Тайната на Диор

Париж 1947 г. Кристиан Диор представя своята зашеметяваща първа колекция пред свят, изтощен от война и жаден за ново начало. Една жена, преминала през ада на концентрационните лагери, преоткрива собствената си красота на модния подиум. Но зад бляскавата външност се крият дълбоко пазени тайни, изгубени мечти и неизмерима скръб.

Десетилетия по-късно модният историк Кат Журдан ще открие във вилата на баба си, на брега на Корнуол, огромна колекция почти недокосвани оригинални рокли на Диор. Известен писател ще й помогне да разнищи невероятната история за това как те са се озовали там. Това е история за любов като от приказките и за брутална война.

„Тайната на Диор" е роман, в който красотата и вдъхновяващата сила на модата контрастират на бруталната разрушителна мощ на войната. Главни героини в тази история са жените пилоти и тайни агенти, помагали на Съпротивата срещу нацистка Германия, рискували и загубили живота си в борбата за свобода. Техните съдби, които писателката Наташа Лестър базира на съдбите на реални участници във Втората световна война, се разкриват постепенно, нареждат се като парченца от пъзел в една епична картина на епохата, променила веднъж завинаги целия свят.

На Одри, тъмнокосата героиня на моя живот.

Ти си безкрайна. Надявам се винаги да го вярваш.

ПРОЛОГ

Париж, 12 февруари 1947

В голяма резиденция на авеню „Монтен“ 30 асистентката помага на Марго Журдан да облече сако от копринен шантунг в слонова кост, с подплънки и волан на талията и надиплена черна вълнена пола. Полата се спуска до средата на прасеца – нещо скандално – изключително разхищение на плат в свят на следвоенни дажби. На шията й виси наниз перли и тоалетът завършва с шапка с широка периферия и черни ръкавици. След тази светотатствена война ръцете на жените все още стряскат и трябва да бъдат прикрити.

Мадам Раймонд завърта Марго като балерина в музикална кутия и си позволява да кимне доволно с брадичка само веднъж. Посочва с ръка на Марго да излезе през вратата на „кабината“ и да влезе в салона.

И така, легендарният „Диор Бар Сют“ е представен чрез фигурата на Марго на нищо неподозиращия свят.

В големия салон тълпа елегантни парижани – Жан Кокто, Мишел дьо Брунхоф от „Вог“, и Мари-Луиз Буке от „Харпърс Базар“ – седят рамо до рамо, без никакво разстояние помежду си. Някои стоят облегнати на стената, а други са се покатерили по стълбите – търсенето на билети за дефилето бе толкова голямо, че хитрите прекупвачи ги бяха продали на най-настоятелните на цена по-висока от тази на маслото на черния пазар.

Приглушената палитра на салона – решен в перлено сиво и бяло, е изтънчена като скрит цип на рокля. Столовете със заоблени облегалки в стил Луи XVI, позлатените рамки, с гипсови орнаментални панделки, и полилеите бел епок говорят, че времето е спряло и е по-добре публиката да внимава. Пуснатите вентилатори шумят като несекващи аплодисменти, а във въздуха се носи мирис на парфюм, на цигари „Голоаз“ и на спотаено очакване.

Докато Марго се плъзга в салона, чува ахкания, вижда как главите се протягат напред, а ръцете потрепват, сякаш искат да докоснат извивките на нейния костюм. Тя приключва обиколката и минава през сивата копринена завеса, зад която стои Кристиан Диор – човекът, който шие подгъви като магьосник, чиито тоалети прехвърлят модата. Осемдесет години по-късно, ако помолеха някого да назове един дизайнер, неговото име щеше да е първото, за което щеше да се сети. Но всичко това тепърва предстоеше.

Кристиан подарява усмивка на Марго. Ревюто продължава. Не е нужно някой да каже, че е грандиозно, това е очевиден факт и думите са излишни.

Накрая идва ред на булчинската рокля. Марго стои неподвижно, докато я обличат. След това се връща в салона и публиката като един въздъхва толкова дълбоко, че стаята остава без кислород. Защото изглежда сякаш Марго се носи в разцъфнала бяла роза, откъсната в мига, когато е достигнала истинското си съвършенство. Или най-малкото пищната пола създава такава илюзия – разточителство, не – изобилие от коприна, която се разстила като повей на оптимизъм около нея, преди да се сбере на талията в обиколка от петдесет и един сантиметра – задължителните мерки за всеки модел на Кристиан Диор.

Разбира се, никой от зрителите не подозира, че Марго дължи тънката си талия на години на лишения; че е наследство от времена, в които такава рокля би била толкова шокираща, колкото изгрева на слънцето посред нощ. Но няма никаква полза човек да си припомня онова, което никога не може да се промени, затова Марго се съсредоточава върху краката си, върви бавно, за да даде възможност на тълпата да оцени, че онова, което вижда, е невероятно, но и достатъчно бързо, за да остави копнежите да се носят след нея като сянка.

Сред цялата тази тълпа едва има място за изумителните поли на роклята и тя докосва един от високите като бели колони пепелници. Никой освен Марго не забелязва как пепелта се пръска по пода. На никого също така не му прави впечатление, че навън температурата е минус четиринайсет градуса и че цял Париж зъзне през тази зима на следвоенен режим на тока и недостиг на въглища. Роклята на Кристиан има силата да заличава всичко останало.

Когато излиза от салона, аплодисментите са толкова оглушителни, че могат да събудят мъртвец. Макар Марго да знае, че нищо няма да бъде в състояние да съживи самата нея.

Манекенките се връщат в салона и се подреждат в редица. Кристиан – или Тиан, както му казват Марго и малцината избрани – се покланя и приема поздравленията.

Той избира Марго, все още облечена в булчинската рокля, независимо че самата тя никога няма да бъде булка, вдига ръката й до устните си и я целува.

— Великолепна – казва той.

Сестрата на Кристиан, Катерин Диор целува Марго по бузите.

— Ти беше великолепна, скъпа.

Кармел Сноу, от американското издание на „Харпърс Базар“, излиза напред. С върха на пръстите си, алчно като граблива птица, докосва коприната на полите на Марго.

— Скъпи Кристиан – казва тя, – роклите ти са толкова новаторски.

И Марго разбира, сякаш внезапно придобила умението да гледа в бъдещето, че именно така ще говорят от сега нататък за колекцията на Кристиан. Стилът New Look за един нов свят. Свят, в който смъртта, загубата и разбитото сърце ще се превърнат в овладени емоции, а не в отворени рани. Няма да бъдат повече начин на живот, каквито бяха през последните години на войната. New Look ще се превърне в съвършената упойка за поколението, което е преживяло войната и не иска изобщо да си спомня за нея.

Марго е единствената, която помни. Скай и Либърти, и Никълъс, и О’Фарел – всички тях вече ги няма по различен начин. Никога няма отново да изрече имената им, пред никого. Никой не иска да слуша имената на жертвите. Както и никой не иска да разбере, че талията на Марго е толкова тънка, защото тя също е жертва.

Катерин хваща Марго за ръката.

— Ела, скъпа. Нека вдигнем чаши шампанско за… – Тя се поколебава. – За бъдещето?

След тази дума винаги ще има въпросителен знак. Така че Марго не пие за бъдещето. Вместо това вдига чаша за всички тях – за себе си, за Катерин, Скай, Либърти, Никълъс и О’Фарел. Докато го прави, усеща как духовете се скупчват около нея, както правят всяка нощ в сънищата й. Но както бе безсилна да направи нещо за тях последния път, когато ги видя, и сега не може да направи нищо. Освен да пие шампанско, да се усмихва и да пристъпи със своя New Look в този ужасен нов свят, който не може да проумее.

ЧАСТ ПЪРВА

СКАЙ

… в самотния живот има редки моменти, когато нечия друга душа се потапя близо до твоята, както звездите веднъж годишно докосват земята. Такова съзвездие бе той за мен.

Мадлен Милър, „Цирцея“

Първа глава

Корнуол, август 1928

Виждат ти се гащите.

Скай Пенроуз знаеше, че обичайният отговор на десетгодишно момиченце след подобно изявление би бил да престане да прави цигански колела по кея на Портлевън като премятаща се звезда и да оправи полата си. Вместо това тя спря, смени посоката, след това направи две съвършени цигански колела към момчето, което бе казало тези думи. Докато описваше вертикалната траектория, тя го смушка, дръпна ловко панталоните му, като ги разхлаби около кръста, и откъсна най-малко две копчета.

— Сега пък виждам твоите – каза тя с усмивка.

Възнамерявала бе веднага да избяга, за да се спаси от вероятния му гняв, обаче по лицето му се изписа такова удивление – очите му се ококориха, устата му се закръгли във формата на буквата „о“ – би хвърлила в нея бонбон, ако имаше такъв – така че тя се усмихна и каза:

— Името ми е Скай.

Той пристегна панталоните си и каза, като заекваше:

— Казвам се Никълъс Крофърд. Приятно ми е да се запознаем.

Говореше странно – произнасяше думите някак твърдо, вместо меко, поставяше ударенията на неправилните гласни, така че познатото звучеше непознато.

— Помислих си, че щом ще бъдем приятели, никой от нас двамата не трябва да знае повече за другия – каза Скай. – Така че и аз трябваше да видя гащите ти.

Никълъс Крофърд кимна, сякаш това се разбираше от само себе си. Беше по-висок от Скай, с почти черна коса и поразителни синьо-сиви очи, като морето при променливо време. Дрехите му бяха чисти и изгладени, а не мърляви от игри като тези на Скай.

— Приятели – повтори той.

— Докато съумяваш да пазиш тайните ми.

Любопитството лумна със син пламък в очите му.

— Какви са тези тайни?

— Най-хубавите. Ела, ще ти покажа.

Тя го хвана за ръката и го задърпа. Той не се поколеба, не се оправда, че трябва да каже на майка си къде отива, не каза, че не може да бъде приятел с някого, който го е лишил от две копчета на панталоните. Затича се заедно с нея и поддържаше същото темпо, въпреки че предвид акцента и маниерите му сигурно идваше от място далеч от Корнуол – някъде, където вероятно рядко се тичаше свободно. Заедно се озоваха точно пред сградата на кметството и продължиха да бягат по пясъка, докато стигнаха пред някаква привидно непреодолима скала, която препречваше пътя им.

— Оттук – каза Скай, като му показа една пролука, през която можеше да се премине само пълзешком.

Когато се озоваха от другата страна на стената, той отново зяпна и тя разбра, че бе поразен, точно както бе очаквала да бъде.

— Ти си първият човек, когото водя тук – каза тя.

— Защо мен?

Тя обмисляше отговора си: Защото за пръв път срещам някой толкова ококорен. Не звучеше добре.

— Помислих си, че ще ти хареса.

Двамата направиха пълна обиколка на залива и се насладиха на поръбените с бяло морски вълни, които се разбиваха в лицето на скалата вляво от тях, на извития бряг, където се успокояваха в притихналия вятър, на пещерата зад тях, която бе камениста и тъмна и обещаваше възможности за големи подвизи.

— Само мой си е – каза гордо Скай. – Виждаш ли онази къща горе, на високото?

Тя посочи към върха на скалата, където обвеяна от времето вила бе забила основите си и едва се държеше.

— Там живея с майка ми. И сестра ми. Единственият начин да стигнеш до този залив е през процепа в скалата или по пътеката, която се спуска надолу от къщата. Така че си е мой. А сега е и твой.

Никълъс се намръщи. Бръкна с ръка в джоба си и извади часовник.

— Щом споделяш своя залив с мен, тогава и аз ще споделя това с теб – той й го подаде. – Беше на баща ми. Преди това и на неговия баща.

