Тайната на Диор

Скай излезе от хангара, като съзнаваше, че бе разкрила прекалено много пред сестра си. Не искаше да се мотае наоколо и да види как Либърти щеше да употреби това ново познание.

Двайсет и трета глава

Годишнината от смъртта на майка й през следващата седмица накара Скай да се чувства по начина, по който винаги се чувстваше на тази дата – сякаш пада от земята и попада в ураган от тъга. Благодарна бе само за едно – че имаше свободен ден, защото нищо не бе по-тежко от това да лети в небето в деня, в който майка й бе загинала.

Обаче бе трудно да се запълни един свободен ден с нещо друго, освен с образите на Ванеса Пенроуз – готвеща овесена каша на старата кухненска печка, мажеща наранените ръце на Никълъс с алое вера, даваща на Скай старите си авиаторски очила като подарък преди заминаването във Франция. Най-накрая Скай затвори очи в опит да спре поредицата от картини, седна на верандата и запуши.

Не след дълго чу приближаващи се стъпки. На двама души. Отвори очи и видя Либърти и О’Фарел, които пристигаха във вилата.

Либърти весело й помаха и стъпи на верандата.

— Готова съм да убия някого за чаша чай – каза тя, преди да влезе в къщата.

Скай се готвеше саркастично да отбележи – Здравей. И, моля заповядай – когато видя как Либърти се извръща и твърдо кима на О’Фарел, сякаш го подканяше да направи нещо. В отговор О’Фарел смутено се усмихна. След това седна на стъпалата до Скай.

— Знам, че това не говори добре за мен – каза той.

Скай чакаше, любопитна да узнае какво се случва.

— Разбираш ли, някога в Ню Йорк си имах приятелка – продължи О’Фарел с тих глас. – Двамата с нея винаги канехме най-добрия ми приятел с нас, когато излизахме. Те бяха близки, но си помислих, че е добре, че се разбират. Както се оказа, те прекалено добре се разбираха. Като ви видях двамата с Крофърд онази вечер… – погледна Скай и за пръв път, откакто го познаваше, й се стори смирен. – Знаех, че между вас, двамата, няма нищо. Но отново върна спомените ми. Което не беше добре. След това Либърти… – той се спря и загледа объркано вратата, през която бе изчезнала Либърти.

Скай едва не изпита жалост към него. Той бе всмукан от урагана Либърти, стихия, от която можеше да се откъсне само с цената на големи усилия.

— Не можеш нищо да й откажеш – каза му кротко Скай.

— Опитах се. Но тя не ме слуша. Така че бе по-лесно просто да…

Не завърши изречението и Скай почувства силна болка в стомаха, когато осъзна, че толкова много от тях правят онова, което бе най-лесно, тъй като всичко останало изглеждаше толкова дяволски трудно.

— Освен това – продължи той, като леко се усмихна този път, – тя е забавна. А това определено при нас сега е голям дефицит.

— Наистина – тя докосна ръката му. – Да влезем вътре.

— Щях да отида да я изчакам в кръчмата. Мислех си, че може би си ми сърдита.

— Не съм ти сърдита.

Той се наведе над нея и я целуна по бузата.

— Една на милиони си, Скай.

Тя го поведе в къщата и тримата седнаха в кухнята, където Либърти разказа истории за разни хора. Скай се правеше, че слуша, докато в същото време се чудеше как така нейната сестра хамелеон бе дошла да я посети в деня на годишнината от смъртта на тяхната майка и сега седяха около масата и пиеха чай, сякаш се разбираха прекрасно.

— Благодаря на Бога, че Ледената кралица ще изчезне за известно време – каза в заключение Либърти.

— Коя е Ледената кралица? – запита Скай.

— Марго – отвърна Либърти нетърпеливо и на Скай й се стори, че О’Фарел поклаща глава.

— За щастие, отсъства и няма да ми се налага да се съобразявам с нейните забележки. Или вдигам много шум, или преча. Веднъж дори се опита да ми каже, че съм одимила прекалено много стаята, макар всички да знаят, че тя е тази, която пуши повече от лондонски комин.

— Не знаех, че толкова много работиш с нея – започна Скай.

— Либърти не работи с нея – намеси се О’Фарел. – Особено напоследък, когато Марго бе разпределена някъде другаде за известно време. Ще вървим ли да ядем?

Той се изправи, протегна се и Скай наблюдаваше как Либърти изяжда тялото му с поглед.

— Какво ще кажете за „Бъгъл“? Ела с нас – добави той на Скай.

— Вървете без мен – каза Скай. – И приятна вечеря.

О’Фарел се извини и отиде в банята, преди да тръгнат с Либърти, а Скай се възползва от възможността да каже нещо на сестра си:

— Внимавате, нали? Войната не е подходящо време да имаш дете.

— И двете сме били заченати по време на война и си бяхме съвсем наред – каза хладнокръвно Либърти. – Е, най-малкото ти. За мен никой не бе напълно сигурен. Дори и ти.

След това, преди Скай да успее да се ядоса на този напълно безсмислен и предизвикателен отговор, Либърти спокойно каза:

— Може би бих дала всичко, за да имам бебе, Скай.

Никога сестра й не я бе изненадвала толкова много, а това означаваше доста. Скай не можеше да измисли какво да каже, знаеше само, че я е зяпнала с отворена уста, с втренчен поглед.

Но сякаш ставаше дума за някаква шега, Либърти добави:

— Може би не. От нас двете никога не съм била самоотвержената.

О’Фарел се появи отново и моментът отлетя. Скай знаеше само, че Либърти не бе отговорила на въпроса й, което вероятно означаваше, че не може да отговори по начин, който би се харесал на Скай.

Скоро вилата утихна – беше прекалено тихо, а мислите на Скай – твърде шумни. Сериозно ли говореше Либърти? Не можеше да бъде. Защо бе дошла, ако смяташе само да вечеря с О’Фарел? И защо бе избрала да дойде именно днес, а след това изобщо не бе споменала майка им?

Обаче Скай също не бе споменала Ванеса. Може би и двете чакаха другата да повдигне темата. И Скай бе пропиляла още една възможност да подобрят отношенията си. Кажи ми какво да правя, помоли наум майка си. Но отговор не последва. Ванеса винаги бе предпочитала сами да се оправят, вместо да дава съвети. За пръв път Скай пожела майка й да беше различна, както може би искаше и Либърти – обаче по-често от нея. Какво ли щеше да бъде, ако имаха онова прословуто рамо, на което да плачат? Какво ли щеше да бъде, ако Скай бе предоставяла по-често рамото си на Либърти, а не само през онези нощи в Париж?

Тръсна глава. Не можеше да промени майка си или миналото и й бе омръзнало да си задава въпроси, на които нямаше отговори. Така че излезе навън и забърза по Скул Лейн – далеч от себе си – към пустия плаж. Седна на пясъка и обгърна тялото си с ръце. Нощта бе хладна и тя бе забравила да си вземе шал. Да можеше само да напали огън, както винаги бе правила на брега като дете, когато не знаеше нищо за затъмненията и войната.

Около нея нощта се спускаше, отначало полека, а после изведнъж, като дългия шлейф на разкошна вечерна рокля. След известно време чу стъпки и се намръщи. Да не би Либърти и О’Фарел да бяха дошли на романтична разходка покрай водата? Изобщо не бе в стила на Либърти.

— Скай – каза глас, който навсякъде щеше да разпознае.

И пред нея застана Никълъс, който й подаваше кожената си униформена куртка на КВС. Трябваше да вдигне глава, за да го види както трябва, и това приличаше на внезапния и поразяващ шок от вида на лунната дъга – този толкова рядък феномен, който се случва само когато небето е плътно и наситено черно, луната – пълна и ниска и вали ситен дъжд. Никълъс, нейната лунна дъга, случайна арка сияние, надвиснала над нейната тъмна тайна.

— Студено е – каза той с нежна загриженост в гласа, която бе като балсам за нея.

Не можеше да говори, затова само кимна, като прие куртката и след това се наложи да затвори очи от усещането за топлината на тялото му, която куртката бе запазила, и неговата миризма, която се бе просмукала в нея.

Той се отпусна на пясъка до нея.

— Операцията ми се отложи. Знаех, че тази нощ ще бъде трудна за теб. Имах дажба бензин, така че… Повдигна рамене. – Винаги съм правил нещо на този ден в памет на майка ти. Веднъж дори сготвих овесена каша, както тя я правеше.

Млъкна и наведе глава, сякаш се чувстваше засрамен.

Сякаш опияняващата прегръдка на куртката му не бе достатъчна, та последните му думи едва не я сломиха.

Погледна го крадешком и веднага съжали за това. Беше брадясал и изглеждаше толкова уморен, колкото никога не го бе виждала, но от това ставаше още по-красив, повече Никълъс, повече неин, много по-малко приличен на командир на ескадрила от КВС, сгоден за друга жена. Как й се искаше да докосне страната му, да почувства как наболата му брада и топлината му галят ръката й, да отмие с пръсти умората му. Да се сгуши до него, докато спи.

Съблече куртката му, тъй като вече не се нуждаеше от повече топлина, и я постави на пясъка до себе си.

— Миналата година трябваше да летя на този ден – каза тя. – Времето бе прекрасно. Прекалено хубаво. След час облаците се спуснаха и си казах – това е. И двете ще изчезнем в облаците. Но след минута излязох от другата страна. Онова, което изглеждаше вечно, се оказа временно. Точно тогава видях Огъня на свети Елм* и беше като… – тя се запъна, като не можеше да го изрече – беше като майка й. Жизнена. Жива.

[* Електрически феномен, който се получава при голямо напрежение на електрическото поле в атмосферата и обикновено се проявява като светеща област (коронен разряд). Названието му идва от името на свети Елм (Еразъм), покровител на моряците в католицизма. – Б.р.]

— Само веднъж съм виждал Огъня на свети Елм, каза замислено Никълъс. Беше неземно. Марго каза… – той се спря.

— Какво каза? – насили се да попита Скай.

— Нищо. Забравил съм.

Но го каза по такъв начин и Скай разбра, че не беше забравил. Не искаше да сподели каквато и да е близост, породила се между него и Марго в този момент в небето, докато бяха наблюдавали нещо божествено.

Топлината си бе отишла. На нейно място се бе възцарила студенина, която се просмукваше в костите и никога не изчезваше. Пръстите на краката я боляха от нея. Както и сърцето.

И отново го видя, онова нещо, което не си позволяваше да си припомня – мигновеното отвращение на лицето на Никълъс, когато Марго му бе казала да танцува със Скай.

Така че тя бе танцувала с всички други, в опит да забрави неговия ужас.

Справедливо щеше да бъде да му обясни.

Бързо се изправи, за да може да си тръгне веднага след това.

През онази нощ в небето Марго му бе казала: Когато моряците виждали Огъня на свети Елм да избухва в пламъци над мачтите на корабите им, го смятали за добра поличба. Може би ще бъде такава и за теб. Войната ще свърши. Двамата със Скай ще бъдете заедно.

Начинът, по който го бе казала, бе накарал Никълъс безразсъдно да помисли, че прави предсказание. Че подобно на майката на Скай, вижда бъдещето. Поразителният син огън наистина приличаше на обещание. Но, разбира се, не можеше да го каже на Скай и затова така внезапно бе млъкнал.

А сега Скай се бе изправила и неговата грубост отново я бе отблъснала. Готвеше се да протегне ръка, да се извини, да я помоли да седне, когато тя заговори.

— Ще изпадна в изключително неловко положение – каза тя с поглед, вперен в хоризонта. – Но не мога да те виждам повече и трябва да обясня защо.

Никълъс замръзна. Искаше да стане, да се възпротиви, но крайниците му бяха безчувствени. Да не вижда повече Скай? Мисълта бе непоносима. Заслепен, той също се втренчи в хоризонта, онази фиксирана точка, която можеше да им каже дали излитат правилно, също както Скай бе неговата фиксирана точка, която го удържаше в правилната посока: – Скай…

Тя погледна надолу към него и му се усмихна толкова нежно, че сърцето му спря.

