Стъкленият остров

19

.

През целия си живот Райли никога не бе съжалявала за ликанската си кръв. Никога не бе проклинала луната, нито бе мразела промяната. Ho когато се озова на Стъкления остров, място на загадки и магии, с неизвестна възраст, невъзможността ѝ да говори я ядоса.

Долови миризмите на цветя и цитруси, море и пясък, хладната зеленина на тревите, дима от факли, наредени покрай пътека, която се виеше нагоре по висок хълм, където се възправяше замък, блеснал като сребро, облян в светлина. Почувства топлия лек ветрец — като балсам върху измръзналото ѝ тяло.

И изпита отчаяната нужда да тича, докато в нея бушуваше първичната енергия на промяната. Това я накара да потрепери, дори когато Дойл клекна до нея и постави нежно ръка върху врата ѝ.

— Не тичай, не още.

В нея се проведе поредната битка между инстинкт и разум. Но очите му, силни и зелени, я задържаха. После тя изопна мускули, приготви се да напада и да се защитава и подуши нещо… друго.

До нея Дойл посегна към меча си.

Те се появиха, влетяха от мрак в светлина — лунните богини от виденията и творбите на Саша. С меч, от който все още капеше кръв, Дойл се изправи. Бран го улови за лакътя.

— Прибери меча си,mo chara. Те идват от светлината. Не го ли усещаш?

— И как да кажа „здравей“ на една богиня? — зачуди се Сойер. — Имам предвид на такава, която не иска да те убие.

Аника разреши проблема, като изтича напред с развята мокра плитка.

— Здравейте! Толкова сме щастливи! Толкова сте красиви! Приличате на мама и на мо̀раи. Като в картините, които нарисува Саша. Ние сме много мокри и… о, по мен има кръв. — Все едно махаше прашинка от ревер, Аника изтри кръвта от ръката си. — Съжалявам, че изглеждаме по този начин.

— И така става — промърмори Сойер.

Луна се усмихна.

— Добре дошли тук, синове и дъщери на Стъкления остров. — Тя докосна Аника по лакътя, излекува порязаното, докато я целуваше по бузата.

— О, благодаря ти! Донесохме ви звездите. При Саша са. И тя кърви малко. И Сойер — той е моят любим. И Бран кърви и има изгаряния. Луната тук е пълна, затова Райли трябваше много бързо да се промени във вълк. А това е Дойл. Той прониза Нереза с меча си и тя падна в морето. Битките вече свършиха и ние сме тук. Аз съм щастие.

— Ти си радост — каза Луна. — А вие сте обичани — обърна се към всички.

— Ти си кураж. — Арианрод пристъпи напред. — А вие сте ценени. Ще вървим — обясни тя на Райли, — но ти трябва да тичаш. Свободна си да го направиш! — След това се обърна към Дойл. — Давам ти дума, че тя ще е в безопасност и ще се върне при теб.

Вълкът обърна глава, погледна към Дойл. После с няколко скока прекоси пясъка и потъна в мрака.

— Райли винаги ще намира пътя към теб, ти към нея — също.

— Ти си сила и доблест. — Селена пристъпи към Бран, целуна го по бузата. — Мощ и светлина. Вие сте уважавани и имате цялата ни благодарност.

— Ние сме ваши деца.

— Кръв от нашата кръв, кости от нашите кости. Сърце — добави Селена и постави длан върху ръката на Бран — от нашите сърца. Дъще — тя се обърна към Саша, — ще ми дадеш ли звездите?

— Да.

Всяка от трите богини протегна ръка. Стъклото около звездите проблясваше все по-слабо, всяка от тях засия в ръката, която я бе създала.

Пулсираха, пулсираха, спряха. Изчезнаха.

— Горе в небето ли са? — Аника погледна натам.

— Не още — отвърна Луна. — Но са в безопасност.

— Не искам да ви се бъркам — поде Сойер, — но не беше ли всичко затова — да се върнат там горе?

— Не сме приключили — обади се Саша. — Не е свършило.

— Не съм я довършил — предположи Дойл, докато изучаваше лицето на Саша. — Още е жива.

— Твоят меч е точен. — С една ръка на дръжката на своя, Арианрод се обърна към Дойл, воин към воин. — Също както теб. Но острието ти не може да я довърши. Докато не настъпи краят ѝ, звездите трябва да почакат.

— Сега тя не може да ги достигне — увери ги Луна.

— Но може да достигне нас, дори тук — каза Саша, докато истината я изпълваше. — Сега яростта лекува раните ѝ, а щом се излекува, лудостта ѝ ще е пълна. Тя ще копнее за смъртта ни като за вино.

— Но не тази вечер. — Селена вдигна високо ръка. — Вижте каквото виждам аз, познайте каквото знам аз. Тази нощ е чиста, а децата на Стъкления остров са добре дошли у дома.

— За да потеглят на ново пътуване. — Очите на Саша потъмняха, когато тя видя и разбра. — Отвън кръга на силата, където Дървото на живота приютява камъка, а камъкът приютява меча. Една ръка ще го изтегли, една ще го държи, за да сложи край на онова, което ще погълне световете.

— Но не тази нощ — повтори Селена. — Тази вечер вие ще ядете и пиете, и отдъхвате. Елате. Ние ще се погрижим за вас.

— Тя е в безопасност. — Арианрод подхвана Дойл за лакътя, когато той се поколеба. — И ще бъде насочена към вас.

Докато той гледаше към хълмовете, към сенките под звездния небосклон, чу вълчия вой. Радостта и ликуването в него го съпровождаха, докато вървеше с другарите си по лъкатушещата, огряна от факли пътека.

Дворецът, възправил се към нощното небе, беше както го бе описала Саша. Уханни градини, музикални фонтани, стаи с феерична светлина.

Никой не ги приближи, докато следваха трите богини нагоре по извитите сребърни стълби, обточени с цветя и бели свещи в човешки ръст. От тавана се спускаха украсени със скъпоценни камъни гирлянди и сипеха светлина, докато всички преминаха от широк коридор в просторна стая.

Богато обзаведена дневна, предположи Дойл, с извити дивани и фотьойли в същите цветове като гирляндите от светлина. Масите бяха отрупани с храна — плата с меса и плодове, хляб и сирена, маслини и фурми. Сладкиши с дебел слой сметана. Вино и кристални чаши.

Той си помисли за постенето на Райли. Какъв лош късмет!

Не попита защо дрехите му, косата и тялото, напълно подгизнали от бурята и морето, сега са сухи и приятно топли.

Този свят не се подчиняваше на логиката.

Огънят припукваше гостоприемно и макар да изглеждаше, че светлината струи от стените, проблясваха свещи.

Отнякъде, тихо като шепот, се разнасяше музика на арфа.

— Вие имате въпроси. Но тялото, умът и духът имат нужда от храна. — Селена наля вино в чашите. — И от почивка. Вашите покои ви очакват когато пожелаете.

— Има бира. — Арианрод я наля от една кехлибарена бутилка, предложи на Дойл. — За вълчицата ще има храна в общите ви покои, когато се събуди.

— А ако отида да я потърся?

— Свободен си да правиш каквото желаеш, тя също. Всички вие. Може ли да погледна меча ти? И ти можеш да погледнеш моя. Ето го — добави тя, когато очите му се присвиха. Изтегли меча си, подаде му го. — Изковах го, когато бях много млада, закалих го с мълния и го охладих в морето. Нарекох гоCeartas.

— Справедливост?

Тя се усмихна.

— Бях много млада.

Той пое меча ѝ, даде ѝ своя.

— Има добър баланс и тегло — отбеляза Арианрод. — Все още е изцапан с кръвта ѝ.

— Явно не достатъчно.

— Моят меч, въпреки името си, не може да се изцапа с кръвта ѝ. Завиждам ти, че твоят може. Бих искала да си опитаме силите.

Дойл вдигна вежда.

— Сега ли?

В очите ѝ прочете нетърпението на воина, преди да се отмести към мястото, където приятелите му пълнеха чиниите си и се грижеха за раните си.

— Сестрите ми ще възразят, но какво ще кажеш за утре?

— Ти имаш преимущество.

Тя му върна меча, взе своя и го прибра в ножницата.

— Ще се бием като воин с воин, не като богиня с безсмъртен.

— Не, ти приличаш на майка ми.

Нетърпението в погледа ѝ се смени със съчувствие, което той не очакваше.

— Надявам се да дойде време, когато ще намериш покой вместо мъка. Храни се, войнико, храната е хубава.

Сега тя се обърна към Сойер.