Скай прокара пръст по гравирания златен капак, преди да го вдигне. На циферблата видя достолепни римски цифри и странно деформиран полумесец.

— Къде е баща ти?

— Там горе – Никълъс посочи нагоре към небето.

— Няма нужда да споделяш това.

Тя му върна джобния часовник, като разбираше, че това е най-значителното нещо, което той притежава.

— Аз искам така. Ще бъде твой в продължение на един ден всяка седмица.

Говореше решително. Това добре облечено момче, което сякаш никога не бе стъпвало на корнуолски бряг, имаше силна воля. И можеше да тича. И харесваше нейния залив.

— Тогава ще трябва да дойдеш утре да си го вземеш – каза тя.

Той кимна.

— Искаш ли да разгледаш пещерата отвътре?

Той кимна отново.

Скай стоеше на върха на хълма, а часовникът на Никълъс тиктакаше на сигурно място, увит в носната й кърпичка. Тя гледаше как новият й приятел се промушва през пукнатината и бавно тръгва по пясъка. Точно преди да поеме към града, той се обърна и й помаха с ръка. Скай направи няколко цигански колела, които смяташе, че могат да го накарат да се усмихне. След това се прибра за вечеря.

Сестра й Либърти, която бе по-малка от Скай с една година, се спусна към нея в мига в който влезе във вилата.

— Къде беше? – изхленчи тя.

— На плажа – отвърна Скай.

Либърти се намръщи.

— Все си на плажа.

— Тогава лесно може да ме намериш.

— Гладна съм.

Преди да успее да напомни на сестра си, че кухнята, а не Скай е източник на храна, видя над рамото на Либърти, че на масата е подредена играта „Змии и стълби“. Змии в зелено и златно се извиваха към картинки на лоши деца и Скай осъзна, със свит на кълбо като змия стомах, че сигурно олицетворява една от тези картинки. Този следобед бе обещала на Либърти да играят на „Змии и стълби“. Но беше забравила от вълнение, че намери някого, който обичаше залива толкова, колкото и тя – за разлика от сестра й.

Либърти проследи погледа на Скай. Втурна се към нея и събори играта от масата. Зарът изтрака по пода и за миг заглуши тихия ромон на гласовете от съседната стая, където майка й вероятно още беше с някой свой клиент.

— Ще ти направя чаша чай – каза Скай. – След това можем да поиграем.

Либърти не отговори и Скай помисли, че може би ще се качи горе, за да се цупи в стаята си, както правеше обикновено. Но тя само кимна и мирът бе мигновено възстановен. Пиеха чая си, докато играеха, и Скай си замълча, когато за да се качи по стълбата, Либърти сгреши броя квадратчета, които трябваше да премине. Премълча си и когато Либърти настоя, че Скай греши и трябва да се спусне надолу по змията. Либърти победи.

На следващата сутрин Скай стана призори и облечена в банския си костюм, нетърпеливо чакаше Никълъс, като здраво стискаше часовника му на сигурно място в ръката си. Седна в нишата на прозореца в гостната, като гледаше любимия си океан, и й се искаше той да забрави благоприличието и да дойде сега, въпреки че бе прекалено рано дори за закуска. Когато час по-късно Либърти се появи долу, се навъси, щом видя банския на Скай, и на лицето й се изписа злобно изражение, на което Скай – която имаше голям опит в това отношение – не обърна внимание. След това на вратата се почука и Скай засия. Вероятно и той предпочиташе нейния залив пред закуската.

— Виж кой е, скъпа – извика майка й от кухнята, където бе застанала до олющената синя кухненска печка „Роял Уиндзор“ и бъркаше овесена каша. – Не очаквам никого преди десет.

Скай вече тичаше по коридора и отвори вратата. На прага стоеше Никълъс заедно с някаква жена, която собственически го бе хванала за рамото. Усмивката на Скай помръкна.

— Това ли е момичето? – попита жената.

— Това е Скай – отвърна Никълъс.

— Искам да се видя с майка ти – каза жената на Скай.

— Влезте – учтиво каза Скай.

Докато държеше вратата широко отворена, пламъчетата зад цветните стъкла на газовите лампи на вилата – бяха прекалено отдалечени от града, за да имат електричество – затрептяха от полъха на враждебност, която жената излъчваше.

В кухнята, която както винаги миришеше на пушек от огнището, френски цигари и кафе, Ванеса Пенроуз се обърна, за да поздрави посетителите. Изглеждаше блестящо в дългата си и богато надиплена черна копринена бродирана нощница с широки дълги ръкави и дълбоко деколте. Жената зад Никълъс зяпна така, сякаш майката на Скай се премяташе из къщата и показваше гащите си.

— Ще закусите ли? – попита Ванеса, което накара жената да откъсне очи от нощницата й. – Сигурно ти си Никълъс – продължи Ванеса. – Скай ми разказа за теб. Аз съм Ванеса, или госпожа Пенроуз, както предпочиташ. Искаш ли овесена каша?

Никълъс най-после се усмихна.

— Да.

— Не иска – каза жената.

— Искам и съм гладен – каза Никълъс със същата кротка решителност, която Скай бе доловила в гласа му, когато на вратата бе казал: „Това е Скай“.

— Скай винаги е много гладна – каза Ванеса на Никълъс, – което означава, че не може да се държи на краката си, преди да се е наяла. Просто сядай с нас.

Тя се засмя и Никълъс седна.

— Аз съм Финела Крофърд и Вашата дъщеря дължи на племенника ми извинение. – Гласът на лелята на Никълъс беше като рибарска кукичка – остър и предназначен да наранява. Имаше същия акцент като Никълъс, но от тона й звучеше дразнещо, вместо интригуващо.

— Тя съсипа чифт напълно здрави панталони и открадна много ценна вещ – продължи лелята.

Скай се протегна под масата и пъхна джобния часовник на Никълъс в ръката му, като се надяваше това да помогне.

— Благодаря – прошепна той.

Ванеса взе портокал от купата, разряза го наполовина и го изстиска. Сипа сока в чаша и я подаде на Никълъс.

— Скай ми разказа за панталоните. Мога да зашия копчетата. Обаче Скай не краде.

— Грешите. Тя открадна джобния часовник на племенника ми, наследство от скъпия му баща, моя брат – лелята на Никълъс попи влагата от очите си с носна кърпичка, обаче Скай си помисли, че по-скоро се наслаждава на изпълнението си.

— Часовникът е у мен – каза Никълъс, като го показа.

— Загадката е решена – Ванеса бързо се справи с още три портокала, преди да седне.

— Съжалявам, че скъсах копчето на панталона ти – каза Скай на Никълъс възможно най-възпитано.

— Скай и копчетата са като морския бриз и пригладената коса – каза майка й, като погледна разрошената от вятъра прическа на Финела.

Лелята на Никълъс смени темата.

— Казаха ми, че познавате бъдещето.

— Така е – отвърна Ванеса.

— Снаха ми би искала да й гледате – думите се процеждаха през устата на Финела, сякаш самата мисъл бе отблъскваща като животински изпражнения. – Тя преживя голяма загуба – смъртта на съпруга си, бащата на Никълъс. Доведох я от Ню Йорк в родното й място, според предписанията на моя лекар има нужда от морски въздух и почивка. Предвид това колко е изстрадала, съм готова да й разреша да задоволи тази своя прищявка.

Майката на Скай сипа мед в овесената каша на Никълъс. Очите на Либърти се разшириха при вида на количеството и тя отвори уста, за да възрази, обаче Скай гневно завъртя глава към сестра си. Този мед бе знак за една прилика, за която не можеха да говорят, все още не. Подобно на Никълъс, Скай и Либърти също нямаха баща.

— Ще гледам на снаха Ви, ако Вие разрешите на Никълъс да продължи да си играе със Скай – каза Ванеса. – Мисля, че ще бъде добре и за двамата.

Лелята на Никълъс се съгласи с още едно кимване и се обърна да си ходи, забравила за племенника си, но Скай реши проблема, като извика:

— Никълъс ще се прибере вкъщи навреме за вечеря.

През следващия месец Скай запозна Никълъс, който бе година по-голям от нея – единайсет, а не десетгодишен – и идваше от някакъв далечен град с небостъргачи – със своя свят. Свят, в който претърсваха скалистите вирове за раци отшелници и космати раци и правеха състезания кой от тях пръв ще офейка, след като го поставят на пясъка. Свят, в който беряха миди по скалите, като се трудеха наред с ловците на стриди с шапки с червени козирки. В който търсеха раковини – ефирно оразмерени, прасковено оцветени отломки, които толкова лесно можеха да бъдат пропуснати и затова бяха още по-ценни – за колекцията на Скай.

Отначало Либърти идваше и се влачеше след тях, докато те се спускаха надолу по пътеката към залива, като се пазареше със Скай:

— Обещавам, че няма да те ритна, ако останеш вкъщи да си играеш с мен.

— Вместо това ела с нас и си играй навън – отговаряше Скай, като знаеше, че при всички положения може да избегне крака на сестра си и че лятото не е време за стоене вкъщи.

Обаче скалистите вирове и раковините не бяха по вкуса на Либърти. Тя сядаше на пясъка, обърнала гръб на сестра си, и гледаше Никълъс, докато той се опитваше да й връчи най-големия и най-бързия рак, за да участва в състезанието. Накрая Скай забрави за присъствието на сестра си и часове по-късно осъзна, че Либърти се бе върнала във вилата, за да разговаря с колекцията си от кукли, които до една предпочитаха чайните церемонии пред мидите.

Една сутрин Либърти бе особено досадна по пътя надолу към плажа.

— Не ме оставяй сама – хленчеше непрекъснато.

— Ако дойдеш с нас, няма да си сама – основателно възразяваше Скай.

Либърти така и направи, но щом стигнаха до пясъка, пъхна морски рак на гърба на Скай, под банския костюм. От уплаха той я ощипа.

— Малко чудовище! – кресна Скай на сестра си.

Либърти хвърли шепа пясък в лицето й и се разрида.

Скай гледаше как Либърти тича към къщата. Пясъкът смъдеше в очите й, също както думите, които бе изкрещяла на сестра си, мъчеха съвестта й. Тази вечер щеше да изиграе две игри на змии и стълби с нея, обеща пред себе си тя.

— Да отидем в пещерата – каза тя на Никълъс.

Той кимна и я последва вътре.

Лежаха по гръб в най-тъмната, най-дълбоката част, където нищо не можеше да се види. Помълчаха малко, преди да започнат да си разказват истории, които не можеха да бъдат изречени навън, на светло. Разказът на Никълъс бе за баща му, който бе починал от „прекомерно вълнение“, каквото и да означаваше това. След това майка му станала жертва на прекомерни вълнения от различен порядък, които първо я изпратили в леглото, а след това обратно в Англия, където бе живяла, преди да се омъжи, вместо да я издигнат в небесата при съпруга й.

— Така че сега леля ми се грижи за мен. Майка ми никъде не ходи, освен при майка ти, за да й гледа – завърши Никълъс и Скай позна по гласа му, че страда – заради баща си, който бе загубил; заради майка си, която гаснеше; задето бе поставен под попечителството на леля си.

Семейство Пенроуз щеше да се грижи за него, закле се тя. Но първо трябваше да му разкаже кои бяха семейство Пенроуз.

— Никое дете в града не иска да си играе с мен. Или с Либърти – каза тя. – Защото майка ми е ясновидка.

В пещерата нахлу вятър, който извади още истини от устата на Скай.

