всичко живо по пътя си. Ако тварите забиваха нокти или хапеха, той не усещаше нищо. В него се надигаше друг вик, бойният вик на войната, ехтеше в ушите му, ускоряваше пулса му.

В главата му преминаваха като на лента хиляди битки, докато мечът му пронизваше и сечеше. Хиляди бойни полета. Хиляди врагове без лица, също като лудите създания, сътворени от отмъстителен бог.

Никакво отстъпление. Избий ги всичките.

Той видя един от черните кръвожадни зверове да забива нокти в гърба на Сойер. Отскубна го с гола ръка, размаза противната му глава с ботуша си.

Изви се рязко, за да продължи да убива, и видя, че от тях не е останало нищо освен кръв, съсиреци и пепел. Видя как Саша пада на колене, махаше с ръка, и Бран се втурна към нея. Аника прегърна Сойер не само за да го задържи, а и за опора.

Райли го гледаше, с наведен надолу пистолет и нож, от който капеше кръв.

Дъхът му бе учестен, осъзна Дойл, а главата му — пълна с думкащи барабани. Той, който се беше бил в безброй войни, чувстваше, че е на края на силите си.

Обърна се към Бран.

— Пречисти мястото.

— Сойер е ранен.

— Добре съм. — Сойер подхвана Аника за лакътя, стисна я лекичко, докато оглеждаше Дойл. — Добре съм.

— Пречисти мястото — повтори Дойл. — Не е достатъчно да ги унищожим.

— Да. — Бран помогна на Саша да се изправи на крака. — Дай ръка, любов моя. Ти също. Всички. Плът до плътта, кръв до кръвта.

Той събра кръвта от раните им в едната си ръка, протегна другата. Шепата му се напълни с чиста бяла сол.

— Мракът отблъскваме с кръвта. — Той обиколи в кръг другарите си, като ръсеше със смесената им кръв земята.

— Със сол благословени, сега оставяме следа — продължи, като мина отново по стъпките си, белият прах се сипеше между пръстите му. — Със светлина срещу злина. — Той задържа ръцете си над земята. — Сега огънят ще изгори нечистата лъжа, ще запламти ярко, за да пречисти мястото.

Огънят лумна, заискри, пръсна се около кръга, който Бран бе оформил. Превърна се в гореща червена светлина, после стана бял и студен, а накрая засия в чисто, успокояващо синьо.

— Злото е прогонено оттук, победено от смелостта, светлината и милосърдието. И шестимата сме свидетели на това. Да бъде!

Огненият кръг пламна, оцвети въздуха в меко синьо и постепенно угасна.

— Направено е.

Дойл кимна, пъхна меча в ножницата.

— Ако звездата е тук, ще почака. Първо трябва да се погрижим за раните си.

— Просто така? — попита Райли, докато той излизаше с твърда стъпка. Канеше се и тя да го последва, когато Бран я спря.

— Ще продължим по-късно. Всички пострадахме. Имам малък санитарен комплект в колата, но… Сойер, ти можеш ли да ни прехвърлиш дотам? По-добре да не ходим в това състояние.

— Той е ранен в гърба и ръката.

— Не е толкова зле — увери той Аника. — Ще се справя с преместването.

Саша закуцука към изхода с помощта на Бран. Райли пренебрегна собствените си рани, макар рамото ѝ да гореше, и пристъпи навън.

Дойл стоеше неподвижно, лицето му приличаше на маска под пръските кръв.

Ще се прехвърлим където оставихме колата и мотора — каза му Бран. — Трябва да се погрижим за раните.

— Съберете се — подкани ги Сойер. — Така ми е по-лесно

С ръка, която леко трепереше, той извади компаса си. Вдиша и издиша, кимна.

Райли почувства леко раздрусване, после се озова до мотора на Дойл. Забеляза, че Сойер не възрази, когато и Аника, и Саша му помогнаха да влезе в колата.

— Аз ще карам — заяви тя на Дойл.

— На никого не давам да кара мотоциклета ми.

