Тайната на Диор

Вестникът бе разгърнат на бюрото на Полин, със снимката на Скай, застанала в манекенската поза, и на нейния акробатичен номер, който сега изглеждаше като постъпка на безразсъдна жена, която превърта самолета, а миг след това превзето се усмихва пред камерите.

— Толкова ли е зле положението? – попита Скай, като седна, без да чака покана, тъй като, честно казано, мислеше, че нямаше да може да се задържи на крака. – Не мислех, че изглежда така. Никога не съм смятала, че ще успеят да заснемат обърнат наопаки самолет.

— Точно така, никога не си мислила – гласът на Полин бе леден. – Това е писмо, което списание „Аероплан“ ме предупреждава, че ще бъде публикувано в следващия брой. Мисля, че цялата тази история, да се наемат жени пилоти да управляват самолети, когато има толкова много напълно подготвени мъже, е отвратителна! Те са само едни долни фукли!

Отвратителна, помисли Скай. Хитлер бе отвратителен. А не жените, които пилотират самолети.

— Обаче няма достатъчно мъже – възрази тя. – Ние не им отнемаме работата. Само помагаме – каза тя, а гласът й заглъхна, докато Полин продължаваше да чете.

— Проблемът е в това, че жените настояват да вършат неща, с които не са способни да се справят. Заплахата се крие в жените, които смятат, че трябва да пилотират високоскоростни бомбардировачи, докато в действителност не са достатъчно интелигентни дори да измият правилно пода – завърши Полин.

Скай почувства как я обзема срам. Затвори вестника – вече не бе в състояние повече да се гледа. Сега разбираше, че нейната самостоятелност може би бе полезна, когато пилотира, но от друга страна, можеше да се изтълкува като склонност да мисли само за себе си. Нещо, което никой не си позволява, когато е част от екип.

— Ще ни закрият ли? – попита тя, след това спря. Да ни закрият. Не, щяха да отстранят нея. Това беше единственият изход. Роуз, Джоан и останалите пет жени не бяха направили нищо, от което да се срамуват.

— Ще подам оставка – каза Скай, като се опитваше да отблъсне образа на едно бъдеще, лишено от полети поради собствената й неизлечима прибързаност.

Полин въздъхна.

— Не би трябвало да ти го казвам, но преобладаващата част от публиката е толкова влюбена в теб и в твоето решително и красиво лице, че се налага КВС да си гризат ноктите, вместо да се занимават с нас. Ако ни закрият, ще навредят повече на връзките си с обществеността, отколкото ако ни оставят да продължим. Пресата е очарована. Всеки мъж и жена на улицата е впечатлен – особено мъжете – добави тя. – Ти си рекламното лице на ТСВВС, независимо от това дали ти харесва, или не. А в КВС са достатъчно умни, за да осъзнаят, че ако уволнят новото момиче от афиша, няма да си спечелят приятели. Обаче официално те предупреждавам – още една такава изцепка, и си вън.

— Благодаря ти – прошепна Скай. – Ще се извиня на всички. Научих си урока.

Който гласеше: Не бъди повече Скай Пенроуз. Никога.

— Добре – гласът на Полин бе твърд. – Този път просто извадихме късмет. Така че предупреждението остава, както и молбата ми да пилотираш, без да се усмихваш, и да не размахваш крила, докато нещата се успокоят. Недей да проваляш всичко.

Скай се върна на работа твърдо решена да не получава повече предупреждения, изобщо да забрави, че владее въздушната акробатика и да укроти всеки авантюристичен порив в себе си.

Пета глава

В деня на първия истински полет жените от ТСВВС се сбутаха на няколкото стола – Скай се подпря на облегалката и отстъпи седалката на Джоан. Забеляза, че Полин отново изглежда изморена, сякаш я бе била градушка и бе получила множество наранявания.

— Казвай – подкани я Скай и почувства как Джоан се примъква към нея, сякаш трябваше да се подкрепят, каквото и да кажеше Полин.

— Ще бъде различно от всеки полет досега – започна Полин някак предпазливо. – Рядко ще можете да следвате директния маршрут, където и да транспортирате, тъй като трябва да избягвате баражните балони, противосамолетните оръдия, бреговата охрана и ограничените за полети зони. Няма да разполагате с никакви навигационни инструменти. Вместо това ще трябва да летите по изчисления, като използвате само карти, компас и ръчния си часовник, като по време на целия полет трябва да виждате земята – единствено така ще знаете къде се намирате. Трябва да се научите да разпознавате безпогрешно железопътните линии, римските пътища и други забележителности, тъй като това ще бъдат ориентирите, които ще ви водят от старта до финала на вашето пътешествие.

Скай усети, че стиска ръката на Джоан и избягва очите на Роуз, тъй като не искаше да види недоверието в тях. Обаче, разсъждаваше тя, ако се загубеха, докато прелитаха от единия до другия край на Британия само с помощта на часовник и железопътна линия, можеха да се свържат по радиото, за да проверят къде се намират и какви опасности – като германски „Месершмит“ – ги дебнат по протежение на летателния им път.

След това Полин добави:

— Нямате право да използвате радио. Никога. Което означава, че не можете да летите, ако облаците са по-ниско от осемстотин крачки. Ако паднат под тази височина, полетът се отлага. Никакво издигане над облаците и опити да намерите пътя отвисоко. Без радио и инструменти за навигация би било самоубийство.

— Но… – Скай не успяваше да промълви и дума. Не можеше да повярва на онова, което бе казала Полин. Също толкова успешно можеха да летят и със завързани очи.

— Дадено – каза Роуз и Скай почувства усилието, което полагаше да бъде жизнерадостна както обикновено. – Без инструменти. Без радио. Имаме ли право поне на малко късмет?

Никой не се усмихна. Онова, което се искаше от тях, бе не само рисковано, но вероятно и смъртоносно. Някой ден Скай можеше спокойно да излети при привидно ясно време и след осемдесетина километра да се натъкне на облак, да навлезе дълбоко в него, както бе направила майка й, без да може да вижда железопътните релси на земята и да се блъсне слепешком в някой хълм, без никаква възможност да повика помощ. Или да се изгуби и да се озове някъде над Северно море без достатъчно гориво.

Полин им даде известно време, преди да раздаде на всяка по една карта.

— Както забелязвате – каза сухо тя, – на картите ви пише „Опасните за летене райони да не се отбелязват“. Нямате право да отбелязвате местонахождението на опасности като баражни балони, за да не може, в случай че самолетът ви бъде свален, вашата карта да попадне в ръцете на врага и да му дадете ценни разузнавателни данни.

Скай не можеше повече да се сдържа. Демонстрира малко от предишното си „аз“.

— След като редакторите на „Аероплан“ смятат, че нямаме и капка интелигентност, не би трябвало да се притесняват от онова, което пишем върху картите си.

Роуз първа се засмя, след това Джоан, после Мона и останалите. Какво друго им оставаше?

— А тези са за теб – Полин подаде на Скай купчина писма.

— За мен? – Скай отвори едно от тях и намери вътре покана от някакъв пилот за вечеря и танци. В следващото също имаше подобна молба, този път от инженер. Такава бе цялата купчина.

— Снимката ти във вестника те направи популярна – каза Полин.

Не се усмихвай.

— Ще откажа на всички, разбира се – каза тя, като прокуди образа на онази Скай, която бе танцувала цяла нощ в парижките джаз клубове с красив французин.

— Правилно – каза Полин. – Трябва да пазиш силите си. Никой няма да ни позволи да се докоснем до бойни самолети, което означава, че единствените, които жените ще пилотират, ще бъдат „Тайгър Мот“. До Шотландия.

— По дяволите! – Роуз изрази на глас онова, което останалите вероятно си мислеха.

„Тайгър Мот“ бе самолет с открита кабина. Беше зима. Въздухът над Шотландия дори не можеше да бъде наречен вледеняващ. Той бе арктически.

Раздадоха на жените подплатени с кожа ботуши, авиаторски гащеризони и кожени шлемове за защита. Но когато летиш в продължение на четири часа на минус трийсет градуса, това бе същото като да си гола в снежна буря. Едва успяваше да се концентрира, за да пилотира самолета, тъй като тялото й блокираше всяка друга функция, освен да поддържа кръвообращението.

За малко щеше да пропусне базата на КВС и да продължи към Северно море и към своята гибел, когато я видя. Ръцете й все още бяха прикрепени към тялото й, но не ги усещаше. Те автоматично се движеха, мускулната памет все още работеше, докато тя намаляваше скоростта, за да се подготви за кацане, като се надяваше някой ангел хранител да й помогне да се приземи безопасно.

Бавно подкара самолета след колата към хангара и най-накрая чу как поставят спирателните клинове под колелата. Време бе да излезе. Обаче краката й отказваха да й се подчинят. Излишно бе Полин да си прави труда да й забранява да се усмихва. Просто не можеше. Някакъв инженер се покатери на крилото и я загледа с погнуса.

— Единствената полза от жените в ТСВВС е, че сте леки – отсече той.

Качи се в пилотската кабина и я измъкна навън на ръце. Това бе най-унизителното нещо, което изобщо някога й се бе случвало.

След като я пусна на земята, тя се хвана за крилото с риск за живота си, тъй като знаеше, че ако падне точно сега, ще се разплаче не защото бе ранена, а защото никога, през целия си живот, не бе смятала, че притежава толкова малко достойнство.

— Трябва да спра да летя и да стана инженер – подвикна някакъв пилот, докато минаваше покрай тях. – Не е ли това втората за днес?

Инженерът се засмя и Скай разбра, че Мона или Джоан, или някоя от другите се бе приземила преди нея и също се е наложило да я вадят от самолета. Изобщо не й стана по-леко от това, че не е първата, чието тяло я бе подвело. Никой, дори и мъж, не можеше да изпълни такъв полет в мразовития студ и след това да бъде в състояние да се движи. Обаче мъжете изпълняваха транспортни курсове в затворени кабини и към базите на юг, където времето бе по-меко, така че само жените изглеждаха слаби.

Инженерът й подхвърли парашута.

— Не го забравяй – каза.

Той се изплъзна от ръцете й. Докато може би бавно започваше да се стопля, все още не бе в състояние да изпълни правилните движения, за да улови тежък парашут, метнат отгоре към нея. След това хвърли и чантата й.

— Благодаря – измънка тя, докато се навеждаше да я вдигне. След това постави единия си крак пред другия, за да тръгне и да намери някакво място, където да се преоблече, за да спази смехотворните правила, които гласяха, че тя е длъжна да свали топлия си пилотски гащеризон веднага щом кацне, и да си облече полата.

Веднага щом обуеше тънки памучни чорапи и сложеше полата си, трябваше да хване нощния влак от Шотландия за Сент Панкрас. Все още зъзнеща както никога през живота си, Скай откри на перона Джоан с посинели устни и веднага мислено благодари за предвоенния си навик да плува почти всеки ден, дори и през зимата, което вероятно я бе закалило.

Във влака Скай покачи Джоан на рафта за багаж, където тя успя да легне. Скай седна на пода, облегна глава на някакъв прът, като понякога притваряше очи, но отново ги отваряше при всеки шум и движение наоколо.

Пристигнаха в Сент Панкрас навреме, за да хванат влака за Хартфийлд и да започнат нов работен ден, едва успели да се постоплят след изминалата нощ. Полин подаде на Скай и Джоан чаши с горещ чай, който те изпиха с благодарност.

— Съжалявам – каза мрачно Полин.

След това се появи Роуз с купчина кожени и вълнени наметки, които стовари на масата. – Обадих се на мама и я помолих да донесе някои неща от къщи.

Всяка жена взе по някоя дреха. Скай подаде на Джоан кожен кеп и избра за себе си дебел шал. Едва се бяха увили в кожи, кашмир и визон, великолепно наконтени, сякаш щяха да ходят на зимен бал, настана време да тръгват, да посрещнат деня, който според прогнозите щеше да бъде по-студен от предишния.

— Вижте това – каза Полин, като вдигна вестника.

На снимката се виждаше една от жените на ТСВВС – в гръб, така че не можеше да се различи коя бе – докато върви с подскачащ отзад парашут, с придружаващ надпис: Харесва ли ви униформата, момичета? Според вестника отговорът на този въпрос бе: ХАРЕСВАМЕ вашите барети и турнюри, които всъщност са парашути. Харесва ни как изглеждате. Всъщност ние ви ХАРЕСВАМЕ, палавници.

Очите на Скай срещнаха тези на Джоан, след това на Роуз и накрая на Полин. Видя същия гняв, който мощно се разгаряше като истински огън във всички тях.

— Имахте много възможности да се откажете, да изберете живот на лекомислени пиленца, които забавляват мъжете със своето чуруликане, да докажете, че жените не могат да пилотират самолет – каза безизразно Полин – Няма да ви съдя, ако изберете по-лек живот. Но ако останете, знайте, че така ще бъде и занапред. Трябва да транспортирате всеки самолет невредим, при ужасни условия и никога не трябва да се оплаквате. Ето бележките за онези, които решат да постъпят точно така.

Всяка жена в незатоплената кална палатка взе разпусната си бележка от Полин и излезе навън. Скай излезе заедно с всички, като знаеше, че нито една от тях нямаше да се предаде.