— Човекът, когото тя превърна в демон, е мъртъв.

— Да.

Главата на Дойл се завъртя рязко, заедно с тези на приятелите му, които впериха очи в Сойер.

— Малмон е убит?

— Бяхме малко заети за разбор на битката. — Сойер потърка тила си. — Той нападна Райли.

— Белезите върху гърлото ѝ — промълви Дойл.

— Тя стреля по него, мушкаше го с ножа си — все наранявания по тялото. Аз стрелях в главата. — Сойер отпи малко вино, за да си върне самообладанието. Все пак някога Малмон бе човек. — Нужни бяха три изстрела. Вълшебното число.

— Значи, вече го няма? — попита тихо Аника.

— Стопи се и се превърна в слуз. — Сойер се усмихна вяло на Бран. — Сигурно ще трябва да я почистиш.

— Заклехме се да не правим злини. — Луна наведе глава, после я вдигна. — Но тя наруши всички клетви. И той се превърна в нейната злина. Тя го превърна в свой слуга, защото видя какъв е. И унищожи всичко човешко в него. Не си го убил ти, Сойер Кинг. Ти си довършил демон.

— За да спасиш приятел, сестра. — Сега Арианрод отново се обърна към Дойл и извади ключ от джоба си. — Това ще те отведе до покоите ти, когато решиш да се оттеглиш в тях.

— Тя как ще ме намери?

Изненада и може би леко разочарование преминаха по лицето на Арианрод.

— Трябва да имаш повече вяра, син на Клиъри, син на Стъкления остров. Докато сърцето ти бие, тя ще те намира.

— Сега имате храна, пиене и удобства — поде Луна. — Ще ви оставим да се уедините. Ако имате нужда от нещо, само трябва да кажете. Яжте и отдъхвайте, и ще се видим утре сутринта.

— Нищо лошо няма да се случи през нощта — увери ги Селена. — Нищо няма да ви безпокои. Чувствайте се като у дома си.

Когато останаха сами, Дойл вдигна бирата, опита я, реши, че в никакъв случай не може да се оплаче от качеството ѝ.

Сойер вдигна ръка.

— Може ли да кажа нещо? Не съм сигурен дали сънувам, но седим на собствения си личен банкет в замък на прочутия Стъклен остров. Замък, който е направен от стъкло, в случай че не сте забелязали.

— Говориш глупости! — възкликна Дойл.

— Ти също, приятел. Разгледах го хубаво, освен това почуках по него. Стъкло е. Вълшебно стъкло. И като капак една богиня току-що ми наля питие.

— Много са мили. Защото ги направихме щастливи. — Аника хапна от сметановия сладкиш. — Тази храна ми харесва.

— Права е за храната — обърна се Сойер към Дойл.

— Да, става за ядене. — Той тръгна към стъклените врати, отвори ги, за да погледне към хълмовете.

— Райли е добре. Усещам го. — Саша се облегна на Бран, отпи от виното. — Всъщност се чувства прекрасно. Очарована е. Това е свят, който са видели малцина, камо ли изследвали, а във вълка продължава да се спотайва археологът. — Като се изправи, Саша напълни една чиния, отиде при Дойл. — Яж.

— Яж, пий и се весели, така ли?

— А защо не?

Тя се върна при Бран. Той я погали по косата.

— Намерихме звездите, намерихме острова, върнахме ги на него. Повече от ясно е, че подобни неща вървят по тройки. Което значи, че ни чака още малко работа.

— Сигурно не съм я уцелил в сърцето. — Недоволен от себе си, Дойл седна и се загледа мрачно в храната.

— Не мисля. — Бран докосна с устни слепоочието на Саша.

— Заради меча е — обясни тя. — Можеш да я нараниш и да я омагьосаш, да пролееш кръвта ѝ, но не можеш да я довършиш.

— Някой ще си поиграе на крал Артур — предположи Сойер. — Надявам се да си ти, приятел, защото владееш меча най-добре.

— Предстои ни още една битка.

— Не го казвай, Аника — смъмри я Сойер. — Така предизвикваш съдбата. Да кажем просто, че утре ще се поразходим.

— Обичам да се разхождам.

— Значи ще бъде забавно.

Говориха до късно през нощта, или поне така им се струваше, но Райли все така не се връщаше. Дойл остави на ключа да го води — просто го теглеше по коридора към широка арковидна врата, която се отвори, когато той я приближи.

Надяваше се да намери Райли вътре да го чака. Но нямаше вълк, сгушен до камината или отпуснат върху огромното легло.

Отново отиде до вратите, отвори ги рязко и вътре нахлу благоуханен, почти тропически бриз, изпълнен с аромата на цитруси и разцъфнал жасмин. В стаята имаше извита кушетка в малка ниша, две кресла до огъня, солидно писалище — това щеше да ѝ хареса — под един прозорец. И масивно легло с огромна табла, върху която бяха гравирани символи. Той разпозна някои — ирландски, гръцки, латински, арамейски, мандарин.

Ако можеше да се вярва на превода му, всички означаваха мир.

Не би имал нищо против малко мир.

Свали меча си, подпря го на един стол. Наля си няколко пръста от уискито, което откри в елегантна бутилка, и седна край огъня да я чака.

Би трябвало да е разтревожен и не разбираше защо не е — или поне не много. Тя трябваше вече да е изразходвала енергията си в тичане и да се е върнала. Но още беше някъде навън и сигурно душеше наоколо — буквално, — изучавайки новия свят.

Затова той отпиваше от уискито си, взираше се унесено в огъня и с войнишки ум анализираше всяка стъпка от битката, търсейки грешки.

По-скоро я усети, отколкото чу, и когато извърна глава, я видя да стои точно пред вратите на терасата, оглеждайки стаята с невероятните си очи.

— Крайно време беше.

Той стана, отиде до леглото, отметна завивката. Съблече всичките си дрехи и се отпусна в него. Миг по-късно я усети как скача в леглото при него. Сгуши се в него.

И намерил своя мир, той я прегърна и заспа.

Промяната дойде призори, когато слънцето прониза нощта със светлорозови, червени и златисти тонове. Преминаваше през нея, болка и красота, безпомощност и сила. Тя потрепери, отдаде ѝ се, даде всичко, докато се превръщаше от вълк в човек.

И като въздъхна, отвори очи и видя, че Дойл бе вперил своите в нея.

— Какво?

— Красиво е. Ти си красива.

Все още замаяна, тя премигна.

— Моля?

Той се търколи върху нея, покри я, устата му беше топла, блажено нежна върху устните ѝ. Духът ѝ, тялото ѝ, току-що преминали през невероятна промяна, отново потрепериха, разтърсени от новата атака върху сетивата ѝ.

Ръцете му галеха кожата ѝ, моделираха гърдите ѝ, плъзгаха се по бедрата ѝ. Устата му ги следваше.

Тя полетя, вкопчи се в това невъзможно удоволствие, искаше то да продължи още и още, накрая го остави да си отиде.

Безпомощност и сила, болка и красота.

Усети нова промяна, сякаш двамата се сляха в едно. Претърколиха се от леглото, задъхани, търсещи, намиращи.

Той все още можеше да подуши дивото в нея; сякаш го усещаше да пулсира в тялото ѝ. Когато устните ѝ отново се впиха в неговите, силни и яростни, той се предаде на всичко, което беше тя.

А всичко, което беше тя, му принадлежеше.

Страстта изгаряше. Любовта разтърсваше. Заля го нужда отвъд физическата.

Когато тя го яхна, с очи като разтопено злато, стегнато тяло, проблясващо на първите утринни лъчи, той се предаде.

Тя го пое — бавно, бавно, о, сладко мъчение! После по-силно, по-дълбоко, докато дъхът ѝ премина в стенания, а сърцето ѝ заехтя под ръцете му. Пришпори го бързо, диво, право в сърцето на бурята.

Плъзна се нежно върху него, положи глава върху гърдите му. Притвори очи, когато ръцете му я прегърнаха, както бяха прегърнали вълка, преди двамата да заспят.

Щеше да заспи отново, затоплена и доволна, ако не беше внезапният и отчаян глад. Отправи пламенна молба към Бог да има някаква храна наблизо.

— Гледаше ме, докато се променях — каза му тя.

— Не ми е за първи път. — Той я погали по косата. — Великолепно. — Странно възбуждащо.

Райли изви устни в усмивка, после вдигна рязко глава, подушвайки въздуха.

— Храна!

— Има нещо като дневна, в която…

— Не, тук. — Тя се претърколи, скочи от леглото.