— Знам, че не искаш да чуеш това – каза тя. – Но вече не мисля за теб като за приятел от детството ми.

В мига в който произнесе тези думи, той със сигурност разбра, че е забелязала как той се отдръпна, когато Марго му предложи да танцува със Скай в Дипломатическия клуб. Надяваше се да не е, защото съзнаваше, че жестът му говори точно за обратното на това, което имаше предвид. Но ако тя повече не го смяташе за приятел, може би мислеше за него като за нещо по-малко. Човек, който я бе отблъснал.

Искаше да откъсне луната от небето и да я угаси в морето, така че тя да не може да види мъката, изписана на лицето му.

— Беше само… – започна той. Само опит да постъпи правилно. Правилно, в един объркан свят. Свят, който сам не можеше да промени.

Но тя продължи да говори.

— Мисля за теб като за нещо много повече от това. А не трябва.

Тя гневно се взираше в пясъка.

— Марго с пълно право никога няма да ми проговори отново, ако узнае. А също и ти, след като ти го кажа. Защото начинът, по който мисля за теб, е… като за мъж. Мъж, когото аз… – гласът й заглъхна.

Никълъс се насили да се изправи, бавно, като не искаше да направи нещо, което би могло да я накара да замълчи или да си отиде. Вече бяха на сантиметри един от друг, топлината между телата им пареше. Той я подтикваше с очи да продължи да говори. Изглеждаше сякаш всичко бе спряло в очакване, затаило дъх в този миг, който трябваше да настъпи, който най-после бе тук и бе прекалено значителен за всеки един от тях, за да може да се справи с него.

Продължителна тишина, с изключение на плискането на вълните в пясъка.

След това тя каза, без да се изчерви или да шепне, с ясен глас, с високо вдигната глава, самата Скай, великолепната Скай.

— Мисля за теб като за мъж, когото искам по начин, по който не бива, след като си сгоден и ще се жениш. Мъж, когото обичам повече от всичко. Така че не мога да те виждам повече. Прекалено мъчително е.

Рязко си пое дъх, след това продължи:

— Сбогом, Никълъс. Пази се. И остани жив.

Лунната светлина огряваше лицето й и оголваше всяка част от нея пред него. И тогава я видя – болката. Той я бе наранил. Господи, как бе могъл?

— Скай – промълви той нещастно.

По дяволите всичко. Винаги изричаше името й и после млъкваше, като криеше всичко, точно както всички от бойното командване и от Управлението за специални поръчения очакваха от него. Толкова много започнати и никога незавършени изречения. Толкова мигове с нея през последните месеци – шокът, който разтърси цялото му тяло, когато я намери да се пече на слънце по сутиен на крилото на самолета, мъчителният танц на летището, онзи прелестен момент във водата, когато помисли, че очите му са й казали всичко и че тя може би го е разбрала.

Почти се разплака от облекчение, когато тя протегна ръка към него, но се оказа, че само му подава куртката. Той безмълвно я пое, като искаше да сграбчи ръката, която му я даваше. Искаше да промълви важни и незнайни слова, които биха могли да премахнат всичко това и да преобразят и двамата. Но не каза нито дума, защото бе подписал Закона за служебната тайна и истината бе забранена.

Изправена пред неговото мълчание, Скай се извърна и побягна обратно към пътя.

Единственото, което остана на плажа, бе острият и хриплив звук от неговото дишане в инак тихата нощ.

— По дяволите!

Изрече думата в заобикалящата го празнота, но тя не му донесе никакво облекчение.

Закрачи към водата, разкопча ризата и захвърли всичко на пясъка. Дори морето му се съпротивляваше – искаше да се гмурне веднага, но бе прекалено плитко. Тръгна напред, докато стана достатъчно дълбоко, за да заплува и да избяга от парещите очите му сълзи, далеч от чувствата, които тя изпитваше, които той изпитваше, и с които нищо не можеха да направят; далеч от себе си и далеч от нея. Главата му се пръскаше. Болката в гърдите му бе жестока.

Продължаваше да плува. Ако се върнеше на брега, нямаше да бъде в състояние да се сдържи да не я последва. Да не я целуне. Да не я поведе обратно към вилата, към нейната стая и към леглото й.

Минаваше полунощ, когато излезе от водата, облече дрехите си и седна, мокър и изтощен на пясъка и остана там до изгрев-слънце.

ЧАСТ ОСМА

КАТ

Двайсет и четвърта глава

Корнуол, 2012

Кат не знаеше какво да мисли, когато Елиът успя да направи така, че и двамата да бъдат поканени в къщата на другата Марго Журдан на чаша чай. Тя едва прекоси екстремния въжен мост над езерото, мост, на който знаеше, че нейните момичета с удоволствие щяха да лудуват; или полегналата каменна жена, която изглеждаше толкова умиротворена, сякаш бе получила точно това, което бе искала; или слънчевия часовник, заобиколен със слънчогледи и маргаритки, самите те прилични на миниатюрни слънца. Това, че съществуваха две Марго Журдан, вероятно на една и съща възраст, и които бяха казали едно и също нещо, караше Кат да се чувства като излязла от реалността и попаднала в някакъв кошмар. Единственото нормално нещо, което усещаше, бе ръката на Елиът, която здраво стискаше.

Вътре в къщата на Марго Кат се настани на стола и изпи чаша ужасно силен черен чай. Марго седна на канапето, преди да се наведе, за да вземе цигара от син пакет с надпис „Житан“.

Докато жената пушеше, Кат втренчено я гледаше. Имаше нещо в начина, по който Марго държеше цигарата, което възбуждаше импулси в мозъка й, но не достатъчно, за да успеят да предадат смислено послание. В главата й като вихрушка се въртяха думи – думи на гняв – Ти си лъжкиня; думи на смущение – Това не може да е твоето име; тъжни думи – Коя в действителност си ти, Марго Журдан?

Слава богу, Елиът бе тук и още бе в състояние да води разговор.

— Мога ли да ти задам някои от въпросите, които исках да ти поставя, когато се обадих миналата година?

Марго поклати глава – Кат не можеше да разбере дали е съгласна, или се противи – но очите й не се отместваха от лицето на Кат. Кат също не можеше да отклони поглед от нея, въпреки че отчаяно искаше да се откъсне от всичко, свързано с тази жена.

Елиът седна до Марго: – Беше ли разпределена в Спомагателните женски военновъздушни сили като прикритие за работата ти в Управлението за специални операции по време на войната – попита внимателно той.

Марго вдиша дълбоко дима от цигарата си и погледна изпитателно Елиът: – Тя твоя асистентка ли е? Избрал си истинска красавица.

Гласът й бе като този на баба й, с неопределен акцент, но с повече по английски закръглени думи.

Елиът не захапа стръвта: – От нас двамата Кат е тази, която има асистентка. Прекарваме деня в къщата, която граничи с твоя имот. Къща, която е собственост на бабата на Кат, която също се казва Марго Журдан. Какво съвпадение.

Кат очакваше жената да реагира, което със сигурност трябваше да направи. Но изглежда, новината, че друга някоя Марго Журдан притежава съседната къща, не й се струваше съществена.

Жената смачка цигарата си, посегна за друга. След това, изглежда, размисли.

— Съседният имот е изоставен, такъв е бил десетилетия наред. Но в отговор на въпроса ти – да, бях назначена в СЖВВС. И наистина работех за УСО. Това едва ли е интересно за писател.

Изведнъж Кат почувства облекчение. Сигурно това бе онази Марго Журдан, която е водила онзи живот, който Елиът за малко не я убеди, че е водила баба й. Обаче…

Наистина, жената на снимката, представяща модели на Диор, приличаше на баба й и в бележките в програмата се казваше, че манекенката Марго Журдан е работела за СЖВВС. И бабата на Кат бе признала за участието си в СЖВВС, когато говореше за окомплектоването на парашути. Така че може би жената, седяща пред Кат, бе откраднала името на баба й? И нейната история? Но коя история? Онази, която Елиът бе разказал, или онази, с която бе израснала Кат?

— Къде си родена? – остро попита Кат.

— А ти къде си родена? – каза старата жена. – Защо да имаш право да научиш нещо за мен, след като аз не зная нищо за теб?

— В Австралия – отвърна Кат, като се надяваше тази откровеност да предизвика съответен отговор от жената.

— Австралия – повтори Марго. – Толкова далеч. – Начинът, по който го каза, намекваше за нещо повече от разстояние.

— Какво искаш да кажеш? – каза Кат умолително.

Жената се намръщи: – Късно е. Заварихте ме неподготвена. Елате утре в десет. Тогава ще говоря с вас.

Мисълта на Кат препускаше, докато двамата с Елиът се запътиха към стената, покрай двор, пълен с пиленца, след това редица пчелни кошери и накрая край езерото с въжения мост.

— Беше невероятно – каза най-накрая тя. – Какво става?

— Не знам – призна Елиът. – Мислиш ли, че можем довечера да пренощуваме в къщата на баба ти и да дойдем отново утре сутринта? Ще отида в Портлевън да купя нещо за ядене. И определено ще взема и бутилка вино. Тогава ще можем да поговорим както трябва.

Кат кимна, благодарна, че Елиът бе съставил план. Единственото, върху което успяваше да се съсредоточи, бяха онези поразителни думи. Аз съм Марго Журдан. Успя да зададе само един въпрос: – Предполагам, че не е възможно две жени с името Марго Журдан да са служили в СЖВВС?

— В архивите фигурира само една.

Разбира се.

След като Елиът замина с колата, Кат се изкачи по стълбите и си каза, че трябва да забрави за баба си и за жената от съседната къща, докато стане време за вечеря. Вместо това провери две стаи и избра едната, от която се разкриваше невероятна гледка към океана.

В дървен сандък, още ухаещ на лавандула, намери чаршафи, които щом изнесе навън и здраво ги изтръска от праха, станаха донякъде приемливи. Леглото бе покрито със стара покривка, която бе запазила матрака чист. Скъса друг чаршаф и избърса всички мебели, дори прозорците. Докато се трудеше, чу, че Елиът се връща, и скоро апетитна миризма на приготвена храна изпълни къщата.

Най-накрая се отпусна в нишата на прозореца и огледа с възхищение стаята, която сега изглеждаше уютна и привлекателна. Прозорците леко се бяха изметнали и пропускаха вътре мириса на океана. Леглото бе на десетки години, но в съчетание с подовата настилка и старинната тоалетка с четките и огледалата, подредено с чисти бели чаршафи, изглеждаше като излязло от архитектурно списание за вътрешно обзавеждане.

Защо притежаваш тази къща? – се питаше тя отново и отново, сякаш по някакъв начин баба й би могла да я чуе. На кого принадлежаха комплектът четки и огледала, бижутата?

С внезапен порив се изправи и отвори един от гардеробите, където се съхраняваха роклите на Диор. Прегледа закачалките, докато намери онази, която търсеше. Този път в меко червено, яркостта на цвета бе смекчена от коприната, която улавяше сенките и правеше нюанса на полата по-тъмен, с цвят на гранат. Роклята бе наречена „Аладин“, когато бе показана за пръв път през 1947 година. Бе озадачила някои с привидната си простота, като пеньоар, но в дълбокото остро деколте нямаше нищо домашно, а пристегнатата с колан талия и разкошните поли бяха неопровержимо женствени.

Преоблече се в нея, като искаше да се почувства по-близо до баба си, тъй като след събитията през деня изгледаше сякаш Марго се отдалечава все повече.

Кат подскочи, когато чу гласа на Елиът.

— Изглеждаш така, сякаш си някъде на километри оттук – каза той, облегнат усмихнато на прага.

— Наистина бях – призна тя. – Съжалявам. Оставих те долу да готвиш, докато мечтаех до прозореца и пробвах рокли като някоя Пепеляшка.

— Казвам го като комплимент – не си Пепеляшка – той се приближи и погали косата й.

Облечен в джинси и тениска, с тъмна набола брада, спокоен и толкова очевидно и несъзнателно себе си, Елиът изглеждаше дори по-добре, отколкото в смокинга си през онази вечер. Или може би бе така, защото сега Кат го познаваше отблизо и знаеше, че всичко у него съответстваше или превъзхождаше обещанието, дадено от поразително красивата му външност.