Никога не успя да разбере дали шотландският курс бе наказание за нейния своеволен лупинг, или КВС го бяха планирали независимо от него. Предполагаше, че нямаше откъде да знаят, че това ще бъде най-тежката зима в Англия от десетилетия насам. Обаче КВС координираха транспортните превози и така можеха да нареждат кога и къде да летят жените. И те пилотираха своите „Тайгър Мот“ през рекордната зима до Шотландия. Двеста самолета. Общо двеста арктически полета.

Лятото на 1940 година донесе със себе си падането на Франция в ръцете на нацистите, последвано от Битката за Британия и Лондонския блиц. Англия запази спокойствие и продължи да живее, независимо от убеждението на всички, че германците всеки момент ще акостират на техните брегове.

Лятото донесе и вест от лелята на Скай във Франция. Беше убедила Либърти да замине за Англия преди началото на германската окупация. Скай бе толкова благодарна, че сестра й е успяла да избяга. От три години не се бяха виждали, нито разговаряли и писмата на Скай до сестра й винаги оставаха без отговор. Сега тя чакаше, ободрена, Либърти да дойде и да я намери, но сестра й упорито не се появяваше. Малка и ужасна частица от Скай изпитваше облекчение – не беше сигурна, че иска да разбере колко се беше засилила злобата на Либърти към нея. Но в същото време Скай проливаше сълзи нощем ужасена, че сестра й завинаги щеше да я отбягва.

През август и септември, докато бомбите се сипеха като яростен и проливен дъжд, Скай, Роуз и Джоан прекарваха всяка нощ сгушени в бомбеното скривалище на Андерсън и се появяваха, когато призори започваха да вият сирените за отбой. Парливата воня на пожарите се стелеше във въздуха като мъгла и изглеждаше сякаш цяла Англия бе пламнала. Навсякъде загиваха обикновени хора, хора, които нямаха нищо общо с Хитлер и войната.

След една такава нощ и след само час сън Скай подготвяше един „Маджистър“ за кацане в базата Бигън Хил на КВС. Опитваше се да не мисли за онова, което Роуз й бе прошепнала на ухото предишния ден: „Едно от момчетата на КВС решило да направи някаква ниска маневра близо до къщата на свой приятел, за да се изфука. Потрошил самолета и крака си. Простили му, разбира се“.

Били му простили. А какво щеше да стане, ако точно сега самата Скай решеше да направи някаква зрелищна ниска маневра? Ако решеше да се промуши през арките на моста Северн, подвиг предприеман – безнаказано – от толкова много пилоти от Кралските военновъздушни сили, че се наложи на моста да бъде поставена охрана, за да се осуетят подобни начинания. Какво щеше да стане, ако престанеше да се свива от страх, че полетите до Шотландия в сибирската кошмарна зима, която току-що бе приключила, са били наказание за снимката на Скай, която привлече такова голямо внимание върху тях? Какво щеше да стане, ако завъртеше самолета и не само се усмихнеше, а се засмееше с цяло гърло изпълнена с възбуда от изживяването?

Скай стисна лоста. Нямаше да направи нищо подобно. Щеше да пилотира безукорно и никога вече нямаше да се усмихва. Да не изпитва радост бе лесно, когато всичко, което виждаше под себе си – разрушени къщи, цели квартали, сринати до основи, непрекъснато разрастващи се гробища – й напомняше, че изобщо няма никакво значение какво бяха направили момчетата от КВС. Нацията искаше от тях да се качват в самолетите си всяка нощ, за да попречат на германците да си присвоят Англия.

Скай се нареди зад ескадрила „Спитфайър“, които чакаха да се приземят, след това кацна, откара самолета в хангара и зачака някой инженер да се качи на крилото и я развърже.

Беше Оли, един от мъжете, с които се бе запознала през изминалите няколко месеца. Един от онези, които я възприемаха като човешко същество, а не като тежест. Тя поздрави – но не се усмихна, скочи на земята и се готвеше да напусне хангара, когато нещо златно проблесна на земята до краката й.

Наведе се да го вдигне и онова, което намери, я върна в миналото със силата на ураган. Златен джобен часовник с полумесец на капака, който Скай вече знаеше, че се нарича хронометър. Приличаше толкова много на часовника на Никълъс, че дъхът на Скай секна.

— Знаеш ли чие е това? – попита тя Оли, когато успя най-накрая да се съвземе.

— Не. Обаче ако е талисман, ще бъде бесен, че го е загубил. Трябва да видиш какви неща носят пилотите – писма от любимите, детски чорапи, шал, изплетен от майка им. Заради това тук – той вещо потупа часовника, – някой пилот ще си обърне униформата с хастара навън.

Скай усети болка в сърцето при мисълта за малкото чорапче в джоба на нервния пилот, който искаше най-обикновеното нещо – да живее.

— Ще поразпитам наоколо да разбера дали някой не го е изгубил – каза Оли. – Една ескадрила кацна преди теб, така че може да е на някой от техните хора.

Остави Скай да се взира в часовника. Тя подскочи, когато миг след това нечий глас с определено американски акцент извика:

— Оли? Изпуснах си часовника.

Някакъв мъж изникна иззад носа на самолета – пред нея стоеше Никълъс Крофърд.

Шеста глава

Скай го загледа втренчено, безмълвна.

Никълъс направи същото.

Усети как устните й се движат, оформят звуци, които не се превръщаха в думи. Толкова много въпроси трябваше да зададе: Как се озова тук? Защо не ми писа? И – Наистина ли си ти?

Последният въпрос бе най-объркващ, защото това хем беше, хем не беше Никълъс. Този мъж бе висок, добре сложен, тъмната му коса бе късо подстригана, а сините му очи излъчваха някаква чувствена настойчивост, която беше – тя не можеше да отрече – ужасно привлекателна.

Накрая устните й преодоляха непрекъснатия й самоконтрол.

— Никълъс? – каза тя. – Не може да бъде. Много си красив.

Веднага след това отстъпи назад, като й се искаше самолетът да полети, а тя да се вкопчи в крилата му. Щом не й бе разрешено да се усмихва, определено не можеше да нарича някого красив.

— Скай? – каза Никълъс, който сякаш не бе чул дръзките й думи. – Какво правиш тук?

— Пилотирам самолети – отвърна глупаво Скай, сякаш това не ставаше очевидно от факта, че носи пилотска униформа.

Никълъс колебливо пристъпи към нея, но Скай не се отдръпна от сигурния заслон на самолета. Притискаше се към него, тъй като не си вярваше, че няма да изтърси неуместен коментар или да направи нещо, което щеше да има неприятни последици.

Той изучаваше лицето й, което според нея изглеждаше също толкова смутено като неговото, но и по-овладяно, отколкото някога го бе виждала.

— Какво не е наред? – попита той, като пропусна всички обикновени закачки, които хората обменят след дълга раздяла, и уцели точно сърцевината на проблема.

— Всичко – отвърна тя, втренчила очи в земята. Когато вдигна поглед, видя, че и неговото лице е помрачено от тъга. – Не мислиш ли?

Никълъс разстроено приглади косата си.

— Преди малко научих, че сто и трима пилоти от КВС са загинали миналата нощ – каза невярващо той.

— Сто и трима? – повтори Скай. – За една нощ?

— А сега спешно набират мъже, за да заместят загиналите. Повечето от тях дори не са завършили обучителните си курсове. Имат по-малко от двайсет летателни часа. Двайсет часа. Ще сме късметлии, ако тази нощ нямаме двеста и трима загинали.

Слънцето се скриваше зад тежките облаци и светлината гаснеше. Мракът се спускаше над хангара и го превръщаше в някакво подобие на пещерата от тяхното детство, където лежаха по гръб и споделяха тайните си. И сега тя почувства същото, както тогава – че Никълъс бе единственият човек на света, който искаше от нея да казва истината. И тя я изрече.

— Именно затова – каза бързо тя, – никога не говоря за врявата, която се вдигна по въпроса за жените пилоти, независимо от нашия сточасов летателен опит. Затова летя където ми наредят, независимо от времето, и никога не се оплаквам. Затова никога няма да кажа, че ако мина на верев покрай моста Северн, или не дай си боже, прелетя през него, ще бъда уволнена. Затова никога не изтъквам, че мъжете в ТСВВС са имали произшествия, а жените – нито едно, при все това на нас ни е разрешено да пилотираме само неоперативни самолети. Защото всичко това няма никакво значение в сравнение със сто и трима загинали мъже.

Никълъс не я прекъсна. Никога не постъпваше така. И не скочи да защитава КВС.

Не си се променил, й се искаше да му каже само заради начина, по който я изслушваше.

Вниманието му я подтикна да сподели с него най-съкровените си мисли.

— Ако позволяваха на жените да пилотират не само тренировъчни самолети, ако ни разрешаваха да управляваме „Спитфайър“ и други бойни самолети, тогава мъжете от ТСВВС щяха да могат да летят за КВС. Щяхте да разполагате с всички тези опитни пилоти. Защо никой не мисли за това?

Никълъс отговори кратко и сериозно:

— Какво ще направиш по този въпрос?

Скай го загледа, като усещаше, че не й достига въздух от разочарование. Той изобщо не я бе слушал. Как бе станало така, че тя да споделя пред него своята мъка, а той да й отвръща с нелепи въпроси? Защото отговорът на неговия въпрос бе очевиден: нищо. Тя не можеше да направи нищо за никое от тези неща.

Слънцето проникна през облаците и обля с ослепителна светлина хангара. Гласът на Оли, също толкова смущаващ, колкото слънцето, ги накара да се извърнат.

— Намерил си го. Чудесно. По-добре е да побързаш – добави той към Никълъс. – Вашият ескадрилен командир те чака за доклад и е бесен, че си изчезнал.

Никълъс изруга.

Скай се сети за часовника и му го подаде.

— Ще ти пиша – каза Никълъс. – Къде си?

— Скай е в Хартфийлд – каза Оли, сякаш въпросът бе зададен на него, а след това Никълъс си тръгна точно както преди осем години.

Докато той се отдалечаваше, тя видя орел на униформата му, което означаваше, че той е в новосформираната Американска ескадрила, която служеше заедно с КВС. Също така означаваше, че е нарушил Закона за неутралитет на САЩ, за да се върне в Англия и да влезе в боя, и щеше да отиде в затвора, ако го хванеха. Разбира се, че бе постъпил така. Това беше Никълъс.

Скай усети как разочарованието й се стопява: разбра, че той наистина я бе слушал. Когато я бе попитал какво ще направи, бе искал да й каже, че още вярва в нея, в онази Скай Пенроуз, която, изправена пред перспективата за битка, нямаше да остане безучастна.

И тя щеше да го направи.

Отдръпна се от самолета.

Но след това Оли каза: – Твоята колежка от ТСВВС Мона Фридландър е спукала гумата на „Лизандър“. Жените няма да летят до второ нареждане.

Така че през следващия месец Скай и останалите жени в ТСВВС бяха подложени на тестове за оценяване. Проверка на силата на мускулите на краката. Оценка на способността за концентрация. Измерване на времето за реакция при завой. И всичко това само защото за дванайсет месеца един самолет бе повреден от жена. Няколко мъже от ТСВВС бяха разбили самолетите си, но мускулите на краката им никога не бяха подлагани на проверка.

Повикаха Скай, по-сериозна от всякога, в Уайт Уалтъм за медицински преглед.

— Може да поставите униформата си на стола – каза лекарят.

— Моля? – каза Скай.

— Дрехите – каза нетърпеливо той. – Остави ги на стола.

— Защо? – попита тя, като не можеше да си представи защо оценката на когнитивните й способности трябва да се провежда, докато е гола.

Но докато задаваше въпроса, усети как ръката й се стрелва към куртката, сякаш наистина щеше да я съблече. Щеше да направи онова, което й бяха наредили, въпреки че единственото, което й се искаше, бе да откъсне главата на лекаря с голи ръце.

— Свързано е с проверката, както знаеш – каза той и продължи да чака, без поне да дръпне пердето.

Какво ще направиш по въпроса? Гласът на Никълъс звучеше в главата й.

— Нима наистина не можете да докладвате, че краката ми са достатъчно силни, за да пилотирам самолет, без да ме видите гола? – тя се чу как задава хладно въпроса.

— Такъв е редът.

— И на мъжете ли им нареждате да се събличат? – гласът й се усили.

— За мъжете не са необходими такива тестове.

Значи, такава била работата, помисли Скай. Малка стая с дребен човечец, който докладва на други безмозъчни мъже. И въпросът бе дали тя е съгласна да си свали дрехите, за да запази работата си. Нищо чудно, че вчера Джоан се бе върнала от своя преглед, без да се усмихва, без да говори. Също както и Роуз, по-предишния ден.

Така че накрая Скай направи нещо. Завъртя се на пети и излезе.

Навън, под мрачното небе, което сякаш отразяваше мръсното място, в което светът се бе превърнал, тя се отправи невиждаща към най-близкия самолет. Хвана се с една ръка за крилото му, а с другата притисна стомаха си, сякаш се опитваше да не се разпадне.

Свършено бе. Като се противопостави на медицинския преглед, тя със сигурност си гарантира уволнение. Нима наистина принципите й бяха толкова важни?

Над главата й прелетя ескадрила бойни самолети, които се връщаха, след като бяха защитавали страната й срещу един мъж, който вземаше каквото си поиска и когато си поиска, като размазваше с токовете на подметките си всеки, който се изпречваше на пътя му.