Върху една маса бяха наредени плата — които не бяха там преди — яйца, печено на грил месо, хляб, сладкиши с лъскава глазура.

Той се подпря на лакът.

— Кажи ми, че това е кафе.

Тя подуши един чайник, докато тъпчеше бекон в устата си.

— Чай, но е силен. Умирам от глад.

Дойл я гледаше как се храни, все още гола, все още зачервена от секса, с разрошена коса, посягаща алчно към платата.

— Влюбен съм в теб.

Тя му хвърли бърз поглед.

— Божичко, ама ти го изрече на глас!

— Влюбен съм в теб, по дяволите!

— Е, това вече е в твой стил. По-добре си вдигни задника, ако искаш да хапнеш нещо.

— Бях женен. Два пъти.

Райли спря да се храни, бавно си наля чай.

— Не е изненадващо за три века живот.

— Първият път беше четиресет години след… след… Тя беше млада и много сладка. Не биваше да я докосвам, но го направих, повече от веднъж, и тя… тя забременя. Не можех да я съсипя. Бях я съсипал.

— Затова се ожени за нея. Каза ли ѝ?

— Не, не ѝ казах. Не се наложи, защото и тя, и бебето умряха при раждането.

— Съжалявам. — Тя почувства мъката му като своя. Притъпена и дълбока. — Много съжалявам.

— Не беше необичайно в онези дни. Заклех се, че повече няма да докосна невинно момиче. И не го направих. След повече от сто години се ожених отново. Тя беше малко по-възрастна и не беше невинна. Вдовица. Безплодна. Беше ни приятно заедно. На нея ѝ казах, но не ми повярва. Стана по-късно, когато тя остаря, а аз — не. И това ѝ тежеше. Имах войнишки задължения, но винаги се връщах при нея. Един ден се върнах твърде късно. Беше се обесила, остави ми писмо. В него ме проклинаше.

Райли кимна, отпи от чая.

— Съжалявам. Неприятна работа. За първото, ако забременея, сега сме двайсет и първи век. Силна съм и съм здрава. За второто, не съм суетна и не съм глупава. Освен това нямам нужда от брак.

— Но аз имам. С теб.

Тя се задави с чая си.

— Моля?

— Глупаво е. Грешка е. И двамата ще съжаляваме.

Беше му достатъчно да я погледне, само да я погледне, за да разбере, че не му пука.

— Искам да се вречем един на друг. За ден, седмица, петдесет години или ако живееш до сто и четири.

— Сериозно ли говориш? Молиш ме да се омъжа за теб?

— Нали точно това казах! — Той се претърколи от леглото, отиде при нея. — Сипи ми от проклетия чай.

— Но аз се разтреперих от думите ти.

Той ѝ отправи потъмнял от гняв поглед.

— Не ги обичах. Бях се привързал към тях, и към двете, и им се бях врекъл. Спазвах клетвата си без любов, защото мислех, че тя не е необходима. Или възможна. Обичам те и с удоволствие ще произнеса клетвата пред олтара.

— Бих могла да кажа „не“.

— Няма да го направиш. — Той остави шумно чая на масата. Затвори очи за миг. Отвори ги и в тях тя видя сърцето му. — Недей. Не казвай „не“. Направи ми този единствен подарък.

Тя обхвана лицето му с длани.

— Знаеш, че аз нямам нужда от това, за да остана с теб, да те обичам, да приема, че ще продължиш да живееш и след мен.

— Да. И аз нямам нужда от това, за да остана с теб или да те обичам. Но го искам, защото ще бъда с теб и ще те обичам. Искам го, защото след три века и половина ти си единствената жена, която съм обичал.

— Добре.

— Добре? Просто… добре? Това ли е отговорът ти?

— Да, добре. Съгласна съм.

Той поклати глава, склони чело към нейното.

— Каква двойка сме само!

— Влюбена.

— Влюбена — съгласи се той. — Сигурно ще искаш пръстен.

—Treweth— англосаксонският корен на „сгоден“. Означава „истина“. Пръстенът е символ на вричането. Аз ценя символите.

— Ще намеря нещо. — Той я притегли към себе си. Беше намерил нея, нали?

— Ще бъде хубаво да останем тук. — Тяло до тяло, сърце до сърце. — Но… — Тя се отдръпна неохотно. — …имам някои въпроси и първият е: къде са проклетите звезди?

— Увериха ни, че са на безопасно място. Ще ти разкажа всичко. Трябва да се облечем, да намерим останалите.

— Страхотно. Къде са ми дрехите?

— Нямам представа.

Веждите ѝ се сбърчиха.

— Ти не ги ли взе?

— Предвид ситуацията, не се сетих да ги прибера.

— Мамка му! — Тя се огледа безпомощно из стаята, после отиде до красиво гравиран гардероб. Огледа съдържание то му.

— Виж ти!

Дойл също го огледа, усмихна се. Вътре висяха чифт бричове от телешка кожа, обикновена риза, късо кожено яке и собственият му шлифер и ботуши.

И рокля с цвят на старо злато, със сребристи дантели и ширити, и ботушки от ярешка кожа.

— Не мога да повярвам! Значи, ти вземаш готините кожени панталони, а аз получавам рокля на селска мома.

— Иначе оставаш гола.

— Дай ми време да помисля.

Тя облече роклята и се намръщи на отражението си в огледалото.

— И къде ще прибера пистолета и ножа? Къде са ми пистолетът и ножът?

— Ще ги намерим. — Дойл окачи меча си. — Изглеждаш красива в нея.

— Изглеждам все едно отивам на селски събор. — Тя придърпа безпомощно бюстието. — Много е широко. Защо трябва да си показвам гърдите?

— Ще ти обясня по-късно — ухили се той и отиде да отвори вратата, на която някой почука.

— Добро утро. О, Райли! — Аника влетя вътре. — Красива си. О, колко е хубаво! Харесва ли ти роклята ми? Не е ли прекрасна?

Тя се завъртя в кръг, полите ѝ се развяха, морскозелени и копринени.

— Сойер каза, че е като очите ми, а твоята е като твоите. И на Саша е много красива и синя. Всички са в дневната. Трябва да почакаме, докато дойдат да ни вземат. Ще се запознаем с кралицата. — Тя си пое дъх, вгледа се в лицето на Дойл. — Ти си щастлив! Виждам го! Ти си с Райли! — Тя го прегърна. — Сега трябва да намериш пръстен за нея.

— Ще имам грижата.

— Може ли да бъда шаферка на сватбата ви? — обърна се тя към Райли.

Райли прихна, вече не се чувстваше неловко в роклята си.

— Иска ли питане!

— Хайде, идвайте! Има още храна. И кафе.

— Кафе? Как се сдобихте с него?

— Саша помоли. — Аника улови Райли за ръката и я задърпа. — Трябва само да поискаме.

— Това съм го пропуснала.

Приятелите им седяха в дневната: Саша във феерична синя кадифена рокля, Бран в достолепното черно на магьосник, Сойер в кафяви панталони и дълго до бедрата кожено яке, под което се подаваше кремава риза.

— Хубава тъкан — каза той на Райли.

— От средните векове. — Тя го огледа, докато се насочваше към кафето. — В тези дрехи приличаш на Хан Соло.

— Знам.

— Съжалявам, че снощи трябваше да се променя и да ви оставя, но Дойл ми разказа всичко. Нереза е като котка с девет живота, а звездите няма да се издигнат на небето, докато не ѝ видим сметката. — Тя изгълта кафето. — Така че ни чака поклонение до камъка с меча и измъкването му оттам ала крал Артур. И най-сетне ще му се види краят.

— Да, това е в общи линии — съгласи се Бран. — Макар че едва ли е толкова просто.

— Искам си оръжията — промърмори Райли и се извърна, когато един млад мъж в карирани панталони и жакет със средновековна кройка се появи на вратата.

— Госпожи, господа, кралица Егле ще се радва да им приеме.

Не всеки ден се срещаш с кралица, помисли си Райли, докато следваха пажа по широкото стълбище. Нито пък всеки има късмета да се срещне с кралицата на вълшебен остров, управляван от нея повече от хилядолетие.

Тя беше очаквала огромните двойни врати, но предполагаше, че ще са пазени. Вместо това от двете им страни имаше стъклени саксии с цветя.

Беше очаквала нещо като тронна зала и размерът отговаряше на представите ѝ, но не и огромният стъклен под. Обзавеждането обаче я порази с простотата си — цветя, свещи, пъстри тъкани и един трон, стъклен като пода, повече приличащ на елегантен стол, отколкото на кралски престол.