— Днес ще направиш изключение. Защо не си погледнеш ръцете? — Тя измъкна избеляла кърпа от задния си джоб, подаде му я. — Увий я около най-лошата рана и не се дръж като магаре.

Тя се качи на мотоциклета и го запали.

— Раните ми ще изчезнат още преди да сме се върнали.

— Качвай се или ще вървиш пеша!

Тъй като Дойл знаеше, че не е толкова сигурен в себе си, колкото му се иска — или трябва да е, — скочи на седалката зад нея.

Тя подкара мотора, както караше всичко останало. Безразсъдно бързо. Но той беше в настроение за подобно безразсъдство. Райли се справяше добре, което не го изненада, водеше ги през серпентини и завои, профучаваше край каменни зидове, минаваше на косъм от живи плетове.

Дойл нямаше нищо против размазаните образи, боцкането и паренето в зарастващите рани. Това му помагаше да не мисли за отвратителното преживяване.

Когато моторът изрева пред къщата и Райли го угаси, той прецени, че вече е излекуван и с възвърнато самообладание. Отне му секунди да установи, че за нея не можеше да се каже същото.

— Забрави ли, че в пещерата има още петима души? — не се сдържа тя. — Или просто реши, че ти си единственият, способен да се справи?

— Направих каквото беше необходимо. — Той се отдалечи от нея, а думите му отново извикаха лицето на брат му, острия връх на меча в гърба му.

— Пълни глупости! — Тя тъкмо се канеше да се втурне подире му, когато Саша я спря.

— Райли! Боли го!

— Спря да кърви още по средата на пътя.

— Не говоря за тази болка.

— Ще помогнеш ли на Сойер? — Бран затегли Саша. — Нека първо да излекуваме плътта, после ще се заемем с духа.

— Добре съм. Просто съм малко… — Сойер се олюля в прегръдките на Аника. — …замаян.

Лицето му беше бледо като восък, а зениците му — разширени като панички, и Райли осъзна, че той изобщо не е добре.

— Държа те, приятел.

Благодарен за опората, той преметна ръка през раменете ѝ, усети влагата.

— Това не е моята кръв, Райли. Твоята е.

— Понесох няколко удара. Ани?

— И аз, но можеше да е по-лошо. Сойер гледаше да ги държи далеч от мен и един заби нокти в гърба му. Тогава Дойл…

— Да, видях тази част.

Те се довлякоха вътре и влязоха в кухнята, където Бран вече се грижеше за раните върху крака и ръцете на Саша с помощта на Дойл.

— Искам бира — успя да каже Сойер, докато се отпускаше на един стол.

— Че кой не иска? Свали му тениската, Ани. Мога да се обзаложа, че знаеш как.

Аника отправи на Райли бегла усмивка, докато внимателно събличаше скъсаната и окървавена тениска на Сойер.

— Ще ми помогнеш ли… О! О, Бран, много е дълбока!

Райли я огледа, изсумтя.

— И вече е инфектирана.

— Един момент. Изпий това, любов моя.

— Вече ми минава. — Саша отпи. — Честно, по-добре съм. Заеми се със Сойер.

— Аника, помогни на Дойл! Дойл, след това ти ѝ помогни с нейните рани. Сега Саша се нуждае само от балсама, Ани — каза Бран. — Намажи и малките порязвания. Заради отровата.

Той пристъпи към Сойер, погледна мрачно Райли през рамото му. От медицинския си комплект извади нож, шишенце, три свещи. Запали свещите с мисълта си, посегна към малка купа.

— Първо трябва да изтегля отровата.

— Той изпада в шок — притесни се Райли, когато зъбите на Сойер затракаха.

— Дръж го да не мърда, защото това ще боли много. Приготви се, Сойер.

— Добре. Готов съм.

— Погледни ме. — Райли го хвана за двете ръце. — Имам въпрос. Железният човек срещу Хълк. Кой ще спечели?

— Железният човек.

Райли поклати глава.

— Хълк е канара.