Така че, да – принципите имаха значение. Точно сега бяха по-важни от всичко останало.

Щеше да заплати каквато и да е цена, за да запази своите непокътнати.

Полин Гоуър първа дойде да потърси Скай. Спря колата си и каза мрачно:

— Скачай вътре. Отиваме на обяд.

— Обяд ли? – попита Скай, сякаш не бе чула правилно.

— Да. Трябва да разкажа по време на обяд в Лондон за работата на жените в ТСВВС. Смятам, че по-скоро ти трябва да говориш. Начерви си устните и си приглади косата. Ако имахме време, щях да ти заповядам да я отрежеш според правилника, вместо да се преструвам, че не забелязвам как я подвиваш навътре и се правиш, че е дълга до раменете.

Ръцете на Скай се подчиниха, въпреки че й бе трудно да проумее.

— Разбра ли какво се случи на медицинския ми преглед? – попита тя.

— Знам какво е станало – суровото изражение на Полин не се промени. – Но ти си момичето от вестниците. Лицето на женското подразделение на ТСВВС. Онази, която всички искат да видят.

Скай бе сигурна, че невъзмутимата Полин Гоуър бе станала цинична. Непрекъснатото изравняване на пътеки, докато станат гладки като пързалка за кънки, най-после й се бе отразило.

Докато пътуваха към хотел „Мейфеър“, отчаянието на Скай се усилваше. Лондон бе засенчен от баражни балони – сиви планети, които отблъскваха светлината. На земята торби с пясък удържаха града изправен, а осакатени сгради, изкормени от Луфтвафе, разпръскваха вътрешностите си по улиците. Войната бе заличила всички цветове, така че околният пейзаж бе смесица от тъмносини, мръснозелени и кафяви облекла. Внезапно появилият се червен двуетажен автобус приличаше на зейнала рана сред сивотата, също толкова неуместна като внезапно оригване сред тишината на официална вечеря.

Когато пристигнаха, келнерите сервираха военните дажби в чинии от тънък порцелан, сякаш това можеше да превърне храната в гурме. До вратата стоически чакаха редица каски и противогази, приготвени за гостите в случай че зазвучат сирените.

Някой говореше и Скай чу да я представят пред събралите се. Погледите се насочиха към нея.

— Днес присъстват членове на Парламента – прошепна й Полин. – Хора, които искат ние да пилотираме „Спитфайър“ и „Хърикейн“. Хора, които разбират, че е нелепо да се използват боеспособни мъже да транспортират тези самолети из страната, когато ние можем да го правим вместо тях. Въпросът е на живот и смърт, Скай. Тук и сега.

На живот и смърт. Краката на Скай я отведоха до микрофона. Здраво стискаше юмруци, за да се удържи да не разбие чашите и порцелановите чинии в стената, всички тях, така че стаята да прокънти от звуците, които нейният овладян глас би искал да възпроизведе.

Над микрофона погледна към събраните хора, които искаха да чуят смешни истории, да се разсеят от мисълта за бомбите, които може би щяха да се изсипят върху тях вечерта. След това видя лице, което познаваше – маршала, който наблюдаваше опитните полети на жените; който гостуваше в корнуолската вила на семейство Пенроуз и танцуваше усмихнато и прекалено често с майка й. Нейната майка. Която хората в Портлевън одумваха, защото предпочиташе да пилотира самолети, вместо да кани гости на чай. Скай стисна още по-силно юмруци, а ноктите се впиха в дланите й.

Какво ще направиш по въпроса? Думите прозвучаха толкова силно в главата й, сякаш самият Никълъс бе в стаята.

Гневът й избухна. Вдигна глава.

Съжалявам – каза тя само с устни на Полин, после се прокашля.

— Трудно е да бъдеш сам и да мълчиш – започна тя малко прекалено меко. Премести се по-близо до микрофона, докато шепотът затихваше. – Обаче всеки ден, през по-голямата част от деня, аз съм сама и мълча в кабината на самолета. В небето над вас. В облаците. Всъщност – поправи се тя, – очаква се да бъда под облаците, но облаците невинаги са предсказуеми, нито се държат по начина, по който смятат метеоролозите.

Разнесе се сподавен кикот. Маршалът от въздушните сили втренчено загледа Скай, сякаш се опитваше да я омагьоса.

— Майка ми ме научи да пилотирам, когато бях едва десетгодишна – продължи тя. – Предполагам, че не трябва да ви разказвам също и това – отново се чу смях, този път по-силен. – Казваше се Ванеса Пенроуз и обичаше летенето заради самотата. Тишината.

Маршалът трепна, сякаш думите Ванеса Пенроуз го бяха зашлевили в лицето. Сега гледаше Скай със смесица от гняв и смайване.

— Пилотирането на самолет изисква нещо повече от способността да овладееш контролните лостове и да разбираш времето и навигацията – каза тя. – Необходимо е нещо повече от силни крака. Трябва сила на разума. Характер. Неща, които не могат да бъдат измерени и проверени от доктори и маршали. Неща, които не знаеш, че притежаваш, докато не се пробваш.

Знаеше как ще продължи. Щеше да изрече нещо, което Полин й бе казала; нещо, което й бяха забранили да казва.

— Неотдавна министър-председателят посети бойния щаб и докато германските самолети хвърляха всичко, с което разполагаха, върху нас, попита защо не изпращаме повече самолети, за да ги прогоним. На нашия министър-председател бе казано, че всеки наличен пилот се намира в небето. Че силите на КВС били орязани с една четвърт от началото на блица. Че нямало достатъчно пилоти. Обаче това не е вярно.

Из залата се понесе шепот, очевидно всички се питаха дали цензорите нямаше да се намесят и да отведат Скай. Дори Полин я гледаше загрижено.

— Има много мъже, които могат да пилотират „Спитфайър“, за да отблъснат Луфтвафе – каза Скай. – Обаче те са заети да транспортират самолети от ремонтните депа за поддръжка до базите на КВС и вършат същото, каквото и аз всеки ден. С изключение на това, че на мен не ми е позволено да пилотирам бойни самолети като „Спитфайър“, защото съм жена. Знам, че много хора смятат за срамно и отвратително жени като мен да искат да пилотират самолети. Но всичко, което аз искам, е нашата страна да спечели войната. И за да помогна това да се случи, искам да мога да транспортирам „Спитфайър“ от завода до базата на КВС, така че мъжът пилот да може да седне в същия този „Спитфайър“ и да прогони Луфтвафе, когато дойдат да пускат бомби върху нас тази нощ. Нима това е срамно и отвратително?

Сега вече тя се обръщаше директно към маршала, пренебрегвайки всички останали в залата. Той поне бе достатъчно смел, за да не отвърне поглед от сълзите, които започваха да пълнят очите й, докато произнасяше последната дума – отвратително.

— Днес поискаха от мен да направя нещо, което намирам за отвратително. Да се съблека чисто гола пред по-възрастен мъж лекар, за да демонстрирам способността си да направя нещо, което вече съм доказвала ден след ден, месеци наред, че съм способна да правя. Това е отвратително – повтори тя. – Да седна в кабината на „Спитфайър“, за да може един мъж да бъде свободен и да се сражава за нас, е проява на здрав разум.

Скай слезе от подиума с намерението да излезе навън, да седне, за да не позволи треперещите й крака да се огънат под нея. Обаче цялата зала гръмна и тя се сви, като си помисли, че пада бомба. После осъзна, че бяха аплодисменти.

Улови погледа на Полин. Полин се усмихваше както никога досега, а очите й също бяха насълзени.

Благодаря ти, Никълъс, помисли Скай. Нямаше да чака писмото му. Вместо това щеше да му пише първа и да му разкаже какво именно бе направила.

На следващата сутрин палатката в Хатфийлд бръмчеше от разговори, а шумът можеше да се сравни с двигателя „Мерлин“.

— Пак си във вестниците – каза Мона на Скай, като вдигна един брой на „Ивнинг Поуст“.

— Както разбрах, депутатите са говорили за теб в Парламента вчера – добави Роуз. – За какво говори на обяда? И защо изобщо си била там?

— Може ли да видя? – попита Скай и взе вестника от Мона.

Бяха препечатали снимката, на която тя излизаше от самолета, с ръка върху косата, а слънцето огряваше лицето й така, че я правеше да изглежда млада – каквато тя си беше – сякаш не познаваше цинизма, като невръстна ученичка, а не като някой, на когото са наредили да се съблече. И това, за щастие, бе главното. Вестникът бе застанал на нейна страна.

Депутатите, присъствали на обяда, бяха възмутени от онова, което Скай бе казала, и бяха внесли случая в Парламента, за да докажат, че има много просто решение на проблема с недостатъчния брой пилоти в КВС – да се разреши на жените от ТСВВС да пилотират повече видове самолети, за да се освободят мъжете да се сражават. Дебатът се бе водил часове наред, като мнозина все още бяха убедени, че е неестествено жени да седнат в пилотската кабина. Други обаче не го смятаха за нещо по-различно от това жени да шофират кола. Нищо не бе окончателно решено, освен че Скай и нейните колежки от ТСВВС отново се озоваха във фокуса на вниманието на нацията.

— Съжалявам – каза Скай. – Пак го направих.

— Сигурно се шегуваш – каза отривисто Роуз. – Каза онова, което всяка от нас в тази стая е искала да каже от деня, в който постъпихме.

Като чу това, Скай се отпусна в най-близкия стол, подпря лакти на масата, закри очи с ръце и се разплака.

Жените се скупчиха около нея. Джоан й предложи чиста кърпичка. Роуз майчински прегръщаше Скай. Мона, с която бе започнало всичко след неумелото й приземяване с „Лизандър“, направи на Скай чаша силен, горещ чай, точно какъвто го обичаше, като сложи в него най-малко двудневна дажба от скъпоценните листенца.

След това в палатката влязоха Полин Гоуър и маршалът от въздушните сили от вчерашния обяд.

— Скай, искам да те видя за пет минути, моля – каза Полин, като изведе маршала със себе си, въпреки че никакво бързане не можеше да скрие от него факта, че Скай ридаеше и никой не вършеше никаква работа.

Роуз наруши тишината.

— Избърши си лицето, Скай. Ще те среша. Джоан е най-добра с пудрата и червилото.

Преди Скай да успее да мигне, всички ръце в палатката се заеха с лицето й, униформата и прическата.

— Дошъл е да ме уволни – каза Скай, като се вкопчи в края на небесносиния си шал.

— Тогава ще трябва да уволни всички ни – каза твърдо Джоан.

— Не – възпротиви се Скай. – Не можете да го направите.

— Глупости – възрази Роуз. – В противен случай ще изглежда, че сме съгласни с всички тях. А аз никога повече няма да се съблека за медицински преглед.

— Интересно, нали – замислено добави Джоан, – мислиш, че когато някой толкова по-висшестоящ поиска от теб да направиш нещо, така е правилно. Въпреки че знаеш, че не е. Обаче убеждаваш себе си, че ти си тази, която греши.

Жените кимнаха в знак на съгласие и Скай видя как страните им порозовяват, докато си припомнят какво им бе наредено да правят и как те го бяха направили неохотно, с вътрешна съпротива, но убедени, че нямат избор. Роуз избърса една сълза, преди да продължи да се занимава с косата на Скай.

След пет минути бе обявено, че Скай е готова. Тя почука на вратата на Полин.

— Това е маршал Уайлд от въздушните сили – каза Полин и представи Скай на мъжа, когото тя знаеше от дете. – А това е младши офицер Пенроуз.

Уайлд кимна.

— Маршал Уайлд смята, че е възникнала грешка в комуникацията – продължи Полин. – В резултат на това нов лекар провежда прегледите. Твоят е насрочен отново за този следобед. Ще носиш униформата си през цялото време. След като прегледът приключи, ще бъде проведено разследване. След това ще избера четирима от моите пилоти, които ще заминат на обучение в Уайт Уолтъм, за да пилотират „Спитфайър“ и други самолети от Клас II за ТСВВС.

Скай се усети, че зяпва. Бе мислила за много неща, които Полин можеше да каже, но новината, че четирима нейни пилоти щяха да управляват „Спитфайър“, не бе едно от тях.

— Необходимо ни е да направиш изявление пред пресата, в което казваш, че е станала комуникационна грешка – каза маршал Уайлд, като очите му пронизваха Скай. – И да се съгласиш да те снимат на пресконференция със „Спитфайър“.

Скай кимна. Щеше да се съгласи с комуникационната грешка, за да спечели много повече. Не само за себе си, но за всяка една от жените, чакащи вън. И щеше да преглътне въпроса, който напираше на устните й – „Откъде познавате майка ми?“ – защото личното й любопитство – или страх – нямаше никакво значение в сравнение с важната победа, която бяха постигнали жените.

Широко се усмихна на Полин.

Тя – една жена, щеше да пилотира „Спитфайър“.

Седма глава

Да управлява „Спитфайър“, се оказа много по-приятно, отколкото Скай си бе представяла. Пилотската кабина бе уютна, точно по мярката на жена и всеки път, когато сядаше на седалката, имаше чувството, че се плъзга в копринена вечерна рокля. Самолетът се движеше в небето като делфин във вода – игрив, мощен и чувствителен към най-лекото докосване. Понякога се питаше дали не може да помести дросела само с дъха си.