Но пък стол от злато и скъпоценни камъни би простеел пред жената, удостоила го с честта да седне на него.

Тя беше сияйна!

Увенчана с диадема от скъпоценно стъкло, тицианска коса, разпиляна богато върху раменете на бяла тога. Миниатюрните прозрачни камъни, пръснати по нея, искряха като диаманти. Може и да бяха. Красотата ѝ беше изумителна. Изваяна уста, живи зелени очи, високи, ясно очертани скули.

Райли би могла да се закълне, че от усмивката ѝ струеше светлина.

Трите богини стояха от дясната ѝ страна. Отляво стоеше едър бял вълк с лъскави златисти очи.

Аника се поклони грациозно.

— Майко на магиите, кралице на световете, Егле, име, което означава „сияние“, ние сме твои слуги.

— Добре дошли, деца на Стъкления остров. Добре дошли, пазители на светлината!

Тя стана, слезе плавно по трите стъпала на трона, приближи ги с протегнати ръце. Пое дланта на Аника, целуна я по бузите.

— Чудо на морето, имаш нашата любов и благодарност. Пътнико във времето и пространството. — Тя целуна Сойер. — Имаш нашата любов и благодарност. Дете на луната — обърна се към Райли. — Имаш нашата любов и благодарност. Безсмъртни боецо, имаш нашата любов и благодарност.

Мина от Дойл към Бран.

— Сине на силата, имаш нашата любов и благодарност.

Накрая се обърна към Саша.

— Дъще на виденията, имаш нашата любов и благодарност. Бих ви дала повече от това, но пътуването ви още не е приключило. Ще го довършите ли?

Саша отговори, докато ръцете на Егле все още държаха нейните, думите изведнъж се надигнаха в нея:

— Пътеката на боговете ще ни отведе до кръга на силата и отвъд, до Дървото на живота, камъка и сабята. Ще се бием в последната битка, светлина срещу мрак… Не виждам кой размахва меча и дали успява да порази врага. Не виждам края на Нереза, нито нашия.

— Не виждаш, но ще предприемете ли това пътуване?

— Заклели сме се — отвърна Бран.

— Клетвата си е клетва — каза твърдо Аника и погледна към Сойер.

— Всички сме се заклели. — Той я целуна по слепоочието. — Да, Ваше Величество.

— Бихме могли да останем тук. — Райли привлече вниманието на Егле. — Пазителите са на Стъкления остров, звездите също, а е във вашата власт да преместите острова на друго място, дори в друго измерение. Бихме могли да останем, а Нереза да ни напада няколко века. Така поне прочетох в няколко източника.

— Ти си учен и откривател и което казваш, е истина. Това ли би искала?

— Не, просто се нуждаех от потвърждение. Дано не го приемете като неуважение.

— Бих ти дала време да научиш повече за нас, повече за този свят. Да се разровиш.

— Благодаря. Но сега не е времето, не тук и сега.

— Не тук и сега.

— Тогава ще довършим пътуването си. — Райли погледна към Дойл. — Нали така казват всички?

— Ще го довършим. Жена ми се нуждае от оръжията си.

Веждите на Райли се изстреляха нагоре — не само заради „жена ми“, но защото той го каза на ирландски.

— Ще ги намерите в покоите, които споделяте, също и подходящи дрехи за онова, което ви предстои. — Егле подхвана Дойл за лакътя. — Трябва само да поискате. Заслужили сте моята любов и благодарност. Само поискайте.

Кралицата отстъпи назад.

— Силно се надяваме, че ще се върнете тук като победители, и заедно с целия Стъклен остров ще гледаме как светят звездите.

20

.

Когато излязоха от тронната зала, минаха покрай прислужници, придворни дами, благородници — доколкото можеше да прецени Райли. Всеки спираше и се покланяше. Стори ѝ се странно, като роклята.

— И така, побъбрихме си с кралица.

— Красива е, нали?

— Признавам ѝ го. — Райли кимна към Аника. — Отговаря на името си. И изглеждаше… на колко? На шестнайсет? И тази дълга червена коса.

— Беше като на Саша — не се съгласи Аника. — Като слънчева светлина в много плитки.

— Черна. — Сойер завъртя пръсти — На букли.

Райли спря на стълбите.

— Червена — тицианско червено, дълга и пусната свободно. Изумруденозелени очи. Саша?

— Черна, но вдигната нагоре. Очите ѝ бяха като твоите, Райли, но малко по-дълбоки.

— Всеки я е видял, както си я е представял — кимна Райли, когато чу всички — или донякъде. Ти ѝ говореше на ирландски — обърна се тя към Дойл.

— И тя говореше на ирландски.

— На английски и руски — обади се Сойер.

— На мен ми говореше наум, на езика на морските хора.

— Странно е, но пък тук всичко е такова — отбеляза Райли.

— И не беше само бъбрене. Тя ни даде нещо. — Саша погледна към ръката си. — Даде ни светлина. Не я ли усетихте?

— Почувствах нещо — призна Райли. — Дано ни свърши работа.

— От нас зависи. Днес приключваме — с Нереза и всичко останало.

Райли се обърна към Дойл.

— Господин Песимизъм поема по пътя на оптимизма.

— Тя приличаше на теб — каза той кратко.

— Какво?

— Видях теб. За мен тя беше ти. Каквото и да означава това, ще го използваме. Няма да го изгубим. Няма да изгубя теб. Затова ще сложим край. Пригответе се! Време е да действаме!

Той се отдалечи с твърди стъпки.

— Дойл е щастлив — отбеляза Аника. — Той обича Райли. Ще ѝ намери пръстен.

— Ще мислим за това, след като унищожим кучката. И проклета да съм, ако го направя в тази рокля!

Тя се отдели от тях, последва Дойл.

Той стоеше и разглеждаше новите дрехи в гардероба.

— Това ще ти хареса повече.

— Значи, тя приличаше на мен, така ли?

Той извади колана с оръжията на Райли, остави го на една маса.

— Не съм те познавал, когато си била на шестнайсет, но да. Твоето лице, твоята коса, твоите очи. Очите, на които се доверявам. Затова знам, че няма да загубим.

— Хубаво. — Райли постави ръце на хълбоците си, огледа дрехите в гардероба. — Сега по̀ ги бива.

Облечена в панталон от груб плат и кожен елек с джобове за резервни пълнители, тя се върна в дневната с Дойл. Вдигна един кожен мях, подуши съдържанието му.

— Вода. — И го преметна през гърдите си. — По-добре да имаме.

Саша и Бран също дойдоха. Бран потупа кожена чанта.

— Спасена от лодката. Няколко леки бомби.

— Вода. — Райли предложи на Саша да пийне. — Знаеш ли колко ще вървим?

— Не. — Тя се извърна, когато влязоха Аника и Сойер. — Но трябва да продължим. Мислех си — струваше ми се, че сме се събрали само да намерим звездите, да ги донесем тук. Но трябва да продължим.

— Ние ще ви отведем до пътеката.

Трите богини стояха пред отворените врати на терасата, огрени от топлите слънчеви лъчи.

Тръгнаха заедно, двама по двама, към един двор, от чийто фонтан бликаха пъстроцветни дъги, носеше се ухание на цветя, а от дърветата капеха плодове като лъскави диаманти.

Хората заставаха в мълчалив поздрав. Децата тичаха към тях и им махаха.

Минаха през една порта, покрай малка горичка, и се озоваха сред зелено поле, където един мъж и момчето, което работеше с него, спряха, свалиха почтително шапки.

Райли чу крякането на кокошки, гукането на гълъби, глухото бръмчене на пчели. Жена с малко момиченце на скута се усмихна на Райли, направи лек реверанс. Момиченцето им изпрати въздушни целувки. Други хора стояха пред спретнатите си, като излезли от пощенска картичка къщи, с шапки в ръцете или ръце на сърцата.

В едно заливче рибарите спряха да мятат мрежите си и ги приветстваха.

— Хората на Стъкления остров са с вас — каза Луна, докато прекосяваха ивица бял пясък и се насочваха към пътеката. В началото ѝ бяха струпани цветя и кошници с плодове, искрящи скъпоценни камъни, мидени черупки с перли в тях. — Дарове за Пазителите и пожелания за лек път.

— На този ден, в този момент, пътеката е само ваша. — Селена и сестрите ѝ спряха. — Единствено вие може да вървите по нея. Онова, което ви очаква в края ѝ, е само ваше.

— Смели сърца — продължи Луна, — вървете в светлина!

Арианрод постави ръка върху дръжката на меча си.

— И победете мрака!