— Права си. По-силен е, но няма стратегия. Железният човек е умният, има мозък.

— А Хълк има инстинкти. Първични.

— Това не означава, че… Мамка му! Мамка му!

— Дръж се. — Бран говореше през зъби, докато използваше специално обработения нож, за да източи заразената кръв в купичката.

Аника се откъсна от Саша с ридаене, хвърли се на колене пред Сойер. Ръцете му се впиха толкова силно в ръцете на Райли, че тя се изплаши да не ѝ счупи костите, но продължи да говори:

— Мозък срещу инстинкт. Трудно е да избереш.

— Така казва… Боли, мамка му!… Така казва жената ликан.

— Да, затова искам да знам. Помисли върху това. Представи си Спок срещу Хълк.

Задъхан и с треперещо тяло, Сойер стисна зъби.

— Смесваш нещата. Братче, не издържам повече!

— Още малко — успокои го Бран. — Раната е почти почистена.

— Хубаво. Хубаво.

Райли видя как Сойер започна да възвръща цвета си, почувства как смазващата му хватка се отпуска.

— Остава само балсамът.

Докато Бран го мажеше с него, Сойер притвори очи, въздъхна шумно.

— О, да, това действа. Не плачи, Ани. — Той измъкна едната си ръка от Райли, прокара я по косата на Аника. — Добре съм. Дай на Саша да се погрижи за твоите рани.

— Всичко е наред, нали? — Аника вдигна глава, изви мокри от сълзи очи към Бран.

— Да — увери я той. — Засега мажи раните с балсама на всеки два-три часа, а аз ще ги погледна преди лягане. Но са чисти и вече заздравяват. Можеше да е по-зле, много по-зле, ако онова копеле беше успяло да впие по-дълбоко ноктите си.

— Благодаря ти. — Сойер кимна на Дойл.

Дойл сви рамене.

— Няма проблем. Бира?

Сойер вдигна палец в знак на съгласие.

— Ти си моето сърце. — Аника се наведе и целуна нежно Сойер. — А вие сте моите герои. Аз нямам много рани, Саша. Райли има повече.

— По дяволите! Тя има една лоша на рамото си! — Сойер се изправи малко неуверено на крака. — Поеми я, приятел!

Райли зае неохотно мястото му, смъкна тениската си и седна по черен потник и джинси, докато Бран изучаваше раната.

— Ще те зарадвам — не е толкова сериозна като тази на Сойер и няма да имам нужда от ножа, за да източа кръвта.

— Хубаво.

— Бира? — попита я Сойер.

— Текила. Двоен шот.

— Имаш го.

Заболя я, при това толкова, че след като пресуши шота, поиска още един. Докато болката отминаваше, изгълта втория, продължи да седи, за да може Бран да се погрижи за по-малките ѝ рани.

— Добре, а сега е твой ред. — Саша посочи към Бран. — Сядай. Ани, хайде да излекуваме лечителя.

— И аз бих пийнал бира.

Дойл извади една за Бран. Неговото проклятие го излекува, помисли си той. Останалите? Те се излекуваха един друг. Той стоеше, също толкова откъснат от тях, колкото и по време на ужаса в пещерата. Обърна се и се упъти към вратата.

— Никой няма да излиза — спря го Райли.

— Имам нужда от въздух.

— Ще почакаш малко.

— Не можеш да ми нареждаш, Райли.

— Тогава аз ще го направя. — С хладен глас, докато се грижеше за раните на Бран, Саша погледна към Дойл. — Никой няма да излиза, докато не поговорим за онова, което се случи.

— Какво се случи? — Той искаше да се отърси от спомена, както искаше да свали кървавата превръзка на ръката си. — Влязохме в битка, не неочаквана, и отново победихме.

— Това изобщо не е всичко. Тя те откъсна от нас — настоя Бран. — Използва мястото и спомените ти срещу теб.

— Проникна в ума ти, приятел. Или се опита — заключи Сойер. — И ние не можехме да стигнем до теб. Беше като стена или проклето силово поле. Ние от едната страна, ти от другата с…

— Вие сте го видели?