— И защото Либърти и аз нямаме баща. Не по начина, по който ти нямаш баща. Ние никога не сме имали такъв. Майка ми никога не се е омъжвала. Обаче е задължително да си женен, ако имаш бебе.

Открай време възрастните – с насмешка, а децата – с подигравка, бяха казвали на Скай, че е грях да загубиш баща си така, както се бе изгубил техният. Да умреш беше героично. А просто да липсваш, бе неблагопристойно.

Никълъс каза:

— На мен ми харесва, че майка ти е ясновидка. Харесвам майка ти. А ти си моя приятелка.

Скоро след това Скай успя да покаже на Никълъс най-хубавото от всичко. Рано една сутрин Ванеса ги закара до тревиста ливада, която служеше за аеродрум, и посочи един двуместен „Хавиланд Мот“.

— Денят е подходящ за летене – каза тя.

— Летене – повтори Никълъс, вторачен в покрития с брезент самолет пред тях.

— Ти си пръв – каза му Скай.

— Не ме оставяй тук сама – нацупи се Либърти, обаче Скай нямаше никакво намерение да стои в колата със сестра, която мрази да лети. Вместо това затича покрай самолета, докато той подскочи и се издигна във въздуха. Никълъс, с авиаторски шлем, шал и яке, й помаха с ръка от предната седалка на отворената кабина, а майка й седна зад него.

След това дойде редът на Скай. Щом самолетът набра височина, Скай пое управлението – майка й бе започнала да я учи да пилотира преди шест месеца. Ванеса даваше наставления през гласовата тръба, която съединяваше предната седалка със задната, въпреки че Скай вече не се нуждаеше от тях.

Взе завоя и след това направи онова, което бе виждала майка си да прави стотици пъти – улови посоката на вятъра, като максимално увеличи скоростта, след това се вдигна вертикално, докато самолетът се преобърна, и усети как стомахът й се сви от вълнение, когато направи лупинг.

Чу как Ванеса каза слисано:

— Кажи ми, ако нещо се обърка.

Обаче самолетът предвиждаше всяко движение на Скай. В подходящия момент тя отпусна дросела и намести спомагателните крила, за да се задържи във вертикално положение. Самолетът очерта обърната дъга като гълъб и описа съвършен кръг.

Скай искаше да застане на крило и да завърши лупинга, но вече бе злоупотребила достатъчно с търпението на майка си. Остави Ванеса да поеме контролния лост и да се приземи.

Щом самолетът спря, майка й я изнесе навън, като каза:

— Не знам дали да ти се разкрещя, или да се разсмея.

— Предпочитам да се смееш – отвърна Скай. След това извика на Никълъс: – Видя ли ме?

— Ти ли го направи? – възкликна възхитено той.

— Определено това беше дъщеря ми – каза Ванеса. – Която се опитваше да покаже на майка си, че може да се справи с излитането и кацането. Може би догодина ще те научим и ти да правиш лупинг, Никълъс.

Никълъс допря с две ръце брезента на крилото.

— Наистина ли смяташ, че мога да се справя? – попита той.

— Ще те науча – отвърна майката на Скай. – Мисля, че имаш подходящ темперамент за летец. Хладнокръвието е по-важно, отколкото смелостта, независимо от това какво смята Скай. Мисля, че можеш да я научиш на едно-две неща.

— Едва ли има някой, който може да научи Скай на каквото и да е – каза Никълъс, а Ванеса се разсмя, разроши косата му и каза:

— За жалост, мисля, че може би си прав.

Някак прекалено бързо лятото свърши и училището се намести в техните дни, които прекарваха на плажа, и в уроци по пилотиране, но дори училището изглеждаше приемливо сега, когато Скай имаше приятел като Никълъс. Този факт се потвърди още в края на първия ден, когато излязоха заедно през училищния портал и Скай чу как група деца дюдюкат обичайните си подигравки: „Майка – вещица, щерка – дяволица“.

Скай притисна сестра си, когато най-едрото момче, синът на месаря, знаейки, че Либърти е по-слабата, вдигна камък и го хвърли по нея. Скай го отклони с ръка и дори не трепна при вида на кръвта и болката. Либърти заплака.

Скай не се изненада, когато Никълъс се отдели от тях и се обърна към досадниците. Беше очаквала, щом види, че я презират, той да си потърси други приятели – такива, чийто живот не бе опетнен от незаконен произход и магьосничество.

Никълъс застана пред сина на месаря и каза учтиво:

— Според легендата, веднага щом произнесеш думата „дяволица“ в присъствието на такава, зъбите ти почерняват и след това опадат.

Синът на месаря вдигна ръка към устата си, за да прикрие дупката от едната страна на устата си и почернелия зъб от другата.

След тази случка всички приеха, че Скай и Никълъс са неразделни приятели. А понеже Никълъс бе най-умното дете в училището, никой не дръзна да се усъмни в онова, което бе казал.

Следобедите отиваха в къщата на Скай, където той продължаваше да учи в кухнята. Първия път Скай го попита защо го прави и каза, че самата тя дори не проверява правописа на думите, когато пише.

— Нима не искаш да избягаш? – попита той и след това поклати глава. – На теб не ти е нужно. Обаче аз трябва да съм сигурен, че мога да отида където си поискам, когато стана достатъчно голям.

Бягство. Скай се отпусна на стола, докато осъзнаваше с пределна яснота колко мъчително е за него да бъде в примката на леля си, която не го обичаше, докато чака майка си да се възстанови. След това тя не просто седна до него, за да поправя правописните си грешки, но дори започна да се занимава с математика.

Така годината отмина бързо и лятото отново дойде. Дните минаваха в залива или на аеродрума, където и Скай, и Никълъс получаваха уроци от Ванеса; или в изследване на хълмовете и тресавищата зад къщата. От време на време през уикендите майката на Скай организираше партита и в Портлевън се появяваха забележителни хора, някои преспиваха във вилата, други заемаха всяка свободна стая под наем в града. Скай не познаваше повечето от тези хора, но това нямаше значение. Партитата бяха цял спектакъл, като внезапна лятна буря, заредена с електричество, гъделичкаща кожата, живителна.

Ванеса убеждаваше лелята на Никълъс да му позволи да остане при тях за уикенда и Скай, Никълъс и Либърти нощуваха в палатка в градината, след като бяха отстъпили стаите си на гостите. Те се изкъпваха и обличаха най-красивите дрехи, които притежаваха, а Скай сресваше оплетените кичури на тъмнокестенявата си коса. След това двамата с Никълъс сядаха в нишата на прозореца, откъдето можеха да виждат всичко.

Либърти, която обожаваше партитата, обикаляше из стаята, изучаваше тоалетите на жените, подслушваше разговорите, втренчено гледаше хората с умоляващ поглед, докато не я поканеха при тях. Тогава грейваше в усмивка и започваше да бърбори – и никой дори не подозираше, че е склонна да пъха раци в гърбовете на хората – докато на възрастните не им станеше скучно и не се върнеха сред своите познати. След такива партита Скай чуваше как сестра й пресъздава отново и отново вечерта със своите кукли. Куклата с тъмнокестенява коса, наречена Либърти, винаги бе в ролята на звездата и бе в центъра на вниманието.

Веднъж на едно такова парти, година след като Скай за пръв път срещна Никълъс, Ванеса Пенроуз влезе по-късно от повечето гости и изглеждаше като напълно непозната за Скай жена – с накъдрена и блестяща почти черна коса и ослепително червени устни. Облечена бе в своята „френска рокля“, както я наричаше – кремав копринен корсаж с дълбоко остро деколте и пола, направена изцяло от щраусови пера, боядисани в различни оттенъци на кремаво и златно. Оголеното деколте трябваше да бъде отчасти прикрито с подходящ по цвят шал, но Ванеса никога не го използваше. В резултат на съчетанието от лъскавата коса, блестящите устни и изненадващите златни пера, Ванеса Пенроуз прекара цялата нощ в танци.

Някакъв мъж идваше на всяко парти и винаги получаваше по-големия дял от танците с майката на Скай. Момичето гледаше как Ванеса му се усмихва – усмивка, която не приличаше на тази, която отправяше към дъщерите си или към останалите гости. Двамата танцуваха добре и дори Либърти кротуваше, омагьосана от красивата си майка.

Мъжът прошепна нещо в ухото на Ванеса. Скай не искаше да гледа повече. Либърти бе облегнала глава на стената и клепачите й се отпуснаха, така че Скай зави краката й с одеяло. След това изведе Никълъс навън и въздъхна.

— Де да можех и аз да танцувам така – каза тя.

— Мога да ти покажа.

— Можеш да танцуваш?

Той вдигна рамене.

— Родителите ми ме накараха. Казваха, че всички джентълмени трябва да умеят да танцуват.

Скай се изсмя.

— Щом си джентълмен, трябва да танцуваш с някоя лейди. А и двамата знаем, че според жителите на Портлевън жените Пенроуз не са лейди.

— Мисля, че сте.

Той й се поклони церемониално и се усмихна, което я накара да се чувства по-малко неловко. Не й се присмиваше заради нейната непохватност, а водеше в безупречната, пълнолунна нощ, като й показваше стъпките. Като акомпанимент, в унисон под тях в морето танцуваха сребристи панделки.

— Трябва да го направим отново, когато пораснем – каза Скай, след като усвои основните движения. – Тази скала заслужава нещо по-разкошно.

Посочи бялата си рокля, която бе семпла и чиста, но без размаха на златните щраусови пера.

— Какво ще стане, ако тогава вече не сме приятели? – попита Никълъс, като внезапно спря.

Тя за малко не го настъпи.

— Защо мислиш така?

Застана до него и двамата се извърнаха с лице към океана.

— Леля ми казва, че скоро ще се върнем в Ню Йорк. Трябва да постъпя в училище, същото, в което е учил баща ми. Ще заминем веднага след като майка ми се почувства по-добре.

— Тя ще се оправи ли? – попита Скай.

Виждала бе майката на Никълъс само когато идваше в тяхната къща за предсказанията на Ванеса и винаги приличаше на призрак – същество, което може да потъне сред проблясващите вълни и да изчезне.

— Не знам – отвърна Никълъс.

За пръв път Скай го виждаше разколебан. Хвана ръката му и я стисна.

— Ще останеш тук завинаги – каза тя.

В крайна сметка имаше майка, която познаваше бъдещето, и можеше да претендира за известна вещина по тези въпроси.

— Надявам се.

Втора глава

През следващия уикенд изследваха тресавищата, вместо да ходят в залива, тъй като вятърът бе буреносен и заплашваше да отнесе слабичката Скай. Тресавищата се простираха по протежение на почти половин миля зад къщата на Скай, двамата с Никълъс вървяха по-дълго от обикновено и се натъкнаха на някаква полуразрушена стена на границата на имота на Пенроуз.

Скай измери стената и се покатери на нея, като рецитираше строфи от „Сън в лятна нощ“, пиеса, която изучаваха в училище. Тя декламираше за гнева на Хермия, породен от вероятната измама на Лизандър – О, горката аз! Ти, измамник такъв! Отровно биле!/ Крадец на любов! Дошъл през нощта/ и откраднал сърцето на любовта ми? – и се наслаждаваше на звученето на думите „отровно биле“ – тя реши да използва такова срещу Либърти някой следващ път. Точно тогава обаче момичето падна от стената и се озова от другата страна.

За щастие, се приземи в някаква туфа прораснали храсти, но все пак доста се изплаши.

Лицето на Никълъс изникна над стената и той започна да се смее.

— За пръв път те виждам да изгубиш ума и дума.

Тя успя да се усмихне и каза рязко:

— Идваш ли?

Никълъс се наклони надолу и се приземи до нея.