После трите богини изчезнаха.

— Май току-що ни съобщиха, че можем да разчитаме единствено на себе си. — Като каза това, Райли стъпи върху пътеката, пое по нея.

Първата четвърт миля беше павирана с камъни, оградена от двете страни с дървета, не много стръмна. После камъните отстъпиха на отъпкана пръст, дърветата оредяха, пътеката стана по-стръмна.

Колко ли километри бяха извървели заедно от началото на мисията? — зачуди се Райли. Жалко, че не си беше водила дневник.

На места пътеката се стесняваше и те се движеха в редичка. Или пък ставаше по-неравна и трябваше да заобикалят изровените места, да се катерят по камъни. На един по-висок Райли спря, обърна се да погледне назад.

Островът под нея изглеждаше абсолютно неподвижен, като уловен в стъклено кълбо. Само цветове и форма, без движение.

Птица, уловена в полет, вълна, застинала над брега.

Когато световете не помръдват, припомни си тя. Сега беше точно така.

После един елен прескочи пътеката, излетя птичка. Знамето на замъка се развя на вятъра.

В края на пътеката, помисли си Райли, лежи краят на пътуването им.

Слезе от камъка, продължи да се изкачва.

Пътеката лъкатушеше, край нея ромолеше поточе. Водата се стичаше по камъните и се спускаше в малко езерце, където беше спрял на водопой еленът.

— Снощи тичах дотук — призна тя на приятелите си. — Искаше ми се да продължа, но нещо ми подсказваше да не го правя. Спрях край това езерце, водата беше толкова прозрачна, че виждах отражението си и това на луната.

— Дано си свършим работата, преди ти да видиш отново луната и да се покриеш с косми.

Райли обърна глава към Сойер.

— Снощи беше третата ни нощ тук. Но предпочитам да приключим, преди да се е стъмнило.

Тя тръгна редом с него.

— Мислех си за Малмон.

— Мъртъв е и не съжалявам.

— Тъкмо върху това размишлявах. Тя избра него, подмами го, прелъсти го и го превърна в демон. Демон, който я боготвореше. Той не просто убиваше за нея, вероятно е спасил живота ѝ, или поне се е грижел за нея, докато се възстанови.

— Да, и?

— Нереза не направи нищо да го спаси. Защото той не означаваше нищо за нея. Виж, бил е гадняр като човек, зъл и ненормален, колкото си иска, но тя сложи край на човешки живот. Знам какво е промяна и ти казвам, че тази е била равносилна на агония.

— Защо ли не му съчувствам?

— Ти, да — съгласи се Райли. — Работата е там, че тя не е трябвало да го променя, за да получи каквото иска.

Сойер спря, присви очи.

— Не съм мислил за това, но си права. На сто процента.

— Направила го е за удоволствие. А когато той се провали, започна да ѝ пречи, нищо че преди това бе спасил жалката ѝ кожа. Да, Малмон се опита да ме убие, но тя го изпрати, за да ѝ проправи пътя. И след всичко това — бум, мъртъв си! Благодаря ти много. Вероятно тя е можела да го дари с безсмъртие като Дойл, но вместо това за него всичко приключи с едно щракване на пръстите. И на нея не ѝ пука.

— Мислиш, че е трябвало?

— Казвам само, че ако не я е грижа за него — някой, който я е хранил, грижил се е за нея, изпълнявал е заповедите ѝ, боготворял я е и накрая е умрял за нея — значи, не дава пет пари за никого.

— Щях да го убия, дори да беше още човек, но не и по начина, по който го направих. Просто нямаше да… не и ако беше човек.

— Знам. — Райли го побутна дружески с лакът. — Затова ние сме добрите.

Няколко крачки пред тях по неравната пътека Аника запя.

— И заради това — усмихна се Сойер.

— И заради това.

Изкачваха се, докато стана обяд, потокът все така ромолеше край пътеката. Бързи, пенливи водопади се спускаха над скални козирки, но никакви животни не идваха на водопой. Никаква птица не летеше над главите им, нито се шмугваше в дърветата.

Райли не подушваше нищо освен водата, пръстта, дърветата, другарите си.

Когато световете притихнат — помисли си отново.

После долови… нещо. Нещо древно, мощно, живо. Но не идваше от човек, звяр, птица, не идваше от земята.

— Има нещо…

Ала Саша вече беше спряла и посягаше към ръката на Бран, а той към нейната.

— Усещате ли го? — Думите на Саша едва се чуваха над музиката на водата.

— Някаква сила — каза Бран. — Изчакване. — Той хвърли бърз поглед към другарите си. — Ще отида да погледна.

Но Сойер поклати глава.

— Един за всички, всички за един, приятелю.

Мечът на Дойл се подаде от ножницата.

— Заедно.

И те изкачиха заедно високия хълм.

Там пътеката свършваше и стояха камъните — в съвършен кръг, подредени по големина. Първият от всяка страна стигаше едва до кръста на Райли, а този с кралския размер беше два човешки боя.

Стояха сиви, смълчани под силното следобедно слънце, плуващи в плитко море от мараня.

— Не е голям колкото Стоунхендж, но е по-симетричен — отбеляза Райли. — Сигурна съм, че ако измеря двойките, всяка ще се окаже абсолютно същата на височина и ширина и с точно съотношение.

Археоложката поведе групата, движеше се право нагоре, постави ръка върху един камък. Отдръпна я.

— Чухте ли това?

— Май… изръмжа — предположи Сойер.

— Не, пееше!

— Аника е по-близо. Повече прилича на бръмчене, нали? — попита Райли. — И нещо премина през ръката ми. Не беше болезнено, по-скоро сякаш ме предупреди да внимавам.

— Ето ги пазителите, призовани тук от първите. — Саша протегна ръце към кръга. — Кръгът, танцът, източникът. Светлина и мрак, защото човек се нуждае и от двете. Утринното слънце и мракът на луната. Радост и тъга, живот и смърт. Това е истината. И от нея изскача дървото, а под дървото е мечът. Влезте и разбудете меча.

Тя вдигна нагоре лице.

— О, едва мога да си поема дъх! Толкова е мощно, толкова е красиво! Влезте вътре!

Бран влезе между камъните. Те бръмчаха тихо и нежно, звукът се усилваше с влизането на всеки следващ пазител. Всички се наредиха до Бран.

От небето се спусна лъч, огря двата най-малки камъка. Светлината се уви като огнена верига около кръга, огря кралския камък. Надигнаха се гласове, като вятър, сляха се в един мощен, висок тон. Камъните запулсираха, заблестяха в сребристо. Мъглата се стопи, разкри стъклена земя.

Когато камъните притихнаха, слънцето обля стотиците голи клони на огромно самотно дърво. Под него се бе приютил сив продълговат камък с изобразен на него гол меч.

— Прилича на стъпка номер „две“. — Тъй като кожата ѝ още беше настръхнала, Райли се прокашля, пое си дълбоко дъх и прекоси кръга.

— От камъка… — Райли го обиколи и клекна пред него. — Някой сеща ли се как да го измъкнем?

— Посегни към него! Разбуди го! Освободи го! Само толкова знам — отвърна Саша.

Райли се изправи, отстъпи назад.

— Най-добре да го направи Дойл. Съгласни ли сте?

Думите ѝ получиха одобрително кимване от всички.

Дойл разгледа гравираното изображение. Малко по-късо и по-тънко от неговото, но красиво острие със семпла, неукрасена дръжка. Той събра цялата си вяра, убеденост, надежда и посегна към него. Докосна твърд камък.

— Не усещам нищо. Само че не съм този, който трябва да го вземе.

— Тогава Бран. Извинявай ме — каза бързо Аника.

— Няма за какво. — Дойл отстъпи назад. — Опитай ти, братко.

Бран положи ръка върху камъка, впрегна цялата си същност, за да усети нещо. Поклати глава.

— Като заключена врата е — промърмори, плъзна длан надолу, постави я върху каменната дръжка. — Или спяща сила.

— Е, значи, време ѝ е да се събуди! Може да има код или модел. Или някакъв вид заклинание. Просто трябва да го открием. Дайте ми минутка да…

Райли прокара ръка по изображението, пръстите ѝ проследиха очертанията му за някаква следа.

Камъкът потрепери, запя, звукът наподобяваше ликуване. Когато тя шокирано отдръпна ръка, държеше меча.

— Мамка му!

Тутакси се извъртя към Дойл, протегна меча към него.

— Не е мой. — Той се зачуди дали тя усеща светлината, която пулсираше около нея. — Твой е.