Райли реши да изпие още един шот.

— Мъж — или по-скоро момче. Младо, кървящо. Не чувахме, но виждахме, че ти говориш. Сякаш беше в транс. Тварите на Нереза кръжаха наоколо, но не те закачаха. Ти беше…

— …в капан — довърши Саша. — Мисля, че причината да бъдем вкарани там, беше да те раздели, да те откъсне от нас. Да те върне назад във времето.

— Помниш ли, попитах те: ако можеш да се върнеш и да го спасиш, ще го направиш ли?

Дойл поклати глава към Бран.

— Не беше той. — Най-сетне се предаде, седна. — Приличаше на него, гласът му беше като неговия. И отначало… Сякаш всичко се връщаше назад, сякаш имаше шанс да променя миналото. Не ви чувах и дори когато видях да се биете, това ми се струваше далечно и маловажно. Исках на всяка цена да спася брат си, да го върна у дома.

— Защо не го направи тогава? — попита остро Райли.

— Той каза, че за да го спася, трябва да ви избия. Вашата кръв за неговата — и щял да бъде пощаден. Бил съм се провалил преди, но съм можел да го спася сега. Само трябвало да ви избия. Под меча ми са минали мнозина. Какво са още петима за живота на брат, който съм се клел да защитавам?

— Значи е поискал да извършиш зло — заключи Аника.

— Точно така. И тогава разбрах. Това не беше Фейлим. Никога не би поискал подобно нещо. Никога. Той беше самата доброта и човечност. Името му означава „винаги добър“ и той беше точно такъв. Той… той беше като вас — осъзна Дойл. — Затова направих каквото е необходимо.

— Какво? — Райли остави шумно чашата от шота. — В един момент стоиш в транс, в следващия се втурваш в битката като луд.

— Пронизах сърцето на брат си с меча.

— Сърцето на създанието — поправи го Саша. — Не на брат ти.

— Да. Сърцето на създанието. Което беше с лицето на брат ми. — Той се надигна. — Затова сега се нуждая от малко въздух, по дяволите!

Саша остави балсама, целуна Бран по темето.

— Ако не го последваш, Райли, ще ме разочароваш.

— Той иска да е сам.

— Това, което иска и от което се нуждае, са две различни неща.

— Не знам как да…

— Тогава измисли нещо, но иди при него.

— Добре де. — Райли взе съсипаната си тениска, навлече я, докато излизаше.

— Ти си умна и мила, пророчице моя. — Бран допря ръката на Саша до устните си.

— Знам какво е да се чувстваш изолиран. И знам какво е да обичаш, когато любовта изглежда невъзможна.

Райли не беше настроена особено любовно. На мястото на Дойл щеше да рита и удря всеки, който ѝ се изпречи. Напомни си, че може да понесе един удар, пъхна ръце в джобовете си и прекоси моравата към мястото край морската стена, където стоеше той.

— Казах каквото имаше за казване. Не искам да разговарям с теб или с когото и да било.

Прав е, помисли си тя и не каза нищо.

— Остави ме на мира!

Това щеше да е лесният начин, призна Райли. Но реши да избере трудния, седна и го загледа мълчаливо.

— Нямам какво да ти кажа! — Гневът му изригна, нарани повече него, отколкото нея. — Няма да се оправдавам пред теб, пред когото и да било!

Когато тя продължи да мълчи, той се вбеси още повече. Сграбчи я за тениската, смъкна я от стената.

— Направих каквото трябваше! Това е всичко! Не искам нищо от теб!

Той още не бе отмил кръвта от себе си — но и тя не я беше отмила. Лицето му беше грубо и скрито под неколкодневна брада. Очите му гледаха измъчено.

Райли се поколеба дали да послуша инстинкта или разума си. Избра инстинкта. Дойл я избута, когато обви ръце около него, но тя не се отказа. Когато усети болка в раненото си рамо, стисна зъби, прегърна го по-силно.