Докато се наместваше, Скай осъзна, че пред тях се простира изоставена градина; място, което времето и бурените бяха скрили от света. Дори и да имаше къща, на която градината принадлежеше, тя не се виждаше, което означаваше, че няма начин да бъдат разкрити.

Огромна статуя на жена лежеше на земята пред тях, но не беше паднала; беше изобразена така – заспала, с ръка, отпусната до лицето. Мъх и листа обвиваха тялото й, а вместо коси около главата й се сплитаха папрати. Това вероятно бе най-красивото нещо, което Скай някога бе виждала.

— Прилича на теб, когато спиш – внезапно каза Никълъс.

Скай поклати глава. Никълъс я бе виждал заспала, когато споделяха палатката с Либърти в нощта на партито, но непохватната Скай не можеше да се сравнява с вълшебната каменна жена, потънала завинаги в красивия си сън.

След това вниманието им бе привлечено от нещо отвъд статуята – езеро, огромно почти като океан, над което бе опънат въжен мост. Водата бе скрита зад мрежа от клони, които сякаш се бяха заровили в опити да намерят злато.

Скай се затича натам и стъпи на моста. Въжето проскърца – очевидно не бе използвано от доста време.

— Какво, мислиш, има от другата страна? – попита тя, като избегна очевидния въпрос – дали е безопасно?

— Обратната страна на небето – отвърна Никълъс и Скай се усмихна.

Бяха открили тайнствен свят извън своя – свят без болни майки и ритащи сестри, съседи интриганти и училище в Ню Йорк, и той ги зовеше.

Бяха прекосили моста до половината, когато това се случи.

Скай чу някакъв звук от съдиране и бързо се обърна, за да види как въжето под краката на Никълъс се накъса. Той увисна, с ръка вкопчена във въжето, докато падаше. Скай направи същото, когато целият мост под тях се разпадна.

За щастие, перилата бяха невредими и можеха да се хванат за тях. Краката им бяха във водата, а телата и главите им – над нея.

— Трябва да скочим – каза Скай с безизразен глас, сякаш сърцето й не биеше по-бързо от витлото на самолет при излитане. – Трябва само да си представим, че това е море, а не тиня.

Погледна към дебелия зелен слой отдолу, пълен с какви ли не страхотии.

Лицето на Никълъс бе бледо, кокалчетата на пръстите му бяха побелели. После каза:

— Не мога да плувам.

Стомахът й се обърна.

— Разбира се, че можеш. Нали съм те виждала.

Едва тогава осъзна, че не, никога не бе виждала Никълъс да плува. Въпреки че бяха прекарали толкова много време в залива, той винаги търсеше нещо в скалистите вирове, докато тя се гмуркаше сред вълните. Беше го виждала във вода до коленете, но никога повече от това.

— Ще падна – каза той.

За пръв път Скай усети в гласа му страх. Затова направи единственото възможно нещо. Пусна се и цопна във водата, като държеше устата си плътно затворена.

— Ще се придвижваш с ръце по страничните въжета, докато стигнеш на плитко – каза твърдо тя, сякаш бе сигурна, че ще се справи. – Ще те боли и пръстите ти ще се ожулят, но няма друг начин. Ще плувам редом с теб.

Изобщо не спомена за опасностите пред тях.

Никълъс започна да се придвижва, все едно се упражняваше на шведската стена в училищния физкултурен салон. Умееше да го прави, така че и сега щеше да успее, разсъждаваше Скай. Тя плуваше покрай него точно както му бе обещала, а очите й бяха впити в неговите, кафяви срещу сини, сякаш искаше да му внуши, че може да се справи. Погледът му говореше, че й вярва.

Все още бяха далеч от брега, когато той започна да трепери. Въжето бе протрило кожата на дланите му. Скай протегна крак надолу, но не успя да стигне дъното.

— Остава още малко – каза тя и той продължи да се придвижва, педя по педя, без да спре да си поеме дъх, въпреки че със сигурност бе изтощен и бе на косъм от агонията.

От всички хора, които Скай познаваше, Никълъс бе единственият, който можеше да направи това. Либърти не би могла. И никой от училището нямаше да има смелостта за такова нещо. Вероятно дори и самата Скай. Обаче Никълъс се събуждаше всяка сутрин в къща, лишена от обич, и независимо от това, бе най-добрият приятел, който Скай някога бе имала. След като можеше да издържи на такава болка, вероятно щеше да успее да се добере до плиткото, преди да стигне отвъд предела на силите си.

Скоро Скай усети, че пясъчното дъно е близо до краката й.

— Вече може да се пуснеш – каза тя с облекчение. – След това започни да подскачаш, все едно си на пружини. Аз ще ти държа устата над водата.

В мига, в който тя проговори, той се пусна. Тъй като бе по-висок от нея, се наложи да подскочи само няколко пъти, преди да успее да стъпи. Скоро двамата излязоха от езерото и паднаха задъхани на брега.

— Не знам защо ми липсва въздух – каза накрая Скай, като извърна глава, за да погледне Никълъс. – Как са ти ръцете?

Той ги вдигна и тя направи гримаса.

— Ще загазим.

Обаче Никълъс се усмихваше:

— Най-после мога да те помоля за нещо, което исках още миналото лято. Можеш ли да ме научиш да плувам?

— От утре започваме уроците – каза Скай решително. – Къде се е чуло и видяло някой да може да танцува, а да не може да плува?

— В Ню Йорк хората танцуват – каза той с превзет глас, а тя се отпусна и се усмихна. – А в Корнуол – плуваме. Радвам се, че съм в Корнуол.

— Аз също – каза тя. След това попита: – Защо не ми каза?

Той разглеждаше охлузените си длани.

— Помислих, че ще ме сметнеш за пълен идиот.

— Идиотът щеше да се уплаши, да падне и да се удави. Никога не съм мислила, че ще го направиш.

Устните му се повдигнаха и Скай почувства как сърцето й се сгрява от слънчевия блясък на рядката му и изключителна усмивка.

Тя се изправи.

— Най-добре да отидем при майка ми да ти превърже ръцете. Утре ще плуваме.

За щастие, на Ванеса Пенроуз можеше да се разчита, че няма да предаде дъщеря си, докато тя е искрена с нея. Единственото, което каза, бе:

— Не можеш да учиш Никълъс да плува, Скай. Аз ще го водя всеки ден на плажа за по половин час. Ще стоиш вкъщи да се грижиш за сестра си. Също така ще кажа на лелята на Никълъс, че си е издрал ръцете, докато кавалерски е цепил дърва за мен, а не докато се е борил за живота си в някакво езеро на място, където вероятно изобщо не е трябвало да бъдете. Знам, че е безполезно да искам от вас да не се връщате там, но настоявам да не ходите, докато не се уверя, че Никълъс може да плува достатъчно добре, за да се справи с езерото, ако му се случи отново да се озове в него.

Прекараха остатъка от следобеда вътре, за да отпочинат ръцете на Никълъс, докато слушаха през стената гласовете на Ванеса и нейните клиенти.

Последна за деня бе майката на Никълъс и когато тя дойде заедно с леля му, Никълъс скочи.

— Да отидем на разходка – каза той.

— Не искаш ли да узнаеш бъдещето на майка си? – попита Скай.

Той поклати глава.

Скай се намръщи. Ако останеха да слушат, тогава вероятно щяха да научат всичко за възстановяването на майка му. От една страна, се надяваше тя никога да не се оправи, защото тогава Никълъс нямаше да замине за Ню Йорк. От друга страна, й се искаше госпожа Крофърд да оздравее още същия ден, тъй като единственото нещо, за което Никълъс никога не говореше, бе майка му. Скай знаеше, по някакъв свой детински начин, че зад това нежелание се крие жестока рана.

Така че двамата отидоха на разходка надолу до залива, докато леля му не се появи на билото на скалата с ръце на хълбоците, погледна бинтованите му ръце и каза:

— Не съм приемала да ти бъда медицинска сестра.

Скай гледаше как Никълъс си тръгва с двете жени, майка му, която вървеше редом с него, но нищо не каза, не защити сина си от леля му, само блажено се усмихваше, сякаш бе приела причастие.

— Ще ми кажеш ли какво е моето бъдеще? И това на Никълъс – попита Скай майка си, когато двете се прибраха в къщата.

Ванеса потръпна:

— За нищо на света, Скай. Така че не ме моли отново.

— Но защо?

— Не мога да ти кажа нищо, което вече не е вътре в теб. Бъдещето не е обещание, което трябва да се спазва. То е действие, което чака да бъде започнато. Може би вече е започнало.

Скай също потръпна. Никога преди не се бе плашила от предполагаемата дарба на майка си – да вижда онова, което още не се беше случило, и да го казва на онези, които питат, подобно на малка раковина, чиито перлени устни нашепваха тайните си.

Измина още една година. Скай навърши четиринайсет и започна да кърви всеки месец. Краката й се издължиха, гърдите и хълбоците й се закръглиха и единствените места, където се чувстваше като у дома си, бяха в морето – да плува, или в небето – да лети.

Вече плуваше винаги заедно с Никълъс. И започна да управлява Мота сама. Скоро и Никълъс можеше да го прави. Имаше още партита и майката на Скай все така танцуваше с мъжа, който бе шепнал в ухото й.

Ритниците на Либърти станаха по-точни и болезнени, докато не започна да прекарва все по-малко време със Скай и Никълъс и вече рядко молеше Скай да не я оставя сама. Единствено се лепваше за тях, когато отиваха в изоставената градина. Но дори там не им досаждаше и предпочиташе да седи загледана в каменната жена, като омагьосана, със същия замечтан поглед, с какъвто наблюдаваше как танцува Ванеса.

Веднъж Скай я попита за какво си мисли. Либърти вдигна рамене и каза: – За живота – сякаш това бе нещо очевидно.

Вместо да рискува да предизвика гнева на Либърти, като каже каквото смята – животът е в градината или в залива, а не в някаква статуя – Скай също повдигна рамене и отиде при Никълъс на въжения мост.

Никълъс вече бе петнайсетгодишен и бе приятел на Скай от четири години, но тя имаше усещането, че винаги го е познавала. Не можеше да си спомни за някой момент, когато той да не е бил най-важното нещо в живота й – нейният океан и нейното небе.

— Когато си мисля за теб, се сещам за синия цвят – каза й той със странен глас, докато се връщаха в къщата след последния училищен ден, готови за поредното дълго лято. – Вода и въздух.

Тя се усмихна и го прие като най-хубавия комплимент. След това видя лицето му и замръзна на място.

— Утре заминавам за Ню Йорк – каза той тъжно. – Леля ми го каза на закуска. Само за шест седмици обаче. Трябва да се явя на изпит за училището.

Шест седмици. Можеше да бъде и година. Всички неща, които си представяше, че ще правят заедно през лятото, изчезнаха и отлетяха като мигриращи птици.

Скай ритна земята, като обели кожата на черната си обувка. Слънцето се скри и прояви тъмната сянка, хвърлена от утрешния ден.

— Върни се – каза тя, внезапно уплашена.

— Обещавам – отвърна й той.

Скай го гледаше как се отдалечава, както през онзи първи ден, когато го бе срещнала, и точно както през онзи ден той се обърна и й махна с ръка, преди да се скрие от погледа й. Въпреки че бе твърде голяма за такива неща, Скай се преметна в циганско колело, сякаш искаше да каже – това не променя нищо.