— И какво се очаква да…

Мечът едва не подскочи в ръката ѝ. Под свития ѝ юмрук грубата каменна дръжка започна да се променя, да става по-гладка. Острието заблестя и Райли инстинктивно го вдигна нагоре, за да предпази другарите си.

Слънцето го огря и пред изумените ѝ очи камъкът се превърна в прозрачно полирано стъкло.

— Видяхте ли това? — Сърцето ѝ затуптя по-силно, ушите ѝ звънтяха, докато сваляше меча. — Стъклен е.

— Като замъка. — Сойер се пресегна, прокара пръст по плоската част на острието. — Ти се сдоби с вълшебен стъклен меч, Райли.

— Той искри — промълви Аника. — И прави дъги.

— И съдържа сила. Усещаш ли я, Райли? — попита Бран.

— И още как! Като звездите е! Сякаш пулсира. И… наистина стои добре в ръката ми, но нека бъдем разумни. Аз не умея да въртя меч. Знам основните положения, но това е всичко. С удоволствие бих промушила Нереза с него, но ми трябват много тренировки.

Саша я сграбчи за рамото.

— Тя идва!

Дойл застана до Райли.

— Учи се бързо! — извика и изтегли меча си.

Тя дойде с орляк, превърна деня в нощ.

Райли прехвърли меча в лявата си ръка — трябваше да е много по-близо до Нереза, за да може изобщо да го използва — и извади пистолета си.

Изсипаха се от небето, изпълзяха от дърветата — тъмни, грозни създания с остри зъби и режещи нокти.

Мълнии, лъчи и куршуми прорязваха мрака. Писъци раздираха въздуха, когато светлинните бомби експлодираха.

Яхнала обезобразения от Дойл звяр, Нереза вече беше самата лудост; красотата ѝ си беше отишла, косата ѝ бе плетеница от съскащи сиви змии, хлътналите ѝ очи горяха.

Мълнията ѝ се блъсна в тази на Бран и ударната вълна повали Райли. Нещо запълзя по ботуша ѝ, тя усети парене. Преди да успее да се обърне, Аника превърна нещото в пепел. Като не спираше да стреля, Райли отново скочи на крака. Почти без да мисли, размаха меча. Създанието, което разсече, изпищя, изчезна в пламъци.

Тя изведнъж почувства прилив на сили, особена тръпка — втурна се да сече, да удря, да пронизва, проправяйки си път през един от орляците.

— Трябва да я приближа още. Мога да го направя, мога да я убия с меча. Можеш ли да ме преместиш точно зад нея?

Сойер поклати глава.

— Опитвам се да улуча звяра, но тварите ѝ го блокират. Непрекъснато извират.

Той изстреля поредния пълнител и Райли видя, че от ръката му капе кръв.

— Някой трябва да ни покрива! Трябва да…

— Сега ще умрете! — изкрещя Нереза. — Вашата сила ще ме зареди! Вие ми принадлежите! Този свят и всичко в него ще умре с вас!

Тя изстреля огнени кълба. Аника избягна първото, но второто експлодира пред нея и тя полетя във въздуха. Сойер се втурна към нея, а Саша уби едно създание, преди острото му крило да пореже лицето на Аника.

— В кръга! Примамете я в кръга! — извика Саша. — Мисля, че… Бран!

— Да, да! Силата! Ще я вкарам там.

— Оставете на мен! Какво ще ми направи? — изкрещи Дойл. — Ще ме убие? Само я дръжте далеч от Райли! — Той си проби път по-близо до кръга, успя да се обърне и срещна очите на Райли. — Това не е Малмон. Цели се в сърцето. Хайде, подгонете я към мен! Не е зле да използвате и малко магия.

— Имаш я. — Бран метна мълния към фланга на Нереза

— Не спирайте да я атакувате!

— Тя ще нападне Дойл. — Стиснала зъби, Райли стреля. — Веднага щом види, че е сам.

— Той не е сам — напомни ѝ Саша.

Бран скочи на един от камъните, метна шишенце със светлина. Когато то експлодира, Цербер изпищя от болка. Размаха опашка и едва не улучи Бран, който успя да отскочи невредим. Но маневрата насочи Нереза към Дойл в сърцето на каменния кръг.

— Безсмъртни! Горѝ и кървѝ!

Той се претърколи и избегна огъня, отскочи от ужасната опашка. По-близо, помисли си. Малко по-близо.

— Кучка! — извика в отговор. — Този път ще ти прережа гърлото! Меч срещу меч! Бог срещу бог!

— Ти не си бог! — Когато тя се спусна към него, Дойл замахна, но тя бързо се извърна и мечът му попадна върху хълбока на звяра. Мечът, който той бе носил от векове, се пречупи на две като играчка. — И това не е меч!

Бран метна светкавица, за да отклони вниманието ѝ и Дойл да може да извади ножа си. Докато той се извърташе, Цербер заби нокти в гърба му, повали го на земята.

Другарите му се втурнаха към кръга. Докато кръвта на безсмъртен, на пазител шуртеше по тревата, избухна светлинна бомба. Райли се строполи на земята, ушите ѝ бучаха, не можеше да диша. През дима видя как Бран с мъка се изправя на крака, чу Сойер да ругае. И зърна Дойл невъоръжен, сам.

Някъде над главата ѝ Нереза се изсмя.

— Дали главата ти ще порасне пак, безсмъртни?

Спусна се към него с вдигнат над главата меч.

Също като Бран, и Райли се надигна с усилие, знаеше, че няма да успее.

— Дойл!

Когато той извърна глава, тя видя болката в очите му, съжалението.

— Виж ѝ сметката! Дръж!

Хвърли му меча — заедно с цялата си вяра.

Той вдигна ръка, стисна дръжката. С боен вик отскочи от меча на Нереза. Прониза я със Стъкления меч право в сърцето.

Тя не изписка. Звярът под нея, всичките ѝ твари, които летяха и пълзяха наоколо, се стопиха като вода на слънцето.

Отново стана светло.

Тя се строполи в кръга, майката на лъжите, очите ѝ бяха замъглени от страх и лудост.

— Аз съм богиня! — успя да изграчи, докато косата ѝ оредяваше, а плътта ѝ се сбръчкваше.

Дойл стисна меча с две ръце.

— Ти си едно нищо! — И отново заби меча в сърцето ѝ.

Кръвта шурна черна. Пръстите ѝ се превърнаха в кости и затракаха.

— Искам… искам… — Черните ѝ очи се завъртяха в орбитите си, плътта се засвлича от лицето ѝ.

Дойл хвана Райли за ръката, когато тя докуцука до него. Огледа се наоколо, а през това време другарите им, натъртени, обгорени, кървящи, дойдоха при тях.

— Довършихме те!

Без да издаде звук, Нереза се превърна в скелет, скелетът се разпадна на пепел.

— Няма ли да се върне? — Аника се сгуши до Сойер. — Унищожихме ли я?

— Погледни — посочи Бран.

Стотиците клони на дървото се покриха със зелени листа, плодове и цветове. Във въздуха, допреди малко изпълнен от шума на битката, запяха птички, лъхна ги нежен бриз. От гората се появи кошута и започна да пасе тревата.

Камъните се възправяха сребристи и блеснали на хълма на Стъкления остров. Кралският камък носеше герба на пазителите.

— Добър отговор. — Сойер се свлече на колене. — Съжалявам. Ох!

— Дай да погледна. Ще се опитам да направя нещо — предложи Бран, — а после…

— Трябва само да поискаме — припомни си Саша. — Искам да ни върнат обратно. Ако сме изпълнили мисията си.

— Нима наистина мислиш, че те ще… О! — възкликна Райли, когато се озова заедно с другарите си в началото на пътеката. — Отлично!

Закуцукаха с гримаси от болка към двореца.

— Можем ли да поискаме да ни излекуват? — зачуди се Аника.

— Хората трябва да видят воините си. Трябва да видят какво им е струвало да се борят за светлината — обясни ѝ Дойл и я прегърна през рамо, за да я подкрепя. — Да сторят каквото е необходимо.

Жителите на острова плачеха от радост и надаваха приветствени викове, докато шестимата минаваха край тях. И това продължи по целия път до портите на двореца, където ги очакваха богините.

— Сега ние ще се погрижим за вас. — Селена пристъпи напред, извиси глас: — Тази вечер ще има празненство! Тази вечер е отредена за музика и танци, за вино, за радост. Тази вечер е сега и завинаги, това е Вечерта на пазителите!

— Ще изцапам целия под с кръвта си — промърмори Сойер.