Промяната в политиката, която разреши на жените да управляват оперативни самолети, предизвика много други промени. В Хамбъл, до Саутхемптън, близо до завода за производство на „Спитфайър“ в Ийстлей, бе създадена изцяло женска авиационна транспортна служба. Скай, Роуз и Джоан бяха прехвърлени в Хамбъл, където заедно наеха селска къща в близост до водата.

Изминаха две години на относително щастие – доколкото щастлив би могъл да бъде животът по време на война. Тринайсет последователни дни Скай пилотираше самолети – предимно „Спитфайър“, но често пъти „Хърикейн“, „Тифон“, „Темпест“, които трябваше да бъдат местени някъде из страната. След това разполагаше с два почивни дни, през които можеше да се мотае из Хамбъл, да яде омари в „Бъгъл Ин“ или да отиде в Лондон, където танцуваше цяла нощ в дипломатическия клуб на Бонд Стрийт с неколцина пилоти, преди да хване ранния влак обратно за Саутхемптън навреме, за да започне работа на следващата сутрин. Вече не се страхуваше да се усмихва. Отношението на КВС се бе смекчило, нямаше открито противопоставяне срещу жените, и пилотите на КВС, а също и наземните служители, вече свикнаха да виждат понякога от самолета да излиза жена.

През цялото това време Скай нямаше никакви вести от сестра си. Дори не получаваше и сведения от втора ръка от леля си, тъй като бе невъзможно да се получават писма от Франция. Скай не бе научена да се моли и все пак повечето нощи се усещаше как мисли за Либърти с някакъв молитвен патос, но подозираше, че зад мълчанието на сестра й се крие послание – тя още не бе простила на Скай, задето бе заминала от Франция.

Всяка сутрин Скай отиваше пеш в Хамбъл – място, много по-различно от калната палатка в Хартфийлд – и чакаше заедно с останалите жени от ТСВВС във фоайето да се оправи времето или ако то вече бе ясно, да получи превозните документи.

Транспортната служба приличаше на умален модел на света, с жени от почти всяка националност – Америка, Канада, Чили, Южна Африка, Австралия, Полша. Радиото непрекъснато бе включено на вълната на Би Би Си, а стените бяха покрити с плакатите на сладникавата Прюдънс.

Джаки обикновено стоеше с главата надолу и се упражняваше да прави челни стойки. Онър чакаше Скай да играят на табла. Чили, с нежност наречена на името на родината си, пишеше писма. А Даяна обсъждаше последния си ухажор или разсъждаваше дали не трябва да се научи да плете, за да има най-после как да убива времето. Роуз щеше драматично да вдигне поглед, тъй като знаеше, че Даяна, красивата, богата Даяна никога няма да се научи да плете.

Една сутрин, в края на 1942 година, докато чакаха да прозвучи сигналът за началото на дневните курсове, Скай и Роуз се заеха с някакъв особено труден пъзел, докато Джоан успя да изпревари необичайно мълчаливата Даяна и се оплака от измяната на поредния си пилот от КВС.

— Всички изневеряват – каза Роуз авторитетно. – Така е по-добре, няма да ни липсват, когато загинат.

— Толкова си безсърдечна – каза Джоан. – Двете със Скай ще сте излизали с почти всички мъже от КВС, още преди да свърши войната.

Скай се усмихна на Джоан.

— Двете искате различни неща. Ти искаш да е за цял живот. Роуз иска да се забавлява.

Скай определено бе на страната на Роуз. Може би звучеше безчувствено, но дългият живот не бе съвместим с това да бъдеш пилот от КВС и всички, особено самите пилоти, го знаеха. По-добре бе да се ограничиш със забавленията, ако искаш да преживееш войната само с леки драскотини по сърцето.

И Роуз бе права за изменчивостта на пилотите – Никълъс се бе оказал капризен като най-лошия сред тях и никога не изпрати на Скай обещаното писмо. Тя му бе писала в базата Бигън Хил на КВС, но така и не получи нищо. Писа му втори път, в случай че писмото се бе загубило, но и втория път нямаше отговор.

Странната им среща сега й се струваше като сън, сякаш бе призовала призрака му, защото точно тогава се нуждаеше именно от това – някой, който да я е познавал отпреди войната, преди КВС за малко да успее да я заземи. Онова, което през онзи ден в хангара й се бе сторило здравата основа на тяхното забележително приятелство, очевидно за него бе само случайна среща, забравена бързо.

Попитала бе Оли, инженера, за Никълъс след изминалите месеци мълчане, но всичко, което той успя да й каже, бе, че американецът бил прехвърлен другаде – не знаеше къде. Тя едва се сдържаше да не разпитва за него във всяка база на КВС, в която кацаше – нещо, което подозираше, че Никълъс не би одобрил – в противен случай щеше да й пише. Скай нямаше никаква представа как да го намери. Опита се да го забрави, но и сега това бе също толкова трудно, както и когато бе четиринайсетгодишна.

Един звънец я върна в настоящето.

— Всички пилоти да се явят в оперативния щаб, за да си получат документите.

Незабавно всички се струпаха на входа, където им раздадоха листове с указания с какво и къде ще летят този ден. Скай имаше рутинна доставка на „Спитфайър“, общо три на брой, ако времето позволяваше.

Взе картите от шкафчето си, прибра компаса и пътническата си чанта, в случай че се наложеше да преспи някъде, след това уви косите си със светлосиния шал. Излезе навън, като се усмихваше. Денят бе прекрасен за летене – есен, малко облаци, ярко слънце.

Този ден Джоан пилотираше таксиметровия самолет и откара Роуз, Скай и Онър в Ийстлей, преди отново да отлети, за да отведе останалите пилоти до техните стартови позиции. Скай намери своя „Спитфайър“ и го потупа по хълбока. След това се покатери по крилото, сложи парашута върху седалката и седна отгоре му.

Отпусна бавно и полека дросела, за да му покаже, че е на линия. Леко движение на китката и самолетът се наклони настрани като съвършен партньор по танц. Тя си проправи път сред баражните балони и след това излетя в откритото небе, като проверяваше картата, настройваше компаса и се подготвяше за лесен полет.

Беше последен за деня, на по-малко от час от базата Стенбридж на КВС, откъдето Джоан щеше да я вземе с таксиметровия самолет и да я върне в Хамбъл. Изведнъж с периферното си зрение мерна нещо отдясно. Първо не помисли нищо – наблизо бяха Лутън и други бази, така че бе възможно в тази част да има известен въздушен трафик.

След това нещо проблесна покрай носа й. Ако в самолета имаше достатъчно място, щеше да подскочи. Обаче кабината я обвиваше плътно като черупка и единственото, което успя да помръдне в отговор, бе сърцето й, което прескочи. Някой бе стрелял по нея.

Размаха крилата, като предполагаше, че някой прекалено усърден и очевидно сляп пилот от КВС я бе сбъркал с вражески самолет, въпреки че на опашката нямаше изрисувана свастика. Обаче това се повтори и този път сърцето й не затупка в гърдите. То спря. Защото самолетът бе германски „Месершмит 110“ и се целеше в нея.

Какво, по дяволите, трябваше да направи? Беше чувала, че такива неща се случват, но толкова рядко, че нямаше протокол за действие в подобни ситуации. И как, за бога, би могла да се справи, когато не бе въоръжена? Усети, че се задъхва, а по-раншната й радост се изпари като мъгла.

Мисли, каза си Скай. И то бързо.

Месершмитът стреля отново: единият изстрел одраска крилото, а другият се заби отстрани. Нейният „Спитфайър“ се наклони, а стомахът й се обърна.

Независимо от факта, че въздушната акробатика бе категорично забранена, тя увеличи докрай скоростта и с рев се впусна напред, не хоризонтално, а вертикално, към някоя небесна база.

Германският самолет се поколеба. Очаквал бе тя да го нападне или да избяга, а не да атакува небето. Тя предположи, че предвид текучеството сред германските пилоти, мъжът, който я преследваше, никога през живота си не бе изпълнявал акробатична маневра.

Изпълни съвършено завоя на място. Скоростта на двигателя падна до нула и самолетът спря. Сама в небето за миг, в самолет, напълно перпендикулярен на земята, без никаква тяга, която да го държи, със затихнал мотор. Само Скай Пенроуз и красивата синя небесна пустош.

Но след това се наложи да се съвземе и да приеме факта, че другият самолет все още бе наблизо. Подготви се за ново издигане.

Внезапно и страховито в небето се появиха нови самолети. Попаднала бе в засада и за пръв път разбра, че истинският страх не се проявява с биещо до пръсване сърце и изпотяване. Той се изразяваше в пълна вцепененост. Тя не мигаше, не мислеше, беше сигурна, че дори не диша. Очите й се впиваха като радари в приближаващите самолети и тя се питаше дали ще умре така – като безжизнена статуя.

Внезапно и рязко си пое въздух, всяка част от тялото й отново заработи и тя изпита върховно облекчение вместо ужас. Новопристигналите нямаха свастики на опашките. Бяха свои. Слава богу.

Тя обърна своя „Спитфайър“ точно навреме, за да види как месершмитът профучава през небето. Пилотите от КВС очевидно разбраха – защото не бе използвала оръжие, а вместо това бе прибягнала до циркови номера, че има някакво затруднение, затова я заобиколиха и я ескортираха до тяхната база.

Не й бе разрешено да лети нощем, а вече бе започнало да се смрачава, така че тя летеше в строй с четири „Лизандър“ – модифицирания и свръхсекретен модел черен „Лизандър“, какъвто веднъж бе видяла в базата Тангмере на КВС на южния бряг. Беше попитала за него и й бяха казали, че се използва от ескадрилата за Специални операции, но с каква цел, никога не бе успяла да разбере. За разлика от останалите модели, този имаше стълба, фиксирана за задната кабина, метални цилиндри, прикрепени към корпуса, а задните дросели бяха махнати. Отстрани на един от тях бе изрисувана сирена, над която имаше поне дузина звезди, които означаваха изпълнени мисии. На друг се кипреше образа на пухкавата Бети Бууп*.

[* Бети Бууп е първият анимационен секссимвол, който се появява през 1932 г. Зад големите очи и малките нацупени устни на анимационната героиня стои образът на джаз певицата Хелън Кейн. – Б. р.]

Спускаха се през яркооранжевия пръстен, който се бе образувал над хоризонта. Като гледаше надолу в здрача, Скай не можеше да повярва, че се намират над база на КВС.

Приземи се на тясна, мочурлива пътека, прокопана в някаква запусната ферма. Крави се разхождаха из участъка, патици пляскаха унило с крила до блатиста локва в източния край, а на другия бяха струпани запуснати постройки със сламени покриви. Но Скай имаше набито око и започна да различава военните палатки, маскирани като краварници, гаражите за линейки и пожарни, силуетите на други „Лизандър“.

Докато караше след патрулната кола, вече в безопасност, усещането за куршума, който се заби в хълбока на нейния „Спитфайър“, се връщаше в съзнанието й. Насили се да диша бавно, внезапно осъзнала своята уязвимост – уязвимост, за която тя и останалите жени в ТСВВС отказваха да мислят. Някои от тях бяха загинали през изминалата година. Сред тях прочутата авиаторка Ейми Джонсън, която се бе изгубила в облак, толкова плътен, че когато излязла от него, бе паднала и намерила смъртта си, тъй като горивото й било свършило. До този момент Скай бе имала късмет – не бе паднала в морето, не бе се блъснала в опасни хълмове, не бе преживяла катастрофални механични повреди, каквито се бяха случили на останалите. И тази нощ бе извадила такъв късмет. Докога ли щеше да е така?

Не мисли за това – каза си тя за стотен път през тази година.

Седна в очакване на наземния екип, но пръстите й нервно подръпваха шала. Въпреки че всички смятаха, че КВС и жените от ТСВВС се разбират добре, Скай знаеше, че бе достатъчен един гаф, за да бъде нарушен крехкият мир. Напълно бе възможно да докладват за нейната забранена въздушна акробатика. Трябваше да бъде съобразителна. Излезе от пилотската кабина и скочи на земята, като свали шала си и откри дългите си черни коси.

Пилотите на „Лизандър“ от ескадрилата също бяха излезли от самолетите си и всички те замръзнаха на място като някакви клоуни, пред които се бе изпречила невидима стена. И това, както предположи Скай, бе само началото.

— Ти си жена – каза един от пилотите със забележим американски акцент. – Красива при това – той се усмихна.

— Определено бях жена, когато се облякох тази сутрин – отвърна Скай, като се радваше, че гласът й е равен и вече е станала експерт в подобен род размяна на реплики. Знаеше, че трябва да стреля първа, или щеше да бъде залята от коментари и намеци. – А ти си голям флиртаджия.

Мъжете се разсмяха, американецът най-високо от всички.

Скай бе слушала разни истории за ескадрилите за специални поръчения, към които със сигурност се числеше и той. В Англия имаше и няколко други камуфлажни летища, но не и като това. Пилотите за специални поръчения бяха чаровните момчета на КВС. Най-добрите и най-славните от всички тях и както изглеждаше, винаги разполагаха с френски парфюми и шампанско в изобилие. Американецът определено изглеждаше един от тях – беше толкова висок, че Скай трябваше да наклони глава назад, за да срещне погледа му, с пясъчноруса коса като корнуолски плаж, с очи с топъл меден нюанс и със съвършена усмивка, от която коленете на момичетата омекваха.