Тя го обви с ръце, също усмихната, като го галеше по гърба, виждаше как очите му стават с един нюанс по-тъмни.

— Предполагам, че е време да се храним – каза тя. – Не искам да съсипя вечерята, която си приготвил.

— Предполагам, че е така – промълви той неохотно. – Но определено ще се върнем тук след вечеря. И определено ще сваля тази тениска.

Тя се засмя. Харесваше й начинът, по който той винаги се опитваше да я накара да се почувства по-добре, докато в същото време приемаше объркването и страха й, харесваше й начинът, по който усещаше и деликатно се съобразяваше с чувствата й.

Хвана го за ръка и го последва на долния етаж, където откри, че той е направил същото, както тя в спалнята – избърсал бе масата, измил бе глинените съдове и приборите и бе подредил всичко така, че изглеждаше като излязло от списание.

Седна, отпи от виното, после опита от салатата с агнешко, която бе подправена с кориандър, джинджифил и съвсем малко люто.

— Много е хубава – каза тя одобрително. – Едва ли не достатъчно хубава, за да ме накара да забравя какво се случи днес следобед.

— Значи, е добра – каза той, като също отпи от виното. – Не мога да си простя, че не дойдох тук по-рано тази година. Когато й телефонирах, тя ми каза, че била с четиресет години по-млада от жената, която търсех, и й повярвах. Защо някой би излъгал? Но ако бях дошъл, нямаше да открия твоята Марго. Което означава, че нямаше да намеря теб – добави той с лека усмивка, от която стомахът на Кат се преобърна.

Тя осъзна, че независимо от привличането, което изпитваше към него, бяха прекарали целия следобед и вечерта в хармония помежду си, по-скоро нежна, отколкото сексуална. За връзка, която бе смятала за краткотрайно чувствено преживяване, това я объркваше. Харесало й бе да слезе долу и да види колко грижливо се е отнесъл към вечерята. Харесваше й да седи с него и да разговаря. Харесваше й, че той остана с нея, докато тя бе толкова изнервена заради баба си. Но това бяха неща, които се случват в една връзка – а онова, което съществуваше между нея и Елиът, не бе истинска връзка, със сигурност не – все пак тя беше само за десет дни в Англия.

Докосна ръката му и той преплете пръсти с нейните, като чакаше и й даваше свободно пространство да мисли и да каже онова, което тя би искала. Той не позволяваше неговото проучване и въпросите, които със сигурност имаше, да вземат връх над чувствата й.

— Предполагам, че въпросът е коя от двете не е Марго Журдан? – каза спокойно тя.

Той кимна.

— Част от мен иска да вярва, че жената, която срещнахме днес, лъже – каза Кат, като се опитваше да пресее страховете и опасенията, които изпитваше. – Тогава баба ми може да остане такава, каквато винаги е била за мен: Марго Журдан. Но това все още не е задоволителен отговор, защото онази Марго Журдан, която вярвах, че е баба ми, и Марго Журдан, която ти описваш, са две различни личности. Така че и в двата случая това означава, че баба ми ме е излъгала за нещо. И аз не знам защо.

— Може би баба ти не те е излъгала. Може би просто не е можела да говори за миналото.

— Заради концентрационния лагер – Кат се чу как произнася тези думи, въпреки че се страхуваше да научи повече. Но ако в миналото й бе имало жени, които са шпионирали в полза на своята страна с риск за живота си, нима тя не им дължеше проява на поне малко смелост? – Можеш ли да ми разкажеш сега?

Елиът подпря брадичката си с ръце и се облегна с лакти на масата.

— Марго Журдан била заловена от нацистите през юли 1944 година. Точно след десанта на Съюзниците в Нормандия, каква горчива ирония. Свободата била толкова близо, но не и за нея. По онова време яростта на германците срещу Съпротивата била достигнала връхната си точка и Марго била изпратена на място, където никога нямало да може да бъде намерена. Концентрационният лагер Равенсбрюк. Чувала ли си за него?

Кат преглътна и кимна.

— Съвсем малко.

— Повечето хора свързват концентрационните лагери с Холокоста. Но това бил лагер за жени – Елиът говореше бавно и спокойно, сякаш разбираше колко й е тежко да го слуша. – Някои били еврейки. Много били от бунтуващите се или от тъй наречените нежелателни – циганки, комунистки, проститутки. Имало полякини, французойки като Марго, едва двайсет британки и няколко американки. Минало дълго време, преди да разберат, че такъв лагер изобщо съществува и още повече време, докато осъзнаят, че агенти на Управлението за специални операции били затворени там. Жените в лагера били обгазявани, бити, застрелвани, принуждавани да работят до смърт, били лишени почти от всичко, необходимо на човек, за да оцелее. Било място за бавно унищожение, както каза веднъж един историк.

— Това е ужасно – промълви Кат. – Защо… Защо са попаднали жените от УСО там?

— Някои извадили лош късмет, други поради липсата на професионализъм у техните началници. Едва през септември 1944 година, малко след като Париж бил освободен, отделът на УСО, отговарящ за агентите, въдворени във Франция, разбрал, че липсват сто от четиристотинте агенти, изпратени там.

— Но това е една четвърт от всички тях – в гласа на Кат прозвуча недоверие.

— Знам. Изпълнителният директор на УСО заявил, малко преди десанта в Нормандия, че било неизбежно организацията да даде изключително много жертви във Франция.

— Но продължавали да изпращат там жените?

— Така е – Елиът се намръщи и бутна настрани чашата си. – И което е още по-страшно, изпращали жените в нелегални мрежи, за които се е знаело, че били компрометирани.

— Какво искаш да кажеш? – попита боязливо Кат.

— УСО не обръщало внимание на подозрителните радиосъобщения от своите агенти, които би трябвало да ги предупредят, че нацистите знаят за съществуването на тези мрежи и че някои от техните агенти вече били заловени. УСО продължавало да изпраща мъже и жени във Франция и ги оставяло да влязат в нещо, което на практика било капан. Някои от жените, заловени от германците, били откарани в Равенсбрюк.

Кат загледа мрачното лице на Елиът.

— Какво друго? Имам ужасното предчувствие, че това не е всичко.

Той кимна.

— Става още по-страшно. Сигурна ли си, че искаш да продължавам?

Кат кимна на свой ред.

— Всички от УСО смятали, че пленените агенти ще бъдат затворени в обикновени затвори – продължи Елиът. – Че след като Франция се присъединила отново към Съюзниците, щели да бъдат освободени. В случая с жените това било налудничаво предположение, тъй като били на щат в граждански организации в Британия – а не военни – което означавало, че нямали военен статут. Нацистите не били длъжни да ги третират като военнопленници и разбира се, не го правели. Междувременно в УСО убедили сами себе си, че ако чакат достатъчно дълго, агентите ще се появят някъде из Франция. Това не се случило.

Кат потрепери.

— Нима не отишли да ги търсят?

— Не само че не го направили, но дълго време отказвали да публикуват имената на изчезналите или да възложат на Червения кръст да започне да ги издирва. Имената на Марго, на Либърти и на Скай Пенроуз щели да бъдат в този списък, ако той бил съставен. Но да оповестят имената, означавало да признаят, че били използвали жени за шпиони. Очевидно за тях било по-важно да прикрият фактите, отколкото да намерят тези жени. И след това Вера Аткинс – която била началник на жените в УСО, поискала от Министерството на външните работи информация за лагер, за който била чула, наречен Равенсбрюк. И единствената информация, която получила, била, че Равенсбрюк е относително непознат и че там няма британски затворници. Това се случило през април 1945 година. Месец по-късно първата британка, затворничка в Равенсбрюк, пристигнала на Юстън Стейшън. Всички тези груби грешки означавали, че Равенсбрюк и неговите жертви ще бъдат изключени от военната ни история. Заради това знам толкова малко за него. Една от причините.

— Елиът погледна през масата към нея, като отново провери дали тя иска той да спре.

Кат допи виното си.

— А останалите причини? – попита тя. – Трябва да знам.

— Да седнем ето там – Елиът посочи нишата в прозореца, през който се виждаха неумолимите приливи и отливи на океана. – През масата имам чувството, че си много далеч.

Тя го последва и седна в прозоречната ниша, сви се до него и усети как ръката му здраво я прегръща. Склони глава на рамото му, докато той говореше.

— Французойките и англичанките в Равенсбрюк били млади, повечето на около и над двайсет години. Общоприетото убеждение било, че мъжете са душата на Съпротивата, така че след края на войната хората не можели да разберат защо тези жени били отведени в лагери. Другото широко разпространено мнение било, че жените в лагерите били изнасилвани от германците – и много от тях наистина били – а никоя млада двайсетгодишна жена не би искала да я възприемат като „повредена стока“. Равенсбрюк отнел толкова много на тези жени; те не искали да им отнеме също и репутацията. Така че си мълчали. След това се спуснала Желязната завеса и Равенсбрюк се оказал от другата страна. Никой – историци, журналисти – не бил допускан там. Всички архиви били изгорени след края на войната. Германците дори изхвърлили пепелта в езерото, толкова ревностно не искали никой да научи какво се е случвало зад електрическата ограда, скрита в боровата гора. Бях там – мястото е призрачно. Сякаш чуваш как мъртвите оплакват отчаянието и гнева си.

Внезапно Кат видя вода, разпръсната по нея пепел, чу вик, носещ се от езерото. Потръпна.

Елиът бе спрял да говори. Прокашля се – може би и той виждаше нещо подобно. Кат не можеше да си представи какво му бе струвало да посети това място, където толкова много жени са станали жертви на подобно насилие и несправедливост.

След малко Елиът продължи.

— След като посетих Равенсбрюк, идеята да напиша за жените, които са били затворени зад стените на лагера, се превърна в моя лична мисия. Използвах оскъдните архивни материали на Вера Аткинс. За жалост, тя държала повечето данни в паметта си, а не на хартия, но била единствената, която се опитала да открие изчезналите. И дори и тя не могла да си издейства разрешение да отиде в Германия за своето разследване чак до декември 1945 година – месеци след като войната приключила. Толкова много информация била загубена в периода между края на войната и нейното отиване в Германия. За щастие, успях да разговарям с няколко жени, които са били затворени в Равенсбрюк – повечето от тях вече са починали, така че е трудно да се получат сведения от първа ръка. Отначало те отричаха да са били там. След това започваха да ме молят да пиша за нещо друго. Всички те казаха, че Равенсбрюк бил прекалено ужасно място, за да се пише за него.

Прекалено ужасно. О, Господи.

— И баба ми е била там – гласът на Кат бе изтънял като стогодишен муселин.

Елиът кимна и Кат положи усилие да не се разплаче. Марго имаше нужда от нейната сила, не от сълзите й.

— Марго Журдан, заедно със своето бебе, била спасена през април 1945 година, когато комендантът на лагера пуснал представители на швейцарския Червен кръст в Равенсбрюк – каза Елиът. – Това било почти година след като Марго била затворена там. Червеният кръст успял да отведе някои от френските затворнички на свобода. Тъй като била родена във Франция, Марго и бебето, което родила в лагера, му били предадени.

Кат се опита да си представи дете в мястото, което бе описал Елиът, и не успя. Спомни си ражданията на Лизбет и Дейзи. И двете се бяха родили в болница, в присъствието на акушерки и лекари, заобиколени от запалени благоуханни етерични свещи, при пълна чистота и стерилност и при наличието на цялата медицинска апаратура, необходима, в случай че нещо се обърка. Разполагаше със самостоятелна стая с двойно легло и Пол бе прекарал при нея една-две нощи.

— Вера Аткинс е документирала посещението си при Марго Журдан във Франция през юли 1945 година. – Елиът целуна Кат по главата, но се загледа през прозореца и Кат беше сигурна, че вижда онова, което бе прочел за баба й, а не гледката навън. След това сведе поглед към Кат със съчувствие в очите.