Инстинктът се оказа правилният избор, защото той се укроти и отпусна глава върху нейната.

— Не се нуждая от съчувствието ти.

— Но ще трябва да го приемеш. А също и уважението, което върви с него.

— Уважение, друг път! — Той се откъсна от обятията ѝ, отстъпи назад.

— Искам да ти кажа нещо и ще ти се наложи да ме изслушаш.

— Не и ако ти запуша устата.

Тя зае войнствена стойка, повдигна брадичка.

— Само опитай, и ще пострадаш! Нереза е използвала мъката ти — върнала те е към онзи момент, когато си страдал най-силно, и ти е предложила лъжа. Лъжата ѝ промени ситуацията и дойде под формата на човек, когото си обичал и изгубил. Тя те измами, Дойл — както измами и мен в гората, както се добра до Саша в онази първа пещера в Корфу — но в твоя случай не с насилие, а с жестокост.

— Знам какво направи. Бях там.

— Не се дръж като магаре. Особено когато имам да ти кажа нещо важно, което не осъзнаваш, защото си твърде ядосан. Ти беше по-силен от нея. Направи каквото трябваше, да, но го направи, защото си по-силен.

— Не беше брат ми — започна той и тя го приближи, тупна го леко с юмрук в гърдите.

— Глупости! Създанието приличаше на него, притежаваше неговия глас, кървеше и умираше в същата пещера, където си го изгубил. Ти имаше избор и не ми казвай — да не си посмял, — че за един кратък миг не си се изкушил да направиш каквото иска тя. Да разрушиш проклятието. Не ми казвай, че изборът, който направи днес, не е бил най-трудният в живота ти.

— Бих си прерязал гърлото, стига това да можеше да го спаси. Но дори предложението да беше истинско и създанието да беше брат ми, пак не бих ви жертвал — теб или някой друг в тази къща.

— Знам.

Той нямаше думи да изрази колко важно е това за него

— Когато тя ме изолира от вас, можех да ви погледна отстрани и да се запитам: какъв смисъл има всичко това? Вие ще живеете, ще умрете, а аз просто ще продължа. Различни сме.

— Три нощи в месеца и аз самата съм доста различна.

— Не е същото.

— Е, да! „Аз съм този, който трябва да живее вечно и да се мъчи.“ — Райли притисна драматично ръка към сърцето си. — „Трябва да живея вечно, млад и секси, и силен, и да се мъча.“ Вземи се в ръце, старче!

— Ти нямаш представа какво…

— Дрън-дрън! Защо за малко не забравиш, че си прокълнат? Разполагаш с предостатъчно време за това.

— Господи, не си поплюваш!

— Или искаш потупване по рамото, утешителни целувки? Ще отида да доведа Саша или Аника.

Тя понечи да се обърне и се усмихна, когато той я улови за лакътя и рязко я обърна. Срещна гневния му поглед с подигравателна усмивка и се наслади — при това много — на начина, по който той я изтри от лицето ѝ.

Начинът, по който той притисна устните си към нейните, твърди и топли. Начинът, по който ръцете му я обгръщаха, моделираха, притежаваха.

Нещо в нея потрепери, когато тази уста, тези ръце изведнъж станаха гальовни. Когато за един сладостен миг почувства истинска нежност.

Стисна плътно очи, когато той я прегърна, когато плъзна леко и свойски ръце по гърба ѝ.

— Не мога да ти опиша колко го обичах!

— Знам. Всички го виждаме.

— Когато проходи, ме следваше навсякъде като паленце. Изпълнен със светлина и… жизнерадост. Чувствах се като негодник, когато не му обръщах достатъчно внимание. Приличаше на Аника. Сега си мисля, че това е причината да имам слабост към нея от самото начало.

— И няма нищо общо с невероятния ѝ сексапил?

— Това е бонус. Не ви чувах и в тази мъгла, през тази стена, сякаш бяхте много далеч. Но знаех кои сте. — Той разхлаби прегръдката си, взря се в лицето ѝ. — Нереза не успя да ме заблуди докрай.