Стараеше се да пилотира всеки ден през следващия месец. Никога не бе летяла заедно с Никълъс, така че не усещаше толкова остро отсъствието му във въздуха. Обаче майка й не можеше да я вози всеки ден с кола на аеродрума, така че купи на Скай колело и тя отиваше с него дотам. Въпреки че можеше да пилотира почти толкова добре, колкото майка си, нито една от двете не бе сигурна какво биха казали останалите пилоти, ако разберяха, че Ванеса е позволила на четиринайсетгодишната си дъщеря да лети сама, независимо че нямаше правила, които изрично да забраняват това. Затова Скай, която вече бе на ръст колкото майка си, носеше нейния авиаторския шлем и очила и се правеше на нея, а Ванеса, както винаги, вярваше, че Скай няма да прехвърли определените граници.

Обаче лятото бе влажно и мъгливо, сякаш и небето оплакваше временно прекъснатото приятелство, и Скай не можеше да лети, когато нямаше добра видимост. Прекара много дни свита в нишата на прозореца, като се сърдеше на времето.

Либърти искаше Скай да седи заедно с нея на пода и с притиснато до стената ухо да подслушва бъдещето на клиентите на Ванеса. Скай отказваше. Какво право имаше някой, независимо кой, да има бъдеще, когато всичко, с което Скай разполагаше, бе това дъждовно, мъгливо настояще? Либърти, както можеше да се очаква, се опита да ощипе сестра си за отмъщение, но след това смени тактиката и загледа втренчено Скай, което се оказа още по-дразнещо от физическото насилие.

— Либърти, би ли напълнила коша с дърва – каза Ванеса, след като я залови на местопрестъплението.

— Защо точно аз? – изхленчи Либърти.

— Скай го напълни вчера.

След като отстрани Либърти, Ванеса направи на Скай чаша сладък чай с мляко.

— Бащата на Никълъс е бил много богат човек – каза тя, докато отмерваше чаените листа в чайника. – Никълъс ще наследи неговия бизнес, когато стане на подходяща възраст, и мисля, че скоро ще е готов да го направи.

— Какво? – възкликна Скай с изострено внимание.

— Състоянието на майка му най-после бе обявено за нелечимо и леля му смята, че е време да се заеме с Никълъс. Иска той да получи подходящо образование и отново да се установи в Ню Йорк. След като майката на Никълъс се оказа толкова тежко болна, неговата леля на практика му става майка. Той трябва да прави онова, което тя каже.

— Защо не ми го каза по-рано?

Майка й се усмихна:

— Опитвах се да отложа бъдещето. Но разбира се, това е съдбата, нещо, което Никълъс винаги е носел със себе си. Сега е петнайсетгодишен. Възраст, в която рожденото право и традицията имат значение.

Скай почувства как очите й се пълнят със сълзи. В същия момент Либърти се върна с дървата. Взря се в Скай, пусна кошницата на пода и каза:

— Няма да те зяпам повече така. Обещавам.

Скай избърса очите си:

— Не плача заради теб.

Либърти изприпка и седна до нея в нишата на прозореца и Скай почувства прилив на нежност към сестра си, която въпреки че от време на време бе буреносна като корнуолска зима, понякога можеше да бъде толкова мила.

— Той каза, че ще се върне – отвърна тя на майка си.

— Не знам дали ще го направи, Скай.

— Никълъс никога не лъже.

Майка й седна до масата, а след това някакво неразгадаемо изражение промени познатите черти на лицето й.

Скай стисна ръката на Либърти. Пръстите на Либърти покриха нейните.

Устата на майка й се изкриви странно, когато видя преплетените им ръце.

— Мислех да те изпратя във Франция при леля ти за около шест месеца – каза внезапно тя. – Можеш да ходиш на училище там. Да научиш всички неща, които мен не ме бива много да преподавам, но в които тя е изключително добра.

Ванеса се наведе напред и прокара пръсти през чорлавата коса на Скай.

— Никога не съм се интересувала от прически или от богати семейства, но сега, когато те гледам, мисля, че може би е трябвало.

— Не искам да ходя във Франция – каза Скай.

Либърти се притисна още по-силно в нея.

Виждали бяха своята „леля“ само два пъти преди като деца, когато бяха във Франция. Но тъй като Ванеса никога не се бе омъжила за бащата на Скай и Либърти, тази жена във Франция всъщност нямаше никаква връзка с тях. Скай поклати глава.

— И – продължи Ванеса, – омръзна ми да виждам в бъдещето на всички останали, а да не правя нищо за моето – а него, което, също както и твоето, никога няма да предскажа. Бих искала да направя като Ейми Джонсън и да летя до Австралия. Просто да вдигна самолета и да полетя. Искам да видя дали ме очаква още нещо. Разбираш ли?

— Ще дойда с теб – каза Скай.

— Искам да се грижиш за Либърти вместо мен. Ако останеш тук, в Корнуол, Никълъс още повече ще ти липсва.

— Но защо трябва да летиш до Австралия? – попита Скай.

— Трябва да се уверя, че мога да го направя. Някога познавах Ейми. Бях по-добър пилот от нея. Но тя постави рекорд до Москва и до Кейптаун. А какво постигнах аз?

Тогава я усети. Болка, каквато дотогава не бе познавала, когато разбра, че животът на майка й в Корнуол, със спорадичните партитата и двете дъщери си има собствена сянка – безпокойство, празнота, липса.

— Но…. – Скай не можеше да формулира онова, което искаше да каже. – Мислех, че така ще бъде винаги – успя да промълви накрая.

— Не може цял живот да събираш раковини, Скай.

Шест седмици след заминаването на Никълъс Скай с изненада видя как някакъв мъж върви към нейния залив. Едва когато стигна до пясъка, Скай осъзна, че това е Никълъс.

Как бе възможна такава промяна само за шест седмици? Той бе по-висок, по-широкоплещест, лицето му бе придобило твърдост и всички момчешки следи бяха изчезнали. Замръзна на място, водата обливаше глезените й, и скръсти ръце пред гърдите си.

— Да седнем в пещерата – каза тя, когато той се приближи достатъчно, за да може да я чуе.

Той кимна и я последва вътре, където тя се излегна по гръб в мрака и той направи същото.

— Следващата седмица тръгвам на училище в Ню Йорк – каза той, а гласът му сега беше по-дълбок, мъжки. – Леля ми ще наеме някого да опакова нещата в тукашната къща, но аз вдигнах врява, достойна за Либърти, и я убедих да се върнем, за да приберем личните си вещи.

— Е, щом си подражавал на Либърти, не се учудвам, че си победил – каза Скай, като изобрази усмивка на лицето си, за да може да я предаде и на гласа си.

Звуците на споделеното им детство изпълваха пещерата – непрекъснатият тътен на океанските вълни, които се носеха към пясъка, мощното прииждане на водата, грохотът, когато се разбиваше. Вятърът виеше с протестен вой – не бе възможно това да се случва наистина. Солени сълзи се стичаха тихо по бузите на Скай, толкова изобилни, че бе истинско чудо, че още не се бе удавила в тях.

Известно време и двамата мълчаха. Лежаха по гръб, един до друг, ръцете им бяха толкова близко, че тя можеше да почувства как електричеството, което излъчваше тялото му, се предава от неговите пръсти в нейните. Извади ръка от пясъка и очерта кръг с палеца и показалеца си, като притвори едното си око, за да се концентрира върху този импровизиран пръстен.

— Когато направих онова циганско колело на кея в Портлевън пред теб, това беше просто един миг. Обаче сега… – тя се запъна, след това разпери ръце колкото се може по-широко. – Това сега е прекалено голямо. Толкова е голямо, че не мога да го възприема изцяло и не искам да го почувствам. Прекалено е – повтори тя.

Чу меко тупване, сякаш премятащо се момиченце се бе приземило в пясъка зад тях. Едновременно извърнаха глави по посока на звука, но там нямаше нищо – нищо, освен един спомен.

— Не искам да заминавам – каза спокойно Никълъс.

Скай седна, наведе се и прегърна силно и вероятно болезнено Никълъс. И неговите страни бяха мокри като нейните. След това бързо се изправи и побягна, като чувстваше как нещо се къса в гърдите й, и си помисли, че вероятно, заслепена от сълзите, се бе одрала в стената на пещерата.

Тичаше бързо, краката й се забиваха в пясъка, нагоре към вилата и оттам към тресавището отзад. Накрая, на върха на хълма, спря и рухна на земята. Оттам можеше да види всичко, но не можеше да види Никълъс, и оттук нататък щеше да е все така.

Докосна гърдите си и не откри драскотина, но все пак я болеше по-силно от всякога.

Леля Софи беше също толкова жизнена като Ванеса, но по-прочувствена – завършваше изреченията си с прегръдки и целувки, вместо да слага точки. Беше най-елегантното същество, което Скай някога бе виждала, винаги облечена в тоалети на Елза Скиапарели и на Поаре. Либърти я гледаше с обожание и дори Скай, седейки в спалнята си в апартамента в Паси – шестнайсети арондисман, близо до Булонския лес – неволно се опитваше да подреди косата си така, че да заприлича повече на блестящата вдигната кестенява прическа на леля си. Но това бе маловажна промяна в сравнение с всичко друго, което се случваше в Париж.

Либърти се промени първа. Вече не риташе Скай. Усмихваше се. Събуждаше се сутрин, нетърпелива да отиде на училище. Вместо да стои вкъщи през уикендите, Либърти ходеше на гости на новите си приятели или похапваше сладолед с тях, докато се разхождаха в парка „Ранела“. Превърна се в хубава, елегантна парижанка като тяхната леля Софи.

Скай наблюдаваше тази метаморфоза с отворена от удивление уста.

Второто нещо, което се промени, бе Никълъс. Тя му пишеше почти всеки ден. Той никога не й отговори.

Беше грешала тогава, изправена на върха на скалата в онзи ден, когато за последен път го видя. Тогава си мислеше, че гърдите не биха могли да я болят по-силно. Но онази болка бе само пристъп. Онова, което чувстваше сега, всеки ден, когато проверяваше пощата и не намираше нищо, бе като пробождане от шиш – дълбоко и жестоко.

Сега Скай бе тази, която си седеше вкъщи сама.

А след това пристигна едно ужасно писмо, адресирано до нея. То дойде по време на празника на Вси Светии, когато лелята заведе Либърти и Скай с влака в Довил, с надеждата близостта до морето да успее да развесели Скай.

Щом Скай стъпи на плажа, облаци закриха слънцето. Надигна се толкова силен вятър, че вълните се издигнаха нагоре като призраци и прогониха всички, а Скай остана съвсем сама, трепереща, докато леля й и Либърти я убеждаваха да се махне оттам.

Не знаеше какво, но нещо не бе наред. Писмото, което ги очакваше на масата в антрето при тяхното завръщане, потвърди предчувствието й. Облак, подобен на онзи, който покриваше небето и поглъщаше самолетите, бе отнесъл Ванеса Пенроуз. Тя никога нямаше да се върне.

Оттогава всяка нощ, щом затвореше очи, Скай виждаше как майка й полита надолу и безмилостно изчезва. Покатерваше се в леглото на Либърти, където двете лягаха по гръб с широко отворени очи, докато сънят не ги обгърнеше в своите кошмари. Събуждаха се разплакани, а Скай криеше сълзите си, за да утешава сестра си.

Всичко това се промени, когато Скай възобнови уроците си по пилотиране. Горе в небето чувстваше, че майка й е навсякъде около нея, дори чуваше гласа на Ванеса, който шептеше в слуховата тръба: Обичам те, Скай.

Тази нощ Скай отиде в леглото на сестра си, като нямаше търпение да й разкаже какво се бе случило, решена да убеди Либърти да дойде да лети с нея, така че и тя да може да я чуе. Либърти изблъска Скай от матрака и тя падна на пода.