— Подобно на останалите жени от Равенсбрюк, с които Вера се срещнала по онова време, Марго била ужасно променена – продължи Елиът. – Вера е написала, че според нея Марго тежала около трийсет и осем килограма. Главата й била обръсната в лагера и скорбутът и други… неща… оставили рани по цялото й тяло. Но онова, което трябва да помниш, Кат, е, че макар да била затворена в лагер, построен с единствената цел да се сломи духът и след това да се унищожи тялото, Марго излязла от Равенсбрюк жива. Сто и трийсет хиляди жени преминали през Равенсбрюк. Повече от деветдесет хиляди загинали. Но не и Марго.

— О, Господи – промълви Кат и изтри очите си, като се опитваше да си представи баба си слаба като скелет. И деветдесет хиляди загинали жени. Как ли се е чувствала баба й, ставайки свидетел на смъртта в толкова невъобразими и колосални размери? Как изобщо бе възможно да се е случило всичко това?

Изправи се, отиде към отсрещния прозорец и докосна стъклото. Отвън цареше полумрак. Здрач и тъмносиньо море.

— Майка ми умряла седмица след като ме родила – каза тя и дочу как Елиът рязко си пое дъх. Въпреки че не изпитваше истинска обич към майка си – как да обичаш някого, за когото нямаш никакъв спомен – все още й бе тежко да разказва тази история. Историята за майката.

Кат се насили да продължи, като се върна още по-назад във времето, към по-безопасна част от историята.

— Била лекарка и стажувала в болница в Сидни. Забременяла с мен – връзка с лекар, който не искал да има нищо общо с някакво бебе. Никога не ме е търсил, а майка ми никога не казала на Марго името му – предполагам е смятала, че ще разполага с достатъчно време да го направи по-късно, след като се родя, ако той реши да поеме някаква отговорност. Както и да е, работила до самото раждане. Това било нещо нормално за жена, която иска да се докаже, особено в онези времена. Затова мислех, че претоварването и умората са били причината това да се случи.

Кат стисна устни, пое въздух, надмогна свиването на гърлото и паренето в очите си и продължи.

— Починала от сърдечносъдови усложнения вследствие на раждането. Бях обсебена от това за известно време, докато следвах медицина, проверих всички рискови фактори – нямаше никакви, освен факта, че бременността оказва по-голям натиск върху сърцето. Обаче жените с наследствени или други предшестващи сърдечни заболявания са много повече изложени на риска от сърдечносъдови усложнения. Днес толкова много изследвания показват връзка между недохранването на плода и сърдечните заболявания в зряла възраст. Предполагам, че бебе, родено в Равенсбрюк, не се е хранило пълноценно. Марго винаги е казвала, че майка ми била болнава, не така силна както другите. Водела я при много лекари, но понякога сърдечните проблеми остават незабелязани, особено ако няма очевидни симптоми. А сега мисля само, че вероятно е умряла, защото е прекарала първите месеци от живота си в концентрационен лагер – гласът й заглъхна.

— Кат, толкова ми е мъчно. – Елиът вече бе до нея, с ръце, с които се опитваше да я защити от жестокото минало. – Не мога да повярвам, че продължаваш да говориш с мен. Успях само да хвърля живота ти в хаос, а е трябвало да се справяш с повече проблеми, отколкото на останалите хора изобщо някога им се налага. Трябваше да зарежа всичко това.

Кат поклати глава.

— Защо изобщо си го започнал? Трябва да напишеш за Равенсбрюк. И за Марго. И за другите – за семейство Пенроуз. По някакъв начин всичко е свързано. По някаква причина две жени, които фактически живеят в съседство, използват името Марго Журдан. И тъй като една от тях е баба ми, трябва да зная причината.

Тя замълча, пое си дълбоко въздух и посочи снимките, поставен в края на масата.

— Какво е това?

— Нещо, за което мислех, докато приготвях вечерята – отвърна Елиът.

Кат го последва до масата, където той й показа една снимка.

— Това е онази, която вече ти показах, на Марго Журдан, която танцува с О’Фарел. А тази – той й подаде друга снимка – е направена същата вечер и на нея е Либърти Пенроуз, която танцува с О’Фарел. Едно от нещата, които се опитвах да открия, бе дали Либърти също е била в Равенсбрюк. По време на последната си мисия във Франция за УСО изчезнала. В интервютата на Вера Аткинс със затворничките от Равенсбрюк няколко жени споменават името на Либърти Пенроуз. Британците били държани отделно, така че Либърти не е можела да има много контакти с останалите. Но когато Вера Аткинс попитала Марго дали някоя от сестрите Пенроуз е била в лагера, Марго отрекла. Казала, че и двете били убити във Франция в нощта, когато била заловена. Но в това няма никакъв смисъл. Либърти не е работила с Марго и е изчезнала най-малко месец преди нея.

— Предполагам, че след престой в Равенсбрюк подробностите в паметта се замъгляват.

Кат разглеждаше снимката на усмихнатата жена и видя, че тя се притиска в О’Фарел по начин, който определено свидетелстваше за близост.

— Една от жените, с които разговарях, успя да си спомни абсолютно ясно за видяното от нея в Равенсбрюк – каза Елиът, като се облегна на бюфета, потривайки брадичка, сякаш обмисляше нещо. – А тя спомена за Либърти Пенроуз. Мисля за това сега, защото мисията на Либърти във Франция е щяла да бъде последна за нея дори да не я заловяли. Била е бременна. Според архивите на Вера Аткинс казала на Вера, че бащата е пилот.

Елиът взе снимката на Либърти и О’Фарел.

— След като двамата с теб разговаряхме в „Савой“, прочетох отново спомен, написан от пилот от ТСВВС, Розмари Рийз, която била приятелка на Скай Пенроуз. Тя бегло споменава, че О’Фарел зарязал Скай заради сестра й. Роуз е безмилостна към Либърти – казва, че тя демонстрирала връзката си с О’Фарел по-открито, отколкото навремето било прието, като не оставяла у никого никакво съмнение, че спят заедно. И тя не споменава за каквато и да е връзка между О’Фарел и Марго Журдан.

Елиът се спря, преди да изрече заключението, до което водеха думите му.

Кат почувства, че не може да откъсне поглед от снимката на Либърти. Колкото и неясна и избеляла да беше, лицето на Либърти й изглеждаше смътно познато. А на Кат винаги й бяха казвали, че дядо й е американски пилот на име О’Фарел.

— Искаш да кажеш, че е възможно Либърти да е родила през януари 1945 година, нали? – каза Кат. – Че именно Либърти и нейното бебе били спасени от Червения кръст, а Либърти взела името на друга жена.

Не можа да се насили да изрече останалото – че моята баба може би е жена на име Либърти Пенроуз.

Двайсет и пета глава

Кой бе по-лошият вариант? Че нейната баба наистина е Марго Журдан, но е пропуснала изобщо да спомене, че някога е била шпионка, затворена в концентрационен лагер? Или че изобщо никога не е била Марго Журдан?

Както никога преди, на Кат отчаяно й се искаше да е вярна първата от двете възможности. По някакъв начин в опита си да докаже, че баба й е друга Марго, а не тази, която Елиът търсеше, Кат вероятно бе разкрила още по-голяма измама.

Подпря се на масата, сякаш имаше нужда от нея, за да се държи изправена. Усети ръката на Елиът на гърба си. Той се опитваше да я утеши. Това обаче не бе възможно в този момент.

— Трябва да разберем дали другата Марго има деца – каза отчаяно Кат. – Ако има, тя би могла да бъде Либърти.

— Ела тук – Елиът я прегърна и тя зарови лице в рамото му, като се опитваше да не се разплаче.

— Можем да я попитаме утре дали има деца – каза Елиът, като милваше с палец бузата на Кат. – Но не видях никакви снимки на деца в къщата.

Нито пък тя. А повечето хора държаха снимки на децата си на видно място.

Кат леко се отдръпна, достатъчно, за да може да говори, но недостатъчно, за да излезе от прегръдката на Елиът.

— Ами Скай Пенроуз? – попита тя, като се опитваше както да се разсее, така и да намери още информация, която би могла да ги отведе към друга хипотеза. – Каза, че също е изчезнала, какво се е случило с нея?

— Това е най-голямата загадка от всички. Никой не си спомня за жена на име Скай Пенроуз в Равенсбрюк.

Разбира се. Още въпроси без отговор. Опита още едно последно предположение.

— Какво общо има всичко това с роклите на Диор горе? Модна къща „Диор“ и концентрационните лагери са противоположни като рая и ада.

— Мислих за това – отвърна Елиът. – Когато правиш проучване, всичко, което прочетеш, се запечатва в ума ти, но ако не помислиш дали има отношение към онова, което проучваш, понякога е трудно да направиш връзка. Почти съм сигурен, че попаднах на името Катерин Диор в списъка на затворниците в Равенсбрюк. По онова време не ми говореше нищо, но сега се чудя дали…

— Катерин Диор е сестра на Кристиан Диор. Това със сигурност знам.

— Е, може би това е връзката. Мога да прегледам записките си в Лондон и да видя с какво разполагам. Или да потърся в Гугъл още сега, ако предпочиташ.

Кат поклати глава.

— Точно сега имам чувството, че главата ми ще се пръсне.

Елиът нежно повдигна брадичката й и я целуна.

— Да отидем на разходка.

Идеята бе добра, осъзна тя, докато се спускаха надолу по пясъка в лунната светлина. Подухваше ветрец, не много силно, но достатъчно, за да разсее тревогата и страха, които се бяха настанили вътре в нея.

Известно време вървяха хванати за ръка, като не говореха за друго освен за нещата, които им правеха впечатление – нежният танц на вълните, отворът на нещо, прилично на пещера в скалата, птица, литнала към своя дом в нощта.

Морският въздух прочисти съзнанието на Кат, достатъчно, за да зададе един от въпросите, които я измъчваха.

— Нима е толкова лесно да станеш някой друг? Определено в наши дни не е така.

— Мисля, че навремето е било възможно. В края на войната настъпил хаос. Два милиона затворници от съюзническите държави се връщали от лагерите за военнопленници, а обработката на техните данни и техните разпити били приоритет. Говори се, че само един доклад тежал четири килограма. Представи си насред това да се появи някаква жена без никакви документи и да каже, че е работила за секретна британска организация, за която никой не бил чувал. Спомни си, че почти никой не знаел, че британците използват жени като шпиони. Американската армия заловила една от жените от УСО, която избягала от Равенсбрюк, и написали бележка, че била неуравновесена и може би се преструвала на някоя друга. За щастие, Вера Аткинс видяла тази бележка и разбрала, че това е една от нейните жени.

Елиът спря и се обърна към океана.

— Но ако е имало друга бележка, в която някаква жена се появява с някаква история, която някоя друга армейска дивизия обявява за „неуравновесена“? Според архивните документи комендантът на Равенсбрюк твърдял, че в лагера няма британки. Какво би могъл да си помисли един съюзнически офицер, ако жена като Либърти се появи и твърди, че е изпратена във Франция, че е била в Равенсбрюк и е англичанка? Може би е било по-лесно да се представи за французойка. Някои от жените от УСО използвали френските си нелегални имена в Равенсбрюк. Били свикнали да се представят за някой друг. Животът им зависел от това.

Някаква вълна се разби шумно в краката им и облаци затулиха луната, като затъмниха светлината, сякаш нощта също оплакваше жените, за които Елиът говореше.

— Най-малко една от жените се оказала погрешно идентифицирана за известно време – продължи той. – Соня Олшанески, която загинала в концентрационния лагер Нацвайлер, дълго време била смятана за друг агент – Нора Инейат Кан. Неколцина оцелели разгледали снимките на Вера, на Нора и потвърдили, че Нора била в Нацвайлер и загинала там. Много по-късно Вера открила, че Нора е била разстреляна в Дахау през 1944 година.

Кат затвори очи. Толкова много концентрационни лагери. Толкова много жени, загубили живота си, за да сложат край на една война. И такова голямо объркване по отношение на това кои били и каква роля били изиграли за разгрома на нацистите през 1945 година.

— Добре. Може би е било възможно – Кат отвори очи и застана до Елиът, докато пълната луна отново се появи и нежно огря лицата им и морето. – Но защо да поддържаш заблудата, след като ситуацията се е уталожила?