Луна погали ранената му ръка.

— Няма. Сега елате да се погрижим за вас, да се нахраните и изкъпете, да си починете. Днес ние ще ви прислужваме.

Не беше зле да имаш богиня за прислуга. Поне не и когато това означава да се отпуснеш в пълна с гореща вода вана, която красива млада прислужница бе ароматизирала с жасмин. Или да премахнат всички болки в тялото ти, като ги намажат с лековито масло.

Райли дори не се подразни — твърде много, че трябва отново да облече роклята. Не и когато получи разрешение да проучва, да взема мостри. Малко камъни, малко пръст, малко пясък. Няколко растения, които не беше виждала никога досега.

Когато се втурна в дневната, за да се похвали на приятелите си, буквално летеше.

— Няма да повярвате какво видях! Имат кокошки, които снасят цветни яйца! Видях едно бебе дракон — възрастните предпочитат пещерите. Истинско бебе дракон — няма лъжа, няма измама!

Тя взе една бутилка, наля в чаша от съдържанието ѝ, без да се интересува какво е.

— Ами тукашната библиотека? В сравнение с нея твоята прилича на въртящата се стойка с книги в бензиностанциите, Бран. Всички книги, написани някога, на всички езици. Дори в Хогуортс няма каквото имат тук.

Тя изгълта течността, която се оказа вино.

— А обществото им? Никакви войни, не и след онова въстание в Залива на въздишките — който, между другото, се е върнал. Хората обичат работата си, каквото и да изберат. Фермерите — фермите, тъкачите — тъкането, пекарите — печенето. Ако се наложи да отрежат дърво, на негово място веднага засаждат друго. Винаги. И… Какво?

— И ние пообиколихме — осведоми я Сойер. — Аника поплува с морските хора в Залива на въздишките. Саша е направила половин милион скици. Бран се беше скатал някъде и изучаваше тукашните магии.

— Изкачихме се горе на хълма — продължи Бран, — осветихме земята в кръга.

— И Дойл беше зает. — Саша продължи да рисува.

— Така ли? С какво?

— Нищо особено.

Саша вдигна глава, прониза го с поглед.

— Добре де, добре. — Той се изправи и извади нещо от джоба си. — Сдобих се с това.

Райли се вторачи изумено в пръстена. Чистият бял камък беше инкрустиран в семпла халка. Блясъкът му нямаше нужда от украса.

— Не си падаш по показността — каза той.

— Да, така е. Но ти откъде…

— Само трябва да поискаме, помниш ли? Попитах ги дали имат бижутери и те ми извадиха около сто пръстена.

— Наложи се Саша и аз да му помогнем — обясни Аника.

— Защото му беше трудно да избере.

— За жалост нямам пари, които да вървят тук. Но те и не поискаха. Обаче…

— Дойл имаше една свирка в джоба си — направил я е като момче — продължи вместо него Аника. — Размени я за пръстена.

— Но това е… Господи, толкова е сладко!

— И става още по-сладко — усмихна се Саша. — Той помоли Бран да го гравира.

— Гравиран! — Райли грабна пръстена от ръката на Дойл, обърна го, за да види вътрешната страна на халката. —Ма Faol. — Беше неспособна да говори, защото сърцето ѝ се качи в гърлото. Можеше единствено да гледа към Дойл.

Той взе пръстена.

— Ще ми дадеш ли ръката си?

— И още как!

— Нарича се „камъкът на Стъкления остров“. Не знам какъв е всъщност.

— Скоро ще разбера. — Тя се изненада от себе си, когато усети, че очите ѝ щипят, че трябва да сдържа сълзите си. — И ще те издам на всички, ако си стиснато копеле и това е стъкло.

— Знам, че не си поплюваш, Райли. — Той го плъзна на пръста ѝ. — Вече няма мърдане!

Аника изръкопляска.

— Целуни я, Дойл! Сега трябва да я целунеш.

— Да, направи го, Дойл. — Въпреки роклята, Райли подскочи, уви крака около кръста му. — И то добре!

Той го направи много добре.

ЕПИЛОГ

Едно кралско празнуване изискваше фантазия, установи Райли. Установи още, че Аника беше неудържима, навиеше ли си нещо на русалския пръст.

Пропъди мъжете и заяви, че жените ще се обличат заедно.

— Това е специално — настоя тя, докато търпеливо закопчаваше половин милион копчета отзад на роклята на Райли. — Когато имаме специално празненство, сестрите ми и аз се приготвяме заедно. Вие сте ми сестри. — Тя притисна буза към ръката на Райли. — Толкова ще ми липсвате!

— Не плачи. — Смутена, Райли се извърна. — Ние победихме. Спасихме световете.

— И ще продължим да се виждаме. — Саша се приближи и трите се прегърнаха крепко. — Ние сме клан, забрави ли? Ще дойдем на вашия остров и Бран ще ти направи басейн, за да може да идваш при нас.

— Закълнете се!

— Клетвата на малкото пръстче. — Райли вдигна малкия си пръст. — Много сериозна клетва. — Уви го около този на Аника, Саша прибави нейния. — Готово. Обичам ви, момичета, от цялото си сърце!

— Ще ми направиш ли една услуга? — попита Аника.

Саша я целуна по бузата.

— Само трябва да поискаш.

— Много съм развълнувана заради тържеството тук, но… Може ли да си направим и наше собствено? Само ние, когато се върнем в къщата на Бран? Една вечер за нас шестимата, без тревоги и оръжия, преди да се върна в морето?

— Това е прекрасна идея! — Райли погледна към Саша. — Съгласна ли си?

— Абсолютно! Нашето парти ще е най-голямото и най-хубавото.

— Добре, Ани, кога ще направиш „голямото откриване“?

Райли посочи към огледалото, което Аника бе покрила с гоблен.

— О, да. — Но тя първо изгледа продължително приятелките си, кимна одобрително. После смъкна гоблена с театрален жест. — Красиви сме!

— Леле! — Райли премигна.

Разбира се, беше видяла приятелките си: Аника в синьозелена рокля, искряща като опашката ѝ на сирена, косата ѝ — великолепие от лъскави плитки, спускащи се по гърба, и Саша, с дълга коса на плавни вълни, падаща върху ефирна сребристосиня рокля. Но едва позна себе си — беше облечена в рокля с цвят на стрити розови листенца и проблясваща златиста подплата. Докосна косата си — Аника бе успяла да я направи по-бухнала и ѝ бе придала известен стил.

— Ще ги разбием! — Тя плъзна ръка около талията на Саша, Аника направи същото от другата ѝ страна. — Ние сме мацки.

— Мацки! — повтори Аника и се засмя. — Красиви мацки!

— Точно такива сме. — Райли размаха пръст към отражението им. — Да вървим да празнуваме!

Реши, че си е струвало да се кипрят толкова време, когато видя изражението върху лицето на Дойл. И напълно се увери в това, когато той пое ръката ѝ, наведе глава и я целуна.

— Кралицата на войната! Моята кралица!

— И ти изглеждаш много добре. — Тя прокара пръсти по вталения му старинен жакет с цвят на потъмняло сребро. — Готов ли си за партито?

Той ѝ предложи ръката си. Тя се засмя, но положи своята върху нея, после и шестимата заизкачваха широкото стълбище.

Хора, облечени в красиви дрехи, се тълпяха в балната зала, където масите се гънеха под храната върху сребърни и златни плата. От тавана проблясваха светлини, горяха масивни свещи, искряха дървета от скъпоценни камъни, а въздухът бе изпълнен с уханието на цветя, които бяха навсякъде.

Вратите и прозорците бяха широко отворени, за да се чува музиката на празнуващите отвън.

Когато шестимата влязоха, разговорите спряха. По даден сигнал веселата гълчава отвън утихна. Мъжете паднаха на едно коляно. Жените направиха реверанси. А кралицата стана от трона си, приближи ги.

— Тази вечер почитаме герои. — Тя им се поклони дълбоко, с наведена глава. — Вашите имена, вашите дела ще се помнят вечно и ще се честват на този ден през вековете. Вие и всички, които произлизат от вас, ще са добре дошли тук — винаги.

Тя се изправи и взе ръката на Бран, ръката на Саша.

— Бран Килиан, Саша Ригс. Само трябва да поискате.

— Получих повече, отколкото смеех да се надявам. Намерих себе си — отвърна Саша. — Намерих любов. И семейство.

— Аз имам любимата си. — Бран допря другата ръка на Саша до сърцето си. — Моите братя и сестри. Това, което съм, което имам, е по-силно заради тях.