— Благодаря ви, че прогонихте месершмита – каза тя, като кимна към тесния кръг мъже около себе си.

Питаше се дали би могла да ги убеди с чара си да подкрепят нейната версия за инцидента.

— На жените не е разрешено да използват оръжие, така че трябваше да разчитам само на въздушната акробатика, за да се спася.

— Беше дяволски добра акробатика – каза американският й обожател. – Даваш ли уроци?

А всички смятаха, че жените са лекомислени.

— Бих казала, че си получил достатъчно уроци от онези, които имаш предвид – отвърна му тя.

Избухнаха залпове смях и американецът – командир на ескадрила, отбеляза си тя наум, съдейки по нашивките му, така че нямаше начин да е лош пилот – изглеждаше леко сконфузен.

— Зарежи това, О’Фарел – прозвуча нечий глас сред общото веселие.

Мъжете се дръпнаха встрани, за да пропуснат своя командир.

— Добре ли си? – попита той Скай.

Тя се обърна и замръзна на място, сякаш се бе блъснала в невидима стена.

— Скай? – попита мъжът.

Щом краката й се съвзеха от шока и независимо от разочарованието, задето не й бе писал, тя направи онова, което трябваше да направи последния път, когато бе срещнала Никълъс. Прекоси пространството помежду им и обви ръце около него.

— Толкова е хубаво да те видя – извика тя, като силно го ощипа, в случай че отново изчезне.

Когато се отдръпна, видя, че бе зяпнал от изненада. Не беше същото удивление, което бе предизвикала у него при първата им среща в Портлевън, но в това изражение тя позна без капка съмнение своя приятел от детството. Усмихна му се.

Никълъс не го направи. По лицето му премина облак. Внезапно стана затворен, непознат.

Зад себе си Скай чуваше шепота на мъжете. И осъзна какво бе направила. В организация, прочута с дисциплината и спазване на йерархията, човек не се хвърля на врата на крилния командир пред всичките му подчинени, дори когато този някой го е познавал още от единайсетгодишен.

— Искам да кажа, радвам се да ви видя, командир Крауфорд – поправи се Скай. – Вече съм капитан Пенроуз – добави тя, като осъзна, че е още с кожената авиаторска куртка, която скриваше нашивките й и той нямаше откъде да знае как да се обърне към нея.

Тогава Никълъс най-после се усмихна и тя забрави и малкото думи, които бе успяла да състави наум. Силата на тази усмивка бе в състояние да изстреля месершмита обратно в Германия. Без да става дума за очите, сини и проницателни, които гледаха право в нея. Тя поклати смаяно глава и се изчерви, като се сети какво му бе казала последния път, когато се бяха срещнали: Много си красив. Същата мисъл й хрумна и сега – как така Никълъс Крофърд бе успял да стане толкова красив?

— Капитан Пенроуз – каза закачливо той. – Отдавна не сме се виждали.

Той се извърна към събралите се мъже:

— Колкото и да ви се иска да гледате как капитан Пенроуз и аз наваксваме почти десетгодишната си раздяла, сигурен съм, че си имате друга работа. О’Фарел, провери дали Скай може да пренощува тази нощ в Уафери. Дженкинс, предупреди командира на станцията, че имаме посетител.

Докато мъжете се разотиваха, Скай чу как някой извика зад тях:

— Сър, годеницата Ви е тук!

И Скай видя как Никълъс, онзи „сър“, чието внимание се търсеше, се извръща. Преди да го направи, улови на лицето му израз на огромно облекчение, сякаш тази поява бе нещо, което бе очаквал с такъв плам, обикновено запазен за по-знаменателни събития, като края на войната например.

Някаква жена прекоси рампата и се насочи към тях. Не беше красива, а поразителна, като светлинен стълб сред нощното небе – зрелищно струпване на ледени кристали и превръщането им в огнени колони. Беше безукорна в униформата си на Женските спомагателни военновъздушни сили, блестящата й тъмнокестенява коса бе вдигната в съвършен кок, червилото й бе тъмно и стилно, по лицето й играеше едва доловима усмивка. Привличаше всички погледи.

Плъзна ръка под тази на Никълъс.

Докато пилотите се отдалечаваха, Скай чу как един от тях промълви:

— За бога! Вече си бях помислил, че нашият командир има най-красивото момиче, а сега пристигна още едно, което е истинска кукла!

— Дженкинс! – изстреля Никълъс.

Мъжете веднага млъкнаха.

Годеницата проговори на английски с френски акцент:

— Как си Ник?

— Това е Марго Журдан – каза Никълъс на Скай. – А това е Скай Пенроуз. Приятелка от детинство.

Нещо много странно се случваше със Скай – гърлото й така се бе свило, че не можеше да говори. Спомняше си, че само веднъж се бе чувствала по подобен начин – когато майка й каза, че ще ги изпрати с Либърти във Франция за шест месеца. Ограбена. Но какво бе загубила? Никълъс правилно бе казал: тя беше приятелка от детството. Но думите му бяха лишени от всичко, което тя бе смятала, че представлява тяхното приятелство.

— Добре ли се познавате? – попита Марго, сякаш не се интересуваше особено, а само водеше възпитан разговор.

Безучастният тон на Марго накара Скай да си възвърне гласа.

— Достатъчно добре, за да види гащите ми – каза тя. – И аз неговите.

Остави Марго да смели думите й и насърчена от смеха на Никълъс, последва мъжете през аеродрума.

Но докато вървеше в мрака, Скай разбра какво бе загубила, най-после и завинаги – сияйната мисъл за Никълъс, момчето, с което някога тя бе открила изгубена градина, бе танцувала на върха на скалата и бе лежала в тъмната пещера, ридаейки. Той никога нямаше да се върне.

Осма глава

След като Скай намери място, където да се преоблече в пола и сако – правилникът на КВС забраняваше да влезе с пилотския си гащеризон в офицерския стол – О’Фарел, който й каза, че дори самият той не помни малкото си име, от толкова дълго време не го бил използвал – с голямо удоволствие я придружи. Дръпна стол и я покани да седне.

— Нали ти беше на корицата на „Пикчър Поуст“? – каза О’Фарел, който явно бе добре осведомен.

— Аз бях – отвърна тя, като забучи вилицата си в бекона с яйца – истински яйца, а не онези на прах, с усмивка, винаги с усмивка.

— Тук не идват много пилоти от ТСВВС – каза друг. – Бих искал това да се промени – добави той, но замлъкна под погледа на О’Фарел.

— Къде точно се намираме? – попита Скай. – Извършвала съм транспортни полети до почти всички бази на КВС в Англия, но не и до тази.

— Намериха ти място в Уефъри за тази нощ – намеси се Никълъс Крофърд. Той бе застанал отново пред нея, откъснат временно от годеницата си.

Скай усети внезапно напрежение в стаята, напрежение, което тя разпознаваше, тъй като бе прекарала доста време в офицерските столове на КВС – безпрекословното подчинение на ескадрилата пред техния командир.

Но това не бе изпълненото със страх внимание на отбор, чийто командир управлява със заплахи и насилие, а ревностната почит на група мъже, които уважаваха своя началник.

Както изглеждаше, Никълъс бе постигнал всичко, което си бе пожелал, докато бяха седели на кухненската маса на майка й да пишат домашни. Наистина бе избягал от миналото си. Американският му акцент се бе върнал – меките гласни, които бе придобил по време на четирите години, прекарани в Корнуол, бяха изчезнали. Заедно с акцента бе придобил увереност в гласа и маниерите, които тя предполагаше, че винаги бе притежавал, но тъй като бе по-вглъбен и по-спокоен от наперения О’Фарел, можеха и да не се забележат. Вече не.

Искаше да го попита как го бе постигнал, да разговаря истински с него. Беше на път да го покани да седне при тях, когато той рязко попита:

— Имаш ли всичко необходимо? – посочи към пътната й чанта, сякаш очакваше от нея да захвърли вилицата си и да стане.

Невъзможно бе да си представи този мъж да я попита какво не е наред и тя да му отговори.

— Имаш ли нещо против първо да се нахраня – каза весело тя. – Не съм яла нищо след дажбата шоколад на закуска. От цялото това спираловидно летене огладнях.

— Предпочитам да дойдеш веднага.

Скай нагоди гласа си към неговия – хладен, нетърпелив.

— Трябва да напиша доклад за инцидента заедно с командващия офицер. Предполагам, че това си ти?

— Ще го напиша вместо теб.

— Но трябва да го видя. Не всеки докладва точно инциденти, в които участват жени.

Стори й се, че в очите му проблесна гняв – от това, че се е усъмнила в неговата честност, но той се държеше като чужд човек, така че тя трябваше да приеме, че не знае нищо за него.

— Довърши си вечерята.

Той извади молив от джоба си и подходящ лист хартия. Надраска в мълчание няколко реда. Подаде й молива и доклада си.

— Ако това те задоволява.

Тя прочете описанието. Беше приемливо и се подписа под него. След това се изправи.

— Съжалявам, момчета, изглежда, вече не съм желана тук.

Усмихна се на мъжете, като обърна специално внимание на О’Фарел, лапна последната хапка яйца и вдигна сакото си.

О’Фарел също се изправи:

— Какво ще кажеш и аз да те изпратя? – каза той.

По пътя към Уефъри Никълъс мълчеше, а О’Фарел измъкна от Скай информация за това къде прекарва почивните си дни, като се опитваше да открие кога отпуските им съвпадат. Беше образец на нахакан американски летец и тя разбираше, че нейните колежки в Хамбъл досега щяха да са припаднали по него. Обаче също така бе забавен и мил и я бе избавил от неловка ситуация.

— Няма нужда да ме изпращате – каза тя на Никълъс, който вървеше малко напред. – Знам, че и двамата трябва да вечеряте и направите разбор. – И – добави, когато Никълъс се извърна, – имаш годеница, която сигурно копнее да те види.

— Пеги! – кресна О’Фарел и някаква млада жена в униформа на Женските спомагателни ВВС дотича до тях. – Може ли да заведеш капитан Пенроуз в Уефъри?

Пеги запърха с клепки към О’Фарел, а след това към Никълъс. О’Фарел се усмихна от това внимание и поведе разговор с нея, докато Никълъс изобщо не забелязваше присъствието на Пеги.

— Сега в Хамбъл ли си? – попита спокойно той, като очевидно бе подочул нещо от разговора й с О’Фарел.

Хвана я точно в момента, когато небрежно замяташе шала си през рамо по същия начин както навремето правеше с плажните кърпи. Сигурно и той си го бе помислил, тъй като поклати глава.

— Знаеш ли, в известен смисъл си абсолютно същата, както някога, и имам чувството, че напускам настоящето и се връщам в миналото. А от друга страна, си изцяло и напълно различна.

Най-после съпричастието, което очакваше. И наистина беше странно как искри от тяхното призрачно детство просветват във възрастните, в които се бяха превърнали. Може би това обясняваше поведението му.

— Сигурна съм, че и ти в много отношения си различен – каза лукаво тя, като се надяваше да възстанови доверието помежду им.

Никълъс потри с ръка брадичката си и заговори решително.

— Надявам се, че едно от нещата, в които си различна, е да не си толкова безразсъдно смела. За бога, Скай, летиш без радио, без оръжие, без инструменти – какво щеше да стане, ако моята ескадрила не беше наоколо тази нощ?

Скай забави ход, а в нея набъбваше гняв.

— Щеше ли да ми кажеш същото, ако бях мъж? – попита небрежно тя.

— Казвам го, защото си ми била близка някога, а тази история означава, че още си ми близка.

Гласът му бе равен и безстрастен, сякаш се преструваше, а използването на думи като „близка“ означаваше, че не бе ядосан.

— Как смееш!

— Какво? – отвърна той, като изви назад глава сякаш го беше зашлевила, което определено й се искаше да направи.

— Аз съм капитан – рязко каза тя. – Сама се издигнах, като започнах от помощник-офицер. Предложиха да ме повишат в боен капитан, но отказах, защото означаваше да бъда прикована към бюрото. Приземявала съм самолети без лост за кацане, ориентирала съм се в бури без навигационни инструменти, виждала съм как витлото ми пада и пак успявах да се приземя благополучно. Нито веднъж не съм повреждала самолет чрез своите действия. КВС имат нужда от самолети, за да водят тази война, и моята работа е да предам тези самолети невредими, така че да можем да спечелим войната. Една „безразсъдно смела“ не би помислила за подобно нещо. Моля, прибери си шовинистичната загриженост и я проявявай към мъжете в твоята ескадрила, които имат по-малък опит от мен и те именно са безразсъдните, които правят първото си обръщане без скорост със самолет на КВС, катастрофират и изваждат самолета от строя, така че се налага аз да го транспортирам за ремонт без радиовръзка и без никакви инструменти.

Запъти се към чакащата Пеги и каза:

— Да вървим.

Никълъс изруга, докато гледаше как Скай се отдалечава. Защо всичко трябваше да се случи по такъв начин? Защо трябваше да се появи отново тази нощ, без предупреждение и да нахлуе в живота му по същия начин, по който се бе преметнала пред него четиринайсет години по-рано, с главата надолу и с усмивка по-ярка от всичко, което бе виждал да се взривява в среднощното небе.