Тя вече започваше да се интересува и от мотивите на тези жени – какво ги бе подтикнало да извършат всичко това.

— Някои французойки се опитали да говорят и да пишат за онова, което се случило с тях в Равенсбрюк – каза той. – Обаче издателите им казали, че никой няма интерес да преживява отново тези злочестини, че всички искат да продължат напред. Да забравят. Техните близки ги обвинявали, че си съчиняват, като настоявали, че такива неща не е възможно да са ставали. Никога няма да забравя написаното от един американски дипломат, който посетил жените, когато се върнали във Франция. Той пише, че били „конвой мъченици, страховито осакатени, прилични на скелети – ужасяваща гледка“. Така че те не разказвали какво им се е случило или защото никой не искал да ги чуе, или защото било твърде страшно, за да бъде изречено.

Съчувствието в думите на Елиът извика сълзи в очите на Кат. Беше го грижа за тези жени, които никога не бе срещал – разбираше тяхното мълчание, техните потиснати и неизречени страхове.

— Представи си да откриеш, след като си се върнал от такова място – продължи той, – че Съюзниците са заповядали през 1944 година никой лагер да не бъде освобождаван, защото това щяло да доведе до голяма бъркотия, твърде много изселени хора, което щяло да възпрепятства победата във войната. Представи си да откриеш, че е можело да бъдеш спасен по-рано, но било решено, че ще създадеш неприятности.

Елиът привлече Кат към себе си, като я притисна с гръб към себе си и обви с ръце кръста й. Тя наклони глава назад към гърдите му, а той зарови брадичка в рамото й, когато отново заговори.

— И представи си как успяваш да свържеш прекараните месеци в концентрационен лагер, където си бил измъчван, бит, гладуващ – с онова, което настъпва след войната. Петдесетте години. Правителствената пропаганда, която настоява жените да се върнат у дома и да готвят топла вечеря за съпрузите си. Да служат само за украса. След това модата ню лук. Сигурно им се е струвало нереално. Представи си какво е било да се опиташ да се нагодиш отново към този свят.

Кат разбра какво искаше да каже. Ню лук на Кристиан Диор – онези женствени рокли, онези наказателни корсети – това бе нейната работа. Спомни си как каза на Анабел, че петдесетсантиметровите талии на жените са били тъжен резултат от дажбите по време на войната. А какво можеше да се каже за онези жени, които не бяха имали лукса да получават дажби – оставени на милостта на лагерния комендант – и на които давали храна, която днес никой не би помислил да яде?

Двамата с Елиът едновременно се извърнаха един към друг не само прегърнати, но вкопчени един в друг, телата им бяха така притиснати, че Кат можеше да усети как сърцето му тупти до гърдите й, можеше да усети как помежду им протича нещо толкова дълбоко и силно, че я караше едновременно да изпитва благоговение и страх. Тя се надигна и го целуна, като се надяваше той да не си помисли, че е забравила за жените, за които говореха – никога не можеше да постъпи така. Но точно в този момент имаше нужда да си спомни, че наред с омразата, болката и отчаянието, на света съществуваха и други неща.

Изглежда, той разбра, защото я притисна още по-силно, ръцете му се впиха в гърба й, устните му се движеха в синхрон с нейните, сякаш съществуваше само този миг. Сякаш историята и миналото засега бяха престанали да съществуват.

Върнаха се в къщата, а страстта на прегръдката им на плажа все още гореше помежду им и дори не бяха стигнали стълбите, когато роклята на Кат се свлече като езеро от червена коприна на пода, а дрехите на Елиът – отстрани. Успяха да стигнат до нишата на прозореца, където Елиът седна и я привлече в скута си, а тя се облегна с ръка на прозореца, докато започна да го люби със страст, каквато никога преди не бе изпитвала.

На следващата сутрин Кат се събуди с глава върху гърдите на Елиът. Светлина като диамант, бледа, почти безцветна, блестяща и сребристобяла, нахлуваше през прозореца. Часовникът на нощното шкафче, който тя бе навила предишната вечер, показваше девет сутринта. Девет? Никога не бе спала до девет. И никога не се бе успивала така, както с Елиът, ако се съдеше по положението на главата й.

Усети как някаква ръка я гали по косата и осъзна, че той също бе буден. Че не смее да помръдне, защото не иска да я обезпокои.

— Извинявай – каза тя, готова да се изтърколи встрани.

— Остани – прошепна той. – Там, където си. Толкова е хубаво.

И наистина бе така. Толкова бе хубаво да лежи в притихналата къща до мъжа, който я галеше с една ръка по гърба и с другата по косата. Но трябваше да вървят.

— Не трябваше ли да бъдем у Марго в десет? – попита тя.

— Така е – отвърна неохотно той.

Двамата станаха от леглото и Кат облече още една от прелестните рокли на баба си – коктейлната „Зели“ от 1954 година. Беше достатъчно семпла, за да се носи през деня, с яка и шест копчета на бюстието, които наподобяваха сако. Талията бе подчертана по типичния за Диор начин, а от нея се спускаше обикновена разкроена пола. Кат искаше да носи нещо, което да й вдъхне смелост да попита съседката за неща, за които се страхуваше да попита баба си.

Обаче Марго, отпусната в креслото с цигара в ръка и чаша чай, поставила синьо-бялата кутия „Житан“ на облегалката, нападна първа.

— Вчера каза, че баба ти се казва като мен. Нима това е престъпление? – запита тя, като дори не изчака Кат да седне.

Кат замръзна. Какво бе това? Какво щеше да стане, ако баба й в действителност беше, както намекна Елиът предишната вечер, Либърти Пенроуз и бе откраднала името на тази жена? Кат не знаеше какво да отговори.

— Дали да не отидем в полицията? – попита Елиът и от начина, по който я попита, Кат разбра, че той знаеше, че Марго ще откаже.

— Няма нужда – каза жената. – Баба ти е искала да бъде някой друг след войната. Разбирам я. Имаш ли нейна снимка?

Кат прегледа телефона си и намери снимка на баба си, прегърнала двете си правнучки.

Марго й хвърли един поглед, само толкова.

— Никога не съм била в Австралия. И няма вероятност да отида. Предполагам, че е заради това.

— Какво „това“? – попита Кат.

— Стара съм – каза Марго, като отговаряше на различен въпрос. – Прекалено стара съм вече, за да летя на самолети.

Елиът втренчено я загледа.

— Вече? Значи, си летяла много?

В отговор Марго също го загледа като бухал, без да мигне, набелязвайки плячката си.

— Ни повече, ни по-малко от останалите хора на моята възраст, предполагам. Ходила съм на ваканции.

Този път дойде редът на Елиът да нападне.

— Била си приятелка със Скай и Либърти Пенроуз.

Паузата бе едва забележима, но Кат я долови и бе сигурна, че и Елиът я забеляза. Марго загаси наполовина изпушената си цигара в пепелника.

— Познавах ги – каза тя.

— Доколкото разбирам, добре си ги познавала – продължи Елиът. – Розмари дьо Кро, бивш пилот от ТСВВС, пише в спомените си, че често излизала с група хора, сред които били английският пилот Ричи Дженкис, двама американски пилоти на име О’Фарел и Никълъс Крофърд и Скай и Либърти Пенроуз.

Кат се наведе напред в креслото си. Изражението на Марго се бе променило – тя бе настръхнала от… какво? Определено, да – бдителност. И страх? Любопитство?

Марго вдигна рамене.

— И какво от това? Всички те са мъртви.

— Никълъс Крофърд не е умрял – каза Елиът.

— Какво пък, двамата сме живи. Но не сме поддържали връзка. Като прелитащи облаци – приятели, събрани от бурите и обстоятелствата. Сега е време да си тръгвате. Имам работа. Туристическа атракция като тези градини не може да се поддържа от само себе си.

— Но ти не отговори на нито един от въпросите ни – каза Кат, а раздразнението й отекваше в стаята. – Вчера ни каза, че си работила за УСО. Но коя в действителност си ти?

— Зададе ли на баба си този въпрос? – прозвуча добре прицеленият ответен удар на Марго.

Нима мога да го направя? – помисли Кат с отчаяние. Как бих могла да нараня човека, когото обичам най-много от всички на света? И все пак бе готова да зададе въпроса на жената, която седеше срещу нея. Да разрови утайката на болезнени и отдавна погребани неща, за да задоволи егоистичното си любопитство. Колко много ли хора нараняваше? Себе си, баба си, а също и тази жена.

После Елиът попита.

— Мога ли да го разгледам? – като взе златния джобен часовник, поставен на полицата над камината.

— Не, не може – отсече Марго и го изтръгна от ръката му. – Време е вие, двамата, да си ходите.

И ги изгони от къщата.

Нито Кат, нито Елиът, проговориха на връщане към вилата. Тя бе объркана и както предполагаше, и Елиът също, омотани в мисли с прекалено много несвързани краища.

Когато се върнаха във вилата, Кат опакова синята рокля, чиято двойница се намираше в музея в Сидни в кутия, подплатена със специална хартия. След това двамата с Елиът прибраха багажа си и потеглиха обратно към цивилизацията.

Не след дълго Елиът бавно каза:

— Говореше за летене. За облаци. Сякаш ги познава по-добре от останалите.

Кат се опита да си припомни тази част от разговора.

— Какво искаш да кажеш?

— Скай Пенроуз е била пилот. Пилотите знаят за летенето и облаците.

— Ти не… – Кат търсеше думи за онова, което Елиът се опитваше да каже. – Нали не намекваш, че Марго, с която преди малко разговаряхме, в действителност е Скай Пенроуз? Искам да кажа, нима каза достатъчно, за да допуснем, че е пилот? Облаците често се използват като метафора. Вървях самотен като облак… Виждаш ли, дори човек на науката като мен помни това.

Елиът въздъхна.

— Мислиш, че трябва да се придържам към документите, вместо да измислям истории там, където такива няма?

— Честно казано, не знам. Миналата вечер мислехме, че една от двете лъже. Сега казваш… – гласът й заглъхна.

— Ами ако и двете лъжат – унесе се в мисли той. След това добави:

— Не мисля, че лъжа е правилната дума. Както ти казах и снощи, може би онова, което се е случило на баба ти и на жената, с която се видяхме днес, е било толкова ужасно, че след това никоя от тях не е искала повече да бъде каквато е била преди. Възможно е Марго от Корнуол да е Скай Пенроуз и…

Той замълча и тя разбра, че не искаше да я нарани, като го изрече гласно, по същия начин както се бе въздържал да го каже и предишната нощ.

— А баба ми е нейната сестра Либърти – завърши мрачно Кат. – В крайна сметка притежават две съседни къщи.

Тя се загледа през прозореца към скучната магистрала и колите.

— Тогава какво се е случило с истинската Марго? – попита тя. – Каза ми, че нейната началничка Вера Аткинс е разпитала Марго след войната, така че кога е изчезнала – преди или след това? Ако е било преди интервюто, нима Вера Аткинс нямаше да забележи, че говори с различна жена? Доста пресилено е да заключиш, че тази друга Марго в Корнуол е Скай Пенроуз само защото е казала нещо за облаците. Или че баба ми е Либърти Пенроуз само защото се е оказала бременна в същия момент. – Но Кат усещаше, че в този случай предположението може би бе основателно.

— Има и нещо друго – каза Елиът. – Джобният часовник. Мисля, че този часовник някога е принадлежал на мъж на име Никълъс Крофърд. Имам неговото описание, а този на полицата над камината на Марго изглежда – от бързия поглед, който успях да му хвърля – същият. Споменах за Никълъс Крофърд преди – двамата със Скай Пенроуз били… много добри приятели. Толкова добри приятели, че е напълно възможно тя да притежава джобния му часовник.

— Но защо две сестри да бъдат толкова отчуждени една от друга? – попита Кат. – Защо тази Марго изглеждаше толкова безразлична към снимката на баба ми, жената, която ти твърдиш, че е сестра й Либърти?

Елиът потърка брадичката си.

— Аз те въвлякох в тази бъркотия, а разполагам с повече въпроси, отколкото с отговори. Предполагам, че да попиташ баба си дали е Либърти Пенроуз, не ти се струва добра идея?