— Защо го направи? – попита Скай, като разтриваше главата си, която бе ударила в дървото.

— Няма да идваш тук, докато не се откажеш да летиш – каза остро Либърти.

— Няма да се откажа от летенето – отвърна категорично Скай. – Нека ти покажа…

— Тогава се махай.

От всичко, което Либърти бе причинявала на Скай в миналото – ритниците и щипането, погледите и хленченето – тези думи най-силно я нараниха. Тя стана от пода, излезе от стаята, като затръшна вратата, и отиде да спи в собственото си легло.

След този случай те отново започнаха да странят една от друга, Скай в авиационния клуб, а Либърти – с приятелки, които предпочитаха клюките пред аеропланите. В годината когато Скай навърши осемнайсет, каза на Либърти, че напуска Париж и се връща в Корнуол.

Либърти побесня.

— Това е нашият дом, Скай – крещеше Либърти с почервеняло лице и стиснати юмруци.

— Това е апартамент в Париж. Не е дом – каза спокойно Скай, опитвайки се да запази хладнокръвие, като изчакваше Либърти да излее гнева си и да се успокои.

Вместо това Либърти се спусна по коридора, отвори вратата на спалнята на леля им и започна да крещи пронизително, като настояваше Софи да задържи насила Скай в Париж, да изпълни обещанието си, дадено на Ванеса Пенроуз да се грижи за тях двете. Либърти бесня през цялата нощ, като неуморно засипваше Скай с обвинения и с изблици на омраза, докато малко преди зазоряване, уплашена да не би да докара до истинска лудост сестра си, Скай отстъпи и каза:

— Няма да замина.

Либърти не й благодари, просто отиде в стаята си, легна в леглото и заспа.

Скай легна в собственото си легло и плака, докато очите й не се подуха толкова, че повече не можеше да вижда, докато яката на роклята й се измокри от сълзите така, че да може да изстиска сърдечната си мъка от нея. Единственото нещо, което желаеше – да се върне в залива в Корнуол – й бе отнето.

Стана от леглото едва на следващия ден. Либърти не й говореше. Тази нощ, когато Скай се върна в стаята си, леглото й бе мокро, сякаш някой бе излял кана вода върху него. Спа на канапето.

На другата сутрин гумите на колелото на Скай се оказаха спукани, така че тя не можа да отиде на аеродрума. Либърти й се усмихна, докато закусваха.

През следващата седмица двете домашни работи, които Скай бе написала за университета – където учеше история и чужди езици – изчезнаха, преди да успее да ги предаде, и се наложи да будува цяла нощ, за да ги съчини наново. Либърти покани приятелката си да нощува у тях и двете приказваха и се смееха толкова високо в съседната стая, че Скай едва успяваше да се съсредоточи.

Месец по-късно, след като Скай поправи гумите на колелото си, ги намери нарязани с нож.

— За бога! Пак ли – каза Либърти, когато Скай й показа щетите.

Двете сякаш отново бяха станали на девет и на десет години, с тази разлика, че сега раците, пъхнати в банските костюми, хапеха по-жестоко.

В деня в който Либърти навърши осемнайсет, Скай написа бележка на леля си и докато Либърти бе излязла, събра нещата си в един куфар, отиде на гарата и замина за Англия.

ЧАСТ ВТОРА

КАТ

Трета глава

Корнуол, юни 2012

Взетата под наем кола на Кат подскачаше по пътеката, която сякаш никога не бе виждала моторно превозно средство, а крайната й цел бе необитаемата вила на баба й. Тя бе кацнала на върха на скалата, в горда самота, с единствени приятели вятърът, чайките и морските пръски – заточена на самия край на света. Склоновете скриваха съседските къщи, които във всички случаи се намираха поне на половин миля разстояние.

Пътеката стана още по-неравна, така че Кат спря, излезе от колата и се спъна, когато вятърът я поде и я блъсна назад. За миг й се стори, че свисти и нашепва, че не трябва да отива там. Потри ръце, като съжаляваше както за това пътуване, така и за твърде леката австралийска лятна рокля, която бе облякла.

Изтича на верандата и дъските заскърцаха под стъпките й. Пъхна ключа в ключалката и завъртя бравата, докато вратата поддаде. Блъсна я миризмата на десетилетна запуснатост, която я накара да се извърне. Какви ли духове бе пуснала на свобода?

Не ставай глупава, присмя се тя на себе си, първо, наум и после на глас, като се надяваше да накара незавършената история да отстъпи и настоящето отново да се възцари.

Бързо влезе в кухнята с изглед към едно парче от великолепния бурен океан. Нишата на прозореца в трапезарията я примамваше и тя си помисли, че би могла да седне в нея, независимо от прахоляка, и да изпие чаша чай. Обаче установи, че чайникът е стар модел, който трябваше да се топли на печката, а самата печка бе древна и работеше само с дърва. По-добре бе да се заеме с онова, за което Марго, нейната баба, доста неочаквано я бе помолила.

Кат пътуваше от Сидни до Европа два пъти годишно, за да се среща със свои колеги модни историци от музея „Виктория и Албърт“, или да изнася лекции на конференции и симпозиуми – точно каквото бе направила миналата седмица – но никога не бе стъпвала в тази къща в Корнуол. Защото допреди три дни изобщо не бе подозирала за нейното съществуване.

Марго й бе телефонирала в Лондон, за да й каже, че човекът от близкия Портлевън, който се грижел за къщата и я проверявал редовно, бил много остарял и болен и не бил ходил там от месеци. Не би ли могла Кат да хвърли един поглед?

Кат бе толкова поразена от новината, че баба й притежава вила в Корнуол, че изломоти нещо неразбираемо на пресекулки и успя да се сдобие с много малко информация извън факта, че била закупена преди десетки години, и да разбере местоположението на ключа. Сега почувства същото замайване, което я бе вцепенило в гостната, когато осъзна, че къщата бе изцяло мебелирана и подредена – но изглеждаше като някакъв музей.

Всичко наоколо бе от периода на 20-те и началото на 30-те години, все едно обитателите бяха излезли с намерението скоро да се върнат, но някак си се бяха изгубили завинаги. Целулоидна четка за коса в стил ар деко с блестящи кристали. Фантастична, инкрустирана с емайл морскозелена четка за дрехи. Пръстени с фалшиви камъни в някаква кутия. Нотни листове върху пианото, чакащи да бъдат изсвирени. Кат погали нежно фунията на грамофона. Възхити се на изкусната изработка на медальон с усукана пиринчена верижка. Издуха облак прах от красива колекция стъклени газени лампи в различни отсенки на зеленото. Всичко бе подредено, свидетелство за един миг от историята, който вероятно за някого означаваше нещо.

За кратко си представи как запалва лампите, поставя плоча на грамофона, окачва медальона на врата си и се връща далеч назад във времето, когато не бе направила още никакви грешки и би могла да изживее отново последните няколко години с благословията на мъдростта. Нещо я накара да потръпне, сякаш дори само с мисълта да съживи предметите наоколо, бе привлякла духовете. Защо ли бяха избягали тези призраци, питаше се тя. И защо Марго бе купила това място, което приличаше по-скоро на мавзолей, отколкото на дом?

Кат влезе в следващата стая, отваряше и затваряше долапите и проверяваше вътрешността на чекмеджетата. Не намери никакъв признак за присъствието на някакви животни, освен няколко паяка, повечето от които отдавна умрели, и отново бе погълната от водовъртежа на въпросите. Защо имаш вила, която никога не използваш? Дали баба й изобщо бе идвала тук? Определено не и през последните тридесет и девет години, откакто се бе родила Кат. Трябваше, размишляваше Кат, да я убеди да я продаде.

Мислеше си за агенти за недвижими имоти и международни спедиторски фирми, когато стигна до последната стая, която бе празна с изключение на няколко гардероба. Отвори единия и яркочервен блясък заслепи очите й, последван от блещукащо розово и слънчогледово жълто. Бавно протегна ръка. Пръстите й докоснаха плат. Скъп плат – тюлена пяна, блестящи пайети, мъркащо кадифе.

Свали една от закачалките и пред нея се разкри нещо удивително. Дълга червена роба, не – бална рокля – без презрамки, с корсаж, оформен така, че да обхваща съвършено извивките на бюста, с пристегната талия – почит към епохата New Look. От тясната талия се спускаше пола, която живееше свой собствен живот. Пола, която искаше да танцува, да се върти в див и романтичен червен полет. Дясната й ръка погали коприната, мека като кожата на новородено.

Някакъв внезапен порив накара Кат да постави роклята пред себе си, сякаш възнамеряваше да я купи. Обърна се, за да се огледа в огледалото, и остана поразена. Въпреки че още не я бе облякла, вече не беше Кат. Беше жената, която винаги бе искала да бъде, жената, в която бе забравила да се превърне покрай работата на пълен работен ден, двете деца и развода.

След това огледа етикета отвътре; Пролет-лято 2012, Кристиан Диор, Париж и серия числа. Кат държеше в ръце бална рокля от висшата мода, което подозираше още когато я видя. Но защо – и как – нейната баба притежаваше дизайнерска рокля от „Диор“, скрита в гардероба в къщата, която Кат никога не бе знаела, че притежава?

Кат извади и други закачалки. На всяка висеше по нещо също толкова забележително като червената рокля. Рокля, изработена от многоцветна коприна – Кат знаеше, че се казва „Кукуряк“, от колекцията от 1995 година на Галиано за „Диор“. Вълшебно красива розова рокля, без презрамки като червената, но с изобилие от плат на гърба и оформен като цвете турнюр.

Кат престана да изважда дрехите от гардероба и вместо това набързо ги прегледа. Повечето бяха рокли, но имаше и костюми, поли и сака – от лесно разпознаваемия пристегнат и клоширан силует на 50-те, до по-късите поли на 60-те, лекотата на 70-те, яркостта на 80-те, блясъка на 90-те и оттам до класическите модерни стилове като червената рокля, която първа извади. Всяка дреха имаше номериран етикет на Кристиан Диор, зашит на гърба.

Имаше още една рокля, която я накара да се пресегне, да я свали и да я доближи до себе си. Никога не бе виждала нещо подобно. Блестяща лазурносиня рокля с цвят, наподобяващ възможно най-близко според човешките възможности морето отвън с неговата изменчивост, сякаш самото слънце проблясваше в диплите на полата дори в тази тъмна стая. Беше направена от десетки метри тюл и коприна, а разгулът на тъканите и на цвета заявяваше, че тази дреха е епохална, единствена по рода си – бална рокля, която баба й никога не би могла да си позволи и никога не би имала повод да облече. Прекалено великолепна дори за принцеса.

Кат седна на леглото, затвори очи, после бавно ги отвори отново. Роклите си стояха на мястото. Бръкна в джоба си, извади телефона и набра номера на Марго. Чу се сигнал свободно, отново и отново, но никой не отговори. Опита пак. Нищо.

Така че тя се изправи, подреди роклите една по една на леглото – бяха общо шейсет и четири – и ги снима като безпристрастен и рационален консерватор, каквато всъщност беше.

Когато приключи, бе станало вече късно. Заключи къщата, върна се при колата, издиша дълбоко и повече не бе в състояние да потиска въпросите. Какво правеха тук тези рокли? Нима намерението на баба й бе Кат да ги открие?

ЧАСТ ТРЕТА

СКАЙ

Те знаеха, ако изобщо мислеха за това, че се движат по ръба на общоприетото от обществото дори по време на война. Но също така не се интересуваха от обществото, или… от своето място в него и толкова бяха свикнали да бъдат необикновени, че всичко друго щеше да бъде… изключително глупаво.