Марго изникна до него.

— Готов ли си? Или трябва да правите разбор? – След това попита: – Мислиш ли, че тя ще разкаже къде се е озовала тази нощ?

— Смятам, че след като на практика я изхвърлих, както тя си мисли укоризнено, ще направи всичко възможно да забрави, че въобще някога е била тук.

— Не можеше да постъпиш по друг начин.

Марго запали една „Голоаз“ и му подаде пакета. Той с благодарност взе цигара. Права беше. Но от това не се чувстваше по-добре.

— Изглеждаш като човек, който току-що е застрелял в гръб най-добрия си приятел – каза Марго. – Колко близки бяхте всъщност?

— Не съм я виждал от години. С изключение на една кратка среща на летището през 1940 година.

Не беше отговор на въпроса й, но бе всичко, което можеше да каже в този момент.

Ако му бяха задали същия въпрос преди десет години, щеше да каже, че за него Скай е като хляба – жизненоважна. Немислимо би било изобщо някога да бъде без нея. Обаче бе живял без нея дълго време. Не й бе писал, както й бе обещал последния път, когато я видя, защото бе прекалено трудно. С годините тя безспорно се бе превърнала в жена. Не го бе осъзнала напълно, когато говориха за последен път, толкова решен беше – а и тя също, помисли си той – да се освободи от техните потиснати страхове. Може би и тя имаше годеник. Въпреки че начинът, по който бе позволила на О’Фарел да флиртува с нея, подсказваше, че няма.

Смачка с ботуша си угарката. Марго пъхна ръка в неговата.

— Как си? – попита нежно той. – Съжалявам, не можах да те посрещна. Проблем с мотора.

Тя вдигна рамене.

— Уморена съм. Също както и ти. Което означава, че и двамата имаме нужда от питие.

Той й се усмихна. За Марго можеше да се каже всичко – че е студена, груба, с каменно сърце – но пък винаги беше практична.

— Прекрасна идея.

Отидоха в „Еднорога“, потънали в разговор, изпиха повече уиски, отколкото би трябвало, и изпушиха твърде много цигари „Голоаз“, защото какво друго можеха да правят?

На сутринта Никълъс отиде в Уефъри, за да попита за Скай, и му казаха, че вече е заминала.

Този път щеше да я открие. Нямаше да може да обясни по-голямата част от поведението си, но може би дотолкова, че тя да не го мрази.

ЧАСТ ЧЕТВЪРТА

КАТ

Девета глава

Сидни, 2012

Когато Кат кацна в Сидни, вместо да си отиде у дома от летището, за да си вземе душ и да настрои изоставащия си от часовата разлика мозък на по-висока степен на функционалност, необходима за справяне с петгодишна и тригодишна, тя прибра дъщерите си от бившия си съпруг и бе задушена от прегръдки и целувки.

Не влезе в къщата, като се надяваше да избегне Пол, обаче разводът беше подарък, който продължаваше да се възпроизвежда – болка, вина и гняв бяха обичайните му дарове. И наистина, не след дълго тя се оказа въвлечена в някакъв измислен дребнав спор, който се водеше със спокоен тон.

— Не си ми казала, че момичетата вземат уроци по френски – каза той.

— Не вземат – каза тя, заела отбранителна позиция. – Аз им говоря понякога на френски. Както и баба ми. Известно ти е.

— Прекрасно знаеш, както и аз, че двуезичните деца трудно се приспособяват през първите години в училище. Не бихме искали да изостават само за да научат няколко френски думи.

— Тогава сигурно също знаеш, че двуезичните деца стопяват тази разлика през втората половина на началното училище – каза тя, – и обикновено изпреварват в пъти съучениците си. Освен това имат преимуществото да говорят два езика. Не виждам къде е проблемът.

Почувства, че се готви да скръсти ръце пред гърдите си, но бързо ги пусна, тъй като не искаше да изглежда уязвима.

— Освен това Дейзи е още в предучилищна група. Едва ли може да изостане много в оцветяването на картинки.

Пол се облегна на рамката на вратата и се усмихна така, сякаш следващите думи щяха да му осигурят победа.

— Елизабет дори не може да каже как се пише „котка“.

Кат се засмя:

— Лизбет – извика тя. – Как се пише „котка“?

Петгодишната Лизбет се появи отново, като влачеше раницата си зад себе си:

— К-О-Т-К-А, мамо. Знаеш го.

— Видя ли? – каза Кат на бившия си съпруг на френски. – Мисля, че дете, което знае да пише „котка“ по три различни начина, няма да има каквито и да е трудности в училище.

Дейзи изтича след сестра си, понесла в ръце розови гумени ботуши, като ръсеше кални пръски по дървения под.

Пол нападна Кат, сякаш и това бе нейна грешка.

— Бих предпочел да ме уведомяваш предварително за всички извънкласни дейности, в които включваш момичетата.

Кат можеше да почувства очите на децата, впити в нея и Пол.

— Лизбет, заведи Дейзи в колата. След минутка идвам.

Докато момичетата топуркаха надолу по пътеката, Кат заговори на Пол.

— Няма да ти се обаждам всеки път, когато използвам някоя френска дума с тях. Или баба ми. Някога ни харесваше мисълта да имаме деца, които да знаят други езици освен английския. Опитай се да си спомниш.

Тръгна си, като усещаше, че Пол гледа след нея, преди да се върне вътре при новото си семейство, за което Кат се надяваше, че няма да се разпадне като тяхното. Разводът не бе нещо, което би пожелала някому, дори на бившия си съпруг.

Лизбет и Дейзи весело бърбореха през целия път до дома. Както винаги, бяха развълнувани, че Кат се е прибрала, и сърцето й леко се свиваше от цялата тази обич, с която я заливаха. Ентусиазмът им леко помръкна, когато Кат им каза, че ще ги заведе на посещение при прабаба им в Памбула Бийч през уикенда, но знаеше, че това бе само защото бяха прекарали далеч от вкъщи цели десет дни и копнееха за сигурността на собствените си стаи и играчки. И двете момичета обичаха Марго Журдан, въпреки че никога нямаше да могат да я оценят така, както Кат. За Лизбет и Дейзи тяхната прабаба бе само възрастна жена, която често пъти бе твърде точна в забележките си. Но за Кат Марго Журдан бе като майка, жена, която, без да задава въпроси, бе поела грижите за едномесечното бебе, когато майката на Кат, дъщерята на Марго, вече не можеше.

Кат реши да не споменава повече за посещението, докато шофираше към малката вила в Бърчгроув, която купи, след като напусна Пол. Поръча пица за вечеря, остави момичетата да вземат вана с пяна и им прочете любимата приказка – „Али Баба и четиридесетте разбойници“ – за стотен път, като забави темпото по време на любимата им част – когато заливат разбойниците с врящо масло. След това ги сложи да си легнат и им даде специалните целувки: една на челото, една на върха на носа, по една на всяка буза и последната – на сърцето.

Щом момичетата заспаха, Кат включи компютъра си, въпреки че бе уморена от часовата разлика, и започна да разглежда снимките на роклите, които бе открила в къщата в Корнуол. На бюрото й бе разтворен албум за Кристиан Диор, пълен с красиви кадри на балните му рокли, и тя го използваше заедно с интернет, за да затвърди подозрението, което се бе оформило у нея, докато си блъскаше главата над това странно съкровище по обратния път към дома.

Като моден реставратор, Кат лесно идентифицира първата снимка: ефектното червено на коктейлната рокля „Аладин“ от 1947 година. От 1948 година – шоколадовокафявия плюмаж на пътната рокля „Бон Воаяж“. 1949 година – още една, която Кат разпозна от пръв поглед – пяната и искрите на обсипаните с пайети фестони на балната рокля „Венера“. 1950 година – отново бяло, още една бална рокля. „Франсис Пуленк“ от плисирана тафта.

Роклите в загадъчната вила на баба й не бяха случайно подбрани: имаше по една от всяка година след 1947-а, годината в която отваря врати модната къща „Диор“, чак досега. Общо шейсет и пет официални рокли, старателно подбрани, за да представят най-добрите и непреходни модели.

Кат притисна ръка към челото си и се опита да мисли. Когато Марго получи в наследство Кат, тя започна да търгува с маркови рокли втора употреба, за да може да покрие разходите по отглеждането на дете, като преобрази предната стая на терасата си в Порт Пойнт в салон. Преди това, когато майката на Кат била малка, Марго работела като манекен за местните универсални магазини. Това означаваше, че познава правилните хора за новия си бизнес, и започна да купува дрехи от жените, при които преди това работеше като модел, жени, които обличаха марковите си рокли веднъж-дваж и повече не ги използваха. Останалите жени, онези от по-ниското стъпало на социалната стълбица, посещаваха терасата и купуваха тези тоалети на половината от първоначалната цена.

Кат бе израснала заобиколена от рокли и така се бе родила любовта й към модата – любов, която се бе оказала по-дълготрайна, отколкото онази, която бе споделяла с Пол. Като дете бе седяла в скута на баба си, докато идваха продавачите и купувачите, и се наслаждаваше на лицата на жените, които за пръв път обличаха Маркова дреха – грееха като звезди.

Марго винаги бе казвала, че никой не може да притежава великолепието на Сент-Шапел в Париж. Това бе произведение на изкуството, което може само да бъде посетено и фотографирано. Обаче дрехата бе произведение на изкуството, което бе призвано да повдигне духа и да бъде занесено вкъщи, да бъде носено, когато човек поиска, дори за да приготви закуската, ако това се налагаше, за да съживи сърцето си. И наистина, самият Диор винаги бе твърдял, че неговите рокли даряват с поезия и живот, и баба й бе съгласна с него.

— Не правиш просто шев – казваше Марго, – а създаваш нов живот.

Кат й вярваше тогава, както й вярваше и сега. Но колко живота бе скрила баба й в гардеробите на другия край на света?

Защото бе невъзможно да повярва, че роклите във вилата бяха остатъци от бизнес начинанието на баба й. Марго го бе започнала едва през 1973 година и бе преустановила дейността си през деветдесетте. Кат й бе помогнала да разпродаде всичко. Роклите в Корнуол бяха от по-ранен период и бяха оригинали от Париж, а не лицензираните модели, които вероятно се бяха предлагали в Австралия по онова време. И наистина, Кат със сигурност щеше да забележи, ако баба й получеше нещо толкова забележително, като роклята „Венера“, за продан.

Така че откъде се бяха появили? И защо бяха държани толкова далеч и толкова небрежно съхранявани? Модният историк в Кат се свиваше при мисълта какво може да причини на тези десетилетни, достойни за музей експонати соленият морски вятър, проникващ през процепите на вратите. Това бе една от причините, поради които си купи още един куфар и донесе със себе си някои от роклите.

И най-вече – най-поразителната от всички – изумително синята. Нямаше етикет. Въпреки че се рови повече от два часа, Кат не успя да открие нищо за нея сред снимките на Диор.

Във всичко това нямаше никакъв смисъл. А тя бе толкова уморена, че едва си държеше очите отворени. Време бе да си легне. Щеше да попита баба си за роклите и за вилата през уикенда. Сигурно имаше някакво просто обяснение, въпреки че на Кат не й хрумваше какво би могло да бъде то.

На следващия ден, без да обръща внимание на замайването, причинено от часовата разлика, така както всички майки изобщо не обръщат внимание на постоянната умора, Кат остави момичетата в училище и хвана ферибота за Барангроу. Забеляза как няколко жени на ферибота жадно гледат роклята й и й се прииска да ги заговори и да ги покани да я пипнат, да погледнат от вътрешната страна, където ставаше очевидна истинската артистичност на Диор, тъй като знаеше, че повечето хора могат само да зърнат такава рокля зад стъклената витрина на музея. Сърцето й бе надделяло над разума й на консерватор и тази сутрин тя бе облякла роклята „Бон Воаяж“ на Диор от 1948 година от колекцията на баба си. Беше ушита от тъмнокафяв вълнен плат с колан на талията и с яка, която преминаваше в красиво драпиран шал, който се подпъхваше под колана и се разстилаше в широк клош над полата. Знаеше, че светлината, въздухът, дори допирът с кожата й с всяка секунда увреждаха този музеен експонат, но понякога дрехите трябваше да живеят, вместо да бъдат погребани в кутии в складови помещения с климатици.

Когато зави към музея „Пауърхаус“, тя изведнъж стана друг човек. От жена, чиято глава е пълна с информация за училищни обяди и униформи и въпроси къде, за бога, Лизбет е сложила книгата й от библиотеката, тя се преобрази на Катрина Журдан, модния историк, който с удоволствие вдъхва нов живот на вековни стари облекла. Това щеше да бъде един особено вълнуващ ден, ден, който щеше със сигурност да я накара да забрави умората и случилото се в Корнуол, и тя искаше да бъде сигурна, че е достатъчно съсредоточена, за да може да му се наслаждава напълно.

В музея поздрави Анабел, своята асистентка, която възкликна, когато видя роклята на Кат. След като обстойно я проучи, Кат попита с очакване в гласа:

— Пристигнаха ли вече?

Анабел кимна, а лицето й блестеше с онази възбуда, която Кат чувстваше как се излъчва от собствените й пръсти, които я сърбяха да надяват ръкавици, да се ровят в кутии и да пътуват назад във времето.