— Ще изглеждам ли като пълна страхливка, ако ти кажа, че не искам да го направя? Баба ми е на повече от деветдесет години. Внезапни разкрития по телефона са подходящи за хора със здрави сърца, но…

Кат поклати глава.

— Ще я попитам, когато се върна в Австралия, и ще мога да се погрижа за нея, особено ако това разбуни спомени за места като Равенсбрюк.

— Разбирам. Имам дядо, към когото съм много привързан, и също не съм сигурен дали ще ми бъде удобно да му задавам такива въпроси по телефона. Нека помисля какво да правим по-нататък. Ще прегледам всичко, което съм събрал досега, и ще видя дали съм пропуснал нещо.

През останалото време на пътя Кат чувстваше, че нещо се върти в главата й: нещо, което я бе измъчвало от деня, преди да се срещнат за пръв път с Марго. Не можеше да каже какво е, но усещаше сякаш нещо бе поставено пред погледа й, а тя не му бе обърнала достатъчно внимание. Но никакъв отговор не се появяваше.

Когато стигнаха покрайнините на Лондон, Елиът попита: – Необходимо ли е да се връщаш в хотела? Имам уговорка да обядвам с майка ми в неделя, а Жулиет, дъщеря ми, също идва. Пропуснахме обяда, но трябва да взема Жулиет от майка ми – остава при мен в неделя вечерта. Но мога първо да те оставя в хотела, ако предпочиташ.

— Нямам нищо против – каза искрено Кат.

Нямаше какво да прави сама в хотелската стая, освен

да се притеснява за баба си.

Не след дълго Елиът паркира колата пред къща в Хемпстед. И двамата излязоха навън, доволни от възможността да се протегнат.

Вратата се отвори, когато бяха преполовили пътеката, и на прага се появи жена, която широко се усмихваше.

— Елиът, скъпи – тя го целуна с много топлина и обич.

— Здравей, мамо – Елиът се извърна към Кат. – Това е Катарина Журдан, но мисля, че можеш да й казваш Кат.

Преди Кат да успее да протегне ръка, жената я взе в прегръдките си.

— Радвам се да се запознаем. Моля, наричай ме Еме.

Кат се усмихна.

— Надявам се нямаш нищо против, че дойдох?

— Разбира се, че не. Вътре имам торта и имам нужда някой да ми помогне да я изям.

Докато влизаха в къщата, Елиът попита майка си:

— Как е ръката ти?

— Почти се оправи. Само още една седмица в това проклето нещо – Еме посочи шината, която се подаваше от ръкава й. – Счупих си китката – каза тя на Кат. – Глупаво падане. Трябва да правя всичко с лявата ръка, а това ме влудява. Нямам търпение отново да мога да си служа с дясната.

Отново нещо проблесна в съзнанието на Кат и този път тя почти го улови, но точно тогава някаква тийнейджърка се изправи пред нея и втренчено я загледа.

— Това е скъпата ми внучка Жулиет – каза Еме.

Жулиет завъртя очи и Кат не можа да се сдържи да не се усмихне.

Момичето се хвърли към баща си.

— Татко! Закъсня толкова много! Трябваше да обядваме без теб.

— Да, това бе изпитание с гигантски размери – каза Еме подигравателно сериозно. – Някой е готов да загуби главата си, след като му се наложи да обядва без Елиът, който да му превежда гримасите на Жулиет и едносричните й думи.

Елиът се разсмя, а Жулиет свирепо го погледна.

— Значи, си била приятна компания – каза той на дъщеря си, като я целуна по бузата, и Кат видя как устата на Жулиет се изкриви при шегата на баща й, а след това бързо се изправи, преди някой да успее да я види.

— Да, трябва да опресня познанията си за „X Фактор“ – каза Еме. – След последното ти посещение слушам само Пинк и Бионсе, но вече е време да мина на риалити шоута.

Кат се засмя.

— Бих дала всичко да мога да слушам Пинк, а не „Уигълс“ – каза тя. – Дъщерите ми са на три и на пет години.

— Колко хубаво – Еме отново разцъфна в усмивка, сякаш нямаше никакъв проблем с това, че синът й излиза с… – нима това бе правилната дума да опише тяхната връзка – жена с две малки деца. – Трябва да ми покажеш техни снимки.

С тези думи тя отведе Кат в салона, който бе с дървена ламперия, с антични бюфети и прелестни канапета в стил Луи XV, и пред нея поставиха чаша чай – билков, с деликатен аромат, а не отвратителен и мътен. Продължи да си разменя шеги с Еме, докато Жулиет угощаваше Елиът с някаква история, която включваше изразителни жестикулации и порой от възклицания.

— Определено трябва да стане актриса – каза Еме, като хвърли поглед към внучка си.

Жулиет разтвори очи толкова широко, че Кат се зачуди дали няма да изскочат от орбитите им.

— Последното нещо, което искам, е да бъда актриса – каза презрително тя. – Искам да мога да ям.

— Кат има дипломи по точни науки и медицина и още една по консервация – каза на дъщеря си Елиът. – Трябва да си поговориш с нея за възможностите за образование в науката. Така ще можеш да напишеш нещо по-конкретно в твоя кариерен въпросник, освен че искаш да се занимаваш с „нещо научно“.

— Консервация – изразителните очи на Жулиет се разшириха. – Значи ли това, че си пипала мумии?

— Само дрехите им – отвърна Кат. – Аз съм моден консерватор, така че опитът ми с египетски артефакти е ограничен. Но ще се радвам да си поговоря с теб, ако искаш.

Жулиет вдигна рамене, моментният интерес бе преминал и тя отново възприе резервираността на четиринайсетгодишните.

Еме се изправи.

— Жулиет, ела да ми помогнеш да донесем тортата.

— Аз ще дойда, мамо – каза Елиът.

Майка му го отпрати.

— Децата са за това, за да помагат – каза тя. – Говори си с Кат. Жулиет ще ми помогне.

Еме посегна към чайника с дясната си ръка, след това се сепна и протегна лявата. И нещото, което дотогава убягваше на Кат, най-после дойде на фокус.

Докато Еме и Жулиет се отправяха към кухнята, Кат заговори.

— Деснячка – каза бавно тя. – Марго Журдан е деснячка.

Елиът поклати глава, видимо объркан.

— Какво искаш да кажеш?

— Майка ти – каза Кат, като се опитваше да обясни, – посегна да хване чайника с дясната си ръка. Повечето хора са десняци. Обаче Марго – тази от Корнуол, не моята Марго – изпуши всичките си цигари с лявата ръка. На снимката, която ми показа, Скай Пенроуз отмахва косата от лицето си с лявата си ръка. Ако бе деснячка, инстинктивно щеше да използва дясната си ръка. А на снимката, която ти ми показа на Марго Журдан от 1944 година, тя пуши с дясната ръка.

— Оставих папката в колата – каза Елиът с предчувствие в гласа. Замълча, сякаш обмисляше. – Точно ме накара да си спомня нещо. Във всички устни истории, където се споменава Марго, всички говорят за това, че отказвала да пуши други цигари, освен „Волоаз“. Те били символ на патриотизъм за французите по време на войната. Докато Роуз, приятелката на Скай Пенроуз казва, че Скай предпочитала „Житан“, въпреки че трудно се намирали в Англия. Жената, с която днес разговаряхме…

— Пушеше „Житан“ – завърши Кат.

Още един знак, че бе възможно жената, с която бяха разговаряли тази сутрин в Корнуол, някога да е била Скай.

— Трябва да проверя какви други снимки на Скай имам. Може би те ще потвърдят, че наистина е била левичарка. А какво ще кажеш за баба си? Тя деснячка ли е? Или левичарка?

— Винаги е използвала и двете си ръце – каза Кат. – Навремето се забавлявахме с това – тя шие с дясната ръка, пише с двете, храни се като левичарка с вилица в дясната ръка, а ножът – в лявата.

След това добави обнадеждено:

— Така че може би баба ми наистина е Марго Журдан, а не Либърти Пенроуз. Може би наистина е имала роман с О’Фарел, въпреки че никой не може да си спомни за такъв.

— Знаеш ли – каза Елиът, като се пресегна и хвана ръката й, – няма значение какво е било името на баба ти. Нищо не може да промени факта, че тя те е отгледала и те е обичала и че ти също си я обичала. Тя си остава същата личност.

Кат примига и се опита да преглътне сълзите си. Елиът имаше право. Баба й все още бе онази прекрасна жена, която тя обожаваше, независимо от това, че миналото й бе история, която никога не бе разказвала на Кат.

Докато Елиът избърсваше сълзата, която бе успяла да се прокрадне, сърцето на Кат се сви от начина, по който той постави нейните чувства преди необходимостта да се зарови в тази нова изследователска линия за книгата си. Без да се замисли, каза:

— Ще ми липсваш, когато загадката се разкрие.

Той я целуна толкова нежно, така съвършено. И Кат усети, че нещо се промени. Сякаш и двамата осъзнаха, че не бяха разговаряли за края, но че той наближаваше.

Елиът допря челото си до нейното.

— Кат – каза той. – Трябва да ти покажа нещо. Нещо, което е трябвало да ти покажа преди. – Той се изправи: – Нека уговоря майка си да задържи Жулиет малко по-дълго.

Изчезна в кухнята, като остави Кат да се чуди какво означава това.

Двайсет и шеста глава

Пътуваха сковано. Имаше ли дума, която да изрази предчувствието за лоши новини? Елиът сигурно я знаеше. Но тя не искаше да го пита, не и когато изглеждаше толкова сериозен.

Стигнаха до някакъв старчески дом.

— Защо дойдохме тук? – попита Кат, която повече не можеше да понася тишината.

— Трябва да ти покажа нещо.

Същото й бе казал и в къщата на майка си, но това нищо не й говореше. Поне я хвана за ръка, за което му бе благодарна.

На рецепцията медицинската сестра се усмихна на Елиът.

— Той е в стаята си – каза тя. – Шумът в общото помещение му дойде в повече.

— Благодаря.

Елиът я поведе надолу по чист и слънчев коридор, с живописни картини по стените и много снимки на деца, кучета и цели семейства. Всичко бе ярко и приветливо, но Кат усещаше някаква тъга.

Той отвори някаква врата и каза: „Здравей, дядо“ на мъжа в леглото.

Мъжът го гледаше безучастно.

— Донесох ти торта – Елиът извади кутия, която Кат дори не бе забелязала. Подаде я на дядо си, заедно с вилица. Мъжът се усмихна, сякаш това бе най-хубавото нещо, което бе виждал от много години.

На Кат й стана болно, че на лицето му нямаше такъв израз, когато видя самия Елиът.

— Ще пусна телевизора – каза Елиът и дядо му кимна.

Докато дядо му ядеше торта, а телевизорът предаваше възгласите на футболните запалянковци, Елиът посочи на Кат едното от двете кресла да седне.

Настани се до нея и каза:

— Това е Никълъс Крофърд, дядо ми. Има деменция вече от няколко години.

— Наистина съжалявам – каза мило тя.

— Опитвах се да открия Скай и Либърти Пенроуз и Марго Журдан и от егоистични подбуди – продължи той. – Надявам се най-вече да открия Скай Пенроуз – заради дядо ми.

— Какво искаш да кажеш? – попита Кат, докато гледаше мъжа в леглото.

— Моят дядо и Скай били влюбени по време на войната. Наистина влюбени – каза Елиът, като наблегна на последната дума, сякаш бе експерт по емоциите. – Онази единствена, прилична на филм любов, която мислиш, че не съществува, докато не срещнеш двойка като Джош и Д’Арси. Обаче Скай била заловена по време на войната и изчезнала. А дядо ми Никълъс Крофърд имал дете от друга жена.

— Очевидно не е бил толкова влюбен в Скай Пенроуз, колкото си мислиш – каза Кат, докато в нея се надигаше гняв. Тя осъзна, че Елиът я бе излъгал. Това бе единственото нещо, което не искаше някой мъж отново да й причини.

— Не обяснявам добре – Елиът прокара ръка през косите си, внезапно непохватен, сякаш можеше да усети не само нейния гняв, но и разочарованието й. Опита се да хване ръката й, но тя се направи, че приглажда яката на роклята си.