— Вие сте създадени един за друг. Дано намеря същата хармония, когато дойде и моето време да избирам партньор за цял живот. Имате благословията ни.

Тя се обърна към Сойер и Аника, хвана ги за ръцете.

— Сойер Кинг, Аника от водата, само трябва да поискате.

— Всичко, което искам, е тук с мен — отвърна Сойер. — Вече не пътувам сам.

— Исках да имам Сойер, с цялото си сърце, и желанието ми беше изпълнено. Удържах клетвата си и моят народ може да се гордее с мен. Имам ново семейство и сме си обещали пак да се съберем.

— Дете на морето, имаш много добро сърце. Няма ли да поискаш единственото, което все още се таи в него?

Аника сведе глава.

— Луната трябва да се променя, за да съществуват световете. Не мога да го поискам, кралице.

— Луната ще продължи да се променя, дори да го поискаш.

— Но аз… — Тя вдигна глава с разширени от надежда очи. — Краката? Мога да ги задържа, да вървя като Сойер?

— Ако това е желанието ти. Дъще на морето и на земята, искаш ли да си от двата свята?

— О, да! Сойер!

— Почакайте. Нали не трябва да се откаже от родителите си, сестрите си, народа си?

— Тя, също като теб, е дала всичко. Няма да се откаже от нищо. Да. — Егле се усмихна на Аника. — Ще може да имате деца.

Аника се засмя, очите ѝ се напълниха със сълзи, прегърна пламенно кралицата. Райли се стегна, очаквайки да ги порази светкавица заради нарушаването на протокола. Но кралицата само се засмя в отговор.

— Ти си радост и заслужаваш да я имаш!

— Благодаря ви, благодаря ви! Сойер! — Аника се завъртя в кръг, хвърли се в обятията му. — Мога да ходя и да танцувам с теб. Можем да си направим деца!

Когато му прошепна нещо в ухото, той се прокашля.

— Да, ще го направим, веднага след партито. — С очи, преливащи от любов, той погледна през главата на Аника към кралицата. — Благодаря ви!

— Не бихте го поискали сами. Вие сте създадени един за друг. Имате благословията ни!

Тя се обърна към Дойл и Райли.

— Дойл Макклиъри, Райли Гуин, трябва само да поискате.

— Имам хиляди въпроси — започна Райли и накара Егле да се усмихне.

— Това не е желание, а проучване. Може да останеш или да идваш когато пожелаеш и да се учиш. Стъкленият остров винаги ще бъде отворен за теб. Ако останеш, тук времето е различно. Ще получиш повече.

— Не, не — намеси се твърдо Дойл. — Имаш си работата, имаш си глутницата. Добре ни е така — обърна се към Райли.

— Тя сама трябва да реши. Ще се откажеш ли от луната, Райли Гуин, от промяната и вълка?

— Аз… — Всичко в нея се напрегна. — Това е моята същност. Дойл…

— И тъкмо нея обичам. — Той я улови за ръцете. — Ти помисли, че искам да те впечатля онази нощ, по време на първата промяна след битката. Но аз бях впечатленият. И започнах да се променям. Тези очи, вълчице моя. Не, не се отказвай от нищо.

— Това е моята същност. — Доволна, Райли отново се обърна към кралицата. — Достатъчно е, че вратите на острова са отворени за мен. Благодаря ви.

— Щях да се натъжа, ако беше избрала друго.

Докато Егле говореше, Райли видя елена, който прескочи пътеката, кошутата, която излезе от гората, жената, която държеше малко момиченце на скута си, розовобузата прислужница, която ѝ напълни ваната.

— Ти сменяш образа си.

— Аз съм във всички, от всички. Винаги бях с вас. А ти — обърна се тя към Дойл, — ще поискаш ли нещо?

— Отново имам семейство и с него направих нещо, в което се провалях три века. Имам и моята вълчица.

— Мракът те е белязал, дал ти е нещо — за което други копнеят, — знаейки, че на теб то ще донесе мъка. Светлината може да вдигне проклятието. Отказваш ли се от безсмъртието?

— Невъзможно е. Дори Бран… — Дойл се обърна към него и видя нещо в погледа му. — Можеш ли?

— Поисках и ми беше показано. Възможно е.

— Чакай малко! Не го прави заради мен — настоя Райли. — Или по импулс. Умирането не е приятна работа и…

— Три века трудно могат да се нарекат импулс. — Надеждата, съвсем истинска, го накара да изпита болка.

— Живот с теб? Истински? Наистина да живея, да знам, че всеки ден е безценен и мога да му се радвам като смъртен? Точно това искам!

— Тогава трябва да приемеш. — Егле протегна ръката си. Един прислужник се втурна напред, подаде ѝ стъклен бокал. — От твоя брат.

Бран взе бокала, извади шишенце с прозрачна течност от джоба си.

— Това е водата на живота, сътворена от светлина. Нейната чистота побеждава мрака, отменя проклятието. — Той изля водата в бокала. — Ако избираш да си смъртен, пий!

Дойл погледна водата, помисли за живота си, за смъртта, битките, дългите пътища, по които бе пътувал сам. Вдигна последователно бокала към Бран, Саша, Аника и Сойер. И накрая — към Райли.

Към любовта на истинския му живот.

— Искам цяла глутница деца — каза и отпи.

— К-к-к… какво?

— Чу ме. — Той изчака един миг. — Не се чувствам различен.

— Ще ми кажеш ли какво разбираш под „глутница“?

— После ще говорим за това. — Той се обърна към кралицата. — Първото момиче от глутницата ни ще носи вашето име. Ще ви бъда благодарен през всичките дни, които имам от сега нататък.

— Родени сте един за друг. Виждам доста интересен живот в бъдеще. Имате благословията ми. Една кралица може и да царува с доброта и грижа, с мъдрост и справедливост, хората ѝ може и да благоденстват, но без онези, които биха рискували всичко, за да се изправят срещу злото, никой свят не процъфтява.

Имаше музика и празнуване, вино и радост. Пъстри шумолящи рокли, ярки светлини. Късно през нощта, в разгара на празненството, кралицата и нейните богини поведоха всички към брега.

Арианрод протегна ръка с меча си, поставен в семпла кожена ножница.

— Твой е.

— Наистина ли — изгледа я невярващо Райли. — Позволено ми е да го взема?

— Твой е.

— Тя беше наша сестра — каза Луна. — Ще скърбим заради онова, което можеше да бъде.

— И ще скърбим заради онова, което избра да бъде — добави Селена. — И ще ценим онова, което се завърна у дома. За Егле, сияйната, Огнената звезда!

— За Егле, сияйната, Водната звезда — продължи Луна.

— За Егле, сияйната, Ледената звезда. — Арианрод протегна длан като останалите богини. В тях се появиха и запулсираха звездите.

И полетяха, прорязвайки небето, оставяйки светла диря по пътя си към луната. Хората от Стъкления остров нададоха ликуващи викове, когато звездите се подредиха в съвършена извивка, за да светят.

— Там ще бъдат вовеки, за да ги виждат всички светове, да се дивят и надяват. — Егле отново протегна ръце. — Лек път, пазители на Стъкления остров. Вратите му винаги ще са отворени за вас.

— Вървете си с радост. — Селена скръсти ръце на сърцето си.

— С любов. — Луна положи ръка на своето.

— С мир. — Арианрод потупа с юмрук своето.

И Райли се озова застанала до приятелите си край морската стена пред къщата на Бран.

— Майчице! — успя само да каже Сойер. — Не мога да повярвам, че всичко това се случи!

Като се смееше, все още в балната си рокля, Аника се запремята по моравата.

— Отново у дома. — Бран притегли Саша в обятията си.

— Всичко е добре, когато свършва добре.

— Аз имамвълшебенмеч!

Дойл погледна към Райли.

— Ще ти е нужно обучение.

— Да, да, но аз имам вълшебен меч! — Тя го извади, вдигна го към небето. — Погледнете!

Мечът заблестя, докато сочеше към трите звезди под луната.

— Ние направихме това! Какво според теб ще кажат астронавтите за тях?

— Само ти можеш да зададеш подобен въпрос — усмихна се Дойл и поклати глава. После обгърна лицето ѝ с длани, взря се в очите, които обичаше. — Само ти.

— Може ли за момент! Съберете се за малко, ако обичате. — Сойер успя да хване премятащата се Аника.

— Важен момент. — Райли стисна ръката на Дойл, прегърна Саша през кръста. Изчака останалите си приятели да се присъединят към тях.

За да могат пазителите да застанат над морето, под Трите звезди.

Обединени.