— Наредих да ги донесат право тук – каза Анабел, като посочи пет дълги кутии на работната пейка в средата на стаята.

— Пет? – попита Кат. – Мислех, че са само четири.

Дрехите, които се готвеше да извади от кутиите, бяха дарение за „Пауърхаус“ от една от щедрите благодетелки, жена, която ги бе купила по време на дефилето „Парижка мода за всички“ в магазина на Дейвид Джоунс в Сидни през 1947 година. Това бяха първите четири произведения на Кристиан Диор, които някога бяха показвани в Австралия, и музеят с възторг прие възможността да ги притежава. Както и Кат. И макар че тя можеше да се влюби във всички експонати на колекцията от костюми на музея „Пауърхаус“, Диор винаги бе един от предпочитаните й дизайнери. Да подготви тези дрехи за изложба щеше да бъде най-доброто, направено от нея през годината. И не можеше да не се усмихне иронично на Вселената, задето точно в този момент й бе изпратила толкова много тоалети на Диор, на които да се наслаждава.

Надяна ръкавиците и вдигна капака на първата кутия, отмахна тънката хартия, за да разкрие великолепна, дълга до глезените черна коктейлна рокля. Извади я и полата се разстла, коприната щедро обхващаше ханша и след това се диплеше на богати вълни отзад. Кат и Анабел едновременно ахнаха.

— Може ли да ги извадим всички наведнъж? – попита Анабел – Да ги видим заедно, вместо една по една?

Тя подскачаше от крак на крак и напомняше на Кат за дъщерите й в сладоледен салон.

— Хайде – каза Кат, като усещаше как тръпката на неповторимия и невероятен момент пронизва въздуха.

Отвори следващата кутия. Вътре лежеше копринена следобедна рокля в тъмносиньо, която наподобяваше линиите на прочутия „Бар Сют“. След това вълнен костюм, чието сако бе прибрано с пояс, за да се подчертае извивката на талията. Но видът на полата накара дъха на Кат да секне – тя се спускаше на каскади, за да разкрие, зад бяло-черните веревни карета, подплънки и конструкция, удивителни шестнайсет клина, образуващи съвършена парабола.

— Как ли се е въртяла – каза замечтано Анабел.

Кат погали полата:

— Представи си да присъстваш през 1947 година на дефилето.

— Сигурно е било сякаш… – Анабел търсеше подходящото сравнение. – Сякаш модната седмица в Париж се провежда тук, вместо във Франция.

Кат се засмя:

— Нещо такова. Целият четвърти етаж на магазина бил преобразен в парижки салон, така че моделите се разхождали около масите, вместо върху издигнат подиум, облечени в дрехи на Пакен, Баленсиага и Маги Руф. И тези четири на Диор.

Анабел затвори очи и Кат знаеше, че се опитва да си представи спектакъла. Вероятно би изглеждало маловажно за съвременните хора, но за австралийците, които никога преди не били виждали подобно нещо, било потресаващо.

— Продължавай – подтикна я Анабел.

— Е – каза Кат, като затвори очи и се опита да си припомни всичко, което знаеше за дефилетата – стените били украсени с огромни фотографии на манекенки, които носели дрехите в Париж – всичко се правело в името на модата. Красива мода, невъобразима дотогава мода – полите били десет-дванайсет сантиметра по-дълги от всичко, продавано някога в Австралия. Дейвид Джоунс провеждал по две представления на ден в продължение на две седмици, с по осемстотин зрители на всяко – всички места били продадени много преди това. Неочаквано и невероятно – австралийките имали дрехи направо от Франция, и то за същия сезон. Нищо не ги отличавало от парижанките.

Анабел въздъхна развълнувано, след това отвори очи, приближи се към черната коктейлна рокля и посочи талията.

— Много е тясна.

— Помня, някъде четох, че талиите на манекенките трябвало да бъдат между четиресет и шест и петдесет сантиметра. – каза Кат.

— Петдесет сантиметра! – изуми се Анабел. – Сигурно са гладували.

— Французите наистина са гладували през по-голямата част от 40-те. Париж още е бил на военни дажби през 1947 година. Сигурна съм, че манекенките биха предпочели да имат храна, вместо петдесетсантиметрови талии.

Кат посегна към петата, неочаквано получена кутия, и я отвори. Сякаш свали капака от небето, то се изсипа върху нея и я окъпа в блестяща следобедна синева.

— Еха! – възкликна Анабел.

Кат не възкликна. Изпусна капака на пода, но не чу шума от падането. Ръцете й се вцепениха, пръстите й си останаха свити така, сякаш все още го държаха.

В нея бушуваха всички възможни емоции – шок, неверие, някаква особена бълбукаща истерия – толкова бързо, че не можеше да отговори на никоя от тях. Можеше само да гледа втренчено великолепното, преливащо синьо. Това бе същото синьо, което бе видяла в изоставената къща на баба си в Корнуол, цвят, от който челюстта увисваше, а очите широко се разтваряха, цвят, по-магнетичен и от митичните сирени.

До слуха на Кат отново започнаха да долитат звуци. Анабел продължаваше да възклицава, като взе объркването на Кат за смайване. Кат протегна ръце и бръкна в кутията, като знаеше точно какво ще извади отвътре.

Рокля без етикет. Фантастично пищна пола, прилична малко на балната рокля „Аделаид“ на Диор с невероятната седемдесетметрова тюлена пола, тежаща общо четиресет и пет килограма. Прищипната талия и шевове, изработени с вещината на висшата мода.

— Имаше ли бележка към кутиите? – попита Кат, а умът й скачаше от въпрос на въпрос, като се спря на най-безобидния.

Анабел потърси наоколо и извади някакъв плик. Отвори го и прочете на глас: Спомних си, че имам още една рокля. Никога не съм я обличала – подарък ми е от приятелка. Мисля, че ще я харесате. Никога не съм знаела кой е дизайнерът. Мадлен.

— Мислела, че ще я харесаме? – повтори Анабел. – Това омаловажаване е като за световно! Влюбени сме в нея!

Кат потръпна. Ако не бе виждала двойницата на тази рокля в Корнуол, щеше да се съгласи напълно с Анабел.

— Дали е на Диор? – попита Анабел, като посочи липсващия етикет. – Никога не съм я виждала.

И това бе само един от проблемите. Такава забележителна рокля на Диор със сигурност щеше да фигурира във всеки албум за модната къща, с гордост щеше да бъде изложена във всеки музей, щеше да бъде също толкова прочута като „Бар Сют“. Но доколкото Кат знаеше, нямаше никакви сведения за тази великолепна синя рокля. Защо? Дали това означаваше, че са били ушити само два екземпляра. Онази в Корнуол и тази тук, която Кат държеше в облечените си с ръкавици ръце? Невъзможно. Как изобщо баба й бе успяла да се натъкне на такъв уникат?

— Би ли ми подала лупата? – успя да каже тя.

Анабел го стори и Кат сведе глава над малък етикет, зашит отстрани в шева. По него сякаш имаше следи от мастило, написани на ръка букви. Можеше да различи опашката на едно „r“ и закръглеността на „а“ някъде по средата на нещо, което някога е било дума. Или може би име.

Телефонът на Кат избръмча и двете с Анабел подскочиха стреснати.

— Докладът – каза Анабел.

Кат си спомни, че трябваше да разкаже на всички за посещението в музея „Виктория и Албърт“ и за онова, което бе научила за превантивната консервация и новите методи на складово съхранение. Постави обратно синята рокля в кутията.

Единственото, в което бе сигурна, бе, че загадките на Диор я преследват по петите като настойчиви деца. И нито една от тях не изглеждаше лесна за решаване.

В късната съботна утрин колата на Кат се изкачи до вилата, разположена в една от най-високите точки на Памбула Бийч, с изглед към Хейкок Пойнт. Марго Журдан ги чакаше на верандата, вече не така изпъната като струна и елегантна както преди двайсет години, но все още изправена, въпреки че се държеше за парапета. Тъмносиният й костюм бе безупречен, лицето й бе напудрено, устните – начервени, в по-светъл нюанс от червеното, което използваше преди двайсет години – винаги безпогрешната Марго бе съгласна с твърдението, че застаряващото лице и яркочервеното червило не са най-добрите приятели.

Кат се питаше дали баба й се приготвя така всеки ден, или само когато имаше посетители. Знаеше, че това бе проява на атавизъм, свързан с времето, когато жените винаги се гримирали и обували чорапи, когато анцузите били непознати, но сърцето й заби малко по-силно, като си представи как баба й е станала рано и се е приготвила за посещението.

— Внимателно прегръщайте баба си – каза Кат на момичетата, когато те изскочиха от колата като кученца, които твърде дълго са били държани на каишка.

Те изпълниха молбата й, като притиснаха глави до краката на баба си, тъй като само дотам можеха да стигнат.

— На леглата съм оставила подарък за всяка от вас – каза им тя.

Момичетата засияха и се втурнаха в къщата. Тяхната прабаба винаги им даваше най-хубавите и специални подаръци: албуми със снимки и разкази за това какво бяха правили заедно последния път, когато момичетата бяха дошли на плажа; юргани, съшити от квадратни парчета, изрязани от дрехи, които бяха обичали, но които, за жалост, им бяха станали малки; резбовани дървени кутии, пълни с панделки и пайети и боядисани пера, за да си играят. Да открият новите подаръци, бе любимото им забавление при всяко посещение.

Кат се усмихна на баба си и разгледа лицето й. С всеки изминал ден възрастта дълбаеше все по-дълбоки бръчки в кожата на Мадлен. Но нямаше нищо, което да разтревожи Кат, и тя обви ръце около баба си и я целуна по двете страни. Марго дръпна глава и се престори, че този изблик на чувства е прекален, въпреки че Кат долови усмивка зад протестите й.

— Всеки би си помислил, че не си ме виждала от две години, а не само от две седмици – каза Марго.

— Понякога, когато съм далеч, имам чувството, че ме е нямало две години – призна Кат. – Толкова ми липсват момичетата. Чувствам, че когато пораснат и напълно се променят, ще ми се сърдят за нещата, които не съм забелязала, защото не съм била тук.

— В наше време майките прекалено много се страхуват. Обичаш децата си и те знаят това. Физическото ти присъствие няма да ги накара да се чувстват по-обичани.

Кат кимна и остави баба си да я поведе към къщата, като знаеше, че ако й предложи помощ, за нея това би означавало, че я смята за безпомощна. Марго ситнеше до нея, като не се движеше толкова зле за своите деветдесет и четири години.

Отвътре къщата бе аскетична, сякаш никой не живееше в нея. Беше лятна вила, подходяща за семейство, което да прекарва лятото в нея, и Кат никога не можа да разбере защо Марго бе настояла да я купи малко преди Кат да се омъжи за Пол, и да се премести толкова далеч от своята внучка и цивилизацията. Но Марго винаги бе страняла от всички с изключение на Кат и къщата бе още една защитна стена.

Щом баба й седна на стола, Кат внесе нещата на момичетата в къщата. След това заведе Лизбет и Дейзи на плажа, където се отдаде на чистата наслада от плуването, като не обръщаше внимание на тракащите си от студ зъби.

Лизбет се качи на гърба й и направи безброй обиколки в дълбокото. Дейзи ровеше в пясъка. Кат ги наблюдаваше и искаше този отрязък от време да продължи, да няма други проблеми освен лесно решимите. Да се тревожи само за неща като това как да направи така, че момичетата й да не се карат коя колко мидички е намерила на плажа.

В късния следобед Кат прибра децата в къщата, изкъпа ги, приготви паста и след това Марго пожела, както винаги, да разкаже на Лизбет и Дейзи приказка. Това бе другото нещо, което искрено харесваха у прабаба си – способността й да съчинява истории. Обикновено преразказваше откъси от „Невероятните пътешествия“ на Жул Верн, повече на английски, изпъстрен с френски и вероятно с голяма доза измислица, тъй като предпочиташе да развива историята както на нея й се искаше.

Тази вечер момичетата седнаха на килима пред камината и загледаха в очакване старата жена. Очите на Марго внезапно станаха далечни, сякаш търсеше коя точно история да им разкаже именно в този момент.

Спря се на „Плаващия град“. Лизбет и Дейзи слушаха не само с уши, а с ококорени очи и зяпнала уста, докато Марго пресъздаваше кораба, който бил толкова голям, че имал улици и сгради по палубата. Докато историята се разгръщаше, Кат седна на стола и остави думите и задоволството да я погълнат.

След като момичетата си легнаха, Кат се приготви да измие косата на баба си, задача, която бе трудна за старите ръце и нестабилното равновесие на Марго. Кат подреди каната, шампоана и балсама, които баба й обичаше, провери дали водата е топла, след това изчака Марго да обвие раменете си с кърпа, да се облегне назад и да затвори очи.

Кат развърза гъстата бяла коса на баба си и изсипа първата кана с вода. Известно време и двете мълчаха, докато Кат масажираше косата на баба си, като й се искаше да може да разполага с време, за да идва всеки уикенд и да предоставя на баба си този половин час истинска отмора.

Годините изчезваха от лицето на Марго и Кат можеше да си я представи като младо и красиво момиче, чийто живот вероятно бе още по-невероятен, отколкото бе смятала. Да се преместиш от Франция в Австралия, да бъдеш неомъжена жена с малко дете през 1948 година, със сигурност е било нещо удивително.