— Когато бях млад – бързо продължи той, – още като малко момче, дядо ме извеждаше всяка неделя. Прекарвахме сутрините заедно, често пъти на брега на морето, ровехме из пясъка, събирахме раковини, търсехме раци. Ходехме също на демонстрации на самолети и дядо ми разказваше какво е усещането да летиш. Един ден, когато наблюдавахме подобна демонстрация, небето внезапно се изпълни със стари самолети, такива, каквито са летели по време на войната. И дядо изведнъж така се натъжи, че помислих, че съм го настъпил. По онова време не можех да си представя друга причина някой да изглежда толкова тъжен, освен физическата болка.

Дядото на Елиът се намеси: – Не носиш торта – каза той на Кат. След това се обърна към Елиът: – Ела да те прегърна.

Кат видя как очите на Елиът заблестяха и разбра, че както казваха, дядо му се бе върнал.

Но малко след като Елиът се изправи да целуне дядо си, Никълъс Крофърд каза отново на Кат:

— Не носиш торта.

Елиът прегърна дядо си, въпреки че той отново бе някъде другаде. След това седна до Никълъс, докато продължаваше разказа си.

— Когато го попитах защо е тъжен, той ми разказа за жена на име Скай, която бил обичал повече, отколкото изобщо някога смятал, че е възможно да обичаш някого. Че тя също пилотирала самолети, но загинала по време на войната. След този случай всеки път, когато излизахме заедно, той ми разказваше по нещо за Скай. Че била най-добрата плувкиня, която бил срещал. Че можела да прави циганско колело като падаща звезда. Един ден, когато бях по-голям, около дванайсетгодишен, го попитах как е загинала. Той ми разказа за войната. За това, че от УСО смятали, че Скай е била заловена от германците, но никой не знаел дали е била убита, когато била заловена, или е била изпратена в някой от лагерите. Години наред Никълъс я издирвал. В последна сметка започнал да вярва, че Скай е мъртва, защото ако била жива, щяла да дойде да го намери. Били се врекли един на друг. Тогава се разплака. Не можеш да си представиш какво е да видиш как дядо ти плаче.

Елиът замълча и Кат почувства как гърлото й се стегна от мъка, въпреки нежеланието си да бъде въвлечена в историята. Да, можеше да си представи точно какво е чувството. Нейната баба се бе разплакала пред нея само онзи път, а сърцето на Кат едва не се пръсна от гледката.

— Когато пораснах, започнах да прекарвам по-малко време с него – продължи бавно Елиът, сякаш се опитваше да овладее чувствата зад думите си. – Не го посещавах всяка неделя, защото бях зает и повече се интересувах от приятелите си. Забравих напълно за Скай. Когато дядо започна да проявява признаци на деменция, се опитах да се виждам с него колкото можех повече, но едва когато го преместихме тук и прекарахме цял един уикенд да опразваме къщата му, да преглеждаме нещата му, за да решим кое да запазим и кое да изхвърлим – за бога, как изобщо можеш да избереш кои части от живота да изхвърлиш, особено от нечий живот, който изтича пред очите ти? – открих нещо. Приличаше на дневник, който бе водил за войната. И внезапно разбрах, че онова, което е изпитвал към Скай, е било едно от най-редките неща – истинска любов. И се питах дали случайно не грешеше, може би Скай не бе умряла, може би имаше някакъв шанс да е жива. По онова време вече бях провел достатъчно проучвания, за да знам колко много хора, смятани за изчезнали по време на войната и загинали, впоследствие били откривани живи.

Той замълча, с очи вперени в лицето на дядо си. Дори Кат можеше да види в тях някакъв друг оттенък на истинска любов.

— Виждаш на какво прилича – продължи Елиът. – Тяло без мисъл. Но понякога има мигове на просветление. Не че някога изобщо съм мислел, че ако намеря Скай, ще го излекувам, но ако той можеше да я види и да си спомни за нея само за пет секунди, нима нямаше да си заслужава? Нима мъж като него, който има толкова малко щастие, не заслужава пет секунди от него?

Кат почувства как от очите й бликват сълзи и се стичат по бузите й. Имаше ли някой, който не би се развълнувал от онова, което Елиът бе казал?

Но оставаше също и фактът, че той бе направил всичко, ръководен от собствените си съображения. Това бе личният му кръстоносен поход да намери жена на име Скай Пенроуз с мъничката надежда, че дядо му, мъж с очевидно напреднал стадий на деменция, може би ще си спомни за нея. От една страна, това представяше Елиът като добър и обичлив внук. Но също така правеше Елиът човек, който бе видял колко наранена бе Кат от откритията през последните дни и който продължаваше да лъже за своите основания. Още от самото начало му бе казала, че не би могла да понесе да бъде излъгана отново. Така че защо не бе казал истината отначало?

Знаеше отговора на този въпрос – защото събирането на информация за книга, прославяща смели и храбри жени, изглеждаше нещо важно и съществено. Сега неговите мотиви изглеждаха егоистични и безчувствени.

Искаше й се да му каже: Ти ме нарани. Вместо това се изправи, като избърса още сълзи от очите си.

— Ще хвана такси и ще се върна в хотела.

— Не съм искал да те лъжа, Кат – каза той, като също се изправи. – Не знаех, че това – между нас – ще се случи.

Не съм възнамерявал това да се случи – така бе казал Пол, когато тя бе поискала развод. Тя беше, за пореден път, неволна жертва на мъжкото нехайство. Най-лошото бе, че бе помислила, че Елиът е различен – почтен. Но може би не беше.

— Всъщност написал ли си изобщо нещо от тази книга, която ми каза, че пишеш? – попита тя. – И недей да ме лъжеш отново.

— Не – призна той.

Кат излезе.

Вече бе стигнала до пътеката, когато Елиът я настигна. Тя се извърна, готова да изригне всичко онова, което изпитваше към него точно в този момент, но вместо да предложи още извинения, той пъхна нещо в ръката й – стара книга с протрити корици, с отлепена подвързия.

— Ще го прочетеш ли? – каза той. – Знам, че в момента няма какво да кажа. Толкова силно те нараних и толкова много съжалявам. Но ако прочетеш това – дневника, който дядо ми е написал за тях, двамата, със Скай и за войната – и тогава може би ще разбереш.

— Никога няма да разбера защо постъпи така, Елиът – каза тя. След това си тръгна.

ЧАСТ ДЕВЕТА

МАРГО

Нима някога ще научат как съм умряла? Дреха, превърната в дрипа от дупки от куршуми, напоена с кръв, още едно име, задраскано в лагерния списък – така научавахме за участта на останалите, които изчезваха в нощта.

Женевиев дьо Гол

Двайсет и седма глава

Гранвил, Франция, юли 1945

Семейната къща на Диор – вила „Ле Румб“ – е в розово и сиво. Градините също са в розово и сиво, в унисон с къщата, като абитуриентка, облечена в тон с кавалера си. Туфите розови хортензии, сребристите листа на лавандулата, деликатно перленосивите цветове на мъхнатия рожец до външната стена на къщата, боядисана в нежно розово – цветът на първата целувка, която слънцето полага върху небето. Обаче сивото е – каквото единствено може да бъде сивото сега – жестоко, цветът на глада и загубата, а ехото от виковете е заключено в неговите нюанси.

Морето се дипли срамежливо по ръбовете на скалата под къщата. Вчера – в първия ден на Марго в „Ле Румб“ – за щастие, бе синьо. Днес е сиво и се налага тя да извръща поглед.

След това се спуска сивият здрач и оцветява въздуха наоколо, така че Марго сяда трепереща на пода в детската стая, като й се иска и тя да може да излее от себе си всичко и силния пристъп на детския писък. Огледалото на стената връща отражението й – кожа, разядена от въшки, която обвива по странен начин костите й, без никаква плът над тях. Цялата е в ъгли и издатини, сякаш оформена да наподобява полицейска палка. Главата й е обръсната – единствено тънък слой тъмнокафяво покрива облата й и поразителна плешива глава. Краката й са толкова разранени от скорбута, че са лилави на цвят, а капилярите на очите й са спукани в резултат на същата болест.

Докато пътува към „Ле Румб“, хората се извръщат от нея като от чудовище. Тя не прилича на човек; невъобразимо е, че някога е била обичана.

Единствена Катерин Диор я разбира, защото и тя чувства същото. Нейният брат Кристиан също е мил, по-мил, отколкото Марго изобщо можеше да си представи, че може да бъде мъж, изправен пред две такива жени, в каквито тя и Катерин се бяха превърнали.

За щастие, Катерин – или Каро, както Марго и Кристиан я наричат – идва при Марго преди треперенето да я обхване и да я запрати обратно в миналото, което не може да повярва, че наистина е свършило.

— Скъпа! – извиква Каро, като се хвърля напред и се сгушва плътно до нея, по същия начин както се свиваха заедно на нара през дългите осем месеца – въпреки че тогава бяха три. – Скъпа – произнася отново тя, този път шепнешком. След това прегръща Марго, въпреки че главата на Каро също е гола, тялото й е само кожа и кости и рани, и че самата Каро също трепери нощем.

Марго си спомня засмяната жена, която бе срещнала в Париж, която винаги говореше за цветя, и се надява, че един ден Каро отново ще й опише момината сълза – колко малка, крехка и бяла била тя. Не защото от това Марго ще се почувства по-добре, а защото ще означава, че Катерин е по-добре. Ако Катерин се оправи, тогава може би и Марго ще го стори.

— Съжалявам – казва Марго, когато треперенето отслабва.

— Не можах да не повърна на обяд днес – казва Каро в отговор и Марго разбира какво иска да каже – че и тя не е успяла да се почувства нормално.

Най-накрая треперенето спира.

— Ще направим клада в градината, на върха на скалата – казва Каро с най-тържествения си глас. – Ще изгорим всичко.

Марго кима и тръгва след нея навън към скалата, която гледа към архипелага Шосе, където островите се врязват в повърхността на океана, а небето е нащърбено от сиво-синкави облаци.

Събират дърва, много дърва и драсват клечка кибрит. Пламъците лумват жадно нагоре.

Не могат да изгорят нищо физическо от Равенсбрюк, защото са оставили в Швейцария малкото, което имаха. Вместо това хвърлят в огъня спомените си – всяка ги изрича отчетливо, защото трябва да забравят, защото тяхната история е прекалено мъчителна, за да бъде затворена в крехките граници на езика. Обаче спомените са настоятелни като въшките в Равенсбрюк – пробиват кожата, спотайват се там, връщат се с подновена енергия при всеки опит да бъдат прогонени.

Така че кладата е средство, с помощта на огъня ще превърнат изминалата година в пепел. В пламъците биват хвърлени пуяците, червените цветя, Десети блок, бункерът, контейнерите с „Циклон Б“, детското отделение, децата, които си играят да избират затворници за газовите камери, звукът на лопатата, удряща се в череп.

Хвърлят в огъня проверките преди изгрев-слънце и смъртта на плаца – бавното измръзване по време на дългите зимни сборове и лова – всекидневното преследване надолу по Лагерщрасе на всеки, който изглежда противен – което означава всички, за да се покрие месечната норма, въведена от нацистите, за две хиляди убити.

Добавят към пламъците жестоката блъсканица всяка сутрин за недостатъчното отходни места, тяхната миризма – отначало зловонна и непреодолима, после едва доловима сред вездесъщата воня.

Изхвърлят в пепелта и мириса на изгорена плът, която крематориумът бълва, своя глад – дори не глад, а мерзка пустота – превитите си рамене, нуждата да бъдеш малък, слаб, невидим.

Разпалват още повече огъня с ужасното съзнание, че никой не знаеше за съществуването на Равенсбрюк, че наистина бяха изгубени и невидими, както бе казал Сухрен, комендантът на лагера.

Катерин и Марго се държат за ръце, голите им глави прилични на езически луни, свидетелстват за тяхната липса на вяра и доверие, надежда и мечти. Хвърлят желанията, които някога са имали, на кладата.

Огънят пращи, жаден за още.