Жил Уитъл, „Жени пилоти на „Спитфайър“

през Втората световна война“

Четвърта глава

Париж, септември 1939

Обядът в Париж на смесената компания от британски и френски пилоти премина във вечеря, пак в Париж, обилно полята с твърде много шампанско. – Ще се наложи да пренощуваме – каза Скай, когато слънцето се скри и стана прекалено тъмно, за да се лети.

— Готово – съгласи се Роуз, като чукна чаша със Скай, а след това и с останалите на масата.

Валентин, французин, предложи тост:

— Да пием за мира. И дано господин Адолф получи апоплектичен удар от разпалените си нацистки поздрави.

Всички се разсмяха и пиха с такъв ентусиазъм, че Роуз махна на келнера да донесе още шампанско. И така удавиха във вино страховете си от безскрупулното и безкръвно подчиняване на Европа, а Валентин обви ръка около раменете на Скай, докато тя ги забавляваше с истории за номерата, които изпълняваше всяко лято във въздушното шоу в Англия, номера, които й помагаха да плаща сметките си.

— Хората идват да гледат шоуто заради очакването да се случи някакъв трагичен инцидент – каза им тя. – Усещам как сдържат дъха си всеки път, когато преобърна самолета. Искат сензационна история, която да разказват в кръчмата – че са били там, когато небето е изоставило самолета, той паднал на земята – Скай размаха ръце във въздуха, наподобявайки експлозия, – и жената, която била вътре, трагично загинала. – Тя драматично се плесна по челото. – Разбира се, никога не им доставям това удоволствие.

Разнесе се смях и чашите отново се вдигнаха, този път в чест на тълпите, които Скай бе разочаровала, оставайки жива след въздушните си акробатики.

— Чух, че умееш да захождаш на крило – каза Валентин.

— Тя направи прекрасна демонстрация на миналогодишния Авиаторски пикник в Магияр – каза Роуз, като имаше предвид годишната среща на пилоти в покрайнините на Будапеща, на която двете със Скай участваха в още много други такива шумни обеди.

— Не успях да отида – каза със съжаление Валентин. – Бях мобилизиран. За такова нещо вероятно се изисква изключително чувство за баланс.

— Както и изключителна дързост – добави Роуз.

— Или „неизлечимо безразсъдство“ и „отсъствие на всякакъв стремеж да запази главата на раменете си“. Това последното ми е любимо – каза Скай, като прие цигарата, която Валентин й поднесе. – Аристократите от Гражданската въздушна отбрана написаха още много подобни неща в доклада си относно това дали съм подходяща да бъда техен инструктор. За щастие, в Англия има толкова малко квалифицирани инструктори и такава отчаяна нужда от пилоти за попълване на Кралските военновъздушни сили в случай на война, че ме назначиха, независимо от моето пренебрежително отношение към различни части на тялото ми.

— За главата на Скай! – каза Валентин, като вдигна чашата си. – И дано дълго време да я запази невредима.

Скай се разсмя и се включи в новия тост.

За никого на масата нямаше значение, че Скай бе най-бедният пилот сред тях, а вероятно и в цяла Англия. Нейните приятели пилоти бяха едни от първите, които летяха заради любовта си към летенето, а не защото напоследък това бе станало една много специална и модна професия. Също така бяха и големи бохеми, изобщо не им хрумваше да споменат за пари и с голяма охота бяха готови да платят шампанското на този импровизиран обяд, който Роуз бе организирала едва вчера. Скай имаше късмет, че бе наследила своя самолет от майка си, и така можеше да лети с тези хора из цяла Европа, дори до Кайро и веднъж до Южна Африка. Като се възползваше от възможностите да печели пари по време на сезона на въздушното шоу в Англия и като преподава в Гражданската въздушна отбрана, което щеше да направи в понеделник, след като си отспи след парижкото будуване, тя бе в състояние да поддържа малкия си самолет в готовност, а себе си – нахранена и облечена.

Наближаваше полунощ и част от компанията започна да се разотива.

— Апартаментът ми е наблизо – прошепна Валентин на Скай.

Тя обмисли поканата му, но не беше изпила толкова много шампанско, че да си помисли, че случайната физическа връзка с очарователен парижки принц би й послужила като балсам срещу заплахата от война. Така че отказа, а Роуз също отхвърли подобна покана от мъжа, който седеше до нея, но и двете предложиха като утешителна награда танци под звуците на музиката на Джанго Райнхард в някакъв джаз клуб близо до улица „Пигал“. Скай прегърна Валентин през врата, а той обви с ръце талията й и тя му позволи да я целуне, защото понякога бе приятно да допуснеш такава необвързваща близост, без перспективата за сърдечни терзания.

Нощта премина в съвършено парижко утро, дъждът ромолеше, но слънцето се процеждаше и извиваше двойна дъга над църквата „Сакре Кьор“. Със сигурност това обещаваше бъдеще без война – обаче Валентин посочи сутрешния вестник и водещото му заглавие, което гласеше: „Хитлер нахлу в Полша“. Дъгата изчезна от небето.

Пътуваха до аеродрума мълчаливо. Докато Роуз не каза:

— Имам чувството, че днес е ден за грандиозни жестове.

— Наистина е така – съгласи се Скай и остави Роуз да седне на предната седалка на тренировъчния самолет „Тайгър Мот“, а тя се настани отзад. След като се издигнаха, Скай се наклони настрани и започна да изпълнява номера, за който бяха говорили по време на обяда – заход на крило.

Видя как Валентин и останалите ги гледаха със зяпнали уста, докато Роуз прелетя достатъчно ниско, за да им покаже, че да, Скай летеше на крило, с небесносин шал, който се стелеше зад нея, с развети коси. Тя се изправи на нос – винаги бе искала да направи страничен лупинг, но дори и тя не беше толкова безразсъдно смела за това – после помаха на приятелите си долу на земята.

След като се приземиха, Валентин, който наистина бе очарователен и красив, я целуна за сбогом. Скай не му обеща, че ще му пише – Никълъс я бе излекувал от това.

Когато отново се издигна във въздуха, тя помаха с крила на Роуз, а останалите се подредиха, за да излетят със своите по-нови и по-бързи самолети, преди да се издигнат нагоре и надалеч, тласкани напред от попътен вятър, много смях и вероятно от остатъчни мехурчета шампанско, като се опитваха с всички сили да забравят заглавието във вестника.

Но тя не можеше повече да се преструва, че не му обръща внимание, когато се приземи на пистата на авиационния клуб в предградието на Лондон, където учеше наперени млади мъже как да пилотират, преди да постъпят в Кралските военновъздушни сили, които отчаяно се нуждаеха от кадри. Паркира самолета на обичайното му място, излезе и се озова пред Тед, един от учениците й, който я чакаше.

— Свършено е – каза той.

— С кое? – попита Скай.

— С гражданските полети. От утре ги забраняват. Гражданската въздушна охрана също се разпуска. Всеки момент се очаква да се обяви война и всички остават на земята, освен ако не са пилоти на КВС. Сега небето е тяхно.

От думите на Тед Скай политна назад, като прегазена от самолет. Затвори очи. Всички остават на земята, освен ако не са пилоти на КВС. Като жена, тя никога нямаше да може да стане пилот на КВС. Което означаваше, че това наистина бе краят.

Два дни по-късно, решена да докаже, че Тед греши, Скай облече най-благопристойния си морскосин костюм, като се надяваше, че подчертано бухналите ръкави, прищипнатата талия и широкият клош няма да изглеждат прекалено модни за сериозен пилот, каквато бе тя. Прекоси един изпълнен с напрежение Лондон, в който всички сякаш търсеха знаци за войната, която се предполагаше, че водят. Отбелязваше затворените кина, липсата на деца – те бяха изпратени в провинцията, и червените стълбове с нарисувани по тях жълти квадрати, които отчитаха наличието на отровни газове.

Когато пристигна в Министерството на въздухоплаването, тя обясни на младия мъж пред себе си какъв опит в пилотирането има.

— Можеш да постъпиш в Спомагателните женски военновъздушни сили – СЖВВС.

— Звучи добре – отвърна Скай. – Ще преподавам ли? Или ще летя…

Мъжът я прекъсна.

— СЖВВС не летят. Те пакетират парашути и наблюдават придвижването на самолетите. Или стават шофьори на летците. Ще се справиш – каза той с красноречив блясък в очите. – С кола – добави той, сякаш имаше нужда да подчертае факта, че е закотвена на земята.

— Никога не се научих да шофирам – каза Скай сухо.

През следващите две седмици Скай посещаваше всеки ден Министерството на въздухоплаването. Всеки ден същият мъж, понякога някой друг, й казваше същото. В края на двете седмици тя се спря във фоайето на министерството, когато внезапно и болезнено осъзна, че никога няма да й позволят да лети.

Светлосиният шал висеше унило на врата й. Тя се насили да се върне до бюрото.

— Мога ли да получа формуляр за СЖВВС, моля?

Мъжът се ухили самодоволно:

— Спешно търсят машинописки за секретарския отдел.

Скай си представи как седи в огромна като пещера зала със сто други жени, които чукат по машините и се опитват да прикрият досадата си зад начервените си усмихнати устни. Тогава напусна Лондон, като отказа да прекара войната в писане на машина.

Нима това бе бъдещето, което майка й отказваше да й разкрие? Войната щеше да настъпи и много мъже щяха да загинат. Скай също щеше да умре духом, обрасла с паяжини като своя заземен самолет.

В спокойната атмосфера на Корнуол щеше да е в състояние да обмисли какво да прави. Скай хвана влака за Нелстън, след това автобуса до Портлевън и извървя пеша пътеката от селото до къщата. Това беше нейното наследство от майка й, заедно със самолета, след отчуждаването от Либърти и достатъчното години, прекарани във Франция, така че Скай бе заприличала на французойка толкова, колкото жена, родена на друго място, би могла. Дори и сега Скай говореше с лек акцент.

От върха на скалата се загледа в морето. Този ден то бе булчински бяло, дантелени волани един след друг прииждаха от хоризонта. Шум от мотор на кола я накара да се обърне и щом разбра, че шофьорът е Полин Гоуър, Скай се наруга мислено, задето не се бе сетила по-рано за нея. Разбира се, Полин щеше да знае дали има изобщо някакъв шанс Скай, или която и да е друга жена, да лети, докато тази странна война витаеше над тях, без все още да бъде изстрелян и един куршум.

Скай и Полин бяха летели заедно по време на първото участие на Скай в авиационното шоу на Том Кембъл Блак. Наред с Ейми Джонсън и може би на самата Скай, Полин бе една от най-опитните жени пилоти в страната. Освен това нейният баща бе член на Парламента, което означаваше, че Полин познава всеки, който имаше влияние, и в резултат на това бе наясно с всичко, което имаше значение. Беше като Роуз – аристократка, която изобщо не се интересуваше, че във вените на Скай не тече и капка синя кръв.

Полин излезе от колата и се усмихна на Скай.

— Предполагам, че ти си онази досадница, която не оставя на мира момчетата от министерството?

Скай направи гримаса: – Да, аз съм.

Поведе Полин към старата люлка на верандата, която гледаше в посока Франция.

— През последната година в Гражданската въздушна отбрана непрекъснато рецитирах колко часове летателен опит имам пред мъже, които се предполагаше, че трябва да обучавам, мъже, които отказваха да летят заедно с мен, защото бях „момиче“. Не се засягах, защото по-важно бе да ги науча да пилотират. Онези, които се съгласяваха да летят с мен, се държаха така, сякаш този един час, прекаран заедно с мен в пилотската кабина, им даваше право да инспектират по-отблизо нашивките ми. Никога не се оплаках. Обаче по-скоро ще си прехапя езика, ако трябва да продължа все така да се преструвам на скромна и послушна.