— Мъчно ли ти е за Франция? – Кат чу гласа си, като изненада и баба си, и себе си с този въпрос и разбра, че подсъзнателно се опитва да намери начин да започне разговор за загадката на невероятните гардероби в Корнуол.

Отговорът на баба й бе бърз и недвусмислен.

— Не. За мен войната я унищожи.

Кат избърса с кърпа косата на Марго, която, докато съхнеше, приличаше на най-мек кашмирен шал. Разреса нежно къдриците, тъй като знаеше, че баба й обича усещането на четката върху скалпа си. И двете бяха преминали неусетно на френски – често им се случваше, когато бяха сами. Езикът подхождаше на гласа на Марго, който никога не придоби високата австралийска тоналност, а някакъв неопределен, космополитен акцент.

— Отидох в къщата в Портлевън – каза Кат.

Баба й кимна.

— Не знаех, че там има толкова много мебели – каза Кат, като деликатно развиваше темата. – Домашни прибори. Дори бижута. На кого са? Не се ли страхуваш от крадци?

— Продаваха се заедно с къщата – гласеше незадоволителният отговор на баба й. – А крадците търсят плазмени телевизори, а не старинни несесери.

— Кога си я купила? И защо изобщо я държиш?

Марго отвори очи и се вгледа в лицето на внучката си.

— Каприз. Сигурно не ми е позволено на моите години.

Каприз? И роклите ли бяха каприз?

— Открих също така гардероби, пълни с рокли на Кристиан Диор. Висша мода, не конфекция. Предполагам, че не знаеш нищо за това – каза меко Кат.

Очите на баба й придобиха същото онова далечно или вглъбено изражение, което имаха, когато обмисляше коя история да разкаже на правнучките си.

— Исках да бъдат за теб – каза тя с треперлив глас. – Роклите на Диор някога ми помогнаха, когато започвах отначало. Мислех, че могат да помогнат и на теб.

Тонът й се смени, стана по-остър и решителен.

— Заслужават да бъдат носени – което означава, че трябва да излизаш по-често. Да ходиш на срещи. Животът ти не е свършил, Катарина. Надявам се, че си донесла някои от тях.

Кат почувства как зяпва. Марго май казваше, че роклите са били нейни и че сега са на Кат.

— Дали съм донесла със себе си някои от роклите? – повтори тя, като разтриваше с пръст двете леки бръчки между веждите си. – Откъде ги имаш?

Марго затвори очи и лицето й стана восъчно бледо.

Кат коленичи пред нея: – Наведи глава. Не – дишай. Ще се обадя на лекаря.

— Недей! – рязко каза Марго като отвори очи. Но страните й не порозовяха. Оставаха си все така мъртвешки, призрачно бледи.

— Добре ли си? – припряно попита Кат. – Ела да си легнеш.

Марго поклати глава.

В банята изхриптя повърхностното й дишане.

След това Марго проговори:

— Мислех, че ще мога да ти кажа. Но… не мога. Съжалявам.

Кат с ужас забеляза, че баба й плаче, тихо и болезнено.

— Недей да съжаляваш – извика тя, като обви Марго с ръце с такава паника, каквато не бе изпитвала никога преди, която я караше силно да я прегръща – сякаш самата тя се бе превърнала в дете – единствената майка, която някога бе познавала.

Изражението, което видя на лицето на Марго, след като кръвта й отново се върна, бе на такъв абсолютен ужас, че Кат си пожела никога повече да не го види отново. Сякаш баба й бе видяла самата смърт, сякаш черният ангел бе протегнал ръцете си към Марго.

Кат искаше никога да не се откъсва от баба си. Но това, разбира се, бе невъзможно. Вместо това щеше да носи роклите на Марго и никога нямаше да попита отново за тях.

Накрая Марго успя да се освободи и целуна Кат по бузата.

— Глупости говоря – каза тя. – Роклите са от времето, когато бях манекен. Венецът на работата ми, така да се каже.

След това стана от стола и се потътри по коридора.

Кат остана на място, коленичила на пода. Не знаеше кое е по-лошото: първоначалното страдание на баба й или последвалата го лъжа.

Може би освен първите десет, преобладаващата част от роклите не бяха от времето, когато Марго бе работила като манекен. А универсалните магазини в Австралия никога не бяха имали такива рокли, които да подаряват на манекенките си. Всичко, което Марго бе успяла да докаже, бе, че първоначалното предположение на Кат – че роклите не бяха част от търговията с модели втора употреба – бе вярно. На такава история най-лесно би могло да се придаде известна достоверност, обаче Марго не се бе възползвала. Нито бе дала задоволителен отговор за вилата.

Кат на свой ред затвори очи. Защо Марго лъжеше по този начин? Припомни си изражението на лицето на баба си и разбра, че никога няма да я попита.

Десета глава

През следващата седмица, докато бе на работа, телефонът иззвъня точно когато Кат извади загадъчната синя рокля от кутията, за да може да я погледне отново.

— Катарина Журдан на телефона.

— Здравейте – мъжки глас с английски акцент очарователно се лееше от слушалката. – Казвам се Елиът Бофор. Сигурно сте заета, затова ще бъда кратък. Историк и писател съм и в момента правя проучвания за семейство жени, които са извършили забележителни неща по време на двете световни войни.

Когато чу името, последвано от определението „писател“, в главата на Кат нещо проблесна. Тя порови в паметта си и си спомни, че преди около година жените от нейния читателски клуб бяха отишли да слушат лекция на някакъв автор за последната му книга. Самата тя не бе успяла да отиде и на следващата сбирка приятелките й се бяха кискали като подрастващи хлапачки, влюбени в момчето от училищната рок банда, и бяха обсъждали остроумния, ерудиран писател. Всички те единодушно се бяха съгласили, че с радост биха напуснали съпрузите си заради него. Кат, която наскоро преди това се бе разделила с мъжа си, не бе изслушала разговора до края, но бе почти сигурна, че името на писателя бе Елиът Бофор.

— Разбрах, че вероятно имате някаква връзка с Марго Журдан – продължи той. – Открих я в някои биографични сведения за вас в интернет. Опитвам се да разбера дали Вашата Марго Журдан е същата, върху която работя. И съжалявам за странния разговор – добави той. – Хората обикновено ми затварят телефона, защото си мислят, че става въпрос за телефонна измама. Може би бихме могли да поговорим по-подробно, когато Ви е удобно. Мога също така да Ви изпратя по имейла повече информация за себе си, така че да сте сигурна, че не се опитвам да Ви измамя.

Кат се засмя:

— Не звучите като телефонен търговец. Но съм в достатъчна степен сигурна, че баба ми не е жената, която търсите. Какви забележителни неща е извършила тази Марго Журдан?

— Предполага се, че е работила в спомагателна служба на Кралските военновъздушни сили, където жените вършели някои неща, като например да пакетират парашути. Обаче в действителност била на служба в държавна организация, наречена Управление за специални операции – УСО. Била изпратена във Франция по време на войната, за да събира информация от нацистите и да я предава на Съпротивата. С други думи, била е шпионин.

— Това определено не би могла да бъде баба ми – каза Кат уверено, готова да затвори и да го остави да омайва с приказките си роднините на някоя друга Марго Журдан някъде по света. – Била е в Англия по време на войната, но не е вършила нищо такова.

— С какво се е занимавала? – попита Елиът.

Кат си спомни за някакво домашно в училище, родословно дърво, на което всеки трябваше да напише имената на свои роднини, важни дати и какво са работили. Дървото на Кат приличаше на пейзаж след битката – до почти всяко име, включително имената на родителите и братята на Марго, бяха изписани думите починал по време на войната. А до името на майката на Кат – починала през 1973 година. Кат бе изхвърлила родословното дърво в кошчето за боклук и не го предаде, беше толкова различно от тези на останалите й съученици.

— Не знам. Не говори за това – отвърна Кат вече не толкова уверено, като всяка дума издаваше несигурност. Вили, рокли, а сега този мъж, който се опитваше да представи баба й като шпионин. О, Марго, помисли си Кат, какво се случва?

— Нещо обичайно – звучеше така, сякаш искаше да я успокои, обаче несигурността на Кат бе полепнала по нея като латекс.

Обичайно ли бе, когато говориш за миналото, лицето ти да става мъртвешки бледо, а очите ти да потъмняват от ужас?

— Е, добре, следващият ми въпрос определено ще я изключи – каза Елиът със същия мил глас и Кат изпита усещането, че той долавя тревогата й. – Знаете ли дали баба Ви е родена във Франция?

— Да, така е. На първи май 1918 година.

— Наистина ли?

Сега Кат долови изненада и надежда в гласа му. Искаше й се да затвори телефона, за да не чува следващите му думи.

— Това я прави единствената Марго Журдан – не че има много такива по света – която е родена на същата дата като жената, която търся. В Лион ли е била родена?

— Не съм сигурна – каза бавно Кат.

Сигурно бе записано в родословното дърво, което бе изхвърлила, но такава подробност й бе изглеждала маловажна до думата „починал“, повторена толкова много пъти. – Ще трябва да проверя.

— Бих могъл аз да разговарям с нея, ако това Ви затруднява.

Кат поклати съчувствено глава:

— Тя няма да разговаря с Вас. Тя е….

Кат се опитваше да намери правилните думи, убедена, че трябва да държи този мъж далеч от баба й, така че да не я уплаши като Кат с въпросите си през уикенда:

— Тя е доста саможива.

Въздишката на Елиът издаваше неговото разочарование.

— Има ли някаква възможност да разберете дали е била родена в Лион? И може би да отговори на някои други въпроси?

Гласът на Анабел върна Кат обратно в кабинета й в музея. Седна с изправен гръб, като внушаваше професионализъм.

— На работа съм. Така че не мога веднага. В Сидни ли сте?

— В Лондон.

Думите се изплъзнаха от устата й:

— Следващия месец ще бъда в Лондон – каза тя.

Може би щеше да се окаже пълна измишльотина, независимо от съвпадението на рождените дати. Или може би щеше да даде на Кат отговори на въпросите й относно вилата, роклите и дълбокия, животински страх на баба й.

— Чудесно – каза Елиът и Кат се чу как се съгласява да попита баба си дали наистина е родена в Лион и да определи време да се срещне с Елиът в Лондон.

Затвори телефона, като клатеше глава. Завръщането в Лондон бе нещо, което тя бе започнала да организира едва вчера, тъй като експертът по облекла в музея „Виктория и Албърт“ искаше да обсъди с Кат нейната находка – синята рокля, предполагаемо на Диор, а се оказа, че и един от завеждащите архива на къщата „Диор“ щеше да посети музея по същото време и искаше да се срещне с нея.

Усети, че по детски стиска палци – може би Марго щеше да й каже, че е била родена в Париж или Марсилия, и тогава Кат можеше да забрави напълно за Елиът Бофор. Но това нямаше да заличи спомена за мъртвешки бледото лице на баба й, – нищо не би могло.

Когато телефонът на Кат отново звънна, се оказа, че я търсят от детската градина, за да й кажат, че през последния час Дейзи се е оплаквала от болки в корема.

— Заведохте ли я в тоалетната – попита отчаяно Кат, като знаеше със сигурност, че бяха предприели всички обичайни мерки. Не можеше да си позволи да отсъства от работа още един следобед. Но също така не можеше да пренебрегне и детето си, което може би бе болно. Усети как напрежението пълзи нагоре по врата й и стига до темето й. – Ще дойда веднага щом мога – каза тя.

Днес нямаше да разплита никакви загадки с рокли. Вместо това щеше да се наложи да раболепничи пред шефа си, за да си изпроси свободен следобед вероятно и за следващия ден, в зависимост от това какво бе състоянието на Дейзи.

Дейзи я посрещна с изнурена усмивка и гореща прегръдка, което подсказа на Кат, че не се чувства добре. Цялото й раздразнение се стопи, когато чу как детето прошепва:

— Можеш ли да ме носиш, мамо?

Кат вдигна дъщеря си на ръце и я отнесе до Барангроу Уарф, откъдето взеха ферибота за дома. Щом сложи Дейзи на канапето, я уви в одеяло, даде й панадол и пусна детския канал по телевизията. После набра номера на мобилния телефон на бившия си съпруг.

Вдигна го някакъв стажант на детското спешно отделение, който я помоли да стои на линия. Докато Кат чакаше, долитащите звуци от мониторите, на болка и криза, й припомниха с прекалена острота онзи уикенд, който най-после сложи край на брака й.

Пол редовно пътуваше и участваше в медицински конференции в годината, когато се роди Дейзи, което Кат разбираше – въпреки че грижите за децата се превръщаха в кошмар. Конференциите бяха нещо важно за човек като нейния съпруг, който едновременно бе лекар и научен изследовател. Но веднъж Лизбет се разболя сериозно през нощта в събота – защо такива неща винаги се случват в събота през нощта? – и Кат бе сигурна, че е апандисит. Заведе я в болницата и се натъкна на Саймън, лекар и техен приятел още от студентските години. Когато го видя, каза непредпазливо: „Мислех, че си заедно с Пол на конференцията“. Саймън изглеждаше толкова искрено изумен, че Кат веднага разбра, че конференцията е измислица. А изразът на лицето му, който се промени от обърканост в ужасено осъзнаване, й подсказа, че и той бе стигнал до същото заключение.