— Защото не ни познава достатъчно. Затова и ще я победим. А и сме по-умни от нея. Поне аз съм много по-умна.

— Сега кой прекалява?

— Казвам истината. Стига ли ти толкова чист въздух?

— Бих пийнал още една бира.

— А аз искам да хапна нещо. Мой ред е да се погрижа за обяда, затова ще ядем сандвичи. Можеш да ми помогнеш да ги приготвя.

— Аз съм дежурен по кухня довечера.

— Значи ще ти помогна да купиш пицата.

Той погледна към къщата, после пак към Райли и почувства как се отпуска.

— Дадено.

В покоите си под земята Нереза беснееше. Тварите, които бе създала, се пръснаха и изпокриха. Само Малмон остана, готов — дори доволен — да поеме гнева ѝ.

— Безсмъртният трябваше да ги изколи като пилета! Трябваше да изпълни заповедите ми! Каква е тази човешка любов? Каква е тази човешка мъка? Тя е слаба, слаба и фалшива!

Нереза откъсна главата на един прилеп, запрати пърхащото му тяло в стената.

— Ще се преумориш, кралице моя! — опита се да я успокои Малмон.

Тя му се нахвърли, свила пръсти, готова да го разкъса с нокти. Спря само на сантиметри от бледожълтите му очи. Ръката ѝ се отпусна, погали го по студената грапава буза.

— Отново съм силна. Ти се грижеше добре за мен.

— Ти си моята кралица. Ти си моята любов.

— Да, да — промърмори тя с досада, закрачи из залата. Виждаше се отразена във фасетираните огледала по стените, отново и отново.

Косата ѝ сега бе повече черна, отколкото бяла, и почти толкова копринена, както преди. Да, Малмон се беше грижил добре за нея.

Щеше да си възвърне напълно младостта и красотата, и още нещо. Щеше да има всичко.

— Вино! — нареди на Малмон. — Само вино. Имам нужда да се успокоя.

Седнала на обсипания си с драгоценни камъни трон, тя се заигра да сменя цвета на полите си от черен в червен и обратно. Елементарен трик, но след падането не беше способна да прави дори това.

Сега, помисли си, докато отпиваше от виното, сега бе достатъчно силна.

— Позволих на желанието за мъст да замъгли здравия ми разум. Ще ги избия, разбира се. Ще ги избия всичките и ще отпразнувам смъртта им. Безсмъртният? Просто играчка, която ще мога да измъчвам вечно. Но първо — звездите. Изгубих им следите.

— Ти беше много болна.

— Но вече не е така. Един ден ще те възнаградя, скъпи мой. Ще отидем при тях. Аз укрепнах, но още ми е трудно да изпращам сила на разстояние. Трябва да сме по-близо до тях, когато намерят Ледената звезда.

— Пътуването ще те умори.

— Тяхната смърт, веднъж щом звездите са в ръцете ми, ще ме подмлади. Имам планове, скъпи мой. Прекрасни планове! Скоро, много скоро световете ще закрещят в мрака. Скоро звездите ще светят само за мен. Ще се върна на Стъкления остров, ще изпия кръвта на богините, на фалшивите сестри, които ме прокудиха. Ще властвам над всичко оттам!

Нереза вдигна Кристалната топка, усмихна се в нея.

— Виждаш ли как мъглата се вдига от мен, как вътре нахлува мракът. Ще се подготвим добре и ще ударим със сила, която ще разтърси земята и ще разцепи небето!

Тя се обърна със зловещата си усмивка към Малмон.

— Приготви се!

— Кралице моя? Ще ме вземеш ли с теб на Стъкления остров? Ще седя ли до теб?

— Разбира се, скъпи мой. — Тя го отпъди с махване на ръката.

Докато повече не се нуждая от теб, помисли си,или по-лошо — докато не ме отегчиш. Но когато този ден настъпи, тя щеше да възнагради лоялността му, като го дари с бърза, безболезнена смърт.