— Тогава вероятно няма да се заинтересуваш от моята покана – каза Полин. – Тя определено ще изисква скромност и послушание.

— Какво ще кажеш за едно питие? След това ще мога да се стегна и да се държа благопристойно.

Скай влезе вътре, извади една от бутилките шампанско, които бе донесла със себе си от Франция, и наля две чаши.

Полин вдигна своята:

— Наздраве!

— Изглеждаш прекалено весела – каза Скай, като подви крака под себе си. – Сигурно и ти не можеш да летиш?

— Засега. Обаче набирам персонал – внезапният проблясък на доволство по лицето на по-възрастната жена приличаше на слънчев лъч след седмица мъгла.

— За какво? Нима Кралските военновъздушни сили имат нужда от жени, облечени в пера, които да изпълняват някакви акробатични номера за развлечение на мъжете, докато са на земята?

— На теб перата ще ти отиват повече, отколкото на мен – каза през смях Полин. – Не. Получих разрешение да набера дванайсет жени за Транспортните спомагателни ВВС. Това е гражданска въздушна служба, която ще взема самолетите от заводите и ремонтните фабрики и ще ги откарва в базите на КВС. Нямат достатъчно пилоти. Нямаш представа колко много самолети са произведени, самолети, които трябва да бъдат разпределени из страната. Така че имаме и женски отряд.

Тед грешеше. Скай щеше да лети. И нещо повече…

— Нима това означава, че ще се докосна до изтребителя „Спитфайър“? – каза Скай с широка усмивка, преглъщайки шампанско и еуфория.

— Преди да започнеш да мечтаеш как ще си първата жена, пилотирала „Спитфайър“, разбери, че трябва да уредя формално нещата. Обяд с двайсет жени – което означава почти всички жени в Англия, които някога са управлявали самолет – след това пробен полет. Дори и за теб – добави Полин, преди Скай да успее да възрази. – Обаче не и в Централното летателно училище. Кралските военновъздушни сили, в изблик на накърнено честолюбие от налагането на тази отвратителна схема, отказаха да допуснат някакви си жени да сквернят елитното им училище.

Скай издиша:

— Да благодарим на Бога за тяхната обидчивост. Имам по-големи шансове, ако ти извършваш подбора. Така че – съгласна съм, ще направя пробен полет. И ще бъда една от дванайсетте избрани жени. Трябва да бъда.

— Скай!

Роуз, по-трезва от последния път, когато Скай я бе видяла след парижкото приключение, я поздрави с усмивка на аеродрума в Уитчърч.

Скай целуна Роуз по бузата. Светлокестенявата коса на приятелката й бе подредена в небрежни къдрици, сиво-зеленият й костюм бе строг и елегантен и Скай изведнъж почувства, че не се бе замислила достатъчно за собственото си облекло. Като за начало носеше панталони и червен пуловер, заедно с неизменния си светлосин шал, всеки елемент в облеклото й привличаше прекалено внимание. Приглади косата си, която се бе опитала да накъдри, но която, излязла изпод ролките, приличаше повече на грива, отколкото на прическа.

— От КВС са изпратили наблюдател – прошепна Роуз на Скай, като посочи един маршал от въздушните сили, който тъкмо пристигаше.

— Тогава ще присъства на шоу, каквото не е очаквал – отвърна решително Скай.

И наистина вярваше, че ще стане така. Познаваше повечето от събралите се двайсет жени най-малкото по физиономия. Всяка имаше поне по петстотин часа летателен опит в досието си. Смешно беше, че КВС иска от тях да докажат, че имат представа от самолета.

След това внезапно Скай осъзна, че познава маршала от въздушните сили. Той беше по-възрастна версия на мъжа, който бе идвал на партитата в Корнуол и бе шепнал в ухото на Ванеса Пенроуз по начин, който Скай сега вече можеше да опише като интимен. За миг Скай изпита желание да отиде при него, да го попита откъде познаваше Ванеса, да се наслади на сладко-горчивото чувство да говори за майка си. Но се извърна, преди той да успее да я види, и си сложи авиаторския шлем и очилата, зад които щеше да му бъде невъзможно да я разпознае. Защото това, че бе дъщеря на Ванеса Пенроуз, бе нещо, което трябваше да крие от КВС. Нейният незаконен произход вероятно щеше да й попречи.

Застана възможно най-далеч от маршала от въздушните сили, докато наблюдаваше как Роуз се издига във въздуха. Роуз се приземи точно и – скромно, и Скай почувства как в нея се заражда лошо предчувствие, като надигаща се буря. Повечето от жените бяха, подобно на Роуз, от дребната аристокрация – дори бяха представени в кралския двор и имаха маниерите, поведението и връзките, от които Полин се нуждаеше. Марион Уилбърфорс бе дъщеря на шотландски земевладелец. Гейбриъл Патерсън бе първата жена в Англия със свидетелство за инструктор. Бащата на Маргарет Феървотър бе виконт, а брат й – изпълнителен директор на Британската презокеанска авиационна корпорация. И сред тях стоеше Скай, с починала майка, без законен баща и с няколко летателни подвига в миналото. Сърцето й извършваше собствения си безмоторен кръговрат и тя се питаше дали ще бъде в състояние да се качи в самолета, камо ли да го вдигне.

За щастие, мускулната й памет се задейства и тя изпълни добре пробния си полет. Но не виждаше причина Полин да избере нея. Освен историята с нейния заход на крило, проблем бе и нейната младост – двете с Джоан Хю бяха най-млади, едва двайсет и една годишни. А обещаните дванайсет жени бяха съкратени до осем. Шансовете на Скай бяха по-малко от петдесет процента.

Изчака до самия край и след това постави въпроса на Полин.

— Какво решение ще вземеш?

— Нямам представа – отвърна уморено Полин и Скай виждаше колко упорито Полин се бе борила, за да стигне дотук. Колко важно бе да направи правилния избор, за да не рискува от КВС да решат, че тяхното нежелание да вземат жени е било напълно оправдано.

Скай бързо премисляше. Трябваше да даде на Полин някакъв коз, който да й позволи да представи предимствата на Скай наред с тези на дъщерята на виконта.

— Никога не съм гледала на това като на преимущество – започна Скай, като идеята се оформяше, докато говореше, – но както знаеш, вече нямам истинско семейство. Когато съм в самолета, не мисля за хората, които обичам. Тревогите за бащи, братя и съпрузи, които могат да загубят живота си, могат да попречат на абсолютната концентрация, която отличава добрия пилот. Никога няма да се разсейвам по такъв начин.

— Войната променя нещата, нали? – Полин мило се усмихна и лицето й се отпусна за пръв път през този ден. – Нещо, което със сигурност знам за теб, Скай, е, че макар и да изглеждаш безотговорно смела, ти си принесла на небето в жертва майка си, затова там, горе, се държиш безукорно. Доверие – каза тя, сякаш разговорът бе прояснил мислите й. – Може би именно това ще определи решението ми. На кого мога да имам доверие в крайна сметка?

На първи януари 1940 година, докато войната протичаше по-скоро с приготовления, отколкото със сражения, Скай стана една от първите осем жени, постъпили в Транспортните спомагателни ВВС – ТСВВС. Получи чин младши офицер, като започна от най-ниското ниво, и бе базирана до аеродрума в Хартфийлд.

Остин Рийд от Лондон уши униформите им – елегантни тъмносиня пола и сако, украсено със златни ленти. Или по-скоро станаха елегантни, след като всяка жена сама си я поправи. Шивачите на Остин Рийд никога преди не бяха шили за жени и бяха извънредно предпазливи да не ги докоснат по неподходящ начин, докато измерват гръдната им обиколка и вътрешността на бедрата. Резултатът бе нещо като панталон с удължен чатал и блуза, в която можеха да се поберат две жени.

Скай се надяваше това да не е знак за онова, което предстоеше.

Жените не бяха разквартирувани и от тях се очакваше сами да се настанят, за разлика от мъжете. Роуз, Скай и Джоан Хю, която имаше съвършени бузи, като ябълки, и възхитителни бебешки трапчинки, се настаниха в хотел „Стоунхаус“, съвсем близо до аеродрума. Този пореден знак, че нещата бяха различни в зависимост от пола, не разтревожи особено Скай, докато не отиде заедно с Роуз и Джоан за пръв път на работа.

Стояха на прага на новата си централа и гледаха във вътрешността на калната палатка, която щеше да им служи за оперативен щаб, трапезария, за всичко.

— Великолепно – каза Роуз.

— Дали има достатъчно столове за всички? – попита Скай.

— Не – гласът на Полин прозвуча зад тях. – Или трябва да идвате по-рано, или ще седите на облегалките.

При тези думи Роуз, Джоан и Скай се втурнаха вътре и заеха едно от малкото места за сядане, чиито раздрани възглавници и разклатени крака ясно показваха, че КВС третират женската палатка като бунище.

През следващите няколко дни челните заглавия на различни вестници оповестиха на нацията, че се случва нещо необичайно. Чашата преля някаква статия, озаглавена: „Осем момичета представят „Женско „шоу“ в КВС“. Скай трепна, когато я видя, тъй като знаеше, че в КВС щяха да побеснеят.

Умната Полин покани пресата в Хартфийлд, за да представи групата от осем „момичета“ пред публиката, с аргумента, че вероятно щеше да бъде по-лесно още отначало да си осигури подкрепата на широката общественост, което впоследствие може би щеше да уталожи гнева на елитните асове в КВС.

По време на пресконференцията наредиха на Скай да седне до другите жени на масата за чай, сякаш малките сандвичи и пухкавият кекс щяха да ги направят да изглеждат по-традиционни. Фотографите направиха снимки на мълчаливата група и след това поискаха някакво „действие“.

Жените нарамиха парашутите си и се затичаха към самолетите, след което бяха помолени да повторят упражнението, тъй като фотографите не бяха успели да заснемат сполучливи кадри. Благоприличие, напомни си Скай с мрачна усмивка. Обаче след шест подобни спринта, причинени само от непрофесионализма на фотографите, тя усети как търпението й се изчерпва. Така че когато Полин нареди на Скай и Роуз да вдигнат един „Тайгър Мот“ във въздуха, Скай превъртя самолета с един-единствен съвършен и привидно скромен лупинг, за да покаже на пресата, че жените нямат нужда от шест опита, за да могат да пилотират. С главата надолу, почувства радостта, която обикновено я обземаше по време на полет, но която не бе изпитвала, откакто бе видяла разнебитения щаб на ТСВВС.

Роуз й се усмихна, докато се приземяваха.

Скай скочи от крилото на земята и свали шлема си, като продължаваше да се усмихва на усещането от въздушния пирует, още пронизващо тялото й. Прокара ръка през косата си, за да я приглади – както подобаваше на снимките на сериозни млади жени, които се занимават със сериозна работа – и блясъкът на дузина фотографски светкавици я заслепи. Не се замисли – гордееше се със себе си за това, че бе успяла да покаже способностите на жените от ТСВВС – чак до следващия ден, когато снимките се появиха във вестниците. Всеки вестник, който бе изпратил свой фотограф, публикува снимка на преобърнатия самолет на Скай и до него, нейна снимка, на която отмяташе косата си назад с широка усмивка, сякаш бе модел, позиращ за „Вог“.

„О, не“ – бе всичко, което успя да помисли, когато Роуз й я показа. И отново – „О, не“, когато Полин я повика в кабинета си.