Първата, която хвърлят в пламъците, е Скай. В миг бълва дим, полита нагоре, а тя се издига с него нагоре и нагоре, към мястото, което винаги е било нейният дом.

Никълъс е следващият. Онова, което причини на Скай, също отива в пламъците, както и разбитото й сърце.

Следват О’Фарел и бебето, на което никога не успя да бъде баща.

Спират, когато стигат до Либърти. Нима тя заслужаваше да бъде погълната от пламъците? Или нейната участ е да няма епилог, а завинаги да носи опустошителния товар на онова, което бе направила?

Извръщат се от огъня, който завинаги щеше да остане незадоволен.

ДЕСЕТА ЧАСТ

СКАЙ

Поредица удари на сърцето. Такъв бе животът. Удар на сърцето, след него още един. Един дъх, последван от друг. Един миг, след него друг и после – последният.

Кейт Аткинсън, „Богът в руини“

Двайсет и осма глава

Англия, март 1944

През дългите месеци в началото на 1944 година, докато се произвеждаха и сглобяваха все повече самолети за десанта в Европа, за Скай съществуваше едно-единствено нещо – да лети. Но толкова много полети означаваха да прекарва много време сама, време, в което да си припомня благата учтивост, изписана на лицето на Никълъс, когато бе изляла сърцето си пред него. Мълчание му бе най-лошото от всичко.

Всяка сутрин обличаше блуза под авиаторския си гащеризон, след това шал, след това палто, закопчано догоре, в опит да замести собствената си кожа, която Никълъс бе одрал със своето безразличие. През нощта се затрупваше с одеяла и се събуждаше полузадушена, но поне не така чудовищно изложена на показ. Когато пилотираше, мечтаеше да попадне сред лентикулярни* облаци, но небето бе синьо и ясно.

[* Лентикулярните (лещообразни) облаци се образуват на височина между 2 и 15 километра. Странната си форма придобиват при срещането на въздушния поток с планински възвишения, хълмове или хребети. Често са свързани с приближаващ атмосферен фронт. – Б. р.]

Никълъс бе направил точно онова, което поиска от него – да стои колкото е възможно по-далеч от нея, вероятно за да спести и на себе си, и на нея неудобството.

Но тя носеше завинаги в сърцето си раната от неговото безразличие.

До един ден през март 1944 година, когато Полин й каза, че я викат на доклад в сградата на Министерството на отбраната на Портнъм Скуеър в Лондон.

— Защо? – попита Скай отчаяно. – Какво съм направила този път?

— Не знам – отвърна Полин, загрижено свъсила вежди. – Направих всичко възможно да разбера нещо, но никой не иска да говори. Опитай се да не се тревожиш. Сигурно досега си разбрала, че няма да допусна да ти се случи нещо.

Скай успя леко да се усмихне. Вероятно наистина го знаеше. Но това изобщо не я накара да се чувства по-добре, когато хвана влака за Лондон, после метрото до „Марбъл Арч“ и се отправи към представителната сграда с колони на Портнъм Скуеър, а страхът сковаваше сетивата й като скреж на голяма височина.

Бързо я поведоха по някакъв коридор, покрай стаи със затворени врати и след това зад друга затворена врата, където откри самия маршал от въздушните сили Уайлд, който я очакваше.

— Капитан Пенроуз – каза той, като й кимна. – Моля, седни.

Скай се подчини безмълвно. Беше онемяла.

— Чай? Кафе? – попита Уайлд.

— Чай, моля – успя да каже тя.

И двамата мълчаливо изчакаха някаква жена да направи чай, да го поднесе и да излезе.

Накрая Уайлд също седна, но вместо да заговори, започна да я изучава. Тя направи същото, като отбеляза, че лицето му бе сурово, но доста привлекателно за човек, който вероятно наближаваше петдесетте, сякаш за него бе предизвикателство да замени своето сдържано поведение с по-приветливо. Косата му бе посребрена и обноските му авторитарни, но когато се насочи към стола, се придвижи с онази пъргавина, която Скай помнеше от времето, когато танцуваше с майка й.

— Някои хора са разбрали – каза най-после той, като отпи от чая си и след това се облегна назад, все още загледан в нея, – че лесно можеш да минеш за французойка. Свободно говориш френски, жестовете ти са френски и си живяла в страната години наред. Също така запазваш самообладание в трудни моменти. Разбира се – добави замислено той, – самият аз винаги съм го знаел, но сега бе сведено до знанието и на други. И затова сме тук.

— Какво общо, за бога, може да има моят пасивен френски с каквото и да е? – попита Скай смаяна.

Усмивката на Уайлд бе неочаквана и топла, но бързо забулена от меланхолия.

— Толкова много приличаш на нея. Вероятно не знаеш това – няма вече никой, който да ти го каже, освен мен.

— Имаш предвид на майка ми ли? – каза Скай, а гласът й се превърна в шепот.

— Да. Ванеса Пенроуз. С която имах злощастието да водя подобен разговор преди около двайсет и пет години.

Ванеса Пенроуз, гадаеща бъдещето, носеща черни копринени нощници с пера, в стая като тази? Скай поклати глава. Ако не бе видяла майка си да танцува с този мъж, нямаше да повярва на нито една негова дума.

— Предполагам, че не предлагаш уиски към чая, нали? – попита с надежда тя. – Не съм сигурна накъде върви разговорът, но нещо ми подсказва, че чаят няма да ми даде нужния отскок.

Уайлд се разсмя.

Сигурно ще намеря нещо. – Отиде до бюфета и извади бутилка скоч: – Това става ли?

Скай кимна. Той сипа прилична порция в чашата й и тя погълна течността наведнъж, вместо да отпие.

— Продължавай – каза тя.

— Сигурно знаеш, особено след последния ни разговор, че Военният щаб организира нелегални операции във Франция.

— Каква връзка има това с мен или с майка ми?

Уайлд въздъхна.

— Ванеса бе прекалено добра в прикриването. Или може би наистина се бе превърнала само в майка и гадателка.

— Само? – рязко каза Скай.

— Не исках да прозвучи така – Уайлд си сипа уиски, чисто. – Ако беше познавала майка си по време на Първата световна война, може би щеше да разбереш защо за мен е толкова трудно да си представя, че се е задоволявала с това да бъде родител на две малки деца и да предрича бъдещето на ограничени корнуолски селянки.

— И какво толкова впечатляващо е направила майка ми по време на Голямата война?

— Започна да работи като машинописка в Разузнавателната служба. Обаче винаги е била от онези жени, които привличат вниманието, и скоро стана ясно, че бе по-умна от останалите, говори свободно френски и може да се държи добре. Моят… – той се поколеба за пръв път, откакто Скай бе влязла в стаята. – Моят брат и аз бяхме разузнавачи. Той разбра, че тя може да бъде по-полезна по време на войната на някаква друга позиция, не само като машинописка.

— Дали разузнавач не е евфемизъм за шпионин? – попита Скай, като се чудеше дали не бе изпила твърде много скоч.

— Нещо такова. И всичко, което сега ти разказвам, все още е засекретено и е строго поверително. Което означава, че нямаш право да го разказваш.

Отпи от скоча си и добави:

— Предполагам, че много неща все още щяха да бъдат секретни, ако не бе избухнала нова война.

— Нима искаш да кажеш, че майка ми… – Скай млъкна. Беше абсурдно. Да, Ванеса винаги отговаряше уклончиво на въпроси за бащата на Скай и Либърти, но времената бяха такива.

В очите на почти всички бе срамно, че Ванеса бе родила две деца, без да сключи брак – никой не очакваше от нея да разказва наляво и надясно за свинята, която я е прелъстила и изоставила. Обаче Скай никога не бе вярвала на тази подшушната от някого версия. Защо майка й се бе върнала при тъй наречената свиня? Защо бе поела риска отново да забременее? А сега Уайлд намекваше, че пропуските и загадките прикриваха нещо още по-дълбоко.

— Майка ти изпълни някои задачи във Франция за Разузнавателната служба по време на Голямата война, Скай. Освен че я научи да пилотира самолет, брат ми бе и неин офицер за свръзка, а Ванеса работеше със сестра ми, която живееше във Франция. Бяха златната тройка – двете жени във Франция изпращаха информация на брат ми в Лондон, който я предаваше на военния щаб, за да гарантира, че военните ни тактики се планират въз основа на нещо повече от слухове.

На Скай й се прииска да отпие от скоча направо от бутилката. Как бе възможно всичко това? Потрепери, като се опита да си припомни нещо от детството си, някакъв разговор с майка си, който да я увери в достоверността на казаното.

— Сигурна ли си, че искаш да чуеш останалото? – попита Уайлд, по-скоро мило.

— Не. Обаче мисля, че трябва. Вероятно трябва да прибереш скоча, защото скоро може да се напия и няма да мога да слушам.

Той си позволи да се усмихне, докато преместваше бутилката извън нейния обсег.

— Искам да кажа, Скай… Всъщност ти си моя племенница.

Племенница. Което означаваше…

— Брат ти?

Той кимна.

— Себастиян бе женен. Бракът бе уговорен. Предполагам, по начина, по който такива неща се уреждаха в семейства като нашите. Избираш жена с правилното потекло и даваш обещание, докато децата са още малки, обещание, което завършва с брак. Тъй като съм втори син в семейството, не съм бил принуждаван да вземам такива решения. Но ако бях по-големият и това се бе случило…

Последните му думи бяха изпълнени с копнеж и стомахът на Скай се сви. Позната й бе интонацията на човек, който обича някого, когото не може да има.

— Бил си влюбен в жената на брат си – каза тя. – А след това той започнал връзка с майка ми. Докато бил женен, предполагам. Сигурно много си мразел майка ми.

Уайлд не успя да се сдържи.

— Така беше. Не ми пукаше, че тя помага да спасим страната си – също така опропастяваше един брак. Брак, който е бил, сега виждам, вече провален поради несходството на двамата, и още по-лошо – оказа се, че Мари, жената на Себастиян, не може да забременее. Така че липсваше дори възможността да се забавляват с децата.

— Освен тези, които брат ти е имал от майка ми. Още две причини да я мразиш.

— Така е.

Скай се опита да си представи тази нова версия за майка си – влюбена в женен мъж, без да изпитва угризения заради жена му, без да се бори срещу съблазънта, започнала безразсъдно връзка, довела до появата на Скай и Либърти. Историята се повтаряше. Ето я Скай, влюбена в мъж, който бе обещал да се ожени за друга. Но Скай не бе постъпила като майка си – Скай се бе поддала на съблазънта само в мислите си. Може би непрекъснатата опасност, в която бе живяла майка й, караше човек да вземе каквото може от живота – какъв бе смисълът да умреш, ако никога не си обичал?

Скай притвори очи, а след това отново се вгледа в Уайлд.

— Никога не си пролича, че мразиш майка ми, когато идваше в къщата ни в Корнуол. Какво се случи със сестра ти? А с брат ти?

— Брат ми – започна той и Скай почувства колко му е трудно да говори. – Ванеса и Софи, сестра ми, изчезнаха. Смяташе се, че са били заловени. Себастиян отлетя с личния си самолет във Франция, за да ги търси. Тогава не знаех, но Ванеса вече бе родила теб и бе отново бременна със сестра ти. Докато бе във Франция, за вас се грижеше детегледачка, която Себастиян бе наел.

Така че Софи се оказа истинска леля на Скай.

— Но… Брат ти е загинал по пътя, нали? – каза Скай, като предполагаше, че бе станало така. Всеки, свързал се с нея, загиваше в безкрайното синьо небе.

— Наистина. Най-малкото – изчезна. Времето бе лошо. Най-вероятно се бе загубил в някакъв облак и го бяха свалили някъде. В деня, след като изчезна…

Уайлд млъкна и Скай разбра, че той бе в състояние да изпитва силни чувства и че това се случва именно в този момент.

— Ванеса се появи – продължи той. – Беше добре. Най-близкият безжичен предавател бил взривен и нямало начин да се свържат с нас. Не е имало нужда Себастиян да тръгне да ги търси. Предполагам, че е щял да изчака още няколко дни, ако не знаеше, че Ванеса е…